ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| Държавното устройство и икономиката |
| Ирена Николова |
|
|
Темата за държавното устройство и икономиката е провокирана от „Държавата“ на Платон за четирите форми на държавно устройство, представени от него. Защо точно това произведение на Платон, а не друго или на друг античен автор, занимавал се повече с въпросите на икономиката (стопанството) като Аристотел или Ксенофонт например? Причината за това се крие в актуалността на въпросите днес както по отношение на държавното устройство, така и по отношение на икономиката. А каква по-добра възможност от тази да се разгледа критиката на Платон към тези форми на държавно устройство, описани като погрешни от него, но и подробно представени и да се види отражението от дейността на държавата днес върху икономиката и отделните икономически субекти. Разбира се, античността, а и историята като цяло, описват отминали събития, но ползата ни от тях може да е в преодоляването на бъдещи затруднения. Този опит за съпоставяне на минало и съвременност е необходим, тъй като достигналото до наши дни знание може да бъде полезно за в бъдеще. Както посочва и проф. Богданов, чрез миналото можем да разберем съвременността, която ни интересува и засяга повече [1]. Държавата и икономиката са свързани и си взаимодействат и това е било продължава и сега, независимо дали разбиранията за „държава“ и „икономика“ са съизмерими през времето. Ясно е, че през вековете смисълът на понятията се променя и отразява действителността на съответния период. Разбира се, значението на понятието „държава“ в античния свят е съвсем различно от настоящото, най-малкото поради обособяването на градове-държави в Древна Гърция, както и броя на населението и територията на тези полиси. И така какво наистина се има предвид под „държава“ в античността? Произлиза от древногръцката дума „πόλις“ (polis) и означава „град“, „държава“, но в смисъла на Древна Елада, когато по този начин са обозначавали отделните градове-държави и така древните гърци означават територията на държавата или нейните граници. Конкретно Платон разглежда полиса като общност, при която всеки гражданин може да бъде разбран от другите [2]. Така „град-държава“ може да се разбира като малка територия, при която има близки отношения между гражданите и управленските механизми [3]. „Душата“ на града-държава, според Платон, се съдържа в „πολιτεία“ (politea) или още държавното устройство на полиса [4]. Това, което древните гърци включват в понятието е също начинът на живот в града-държава, намиращ отражение в държавната (нормативната) уредба на полиса, което може да се определи и като основен закон на полиса (Конституция). Платон представя своето виждане за организацията на един град-държава чрез различните форми на държавно устройство, развити в неговата „Държава“. Тези четири форми на държавно устройство [5] - тимокрация, олигархия, демокрация и тирания, той критикува като погрешни. Но отново се обвързва самата държава със своите граждани, т.е. представянето на държавното устройство се съпоставя с това на „нравите“ на отделните хора. Къде е икономиката в античността и има ли такава? Разбира се, по смисъла, който се влага в понятието днес трудно може да се определи еднозначно съпоставяне. Понятието „οἰκονομία“ (oikonomia) означава „стопанисване“ в смисъл „стопанисване на дома“ [6] или още „домашно стопанство“, а на гръцки и като „изкуството за стопанисване на дома“. Това е същността на понятието, използвана от Аристотел и Ксенофонт в техните произведения. Двете производни, от които е съставена „οἰκονομία“ също показват нейната същност: οἶκος (oikos) – дом, къща, двор, и νόμος (nomos) – ред, правила, обичаи, писани закони. Ако се разгледат произведенията на Аристотел и Ксенофонт в частта им за стопанството (или икономиката, но в Древна Гърция), всъщност ясно се представя начинът на функциониране и организиране на домашното стопанство в античността. Вярно е, че икономиката, независимо, че се ползва название в корен с такъв смисъл от древногръцки език, има различно значение през вековете, като в античността това е предимно стопанисване, а не настоящото разбиране за икономика. Като такава, икономиката се развива много след времето на Платон, Аристотел и Ксенофонт. Всъщност урокът от Древна Гърция по отношение на стопанисването е, че е важно как се управлява дома и каква е ролята на всеки един от отделните хора в дома за неговото добро управление и развитие. Това, което е характерно за държавата, държавното устройство и стопанството в античността, е връзката с отделните хора и „нрави“ на хората. Днес за държавата и държавното устройство трудно може да се определи тази връзка с всеки един гражданин, въпреки че действията на държавата би трябвало да са в полза на всеки един. Напротив, държавата се подчинява на правила, отразени в нормативните актове, които не винаги отразяват динамичното развитие в света, а още повече не включват „душата“ на държавата, както я описва Платон. Днес държавите обединяват различни територии, население, етноси и имат различни управленски механизми. Това създава представата „за голяма територия, йерархия и далечна власт“ [7]. Така значението за близостта на отделния гражданин с останалите и с държавата в съвременния свят липсва, поради територията и обхвата на държавата. Нещо повече, човешкото действие не се взема предвид при държавата днес, за разлика от „Държавата“ на Платон. Така или иначе, именно държавата и държавното устройство са елементите, поддържащи функционирането на този субект в глобалното общество. От гледна точка на икономиката държавата може да се разглежда като икономически субект, макар и с по-различен статут от останалите субекти, участващи в една икономика (физически лица, фирми). Така икономиката днес се разглежда като микроикономика (по отношение на отделната фирма) и макроикономика (по отношение на провежданата икономическа политика и на държавата), като те не съществуват без да си взаимодействат. Но действията и мерките, предприемани от държавата към всяко едно от тези две икономически нива е различно и не се проявява по идентичен начин. Държавното устройство и икономиката определят развитието на една държава и нейното място в съвременния свят, като те са различни и имат различни функции, но си взаимодействат. Въпросът, който винаги провокира икономистите, и не само тях, е до каква степен и как държавата да се намесва в икономиката чрез въвеждането на закони, регулации и правила в отношенията между икономическите субекти, т.е. проявлението на държавата на макроикономическо ниво спрямо отделните фирми. Дали да се предостави по-висока степен на свобода на всички останали икономически субекти без държавата чрез нейната минимална намеса или да се въведат повече и по-строги регулации в икономическите дейности? Общоприето е разбирането, че държавата е най-добра, там където тя управлява най-малко. Но причините за глобалната финансова икономическа и финансова криза от 2007 година показват, че именно оттеглянето на държавата и намаляването на регулациите на финансовите пазари създадоха проблеми за преобладаващата част от държавите в световната икономика, повечето от които все още се възстановяват от тази криза. В някои случаи последваха и други кризи (напр. дълговата криза в Еврозоната) и спадове в икономиката (рецесия в икономиките на страните-членки на Европейския съюз, спад в икономическия ръст на страните от Азия и Америка). От друга страна, въвеждането на повече закони и регулации затруднява икономическите процеси. Така след настъпването на кризата от 2007 година държавите, и в частност институциите, започнаха да въвеждат повече регулации и правила, което прави и по-зависещи от администрацията (държавата) икономическите субекти. Това засилва и функциите на държавата, както и контрола върху всекидневната икономическа дейност. По този начин се намалява и възможността за проява на повече свобода и предприемчивост в дейността на всеки един от нас, особено на фирмите. Например, според класацията за възможности за правене на бизнес на Световната банка [8], разглеждаща регулаторната среда в 189 държави в света, държавите с най-малко затруднения пред местните фирми, включително и стартиращи, са Сингапур, Хонконг, Нова Зеландия и САЩ. България се нарежда на 58 място от 189 държави. Така по-привлекателни държави от гледна точка на икономиката се оказват държавите, при които има по-малко препятствия за фирмите (стартиращи и вече развиващи дейност), т.е. държави с по-малко регулации. Тогава докъде държавата може да увеличава и засилва своите функции спрямо икономическите субекти? Държавата е необходимо да съществува и да изпълнява своите функции спрямо икономическите субекти, без да ограничава тяхната икономическа свобода и инициативи. Именно създаването на предсказуема бизнес среда дава възможност за развитие на цялата икономика в една държава. Състоянието на бизнес климата представя нагласите на икономическите субекти за развитието на основни сектори от икономиката. През последните месеци този показател се влошава за България, като причините са свързани със нестабилната политическата среда и нейното отражение върху икономиката. В съвременността важен момент по отношение на нормативните актове е тяхната устойчивост, т.е. как и колко често се променят. Това е и един от факторите за определяне на политическия риск в една държава и влияе пряко на бизнес средата и предвидимостта в икономиката. Например, в българския Закон за експортното застраховане се посочва, че политическият риск може да се дължи на: „приемане или изменение на нормативни актове или решения на правителството или на друг държавен орган“ [9]. Така честата промяна на законите и правилата не само в областта на икономиката, се отразяват върху отделните хора и фирми, още повече, когато това се прави за конкретен икономически субект или събитие. Така прякото влияние на политическия риск може да се отрази на инвестициите в една държава, което я прави по-малко привлекателна в сравнение с други държави и намалява нейната конкурентоспособност. Ето защо, добре е ако се променят законите и „нравите“ в държавата това да става обосновано и ясно, така че да не се повишава нивото на политическия риск, а и икономическите субекти да могат да предвидят възвращаемостта на своите инвестиции в тази държава. Освен за политическия риск, държавата може да повлияе върху икономиката в отделни сектори, в които притежава собственост (когато държавата на централно или местно ниво притежава мажоритарния дял от отдени фирми) и те да се развиват приоритетно чрез отпускането на субсидии или други форми на държавна помощ. Така някои фирми могат да придобият повече конкурентни предимства спрямо останалите на много по-ниска цена, а дори и качество. Какво е бъдещото на държавата? Тенденция, която се проявява днес е обединяването на отделните държави в съюзи, общности и организации, предимно на регионален принцип. Обикновено първоначалната цел на тези организации е постигането на висок икономически растеж на територията на членуващите държави, която цел постепенно се разширява и върху останалите човешки дейности – културни, обществени, политически и др. Например, подобни организации в света днес e по-познатият ни Европейски съюз, и не толкова често анализирани в България организации като Северноамериканско споразумение за свободна търговия (НАФТА), Асоциация на нациите от Югоизточна Азия (АСЕАН), Общ пазар на страните от Южна Америка (МЕРКОСУР). Тези организации и съюзи са пример за добро взаимодействие между отделните държави в рамките на цялото, поне що се отнася до сътрудничеството в областта на икономиката – премахват се ограниченията в търговията, транспорта, туризма между държавите-членки, улеснен достъп на фирмите до пазара на други държави, особено важно за малките и средни предприятия. Разбира се, тези организации не са „държави“ в смисъла, разбиран от Платон [10], но са стъпка към постигането на общи цели на няколко или повече държави. Но отново човешкият фактор остава извън действието на държавата и международните организации. По отношение на държавите, членуващи в подобни организации и съюзи, обединяването им в по-голяма държава с една територия, йерархия и власт е трудноосъществимо днес поради обхвата на това цяло. Освен това поради различията между отделните държави, постигането на подобно обединяване в една държава отнема продължително време. Това, обаче, което продължава да отличава античната държава от съвременната по отношение на държавното устройство (структура и въвеждането на нормативните актове) е съобразяването с отделния индивид /гражданин. Дори и в случаите, когато са погрешни, предложените от Платон форми на държавно устройство се съобразяват с нравите на отделните хора. Въпросът, който също е добре да се разгледа е на кое от тези нива (макроикономическо и микроикономическо) е необходимо да се обърне повече внимание що се отнася до действията и мерките от страна на държавата? Какво е необходимо за подобряване в България, що се отнася до взаимодействието на държавата и икономиката? В България взаимодействието между държавата (държавното устройство) и икономиката очевидно не е много успешно, предвид показателите на страната в сравнение с тези на останалите страни-членки на Европейския съюз и последните места, които заемаме по водещи за икономиката и икономическото развитие индикатори (ниво на жизнено равнище, работна заплата, пенсии и др.). Със сигурност няколко са основните приоритети за развитие на страната, за да могат да се преодолеят влошените показатели към момента. Предвид пълноправното членство на България в Европейския съюз тези приоритети е необходимо да бъдат съобразени с очакваното развитие до 2020 година, като основна част от тях са заложени във водещи документи на ЕС. Тези водещи цели, които отговарят и на европейските, а и насърчават икономическото развитие са:
- Създаване на условия за насърчаване на малките и средни предприятия и стартиращите фирми в страната. Всъщност именно малките и средни предприятия са носители на иновациите в една икономика, а така дават възможност и за генериране на растеж на икономиката. Освен това създават заетост, намалявайки нивото на безработица. Чрез подпомагането на този сегмент от пазара (микро, малки и средни предприятия и стартиращи фирми) се дава възможност за по-голяма свобода на икономическите субекти в страната. Освен това, се насърчават и нововъведенията и предприемчивостта.
- Въвеждане и развитие на електронното правителство на ниво държавна и общинска администрация. Това би спестило средства и време за фирмите при извършване на дейностите, зависими от централната и общинската администрация. Освен това се намалява и прекият контакт с администрацията и би се отразило на нивото на корупция в страната.
- Усвояване на средствата от фондовете на Европейския съюз. Това са средства, които могат да се влеят в икономиката. За целта е необходимо спазването на правилата за прозрачност при усвояване на средствата, както и ефективна администрация, която да ускори процеса по договаряне и усвояване на средствата по оперативните програми за следващия програмен период 2014-2020.
- Поддържане на устойчивост в нормативната база, що се отнася до промяната на нормативните актове и регулациите. Липсата на прозрачност за тяхната промяна и особено честата и необоснована промяна на основни законови и подзаконови нормативни актове, водят до повишаване на нивата на политическия риск и промяна на бизнес климата за икономическите субекти в микроикономиката. Освен това, когато един нормативен акт се променя за конкретен човек или фирма, се създава предпоставка за следваща промяна, особено, когато не е обоснована. Разбира се, за икономиката и държавата могат да се посочат и други взаимодействия, но важното е да се търси връзката между отделните икономически субекти (фирми, физически лица, дори и държавата) за постигане на цялото и по-доброто състояние на държавното устройство и държавата в съвременността.
Античните автори като Платон, Аристотел, Ксенофонт, както и техните произведения се използват вече над 2000 години в обществения живот и социалните науки. Те са анализирани, критикувани и подкрепяни от различни автори и в различни области на науката, но в същото време предоставят на читателите знания за един различен свят. „Държавата“ на Платон наистина е произведение, което е необходимо да се разглежда и анализира внимателно. Това не означава да се възприемат буквално възгледите, заложени в него, а да се ползват за по-доброто разбиране на съвременността. Със сигурност съобразяването с човешкото действие е едно от предимствата на Платоновото произведение, което е добре и днес да се прилага. Ако това знание от античността може да се приложи и да бъде полезно не само в настоящото, но и в бъдещето, то това е по-важният урок, който си заслужава да бъде научен от миналото и от Платон.
Литература
1. Богданов, Б. Празникът в традиционната и модерната култура, В научни есета „Минало и съвременност“, Нов български университет, 2010, с. 46.
2. Лури, Г. Въведение в речника на Платон, Нов български университет, 2011, с.251.
3. Богданов, Б. Платоновите „Закони“ или за идеала, модела и реалността, предговор към „Закони“ на Платон, с.1.
4. Лури, Г. Въведение в речника на Платон, Нов български университет, 2011, с.252-253.
5. Платон. Държавата, Осма книга, http://bogdanbogdanov.net/pdf/248.pdf и http://bogdanbogdanov.net/pdf/249.pdf
6. Аристотел, Псевдо-Аристотел, Ксенофонт и Хиерокъл. Икономика: антични автори за стопанството, превод на Г. Гочев, Бележки и коментар към Ксенофонт, Диалог за стопанството, СОНМ, София, 2006, с.183.
7. Богданов, Б. Платоновите „Закони“ или за идеала, модела и реалността, предговор към „Закони“ на Платон, с.1.
8. Световна банка, http://www.doingbusiness.org/rankingsр, посетен на 15 юли 2014 г. Данните в класацията за държавите са към м. юни 2013 година.
9. Закон за експортното застраховане, обн. ДВ бр. 61 от 29 май 1998 г., последно изм. ДВ. Бр.15 от 15 февруари 2013 г., чл. 6, ал. 1, т.1.
10. Платон. Държавата. Пета книга, http://bogdanbogdanov.net/pdf/245.pdf, с.18-19.
|
|
| Коментари по темата |
|
| "освободената индивидуалност като „чуплива решетка“- тя е сърцевината на общото силно, от нея тръгват и се уголемяват ТРАЙНИТЕ ТВЪРДИНИ на човешката ни цивилизация." Виждате, Декарабах, чета с възхита вашите изригвания, но и търся опора в нещо по-кратко и по-кротко, сега го намирам в този заключителен израз на коментара ви. Там е и мъчнотията, че трябва да спрем да говорим със заклинания за общото, което обаче само ни изглежда, че се случва. Време е да заговорим именно за тази "чуплива решетка" и да престанем да се заблуждаваме кое от двете е по-ценното. Защото при всяко казване има високи тържествени изричания, но не в тях е заложено по-трайното вярно; те са само реагирания-недоволства, и то не от това, за което става дума в тях, а от самите себе си, от това, че така и недочуваме по-важното ромолене-каканижене на тази "чуплива решетка". Тя е по-истинският глас. |
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7819 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-10-24 08:20:43 |
|
|
Към едно нагарчащо размишление ме склонява вметнатото от професор Богданов, в новия му подканващ ни коментар - „Работата не е в това да вдигнем рамене и да кажем „Така е“, а да се вмъкнем в тази сложнотия…“
Тоталитарно-съветският социализъм, аз си го наричам военно-индустриален комунизъм с безмилостно назидаваща и контролираща надстроечна научно-духовна орнаментика, ампутира най-ценното в интелектуално-вътрешното на нацията ни. Свободата, мисловния кураж, да приемаме света цял, неподредено дълъг и само-пораждащ се, а не „обяснен“, форматиран и „предвидим“ по марксистко-ленински. Тази сполучлива „хирургия върху опашката на дявола“ отказа поколения мислещи и сполучили да надскочат, да я наречем, „академика тоталитариа“, българи да се заседяват над немарксическото вникване в световните исторически и социо-икономически потайности-вероятности-реалности… Трябваше да мине почти половин век, за да се излюпи „Фашизмът“ на г-н експрезидента Ж. Желев, не без уважение, та да видим/заговорим отчетливо, че в ТОТАЛИТАРНОТО няма неродствени общи корени и еднакви форми на политическа деятелност. Което си е ясно още от злощастната кончина на Джовани Амендола, италианския ляв либерал, разпознал и формулирал пръв полит-практиката „тоталитаризъм“ /в изгряващия лик на Бенито Мусолини/, обявил му въоръжена борба, начело с комунистите /?/, спомнете си и нашата 1923-25 г. на м. в., и … пребит бандитски в нея… Но, на проблема. Да оставим Италия. При всички случаи Страхът, но и неравноделното примирение, някакво „воайорско гледане към“ тези два „велики“ тоталитаризма на 20 век, у нас, в посттолатирна, преходно-демократична България е в далече по-атрофиран следболничен период, отколкото Европа ги преболедува. Да вземем една следфранкистка Испания, Гърция след „черните полковници“, та и самата апенинска „преродителка на фашиото“. Да вземем и упорито /и плодовито/ ляво-интелектуална Франция, призраците на ЧеГеваризма, Маоизма и неофашизма, неспрели да бродят из Стария континент… Но тези общества не се „пробиват“ и не униват пред тоталитарната „идеалност“, напротив, профилактират се и се потвърждават, поглъщайки „цианкалия“ на допустимо малки дози. И, струва ми се, в основата на тази устойчивост стои непрекъсната връзка с ДЪЛГОСТТА на търсещия се свят - през „окования материално“, но свободен да участва, по свой избор и пълноценно, в разумните и духовните материи -„пазарности“ човешки индивид. Постигайки се в оптималната или по-нарастваща степен в тази освободеност, отделното „обществено животно“, само-избира и натъкмява и ролята си в материалното пазарно осъществяване-участие-благоползване. Какво по-естествено, модерно завръщане към един първичен, библейски морал на оцеляване на „наказаното Адамово и неговото ребро“ и поколенията им в некръвопроливаща среда? Освен смирена мотичка, лозарска ножица и грижовна ръка в градината, дето идва, снове и шепти Сатанаил, но … не успява да ни изкуши, да се простим със Свободата си, да видим всичко протичащо /и протекло преди нас/ през единствените наши очи.
Пак доникъде се изясних, приятели… Но в такива ракурси схващам либералното. И ми е наистина много горчиво, когато срещам зрели, а и доста „захлебили“ от нашенските либерални реализации и свободи, българи, които продължават да се придържат /словом/ към някакъв „настолен марксически идеал“, към съновидения за тоталитарни регулации на общото кризисно, на унизеното редово-човешко и прочие. Най-смешното е, че такива наши съграждани, впрочем, до един опрели до някаква схематична и объркана представа за настъпващото „велико Путинистко учение“ си дават вече придобила прагматична сметка, че ресурсът на новата тоталитарна идеология е къс и предварително изчерпан, но им е стреснато-неудобно да напуснат своето фасадно-масково „мировоззрение“, та да не ги вземем за отпаднали „крехки индивиди“. Те просто не са приели нито за момент, че истински работещите и проспериращи общности никога не определят освободената индивидуалност като „чуплива решетка“. Тя е сърцевината на общото силно, от нея тръгват и се уголемяват ТРАЙНИТЕ ТВЪРДИНИ на човешката ни цивилизация.
|
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7817 |
|
Dekarabah - 2014-10-22 14:09:54 |
|
|
Виждам колко чести са влизанията тук и все повече се убеждавам колко важно е да дадем по-добър отговор на дълбоката причина за трудностите, които изпитва обществото ни. Ирена Николова сигурно подготвя материала за приватизацията и случилата се толкова бавна промяна на обществената форма и идеята за собственото и своето. Сега при това колебаене как да се състави добро правителство, което става пред погледа ни, наистина открито и с коментирани възможности, сме изпълнени с надежда, че справяйки се все по-обществено с настоящето, ще можем да разберем по-точно и вече отминалото и най-вече онова, което обърка частното и общественото и не подреди промените така, както трябваше, а допусна по-късното да стане по-рано, а редното да се случи по-напред остави все още ненаправено. Причините не са само интелектуални, нито са само вътрешни. Винаги има и външно, което се намесва. Това е и мъчнотията - как нашето вътрешно да се разбере и външно и как зависещото от самите нас да бъде и направено, но да се съобразят и факторите на случването, които не зависят от нас. Свикнали сме с подобни заплитания. Работата не е в това да вдигнем рамене и да кажем: "Така е", а да се вмъкнем в тази сложнотия и да се опитаме, първо, да я изкажем, а после и да се заемем с нейното оправяме. Та очакваме.
|
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7816 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-10-20 12:07:26 |
|
|
| Ирена, това е разковничето на въпросите, които е редно да ни занимават, свързани и с икономиката, и с политиката - приватизацията. Благодарност, че сте навлязла в този въпрос, и благодарност за сведенията, които сте привела. Но се попитах защо това, което сте написала, не е толкова убедително и въздействащо. И смея да кажа - защото казвате примесено какво е станало, а в паузи в него казвате какво е трябвало да стане. Защо не опитате да ни представите първо правилното, което би трябвало, но по-пълно, а след него онова, което е станало, но също по-пълно? Направете го, нужно е, ще ви бъда благодарен. Опитайте се да го направите, може да се получи и нов заглавен текст. |
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7800 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-09-24 11:24:52 |
|
|
Бих искала да благодаря отново на проф. Богданов, че дискусията се разшири, и на Георги Гочев и Dekarabah, които допълниха темата.
Съгласна съм с Георги Гочев, че още в началото на 90-те години, когато стартира преходът от планова към пазарна икономика, значителна част от промените в стопанството трябваше да се реализират, и в края на 20 век да са факт. Както това направиха държави от Централна и Източна Европа (Чехия, Словакия, Унгария, Естония, Литва, Полша и др.), при които същинската приватизация се състоя в началото на т.нар. преход, но след ясна представа къде остава държавата и къде се продават нейните активи, т.е. там, където тя е лош стопанин, активите бяха продадени. Част от тези държави така преструктурираха икономиките си, че дори не бяха засегнати от глобалната криза и европейската дългова криза в последните няколко години, което потвърждава правилната им преценка тогава.
Докато същинската приватизация се осъществява в България в периода 1997-1999 г. и за този период от около 10 години активите на държавните и общинските фирми намаляват, самото производство не е конкурентно, и като цяло цената е по-ниска отколкото в началото на прехода. Тук отново се връщаме на дискусията в началото на тази тема за лошото управление и собствеността, а и както Георги Гочев посочва, вероятно има и други въпроси, отразили се на днешното ни състояние. Освен това интересът в началото на прехода към бившите социалистически страни като нови пазари е доста по-висок, отколкото десет години по-късно.
Важен въпрос при прехода от един тип икономика към друг е именно собствеността, в нашия случай, раздържавяването. Как протича приватизацията (раздържавяването) в България? През доста етапи и видове приватизация – частно разпореждане с държавна собственост, касова приватизация, масова приватизация, работническо-мениджърска приватизация, продажба на стратегически инвеститори, като забележете до 1992 г. това става на основата на Указ 56 и Постановления на Министерския съвет, т.е. липсва закон. Едва през 1992 г. е приет Законът за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, и който закон е променян всяка година поне веднъж, а понякога и по няколко пъти. Вторият закон в сила и днес е Законът за приватизация и следприватизационен контрол, който също се променя често. Тогава къде е устойчивостта в политиката на държавата по отношение на собствеността и как е подходено към приватизацията?
Има няколко важни въпроса, свързани с промяната на собствеността. Например, кога се извършва продажбата – когато икономиката е в растеж и цените са високи, или когато икономиката е в рецесия или депресия, и цените са много по-ниски. На второ място, е оценката на собствеността към момента на нейната продажба, разбира се, зависи от условие едно по-горе, но зависи и от метода на оценка и от самия оценител, дали действа по платоновски справедливо или се отнася несправедливо към крайната оценка на държавната и общинската собственост и има личен интерес. На трето място е надзорът, това е органът, който следи как тази оценка е направена и защитена ли е собствеността, т.е. получена ли е максимално възможната цена. Защото, ако приватизацията се извършва, за да се увеличат приходите в бюджета, то при ниска оценка, очакваните постъпления не се оправдават.
Резултатите днес, сравнявайки икономики, сходни с нашата, показват, че в България трябва да наваксаме пропуснатото и да работим и мислим и за бъдещето. Тъй като докато при нас се приватизира активно в края на 20 век, в останалите държави се работи по електронното правителство и предоставянето на електронни услуги, развиват се дейности, подпомагащи инициативата на малките и средни предприятия и се търсят нови сектори от икономиката, които да се създадат и развият. А ние все още нямаме електронно правителство и има какъв да се направи за малкия и среден бизнес.
Както и проф. Богданов посочва, всичко зависи от ценността или ценностите в едно общество. В някои общества ценностите на частното съвпадат с тези на общественото и те се развиват добре, а в други не е така.
|
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7799 |
|
Ирена Николова - 2014-09-23 17:48:06 |
|
|
Аз ви благодаря за отговора. Съгласен с всичко казано по темата за демокрацията и идеала на т.нар. „работещо неравенство“. Необходимо е обаче да уточним в какъв смисъл се казва, че общественото неравенството е неработещо и работещо. Неработещо е тогава, когато а) елитът е за много дълго време един и същ, б) когато принадлежността към него се формира не от качества, а от роднински връзки и услуги, в) когато се вярва, че този елит е последна инстанция на смисъл за всичко, касаещо общественото благо, и най-вече г) когато неговата сила се черпи от структурите и ресурсите на властта. Ние познаваме този тип елит не само от времето на социализма; хора като Цветан Василев са пример, че той беше запазен и по време на прехода. Имам предвид, че е едно да си забогатял и станал влиятелен човек в частния сектор и след това да си тръгнал да оправяш държавните работи, а съвсем друго да си натрупал богатство и влияние благодарение на обществените ресурси, до които си се докопал.
Що се отнася до смисъла на работещото неравенство, той, според мен, се свързва тясно със смисъла на онова, което Аристотел нарича „добрия гражданин“. Кой е той? Онзи, който приема и да управлява, и да бъде управляван. Ако се възприеме тази формулировка, тогава политическият елит би представлявал нещо като отворен отбор, в който капитанската роля се мени съобразно задачата, която трябва да бъде изпълнена. Чрез провеждането на редовни избори сме осигурили възможност за промяна в състава на този отбор; тази възможност обаче не се използва, за да осигури работещо неравенство. Първо, защото почти липсва говорене за конкретните задачи, които политическият елит трябва да изпълни в мандата на своето управление, и, второ, защото по правило съставът, от който гражданите могат да изберат управници, бива определян отгоре-надолу, а не отдолу-нагоре. Така чрез добре уредените механизми на работещото неравенство на практика дълги години се поддържа един неработещ и все по-оплетен в зависимости елит.
Наскоро прочетох политическата автобиография на Желю Желев („Въпреки всичко“) и една малка книга на Филип Димитров, озаглавена „Митовете на българския преход“. Макар че двамата имат много различни визии за станалото през 90-те, в едно отношение са съгласни – трябвало е властта да премине от комунистическия елит в един нов, демократичен елит. Днес това ни се струва самоочевидно и едва ли не най-лесното, но в началото на 90-те проблемът изглежда нерешим. Откъде да се вземе другия, неопетнен от комунистическата партия елит? Първият отговор е: като се възстановят старите опозиционни партии, съществували преди 47-ма година. Добре, но се оказва, че техните дейци са много възрастни и голяма част от тях немощни и съсипани от затвори и лагери. Освен този кадрови проблем възниква и друг – идеологиите на старите партии се оказват анахронични и неприложими към съвременната ситуация, а осъвременяването им на практика невъзможно без промяна на партийната идентичност.
Второто решение е чрез реституцията да се възстанови градската средна класа, заличена от комунистите. То също не сработва и се оказва поле за огромни злоупотреби. Третото решение, което в крайна сметка се налага от компромисната политика на Желев, е да се използват хора от комунистическия елит, които поне външно са склонни към промени, и нови демократи, които повече или по-малко дължат нещо на бившите комунисти и поради това са склонни да работят заедно с тях. Оттук и може би най-основателното обвинение срещу Желев, че за да си осигури президентския пост – във ВНС той е избран с подкрепата на комунистите, след като кандидатурата на Петър Дертлиев пропада – е допуснал преходът към демокрация да бъде оглавен от елит, в който бившите комунисти ще участват наравно заедно с новите демократи. На практика първите сериозни стъпки в прехода са направени именно от този смесен елит в лицето на програмното правителство, оглавено от Димитър Попов.
Имало е и трето решение, по което за кратко работи правителството на Филип Димитров. То е чрез различни закони, разграждащи ролята на държавата като политически и икономически агент, да се насърчава частната инициатива и постепенно обществените работи да се насочат в ръцете на гражданите. Това решение е най-доброто от гледна точка на демократическия идеал, но най-бавно за осъществяване и съпроводено с остра конкуренция, която в едно общество току-що излязло от режима на желязна уравновиловка и стъпващо върху множество тлеещи кризи може да приеме облика на опасно разрастващи се конфликти. Така в началото на 90-те се получава абсурдната ситуация демократичните сили, от една страна, да подтикват обществените слоеве в страната към конкуренция, а от друга, да виждат в нея заплаха и без да искат да я спъват. На което лагерът на Филип Димитров ще казва „конкуренция“, лагерът на Желю Желев ще казва „конфронтация“ и „заплаха за мира“.
Та това добавям в смислов и исторически план по темата за обществените елити. Не настоявам, че казаното е точно, то, разбира се, е по-сложно и с повече нюанси, но имаме нужда и от по-общи схеми, за да работим по разбирането как се е получило това, срещу което днес недоволстваме. |
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7798 |
|
Георги Гочев - 2014-09-22 14:25:31 |
|
|
Превъзходен диспут! Жалко, че е „заключен“ в общността НБУ. Сигурен съм, това ще е интригуващо за много по-широк граждански масив.
Ще се включа само с няколко реда. Многократно, и в заглавния текст, и в коментарите се опира до онова, което г-н Гочев най-чисто и кратко е формулирал като „Когато днес говорим за икономика, ние теоретично, но и практически много рядко правим връзка между своето обществено и частно битие“. Към „битие“ ще навържа „разбирането за лично и общо благополучие“, а към него – и разбирането на частната собственост и предприемчивост, като субект на обществения обект. Да ме извинят икономистите за „терминологията“… Та, направо.
Държавата, партиите, а дори и най-сплотените малки граждански общности, не само в нашата специфична „нова пазарна икономика“, но и в най-усъвършенстваните стопански общества, не могат /не са и зводлъжни/ да възпитават и обучават към разбиране и практическо следване на посочената горе „следствена верига“. Тук, мисля, беше засегнато, че семейството, когато е и обособено производствено ядро, тип микрофирма“, може частично да бъде носител на такава „приучваща“ функция, но само частично. Е, къде тогава да търсим „главния Педагог“?
Няма да съм колумбовец, но си позволявам убедено да подчертая, че развитите индустриални и постиндустриални общества отдавна са го открили. ТОВА Е ФИРМАТА. Удивително е, че след 45 години социализъм, екстензивен и псевдоинтензивен, бригаден, цехов, фабричен, комбинатов, текезесарски, а-пек-а и пр., след огромна „научна“ библиография и пуцовщина по въпросите на комунистическото трудово възпитание и колектива-стопанин, нашето „производствено общество“ беше заварено от демократическото и пазарно преобръщане – тотално неподготвено и увредено точно в сърцевината на работния и вътре-фирмения професионално-морален кодекс, устав, ако щете… Още при социализма наши видни теоретици на подходите към „развитото гражданско общество“ отбелязваха с половин уста, след дългите си пребивавания и командировки по развития свят, колко е важно фирмата да бъде жив йерархичен, но и демократичен организъм. Общество в обществото, сложило най-отгоре вътрешния си порядък, чест, „затворена“ лоялност, пиетет към фирмената традиция, независими професионално-творчески търсения и натрупвания и т. н. И после – също над всичко, и съобразено със законите на почтената конкуренция и националния икономически интерес, - обединителната „запазена марка“, тъй да се каже, на едрото цяло на страната си… Разбира се, това наше трогателно „р.с.о“-любопитство, се изричаше тромаво и завоалирано през „предимствата на реалния нашенски и СИВ-овски социализъм“. И все пак, няма да забравя как ме впечатляваха наблюденията, примерно, на др. Начо Папазов, преседял продължително като посланик в Япония…
Редовете станаха повечко. Затова ще завърша, доколкото имам макар и бегла и индиректна информация, изразявайки възхитата си от вътрешните кодекси и перфекционизма при задаването на професионално-производствени характеристики на американските, развито-европейските и „драконските“ фирми. Те са така развити, „заковани“, но и динамични, че ДА ПОРАЖДАТ „НЕУМОЛИМО“ ТРИ НЕЩА: 1. Личен интерес за ефективност и растеж; 2. Приспособима среда на фирмен морал и комфортен психоклимат; 3. Удовлетворение и стремеж за качествен, неразхитителен!, фирмен резултат в голямото /взискателно/ цяло на националното стопанство. Впрочем, дори в съседна Турция можем да търсим показателни модели за такава „фирмена наука“, а някои от тях са приложени и в турски инвестиционни предприятия на наша територия. Е, там е в решаваща степен е заложен и ефикасно употребен „патриархално-родовия“ фирмен принцип. Собственикът е „бащата“, после се слиза към другите властни фигури в „къщата“… Тази система не е „постмодерна“, но е гъвкава и ефикасна.
Приключвам. Да помислим, с какво от нахвърляното горце можем да се похвалим ние, нашата „национално-отговорна“ индустриална и фирмена активност? И съществува ли изобщо на този етап от пътешествието ни към „развит капитализъм“ реален интерес в агентите на държавното и свободното предприемачеството да строят комфортни фирмени „къщи“? Или може би бързият и лесен успешен бизнес изобщо не се съчетава, даже задължително отхвърля такова „второстепенно усилие“.
ПП: Длъжен съм да отбележа гражданското си удовлетворение, че уважаемият професор Богданов, а и неговите хабилитирани адепти от широкия научен спектър на НБУ, особено и за пореден път и в тази дискусия, конструират точно модел за успешна, по-справедлива и общо-удобна обществено-стопанска бг-сграда.
|
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7797 |
|
Dekarabah - 2014-09-22 12:37:05 |
|
|
Благодаря за включването ви, Георги. Присъединявам се към казаното. Съвсем ясно е – ставащото в българското стопанство и българската политика са свързани. Но в казаното от Георги ясно прозира, че за да бъде така, в слуилото се са си казали думата определени ценности-истини, изповядвани и от отделните хора, и от целите общества. Тези ценности-истини могат да задържат определена обществена уредба, а някои случаи и дори да я превърнат в трайна култура. Не друго, а именно ценността на домашното самозадоволяване и ненарастването на консумацията е причината античното стопанство за дълго да остане домашно и частно и на онова време да няма държавно стопанство.
Но Георги показва, че определени частници в Атина са култивирали и другата ценност – на нарастването и повечето. Не защото самите те са консумирали повече, а поради упражняването на власт и скритата ценност, че общественото живеене е йерархично. В едно общество непременно има по-силни, по-горни и по-можещи, които по-долните ненавиждат, но и ползват като образец, към който се стремят. Така че реалните ценности никога не са една по една, а са навързани. Ценността на нарастването и повечето е свързана с ценността на йерархията, на по-силното и по-доброто.
Какво искам да кажа? Ако въведем ценността, която свързва отделния човек с цялото на общността, и особено ако забележим, че общността реално никога не е една, а всеки участва в повече общности, и то не само сега, но и тогава в класическа Атина, тази ясна картина става по-сложна и налага по-сложно обяснение. Без да е невярно, напротив – то е съвсем вярно, обяснението на Георги в името на яснотата е спряло до ценността. Ако се включи ценността, то ще се усложни, ще се получи и пролуката, която ще позволи да се види общото между античното и днешното състояние на обществените неща. Въпросът е дали това обясняние ще е по-вярно от обяснението на Георги?
Няма да е по-вярно. Защото те и двете се опират на контексти, от които зависят и които образуват с техния текста друг по-голям текст. А дали всяко обяснение е вярно само за себе и трябва да се чете и разбира отделно? Не. Двете обяснения ще се допълват по същия начин, както всяко обяснение се допълва от своя контекст. В определени случаи обаче две и повече обяснения могат и да се свързват и да образуват по-дълъг текст. Макар и от друг вид, такъв по-дълъг текст е цялото коментиране дотук по голямата тема “държава и илономика”, започнало със заглавния текст на Ирена Николова.
|
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7796 |
|
Bogdan Bogdanov - 2014-09-21 09:03:12 |
|
|
Здравейте! Искам да добавя няколко неща по темата за отношението между държавата и икономиката.
Гръцката дума oikonomia, от която е произлязла съвременната дума „икономика“, наистина означава най-вече „стопанисване, управление на дома“. Тук обаче се налагат няколко уточнения. Първо, в понятието oikos, което условно превеждаме с „дом“, попада не само къщата, която някой обитава, но също така земите, добитъка, робите, децата и съпругата. Т.е. онзи, който се нарича oikonomos или „господар на дома“, трябва да бъде и опитен земеделец (поради това и голяма част от съветите в античните трактати по „икономика“ се отнасят до това кога и как се сее, жъне, съхранява продукцията и пр.), и главен организатор на реда в къщата и около нея, и нещо като евгеник-любител (той трябва да подбира връзките между животните и робите, и възпитател (той въвежда и обучава съпругата си в домашните работи, той се разпорежда с живота и смъртта на децата си).
Второ, античният стопанин на теория трябва да бъде най-вече земеделец, който се стреми да си бъде самодостатъчен. Онова, което днес е водещо в икономиката – размяната, пазарите, движението на парите – в античността се ползва с много нисък статут. Ако продаваш, търгуваш и се занимаваш с обмен на пари, значи нещо в стопанството ти не е наред и не можеш сам да задоволяваш нуждите си. Така е обаче на теория. На практика е по-различно. Мнозинството от богатите в античността са земеделци само доколкото си налагат знака на общоприетото благополучие – богатият знатен римлянин често се показва в своята градина, където нещо плеви или копае; приходите на тези хора обаче идват от други източници – напр. атинският генерал Никий станал богат от сребърните рудници, които взел изгодно на концесия, Крас пък натрупал несметно богатство от жилищата, които отдавал под наем и пр.
И трето, в античната обществена теория се поставя знак на равенство между ролите на стопанина и държавника. Нещо повече, първата роля се мисли като условие и друг план към втората. Затова и когато Платон говори в Осма книга на „Държавата“ за тимократа, олигарха, демократа и тирана, той извежда белезите на съответните обществени поведения не от някъде другаде, а от поведението на човека към своя дом, своето имущество и своите близки. Аристотел ще коментира в началото на „Политика“, че ойкосът и полисът се различават не само количествено, но и видово като стадии в развитието на един процес (за него полисът е по-висша форма на човешко съжителство от ойкоса), но когато трябва да опише различните роли и отношения между приятелите и членовете на дома (в кн. IX на „Никомахова етика“), спокойно ще ги нарече царска власт, аристокрация и пр.
Когато днес говорим за икономика, ние теоретично, но и практически много рядко правим връзка между своето обществено и частно материално битие. Тези две сфери, казваме, се подчиняват на различни закони, логики и знакови системи. И това наблюдение е много вярно за българския живот, в който от времето на социализма (а може би и от по-рано) държавната икономика изглежда лошо и безотговорно управлявана, тъй че в общ план сякаш е налице огромен дефицит в почти всичко, а значи и недоимък, докато в частен план, особено у обществената върхушка, но и не само у нея, хората живеят сравнително добре и задоволено.
Тази парадоксална и вредна за обществото разлика трябваше да бъде премахната още в началото на 90-те с прехода към т.нар. „пазарна икономика“. Тя целеше да направи две неща: първо, решително да превърне държавата и идентичната с нея партийна номенклатура от икономически агент, упражняващ тотален монопол върху общественото благополучие, в демократичен регулатор на икономическите процеси, защитаващ общото благо; и второ, чрез връщането на собствеността и чрез приватизацията на държавното имущество да даде стопанската и обществената инициатива в ръцете на самите граждани и един вид да приближи частното битие към общественото. Двадесет и пет години по-късно знаем, че тези две задачи бяха изпълнени само донякъде и че рецидивите от този полупреход към пазарна икономика ще ни тежат още дълго време.
Къде е проблемът? Според мен не е толкова в липсата на добри регулативни мерки и органи (стана едва ли не клише да се казва, че ако напишем умни закони и ги дадем на една комисия да ги приложи, нещата ще тръгнат), а в нестаналото пълно отместване на държавата и партийната номенклатура от свободния пазар. Защото какво по-точно имаме в момента? Имаме свободен пазар на всякакви неща и услуги и в него една държавна компания, която с огромните си и неплатими дългове бавно изсмуква енергията за развитие в съответния сектор, обезкуражава потенциалните инвеститори, щедро сее корупция и в крайна сметка уврежда самите механизми на свободния стопански живот. Имаме свободна пазарна инициатива и няколко могъщи партийни лобита, които от името на държавата подчиняват цялата ни икономика, цялата ни бъдеща активност и благосъстояние на няколко свръх-проекта (АЕЦ „Белене“, „Южен поток“ и пр.) и по този начин, фигуративно казано, задръстват източниците на свободен обществен и икономически смисъл.
Това е единият проблем. Другият, пряко свързан с него, е в невъзможността управляващите партии хем да провеждат стопанска политика, която насърчава частната активност и, както казвам, приближава частното битие към общественото, хем да използват подчинената на държавата част от икономиката за политически рекет и за да държат големи групи от населението на страната в положението на роби. Това е порочен кръг. Със сигурност има приложими решения и за НЕК, и за БДЖ, и за АЕЦ „Белене“, и за уж частната КТБ – имам предвид решения, които се грижат за данъкоплатеца. Те обаче не се вземат, протака се, при това с политическа цел. Целта е да се разиграва призракът на бедността, хората да бъдат накарани да гласуват за същите леви и десни популисти от страх, че ако други дойдат на власт и тези други закрият губещите държавни фирми, страната ще рухне. Което си е чиста глупост и йезуитщина.
Та тези неща искам да добавя към разговора, който тръгна от текста на Ирена Николова. Не съм сигурен, дали познанията за античната икономика – и като теория, и като практика – могат да бъдат полезни с оглед на днешната икономика, без да се отчита разликата между полиса и съвременната държава; сигурен съм обаче, че изтъкването и разбирането на връзката между управлението на частното битие и управлението на общественото благополучие е наистина важна и отговорна работа. |
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7795 |
|
Георги Гочев - 2014-09-20 18:38:27 |
|
|
Икономиката като модул, казва проф. Богданов. Да!
Няма да скрия, че последният коментар на проф. Богданов е толкова ангажиращ за мен, че пак се включвам, но за последно. С повече от нещата съм съгласна, защото съм ги мислила, че и казвала, и това, че съм ги казвала, „е нанесло огромни беди на войските ахейски (т.е. на мен )). Науката е парцелирана. Така е по традиция. Но пак ще се повторя, с което ще се съглася с проф. Богданов, радикална реформа трябва, а тази радикална реформа вече е станала, някъде по Разумната вселена, върви и се усилва, а до нас достига ехото, отразено в някого и/или в нещо. Вярно е, че вярвам в Разумната вселена (както казва проф. Богданов – в доброто) , защото без тази вяра, нямам опора и отправна точка, въпреки че животът ми е давал примери достатъчно за обратното, но винаги съм го приемала като стохастично на Разумната вселена явление.
Икономиката е модул. „Икономиката като Дон Кихот”
Но и всяка друга наука е модул вече. Който не го разбира, е някъде преди 19-ти век.
Усилието да направиш модул е много по-голямо, отколкото да очертаеш парцел, да му вдигнеш синора и да си отглеждаш една култура вътре. С това, усилието да направиш модул е плашещо.
Ще мина на битово-ежедневна плоскост, за да обясня какво е съдържанието за мен на понятието Модул. Наскоро си купих кухня, която се казва Модул (да се счуди човек, че мога да си го позволя, без да участвам в екипите на спечелилите субсидии от ФНИ/ 2012 г. , но тайната ... е патентована, казва се Разум). Купих си я, защото е Модул, и се казва Модул по тази причина. Ако искате ми вярвайте - не защото е красива, по-красива или най-красивата, не защото е с най-добро съотношение цена/качество, както учим студентите, че трябва да правят при взимане на бизнес решения. А защото се казва и защото е Модул. Модулът има възможност за промяна, която няма да наруши неговата конструкция и предназначение – да бъде именно, само и единствено кухня, но и да се адаптира към промени напред във времето. Той може да се развива, променяйки се и отговаряйки на различни възникнали кухненски нужди напред във времето. Модулът е това, което в икономиката наричаме ефикасност, а не ефективност. Икономиката търси главно ефективност (ефекта от вложените средства- наричан печалба), но и често ефикасност. Ефикасността не се интересува от това, колко пари си дал днес и каква е печалбата ти днес от този разход, а се интересува каква ЦЕЛ има, и я преследва. Целта утре и в други ден, и след 10 години, е много по-важна от печалбата днес. Защото, ако тя е правилно поставена, тя те предпазва от вероятностите, които никога не могат да се предвидят с точност в по-далечно бъдеще. Ако имаш правилната цел, то ти си много по-защитен от вероятностите на бъдещия хаос на промените. Това, което най-трудно се предвижда е промяната, а модулът е именно най-добрата застраховка от неочакваните промени, които ни сполитат постоянно, и за които нито можем да си дадем сметка днес, нито можем да предвидим.
Но има едно важно Но. В модулът има една идея, която го прави Кухненски модул. Това е идеята да бъде кухня, а не нещо друго, като например баня или спалня.
Тук не се съгласявам с проф. Богданов. Икономиката е наука, отделна наука, както отделно предназначение има кухнята. Образно казано. Икономиката е стар боец, със същити от различни парчета доспехи, някои изработени от него, други взети на заем, някои стари, други по-нови, на пръв поглед прилича на Дон Кихот и май е Дон Кихот. Рицарят на печалния образ, който защитава слабите и онеправданите. Това, че доспехите на стария боец са съшити от разни парчета, направени от разни майстори, не прави Икономиката неясно маргинално понятие. Икономиката има предназначение- да бъде боецът за доброто на хората в материално отношение, от което хората да имат възможност в наше време да си позвоят и концерта и изложбата и картината: осмиван, луд, изглеждащ странно; има предназначението – целта, да прави живота на хората по-добър. За разлика от всяка друга наука или от изкуствата. Изкуствата създават моментно щастие. Икономиката иска да създаде щастие за всички и винаги. С това Икономиката всъщност е хуманитарна, с което се съгласявам напълно с проф. Богданов. Хуманна и хуманитарна е в целта и предназначението си. Ако икономиката търси ефективност, то тази ефективност е хуманитарна такава.
Не казвам, че дон Кихот не е бил, и е предаван от някой свой човек. Да има много, много, много, такива. Но те не са истински икономисти. Има такива, които използват уменията си, за да оценят една ТЕЦ на цената на един апартамент. Но това не е Икономиката, това е злоупотребата със знанията по икономика, това е подмяната на Боеца с някакъв зъл мутант. Има подменена икономика в България. Освен горния пример, ще дам пресен такъв. От 01 10 цените на електроенергията ще бъдат увеличени с 10 % и ще растат..., за да се реанимира един мъртвец – НЕК. НЕК – мъртвецът, имал нужда от реанимация (или възкресение най-вероятно) , чрез свежи пари от нашите сметки... До кога, докато умрат и реаниматорите...??? Ето Подменената икономика. В България има Властваща подменена икономика.
Икономиката може да бъде подменяна по много начини. И всички са не ефективни и не ефикасни.
Може да бъде подменено и знанието за икономиката. Тук ще си навличам неприятности, но го казвам. Модулът кухня има цел да бъде кухня, не спалня. Ако аз сложа душ в печката, ще се получи късо съединение. Не само кухнята няма да бъде кухня, но може и къщата да изгори.
Ако Боецът със старите доспехи има кръпки и дори бръснарски леген на главата си, то този леген има идентично на шлема предназначение и е умно, иновативно решение, а кръпките по бронята му, са кръпки на доспехи, не на юрган.
Гибелният гняв на Ахила Пелеев?!
Ако трябва да го кажа направо, с риск да предизвикам „гибелен гняв”. Всички опити, да бъдат пришити на икономическите специалности атрибути, които нямат предназначението на комичния леген дори, дадоха на късо и тези специалности изгоряха без да просветнат дори. Защо? Защото всяка добра идея, като тази да се разщири полето на познанието може да бъде причина за късо съединение от цели които са малки и мънички, съвсем егоистични и дори ще кажа мижитурски, а Дон Кихот, може да е луд, но не е егоист. Затова е минал през времето и е стигнал до днес и до нас, и всички го обичат искрено, и четат за „подвизите” му, които са хуманни и хуманитарни с това, влизат в случките, авантюрите, и програмите му. Това, което може да вземе и винаги е взимала Икономиката - това са методи. Взимала е методи от математиката, от статистиката, Фогел добави и методи в нея от физиологията. Ако ние имама методи на изследване на туризма например – „Делфи”, антропологични, философски, това ще направи Боеца по-силен, той ще има нови, присъщи, силни оръжия, ще си остава Боеца. Ако обаче някой просто си присвои един наколенник от бронята му и го направи на „балон, придвижван с птича сила”..., за да се нахрани без работа днес – това ще отслаби Боеца, и той няма да има сили, няма да може да служи на предназначението си. Т.е. приспособяването трябва да е друго.Моята идея и убеждение се основава на въпроса – какво е нужно на Боеца, за да бъде Боец, да става по-силен, а не какво е нужно на Х, У..., за да си направи на-грузката с подмяна на някоя част от доспехите му. И ако има много такива подменявания – Боеца просто ще умре също като българския икономически растеж. Просто сазано- ще имаме на лице изоморфизъм.
Пазете Боеца, проф. Богданов, това ви моля, пазете го от молци.
Продължавам да си вярвам в Разумната вселена , идеята на Платон, забравена за дълго след него. Но е време да я възродим някак си, чрез вяра и разумна- вселенска работа.
Разговорът тук, както Вие, проф. Богданов го поставихте, вече не е само за икономисти, така е. Разговорът е за цяла разнородна, разногласна и разноценностна общност, добра и разумна. Ако се провижда някак, че икономисти нямат общност, къде са претендентите за общоности и за заместване/изместване със себе си на липсващата общност? Заети ли са да пробват (безуспешно и всуе) да направят от бронята на Дон Кихот украса на камината си, в която горят останките на стария, добър Боец и дими тяхната привидна слава? Това не би било Вселената на Разума, в която вярвам. Ако се съмнявам напълно неснователно, моля за извинение. Ако икономиката е хуманна по своята същност и природа, то защо ли не направим пробива на радикалната и закъсняла, но по-добре късно, отколкото никога, реформа. Защо ли не въведем първи и единствени, като Дон Кихот, Социалното счетоводство? То си има приет от ЕК модел от 2003 г. препоръчителен и за България. Готова съм и с него и с това да го направя безвъзмездно- Дон Кихот - в действие като доказателство за добри намерения в доказателство на хуманността на Боеца. Метриката е неизбежна.
Трябват кръв, пот и сълзи, каквито липсващата общност на „икономистите” даде и дава. Трябва събуждане на инстинкта към майсторство (по Торстейн Веблен), трябва справедливост и достойна почит за Майстора, но не на другия свят, както горчиво е заключил Булгаков, а на този, нашия. Така си мисля в неразумната си вяра в Разумната Вселена.
|
| Тема № - 113 |
Коментар № - 7791 |
|
ninel - 2014-09-18 11:23:27 |
|
|
|
|
|
