| ДВЕТЕ ДРЕХИ НА ДЕМОКРАТА |
|
|
|
ГEOPГИ ГОЧЕВ
Представете си шумен пазар, на който като стока се продават най-различни по качество и вид държавни устройства. Представете си сега, че из този пазар по цял ден обикаля, предимно за да зяпа, един млад човек, облечен в пъстра дреха. Пазарът, който ви карам да си представите, казва Платон в Осма книга на „Държавата“, е демокрацията. Младият човек, който ходи из този пазар, за да зяпа, е демократът. Пъстрата му дреха, събрала по себе си всички цветове, е свободата да променя начина си на живот. Страшен имитатор е този човек, страшен майстор на преобразяването, продължава Платон. Веднъж ще го видиш да препива с вино, да вилнее и да обръща всичко с главата надолу, друг път да пие само студена вода, да прави изморителни упражнения и да се отдава на философски разговори; ако чуе някъде някой да подрънква с шпори, и той ще хукне да се запише във войската, ако пък чуе, че някой е преуспял с търговия, ще я развърти и той, ако се заеме с обществена работа, ще е специалист по всичко и пъргаво ще скача от въпрос на въпрос. Всяко парцалче върху неговата дреха е своеобразен медал за геройствата да бъде някой друг. Затова всеки желае пъстрата му дреха, всеки се заглежда по нея. Особено жените и децата, казва Платон. Представете си сега нашия хубостник демократ, следван навсякъде от тълпа жени и деца, гледащи го с обожание. На Платон този образ му е необходим, за да покаже къде в гамата на свободните люде се намира демократът. За древния грък жените и децата са човешки същества без собствен живот и собствено лице – техният живот и лице отразят почти изцяло живота и лицето на мъжа. Те са повече от роби, но по-малко от свободни. Демократът прилича на тях по това, че и той няма собствен живот и собствено лице. Тук обаче е и съществената разлика. Той, който няма собствен живот и собствено лице, има всички чужди лица и животи като собствени. Той е нещо повече от свободен. Платон възприема свободния човек като обществено същество, а не като изявена различно от другите хора личност, като обществено същество, свързано с другите в йерархии, а не в мрежи от споделени интереси и сътрудничества. Затова и в Платоновите очи прекалената свобода на демократа е нещо изключително вредно за общността. Подобно на епидемия, желанието за новости плъзва по хората и постепенно съсипва всички йерархии. Носителите на новото стават по-важни от носителите на традиционното – синовете подчиняват родителите си, старците започват да подражават на младежите, учителите да се умилкват на учениците си, пришълците са по-важни от гражданите. Върхът на всичко в един заразен от демокрацията град е това, че и животните стават по-важни от хората. Само по такива места можеш да видиш, казва Платон, кучета и магарета, които важно се мотаят по пътя и по господарски те избутват, ако речеш да минеш пряко тях. Според Платон общественият строй е най-напред душевен строй, вътрешна работа на отделния човек. Така е и с демокрацията – преди да бъде вид обществено поведение, тя е вид отношение към себе си. Демократът има в душата си всичко, което имат останалите хора – разум, гняв и желания. Устроен е в себе си като общност от трима души – един разумен, един гневлив и един почитател на удоволствията. И него, следователно, го занимава въпросът кое в човешкия живот е най-важно и трябва да управлява цялото му същество. Та дотук той е като останалите хора. Прави го различен начинът, по който упражнява вътрешната си власт. Никой друг човек не цени повече от всичко друго в себе си своите желания. И никой друг не цени еднакво и без разлика всички свои желания като демократа. За демократа демокрацията се изразява най-напред в, тъй да се каже, епитимиокрация (от гр. epithiumia – желание). На демократа с пъстрата дреха Платон противопоставя един друг колоритен човек. И той като демократа живее предимно извън своя дом, и той като демократа се занимава предимно с другите хора. И той като демократа е голям имитатор, само дето е и блестящ ироник. И той като демократа много-много не зачита обществените йерархии, ами е способен да извлече от обикновения роб дълбоко знание, и съответно може да свали на земята някой надут аристократ или оратор. И той като демократа няма знатно потекло и не е заможен. Става въпрос, разбира се, за Сократ. Само че колоритът на Сократ не е външен, а вътрешен. Трябва да го разтвориш, за да видиш, че под тази грозна физиономия на сатир или силен, има златна статуя на божество – казва за него Алкивиад в диалога „Пир“. Трябва да отмахнеш настрана овехтелия му хитон, с който той ходи зиме и лете, и да надникнеш във вътрешното му същество, за да видиш неговата пъстра дреха. Вътрешната пъстра дреха на Сократ е най-напред израз на любопитство. Интересува се от всичко, иска да знае всичко. Затова и знае всякакви дреболии и клюки за градския живот – кой какво направил, кой какво рекъл и прочее. Пъстрата му дреха обаче означава и по-дълбок стремеж към знание, водено от разума. То не е каквото да е, ами хубава здрава плетка от знанията на повече хора. Затова той постоянно разговаря, разпитва, иска да извлече от събеседника си което той знае и да го превърне в по-общо знание. Когато разговаря, Сократ обикновено прилича на словесен тъкач, който внимателно претъкава дрехата от думи на своя събеседник в словесна дреха по мярка за всички участници в разговора. Ето например в „Държавата“. В началото на дългия разговор за справедливостта софистът Тразимах се пъчи с помпозната дреха на твърденията, че справедливостта не е нищо друго, освен полезното за по-силния, и че най-несправедливият човек е най-щастлив. Сократ методично разнищва тази дреха, докато Тразимах не лъсва съвсем гол. Сократ обаче не е обикновен злобар, който се задоволява с това, да унижи другите и да им им покаже, че всъщност нищо не знаят. От разнищената Тразимахова дреха той веднага започва да тъче друга, в която могат да се облекат и той самият, и Тразимах, и изобщо всички, които следят разговора в дома на Кефал. Така ще бъдат изтъкани твърденията, че справедливостта е хармония под властта на разумното душевно начало, а най-справедливият човек – най-щастлив. Който е следял внимателно как Сократ изтъкава тези твърдения, той не може да не ги облече, дори и да не е съгласен с тях. Добре, но това не е ли парадокс? Не точно. Защото за Платон истината не е само във финалното твърдение, че нещо е някакво, а и в самото му изработване. Тъкмо поради това диалектиката, която Сократ излага в Седма книга на „Държавата“ като висшия метод за постигане на истината, не е строгата логика на правилните съждения, а борба за по-пълно и точно означаване и назоваване на нещата, в която по необходимост участва цялото човешко слово. Но цялото човешко слово не може да бъде у един човек, то е у повече хора. Затова и постигането на истината според Платон не може да се случи в монолог. То е колективно дело, в което всеки, независимо какъв е и колко е образован, има своята роля. От това разсъждение излиза, че Платон всъщност има не една, а две тези за демокрацията. Първата е, че демокрацията е един вид личностно и обществено управление без управление, а демократът и демократическата общност е сбирщина от отделни лица с нетрайни и воюващи помежду си истини. Втората теза на Платон е скрита в самото негово отношение към знанието и истината. Настоявам за думата „скрита“, защото Платон никъде не нарича Сократ привърженик на демокрацията или диалога – демократично средство за предаване на знание. Но това е без значение. Представяйки чрез ролята на Сократ постигането на истината като разговор, обща работа и усилие за изграждане на съгласие, Платон не може да не е поне малко демократ – и по античните, и по съвременните ни стандарти. Където двама души разговарят за своята обща истина и трети ги слуша, замислен върху своята, там вече е налице и предпоставка за общо управление на общите дела и значи за демокрация.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
| Изчаках малко, за да видя дали някой ще се заинтересува от въпроса, който изглежда лесен, но много трудно се постига - да имаме лице като Сократ. Цялата демокрация, цялото политическо тогава и цялото обществено днес е въпрос на превземане на словото - но по много различен начин. Как да се намери лице като Сократ - ако не за цялата държава, то поне за по-малката държава на града, или за още по-малката държава на мястото, в което отделният човек работи. Какво е политическото по времето на Сократ - такова, че законите на полиса са в сила и за цялата Вселена - именно и затова възниква връзката желание-закон, защото желанието и законът са две неща почти синонимни, с които се прави продължаващо време. Не е ли странно, че в нашето време липсват именно тези три неща – слово, желания и закони? Кой може да си представи този тип човек - днешния Сократ - откъде ще говори той, на кого ще говори и какво ще говори? Каква ще е дрехата на днешния Сократ? Кое би предизвикало в нас такъв интерес, че да ни накара да си представим един днешен Сократ? И всъщност Сократ – демократ ли е - или именно липсата на говорещия човек днес – ни кара да облечем Сократ с дрехата на също толкова липсващата ни демокрация. |
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7758 |
|
The Tree of Life - 2014-06-08 21:26:55 |
|
|
Благодаря много на The Tree of Life за прекрасния коментар. Ще кажа няколко думи по една от темите, повдигнати в него – за разликата между обществения и политическия човек.
От една страна, в редовия български език, а и на други съвременни езици думите „обществен човек“ и „политик“ са донякъде синоними. Политикът е някой, който заема обществен пост и докато заема този пост, се занимава изключително с управлението на общите ни дела. Така той се явява нещо като практическа разновидност на обществения човек. От друга страна обаче, „обществен човек“ и „политик“ езиково се противопоставят. Политикът се счита за човек, който често вижда властта сама по себе си като голямо благо, затова и се опитва да я задържи за по-дълго време с цената на всичко, докато общественикът е застъпник на гражданската добродетел, счита властта за временен инструмент на общото благо, отбягва управленските постове поради изкушенията, които крият, и гледа на властимащите някак като на тъжни хора, станали роби на собственото си преклонение пред властта. По тази смислова логика „обществен човек“ вече е синоним на демократ, а „политик“ – синоним на властник олигарх или тиран.
В класическия старогръцки език като че ли не се прави твърда разлика между „обществен“ и „политически“. Двете значения се изразяват с едни и същи прилагателни – по-обхватното koinos (ta koina може да означава общите дела на гражданите) и по-конкретното politikos, което на свой ред се противопоставя на idios – частен. Платон също не прави такава разлика. Така например, по една от главните теми на разговора за справедливостта, воден в къщата на Кефал, Платоновото съчинение в десет книги, което обсъждаме през този семестър, е озаглавено от античните коментатори Politeia. Ние казваме на български „Държавата“ не съвсем точно. Защото politeia е две неща, които не съвпадат напълно със значението на нашата дума „държава“. Първо, politeia е политическото устройство на града-държава, сиреч организацията на управлението в една общност от полисен тип. И второ, politeiа е наборът от ценности, правила и норми, организиращи общественото поведение на индивида, сиреч обществено устройство. От второто значение Платон ще развие още едно, метафорично значение. Правейки аналогия между устройството на отделния човек и устройството на града, той ще говори за politeia и като за вътрешния човешки ред, като за реда в душата.
Та словесно Платон, изглежда, не прави разлика между „обществен“ и „политически“. Неговият Сократ обаче настоява чрез действията си, че такава разлика всъщност има и тя е важна. В „Апология“ например той заявява, че никога не е заемал обществена длъжност в града, никога не е участвал пряко в управлението на общите дела. Да, но не е живял и като обикновено частно лице, затворено в собствените си работи. Първо, когато е трябвало, защитавал е своя град с оръжие – Алкивиад го обрисува в „Пир“ като издържлив и безстрашен воин по време на поход. Второ, когато, вече осъден на смърт, му предлагат да напусне Атина и да отиде в изгнание, той остава в града с обяснението, че трябва да се подчини на неговите закони. И трето, бил е отлично осведомен какво става в града, общувал е с всякакви хора, но най-вече с онези, които са заемали някакви обществени постове или са се представяли като специалисти в някакво важно за общността дело. Как е общувал с тях? Разпитвал ги е за тяхното знание, при това, изглежда, упорито и последователно. Навярно затова в „Апологията“ Сократ представя сам себе си като муха, която дразни и разбужда ленивия кон на града.
Оттук и въпросът, който се повдига за нас покрай казаното в коментара на ТoL: дали именно в демократическата общност, веднъж разделена на множество индивиди със своя истина, втори път, както казва Платон, разделена на богати, народ и олигарси, и трети път разделена на управляващи и управлявани (както е при нас), не се явява остра нужда от лица като Сократ, едновременно фигура със своеобразен колорит, който привлича всички, и упорит агент на свързването в обща истина? И дали, в крайна сметка, днешният повик за повече демокрация не зове за повече обществено в политическото? |
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7756 |
|
Георги Гочев - 2014-06-03 14:20:24 |
|
|
В много хубава дреха Георги е облякъл Сократ, изкусно противопоставяйки го на демократа с пъстра дреха, представен в Осма книга на „Държавата“. Именно затова, първото, което се запитах, беше – накъде ли ще тръгне разговорът – дали към пъстрата дреха, или към словесната на Сократ, когото Георги нарича „словесен тъкач“. Самият Сократ обича тъкачите и ги включва не в един и два примера, почти във всеки един диалог – но има един особен пример от „Пирът“ – в разговора на Сократ и Диотима, в който Диотима обяснява, че онзи, който може да свърже в общуване и разговор страни, които иначе не се събират, той е божествен човек – „който пък е изкусен в друго – в някакво изкуство или ръчен труд – той е обикновен занаятчия“. Затова си помислих – а дали Сократ не е този, който се опитва да превърне пъстрата дреха в божествена, наистина да разплете, да развали целостта, да даде три определения, да раздели разговора на поне две нива – в едното да говорят събралите се там, а в другото – през цялата „Държава“ да тежи като мрежа, казаното от Есхил, от Хезиод, от Крез и др.
В Осма книга на „Държавата“ демократическият град се разделя на три – първата част обхваща демократите с пъстри дрехи, които имат една силно отличаваща ги черта – говорят и не оставят другите да говорят, втората част – богатите, третата – народът, който е по-скоро беден и ненабъркващ се в обществени дела. Затова – какво всъщност се случва при демокрацията: водачите, дошли от олигархията, отнемат имуществото на богатите и една част раздават на народа, а друга, много по-голяма – запазват за себе си. Така – богатите трябва да започнат да се защитават с думи и дела, народът издига свой водач, който ги води - в тиранията.
Текстът на Георги е уловил тази важност на словото и неговата връзка с демокрацията. Както се вижда – демократите с пъстра дреха узурпират най-вече словото, богатите – също, а самата демокрация е един вид преход, желание да се преходи от неслово в слово – и всъщност тези двама души, които разговарят за своята истина в края на текста на Георги, и третият, който ги слуша – са добра метафора за демокрацията, в която народът е именно този трети, който слуша, подобно на онзи, който слуша и в диалозите на Платон.
Професор Богданов и Георги повдигат въпрос и за нещо друго. Професор Богданов посочва – високата политическа демокрация, по-ниската обществена демокрация и всекидневната битова демокрация, която не е демокрация – като три страни на демокрацията. Георги, от своя страна, поставя въпроса за общественото същество. Теми, които не са без връзка с горното определение на демокрацията в Осма книга, което представя линиите – бедни/богати-водачи/общности-слово/действие. Общественото същество – казва Хана Аренд – е плод на грешка, то е една несъзнателна подмяна на „политическия човек“, направена от Тома Аквински. Тази подмяна обаче се и явява подмяна не само спрямо политическото, а и спрямо присъщите две основни политически дейности – речта и действието. В същото време – пълната победа на обществото винаги води до определена “комунистическа фикция”. А от друга страна - различните социални групи при появата на масовото общество, са били погълнати по същия начин както е станало със семейната единица преди това.
Тази промяна, която се случва – е онова, което още повече прави дрехата не вътрешна и словесна, а външна и шарена. Това повдига въпроса дали „грешката“ на Тома Аквински е била въобще грешка – след като тя продължава за сметка на това – всичко да се решава с думи и убеждение, а не насила – което всъщност е означавала политиката. Както е и много вероятно пасажът с животните, които стават по-важни от хората – да предсказва именно бъдещата поява на това общностно-социално, което по времето на Платон не е било фундаментално човешко условие, а по-скоро - нещо присъщо за животните.
Тръгване в посока на изящната вътрешна дреха на Сократ би било трудно, самата тя не съществува експлицитно дори в текста на „Държавата“. Нормално е да тръгнем в посока на демократа с пъстра дреха – както е направил, на пръв поглед и Сократ.
В същото време обаче – тази словесна дреха на демокрацията – съществува. Зная от професор Богданов, че „Държавата“ не е просто дълъг текст, а е част от текстове за добрата общност на съществуването, които функционират като един вторичен културен език в старогръцката култура. В старогръцката литература тези текстове, според мен, могат да бъдат сравнени само с поемите за завръщането от Троянската война. И ако текстовете за завръщанията от Троянската война са по-скоро пъстра дреха, то текстовете за добрата общност на съществуването са словесната дреха на Сократ.
Така или иначе „Държавата“ трябва да се чете през ореола на тези културни практики така, че да се усеща трайната постановка за разбирането на света и да може ефективно да се помества в тях някакъв наш свят. Този наш свят трябва да може да си дава сметка за онова - веднъж по-широко, друг път по-тясно в значенията на термините, защото демокрацията е същото като любовта – когато се отдели един вид любов и на него му се даде името на цялото, а има и други неща. Георги е представил съвършено това съвпадане-несъвпадане в демократа, който има две дрехи.
Ако Сократ искаше да се залепи и да остане в понятието за някое от трите управления – първо, той нямаше да ги покаже като преход между олигархия, демокрация и тирания, второ – нямаше да се влияе от думите на писалите и говорилите преди него, нямаше да обясни и най-важното – че лошото и доброто във всяко управление зависят от ползването на обема слово, което му се полага.
Затова „Държавата“ трябва да се чете именно като вторичен език на културата, в който отделните речи се раздиплят и всяка една реч пази в себе си някакви трайни елементи. Диотима го казва – хората могат да раждат деца, могат да раждат и мисли от душата, но, най-важното нещо, което се ражда от мисълта, е правилното уреждане на полисите и на домашното съжителство.
Диотима знае важната рецепта за вътрешната словесна дреха на Сократ, която Георги е успял да види: човек трябва от млад да носи божествен плод в душата си; да измисля слова за нещата такива, каквито трябва да бъдат; създаденото да отхранва заедно с другия човек; да гледа към Омир и Хезиод и другите добри поети; трябва да обича едно тяло и там да породи хубави слова.
Сигурно и тя е била от онези жени, които дълго са се заглеждали по шарената дреха на демократа. |
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7755 |
|
The Tree of Life - 2014-06-02 07:13:36 |
|
|
Прочетох какво съм казал и с право сте ме поправил в последния си коментар. В Осма книга на „Държавата“ Сократ наистина говори само за лошата свобода на демокрацията, синоним на анархия. Що се отнася до свободата, която ценим в днешната демокрация – свободата като права и норми-задължения на гражданина – то тя не се открива в онова, което Сократ представя като демокрация, а по-скоро в идеалния справедлив полис, управляван от царе-философи. Но и това твърдение се нуждае от уговорки.
В един момент от разговора, който е представен в „Държавата“, се повдига въпросът за щастието и свободата на управляващите царе-философи. Идеални граждани, чрез техния живот се представя нормата за живота на всички граждани изобщо. Та въпросът е как така те, които няма да притежават нищо свое – нито ценни предмети, нито къщи, нито жени, нито дори децата си, могат да бъдат щастливи? Как ще бъдат щастливи те, които ще се занимават от сутрин до вечер с делата на града? Това не ги ли обрича да живеят по-лошо и от роби?
Отговорът, който Платон дава, е добре известен. За него го критикува и Аристотел във Втора книга на „Политика“. Щастието и свободата не са в своето, а в общото. Затова когато то е добре устроено, щастливо, самодостатъчно и значи свободно, добре устроени, щастливи и доколкото е възможно - свободни, ще бъдат и неговите части. По логиката на това свързване свободата на отделния човек, която Сократ предписва, е функция от задължението към общото, а не обратно. Тя означава да си знаеш мястото и да изпълняваш заложената в него роля, а не възможност да се местиш неограничено върху общественото поле и да вършиш каквото пожелаеш. |
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7753 |
|
Георги Гочев - 2014-05-27 11:10:28 |
|
|
| Георги аз не съм казал, че “демокрация” е многозначна дума. Казал съм, че тя сочи три външни предмета, които са всъщност два, защото третият не е неин. Демокрацията наистина се определя с повече предикатни имена, между които в осмата книга на “Държавата” е и ценността на свободата. Там обаче става дума не за свободата изобщо, а за лошата свобода, за тази, която хората смятат, че знаят какво е, но никога не определят. Така е и при нас. И ние днес мислим за свободата нерядко напосоки свободно. Да, но когато мислим за свободата на демокрацията, казваме, че тя е, първо, набор от свободи, които си имат имена, и, че, второ, тези свободи са права-задължения. Този Сократ, на чиято синоптичност се възхищавате, добре знае това, що се отнася до идеалната държава. Той затова критикува тогавашната демокрация, тъй като тя е безудържна свобода. Така че онова, което Сократ говори за лошата демокрация, не се отнася за добрата наша днешна, освен ако не се отнася за днешните нагли политици. Та не приписвайте на Сократ тази свобода. Тя не е налице и в неговото говорене. Това, което сте изрекъл реторично изискано, е просто невярно. |
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7752 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-05-26 20:51:40 |
|
|
Благодаря на проф. Богданов за коментара! Ето какво казвам. Напълно съм съгласен, че думата „демокрация“ е многозначна и че ако държим на точния изказ и още повече на живото ни отношение към реалността, някои от практиките, които се означават с тази дума, би трябвало да се означават и с други думи. Но така е изобщо при повечето думи, които нямат за означаемо посочим предмет. Затова и този, който иска да говори добре върху смисъла на някакво понятие, той заменя това понятие с предмет или с друго понятие. Което прави и Платон. Говорейки за демокрацията, той веднъж я заменя с образа на пазара за държавни устройства, втори път я заменя с образа на шарената дреха, трети път я преназовава с понятията свобода, желание и удоволствие и т.н. Изобщо четенето на Платон създава впечатлението, че този, който говори за смисъла на една дума, може да говори свободно за смисъла на всички думи.
Знаете обаче какво казвал Ролан Барт (и други около него) за езика. Че езикът е фашист. Защото не ми ПОЗВОЛЯВА, а ме ПРИНУЖДАВА да казвам. Платоновият Сократ, както изглежда, стои на съвсем друга позиция спрямо езика. Говоренето е като че ли временна реалност, в която мога да бъда по-свободен отколкото съм в действителност. По-свободен от това, което мисля, от мненията, възгледите и ценностите, които ме ръководят. Затова и за Сократ, и за онези, с които той разговаря, разговорът е обикновено (но не винаги) и претърпяване на промяна, един вид упражнение на пряка педагогика върху говорещия персонаж. В този смисъл промяната у софиста Тразимах не засяга само неговите мнения за справедливостта и щастието. Тя засяга и неговия характер. Той, който в началото на Първа книга на „Държавата“ се е пъчил горделиво и е беснеел, в нейния край е станал кротък и разговорлив.
Но наистина, както отбелязва проф. Богданов, разговорът в „Държавата“ не е между напълно равни, което поставя под въпрос тезата за демократичното споделяне на знания чрез диалога. Така е, Сократ наистина направлява разговорите като по-знаещ. Въпросът е обаче как той се явява като по знаещ и каква е целта на неговата власт върху разговора. Тук се открива най-напред известният Сократов парадокс. Този, който упражнява власт над разговора, постоянно казва, че сам той нищо не знае. Така ли е наистина? И да, и не. Сократ, изглежда, знае доста добре това, което и другите знаят, само че не го приема за крайна истина. В този смисъл той не го знае.
За Сократ да знае, означава повече от това да вярва, че нещо е така, както се казва. Да знае, означава, първо, да може да назове предпоставките на своето мнение за нещо, и, второ, да види онова, за което говори, като свързано в по-голяма цялост с други неща. Оттук и вторият парадокс на Сократовата епистемология, а именно, че знанието за нещото само по себе си – което се нарича „идеа“ или „ейдос“ на нещото - е знание за нещото като друго, сиреч като свързано с други неща. По тази причина за Сократ майстор диалектик е не само онзи, който умее да разсича нещата, ами онзи, който умее да разсича и свързва, който е synoptikos – можещ да гледа на нещата всеобхватно, като свързани.
Оттук и целта на Сократовата доминация в разговорите. Формата на истината като свързаност да се повтори практически върху онези, които търсят истината. Сократ ръководи разговора не за своето собствено благо на изкушен от знанието, а за да може групата от разговарящи, посредством знанието, което е получила с общи усилия, да се утвърди като едно цяло. Сократ, от тази гледна точка, действа в разговора така, както в демократическия полис трябва да действа т.нар. простат на народа. Понеже не може всички граждани да говорят и действат, те избират един гражданин, който да говори и действа вместо тях. Този един обаче трябва по особен начин да бъде хем личност, тъй че да бъде решителен, хем лишен от личност, за да бъде натоварен с личността на всички. Та Сократ е нещо подобно в разговорите. Другите приемат той да управлява общото дело на истината, за да могат чрез него те да говорят по-добре и по-свързано.
|
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7751 |
|
Георги Гочев - 2014-05-26 16:09:29 |
|
|
Есето на Георги Гочев е отлично и вярно. Точно това става в “Държавата” – от една страна, чрез думите на Сократ Платон глуми и демократическата, и другите реални обществени уредби и като преминава през образецa на вече отминалото царско аристократическо време, гради утопията на строго йерархичен гарантирано устойчив обществен ред. От друга страна, отново чрез Сократ, Платон осъществява дълъг разговорен ход за построяване на тази утопия, ход на разбирателство и единомислие, които се поддържат и външно от разговарящите, но и вътрешно от логиката на разговора.
Демокрацията наистина може да се сведе до работното твърдение, че е грижа за лична свобода и обща работа по истина. Ние ценим и истината-спиране до идеал. В “Държавата” е представен мощно и дълго свързано такъв идеал, който е бил критикуван убедително и който и ние сме склонни да подложим на критика. Но този идеал за обществено усрояване се допълва от херменевтическата теза на диалога, че демокрация е и това – достигане до истината на съгласието в разговор. Георги Гочев добавя, и по античните, и по съвременните стандарти.
Външните реплики на Глаукон и Адимант обаче не са по нашите съвременни стандарти за единомислие. Но ако диалогът все пак не е във външното, което се казва, а във вътрешния диалог на самия Сократ, тогава има нужда от две подкрепления-доказателства - че външните реплики на събеседниците насочват Сократ и че без тези реплики той не би могъл да знае онова, което казва. Дали е така? И дали това е демокрация на общото постигане на истината?
Защото, ако е така, в тази демокрация има парадокс – тя е съгласие, че истинският ред е недемократичен. Това е и моят въпрос. Проблемът на мисленето и на казването не е ли, че една и съща дума означава и едно, и друго и че ние веднъж различаваме двете значения, а друг път не го правим и спираме до самата дума, която ползваме като аргумент?
Защо постъпваме така, когато говорим и пишем? Защото външното, което се означава с дума-понятие-чуждица, “мърда” и настрани, и нагоре и надолу, като става ту по-широко, ту по-тясно без ясна граница между едното и другото. Има висока политическа демокрация, има по-ниска обществена демокрация и накрая има всекидневна битова демокрация, която не би трябвало да се нарича с тази дума. Високата политическа демокрация се поддържа с изборност и триделение на властите, което е налице и в ниската обществена демокрация, но не е налице в сферата на всекидневната битовост.
Добре би било тези три сфери на живот да са отделени, но битовото и личното са винаги налице, като се свързват с ниското и високото обществено и му усложняват смисъла. Примерите от вчерашното гласуване са под ръка. Затова и получаващото се сложно трябва да се нарича, ако не по няколко, поне по два начина и да има поне два допълващи се и коригиращи се смисъла. Говоренето за него може да бъде реторически право едносмислово, но може да бъде и криво дву-, а и повечесмислово. Правото и едното приличат на истина и звучат убедително, но те са работен избор и истина при определени условия. Тези условия не бива да се премълчават и не бива да се внушава, че е така винаги и при всякакви условия.
Това несъмнено се отнася за сложната ситуация, която наричаме “демокрация”. Посочих по-горе нейните три сфери и усложнението, до което води т.нар. битова сфера, към която се добавя и личното, отнасящо се за всеки поотделно. Има просто практическо правило, което доста помага да се справяме практически с тази сложност. То е, че когато говорим за “демокрация”, за нея не би трябвало да мислим като за нещо, което може да обхване всичко.
|
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7750 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-05-26 09:27:31 |
|
|
Честит празник, приятели, и благодаря за коментара, Маркизе! Това, което казвам в горното есе, може да се сведе до работното твърдение, че демокрацията има две начала, а именно а) грижата за лична свобода и б) общата работа по някаква истина. Това твърдение правя въз основа на Платоновата „Държава“ и добре разбирам, че ако друг текст ми беше повлиял толкова, колкото ми повлия „Държавата“, то можеше да бъде по-различно. Ако например бях стъпил върху някоя от многото съвременни книги по политическа наука, непременно трябваше да кажа, че демокрацията е освен горните две неща, най-вече управление чрез избори, закони и институции.
Все едно, бих могъл да кажа и това за изборите, законите и институции, при това аз го знам, но според мен то е производно на другото, че демокрацията е обща работа по разбиране смисъла и истината на нещо. Защото изборите, законите и институциите идват именно след общото съгласие по смисъла на нещо, което засяга живота на всички ни. Тъкмо затова, Маркизе, всички днес се оплакват, че изборите, законите и институциите в тази страна нямат никакъв смисъл и действието им се свежда до осъществяването на някаква форма. Те имат значение, важни са, но тяхното значение, тяхната важност – те не са част от изработването на обща истина за нашия живот като общество, но са впрегнати в обслужването на разни лични или партийни проекти за щастие.
Как започва тази обща работа по истината? Започва най-напред с твърдения от онези, които владеят обществения дискурс (политици и интелектуалци). Както обаче е видно през последната година, тази работа дори не може да започне, камо ли пък да продължи в търсене на обществено съгласие. Защото твърдения по онова, което засяга живота на всички ни, чисто и просто няма. Кога за последно, Маркизе, ти си чувал някой член на правителството да е казал, че нещо е така, и това, дето е казал, то да става за обществено обсъждане и свършване на някаква работа? Всеки път когато нашето правителство трябваше да каже нещо по смисъла на кризите, които ни връхлетяха (олигархическият преврат, бежанците, разпадането на Украйна), то се учудваше, че все още е на власт. Тези хора не произвеждат диалогични и работни твърдения, те, образно казано, произвеждат мекици.
Ако Платон е прав, че прекалената мекушавост и прекалената свобода в крайна сметка раждат тиран, то логично и нашата власт на обществени мекици ще се напълно рано или късно с тирани на обществения смисъл. И тя, впрочем, вече се понапълни. Бареков и Сидеров например – тия двамата, както ми изглежда, не могат да говорят с други изречения, освен с императивни. Което и превърна предизборната ни кампания в жалка надпревара между майстори на мекици и фелдфебели. Е, имаше и едни трети, уж прагматични реформатори, но те се държаха повече като фенове на чужда партия, отколкото като партия. Но отклоних се, думата ми беше, че ми се струва важно да влезем във въпроса дали и как истината може да се разбира като обща работа по смисъла на нещо, което засяга общия ни живот. А оттам, ако успеем да напреднем в този въпрос, вече бихме могли да говорим по-пълно и за демокрация и гражданско образование. |
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7749 |
|
Георги Гочев - 2014-05-24 19:20:25 |
|
|
Превъзходна плетка, уважаеми д-р Гочев, плътна изработка! От месеци насам съм се топнал, точно по начина, по който нашият общ Учител, професор Богданов, го казва в последния си коментар в „старовремския” раздел на сайта си, в „радостната модулност на преживяването” от припряна интернет-демократическа диалогичност. Даже, колкото и смешно да изглежда за моята възраст и житейски статус, похабявам време във въображаема битка с тролове и негодни /според мен/ ветрени политически мелници. Понякога ми става много тъжно, но интересното е, че почти не ми доскучава. Още по-интересното е, че имах преди дни удоволствието да прекарам кратко време в Андалусия /невероятна Испания и красноречив ЕС!/, но дори и в това интензивно-многопластово красиво поглъщане, лишил се умишлено от нет-а, усещах сърбежа за „убързено изричане”… Та, това Ваше есеистично вглъбване в сложната и непреодоляна равновесно дихотомия на демократичната нагласа ме връща убедително в релсите на по-дългото и бавното.
Същевременно ще изкажа благодарността си за „словоблудните текстове” в теоретично-хуманистичната тъкачница на Професора! Възхищавам се и от вдъхновения, разбиращ и вътрешен пачурк на Дърво на живота!
Но, днес е ден за друг убързен размисъл. Доволен или не от резултатите на утрешните избори, надявам се, след тях да ви чета, а и да се вмятам тук-там, по-начесто. Защото демокрацията, уважаеми приятели, без съмнение се оказва дълго лично-душевно, общностно-душевно и държавно-душевно дело. В Испания имах няколкократни пропадания в пътуващ унес, странни паралели и смътни „дежавю” именно в тази прибулена, донейде, за българските ни лутания материя. Ако нещичко подредя от тези си тихи „изцеления”, ще си позволя да го споделя тук.
Успех на всички гласуващи!
|
| Тема № - 107 |
Коментар № - 7748 |
|
Dekarabah - 2014-05-24 17:14:21 |
|
|
|
