Капитализмът не е просто нова обществено-икономическа формация, която следва феодализма, както твърди марксистката догматика. Капитализмът е нова глобална цивилизация, която преодолява остатъчното варварство в предишните локални цивилизации. Преодоляването на тези стари варварства не става за един ден, а очевидно заема цяла историческа епоха. Тези стари варварства са свързани с преодоляването на господстващите отношения на лична зависимост между хората, с ограничаване на неограничените преди държава, политическа власт и политически елити. Капиталистическата връзка ликвидира политическите режими, съществуващи под формата на монархия или тирания, на аристокрация или олигархия. Това означава, че връзката между капитал и демокрация, макар и косвена, все пак съществува. Но може да се появи само след изпълнението на няколко предварителни и необходими условия:

1. Създадена пазарна икономика с гарантирана частна собственост;
2. Натрупване на икономическо благоденствие като следствие от предимствата на пазарната връзка и гарантираната частна собственост в резултат и на правилна държавна регулация на икономическите отношения;
3. Постепенно изграждане на независимо от държавата гражданско общество, което в хода на своята еманципация изисква превръщането на авторитарната държава в демократична.

Историческият опит ясно показва, че в процеса на модернизация първоначално изгражданата демокрация е елитарна, а не „масова”. Впрочем , ако бъдем откровени, „власт на народа“ никога не е имало, няма и няма да има. Възможна е власт на тълпата, или охлокрация, както са я описали Платон и Аристотел. За тях демокрацията е власт на мнозинството в интерес само на това мнозинство. Но и в древността, а и днес власт на мнозинството няма  и не може да има, просто защото управляващите по определение са малцинство. А „пълна демокрация“ или „полития“ няма как да има, защото власт на мнозинството в интерес на всички означава практически „всички да са на власт“, но тогава няма да има кой да се подчинява, а няма да има и опозиция, а това означава, че демокрацията се е превърнала в своята противоположност.

Ограничаването на демокрацията и постепенното премахване на тези ограничения е било разумно, защото „масовата демокрация“, избухвала тук и там по света, обикновено след кървави революции, е водело до фатални за обществата и държавите последици. Затова управляващите класи чрез редица политически механизми – т.нар. цензови ограничения (имотно състояние, възраст, пол, образование, семейно положение и др.)  са ограничавали достъпа до властта и управлението на по-широки обществени слоеве. Следователно става дума за дълъг исторически преход от аристократична и елитарна към плуралистична и масова демокрация.

Предупрежденията на Платон и Аристотел, че демокрацията е „неправилна форма на управление”, и при прехода към модерност са в сила по простата причина, че демокрацията има за основен принцип мажоритарианизма, който означава, че „мнозинството винаги има право“. Това по принцип ограничава правата на малцинството, т.е. на опозицията, а това от съвременна гледна точка не е съвсем демократично.

Друга аксиома на демокрацията е, че тя „се постига само с демократични средства“. Тази аксиома практически никога не е работила. В хода на модернизацията на традиционните общества в демократични най-често използваните политически средства са били превратите, бунтовете, въстанията, революциите, т.е. по-често основно средство за демократизация е било насилието. Затова ранните демокрации можем да определим по-скоро като коерсивни (принудителни, насилствени), отколкото като установявани с мирни и ненасилствени средства.  Вследствие от което се е получавала коерсивна власт на мнозинството над малцинството. Ненасилието от идеал се е превръщало във факт едва след като вече се е установил (полу)демократичен политически режим. С други думи достигало се е до демократична власт със силови средства, за да може на по-късен етап да се задейства принципа на ненасилието.

Друга аксиома е, че за да има демокрация е нужно да има демократи. Наистина за установяване и функциониране на демократичен режим са необходими демократи. Правило, което никога досега не е оспорвано е, че демокрацията се установява от демократи с демократични средства. За съжаление историческият опит сочи, че не демократи, а или аристократични, или революционни елити са установявали демократични режими. Примерите за мирни преходи към демокрация са изключително редки, за установяването на демократичен режим от демократи и само с демократични средства се е изисквало дълго историческо време, а ненасилието никога не е било необратим господстващ принцип. Особено при яростна съпротива на автократичните сили. Едва на много по-късен исторически етап в принцип на демокрацията се превръща защитата на правата на политическите малцинства като неотменимо допълнение към принципа за власт на мнозинството.

Затова и още от античността аристокрацията, властта на най-добрите, на елита, служещ на общото благо е била не само „правилна”, но и единствено възможна на практика форма на управление, сравнима с модела на елитарна демокрация, който е най-близо до идеала на модерната либерална демокрация. И както израждането на аристокрацията в олигархия е било често срещано явление в античността, така и израждането и деградацията на елитарната демокрация в олигархия представлява актуална съвременна опасност.

Т.нар. „полития“ на Аристотел е съпоставима с днешните представи за всеобща и масова демокрация – утопична днес както и самата полития в античността. Властта на тълпата - охлокрацията - е много по-възможна и съпоставима със съвременната популистка демокрация. Става дума за сходни форми на практическо израждане и опошляване на демокрацията.  Реализираният аристократичен идеал на Перикъл за демокрация в античността е съпоставим с днешните форми на елитарна демокрация. Аристократичната демокрация в миналото и елитарната демокрация днес са единствено възможните практически демократични форми, които в най-голяма степен се доближат до „демократичния идеал“. Дори когато в краткия период на управлението на Перикъл, аристокрацията почти прераства в полития или „демокрация за всички”, става ясно, че най-правилната демократична форма е всъщност аристократична. Днес елитарната демокрация се разглежда и като противоотрова на популизма, който може да доведе до охлокрация, а оттук – до нови форми на авторитаризъм. С други думи от античността до днес просветено и справедливо управление на „най-добрите” в полза на общото благо се оказва единственото възможно демократично управление, което  превръща демокрацията в „най-лоша“, но единствено възможна форма на управление, която не може да бъде заменена с нищо по-добро.

Раждането на демокрацията, от друга страна не е еднократен, а вековен исторически процес – за формирането на модерните най-развити демокрации са били необходими поне два века – така е и във Великобритания (фактически създаването на английската модерна демокрация започва от Magna Charta Libertatum и английския парламент още през ХІІІ-ти век и приключва чак с епохата на Маргарет Тачър), и в САЩ (Американската демокрация преодолява последните остатъци от сегрегация чак по времето на Роналд Рейгън), и във Франция (френската демокрация придобива днешната си форма чак след ерата на де Гол).

Но модерността променя и отношението към старата аристокрация – буржоазните революции са били и антиаристократични. Те са довели до смяна на предишната аристокрация, така и на представата, че аристократите са „най-добрите”. На тяхно място се поставя искането за нов „буржоазен“, т.е. граждански елит, който се формира не по наследствен път от „най-добрите и най-достойните” по произход, а от излъчени с избори – т.е. по повече или по-малко демократичен път. Регулацията на този подбор е ставала първоначално чрез цензови ограничения – най-вече такива, ограничаващи достъпа до властта на по-бедните и по-необразовани слоеве от населението. Така новият елит, „избраниците на народа” стават не най-добрите, не най-достойните, а онези, които успяват да намерят начин да бъдат избрани. А това най-често са били хора с възможности – не само интелектуални, но по-често икономически - да се възползват от демокрацията, поради своето в място преди всичко в икономическата йерархия. Предимствата на пазарната икономика и частната собственост като стимул и условие за просперитет са били не за всички, а за тези, които са могли да се вместят в „правилата на икономическата игра“, за да заемат и своето подобаващо политическо място в обществената йерархия.

И до днес се смята, че това е несправедливо, защото е ставало в ущърб на ощетените в икономическо, образователно и културно отношение слоеве от населението. А това е водело до разрастване на социалното неравенство. Което пък става основание за бунтове, въстания и революции и в крайна сметка е причина за появата на социалистическото политическо течение, което се самоопределя като идеология на това практическо мнозинство от населението.

Като противодействие на тенденцията икономическото неравенство да засили политическите неравенства се появява и постепенно набира сила изискването за преодоляване и премахване на цензовите ограничения и създаване на „масова демокрация” – демокрация, до плодовете на която могат да се домогнат и по-бедните и по-необразованите слоеве на населението.  Англия е типичен пример за постепенно премахване на тези ограничения – от 1802 г. когато избирателни права имат 3% от населението до 1919 година когато избирателни права получават всички, навършили 21 години, включително и жените.

Постепенно, с разширението на гражданските права, със създаването на нови модерни демократични институции и на съответните механизми за гарантиране на равенството пред закона, свободата на словото и останалите права и свободи, се установява съвременният либерално-демократичен режим, който позволява обхващане в демократичния процес практически на всички слоеве от населението, включително и социалното дъно. Това създава и опасност демокрацията от елитарна да се преобразува в популистка, или в охлокрация, ако използваме Платоновия термин. И това действително се превръща в истинска заплаха за самите устои на демокрацията. Така да се каже пълната демокрация води до поява на някои от нейните вътрешни или „интимни” (по думите на Цветан Тодоров) нейни неприятели - това са месианството (износ на демокрация със силови средства), ултралиберализмът и популизмът.

Наистина историческият опит показва, че самомнението на демократите, че демокрацията може да поникне „от само себе си“ и на недемократична почва и да се задържи (естествено със силови средства) е особено актуална. Това е и една от основните критики не само на интимните, но и на външните врагове на демокрацията, които определят това като „либерален тоталитаризъм“. Ултралиберализмът от своя страна абсолютизира ролята на икономиката, неглижира демокрацията като пречка пред „пълната свобода“. Опасността елитарната демокрация да се преобразува в популистка, днес много лесно се реализира на практика.

Всичко това поставя големия въпрос – Възможно ли е кризата на съвременния модел на либерална демокрация да бъде преодоляна по начин, който изключва възможността демокрацията да се превърне в своята противоположност?

Ако приемем ,че под „капитализъм“ разбираме общество, в което водеща социална връзка става пазарът, това не означава, че личните зависимости веднага губят своето значение. Капитализмът се основава на индивидуалния егоизъм на агентите на пазара. Но капитализмът не е само пазар и не "пазарният фундаментализъм" е негово водещо правило. Капитализмът се оказа (за нещастие на марксистите и техните верни ученици – нацистите) много по-пластичен. Ако беше основан само върху индивидуалния егоизъм, антикапиталистите отдава да го бяха погребали. Но капитализмът се основава най-вече на доверието между тези "агенти на пазара" - уж крайни индивидуалисти. Без връзката си с ценностите на общочовешкия морал и най-вече доверието, капитализмът отдавна би бил забравен. Въпросът е, че в условията на глобален капитализъм, който все още не се е превърнал в глобална цивилизация, се проявяват силно диспропорциите между свободата, които капиталът изисква и икономическите неравенства, които пазарът (свързан с наличието на икономическа и политическа свобода) не само не премахва, но увеличава. Един от недостатъците на съвременния модел на връзка между пазар и либерална демокрация е липсата на ефективни форми за ограничаване на неравенствата при всяко разширение на свободите от десни правителства. Както и обратно – намаляването на подоходните неравенства от леви правителства винаги досега е било свързано с ограничаване и на пазара, и на демокрацията. 

Тогава възниква и въпросът как равенството пред закона да бъде гарантирано така, че естествените неравенства между хората да не са толкова крещящи и нарастващи. И как икономическите елити да не подменят ролята на политическите елити. Защото пазарът не може да подмени ролята на държавата, като изземе нейните функции.

Днес противоположните идеологии на неолиберализма и неосоциализма намират по противоположен път решение на този проблем.

Неосоциалистите по традиция намират решението на проблема в ограничаване ролята на пазара за сметка на държавата. Неолибералите обратно - намират решението на проблема в още по-силно ограничаване на ролята на държавата за сметка на пазара. 

При това положение намиране на общо решение е трудно осъществимо. Става дума за типичен интрактабилен (непреодолим, нерешим) проблем - не е възможно да бъдат едновременното ограничени и пазарът, и държавата.

Следователно общо решение трябва да се търси по друг път.

По принцип замяната на едно господство (на държавата) с друго (на пазара) не решава проблемите на съвременния сват. Всъщност решението е в осъзнаване на това, че капитализмът не е само пазарно, но и гражданско общество. А гражданско общество няма без доверие между гражданите. Възстановяването на доверието между гражданите не може да се осъществи нито само с държавни, нито само с пазарни средства.

Доверието може да се възстанови с институционални средства, с помощта на гражданските институции.

Смяната на старите, по същество олигархични държавни институции с нови, основани на гражданското доверие очевидно е възможно решение. Но това може да стане само в едно компетентно, а не политически неграмотно общество. Ако неграмотни "граждани" избират „своите“ политици, държавници, кметове, магистрати, полицаи, прокурори и т.н., резултатът няма да е по-различен от "компетентността" на „старите“ политици и държавни институции.

Антиномията пазар-държава се проявява и в сблъсъка на капитализма със съвременния  антикапитализъм. Този антикапитализъм днес придобива чертите на ултрасоциализъм (червено-кафяв синтез между комунизъм и нацизъм) и може да бъде разгледан в контекста на проблемите, които не са решени в условията на глобализацията и появата на феномена „глобален капитализъм“. В ултралибералната прокапиталистическа утопия съществуването на глобален капитализъм е безпроблемно, доколкото „свободният пазар е панацея“, т.е. решава всички проблеми на развитието в глобалната епоха. Западането на националната държава се привижда като решение, а не като проблем, при липса на други, вече наднационални регулиращи фактори. Така например липсата на антимонополно законодателство на наднационално ниво както в банковата сфера, така и в "реалната икономика" създава условия за непредвидими кризи, породени именно от липсата на наднационална регулация. Залезът на националната държава съчетан с липсата на глобална наднационална институция, която да постави в някакви законови рамки, създаващи ред в хаоса и да предпазва от световни финансово-икономически кризи е глобален проблем, който засега няма решение. За съжаление глобалният пазар не може да изпълнява подобни глобални регулиращи функции – такива, които на национално ниво е изпълнявала националната държава. Глобалният пазар не може да се контролира от никоя национална държава, дори от най-мощната, дори от всички държави поотделно. Без глобални правила, едновременно ограничаващи и разширяващи възможностите за световна търговия, глобалният капитализъм се превръща наистина в глобален безпорядък. Капиталът е невъзможен без правила, които се отнасят до всички и спазват от всички. В този смисъл докато нямаме действени глобални правила няма как да имаме глобален капитализъм. Имаме глобален безпорядък.

Това доведе до метаморфози и пертурбации и в политическата сфера, която трябваше да осигури противодействие на негативните глобални тенденции. Ако от осемдесетте години на ХХ-ти век до към 2001 г. левите политици ставаха все по-десни, след първото десетилетие на ХХІ век вакуумът вляво бе запълнен от крайни антикапиталистически идеи, в рамките на посочения червено-кафяв политически синтез. Това стана някак неусетно. От една страна поради наивната вяра, че капитализмът е победил вече окончателно и безвъзвратно, бе истинска изненада появата на предизвикателствата на глобалния тероризъм и опитите да се изгради авторитарна антикапиталистическа алтернатива на демокрацията.  Управляващите „леви“ и „десни“ привърженици на ултралиберализма си въобразиха, че вече може да си позволят да осъществят идеала за „всеобщо благоденствие“, раздавайки по социалистически държавни (!) пари на всички, които не са включени или не са успели да се вместят в глобалната пазарна надпревара. Така за 10-15 години от управлението на Клинтън и Буш-младши опитът да се създават разточителни социални програми за бедните и неплатежоспособни слоеве с цел тяхното капиталистическо „включване“, без да се отчита възможността за техния принос в този процес, съчетано с практически безконтролната власт на глобалния финансов елит доведе до световната криза от 2008 г.

Регулациите на трудовият пазар, без отчитане на възможностите за възвращаемост на вложените средства, разточителните социални програми и щедри пенсии доведоха страна като Гърция до състояние на фалит. И всичко това стана не благодарение на „свободния пазар“, а  на погрешни в основата си държавни политики, провеждани от „леви“ и „десни“ правителства. Така със средствата на популизма демокрацията се оказа в плен не на пазара, а на нерегламентираната държавна намеса – нещо противоположно на ултралибералната утопия за напълно свободен пазар. И „левите“, и „десните“ политици и партии днес използват демагогия и популизъм за да печелят изборите, изоставяйки либералното изискване за „рационален избор“. Буш (младши) проведе кампания за раздаване на кредити за жилища на неплатежоспособните слоеве в САЩ  с цел да ги вкара в „пазарната игра“, без да отчете дали тези слоеве искат „да се включат“ и дали имат възможност да изплатят „евтините“ кредити, ако организираната от държавата огромна финансова пирамида претърпи крах. Не се отчете , че в САЩ вече трето поколение близо 15% от населението живее на социални помощи, без да полага каквито и да е усилия да се труди.

Наследниците на Маргарет Тачър във Великобритания започнаха да раздават държавни пари на калпак, без това да е свързано с възстановяване на някаква „социална справедливост“. Едва  Дейвид Камерън спря социалните помощи за тези, които не желаят да работят, а живеят от социални помощи в безплатни общински квартири.

Така стигаме до противоречието – всъщност никъде в днешния свят няма господстващ неолиберален капитализъм – има смесица между ултралиберални и ултрасоциални правила. Има „неолиберална държава“, но само и преди всичко за глобалните олигархични финансови елити, има „социална държава“, но само за политическите елити.  Доказателството е много просто – след финансовите фалити през 2008 г. никакъв свободен пазар не регулираше кризата. Държавата, а не „свободният пазар“ се намеси решително за да предотврати възможността от световна финансово-икономическа катастрофа, подобна на краха от 1929 г.  Това още веднъж показа, че ако капитализмът е господство на напълно свободен и нерегулиран пазар – то той не е реализиран никъде. Напротив – и в най-развитите капиталистически страни икономическата система се регулира от „социална“ държава – но такава „социална“ държава, която не води до просперитет и за бедните слоеве, а култивира мързел, социална безотговорност и усещане за всепозволеност. В същото време тази „социална“ държава е наистина социална за световната финансова олигархия, която зад булото на привидния господстващ либерализъм, осъществява антикапиталистически практики на „законно“ преразпределение на общественото благо без да се съобразява с никаква държава и с никакъв страх от правни последствия. Този несправедлив социален модел води до преки антидемократични политически последствия.

Днешните неосоциалисти смятат да се борят с „неолибералния капитализъм“ като възстановят социалната държава в модела и до 1979 г. Но кейнсианският модел на „държавата на всеобщото благоденствие“ се провали, защото залагаше на повече държавна намеса в икономиката, на социална защита и социални придобивки, осигурявани чрез високо данъчно облагане на работещите заможни слоеве от населението. Това провокира мързел и социална безотговорност сред по-бедните и неработещи слоеве. В същото време десните неолиберали пропускат факта, че липсата на подходящо законодателство позволява например на борсови спекуланти и хазартни босове да печелят огромни пари (почти) без да плащат данъци.

Контролът над наднационалните корпорации и изобщо над всички корпорации е голям проблем. Въпросът е кой да осъществява този контрол, при положение, че става дума за публични компании, с участието на широк слой дребни акционери, които се управляват от малък елит, който на практика е несменяем и може да подменя волята на акционерите- дребни собственици. Очевидно е необходимо не само антимонополно, но и ново корпоративно законодателство, което да ограничи своеволията на корпоративните елити.

Този въпрос не е само въпрос на „икономическа демокрация“ – той е въпрос и на политическия модел на демокрацията. Ако се разширят правата на дребните вложители и потребителите, няма ли да се стеснят правата на производителите, които са част от едно и също уравнение? Ако демокрацията приравнява гласовете, вместо да ги претегля и това е нейна слабост, какво да кажем за днешната ситуация, в която популизмът и демагогията вземат връх просто защото този факт се подсилва от неграмотността и иждивенчеството на все по-широки слоеве, дори и в най-развитите демократични страни? Не изисква ли това налагане на нови, макар и временни цензови ограничения, с оглед интересите на същите тези слоеве, които иначе са изкушавани да се продават на всеки по-богат политически мошеник? Приемането на законодателни мерки, които изискват поне завършено основно образование или поне минимална трудова активност за да имаш право да избираш и да бъдеш избиран не е ли решение на този проблем? Иначе все по-широката маса необразовани и трудово неактивни хора ще определят как да живеят образованите и трудещите се – т.е. тези, които всъщност ги хранят.

В заключение – тези глобални проблеми в България намират отзвук, но в посткомунистическа среда, която едновременно ги притъпява и изостря. Притъпява, защото нашето развитие след комунизма се сблъсква със социална неразвитост в ограничени полупазарна икономика и фасадна полудемокрация. Сблъсква се с олигархична симбиоза между политически и икономически елити. Това е всичко друго, но не и капитализъм, още по-малко „неолиберален“. Провокираното усещане за „провал и катастрофа“ е не поради „всеобщата бедност“, а поради липсата на държава, там където тя трябва да бъде и в същото време силна държавна намеса, там, където държавата трябва да отсъства. Едно общество с всеобщо усещане за липса на справедливост, не поради бедност, а поради реална липса на правова държава с гаранции за правата и  свободите на гражданите. Всичко това, съчетано с наличието на все по-разширяваща се политическа и обща неграмотност на големи маси от населението, в крайна сметка хипертрофира и изостря проблемите на политическото и икономическо развитие, води до поява не толкова на интимни, колкото на реални външни неприятели и на демокрацията, и на капитализма.