БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ХЕРОДОТ 3: Особена структура на няколко сюжета у Херодот
ПЕТЪР А. ДИМИТРОВ



Известно е, че числата играят огромна организираща роля в Древността. Защото те са носители на смисъл и знание, а освен това ясно обясняват заобикалящия свят, който от хаос се превръща в нещо подредено. Чувството за подреждане играе същата роля, каквато роля играе логиката на един текст днес. Изглежда човешкият вид обича, като подрежда, да създава впечатление за свързаност и последователност. Във всеки случай този момент на обясняване на хаоса е налице у Херодот. Това той заимства от йонийските описатели (логографите), които предпоставят “научното” обясняване на заобикалящия ги свят. Нека разгледаме хронологически няколко истории, в които са преплетени различни сюжети, обединени от Херодотовата нагласа за описание на света.

Така например в книга 1, гл.143 той говори за малоазийските елини – йонийците. И между другото става дума и за Милет. Числото 12 очевидно има притегателна сила, която по някаква причина играе обединяваща роля в обособяването на малоазийските градове. Долавят се древни черти, които Херодот се опитва да сглоби в едно. Това е едно повтарящо се място, очевидно станало любим похват за Херодот. Изброяването на племена, градове и области обаче не прави сюжет.  Напротив, сюжетът е предпоставен от един възвръщащ се структурен момент, около който се наслагват повече или по-малко релефни мотиви.

1.146. Йонийците си направили дванайсет града по горните съображения и би било голяма глупост да се твърди, че тези йонийци са повече йонийци от останалите или че са от по-благороден произход: абантите от Евбея са една немалка част от тях, а не са йонийци дори по име; сред тях били и минийци от Орхоменос, и кадмейци, и дрюопи, и фокейци отцепници, и молосци, и аркадски пеласги, и дорийци от Епидавър и много други народи. Дори ония, дошли от притания на Атина, смятащи се за най-чисти йонийци, не отвели в колонията жени, а се оженили за карийки, чиито родители убили. Поради това престъпление тези жени си създали обичай и се обвързали с клетви — обичая предали и на дъщерите си - „да не се хранят заедно с мъжете си, нито да ги извикват по име”. Понеже йонийците убили бащите, мъжете и синовете им и след всички тези злодеяния заживели с тях. Това станало в Милет.”

Нека да проследим нашия първи сюжет в тази криволица от описания на т.нар. йонийци. В дъното на цялото това описание стои едно древно и трудно за разбиране сведение за т.нар. преселване на йонийците от Пелопонес и Атика към малоазийското крайбрежие. Оказва се, че сред “йонийците” абантите от Евбея, както правилно забелязва Херодот, “не били никакви йонийци”, но били една голяма част от онези по-сетнешни йонийци, които основали градове по малоазийското крайбрежие. И добавя още по-интересното сведение – че към тази голяма маса имало смесица от древни обитатели, сред които “минийци от Орхоменос, и кадмейци, и дрюопи, и фокейци отцепници, и молосци, и аркадски пеласги, и дорийци от Епидавър и много други народи”. Най-абсурден мотив се явява твърдението му за преселването на атински първенци към Йония, което се опира на пъстра картина от различни етноси. Ако проследим структурата на сюжета, може да я представим в следния вид: древни сведения (предания) за етноси, мигриращи от Атика, Пелопонес, Тесалия, Беотия и Евбея към Мала Азия. Тук ясен е стремежът на Херодот към използване на друг похват – да се представи оправдание за значително, но трудно за обяснение събитие, което изследвачите наричат “етиология”. Съставни части на етиологията са “айтионите”, по-къси разкази, които по-експресивно описват и предлагат обяснения за причините, довели до големи и важни събития.

За да завършим с този първи сюжет, нека очертаем една първична схема на историческата панорама на Елада, където най-древният хоризонт не отива по-далеч от разпокъсани сенки на спомени за онова, което най-вероятно се е случило след 12 век с изчезването на крито-микенските центрове.
Херодот очертава митологии, които умишлено не развива. Като че ли “онова” време е тъмно (по-късно и модерните историци на Древността ще нарекат тази важна епоха “тъмни векове”). Изглежда причината  е идеологическа: той не е сигурен, че критяните и микенците, създали цивилизация и култура, която трудно се улавя във “високата” арахаика и класика, следва да се причислят към собствено елинската традиция. Само да вметнем един щрих от този сюжет – в микенските таблички, написани с линейното писмо “Б”, има един Хектор, като троянския герой, който е обаче служител в храм, има Ахилеус (Ахил), който пък не се бие за Бризеида, ами е скромен микенец, държи и той на свой ред като Хектор службичка в администрацията. Не върти меч и не е страшилище за троянците, т.е. не-елините.

Като че ли забравяме за тези сведения и за факта, че Херодот, както и Омир, са елини от ново време (Омир може би е живял през 8-7 век, а Херодот – още по-късно, през 5 век пр.Хр.). Къде са изчезнали тези времена? Защо няма разкази за тях? Още по времето на Омир крито-микенските центрове, макар и силно пострадали, са съществували. Много по-реални от запазените реликви в археологическите места на 20 и 21 век, които могат да се видят. Такива уникални постройки, дворци и храмове, произведения на пластичните изкуства, фрески, писмени паметници (глинените таблички, изписани със знаците на линейното писмо “Б”), каквито са днешна реалност в места като Кносос, Малиа, Хиерапетра, Файстос - на Крит, Микена, Пилос, Епидаврос, на Пелопонес, Тива, в Бетия, Атина - в Атика, и пр. несъмннено са били достъпни за елините, мореплаватели и търговци от времето след 12 век.

Струва ни се, че причината е и в огромни маси от не-елини, населявали Елада от праисторически (?) времена, каквито са траките от о. Евбея, абантите. Омир ги нарича “акрокоми”, което ще рече “с коси на високо”, само по върха на скалпа. Те са чужденци, не са никакви елини, но се преселват в Йония. Сиреч играят важна роля, очертават отвъделински хоризонти. Тукидид в своята “История” говори за същото и също като Херодот дава наивно обяснение как елините от Пелопонес и Атика били по-развити, по-многобройни, по-богати и поискали повече пространство, за да живеят по-добре.

Този вид разказ функционира и днес: Например днешните елини като че ли са забравили епохата отпреди византийската експанзия. Или съществуването на траките, които наскоро, едва преди четири години, се сдобиха със статута на “партньори” на елините в северната част на Егея през 9-8 век пр. Хр. и се появиха в исторически изследвания. Не зная дали това е висок или нисък разказ, но той се заплита по друга линия и по-натам се развива като “сухо сведение”, като разказ с “нешарено” съдържание. Натоварен с много интрига, такъв разказ би напукал структурата на Омировата митология, сказанията за подвизите на елинските герои, би откроил контурите на една съвсем друга поезия с много трагични краски за най-ранната елинска история. Катаклизмите от крито-микенските времена без съмнение са били травмиращи. Данните, макар и оскъдни, сочат, че елинското племе се е съвземало твърде бавно, поне три-четири века.

Образно казано, нашият “сюжет” се състои в трудното спомняне, в парадокса на идеологическата забрава.

За да започнем втория сюжет ни помага една друга структура в текста на “Историята”. Както знаем у Херодот на преден план са разкази за успешно завладени територии, за империи, които изникват или пропадат. Малките разкази за немогъщи хора са само интермедии, перипетии, които подготвят читателя за нормалния разказ за чудната победа на елините, които от “малки” стават “велики” в борбата срещу Персия, но не с многобройност, а чрез създаване на “централни места”, на социална кохезия, на различна опитност. Това е една картина на другост, в която Херодот съзира висшата проява на елинския гений. Като че ли минал трагичен опит е пробудил елините за нови различни действия срещу многоброен неприятел. Оцеляване в относителен комфорт е може би новата формула за справяне пред лицето на неизбежността от тотално асимилиране и изчезване. В гл.143 на първа книга намираме разказ за “оцеляването”:

143. От тогавашните йонийци само милетците били защитени от опасността, понеже били сключили клетвен договор; островитяните също не ги заплашвали никакви опасности, защото финикийците все още не били под властта на персите, нито пък персите били моряци. Милетците се отцепили от останалите йонийци не заради нещо друго, ами поради това, че в момента, когато цялото елинско племе било слабо, йонийският народ измежду всички елински народи бил далеч най-слабият и най-незначителният; освен Атина нямало никакъв друг достоен за уважение град. Атиняните и останалите йонийци избягвали това име и не искали да се наричат йонийци. И сега, струва ми се, има много, които се срамуват от това име. Но тези дванайсет града се гордеели с името си; издигнали си храм само за себе си и му сложили име Панйонион и взели решение да не допускат там никакви други йонийци (но и никои не помолили да бъдат допуснати с изключение на смирненците).”

Дали е случайно, че Херодот тихомълком  ни води из древната история на елинското оцеляване? Някак си плавно и без драматизъм ние го следваме в един очевидно друг вид разказ, в който липсват елементи като любов и власт, липсват предзнаменования. Няма чудни дела. Пития като че ли не е съществувала.
Затова пък какви интересни подробности има в следващите 144 и 145 глава на същата книга 1.:

144. По същия начин дорийците от областта на сегашното Петоградие — която област преди била наричана Шестоградие — внимават много и не приемат никой от съседните им дорийски народи в Триопийския храм. Дори изключили от участие онези от своята група, които престъпили законите на светилището. На състезанията в чест на Аполон Триопийски от древни времена връчвали медни триножници на победителите. Но победителите не трябвало да ги изнасят извън светилището, а да ги посвещават там на бога. Тъй един мъж от Халикарнас по име Агасиклес, който станал победител, престъпил закона и си занесъл триножника вкъщи, където го закрепил с клин. По тази причина петте града — Линдос, Иалисос, Камирос, Кос и Книдос, изключили от участие в работата на светилището шестия град — Халикарнас. Това било наказанието, което наложили на халикарнасците.

145. Йонийците основали дванайсет града в Азия и не пожелали да увеличат броя им поради това, че, както на мене ми се струва, и при пребиваването си в Пелопонес живеели в дванайсет области; точно както ахейците, които ги изгонили — сега те са разделени на дванайсет области. Първият ахейски град, като се гледа откъм Сикион, е Пелене, после Айгейра, Айгай — на брега на непресъхващата река Кратис (откъдето води името си реката в Италия), Бура, Хелике — където намерили убежище йонийците, след като били надвити от ахейците, Айгион, Рюпес, Патрай, Фара, Оленос — където е голямата река Пейрос, Дюме и Тритайа, единствените градове от вътрешността. Това са дванайсетте части на това, което е сега Ахея и което преди е било Йония.”

Поради заниманията ми с изследване на тракийската древност ще представя този “сюжет”, като ще се опитам да структурирам основните контури на трети вид разказ у Херодот.

Между големия брой въпросителни и неясноти по този въпрос има интересни единични факти, които трудно се вписват в един единен текст. Разнопосочността и вариативността на Херодотовия стил не са единствената причина за липсата на консистентност. Прави впечатление, че текстовете, отнасящи се до траките, не са в стилово отношение типични Херодотови истории. При тях няма дигресии - любим похват на Херодот. Като че ли Херодот си служи с картотека от отделни, казано модерно, файлове, но при това без да представя един шарен фон. Словото му също не е “шарено”. 
Странно е, следователно, на каква традиция се позовава Херодот, за да вплита в отделни части на повествованието си специални, твърде специфични сведения. Логично е в този случай да сметнем, че траките наред с пелопонесци, атиняни, коринтци, мегарци са стоели в неговото съзнание някак по-близо. Оттам и “свойското” описване на елементи от тракийската история.

От друга страна, е видно, че той отделя траките като етнос  и дори нещо повече – той отличава съвсем ясно вътре в него отделни племена, миниетноси със специфична история. Нека да си представим петия век на класическата епоха в Атина, където траките са естествен съставен елемент на чуждоезичната тълпа. Макар и не коренно население, както се твърди, изглежда, че отношението на елините към тях е в много голяма степен по-различно от това към останалите етноси. От елинските надписи, достигнали до нас, без всякакво съмнение най-често споменаваните чужденци са именно траки. Макар и комедиографът Аристофан да се шегува с бърборенето на траките, от цялата елинска книжнина се чувства добра осведоменост, добро познаване, което не се дължи на нищо друго освен на дълго съвместно живеене.

Трябва обаче да отчетем факта, че “паралелният тракийски свят” стои не особено интегриран. Има различни нива, причината за които е в понятието “политическо ниво”, както и не малко други причини, които са в оформянето на социалното, политическото, но и на “междуетносното” при очертаващите се сближения, разединения, договаряния, сключване на “международни” договори, династически бракове и пр.

Траките очевидно са  “стари” съседи, с които елините съжителстват от векове - още от микенската епоха. Тайнствените пеласги, за които се говори, че са обитавали Атика, Беотия и островите в Егейско море, поне Самотраки, се интерпретират като митичен етнос, често несвързан с тракийското племе. Във връзка с тяхното име следва да отбележим нагласата на елините да предават чуждите, респ. тракийските имена, по свое собствено виждане и чуване. Не е странно, че много от имената звучат по елински, както и в този случай: “пеласгой”, нагласено по елински – “онези, които са отвъд”, “живеещите отсреща”, “в отсрещната земя”.

Тъй като искаме да запазим относителната структура на “разказа” за траките, ще се опитаме хронологично – книга по книга, да изтъкнем особеностите на тракийския етнос според Херодот. Струва ни се по-ценно да представим калейдоскопичното виждане на Херодот, отколкото да се създаде схема, в която да включим и много други сведения. Както ще се види по-нататък в изложението,  преценката ни ще изхожда главно от оригиналния текст.

Най-ранен пласт свидетелства за траки

Още в книга 1, гл. 28, в т.нар. Лидийски логос (разказа за Лидия), се прокрадва едно извънредно ценно сведение, което в светлината на индоевропеистиката е релефно сведение. Известно е, че Анатолия е земята, откъдето имаме най-стари писмени свидетелства за древните индоевропейци. Пристигането на хититите, лувийците, палайците се отбелязва в един ранен клинопис през 2200 г. пр. Хр. Създалото се малко по-късно Хититско царство с обилни хиероглифни и клинописни текстове, намерени в главния град Хатусас, преобърна представите за индоевропейците, създадени благодарение на системните усилия на индогерманистите. Защото след сър Уилям Джоунс, който поставя началото на заниманията със сравнителна индоевропеистика в последната четвърт на 18. век, германските учени  - между които и добре познатите ни с приказките си Братя Грим,  очертават една запазена територия за сравняване на индоевропейските езици и културата на индоевропейците. Разбира се, тогава хититският език е все още непознат. Едва в началото на 19 век чешкият учен Хрозни, малко по-късно и полякът Й. Курилович разбулват тайната на анатолийските текстове и на анатолийската древност. Историята, разбира се, познава предходни периоди, когато около германските академични центрове, университетите на Лайпциг и Берлин, се движат труженици като Дуайт Уитни - със своята “Санскритска граматика”, и особено швейцарецът Фердинанд де Сосюр – със своята дисертация от 1878 г., озаглавена “Върху първоначалната система на гласните в индоевропейски”. Сосюр след дълги години на учение в Лайпциг при корифеите на индоевропеистиката Карл Бругман и компания от прочутия кръг на “младограматиците”, предрича блестящо появата на сведения на хититски, наред с обосноваването на новия принцип в изследването – вътрешната реконструкция в системата на езика.
Преминавайки през времето, след катаклизмите на критско-микенската епоха, както и на анатолийската хититска епоха, когато след 12 в. тези няколко могъщи центъра западат и се загубват окончателно, настъпва ново време, в което изникват нови държави като Лидия и Персия. Именно тогава в Лидия по времето на легендарния Крез Херодот описва едно фактическо състояние, което е най-малкото от 7 – 6 в. пр. Хр., ако не и по-рано.

1.28. Времето отминавало и почти всички народи отсам река Халис били напълно покорени — с изключение на киликийците и ликийците Крез държал под своя власт всички останали народи. А те са: лидийци, фриги, мизи, мариандини, халюби, пафлагонци, траките тини и витини, кари, йонийци, дорийци, еолийци, памфили.”

Това е една стеснена картина на редуцираното Хититско царство, което в продължение на няколко века изпитва силата на прииждащи от юг етноси, които се борят за хегемонията му в Анатолия. Реката Халис, която тече от юг на север и се влива в Евксинския Понт, днешното Черно море, се превръща в ясен географски репер. Между етносите (народите) на запад от нея личат имената на еносите на лидийци, фриги, мизи, мариандини, йонийци, дорийци, еолийци, памфили и особено на траките тини и витини. Следователно в тази макар и недалечна древност в анатолийската картина присъстват уседнали от поне няколко века тракийски етноси. Интересно е, че Херодот тук за първи път още в самото начало на “Историята” категорично разделя тракийското племе на анатолийско и европейско.

Тук не бива да мислим, че Херодот следва строго хронологии и че той познава с подробности материята, която ни интересува. Той в повечето случаи се опира на чутото, на устни разкази, но и на предходна логографска традиция, която очевидно е чел. Иначе не бихме си обяснили обилието от исторически ракурси, към които той прибягва многократно. Но все пак да не забравяме, че Херодот се е бил заел да опише големия конфликт между елини и перси по-скоро, отколкото  да опише всичко, което го заобикаля. Траките стават обект само тогава, когато са в центъра на главните събития.

В книга 1, гл.168 личи как Херодот не спазва някаква особена логика на последователност на събитията. Напротив – Тракия се споменава във връзка с действията на персите срещу фокейците в Йония.

“...вдигнали платна и заминали към бреговете на Тракия; там основали град Абдера. Преди тях Тимесиос от Клазомене се опитал да го колонизира, без да извлече полза, тъй като бил изгонен от траките. Теосците, които населяват сега Абдера, му отдават почести като на герой.”

Събитията се отнасят до един период от гръцката история, който е известен като колонизация. В съвременната историческа наука обаче тези придвижвания и активности на елини и чужденци не се разбират като понятието колонизация в съвременната ни епоха. Това че йонийци отиват на тракийския бряг, е по-скоро един епизод от т.нар. свързаност (connectivity). Известно е желанието на елините да се сдобият с плодородни земи, да експлоатират златни и сребърни мини. Траките обаче имат своя политика. Принципът на общуването при тях очевидно е бил друг. Те принадлежали към една общност, в която се усещат номадическите черти, разпокъсаност  и раздробеност на владенията, което се дължи преди всичко на липсата на уседналост, свойствена за земеделските общини. Самото име Абдера няма гръцки произход, а още по-малко – финикийски, то обаче не може да бъде друго освен тракийско, както се вижда от структурата му (“аб-” е добре позната основа със значение “вода” в тракийски). 

В книга 2, гл. 51, Херодот говори за Хермес и прочутите статуи на Хермес с изправен член, т.нар. итифалически статуи. Разказвайки как:

“...елините не са се научили от египтяните да правят статуи на Хермес с изправен член, ами първи от всички елини атиняните заели този обичай от пеласгите; а от атиняните — и останалите елини. Пеласгите дошли и се заселили с тях в страната, когато атиняните вече се числели към елините; откъдето именно и пеласгите започнали да се смятат за елини. Всеки, посветен в оргиите на Кабирите, извършвани от самотраките — а те са заели този обичай от пеласгите — знае какво искам да кажа. По-рано Самотраки е бил населен от пеласги и тези пеласги заживели заедно с атиняните и тъкмо от тях самотраките заели мистериите. И тъй статуи на Хермес с изправен член направили първи от елините атиняните, научавайки се на това от пеласгите. Пеласгите разказвали за този обичай един свещен разказ, който бил показван по време на мистериите в Самотраки.”

В това сведение има няколко различни темпорални перспективи. Отново става дума за пеласгите и за обичая да се почита бог Хермес. Както ще видим по-надолу – в Пета книга, Хермес е божеството, което тракийските първенци (парадинасти) почитали отделно от народа. Хермес е елинско божество, при което се наблюдават чертите на индоевропейската древност. Това е божеството на т.нар. херма, което означава купчина от камъни, с които се определят границите на дадена територия. Подобно означаване на територия е ифалическият знак, репрезентиран чрез издигнати камъни или чрез купчина от камъни. Фалосът има апотропеично (отблъскващо, защитно) значение. Многоликата фигура на Хермес, т.нар. “вестител на боговете”, е също така и бог на тайните деяния, водач на душите на мъртвите (гр. псюхопомпос). Хермата - или могилата, като символ на възпиращата сила и на сакралната мистериозност може да бъде свързана с мистериите в светилището на великите самотракийски богове на остров Самотраки. Пълно объркване е сведението на Херодот, че пеласгите са започнали да се смятат за елини. По-скоро това сведение би трябвало да се разбира като епизод от друга древна история, вплетена по-късно от устните традиции като елинска. Някои учени, интерпретирайки осведомеността на Херодот за оргиите на Кабирите, дори твърдят, че и Херодот бил посветен. Действително Херодот споменава две важни исторически събития, а именно че атиняните са възприели в архаическата епоха (ако не и по-рано) мистериалния култ от Самотраки, където се използвали итифалически статуи на Хермес и съществувалия някога свещен разказ, който служел като сценарий за мистериите в Самотраки. Относно казаното в книга 2, гл. 103, как египетският цар Сесострис:

“...докато преминал сушата и минал от Азия в Европа, където покорил скитите и траките. По мое мнение египетската войска е стигнала най-много до тези народи; в земите им наистина се виждат поставените от него стели, по-нататък ги няма вече. Оттам царят обърнал войската и поел обратно. Когато стигнал до река Фазис, се случило нещо, във всеки случай не съм в състояние да кажа точно какво се случило по-нататък — дали самият цар Сесострис отделил част от войниците си и ги оставил там като заселници, или някои от войниците му, недоволни от броденето, слезли и се заселили в земите около реката.”

Египетски стели в Тракия и Скития обаче все още не са открити. А и въпросът с покоряването на тези два етноса никога не бива да се възприема като възможно. Никой не е влизал по-навътре от крайбрежните територии било в Егея, било в Пропонтида (Мраморно море), било в Черно море.

Дори да си представим пирамидата, описана в книга 2, гл.134:

“И той оставил пирамида, далече по-малка от бащината си, лицето й било отвсякъде по три плетра без двайсет стъпки, тъй като пирамидата била квадратна; до половината била от етиопски камък. Някои елини твърдят, че тя била на Родопис, една хетера, но не са прави; дори ми се струва, че тези хора говорят, без да знаят коя е била Родопис — иначе не биха й приписали построяването на такава пирамида, за която безчет хиляди таланти, така да се каже, били похарчени. Пък и освен това Родопис е била в разцвета си по време на царуването на Амасис, а не на Мюкеринос; Родопис живяла много години по-късно от тези царе, които оставили тези пирамиди, по род била от Тракия, била робиня на Иадмон, син на Хефестополис, мъж от Самос, и била в робство заедно с баснописеца Езоп. Защото и той бил роб на Иадмон, както се вижда твърде добре от следното. Когато според едно богопрорицание делфийците обявявали многократно чрез глашатаи кой желае да получи откупа за душата на Езоп, никой не се явил освен един друг Иадмон, син на сина на Иадмон, и той го получил; тъй че Езоп бил притежание на Иадмон.”,

веднага разбираме, че това е от онези устни разкази, разказвани на атинската агора, с които Херодот си е спечелил славата на разказвач на неправдоподобни истории.

Във всеки случай солидно и недвусмислено е онова, което се казва в книга 2, гл. 167:

“Дали и това елините са научили от египтяните, точно не мога да отсъдя, като гледам как и траки, и скити, и перси, и лидийци, и почти всички варвари смятат за хора от по-долен ранг онези останали граждани и потомците им, които учат занаят, докато за благородни имат онези, които не се занимават с ръчна работа, и особено почитат посветилите се на военното изкуство. Във всеки случай всички елини са се научили на това и най-вече лакедемонците, а пък с най-малко пренебрежение към ръчните занаяти се отнасят коринтците.”

Книга 3, гл. 90 представя сведение за стриктната социална система на персийската империя. Това сведение се отнася за края на 6 и началото на 5 век пр. Хр. Тракийското племе мизи, както и останалите траки от Анатолия плащат различни данъци. Интересно е и сведението за траките от Хелеспонта:

“Тъй от азиатските йонийци и магнесци, от еолийците, карите, ликийците, милюите и памфилите — защото Дарий бил наредил, да плащат един данък — получавал четиристотин таланта сребро. Та това била първата област, която установил; от мизите, лидите, ласоните, кабалите и хютените получавал петстотин таланта — това била втората област. От жителите на Хелеспонта по десния бряг, като се плава навътре, от фригите, от траките, които живеят в Азия, от пафлагонците, мариандините и сирийците данъкът бил триста и шестдесет таланта — това била третата област. От киликийците доходът бил триста и шестдесет бели коня, за всеки ден по един, и петстотин таланта сребро; от тях сто и четиридесет се изразходвали за конницата на гарнизона в киликийската страна, а триста и шестдесет отивали за Дарий — това била четвъртата област.”

Какви са параметрите на този разказ, разтворил се сред многото други? Сумарно (и неточно) би било да го категоризираме като разказ. Той е постоянна тема в хоризонталната плоскост на изреждането, но и обемна многомерна картина на света според Херодот. Според професор Богданов имаме “констелация от значения, за които само се досещаме”. Тогава нашият вид разказ е продукт на една стара разказвателна традиция, която ние се опитваме да разбираме. Но в съзнанието на древните това е било една жива многомерна структура, която те са запаметявали и научавали наизуст. Че запаметяването не е било лесно и напълно успешно, се вижда в многото възвръщания към дадено сведение. Това не е реинтерпретация, както бихме се изразили сега, а един вид особено спомняне, което се дължи на факта, че древните хора - дори и през епохата на класиката, са се опирали на устното слово, а не на писан текст, в който да “направят справка”. Тази традиция в известен смисъл е благотворна и позитивна, доколкото възвръщането към един сюжет го доизглажда и налага.

С това и завършвам темата за особените структури и предлагам за трети вид особен разказ разбирането ми за “възвръщащия мотив/сюжет” като отворена форма, дължаща се на особения начин на възприемане и разбиране на древните елини и техните предшественици във времето.

Без да искам да наподобявам стила на Херодот, мисля, че си струва да припомня финалния пасаж от последния текст на професор Богданов:

“Оригиналният смисъл е констелация от значения, за които само се досещаме. Самият оригинален смисъл е разбиране, а всяко разбиране е присвояващо и преобразуващо. Такова е и разбирането на Херодот, което той разгръща в своята История. Това преобразуващо присвояване става и по други причини, една част от тях контекстови, други заложени в отворения характер на всеки текст.”


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Со :-),

аз на места цитирам по памет, та малко съм объркала понятието, като съм го нарекла "краесловно състояние". Оригиналният термин е "крайсловесни състояния". Така или иначе - понятието е супер богато - в текста на проф. Богданов представя именно излизането от езиковото в извънезиковото пространство, но то е отворен модус и според мен може да означава и обратното, а сега - като гледам оригинала - може да има и още едно трето значение, което е по-високо и мъдро, нещо като значение-майка, обхващащо всичко, което е край/около словото. Текстът, в който се среща понятието "крайсловесни състояния", е "Живеене и мислене, или за различаването и неразличаването им" и е от книгата "Отделно и заедно". По отношение на "пролуките" другата седмица може би ще се върна малко на предходния текст за Херодот, че не успях да видя какво има зад неговите недоразгадани "пролуки". Мисля, че доста информация за "котви" понасъбрахме тук и аз благодаря на Леля и на всички други, които се включиха. Коментиращо-обобщаващият текст на проф. Димитров е много точен, уловил е всичко важно, и съответно някак добре създава усещането, че хората от всекидневния живот в Херодотовите разкази помнят Омировите герои и това безспорно си е една тяхна “пролука”.

Свети Августин е много добър интерпретатор, има доста въженца за ловене на смисли и е част от моите "Книги-Сократи". Текстът на Свети Августин, който си сложил тук, направо ми подейства като слънчев лъч от Бога след всичките места, които обиколихме с този Херодот. Но аз вече обичам Херодот. Важното е, както казва Клод Леви-Строс (според Махараджата - "Щраус"), смисълът, който взимаме от едно нещо, да не е като все едно всяка година копаем все една и съща засадена нива, която ни дава все едни и същи плодове.
Тема № - 12 Коментар № - 538 Теодоте - 2009-07-16 17:19:44
Днес като ми остана “свободно” време реших да напиша нещо и за Кабирите, за да кажа че “лелята”, не е леля, а още младо момиче, което има още дълъг път да извървява. И да пише. С нея и студентите от “Пътуващия семинар по старогръцка култура” през пролетта на 2008 търсихме следи от Кабирите в равнината на древната Тива.

“Кбр” казват специалистите по семитски означава “голям”. Дали гръцкото “мегалой” , големи, велики, не е свързано с него? И в “тази връзка” нека да видим дали “финикийците” някак си не са свързани с траките и техния прастар култ (поне от 2 хил. пр. Хр.) към Великите богове от остров Самотраки.

Какво казва Херодот? В 3.37 като говори за психопата Камбис, той споменава и за кабирите: ” 37. Та много такива налудничави постъпки имало и срещу перси, и срещу негови съюзници, докато живеел в Мемфис, където отварял древни гробници и се гаврел с мъртъвците. Тъй например влязъл в храма на Хефест и дълго се надсмивал над статуята му. Статуята на Хефест много прилича на финикийските патаики, които финикийците карат със себе си на носовете на триерите си; за този, който не ги е видял, ще отбележа, че изобразяват пигмеи. Камбис влизал и в светилището на кабирите, където не е разрешено да влиза никой друг освен жрецът; после много се смял със статуите им и ги изгорил. Те са подобни на тези на Хефест; разказват, че кабирите са деца на Хефест.”

Подобно сведение имаме в 2.51. От този пасаж тръгва легендата за “финикийския” произход на пеласгите. По-важното е сведението, че “...Всеки, посветен в оргиите на Кабирите, извършвани от самотраките — а те са заели този обичай от пеласгите — знае какво искам да кажа. По-рано Самотраки е бил населен от пеласги и тези пеласги заживели заедно с атиняните и тъкмо от тях самотраките заели мистериите. И тъй статуи на Хермес с изправен член направили първи от елините атиняните, научавайки се на това от пеласгите. Пеласгите разказвали за този обичай един свещен разказ, който бил показван по време на мистериите в Самотраки.”

Само още един щрих ще добавя, за да не усложняваме материята. В схолиите към поемата на Аполоний Родоски Аргонаутика, 1.917 се казва, че Аксиерос, Аксиокерса и Аксиокерсос заедно с Касмилос са четирите самотракийски кабири, т.е. Велики богове.
Акси-, първата съставка е същата като в преправеното (не със зла умисъл) име на гръцки на Черно море, което е от авестийското ‘ахшаена’ със значение ‘черен’. А що се отнася до втората – ‘керсо’, тя е добра известна от много примери в тракийската ономастика. Например в името на тракийския цар Керсо-блептес. Сравнете също името на град Черна вода, на Дунава, в Румъния, който в древността е на гръцка Акси-опа.
Тема № - 12 Коментар № - 537 Петър А. Димитров - 2009-07-16 16:22:18
Fiction becomes reality

No, we don't want this discussion to end! I'm waiting for the laundry at quarter past 11 pm. Today I proudly received my personal copy of the 9 books! I look forward to diving into the stories, reminiscent of the first time they were read to me.

I remember the old manuscript. Scattered sheets of canary yellow 8 and 1/2 by 11' covering the bed. A peculiar arm chair, almost wide enough to fit two, outfitted in caramel-colored leather, pillows and all. The most uncomfortable seat in the house. There sat the storyteller with a dozen books at hand.

I noticed that the icon heralding the portal to the form has taken different shape overnight, that of an anchor. I hope that we can all anchor many of the dexterously articulated points and findings of the forum, the interdisciplinary discussion which we have been part of in the past couple of weeks. It has been a real pleasure to reconnect with Herodotus, the father, as well as to dwell on some long-forgotten concepts along with all of you.

I would like to echo a previous blogger's sentiment in memory of a character that will never be forgotten. The late Prof. Fol had once asked me to speak to Herodotus opposite to Thucydides, as part of the final exam for his seminar, History of the Ancient World. Back then, the "Holy Goddess Mother" was as legit as some of Herodotus' stories. By far that class remains my one most formative experience in higher education.

So many anchors have made it to shore, because men at sea will never cease to see new horizons, recount stories of the very events which comprise our collective concept of history. History is happening around us. Capture it through your own eyes, decorate it with the stamp of the moment, or not, it will help trace the state of the world at a given blink of time. History is even the story of President Obama pitching in a Chicago White Sox jacket at the ball park this morning. There's nothing wrong with the details...

I will be sailing the ocean in a week's time, passing a quiet bay and navigating deep blue waters, lowering equipment to probe what lies on the deep sea bed, exploring places longing to be revisited. I will not throw anchor, I promise, but I will be on watch and trimming the sails the way you taught me. Gazing at the foggy "galazio" of the Big Sur. Lots of love.
Тема № - 12 Коментар № - 536 Хάρις - 2009-07-16 07:41:53
Теодоте, тук съм, имах проблем с мрежата. И въпросът за учителите не е лесен. Аз също предпочитам книгите, бих казал "като теб", но не мисля, че при теб е така. Начинът ти на писане говори за друго. Много пъти прeпрочетох "Котви" и съм единодушен по въпроса с Леля. Чела ли си Св. Авгусин - "Всички тези неща по дивен начин се вкореняваха у мен, докато четях [...]. И делата твои съзерцавах и тръпнех."

От кое изследване на проф. Богдан Богданов са "краесловията"? Както пише проф. Димитров и схемата е много ясна - събития:среди. Какво да кажа - отвори се "пролука".
Тема № - 12 Коментар № - 535 Истинският Сократ - 2009-07-15 23:11:35
Да си припомним...Херодот и всичко написано за него в блога

Искам да отговоря на последните коментари и същевременно да припомня, че Херодотовото съчинение е едно “ставане”, което ние възприемаме като едно “станало”. Херодот не би останал в историята, ако е имало друга, по-силна традиция, която да го е била изместила още по негово време. Удоволствието, което изпитваме сега с нашите прочитания, обаче не се намалява от това дали той е бил първият и единствен писател прозаик, нито пък се увеличава от нашето желание да го представим за уникален. Херодот, трябва да помним, се е наложил сред учената публика на Атинския полис, но не само там, а и сред всички любители на разказваните от него истории. Най-напред, поради очевидния факт, че Херодот е чужденец. Второ поради това, че е продължител на една традиция, дълга и следователно в много по-малка степен писмена, но много повече устна. Устната традиция не е само онази забава от стъгдите, т. е. площадите, но и дейност на публично говорене, ораторство за “политически” цели.
В Атинската империя се развива литературен жанр, устен и писмовен, основен за определянето на елинската белетристика. Само мимоходом ще спомена, че в речите, главно на професионални адвокати (софисти), също има разкази!
Съдържанието на тези разкази обаче е за всекидневния живот на Атина, за героите на новото време, не за Омировите герои.
Котвите на Хайдегер. Аз не се чувствам добре в тази стихия. Нека други да коментират. Но мисля си, че какво, ето един хубав отговор у Теодоте: “Конкретната структура на субектното ставане на общността лесно може да се види като схема (Елада – елини – вдигане/хвърляне на котви), спрямо която работи схемата на свръхсубектното ставане на обществения герой (Декелея – Софанес – котва, завързана за ризница/котва изобразена на меча). Комуникацията между двете схеми може да бъде сведена до - общност-герой-действие/разказ.” Ясно и прекрасно.

Хареса ми цитата от коментара на Теодоте, използван от Махараджа, и си мисля, че е време да променим този nickname на Теó (от гр. theos “бог, богиня”). Като оставим настрана слабостта й към Софанес, боговдъхновен ми се струва, който стои редом до нас ... и прави обобщение, в което се открояват “котвата символ на елинския свят”, реалността на полисния герой, преходът от митично към белетристично, към разказа. Това не са хрумвания, които навестяват Тео в късна доба, а прояви на зрял изследвачески дух. Например в “изобразената на щита котва е спомен и по-точно спомняне и символичен споменен разказ”. Закачката с постмодерен/хипермодерен Херодот също ми се нрави, даже ми се ще да я допълня – “щитът на Софанес” е тъкмо модерното схващане/символ на Атинския полис.

Ето и Леля Сократова има инвенции за нейните Кабири. Защо не? Кои живеят около Аполония? Траките. Техните светилища на Мегалой теой (Великите богове) не могат да са се ограничили само до едното споменаване в надписа от Севтопоис. Добра идея за раци и котви!
В нашия форум нека никой да не възприема думите пряко. Защото съзирам в думите на Тео анимозитет, който е неадресиран. Моят “запад” и моето “шарено” са само игра на думи, зад които няма упрек, нито нападка. От друга страна, пъстро и шарено са думи с различен произход, а и “шарен” е доста неопределено “понятие”. По-скоро нека търсим вашата “щипката сол” и да се радваме, че не преставате да “доозначавате”, както е в случая с “краесловните състояния на словото”, възприемани като динамични случвания преминаващи от неезиковото в езиковото
“… защото ако при формулата имаме получаване на смисъл от текст, то тук имаме – 1. излизане от думите в действителността, но може и 2. започване на думи от действителността… и тези думи са по-малки от текстовете, от доказаните смисли и от силните неща и по-скоро са паяжинки от смисли, които могат да се измислят и нещо като прекрасното понятие на Леля - „парчета от фрагменти”. “

Но да си дойдем на думата за котвите. Те са малко като онова писмо на Флорентино Ариса до Фермина Даса, някак предполагат реторичност, т.е. разказност. Не знам дали са като едно “краесловно състояние на словото” – но със сигурност са за нещо, “което всички знаем, но никой не казва”..., а само разказва. Досущ като нашия човек Херодот!

А сега за любовта. Тео е права, любовта не се намира лесно, нито сега, нито тогава. Но пък може да е “една морско-синя литературна аксиома, леко солена от това, че елините постоянно я хвърляха и вдигаха като котва – една литературна аксиома-котва”. Обезателно прочетете “Аксиомата” на Тео! Голямата й изследваческа страст е добра награда за форумците, както и за Леля.

Но май е време да привършвам. Само да обърна поглед към Ерато, която ме е заместила и е отговорила със скромност и точност, които едва ли са присъщи на Богинята. Нейното “Открих една много интересна прилика между Херодотовите Истории и този форум – и това е пъстротата. Пъстротата, варираща от морско-синьо и зелено през винено-червено до средиземноморско-лилаво...” е отлично за финал. Дерзайте, форумци! Очаквам още “стълкновения” между Леля, Истинския Сократ, Тео, Ерато, С.Стоянов (къде си..!), “великия цар”.
Благодаря “всинца ви”.
Тема № - 12 Коментар № - 534 Петър А. Димитров - 2009-07-15 14:24:35
Много и интересни неща научавам от този форум. Това за котвите много ми хареса, прочетох това, което страхотно е написала Теодоте, после и другите коментари, които са провокирани от нейния текст, конкретния отговор на проф. Димитров също ми даде “още светлина” по въпроса за котвите и символите. И както апетитът идва с яденето, аз чакам още коментари по тази тема, пък и не само по нея.
А за мойрите пък разбрах, че не само са дъщери на Зевс и Темида и като богини на съдбата “предат” нишката на живота на всеки смъртен, че всяка една държи в ръцете си хурка, кълбо или ножица, ами че имали нужда и от "вино, три хляба и пари".
Къде да ви ги оставим, че да пишете – пишете, наистина е много интересно :)).
Тема № - 12 Коментар № - 533 Jericho - 2009-07-15 14:04:29
Отговарям за думите за котва.По-късно ще отговоря на всички останали.
Котвите у Омир се наричат еунай, от еунé “легло”, но означават неголеми камъни, хвърляни с въже от кърмата на кораба.
А мястото е от Илиада, песен 1, стих 436 и 476 и Одисея , песен 15, стих 498.
Иначе у поетите от 7-6 век те се наричат “анкюра”, думата за котва в много европейски езици.
Няма съмнение, че котвите имат и сакрално значение. Можем да поговорим по-натам за тях.
А малкият музей в Китен има прекрасна колекция от котви. Можете, ако искате, да пишете на г-жа Христина Ангелова, директор на Центъра за подводна археология в Созопол. Тя сигурно ще ви даде ценни сведения.

Тема № - 12 Коментар № - 532 Петър А.Димитров - 2009-07-14 11:09:03
За “котвите” на Хайдегер

Имам още въпроси, а нямам отговори . А нали “въпросите имат отговори”? Мартин Хайдегер в книгата си Sein und Zeit (Битие и време) критикува Платон. И понеже “Истинският” Сократ споменава Ханс-Георг Гадамер, който е ученик на Хайдегер, как ще коментира той тогава положението, че пост-модернизмът и деструктивизмът изследват процеса на Dasein, “да си сега и тук” , като човек-субект, като опозитивно на “мислещия обект”. Хайдегер мисли ли човека като активен субект противно на Платон и философите след него?
Дали фундаменталната онтология на съществуващия човек е несъвместима с теорията за субстанция и/или каузалност? Има ли опозиция между “себе си” и “не-себе си”?
Хайдегер казва: “Човекът продължава да живее в света , в който е бил захвърлен до самата си смърт”. След това действие, сред нещата, в състояние на Da-sein , той изпада във Verfall , постоянно пропадане, той е непрекъснато един pro-ject.
Тогава, mutatis mutandi, какво става с Платон, преди това с Херодот, а след това с Ерато, Тео(доте), Истинския Сократ и Леля Сократова. Къде сме в разказа, д-р М.Фадел? Дали не сме се загубили в Кантовския трансцендентализъм? Или в “неуморно занимаване с класове, понятия и значения” аксиомата със любимия Софанес е още едно признание за това, че “той е общественият герой на елинския свят, сборният образ на всички елини, а неговата котва, завързана за ризницата му е символ на всички хвърлени и вдигнати от елините котви, които от своя страна са символ на движението, промяната и храбростта на елинския свят. Още по-обемащ е символът на котвата, изобразена на щита на Софанес – първо, тя прави обществения герой по-реален, придвижва го от митичното към литературното и към разказа на историята, второ – изобразената на щита котва е спомен и по-точно спомняне и символичен споменен разказ... който преди всичко трябва да е действителен/реален, а не митичен. Котвата, изобразена на щита на Софанес е и спомен за големия епос, за Омир, за щита на Ахил. Дали пък Херодот не е бил леко и постмодерен/хипермодерен, точно заради начина, по който е изобразена котвата (изрично е казано, че върху щита има само котва) като чист символ. При всички положения, така както щитът на Ахил изобразява живота на Древна Елада, щитът на Софанес изобразява същото – но само с един символ – котвата.”
Малко дълъг е цитатът от Тео, но безспорно важен. Ще ви благодарен, ако получа отговори. Отново искрено ваш, Маха_раджа 4.



Тема № - 12 Коментар № - 531 maha_raja 4 - 2009-07-13 11:54:06
Вдигам котва и веднага си спомням какво гледахме в един малък спретнат музей в Китен само преди месец по време на семинара по старогръцка култура . Ще отида пак да го разгледам, но не съм сигурна, че ще мога да видя д-р Ангелова, която така подробно и с вещина ни обясни всичко. Там видяхме и една древна колекция от каменни и по-късни железни котви. Както чух на една лекция по старогръцка култура, траките са осъществявали много пътувания из Егея. Търгували са, предвижвайки се с бързи тесни кораби, боядиасани с черна боя.
Какъв е знакът, който котвите ни дават – не знам, но в музея в Китен имаше един цитат от Омир, в “Илида” или “Одисея”, но не си го спомням. Нека проф. Б .Богданов или проф. Димитров ми отговорят! Как беше на старогръцки думата за котва? Много е интересна тази старина. Видяхме и котва с едно тракийско име – проф. Димитров го обясни: Нескос. Името е на притежателя на котвата.
Тео(доте), ти имаш ли си котва?
Тема № - 12 Коментар № - 530 ΜΧ 3 - 2009-07-13 10:25:33
Теодоте,

Истинските котви и в античността са били големи и тежки, както и сега. Пред входа на музея в Созопол има няколко - не всички приличат по форма на традиционната котва, някои от по-старите представляват големи парчета метал с дупки. Сигурно за това са ги сложили отвън, защото ако някой иска да ги краде, трябва да си вземе кран и камион.

Като припомняш какво има изобразено на Аполонийските монети, на мен ми хрумва, че котвата и ракът (в случая) може да са знак за наличие на светилище на Кабирите в Аполония Понтика. Не съм чела да се споменава в писмени извори, но от некропола на царския плаж преди двадесет години излизаха странни находки, които може да се свържат с такъв култ. Тогава аз миех гърнетата в една кофа с морска вода и първа виждах какво излиза изпод калта (веднъж почти изстъргах с гъбата позлатата на едно ойнохое). Излизаха странни фигурки и вазоизписани сцени, които чак сега с твоята котва и рак ми се свързаха с Кабирите. Една от грижите на Кабирите за хората е плаването по море, а освен това са изобразявани и наричани „раци”.

А котвата наистина може да се смисля като символ на елинската култура заради връзката й с морето, т.е. „земята” на елините (те са си едни морски номади). Идеята ти за котвата-знак-символ е гениална. Но има и други пирати по тия земи – моите любими финикийци. Не помня кой разказва, че именно финикийците прошепнали на милетците, че най-защитеното пристанище в западното Черноморие е това, от което по-късно елините правят Аполония Понтика.
И понеже култът на Кабирите май има нещо общо с финикийците и другите западни семити, тази котва с рак може да крие още етнически, култови и морски (шарени) тайни.

Много ми хареса предложението ти да ни черпят с хляб и вино, а ако заменят парите със сирене (поне за едната мойра), със сигурност нищо няма да е останало сутринта :-).

Отдавна не съм жертвопринасяла на форумния даймон. Днес ми хрумна да Ви принеса един абсолютно напълно изцяло истински Сократ - Сократис Маламас (Златен), който пее за утринната нереида (тъкмо се зазори навън), която на новогръцки изглежда че е „Нерайда” - http://www.youtube.com/watch?v=zKc-tagXm6Q
Тема № - 12 Коментар № - 529 Лелята на Сократ - 2009-07-13 06:42:04
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115347

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128077

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20077

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32674

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134263

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94116

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28994

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17722

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180781

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60707

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA