БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Разказът за любовта на Одисей и Пенелопа в Омировата „Одисея”

НЕВЕНА ПАНОВА

Големият епически разказ е многопластов, оплетен, многоразказен. Затова е изключително трудно неговото съдържание да се сведе до една ясна сюжетна линия. И ако все пак приемем, че основната тема на „Одисея” е изпълненото с премеждия завръщане у дома на дълго отсъствалия и прославил се цар и съпруг и възстановяването на семейния и колективен ред на Итака, то тук ще се опитаме да покажем как повечето малки разкази в рамките на големия сочат към тази тема, особено в брачния й аспект. Точно заради схемата на поддържане от разстояние и подновяване на брак със законна съпруга „Одисея” според този прочит разказва основно за съпружеската любов
 (и за отклоненията от нея) като за връзка, сама по себе си също многопланова, с не само чувствен, но и с икономически аспект, а и пряко свързана с отглеждането на наследници. За любовта като откъснато чувство в „Одисея” почти не се разказва пряко, откриваме единствено детайли, които загатват за нещо такова. В типичната геометричност и повторителност на епическия стил и брачните отношения се описват формулно и с общи прояви и елементи. Двойката на главните персонажи обаче, Одисей и Пенелопа, трябва да се представи и като уникална, като своеобразно положително изключение, за да заслужат те ролята си на герои на големия епически разказ.

Още в самото начало на „Одисея”, след като поетът е призовал музата да му помогне да разкаже за хитроумния герой, който е изстрадал много след гибелта на Троя, но и много нов опит е придобил, се уточнява неговото настоящо местонахождение:

Него единствен, бленуващ за родния край, за съпруга,
светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом
там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане. (І, 13-15)*

Одисей е изключителен най-напред с това, че единствен все още не се е завърнал от Троя, макар да копнее да види 1. родината си и 2. съпругата си. И макар че още не е разказано нищо за положението на Итака, нека вече маркираме следното сходство между съдбите на Одисей и Пенелопа по времето, когато започва разказът: те са разделени и тяхното събиране е несигурно, защото и пред двамата лежи перспективата за встъпване в нов брак – Пенелопа е тормозена от множество женихи, Одисей само от Калипсо, но пък тя е богиня. А на основния разказ приглася и цял хор от други истории/ историйки за предстоящи или вече сключени (успешни или провалени) бракове.

Най-яркият негативен пример е съдбата на Агамемнон, убит при завръщането си от Троя от любовника на жена си Клитемнестра, Егист. Тази история всъщност донякъде обрамчва целия голям разказ, защото се споменава и в І песен, и в ХХІV песен (а се въвежда и на други места), когато за втори път се разказва от подземното царство, където пристигат душите на избитите женихи и разговарят със сянката на Агамемнон, който сам признава изхода на историята на Одисей и Пенелопа като щастливо изключение (ХХІV, 192-198) и се чувства сякаш и сам отмъстен, затова и логично тази сцена е поместена в последната песен, в която и на Итака настъпва успокоение и помирение след избиването на женихите.

А защото Одисей е изключителен, той заслужава и по-специално отношение от страна на боговете. Така същинският разказ започва със съвет на боговете, на който Зевс си припомня втория край на историята с Агамемнон: съдбата на Егист, погубен пък от сина на Агамемнон Орест. Този пример не само подтиква Атина да направи паралел с Одисей, в чийто дом боговете не трябва да допуснат да се случат такива беди, но и поне загатва за това, че разказът за Одисей също няма да се прицелва само във връщането му навреме при Пенелопа (преди тя да се е омъжила повторно), а и в извършването на определени наказателни действия.

Когато се въвлича историята на Агамемнон, винаги се набляга на вината на съпругата. Затова е необходимо „Одисея”, пак още от началото, да разказва и за самата Пенелопа като за изключителна жена, която не би съучаствала в погубването на съпруга си, който искрено копнее да се завърне при нея като при най-подходящата за него съпруга. Но коя съпруга е подходяща? И какво представлява една „подходяща двойка”? Нека привлечем своеобразното определение за щастливия брак, което самият Одисей дава пред дъщерята на царя на феаките Алкиной, Навзикая в VІ песен. Срещата между двамата маркира края на същинските му премеждия, принадлежи към етапа на уговореното между боговете връщане и също може да се разглежда като отделен разказ, потенциално любовен, но такъв той не става. Както всичко на острова на феаките е почти идеално, така и отношенията между Одисей и Навзикая остават в границите на редното романтично. Озоваването сред феаките като начало на завръщането към нормалния живот (а нормализация има и благодарение на акта на собствено разказване за случилото му се до момента), е действително завръщане към цивилизованото и спокойно живеене, каквото Одисей трябва тепърва да осигурява на Итака, като използва и модела на феаките, който опознава бавно и с удивление. Може би и затова, когато той, крушенецът, среща царската дъщеря край брега да пере с приятелки и робини, се държи почти неочаквано свенливо. Поетът вече е разказал, че Атина в съня е внушила на Навзикая мисъл за брак, тя е впечатлена от чужденеца, но нито сама, нито роднините й си помислят да нарушат онази клауза на гостоприемството (за което епосът също постоянно разказва), изискваща гостът да бъде отпратен, когато пожелае. Преди още царят и царицата да си го харесат като жених-пример за Навзикая, тя и той заедно измислят как по-деликатно да се вмъкне Одисей след нея в града, за да не заподозре някой, че тя вече си води жених. Това забавено запознаване и представяне пред феаките пък намеква за също поетапното и бавно приемане и ново запознаване с близките, което очаква Одисей и на Итака. И така, преди да тръгнат разделено според плана към двореца на Алкиной, в знак на благодарност Одисей пожелава на Навзикая (а донякъде и на себе си) истинско семейно щастие:

Нека безсмъртни изпълнят каквото сърце ти желае –
дом и съпруг, да ви ощастливят със съгласие пълно.
Нищо по-хубаво, нищо по-драго от туй на земята –
свързани с обич сърдечна, мъжът и жената да гледат
своята къща – за завист и мъка на всеки противник
и за утеха на близки. Най-много за собствена радост.” (VІ, 180-185)

Пълното съгласие, homophrosyne (причастие от същия корен стои в оригинала и за „свързани с обич сърдечна”), е в центъра на това пожелание-определение: добрият брак се гарантира от общите мисловни нагласи, способности и предели. И именно като равняваща се с Одисей по разумност и хитроумност е постоянно представяна Пенелопа. Тези нейни качества, съответно, възпрепятстват разрушаването на техния брак, затова пък с гласа на други персонажи са констатирани като по-скоро негативни. Така може да бъде разчетено и пространното оплакване на един от женихите пред Телемах (ІІ, 82-128). Антиной изрежда хитростите, разтакаването, както и лъжливите надежди, които царицата дава на женихите, и уточнява, че тя дори е станала надменна покрай своите способности, с каквито не е известно Атина да е надарявала някога друга жена.

По-специалната разумност на Пенелопа (в ролята й най-вече на слушател на разкази) се споменава и в някои разговори на Одисей със сенки в подземния свят, където той отива по съвет на Кирка. Но тук нека първо видим дали разказът представя йерархично като различни връзките на Одисей с жени, или те са напълно сходни – помежду си и с останалите приключения – негови забавяния. Магьосницата богиня Кирка влияе върху забавянето на Одисей сякаш най-вече именно с отпращането му към Хадес, откъдето той отново се връща при нея за кратко, докато желанието й да го задържи като съпруг е по-слабо от това на Калипсо. Одисей го споменава пред феаките със същата позната формула, с която представя съпружеския блян на Калипсо (ІХ, 28-36), но в сбития разказ-конспект пред Пенелопа не казва нищо подобно за Кирка, а само за Калипсо (ХХІІІ, 321; 333-337). Отново за Калипсо тръгва да разказва Одисей и към края на комплекса от разкази пред феаките, но се отказва, за да не се повтаря, което би било противно (ХІІ, 447-453), макар че той никакви подробности за нея не е разказал. Малко смутен е сякаш Одисей да разказва именно за отклонението си при тази жена-богиня. Освен това, в онази част от разказа, докато Одисей е при Калипсо (а това е единственото от същинските премеждия-пребивавания, които се описват директно, а не като преразказ на самия Одисей, без да броим престоя при феаките), откриваме един от онези сякаш небрежно добавени в описанието на хода на събитията детайли, които загатват за любов сама по себе си, а не единствено за по-обхватни брачни кроежи, нито пък за просто пожелаване на жена или мъж за отдаване на моментна наслада:

Ах, тук животът му сладък течеше в копнеж да се върне
в родния край! Охладня му сърцето към нимфата вече.
Нощите в близост до нея прекарваше той по неволя
там в пещерата дълбока – невлюбен до влюбена в него. (V, 152-155)

Разказът е пак почти формулен тук, но звучи силно, дори тъжно (и богините страдат от любов, дори ревнуват, както показват други детайли: Калипсо определено ревнува от Пенелопа повече, отколкото смъртната жена от нея), но някак съдържа и края на историята между Одисей и Калипсо, защото не може да издържи безкрайно връзка, в която липсва точно единомислието и единното, сходно и за двамата чувство (ако би издържала, тя пък не би била интересна за разказа).

Но да се върнем към онзи специфичен аспект на разумността на Пенелопа, благодарение на който с нея може да се разговаря повече, отколкото с други жени. В Хадес Одисей се среща и със сянката на починалата си от мъка по него майка Антиклея, която накрая го отпраща с думите:

Но завърни се по-скоро ти на светлината и всичко
запамети, да разкажеш на своята мила съпруга. (ХІ, 223-224)

Антиклея не се съмнява, че събирането на Одисей и Пенелопа ще бъде успешно, затова не му дава други съвети, а му пожелава просто спокойно време заедно, в което той ще разказва, а тя ще слуша. В удължената от Атина заради тях нощ след разпознаването в ХХІІІ песен действително е така: споменава се, че Пенелопа също всичко му е разказала – около себе си и около Итака, но разказът й е представен много по-сбито, за разлика от приключенията на Одисей, въпреки че неговият разказ се разказва пък не за първи път, но по-важно е, че в тази двойка разказването е част от любовта, то следва или предхожда милувките и носи сходна радост:

След като на близостта си и двамата се насладиха,
почнаха те да услаждат сърцата един друг с беседа. (ХХІІІ, 299-300)

Когато обаче Одисей се среща със сянката на Агамемнон, чува подобна, но и различна препоръка. Заради собственото си нещастие Агамемнон е пределно невярващ вече на жените, дори на два пъти (и тук, в ХІ, и в ХХІV песен пред душите на женихите по сходен начин) формулно поучително заключава:

Нищо по-гнъсно и нагло не е от жената, която
в своята мисъл крои да извърши такова коварство,
...
тя си самата навлече позор и навеки посрами
бъдните нежни жени, ако бъдат дори непорочни.” (ХІ, 427-428; 433-434)

Непосредствено след това добавя, че Одисей е щастливец като съпруг на разумната Пенелопа и че от нея не би трябвало да очаква подобни коварства, но два пъти го съветва все пак да не бъде напълно доверчив дори към нея, а да пази тайни за себе си.

За несигурната природа на жената, особено отдадената на любов, се загатва и в други случаи. Самата Атина използва лъжливото сведение, че Пенелопа се подготвя за брак, при това с конкретен жених (онзи, който предлага най-голяма зестра, разбира се), за да подкани Телемах да напусне по-скоро Спарта, където гостува на Менелай и Елена (от ІV песен), за да разпитва за баща си, а той междувременно е достигнал Итака с феакийския кораб: разбира се, това не може директно да бъде казано на Телемах, защото ще отпадне моментът с разпознаването между него и Одисей. Затова богинята аргументира настояването си принцът да се прибере с опасното настроение на Пенелопа:

Само дано не отмъкне без тебе богатства от къщи,
знаеш какво изменчиво сърце притежава жената.
Повече мисли дома на съпруга си нов да подрежда,
а за предишните рожби, за своя предишен съпруг тя,
щом е починал, нехае и никак не иска да знае. (ХV, 19-23)

Тонът на Атина може би не е толкова негативен, зад него стои логичното търсене от страна на жената на дом с мъж и деца в него, за които тя да се грижи. В тази ситуация отново няма място за любов. Когато обаче по-късно самата Пенелопа, отново фиктивно, се представя като готова да избере някого (този път след състезание, а не според предлаганите дарове) и да смени дома си, все пак прокрадва в речта си една дреболия, свидетелстваща сякаш именно за любовта, която няма напълно да признае новия дом:

На Одисея божествен огромния лък ви предлагам.
Който с юмруци успее лъка с леснина да обгърне, 75
който преметне стрелата през всички дванайсет секири,
аз ще отида след него и този палат ще напусна –
светлото жилище брачно, което изпълват богатства.
В сънища – зная – нерядко ще спомня за него сърцето.” (ХХІ, 74-79)

Следи от „чиста” любов откриваме често точно в несигурното пространство и време на съня, въпреки че текстът тук реално говори само за богатствата на стария дом, които ще се присънват в новия. Но в един по-ранен момент Пенелопа (полу)сънува и самия Одисей, и то в момент, в който той вече пребивава в палата и точно в момента, в който Одисей се замисля тя дали не го е познала, дочул стенанията й след този сън:

Тази нощ някой подобен на него при мен пренощува.
Беше такъв Одисей пред далечния поход. Обзе ме
радост – аз мислех, че виждам не сянка, а истински образ.” (ХХ, 88-90)

И още за коварността на жените. Големият разказ съдържа един тип малки разкази за по-ниски любовни връзки, които не могат да завършат с тържествен и облагодетелстващ брак, но в хода на разказването им могат да бъдат се правят отново обобщения, включителлно за цялата женска природа в негативен план. Става дума за връзки най-често на робини със свободни мъже, които могат да объркат и сериозна брачна история, както е в случая с онези робини в палата на Одисей, които стават любовници с някои от женихите. На пръв поглед обичайна ситуация, но именно те издават хитростта на Пенелопа, както се повтаря на няколко пъти с различни гласове (напр. ХХІV, 144): да тъче през деня и да разтъкава през нощта (времето в по-голяма степен заделено за любов, а тя хитрува точно заради обичния си съпруг). Дванадесетте виновни робини са обесени непосредствено след избиването на своите любовници и така разправата с женихите е разказана като още по-страшна (ХХІІ, 457-472).

Но нека погледнем към една наистина странична на основната нишка история, част от автобиографичния разказ на свинаря Евмей, който се оказва роб в Одисеевия дом именно заради робиня, завъртяла нередна любов с чужденци и отвела го заедно със себе си далеч от дома за продан:

Моят баща бе довел у дома финикийска робиня
стройна, с прекрасно лице, в ръкоделия светли изкусна.
Нея подмамиха скоро мъже финикийци коварни.
Прала до техния кораб. Един от мъжете завързал
с нея потайна любов, любовта пък замайва главата
лесно на слаба жена, ако бъде дори непорочна. (ХV, 417-422)

Робинята е представена като симпатична и сръчна, но не се казва, че е умна. Тя среща своя бъдещ любовник, докато пере край корабите – както Навзикая открива Одисей, но принцесата не е слаба и не е замаяна извън допустимите граници от Одисей: явно любовта е за разумни, силни и благородни жени.

И Пенелопа е несъмнено не-слаба жена, но в хода на разказа установяваме, че Одисей следва повече мъжкия скептичен съвет на Агамемнон, отколкото този на майка си: дори и не помисля да се разкрие на Пенелопа със самото си пристигане (разбира се, епосът не би допуснал това, защото иначе радостта от разпознаването би била много по-малка и самият разказ – по-неподреден), а и съвсем не й разказва всичко (не само за миналото, дори повече за актуалните си планове). От друга страна, точно защото много му прилича, Пенелопа също е безкрайно предпазлива: Одисей заподозирва, че тя го е разпознала, слушателят на разказа също би трябвало да се досеща за нещо подобно, но открито тя (дори наистина коравосърдечно, както казват и Телемах, и Одисей) отказва да го разпознае веднага, макар той сам да й се представя в момент, когато вече, така да се каже, е отново единственият й жених, защото е избил другите.

А красива ли е Пенелопа? Това е въпрос, по който разказът е по-пестелив, но все пак темата е въведена няколко пъти, както по формулен, така и по-открояващ се начин. Пенелопа определно е по-незабележимо красива от Елена, но и тя би могла да бъде неотразима. При определени обстоятелства:

„Ах, Евримахе, отнеха от мен боговете предимства,
хубост и прелест, откакто отплаваха в поход за Троя
храбри аргейци, и моят съпруг Одисей с тях потегли.
Ако се върнеше той да ми бъде закрила в живота,
бих била повече славна, цъфтяла бих с повече хубост. (ХVІІІ, 251-255)

Любовта не само търси красота, но и доставя и поддържа такава, казва Пенелопа. След малко пък Одисей (тоест чужденецът критянин), сам се хвали пред Пенелопа, докато тя изпитва първо него дали наистина е виждал Одисей:

Вярвай ми, всички жени го заглеждаха с пълна почуда. (ХІХ, 235)

Това е пояснение, което незадължително съпровожда описанието на мъжа, а и странно ни изглежда, дето Одисей сам го отнася до себе си, но всъщност и Пенелопа сама индиректно е признала голямата си хубост, само временно отнета от страданието, и той й вдъхва надежда да го очаква и като впечатляващ мъж (не само като цар и съпруг), за да се разхубави още повече.

Одисей и Пенелопа се събират и вероятно разхубавяват, макар радостта им да е сравнително делова в началото, тъй като трябва да се обмисля как да се избегне мъстта за избитите женихи и точно в това преплитане на прагматизъм и желание за любовна радост, те, без да искат, успяват дори да отпразнуват нещо като повторна сватба, още преди края на разпознаването помежду им, защото Одисей се разпорежда да се свири и танцува сватбен танц, за да не се разчува още за сечта, а да си мислят минаващите наоколо, че все пак сватба се случва, и планът успява:

Сигурно сватба празнува ухажвана Пенелопея.
Ах, безочливата! Тъй ли тя не изтърпя да изчака
да се завърне съпругът, просторния дом да запази?"
Казваше някой така, но не знаеха що става вътре. (ХХІІІ, 149-152)

И събирането на Одисей и Пенелопа е действително единият щастлив край на епическия разказ. Щастлив край е, защото вече сигурната раздяла на съпрузи в никой момент от разказа не се представя като ценност, за нито една от страните. Затова ще приведем и две типични Омирови разгърнати сравнения в тази посока. Те не са и толкова типични, защото и двата елемента във всяко от тях са все прояви на човешки чувства, а няма паралелизъм с емоции от животинския свят или някаква природна динамика, например. Не съвсем типична, но съществена за предлагания тук прочит е и размяната на пола. Първо Одисей е сравнен със страданието на жена, изгубила съпруга си в битка като свидетелка на неговата смърт, така че по-близък паралел със семейната история на Одисей и Пенелопа е както възможен, така и доста нестабилен. Поводът за скърбенето на Одисей е песента за дървения кон на певеца на феаките Демодок: Одисей слуша собствената си история, преди да се е представил, сякаш преди сам да знае кой е, нито дали ще има кой него да оплаче любовно (въпреки че щастливото завръщане му е вече предизвестено):

Както ридае жена над трупа на съпруга обичен,
който край своя град роден пред войнски редици е паднал,
за да отмахне от град и и семейство деня на разруха;
вижда го тя, че умира, че в тръпки предсмъртни се гърчи,
пада въз него и гръмко ридае; отзад враговете
с копия удрят без жал по гърба и по нейните плещи,
да я откарат в робия за труд и ужасни неволи;
нейните нежни ланити ще вехнат от жалостна горест –
ронеше жалостни сълзи така Одисей из очите. (VІІІ, 523-531)

Пенелопа пък – която прекарва целите тези двадесет години на Итака, без да пътува – е сравнена с крушенец, който най-сетне съзира сушата и изпитва неимоверна радост:

Както за суша жаднеят крушенци плувци, на които
здраво скования чълн, от вълни и от вихър понесен,
бог Посейдон земедържец разбил по морето пустинно,
малко от тях по вълните пенливи към твърдата почва
плуват с тела, напоени от морската пяна солена,
най-сетне стигат желания бряг от злината спасени,
тъй се любуваше тя на съпруга желан и дочакан,
без да отнемаше лакти от шията на Одисея. (ХХІІІ, 233-240)

С помощта на двете сравнения трябва да се разкаже за силни емоции: откъде идват сълзите на Одисей, колко силна е прегръдката на Пенелопа.

Оттук и като финал ето още няколко нишки от тъканта на „Одисея” като предимно семейно-любовен разказ, които заслужават собствени малки разкази и коментаторски позиции: Описанието на външните прояви на радостно или мрачно любовно чувство може да бъде отделна тема: какво значат сълзите, има ли истински и лъжливи сълзи, каквито разкази има, а и дали премаляването на колената от страстно желание по някого е същото премаляване като онова от страх? И още: каква е стойността на разказа от VІІІ песен за тайната любов на Арес и Афродита и наказанието, което те получават от Хефест, измамения съпруг – това съвсем откъсната история ли е, която Демодок изпява, за да не пее повече за Троя и да не реве повече Одисей, или има много общо с разказа за доброто и хармонично семейство и неприятностите, които идват, когато хармонията я няма? Или пък може да се разглежда като част от поредицата разкази за божествени и полубожествени любови, по които понякога се рефлектира и пряко: Калипсо е недоволна, че богините не успяват пълноценно да правят любовни двойки със смъртни, докато мъжките божества успяват (за такива успешни, но и драматични за смъртните жени отделни истории пък разказват сенките на известни жени в ХІ песен)? Доколко, ако следим линията на разказа за инициацията на Телемах като наследник на престола (развита най-вече в първите четири песни, но и доразвиваща се през цялото останало епическо време, докато се описват събития на Итака), е важна ролята на намеците за неговата предстояща някога сватба, за която самата Елена му дава предварителен дар, който засега да бъде пазен от Пенелопа? А доколко можем да открием сюжетна нишка за съперничеството между Елена и Пенелопа като две важни знатни женски фигури, но носителки на различни красоти, таланти и разумности? А какво допринася за развитието на любовните разкази особеното протичане на епическото време: кое време е дълго, кое – кратко, кое изминава бързо? Колко още би издържала Пенелопа да очаква Одисей: може би много, защото двадесетте години се оказват пренебрежим период и биват разказани между съпрузите (а чрез разказа поне частично наваксани за тях като разделена доскоро двойка) за една, макар и по-специфично дълга нощ? Или е по-силен другият вариант: Одисей се завръща в точния и някак последен възможен момент? И доколко може да се сметнат за изразители на представата за (щастлив) брак символи като брачното легло, което се явява във всяка почти брачна история, и то не само за да препрати към отдаването на любовни наслади върху него като елемент от съпружеския живот, но и като образ на този живот като цяло (тук могат да се направят интересни вглеждания по-отблизо в оригинала как и какво значат и в какви (плеонастични понякога) словосъчетания влизат думите с такъв смисъл)? И Пенелопа все пак – буквално и метафорично – изпитва Одисей чрез тайните на тяхното брачно ложе (ХХІІІ, 174 и сл.). От друга страна то явно е и най-стабилната и непоклатима вещ в дома, изградено около маслиновия ствол (детайл, който се споменава действително само при разпознаването, но не и преди това, макар да би успокоил слушателите на големия разказ, че щом то е непоклатимо, и връзката между Пенелопа и Одисей няма да се разпадне).

За една пределна стабилност говори и горното сравнение между Пенелопа (влязла в кожата на пътувалия Одисей сякаш) и крушенците: тя се успокоява и радва, защото вижда Одисей като сигурната суша (на която има и непоклатими брачни ложета), макар към тази суша да трябва да се стреми всъщност сам Одисей според предсказанието на Тирезий, че животът му, най-общо ще бъде щастлив оттук-насетне, ако забрави за морето (ХІ, 120-137; ХХІІІ, 268-283). И въпреки огледалността, характерна за епическия стил, в случая с „Одисея” можем да кажем, че началото и краят не са симетрични на всички нива на разказа, а имаме движение от динамиката и неизвестността (на движението, случването, приключението, но и на срещите, любовите, кратките връзки) към статичността (на помирението и на предсказания и избран от един момент нататък Одисеев отказ от пътувания и шавания, но при често сладко отпочиване на маслиновото ложе и стабилност на радостта от единомисления брак). Въпреки че така вече разказите за нови премеждия (поне истинските и личните, за фикционалните и за чуждите не се знае) ще са по-малко, но любовта като всекидневие – повече.

----

* Всички цитати са по второто издание на „Одисея” в превод на Георги Батаклиев от 1981 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Интересен момент – от едната страна – имаме епос, а от другата - съвременен диалог. Сега ще видим как ще издържи опозицията мит-литература, дали ще уседнем благополучно или благополучно ще отплаваме... Бях обещала на НП специален поздрав с песен, която пазех за след обобщаващия коментар, но тя вече не става, затова подарявам едно арабско стихотворение, което се казва “Божа работа”:

И в пустинята мислите си да посадя от тях любов ще изкласи.

И освен това – в “Одисея” има любов, именно любов - защото тази любов я има, най-видимо, в цялата последваща литература, доказано захваната за епоса - и явявайки се надграждане, а и интерпретация на епоса - от друга страна, се означава и като реч. Нали “реалното съдържание се оформя в речта на митическия разказ”? Реалното съдържание следователно не е в самата “Одисея”, а в говоренето-разбиране за нея - в това, което "обхваща".

Сега се сетих за една ситуация сходна на нашата между епоса и диалога - “Ион” и че може и тук да се зададе аналогичен въпрос: Кой може да каже по-добре дали в Одисея има любов – влюбеният или аедът (Омир)?

Така че любов има. Самодостатъчни текстове, обаче, няма. И двете неща са свързани.
Тема № - 19 Коментар № - 1805 Kradla - 2010-02-11 23:47:34
Проф. Богданов предложи да бъде направен „заключителен коментар резюме на евентуалния уточнен текст” и от известно време се чудя кое да избера – дали да резюмирам какво би се казвало в друг, по-добър вариант на същия титулен текст, или да резюмирам/скицирам „тъканта” на дискусията, коментираща вече наличния текст. В крайна сметка се спирам на някакъв междинен вариант, в който уточнен титулен текст още не е създаден, но търси инструментите си за уточняване най-вече сред създадените вече коментари.

И тъй като в първия коментар на Крадла ставаше дума за двете благополучия в тъканта на Одисея според казаното от проф. Богданов върху „Одисея” в „Мит и литература”, бих искала да се опра тук отново на това изследване, но по-скоро за да потърся мястото на „любовта” в другата опозиция „мит-литература”, защото, освен това, доста коментари бяха ориентирани и към търсенето на целта и типа на подобен тип интерпретации. Проф. Богданов казва: „Отделният епизод у Омир е ниво за оформяне на литература, за измъкване от принудата на клонящия към мит, към еднозначен общоважим смисъл сюжет.” И още: „На равнището на описанието литературата се проявява не само мирогледно и ценностно като успешно постигане на множествена презентна действителност, на прекрасно обилие, но и като възможност за свободно свързване на тази множественост.”

Като че ли интерпретации от вида на титулния текст (и може би на половината от коментарите) са именно литературни интерпретации в този смисъл: търсят описанието на отделни прояви (в случая повече на прояви, отколкото на отделни понятия) на „любовта” в големия текст на епоса и се опитват да ги тълкуват именно като епизоди, които могат действително да се свързват свободно, но не безкрайно хаотично и алогично; търпят многозначно разчитане, но отново не до безкрайност: отношенията между Одисей и Пенелопа могат да се тълкуват (в отделни епизоди) и като приятелски-близки, и като съпружеско-честни и отговорни, и като мили, почти страстни, и като формални, но чак да се казва, че никога никаква свързаност между двамата не е имало, би било вече интерпретация на друг текст, не на „Одисея”.

Като своеобразен недостатък, тогава, на титулната интерпретация може сякаш да се определи настояването, че любовта е важна именно за сюжета в неговата цялост (чието крепене обаче е задача и изява на клонящия към мит еднозначен сюжет). Да, литературното „заснемане” на различни любовни (и в различна степен любовни) свързвания може някак да се помести в цялостния сюжет; то все пак е част от текстовия масив, но разказът като мит би се доразвил и завършил и без повечето от тези „любовни” свързвания, т.е. те биха могли да са заменени от други премеждия, от (например) преборване с още циклопи, от забавяне заради пленяване или отвеждане в робство и.т.н., защото (пак „Мит и литература”): „В литературата от този вид е отразен един вид ползуване на епоса, белязано от незаинтересованост към точното значение на слушания текст. Имам предвид рецитирането на епическа поезия в царските дворове в ранна Йония, слушането за забава, за изтънчено удоволствие. Това битуване на епоса поражда стихията на описанието-литература, което се настанява върху някои особености на традиционния епически стил, за да се разрасне паразитно и да се превърне в представителен жест на Омировата поезия.”

Заради горното вече сериозно смятам, че този тип епос е особено подходящ текст за правене на („пробни”) различавания на дадено понятие и дадено нещо (в даден културен контекст, разбира се), именно заради нивото на литературност в него, но наложена върху някакво скеле-мит-песенна техника: този текст не е нито прекалено трактатно-тезисен, нито директно поучителен (за разлика от Хезиод), а и стилистичните особености, които пък не са строго индивидуални, специфичната музикалност, повторенията (и като напълно еднакви формули, но и като оразличено поне в известна степен казване на уж същото), изискват някакво херменевтично усилие, за да се изведе било само дадено понятие (като „любовта”), било цялостен модел на/за реалност (в който модел има и ниво на „любовта”). При такъв херменевтичен подход, както спрямо онзи епизод от Девета песен на „Илиада”, текстът може да се раздробява и до отделните си думи, дори до отделните им корени, обаче това като че ли наистина допринася за осъществяването на една само линия при една по-линейна интерпретация. В случая вглеждането в оригиналните понятия показа, че не само литературността на текста, но и самият език постянно оприличава и оразличава отделните степени и прояви на любовта, липсата на достатъчно съответно на нашето понятие (за любов, например) вероятно отразява, от друга страна, вариативността на самия текст, който при устното си представяне дълго време е търпял промени и размени на думи, но моделът за реалност в него би трябвало да си е оставал един и същ.

И покрай някои моменти от дискусията, и изобщо, започвам да се чудя какво знаем и какво не знаем за това устно функциониране на литература, особено епическа. Ако насладата от слушането не е пряко обвързана с „точното значение”, то за слушателите не е било особено важно кой кого точно колко и точно как е обичал (въпреки че те са имали собствени понятия за любовта), но пък тези слушатели са знаели, че (обикновено) ще чуят мит, който носи някаква едноизмерна екземплярност, и сигурно са знаели, защото са слушали и други такива „литературни митове”, за общата схема, за елементите и моментите на новелата/ приказката, били са спокойни за целостта на сюжета, която не са можели да „видят” в рамките на отделното изпълнение, но са изпитвали наслада от литературното на малкия епизод, без да се замислят прекалено дали е възможно Пенелопа да се радва на Одисей, макар да е разбрала, че той главно при жени се е бавел. Но: ние имаме и целия текст (и обикновено го четем, а не слушаме), и разни знания за фолклора, за прехода към авторова литература, за общите за много литератури мотиви и митове, но точно защото нямаме навика да слушаме литературата по подобен начин, ни е най-трудно да открием какъв в крайна сметка модел за реалност е извличал „автентичният” читател от този текст, но поне се опитваме да го вместим в нашия модел за реалност, да вместим нашия модел в друг, по-голям, благодарение на прочита на текста (вече и аз не отричам, че собственото не може да не присъства някъде из интерпретацията).

„Одисея” обаче наистина дава допълнителни насоки за вмисляне в това устно реципиране на литература, защото доста стихове са заделени за специфичното вътрешно разказване, така че според мен действително имаме поема, която при един определен прочит става и поема за разказването, затова и всяко вглеждане в „любовта”, но и във всяка друга тема и всеки друг обект, който е опис(в)ан в „Одисея”, е вглеждане и в разказването като модел за реалността на литературата, което пък донякъде снижава и литературната, и митологичната стойност/ съсредоточеност на този текст. Проф. Богданов казва: „В този разказ напрежението в поредицата премеждия, изпитвани от героя, е отслабено от факта, че разказвачът-герой е здрав и читав пред очите на своите слушатели, което е свидетелство за преодоляната опасност.” Снижено е напрежението, а оттам и удоволствието от слушането на текста. Това се отнася за Одисей в ролята на разказвач, а Одисей в ролята на слушател (на историите за собственото си завръщане) е онзи, който излиза извън „незаинтересоваността към точното значение на слушания текст”, защото той знае (извънлитературно) точността на значението. И ако се върнем към темата за аедите: наистина е доста необичайно аедите да пеят за нещо актуално, и то в присъствието на участниците в него, и тези сцени показват ненормалността на ситуацията само Одисей още да не се е прибрал: тази неизвестност някак пречи на самото функциониране на разказването/ пеенето, защото твърде често се стига до предизвикване на плач (реват и Пенелопа, и Одисей), докато задача и цел на певеца е да носи наслада (което не значи да разказва само истории с щастлив край, разбира се). Затова: да, пътуването към Итака, поне метафорично е именно пътуване в един отвъден свят: Одисей трябва да стигне отвъд пътуванията си, за да може правомерно да бъде герой на епос.

Всъщност може би една друга препоръчителна ориентация на такива (дори самите да са доста рефератни и линейни) интерпретации, която ми се струва неосъществена до момента, би била към самата фигура на Одисей: не можем да избягаме от декларативното заявление на поета, че именно този мъж е тема на разказа му (да, и онова, което той е преживял), така че поемата повече ще описва (някого), отколкото ще го показва-в-действие. Така е и с любовта – въпреки че тя присъства и като протичане в големия текст, според мен най-малко така присъства в „Одисея”, а много повече ред неща (спални, салове, изтъкани красиви дрехи, красиви жени, красиви мъже, безсмъртие, деца, разбира се – дом, икономически просперитет, власт) са знаци за нейни появи и прояви.

Но да се върнем към Одисей: неговата фигура беше разглеждана според мен главно като елемент на сюжета, като основен агент на това, сюжетът да завърши успешно (при което, ако някой върви по съответната линия на прочита, би добавил: и с (подновена) любов). Това е възможно четене на „Одисея”, и проф. Богданов в коментара си от „Мит и литература” по повод на сцената с разпознаването на Одисей от Евриклея казва, че така „Одисей става Одисей”, и изобщо сякаш ставането и (по)казването му като отново Одисей, като пак той, пак цар, пак (любящ) съпруг на Пенелопа и т.н., е целта на поемата. Но: ако се придържаме към „модулното разбиране” за човешкото живеене от едни от коментарите на проф. Богданов тук, то „и обичите, и любовите му са в дълбочина такива свързвания и отвързвания, одругостявявания” – ето в това сякаш не се вгледахме достатъчно: многократно бе подхващана темата за различните типове (любовни) връзки, в които влиза Одисей, или пък за различността на женските фигури в тези връзки, но не и доколко Одисей е различен всеки път, и дали остава различен след това, дали например не именно заради одругостяването си покрай идеалните фигури на богините Кирка и Калипсо (въпреки че те в случая не отвеждат разказа в някакво трансцедентно пространство, по-скоро участват до голяма степен линейно в своите си епизоди), Одисей не е започнал за първи път истински да обича Пенелопа (смятам, че нито „обичам”, нито „любов” в крайна сметка пречат на разглеждането на текста, пък и май не се появи едно понятие, което да използваме твърдо наместо тях, но поне се убедихме, че имаме нужда от много понятия, сред тях и от „обич”, и от „любов”), и се е върнал на Итака, а тя, от своя страна, може би го е чакала толкова търпеливо, защото го е очаквала като друг, по-различен от Одисей, когото е познавала? Това са по-скоро несериозни хипотези, и възможни, ако изобщо допускаме „любовта” като тема на тази поема. Като че ли одругостяването на отделните герои в епоса наистина бе малко пренебрегнато, и по-скоро се заловихме за разни устойчиви понятия и прояви за/на (не)любов, дори в буквален план, като непоклатимото ложе (което така и не стана на сал), но се надявам, че това не означава, че залагаме единствено на неморяшкото благополучие като модел за реалност на „Одисея”.

Изключително благодаря на проф. Богданов за възможността да представя такъв текст около „Одисея”, както и за всички коментари в темата дотук, като се извинявам, че някои се оказваха толкова добри, и оттам – самодостатъчни (или много по-високи от самия титулен текст), че не получиха ясни отговори. Но епосът предполага разтягане (на сюжета), припяване, цикличност, така че се надявам и нататък да има връщане към цикъла и модела (за разказ и за любов) на „Одисея”.
Тема № - 19 Коментар № - 1802 NP - 2010-02-10 16:33:05
Може би да тръгна от това, че хич не откривам нито любовен нюанс, нито утешаване в този сън, пратен на Пенелопа. Но виждам ясно няколко неща от различни епически модели, които са се сглобили в този фрагмент: голяма успоредност и взаимно означаване между Телемах, Одисей, “всеки друг мъж”, от една страна, и почти подобна успоредност между Пенелопа, нейната сестра и Атина Палада. И тогава какво имаме – две трансценденции? Eдната - божествена (Пенелопа сънува сън, пратен от Атина), а другата – общочовешка (ако мога така да се изразя при положение, че става въпрос привидно само за мъже - всички искат Атина да ги "подкрепя" /но със съня тя подкрепя и Пенелопа/, /а дали всички не искат Атина, както и всичките женихи искат Пенелопа/).

Какво са казвали тези неща на слушащите аеда - дали не са двойно о-реалностянане, защото имаме подобно преминаване: Одисей (големият епосен герой) - Телемах (който се о-реалностява, чрез това, че посещава реалните центрове Спарта и Пилос) - “всеки друг мъж” (изразът е някак надповествователен и може да означи и “всеки” извън текста - да означи общността) и същевременно – снижаване на изключителността (Телемах се появява от епитет към Одисей, за да поеме разказа за реалното... и че Телемах е Одисей се доказва и от това, че Атина му помага по същия начин).

Втората успоредност – защо Атина не се явява директно на Пенелопа, а търси за интерпретан сестра й? Може би пак, за да се постигне по-общностно значение! Сънят обаче не е успокоение, а по-скоро – дразнене. Пенелопа обаче не го приема така. Дали не се припокрива с Атина? Ами ако Пенелопа е Атина? Ами ако Пенелопа е Калипсо, Кирка и Атина? Защото тя е – ако се мисли със символи.

Не зная дали са елементи от модели боговете, но се чудя дали не са нещото, с което подобно на Одисей да носят по-нереалностните елементи, онова, което човекът не е могъл да постигне сам, а и да е могъл – не е могло да му бъде приписано. В Одисея решение за това е Телемах...

Парадигма с двойно движение по вертикала: богове-Одисей-Телемах-общност. Одисей, посредством Телемах, прилича на общността от “всички други”, а Телемах ползва божественото също като Одисей...

Мисля, че желанието с форма от eraо е едно лесно решение за тълкуване, но не и когато вече имаме текст за реалността.

P.S. интерпретацията ми е по модели от “Омировият епос” и “Мит, философия и наука”
Тема № - 19 Коментар № - 1795 Kradla - 2010-02-06 16:34:04
От известно време, и предвид вече модуса на обобщаването, се чудя над следното: „Най-любопитното в "Одисея" е, че освен готовите модели боговете също имат ролята на фигури, и то какви фигури - фигури, изграждащи реалността на героя и на текста. Странно.” (Kradla - 2010-01-29 10:07:05) – защо да е толкова любопитно и по какъв начин са те модели, не са ли просто елементи, макар и задължителни, от модели боговете? И има ли действително разлика между фигуративността/ моделността им в „Илиада” и в „Одисея”? Дали тук не откриваме някакъв допълнителен „любовен” нюанс към божественото присъствие – не че намеквам за любовна ниша сега пък между Одисей и самата Атина, но все пак... Ето как сестрата на Пенелопа, по план отново на Атина, утешава Пенелопа на сън да не се безпокои за Телемах, в момента придружаван от същата Атина:

„Смела бъди, утеши си сърцето, недей се страхува.
Съпровождачка до себе си има младежът, каквато
всеки друг мъж би желал за закрила, защото е мощна –
тя е Палада Атина, която споделя скръбта ти
и ме изпраща при тебе сега, да ти кажа речта й.” (ІV, 825-829)

Може би е малко неочаквано, но това желание за подкрепа и у останалите мъже е изразено не с друг глагол за искане и желаене, по-силно или по-слабо, а именно с форма от erao…
Тема № - 19 Коментар № - 1793 НП - 2010-02-05 16:44:39
А, какъв хубав 100-тен коментар! И хубав поздрав, от Едит Пиаф и Тео(доте)!

ето и от мен един, малко по-скучноват, но пак сърдечен поздрав:

http://www.youtube.com/watch?v=jIv6zFK7TCg
Тема № - 19 Коментар № - 1787 НП - 2010-02-04 12:23:15
Не е за вярване, но днес форумът става на 1 година:-). ЧРД !

http://www.vbox7.com/play:0e805578
Тема № - 19 Коментар № - 1786 Kradla - 2010-02-04 09:44:00
Велик коментар! За мен това е устността - 1 към 1 – срещата на собственото с общото! Ще го чета пак! Аз пък в моята интерпретация заложих на мълчанието – затова, фигуративно, нямам почти нищо собствено - освен последното изречение за интерпретацията на мълчанието, но мълчанието на Ксеркс и на Крез имат общо с моето мълчание. Наистина много хубав коментар!!! А тръгнахме от едно изречение “литературата не само помни миналата си устност, битието си на нелитература, но неизбежно го включва в себе си, за да бъде това, което не е.” И тогава защо да няма любов между Одисей и Пенелопа – ако моделът все пак тръгва така от самата Античност? Ако нямаше любов между тях - щеше ли да има Дафнис и Хлоя? Даже и Ксерксовата любов започва, когато се закотвя в Сарди! Защо не се е влюбил в Артемисия, например?! Сега в “Романът” открих – пак по теорията за “устността” - защо се появява диалогът на Платон като фигура, която усилва “устността”: според мен това е реакция към частния човек, който започва сам да си чете книгите и не е ясно дали ще може да достигне до собственото, което всъщност е общо. Диалогът насочва смисъла и формата му запазва по нов начин общността. Бояли са се, че на никой сам и през ум няма да му мине да разбира някакви любови, мълчания, сълзи и съответно: трагедии, диалози, Платон, Сократ, успоредни разкази, дълги разходки, специални части за словото: докато се разбере!
Според мен обобщаващият ти коментар трябва да бъде на същия принцип!:-)

Лека нощ!
Тема № - 19 Коментар № - 1781 Kradla - 2010-02-03 00:28:37
Собствени причини, мисля, че нямам лесноназовими, дори за мен самата, имам някои предишни опити за интерпретации, откъдето съм взела някои неща, други съм взела сигурно от чужди - устни и писмени - интерпретации, но най-много трябваше да са от самата "Одисея", а как се извеждат онези питания, които изреждаш - ами някакви места и местенца и логики все в/на текста (мисля, че питането не е за конкретните връзки, или? ако да, така или иначе - за какво друго ще става дума в онзи обобщителен коментар...), май по-рано казах или поне мислех да кажа, че това е малко наше (добре де, мое собствено) злоупотребяване с текста, когато се съшиват така разни парчета, въпреки че знаем, че тексът не се е четял, не е стоял в цялост пред никой от оригиналните му слушатели; да, може би и от някаквата представа за това какво би трябвало евентуално да е бил епосът тогава, оттам също се взимат някакви елементи от интерпретацията -ясно е, че не отговорих така, че да получим показна "устност", но ако не можем съвсем да отговорим откъде се съчленява една интерпретация, имаме ли право да я правим (питам съвсем добронамерено)?

И мисля, че разбирам за какво се говори в последните коментари, но наистина вече се колебая дали "устност" е понятието - не е ли твърде тясно, от една страна, не е ли технически термин за особеностите на ранната литература, от друга? а не стои ли зад него изобщо всяко разбиращо реализиране (реализиране благодарение на успешно разбиране) на всеки модел за реалност в даден текст?

И добре, ако наистина няма никакво значение любовта в "Одисея", кое има тогава? Питам дали правилно разбирам първия коментар за "устността": завръщането на Одисей в собствената му спалня при Пенелопа не е никак свързано с любов, а е всъщност откриването на модела за кораб и приключение на мястото, където приключенстването уж вече му се отказва, т.е. той успява да намери модел на онази реалност, която му е любима? Но защо Одисей да не може да бъде представен и като някой, който в едни момент ще поиска "да се закотви" все пак някъде, трябва ли той да търси все един и същ модел, той е многоопитен, може да се справи и с опита на "всекидневната" "любов"... В този ред на предположения, Пенелопа е подходяща за него съпруга, защото, например, не е разковала леглото, за да си направи от него нов стан или да си построи сама сал, за да избяга нанякъде (всъщност при втория вариант може би му била още по-подходяща).

Не съм убедена дали няма нищо случайно в епоса, но го казвам не като несъгласие, а като притеснение към нещо от горното: да, аз смятам, че Пенелопа казва пред "просяка"-Одисей, че красотата й е отнета от мъка по Одисей-съпруга неслучайно, а за да можем да го запомним и когато двамата се разпознаят, да се сетим, че тя вече не страда, значи отново ще се разхубави (което физически е възможно, тъй като боговете ще помогнат несъмнено): звучи ми все още логично, но сигурно има и други варианти: 1. тя просто си проси комплимент от просяка, затова казва колко е некрасива в момента; 2. всъщност когато Одисей се връща, цялото изтощение от това прекалено дълго чакане се стоварва върху нея, вече ги няма младите женихи да я ухажват, а тя - като хитрост или не - да кокетничи поне малко пред тях, т.е. тя изведнъж ще започне да изглежда съвсем реалистично по-възрастна и по-малко красива, а и боговете сигурно ще си имат и други задачи и след разпознаването няма много-много да им помагат; 3... Но все пак май има някакви неща в епоса, които може би са казани случайно (поне спрямо моделите за реалност; дори да имат значение за хекзаметъра, това е друга тема), просто за да оформят някакво празнично и чудещо слово (защо например свинарят Евмей и Одисей се наричат с еднакъв епитет за "божествен", и то в отделни случай през два стиха? Толкова ли е честен този слуга, че да бъде наричан така, и това толкова ли е важно за модела за реалност на големия разказ?)...
Тема № - 19 Коментар № - 1780 НП - 2010-02-02 23:27:28
Добре, кое нещо прави модела за реалност в твоя текст? Откъде вмъкваш интерпретацията си, така че да можеш да кажеш, че любовта на Одисей ще е като всекидневие, защо свързваш с “Одисея” въпроса дали премаляването на колената от страстно желание по някого е същото премаляване като онова от страх, защо казваш, че когато Одисей и Пенелопа се събират - вероятно се разхубавяват, защо говориш за Пенелопа като за “подходяща съпруга”, а завръщането на Одисей наричаш "нормален живот"? Взимам случайни неща от текста, но ако отговориш на тези случайни неща - и с причините от текста и със собствените си причини - ще може да конституираме една показна “устност”... (през която вероятно са влезли и милиони други интерпретации, други художествени текстове, а и реални събития – всяко по свой начин.)
Тема № - 19 Коментар № - 1779 Kradla - 2010-02-02 22:21:51
А това устно, в този му вид, съответно, (би могло да) присъства във всеки литературен текст, не само античен, нали?
И ако то е наистина някакво връщане към/ белег за нелитература/та, то имаме ли все пак изцяло литературни текстове, в които вече устното го няма? Ако не, тогава това (устното) всъщност наистина излиза основен критерий за литературност? А ако да, то жанрово определимо ли е?
Тема № - 19 Коментар № - 1775 НП - 2010-02-02 18:44:12
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115292

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128077

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20077

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32674

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134262

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94114

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28994

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17722

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180781

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60707

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA