БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАК ВЛИЯЕ АВТОРИТАРИЗМЪТ ВЪРХУ СОЦИАЛНО-ИКОНОМИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ?
Момчил Баджаков

 Как влияе авторитаризмът върху социално-икономическото развитие и по–точно дали той е предпоставка за това развитие. Или, казано с други думи, изисква ли икономическият успех авторитаризъм? И дали в такъв случай демокрацията е по-неподходящата политическа форма за постигане на социално-икономическо развитие в някои т.нар. „незападни” страни? На тези сложни и принципни въпроси бе посветена една рецензирана от мене дипломна работа.

Изследването на съотношението между авторитаризъм и икономическа развитие и по специално на влиянието на авторитаризма върху динамични (които измерват социалноикономическото развитие през времето) и статични (които измерват социалноикономическото развитие към настоящия момент) показатели би показало доколко такъв режим спомага или вреди на развитието. Изследователската теза, която изследва тези фактори в страните в Централна Азия, достига до извода, че авторитаризмът не само не е спънка за успешното им социалноикономическо развитие, а напротив, дори е спомагащ фактор. Това се доказва чрез сравнително емпирично  изследване на взаимоотношението между изследваните показатели за страните в региона.

Авторът на бакалавърската теза разглежда ролята на избрани от него важни показатели - индекса на демокрацията, свободата в света и индекса на свободата на печата, за да се измери състоянието на демокрацията в Централноазиатските страни. Сравнени са данните на държавите по тези показатели със социално-икономически показатели, включващи брутния вътрешен продукт (БВП) и паритетната покупателна способност (ППС) на човек от населението, ръста на БВП по ППС на човек от населението за периода 1990-2012 година, както и данните за индекса на човешко развитие (ИЧР) и ръста на ИЧР за периода 2005 – 2012 година.

Получените резултати потвърждават хипотезата, че в изследваните страни изглежда авторитаризмът е по–успешен път към социално-икономическо развитие. Установена е особено силна връзка между динамичните показатели за социалноикономическо развитие, включващи ръст на БВП по ППС на човек от населението за периода 1990-2012 година и ръст на ИЧР за периода 2005 – 2012, от една страна и степента на авторитаризъм от друга. Тези резултати, изтъква авторът, изискват задаването на въпроси, трудно обясними през призмата на неолиберализма и на Западноцентричният модел, който почти без изключение в наши дни свързва демокрацията със социалноикономическото развитие.

Така представената изследователска теза, почиваща върху количествен и качествен анализ и сравнение на данните за група страни от избран регион – Централна Азия, дава повод за критичен анализ на една все по-ширеща се интелектуална заблуда, имаща свои идеологически корени.

На първо място има достатъчно примери (и то не само в либералната и пропазарната литература), показващи, че връзката между политически режим (авторитаризъм или демокрация) и социално-икономическо развитие съвсем не е толкова еднопосочна, както смятат не само някои неолиберални, но и  най-нови неокомунистически автори (последните само че в обратен смисъл!). Самият исторически опит ясно е показал, че забележителният икономически растеж - например в Германия по времето на Бисмарк, в Япония по времето на реставрацията Мейджи, в Турция по време на военните режими след Ататюрк, в Гърция по време на режима на полковниците, в Чили по времето на Пиночет, в Южна Корея на Пак Чон Хи, в Китай на Дън Сяо Пин, е показателен с това, че тези авторитарни режими са провеждали успешна икономическа политика и това се е оказал един успешен модел.

Както пише Ги Сорман забележително е не това, че имаме работа с диктатури, а това, че диктаторите са провеждали либерална и пропазарна икономическа политика, която е довела до просперитет – нещо, което досега се е случвало рядко в историята. (Sorman, Guy, La Solution libérale, 1984)

В изучаването на ролята на демокрацията за социално-икономически просперитет наистина е общоприето, че именно демокрацията е най–добрата политическа система. Демокрацията наистина по принцип спомага за развитието и насърчаването на икономиката. Но само при правилна  пропазарна и либерална икономическа политика.  Наистина би следвало да се съгласим с един критик на либералната демокрация като  Патрик Кенън, който в „Залезът на демокрацията” твърди, че неразвитите страни първо трябва да се постигнат икономическо благоденствие и чак тогава, върху неговата основа да градят гражданско общество и политическа демокрация. (Кенън, П., Залезът на демокрацията) Но това не означава, че трябва да отхвърлим демокрацията като модел, който е негоден да осигури социално-икономическо развитие и благоденствие.

Недоказаните хипотези в литературата на тема развитие, които предполагат едностранно положителна връзка между социалноикономическа модернизация и демокрация наистина следва да бъдат отхвърлени. Но това не означава, че за някои (предимно източни) страни демокрацията е негоден политически модел, който не може да осигури социално-икономическо развитие и просперитет на народа си. Емпиричните данни наистина показват, че авторитаризмът може да върви ръка за ръка с ускорено социалноикономическо развитие. Макар далеч не всички авторитарни режими да са такива. Напротив – и сега най-бедните страни в света са авторитарни, а огромната част от най-богатите  са демокрации. И това съвсем не е „в остър разрез със Западния либерален модел на ценности”.

Нека напомним, че в самите водещи западни страни капитализмът и демокрацията са се установявали не с десетилетия, а със столетия. Например и Великобритания, и САЩ, и Франция (едни от най-развитите страни в света, задали „западния модел”) са минали по време на своята модернизация и през периоди на авторитаризъм, и през периоди дори на робство, и на сегрегация и на цензови ограничения. Дори в тях капитализмът като господстваща социално-икономическа система окончателно се установява едва след Втората световна война, а моделът на демокрация  - дори малко по-късно – например последните остатъци от сегрегация в Южните щати на САЩ, са  преодолени чак по времето на Рейгън, сегашният модел на Френската президентска република се установява чак след Де Гол, в някои кантони на Швейцарската конфедерация жените получават избирателни права чак през 70-те години на ХХ-ти век и пр.

Опитът с развитието не само на Централна, но и на Източна Азия и дори на Източна Европа кара да се мисли, че е възможно да се инициира успешно социално-икономическо развитие по начини, които не повтарят Западните модели. Въпросът тук е дали това развитие е капиталистическо. Или казано с други думи, дали растежът се основава на правила и закони, или на волята на диктатори, дали развитието осигурява благоденствие за всички, или неограничената от закони власт облагодетелства шепа олигарси. Защото е възможно да има успешно икономическо развитие под ръководството на авторитарни режими и то да не провежда либерална икономическа политика. И това е много по-често срещано в историята. Но тогава това развитие ще облагодетелства властимащите и група олигарси около тях.

Тук възниква и друг въпрос. Дали в Централна Азия, Русия и някои други съвременни авторитарни режими показният икономически просперитет се дължи не на авторитаризма и не на правилна (либерална) икономическа политика, а например на въглеводородите, с които тези страни разполагат? И дали тези въглеводороди са не благо, а проклятие за населяващите ги народи, тъй като в момента носят „лесни пари”, които забавят истинско модерно преструктуриране на икономиката? Защото както пише Иван Селени в Арабския свят има много свърхбогаташи и олигарси, но няма капиталисти. Същото се отнася и до Русия на Путин, и до богатите на въглеводороди страни от района на Централна Азия. (Селени, Иван, Бедността при посткомунизма)

Наистина резултатите от изследването на отношението между авторитаризъм и социално-икономическо развитие не могат да бъдат взети за неоспоримо доказателство, че авторитаризмът и регионалната изолация са по–добър път за социалноикономическо развитие от демокрацията и регионалното сътрудничество, защото изследването се занимава само с пет посткомунистически страни от Централна Азия. Същото изследване е съвсем възможно да стигне до противоположни заключения, ако се изследва взаимовръзката между тези явления в други региони, а и за всички страни в света като цяло.

Много е важно да се подчертае, че наличието на корелация между променливите величини на социално-икономическото развитие и демокрацията не означава непременно че те винаги са взаимнозависими. Не само е възможно, но сигурно има и други фактори, които влияят и на степента на демократичност, и на социалноикономическото развитие. Взаимовръзката между икономическо и политическо развитие е много важна, и тя може да бъде обяснена само чрез цялостен анализ на всички взаимодействащи си фактори, което е изключително трудна изследователска задача. Какво може да се каже в заключение?

Икономическият напредък може да се дължи и на авторитарен режим. Въпросът е дали това социално-икономическо развитие води до просперитет за населението на страната, или до обогатяване на шепа диктатори и олигарси. Ако режимът провежда неподчинена на икономическата логика антипазарна политика, това със сигурност ще се случи. Но ако той провежда либерална икономическа политика, този напредък ще доведе както до създаване на гражданско общество, така и на свободен от политическа намеса пазар, което е предпоставка за растеж в полза на народа, а не на властимащите. Авторитаризмът може да спомогне за постигане на икономическо благоденствие, само благодарение на такива политики, които са либерални и пропазарни. В противен случай – той води до икономическа бедност, неравенство, деградация и в края на краищата  до революция, след която да се установи режим, който да започне да изгражда предпоставките, осигуряващи благоденствие за всички членове на обществото.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Да, маркизе Неизчерпаема е дущата. Благодаря за превод.
Тема № - 101 Коментар № - 7741 Дмитрий Варзоновцев - 2014-04-03 22:11:17
АРСЕНИЙ ЧАНЫШЕВ
Антипаметник

Изгарям в печката си черновите стари...
Не чакам с времето да ме слети награда.
Едва ли в бъдеще ще нося аз отрада
на паячното професОрско царство
или на докторантското бубарство.

В едно ми провървя все пак на мене,
че не родих със мисъл даже „гайка“,
че, щом ще мра, наистина съвсем Е, -
и няма да надгражда мои теми
развихрената аспирантска шайка.

Ще си увехна неплодил, на корен,
и ще ми чезне нейде в космоса звездата, -
но без да ръфа моя дух покорен
доцентското грабливо, хищно ято.

Не ще ме хвърля в бездиханни трусове
тълпа студенти с работици курсови...

Пред мен ще свети само Съдът Божий –
а там, да се спасим със чернови, не можем.

/31 август 1970, Томилино – 19 декември 1999, Москва/

ПП: Първо, благодаря на уважаемия г-н Варзоновцев за интересния прозорец, който ни открехва! Позволявам си да Ви пратя едно прибързано преводче, потърсих стихове на Ар. Чанышев и попаднах на някои. Избрах това, заради голямото, но и светло отчаяние, с което е пропито... Дано днес, и сред Вас, уважаеми преподаватели и свързващи „гайките“ на научното и хуманистичното в НБУ, не витаят такива мъчителни помисли.
Здраве и творчески оптимизъм за всички Ви!
Тема № - 101 Коментар № - 7740 Dekarabah - 2014-04-03 14:25:47
Понеже връзката ми с Арсений Чанышев се прекъсна още през 70-те, помислих че и той не издържа средата-беше пил много и изолиран в обществен план. но сега като прочетох във Википедия че не само е оцелял но и станал доктор и професор. Евала Почина през 2005 ..на 77 Би могъл да живее и повече. Не му дадоха. А човечнее и мъдрее не си представям - първата ми курсова за питагорейци оцени на 4 по петобална система. Каза има мисъл, но формата е безобразна.
Авторитет!
Тема № - 101 Коментар № - 7739 Дмитрий Варзоновцев - 2014-04-02 22:27:48
Извинявам се но бих искал да допълня образа на Арсений Чанышев-философ и поет. На руски от Википедия за това се извинявам. Но е важно
Родился 18 апреля 1926 года в Новочеркасске.[1] Отец — Тихон Николаевич Никитин (впоследствии — Модест, монах, архиепископ Смоленский и Вяземский, автор ряда кнниг) в 1937 году был арестован и расстрелян.[1]

В 1952 году окончил философский факультет МГУ.[1] В 1955 году аспирантуру по кафедре истории зарубежной философии этого же факультета.[1] С 1955 года работал на этой кафедре. Преподавал в основном историю древней философии, читал спецкурс по философии Аристотеля.[1]

В 1956 году защитил диссертацию на соискание учёной степени кандидата философских наук по теме «Сущность американского протестантизма (на примере Рейнхольда Нибура)»

В 1983 году защитил диссертацию на соискание учёной степени доктора философских наук по теме "Генезис философии и ее ранние формы".[1]

В 1991 году присвоено учёное звание профессора.

Научная деятельность

В своих трудах А. Н. Чанышев исследовал проблемы видов мировоззрения, возникновение философии, философские и предфилософские философии, про-философские, протофилософские и парафилософские особенности древне-китайской, древнеиндийской, древнегреческо-римской философии и др. В своём "Трактате о небытии" он рассуждает о первичности и абсолютности небытия и вторичности и относительности бытия: Бытие не имеет основания в самом себе. Основание Бытия в Небытии. (Бытие вторично — Бытие есть небытие Небытия).]

Поэтическая деятельность

Поэзия А. Н. Чанышева содержит в себе чувство нравственной правоты, традицию социально-философской критики. В ней отражены судьбы современников будучи предопределёнными историческим прошлым. В качестве примера берётся сталинский период, о котором говорят следующие строки: "Этот мир был проклят мною с детства / За несоответствие мечте./ Но другого нет - и некуда мне деться. / Здесь Христос, распятый на кресте. / Мир иной! Тебя я видел мельком / Ты являлся иногда в мечте... / Годы шли... Я / Становился мелким - / И Христа распял я на кресте... / Но теперь, когда меня осталось/ Очень мало, верен я мечте / Жизнь моя от грязи опросталась - / Я с Христом, распятым на кресте...".
Тема № - 101 Коментар № - 7738 Дмитрий Варзоновцев - 2014-04-02 22:18:57
Съжалявам, че не се включих в тази интересна дискусия.И в началото като прочетах Момчил и сега приемам неговата теза. Може и да я подсилвам извън границите, които би си позволил Момчил. Авторитаризмът и демокрацията. Все още не съм забравил моя учител -доц Арсений Чанышев, един изключителен философ, убит от средата на нетърпимост. Та той е авторитет в античната философия. С приятеля ми Саща Грязнов, професор в Оксфорд, загинал по същите причини както и Арсений Чанышев на 50 години,бяхме поразени от неговата апология на ..авторитаризма. Помня как ни разказва за елинските диктатори, които са освобождавали гражданското като право ... със сила.Пълна опозиция на тогавашните съветски диктатори Това му беше интересното и странното. Сравнението.
Може би авторитарният режим е и изход от този безкраен преход. ГЕРБ?
Тема № - 101 Коментар № - 7737 Дмитрий Варзоновцев - 2014-04-02 21:59:55
Преди няколко дни в интернет се появи сайт на движението „АБВ“. Понеже това, което Момчил Баджаков написа тук за подкрепата към „АБВ“, ми стана интересно, поразгледах сайта, зачетох да видя кой участва и какво предлага. В графата „Политики“ има нещо като програма - малка статия, озаглавена „За какво ще работи АБВ?“ Чуйте сега: за премахване на демографската криза, за качествено образование на младите, за добро здравеопазване, за подкрепа на знаещите и можещите и т.н., всичко за осем неща, все от този общ род. Дрън-дрън, викам си! Накрая статията завършва с патетична градация: първо е написано „Разум, диалог и съгласие – това е формулата на успеха“, после, с по-едър и по-черен шрифт - „Това ни отличава от всички останали“, накрая, с още по-едри и по-черни букви, като поанта - „За това ще работим в АБВ!“

В годините на социализма имаше вестник „АБВ“. Тогава той се купуваше от т.нар. „трудова интелигенция“ поради по-либералното си съдържание. Всъщност либералното се изразяваше в по-малкия брой съветски автори, по-големия брой теми от обсега на психологията и паранормалните явления, и може би най-вече – в липсата на досадни очерци от трудовите обекти на нацията. Най-популярен обаче вестникът стана в самото начало на 90-те, когато започна да публикува на части романа „Емануела“, при това придружен от малки снимки на разголената Силвия Кристел. Представете си какви тръпки в интелектуалните слабини, какво чудо на свободата, каква алтернатива!

Наскоро разглеждах у дома вестника, купуван чинно от моите родители. Тук и там хубави и умни статии, хубави и умни рецензии за книги. Но като цяло никаква особена алтернатива и трибуна на свободата, а компромис между официозния и вулгарния обществен дискурс, който току-що е почнал да си пробива път към медиите. „АБВ“ е трябвало да бъде обществен знак сякаш най-вече за онези, които не искат да четат „Работническо дело“, но ги е срам да носят вкъщи някой порнографски или посветен на паранормалното вестник. Той и външно така изглежда – много по-цветен и по-малък от червения официоз, но по-малко шарен и по-плътен от „Лична драма“ и „Чук-чук“.

Е, същото, mutatis mutandis, ми се струва и движението на Първанов. (Ще ме извиняват неговите фенове!) То не е нищо друго, освен компромис между официозното БСП и някак твърде вулгарните и демагогстващи „Атака“ и „България без цензура“. В този смисъл то е по-добро от БСП само затова, защото е съставено от изпаднали от властта партийци, а от партиите на Сидеров и Бареков – затова, защото е съставено от хора по-безлични, по-меки, по-склонни да увъртат. Впрочем и от хора, все едно току-що излезли от някоя социалистическа бръснарница или от пробната на тогаващния моден тотализатор „Валентина“. Впрочем, това последното го казвам, защото според мен е абсолютен мит, че немалко млади харесват Първанов.

Това лавиране между официозното и вулгарното, което все пак си намира аудитория, издава обаче една сериозна обществена нужда – по-важна и повече за обсъждане от онези люде, които искат да я запълнят. Това е нуждата от обществени играчи, които не се сливат с властта и които не щурмуват властта на всяка цена. Това е нуждата от един вид по-скучна, по-предвидима, по-бедна и по-мудна политика. За съжаление, съвсем по нашенски, обществената потребност и лицата, които я задоволяват, са в пълен и дълбок разнобой. Първанов играе по струната, че не е официозен и е критик на БСП, но всъщност е абониран за властта и страдащ от нейната липса; Калфин играе по струната, че не е остър и вулгарен като Сидеров и Бареков, ами умерен и по европейски благовъзпитан, но това не го прави умен и казващ истински базови неща, а по-скоро безлик и скучен.
Тема № - 101 Коментар № - 7736 Георги Гочев - 2014-03-30 20:50:20
Благодаря на Dekarabah за пространните и смислени излияния по тема, тъй сложна и изискваща упорито разследване. Може би има обяснение за моето изригнало буйство – и то е в споменатото от уважавания домакин на този форум проф. Богданов неспособност на нашия (интелектуален, либерален, десен и изобщо реформаторски некомунистически) елит да надскочи себе си – именно първо чрез неспособността си да разбере и преодолее разликата между своето обществено политическо ангажиране и частното си себеуреждане чрез, а и отвъд политиката. Някак си това става и повод за недоразумения като това да се загубиш в прехода между тези две състояния. Това може да се дължи и на убийствения ритъм на партизанската корида по време на целия ни преход, може да се дължи и на лична характерология. Но дори тримата исторически лидери на СДС останаха някак си невстрани от тази фактическа безпомощност да се разбере логиката на промяната след тяхното силно време. Виждаме как Желев остана някъде в 1990-1992 г., Димитров в 1991-1994 г., Костов в 1996-2001 г. И нестаналите, несъстоялите се и несъстоятелните десни и псевдодесни лидери – Берон, Стоянов, Сакскобурготски и т.н. потвърждават тази тенденция на неразграничаване на частно битие от общностно политическо ангажиране. Наистина тази неразкъсваема връзка е може би вечна антиномия – навсякъде по света виждаме подобно неразграничаване – бившият германски канцлер Шрьодер типичен и при това доста одиозен пример. Да не говорим за лидерите на нашите (пост)комунисти.
Наистина ГЕРБ е особен случай – не ще и дума възникнал в условията на популисткия Zeitgeist, той трябваше да поеме тежестта на реформите след неспособността на Сакскобурготски „да ни оправи” и тежкият опит за частичен реванш и реставрация на предишната тройна коалиция. При това, по лоша наша традиция, отхвърляйки и отричайки всичко преди себе си, в опит за себедоказване и себеосмисляне. Огромни усилия са нужни за да преодолееш популистките очаквания и непреодолимите изисквания на реалната политика. Да се превърнеш от неясен центристко популистки в десен реформаторски политически субект. Да прибереш под крилото си разпилените сили на промяната. И даже да нахлуеш в "светая светих" на посткомунистите ни – в селата и малките градове. Наистина виждаме трудно ставане, което сякаш повтаря трудното ставане на нашето гражданско общество след комунизма. Преодоляването на комунизма сега се оказва още по-трудно при опитите отвън да ни ги приподнесат в новата примамлива патриотарско-авторитарна обвивка на путинизма. Да, Европа изисква цивилизационни усилия – докато от Изток ни предлагат лесни (псевдо)решения. Новият авторитаризъм без целенасочена и осмислена либерална икономическа политика означава неминуем пореден финансово-икономически банкрут, но колцина го разбират, след като няма кой да им го обясни смислено? Наистина Dekarabah е абсолютно прав – от горчивия опит на познанието произтича смирение. Но според мене не и примирение!
Тема № - 101 Коментар № - 7735 Момчил Баджаков - 2014-03-29 04:25:59
Тъй като продължавам да бъда неясен /и през собствения си прочит/, ще ви отнема още минутка. В края на заглавния текст г-н Баджаков отбелязва: „Авторитаризмът може да спомогне за постигане на икономическо благоденствие, само благодарение на такива политики, които са либерални и пропазарни.” Намираме се в политическа и медийна ситуация, в която широко се прокламират „достойнствата” на външния за нас Путинов авторитаризъм. Това „обнадеждаващо” заклинание се превърта и слита умело с „трагичността на местния ни авторитаризъм”, припознат в политическия стил Борисов-Цветанов-Дянков. Основна опорна точка в мрежово-комуникационното тролене е изравняването на тези два типа дисциплиниране на обществено-политическия хаос, който де факто и „де юре” протича през БГ-ежедневието ни. Убеден съм, че днешна постсоциалистическа България е далеч пред днешна забавено-демократизираща се Русия в готовността си за НЕАВТОРИТАРНОСТ. Явен симптом за това беше и бързото прегаряне на монархическия авторитет, в лицето на г-н Симеон Сакскобургготски… Сега очакваме да видим колко дълго ще гори авторитарната „главня” на евразийския император Владимир Владимирович П. Не твърдя, че сме сред най-обективно и отворено образованите народи в Европа, но съм сигурен, че руският народ също не пасе само „червена степна трева”, колкото и да го свъртат из такива пасбища. Скоро, или след някои излишни катаклизми и уроци, кагебистът-монарх ще бъде изхлузен от московския „престол”. С него ще си тръгнат в пенсия и ред по-малки, войнствени и ком-авторитарни, узурпатори на „царствена власт” по глобуса ни. А авторитарните „авторитети”, които са се научили да прилагат либерални и пропазарни политики, без да размахват мечове и заплаха към глобализма, демокрацията и гражданските щения за обща целесъобразност на световната цивилизация, меко ще се влеят в „класата на духовния сапиенс-нобилитет”. Стига да имат нагласа и подготвеност за това. Не казвам, че пътят дотам ще е кратък и без неприятни изненади. Но друг, несамоунищожителен, сякаш не се вижда.
Тема № - 101 Коментар № - 7734 Dekarabah - 2014-03-28 18:57:46
Уважаеми професор Богданов, радвам се, че на драго сърце опитомявате полудивите ми аналогии, но съм длъжен да направя едно пояснение. Относно присъствието на този /Едип?/ в странджанския лес... Задъхано, „притчово“ речевит, съм го вмъкнал, имайки предвид дивата естественост на битките между нерези за „бащински права“ при размножителните сезони. В тях често се стига и до тежки наранявания и „отцеубйство“. Ловците знаят нрава на дивото прасе, разпенена сила и кръволеене има там. Та, да се върнем при комунизма, този нещастен „Едип“. Един път сложил, в немислещата сила на младостта си, край на патриархалното „царуване“, втори път, превърнал жената-майка в „труженичка“ /на по-ниска плата/ и изкупител на греховете на „революционния меч“. И трето, „проклел децата си“, нахранил с тях, едно скъсано от родова и естествено-общностна морална равновесност бъдеще.
Ето тук някъде, според мен, също стои известната нерешителност на българското гражданско съзнание да се вписва в ГЛОБАЛНОТО ОГРАЖДАНЯВАНЕ, в постигането на ДЕМОКРАТИЧНОТО ЖИВЕЕНЕ ЧРЕЗ СЪГЛАСНИ ИНДИВИДИ. Моделите, „образците“ на фалшив колективизъм, насадени от дългия ни престой в соц-а и последвалото го потайно реанимиране, теглят назад, гасят очистителната обществена енергия у нас… Сигурно мнозина четящи в този форум са обърнали внимание на един, струва ми се, неизследван от бг-социологията факт. Освен подготвените, сигурни в квалификацията си българи, сред работещите /и пребиваващи в търсене на късмет?/ в чужбина, значителен брой са и жители на по-слабо „комунизираните“ райони и съсловия от страната ни. Включително и волните наши роми. Оказва се, че людете с по-нескъсан корен се приспособяват по-лесно в големия световен /и европейски!/ имиграционен пъзел. Същевременно, наблюдаваме неприспособимост на млади и по-зрели наши граждани в средата на глобалното живеене и търсене на по-добра реализация. По мои лични наблюдения, в повече случаи, това се дължи на наследено придържане към „задушевността“ на възможното по-ненапрегнато оцеляване и нагласяване в „пчелната пита“ на една планирана, затворена, подредена в онзи си /червено-буржоазен!/ вид, наблюдаваща отстрани и „строго критично“ останалия свят, държавност. До голяма степен този житейско-поведенчески начин на индивидно търпение-нетърпение, отваряне-затваряне, слага България /в „очите на Европа“/ на здрачно, диво място. Превръщаме се в страдалци от неизследван, но и немного засягащ СВЕТОВНАТА ПСИХИАТРИЯ, „червен Едипов комплекс“.
А, мисля, че не сме толкова подвластни на скъсванията в историята на БГ-генността си. Излизали сме от много дълги разрухи и колебания. Иначе, отдавна нямаше да ни има.
Тема № - 101 Коментар № - 7733 Dekarabah - 2014-03-28 12:03:35
Браво, знаменито и за политическата позиция на двама ви, но и за аналогията със странджанското прасе на Декарабах. Ако Сократ беше сред нас и можеше да заема аналогии, непременно щеше да заеме тази, защото тя е със сократовска сила и смисъл.
Тема № - 101 Коментар № - 7732 Bogdan Bogdanov - 2014-03-28 08:50:52
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114130

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134133

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93734

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28827

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17608

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180632

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA