БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Когато историческите текстове са и литературни текстове

АНЕТА ДЕ ЛА МАР ИКОНОМОВА

Историци и литератори често четат едни и същи текстове. Един литературен текст може да бъде приет за изследване като исторически текст, защото работата на историка е тази, да чете текстове. От друга страна, той самият пише и се превръща в автор на историческия разказ. Казано по друг начин, създава текстове, които имат за цел да реконструират и обективно да обяснят миналото. Но не всеки исторически текст може да бъде в същото време и литературен. За да се заинтересува един литератор от един текст и да го оцени именно като литературен, трябва да намери в него специфичния за литературата типов дискурс или да си даде сметка, че текстът е станал вторично литературен.

Въпреки че има разлика между работата на историка и литератора, никой не може да отрече, че и двамата работят с един и същ материал, а именно с текстове и то най-вече писмени. От своя страна, текстът е нещо по-реално и от самата история. Съвременното, постмодерно виждане предлага да оценим историята не като даденост или непроблематична изначална “истина“, нито като някаква хроника или разказ, на които винаги можем да се опрем. Историята може да бъде разбирана като един вид прeосъществяване на миналото в мисленето на историка. И за да бъде изказана в текст, историкът има нужда от специфичен дискурс, чрез който представя миналото като реалност сама по себе си. Но текстът никога не остава този текст. С връзката между текста и читателя текстът се превръща в нещо повече - в произведение (литературно, художествено или нелитературно).

За проблематичността на връзката между историята и литературата отдавна се пише, много е казано и все още има какво да се каже. Но моята цел в този момент не е да се занимавам с този въпрос, а само да се опра на традиционните концепции, които са се наложили по отношение на това какво е литература и какво - история. По този начин може да се фиксира точката на отблъскване между двете, но изненадващото е, че тази същата точка (когато става въпрос за историческите текстове, които се оказват и литературни), се превръща в точка на пресичане, на контакт между двете дисциплини. Ако историята е разказ за значими събития, случили се в миналото, литературата пък е тази, която се занимава с текстове, окачествени като fiction (термин, който се използва в западната култура и който дава идея за повествования за въображаеми събития и герои). Но един разказ за значими събития може да бъде така близък до литературния (въобразен) текст, че всъщност да се окаже, че е истински литературен текст.

Обектът на моето внимание са именно тези текстове, които застават или по-точно, ние ги поставяме, на тънката, някой път илюзорна, граница между историята и литературата. Тези текстове са както повествователен разказ, който носи елементи на fiction, така и сюжет-разказ за реално случили се неща. От тука идва и моят въпрос: какъв принципен подход може да се намери, за да стане възможно разбирането на тези текстове без да се налага читателите да се делят на историци и литератори? Много често историци и литератори се стремят да работят само в своята дисциплина, считайки, че така е редно и едновременно с това се пазят да не “паднат-попаднат-пропаднат” в другата наука. Но дали това наистина може да им се случи?

Пътеписи, писма, разкази, описващи реални събития, мемоари, автобиографии и други подобни текстове формират цял един корпус, който е колкото разнообразен, толкова познат и непознат, но със сигурност атрактивен и доста богат по форма и съдържание. Освен това, тези текстове са едни от най-предпочитаните от неспециализираната публика, четяща литературни и исторически текстове. И то от много време насам: като се тръгне от древността и се мине през Ренесанса, та се стигне до наши дни. Въпросните текстове не принадлежат на една специфична епоха или култура - могат да се намерят както в старогръцката, китайската, средновековната, модерната, предмодерната литература, така също и в нашия съвременен свят на глобализацията. Разбира се, всяка култура оставя своя специфичен отпечатък върху произведените в нейните граници текстове и това се забелязва, когато се изследва «съдържанието» им, стилът, в който са написани, публиката, за която са предназначени, дискурсите, които са използвани, структурно-функционалното въвеждане на времето и пространството, и т.н.

Лесно може да се забележи общото, което свързва този специфичен набор от текстове: те са създадени за да представят и построят някакъв свят-реалност чрез едно специфично протичане, което се случва на някого (на автора, най-често), който, например, е опознал други култури и общества, различни от родните. Докато читателят чете този вид текст, сякаш “пътува“ заедно с автора и другите персонажи и така съ-създава и пресъздава началния текст. Светът, представен в тези текстове, не остава статичен, далечен и само даден в контури като друг свят. Случва се обратното: успехът на този вид текстове се дължи именно на това, че успяват да променят представата за свят, защото създават идея за реалност. Реалност, динамична и променяща се и постигната благодарение най-често на собствения жизнен опит на автора на текста, както и на собствения опит на разбиращия общуващ с него читател.

В книжарници, библиотеки и Интернет, на всички възможни езици, днес могат да се намерят ред книги и текстове, принадлежащи на този голям и разнообразен литературен и исторически корпус. До книгата за пътешествията на Марко Поло може да се стои тази на Алеко Константинов, “До Чикаго и назад“. А пътеписите за Балканите от османско време се оказва, че са част от един голям набор от текстове на всички пътешественици по света от древността до наши дни. Хрониките, писмата и разказите от времето на Конкистата на Америка (XVI век) са толкова много и разнообразни, та никак не е чудно, че в наши дни тези текстове са все по-четени и ценени от читателска публика, която ги чете в опигинал или превод. От своя страна, древногръцката и римска литература изобилства с подобни текстове и дори може да се проследи как са се зародили и развили те жанрово. Например, перипълът (periplus), създаден в Древна Гърция, който описва навигацията по крайбрежни води, с времето се превръща в разказ за пътешествие до далечни, непознати страни и места и включва завръщане до точката на тръгване.

В следващите редове ще набележа няколко принципни положения, от които може да се тръгне, за да се разбере как се построява смисълът в един такъв текст, който, като вече казах, е едновременно литературен и исторически. Това е само примерна схема, която има за цел да помогне границата между историята и литературата да бъде чувствана като «контактна зона», а не като разделител на два различни начина на осмисляне на текста и работата с него.

1. Автор и житейска съдба.
Авторът на един текст е така важен, както самият текст създаден от него.

Всеки текст има автор, но не всеки автор може да бъде лесно откроен на фона на един конкретен свят, от който тръгва, за да стане автор на един текст, достигнал по някакъв начин до нас. Същият този автор може би е написал и други текстове, които никога не сме чели и няма да прочетем, защото не са оставили следи до днес. Но може и авторът да не говори директно за себе си в текста, да няма глас, но винаги има начин как да знаем за него: чрез текста и неговия контекст и дискурс.

Професор Богданов казва, че говоренето за текста трябва да става заедно с говоренето за контекста и дискурса, защото един текст никога не е само текст, а се свързва и отнася към друго, така се образува една цялостност. И ако контекстът е тази външна среда и връзка с текста, която винаги съществува, работата на изследователя е да се насочи към този контекст, за да го опознае и проучи. Така ще се разбере цялостността, в която се е зародил и от която е тръгнал да “живее”. Ако един текст е анонимен, това не означава, че няма автор – контекстът говори за този безименен автор. Задачата е да се разбере колкото се може повече за него чрез работа с текста, контекста и дискурса.

Текстът винаги поддържа връзка с контекст, защото от една страна го сочи (и по този начин, който чете оригинален текст разбира за други епохи, общества, култури директно от самия текст, което е различно от четенето на исторически разкази, създадени от историци съвременици на други епохи). От друга страна, за да се разбере един текст, трябва да се търсят аргументи и в контекст, който не се сочи в текста. Успешното доближаване до текста зависи и от познаването на този контекст. Контекстът не е нещо допълнително, с което се занимава специално един литератор или един историк, а важен момент при разбирането на самия текст като цялостност, която надскача и двете страни, текста и контекста в тесния смисъл на думата.

2. Хронотоп.

“Существенную взаимосвязь временных и пространственных отношений, художественно освоенных в литературе, мы будем называть хронотопом (что значит в дословном переводе — «времяпространство»)“ (М. Бахтин, 4).

За да се разкаже една история като разказ-повествование и сюжетен разказ, е нужно да се подреди случилото се в опредлено време и пространство. Една история е разказ за събития, подредени в някаква последователност. В този разказ може и да не става дума за нещо съществено, но времето и пространството винаги присъстват. Времето организира самата структура на разказването и разказа. Но ако един текст, целенасочено или не, надскача въпросната конкретна история и се свързва с нещо по-голямо, по-широко по смисъл от нея, тогава времето може да присъства и като идея за време на една култура, на едно общество, на един отделен индивид, на група от хора и т. н. Контекстът на създаването и на разказването (прочитането) на един текст носи времето в себе си и се дава във времето. И когато времената не съвпадат (а те много, ама много рядко съвпадат), трябва да се разграничи едно време от друго и да се имат предвид техните особености при разбирането на въпросния текст.

Например, пътеписите са построени като текстове, които, ако не маркират движението в пространство и време, не могат да бъдат пътеписи. Авторът не непременно трябва да си води бележки докато пътува и да отбелязва всичко, което е видял на определено място в определено време. Често един разказ за пътешествие е написан след завръщането, след приключване на перипъла. Текстът е написан във време, което е различно от времето на пътуване, а съвременният читател чете текста в трето време, различно и от времето на читателите, които са реалните съвременници на автора. В текста и контекста всичките тези времена присъстват и въпрос е да бъдат разграничени, за да се разбере структурно-функционалната роля, която изпълняват, за цялостността на получаващото се произведение. Освен това, нито един текст не е дословно копие на реалното време на протичане – не може да го направи, защото времето в текста е друго, в повечето случаи кондензирано време. Може да бъде и “размито“ време, Във всеки случай е друго време, което дава усещане за другост, за среща с другостта. Как е представено времето в един текст, никога не е случайно и винаги има връзка с всичко останало в текста.

3. Кой гледа и кой говори в един текст?

“Структурата на художествения текст може да се опише, като се изследват различните гледни точки, т. е. авторските позиции, от които се води повествованието (описанието) и отношението между тях (да се определи тяхната съвместимост или несъвместимост, възможните преходи от една гледна точка към друга, което на свой ред е свързано с разглеждането на функцията на една или друга гледна точка на текста)”. (Борис Успенски)

Не само е важно разкриването на изначалната връзка на време и пространство, но и разпознаването на различните гледни точки, които определят неравността в създаването на смисъла на текста. Гледните точки в текста: на автор, на разказвач, на персонажи и смяната на позициите (преходът от една гледна точка към друга) изискват специално внимание, за да бъдат проследени и разбрани като оперираща функция в текста. Освен това, една гледна точка може да бъде външна спрямо описаните събития и позиции, а друга, вътрешна спрямо повествованието, поради факта, че приема гледната точка на един или друг участник в събитието. Затова е важно да се знае кой гледа и кой говори в един текст. Не винаги който говори е този, който е видял това, за което се говори (значи не е реален свидетел). Гледната точка може да се окаже «взета» от някой друг. Например, авторът не може да изкаже открито своята позиция за нещо, което ще го компрометира и дори ще застраши живота му; затова слага своята гледна точка в думите на друг персонаж и освен това, така го представя, че привидно изглежда, че това не е авторовата позиция. Но ако има разбиране за връзката между текст, контекст и дискурс, ще стане ясно, че всъщност става въпрос за самата авторова позиция.

4. Правдивост на изобразения свят или на изобразената реалност?
“Литературният текст моделира реалност” (Богдан Богданов).

Един историк, за да може да се довери на един текст и да го приеме като източник на информация за миналото, има нужда да се увери, че събитията, за които се говори в този текст, са представени по правдив, достоверен начин. Но как може да се разбере това, когато например няма други текстове, с които да се съпостави и провери информацията? Съществува само един единствен текст стигнал до нас.

Ако не се направи разлика между света, който е извън текста, и изобразената реалност, която е представена вътре в текста, никога няма да се постигне яснота за това, какво всъщност казва един литературен текст. Професор Богданов е прав да настоява: въпреки че «свят» и «реалност» са синоними във всекидневната реч, всъщност те са два различни феномена. Светът се разбира като среда-свят със статична структура. Реалността се разбира като “реалност-промяна“ с динамична структура. Един текст, особено когато е литературен, моделира реалност и не остава само на нивото на представянето на статичен свят. Изследователят на този текст трябва да разбира това, за да може да оцени тази моделирана реалност и през нея да види, да достигне до евентуалната достоверна информация за представяната от този текст външна реалност.

5. Дискурс.
“Дискурсите са речеви модели за представяне на нещо в среда, в свят-реалност.“ (Богдан Богданов)

Нелитературните текстове, между тях и текстове, които изследват историците и исторически разкази на историците, следват основно един дискурс, на т.нар. рефлектиране. Със следването на този дискурс в «по-чист» вид се гарантира кохерентността и сигурността на казаното в текста. Един нелитературен текст, особено, когато е научен, се стреми да бъде недвусмислен. Литературните текстове комбинират повече дискурси. Един дискурс не е достатъчен, за да се свържат репрезентирането и презентирането и да се моделира света-реалност, който се построява в текста. Затова и при разбирането на исторически текст, който е и литературен, е нужно да се обърне внимание на съчетаните в текста дискурси и тяхната функция в изграждането на смисъл на текста.

6. Четенето като процес на моделиране на текст, реалност и контекст. Четенето на един текст е един вид пътуване, подобно на това, което прави неговия автор. Текст, автор и читател се срещат и така се ражда произведението на този прочит.

Но срещата на текст и читател не се представя лесно, защото, “означаването във всички текстове протича неравно“ и когато читателят се опитва да разбере текста, на практика създава вторичен текст. И този вторичен текст, “който се образува при това разбиране […] като че ли се справя с това неравно означаване“ (Б.Богданов). Връзката текст-читател-контекст се подновява с всяко прочитане на текста, с всяко създаване на вторичен текст на основата на първичния. Един текст може да има толкова дълга история, колкото една култура, общество, държава, народ... Освен това, читателят, който чете текста в превод, допълнително обогатява смисъла на текста, защото пресича границите на една култура, за да «отвори» текста за друга. Така се създава мост между две и повече култури.

7. Между литературата и историята няма граница, която да ги разделя за да ги противопостави. Съществува «контактна зона», която ги свързва.

Тази «контактна зона», изглежда даденост, но не е. Тя е резултат на това, което се прави от двете страни на несъществуващата твърда граница между историята и литературата, разбирани като научни дисциплини, но също така и като две различни интелектуални дейности, с които се занимават и хора, които не са професионалисти. Всеки път, когато се осъществява среща и се работи заедно, от двете страни на разделителната линия, се случва това, за което говори Бахтин в един от последните си ръкописи: границите между две сфери на културата не са абсолютни. В други епохи тези граници са били изградени по различни начини. Просто се забравя, че животът, най-динамичният и най-продуктивният живот на културата, се заражда на предела на различни нейни сфери. Това място на среща Бахтин назовава «контактна зона».

***

Голяма част от това, което написах по-горе, е пряк резултат на работата ми с текстове от времето на Конкистата на Америка и също, следствие на зародилия се в мен интерес към всички текстове, които са едновременно литературни и исторически, без значение на коя култура принадлежат и на какви езици са написани. В същото време, много нови идеи, полезни понятия, принципни положения и пример за това, как да се разсъждава и как да се пише, открих в предложения от професор Богданов текст „Що е литертура?“. Това ме  стимулира да се върна към неща, които вече познавах и да ги видя по нов, различен и по-добре осмислен начин. Дължа много и на дискусиите във Форума. Форумът е истинска «контактна зона» в действие, която е жива тука и сега, защото няма значение кой кой е, къде е и какво прави по принцип. Това, което ни идентифицира във Форума, е говоренето, мисленето на глас, но не монологичното, а диалогичното. Дължа да отбележа, че предложеният текст е нещо като чернова, предварителен текст, който засега е в процес на оформяне и може би в бъдеще ще бъде по-задълбочено осмислен и съчетан с анализ на конкретни текстове, които стоят на границата между литературата и историята.

----

1. Богдан Богданов, “Какво е литература?“.
2. Борис Успенски, Семиотика на изкуството, том 1, Наука и изкуство, София, 1992.
3. Михаил Бахтин, Эстетика словесного творчества,  Искусство, Москва, 1979.
4. Михаил Бахтин, Формы времени и хронотопа в романе: Очерки по исторической поэтике, в кн. Вопросы литературы и эстетики: Исследования разных лет, Москва, 1975. Виж също <http://philologos.narod.ru/bakhtin/hronotop/hronmain.html>.
5. Gabrielle M. Spiegel, Historia, historicismo y lógica social del texto en la Edad Media, en Historia y Literatura, Ed., Instituto de Investigaciones, México, 1994, pp. 123 - 161.
6. Paul Ricoœur, Temps et récit, 3 vols., II part., 4 chap., Éditions du Seuil, Paris, 1985, pp. 228 -263.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Поздравявам всички форумци с идването на празника на буквите!
Ако нямаше букви, как ли щеше да се общува в един форум?!
Затова си мисля, че май имаме не какъв да е празник,
а ПРАЗНИКЪТ на пишещите и четящите във Форума.
Тема № - 26 Коментар № - 2312 Aneta de la Mar - 2010-05-23 23:06:08
С извинение, че пак се включвам в страни от дискусията.
За съжаление, някои от нас се сблъскват на живо с моята форумна тема за любовта и обезсмъртяването. Много искам да изпея една песен на ухото на Искра (все съм прихванала нещо от нимфата Траке и магьосницата Кирка), но не ме пускат до нея. Знам ли, може пък ако повече форумци пуснат песента да звучи из града, Искра да я чуе и да тръгне да се завръща.

http://www.youtube.com/watch#!v=RP0r_CJyPm4

Що побърза млад челеби, та заспа,
та не видя какво чудо помина.
Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си?

Че минаха дур три млади уфчеря:
първи носи шаро ягне да колят,
втори носи руйно вино да пият,
трети носи медян кавал да свирят,
че отиват на момина сидянка.
Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си?

Че минаха дор три моми хубави:
първа носи аршин бяла коприна,
втора носи пъстра хурка да преде,
третя носи шарен гергеф да шие.
Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си?

Събуди се, разсъни се, челеби,
че да дойдеш на тяхната сидянка!
Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си?
Тема № - 26 Коментар № - 2310 Лелята на Сократ - 2010-05-23 17:23:43
Древните гърци са забележителни хора! Съвремените гърци, които протестират срещу диктата на финансовата машина на европейския неолиберализъм, също.

Спомняте ли си за деветте музи, за тези красиви, млади девойки, които придружават Аполон и знаят как да омаят с артистичните си способности хора и природа?

Осмата муза е Клио - музата на историята. Н.П. заговори за това как историята остава в сферата на литературата според Платон, а аз днес се запитах, защо ли им е трябвало на древните гърци да издигат историята до ранг на МУЗА?
Отгоре на всичкото, един от митовете за произхода на музите говори, че майката на тези умни девойки е Мнемосина (паметта), а тя от своя страна е сестра на Кронос (времето).

Що се отнася до историята, без фундамента ѝ в паметта и времето, тя не става за никаква история.
Тема № - 26 Коментар № - 2308 Aneta de la Mar - 2010-05-23 01:07:29
Иска ми се от известно време да споделя едно място от края на "Софистът", 267d-e, което е сред 4-5те пасажа, в които Платон използва форми от "(х)история", като тук се прави разграничение между два типа подражание (мимезис): свързаното с/ основаното на "мнението", за което е изковано понятието "доксомиметическо", докато другото, свързаното със знанието ("епистеме"), е "историческото" - разбира се, това е малко манипулативно изваждане от контекст, но някак мястото при по-внимателно обглеждане би допринесло нещо според мен именно за доизясняването на смисъла на "историческото", което остава в сферата на литературното, но някак - положително - е с по-ниска художественост и "авторовост". С пожелания за хубави следващи дни и пътища!
Тема № - 26 Коментар № - 2307 НП - 2010-05-22 19:50:06
Благодаря на Леля за обаждането, много се радвам, че е пътешествала и то със студенти по хубави и велики места. Това занимание е така важно, както другото (писане на текстове). Аз също планирам излизане от големия град за няколко дена и това значи без компютър, само в контакт с Боговете, които нямат нужда от кабел за вкючване, а от летящи сандали, като тези на Хермес, за да ме следват, докато се катеря и слизам от планината.
Тема № - 26 Коментар № - 2302 Анета де ла Мар - 2010-05-17 22:12:12
Лелята на Сократ е виновна пред форума и най-много пред Анета де ла Мар, и моли за прошка. Беше обещала да разходи студенти по Места и Струма, около и върху Пангей. Времето за изпълнението на това отдавна дадено обещание съвпадна с времето на тази толкова интересна дискусия. Умът на Леля още не се е върнал от дионисорфеевата планина, но скоро (надявам се) ще се върне.
Тема № - 26 Коментар № - 2301 Лелята на Сократ - 2010-05-17 18:30:33
Изненада ме, че Крадла подмина поемата на Борхес и не каза нищо. Изненада ме, защото, когато ѝ изпратих същата тази поема по мейла, сподели, че е много добра и ми препоръча да я публикувам във Форума. Но какво да се прави – хората се променят или променят мнението си за нещата или кой знае какво става.(Това е само едно изказано на глас учудване и нищо повече).

По отношение на концепцията на Платон за историята ми се струва много подходящо и добро, това, че Крадла я включва в нашия разговор за историята и литературата. От трите неща, които характеризират историята искам да отбележа, че една от най-специалните характеристики (няма значение дали става въпрос за Античността или за наше време) е, че “историята може да се наблюдава откъм продължителността и безкрайността на времето и откъм промените, които настъпват в определени времеви рамки“. Мисля, че точно в това историята е различна от другите човешки занимания и науки: занимава се с разбирането на как се дават промените в живота на хората във времетраене. Казано по друг начин, един историк става историк, когато започва да бъде чувствителен към времето разбирано като процес на промяна в живота, съдбата, действителността... на хората и човека, разбира се. Последният видян като единица, но и той и многото човеци заедно, са разбирани като агенти и не само потърпевши на промените.

По отношение на историята и литературата използвани като науки, както казва Крадла, а не като философстване-разговаряне-разбиране-правене/прилагане, мисля, че не е въпрос да чакаме някой да почне да ги използва като второто, а ние самите трябва да го правим и така отпада критиката, защо не се прави. Съгласна съм с Кърт Вонегът за промените и разграничаването на това, което е променено от това, което не е. Но аз лично правя една крачка напред от Вонегът: не само трябва да променяме нещата, които могат да се променят, но и да пробваме да променим нещата, които не могат да се променят. Това е именно голямата мъдрост. Мисля, че затова сме хора, защото можем повече, отколкото виждаме и знаем. Разбирането е това, което ни помага да отидем по-далече от нас самите. (Може би разбиране и идея за богове в тази точка се срещат.)

Поздрав за Лелята на Сократ и Истинския Сократ, които не се включиха до сега, не знам защо.

http://www.youtube.com/watch?v=TYJzcUvS_NU&feature=related

Тема № - 26 Коментар № - 2297 Aneta de la Mar - 2010-05-16 18:25:14
Хубав въпрос от НП - само че като погледнах текста и ... стана много сложен, първо, защото - да, Платон мисли Омир за/като историк, до степен каквато хората, които не са разполагали с писменост, са следвали законите на предците - в тази парадигма Омир спрямо Платон е също нещо за следване - знак в продължаването на времето (Трета книга, 680, а). В началото на Трета книга Платон дава интересна дефиниция за развитието на държавата по посока на добродетелта и порока, която спокойно може да се приеме и за дефиниция на история - тя казва, че един вид историята може да се наблюдава откъм продължителността и безкрайността на времето и откъм промените, които настъпват в определени времеви рамки (676, а-в). От друга страна, обаче, продължителността означава използване и на определени знаци от миналото (предците) в полза на бъдещето (настоящето), затова Платон нарича Омир вестител и приема текстовете му за означаване (знак, който е знак, за да бъде забелязан), в което има определена истина, за която е необходимо да бъде изтълкувана и използвана. Освен това, обаче, Платон включва и трето нещо - боговете/божествеността (682, а) - извежда боговдъхновението на поетите като свидетелство за истина! Така историята обхваща изцяло хоризонтала и вертикала. Но не трябва да се забравя, че пак в тази книга е казано всеки човек да прави нещата, така както пожелае собствената му душа – което означава, че вертикалът може да е и малко по-нисък, защото не всеки човек е поет, но все пак може да се достига до божественото като човек се опира на собствената си душа, която е божествена.

Именно в тази книга, след Омир и Хезиод, Платон тълкува и Херодот, т.е. използва нещата от далечни и близки времена за построяването на собственото си настояще в разговора, и то сериозно. Понякога виждам как професор Богданов е използвал някои неща от старогръцката литература/история в правенето на НБУ, така че НБУ да бъде многоопитен. Но той е изключение. Днес историята и литературата се използват за "науки" - за нещо, което според Платон по-скоро би било "добродетелен живот по навик", а не философстване-разговаряне-разбиране-правене/прилагане (за първото, рано или късно, се ври в ада, ако свържем "Държавата" с нашата религия, а за второто - се получава небесна благодат) Затова въпросът ми е обикновен – как се ИЗПОЛЗВАТ хуманитарните науки днес?

Иначе, в тази трета книга на "Закони" има нещо много хубаво, което там е свързано със собствеността на земята, но което при нас може да се тълкува и по други поводи въобще: "на законодателя, заемащ се да променя нещо, всеки му излиза насреща с думите да не променя нещата, които са неизменими, и го проклина..." (684 d-e)...

***
Спомням си и за Кърт Вонегът с "Господи, дари ме със силата да променя нещата, които мога, дай ми силата да приема нещата, които не мога да променя... и мъдростта да правя разликата между двете." Така или иначе, и нещата, които могат да се променят, и нещата, които не могат да се променят - ни променят.
Тема № - 26 Коментар № - 2295 Kradla - 2010-05-16 10:20:00
харесаха ми и двете стихотворения, и на приятелката на Крадла, и на Борхес, да си призная за второто - май повече с огледалния образ на изкуството, отколкото (само) с Итака; за поетите (и прозаиците) - разбира се, че е така, то и самата гръцка дума (поет) нали си значи и двете, но въпросът е все пак какви интуитивни различавания са се правели: наприемр, когато в Трета книга на Закони Платон се позовава на Омир и неговите стихове не за друго, а за циклопите, за да опише "историческия" процес на смяна на държавни устройства, дали той мисли и себе си, и Омир за "историци" в този момент? Сега не мога да пиша повече, но като неделен поздрав, заради общността на жанровете, едно доста любимо мое напоследък интерпретиране на Сафо, мисля, че тук не съм го пускала преди:
http://www.youtube.com/watch?v=Gzub-9zW47U
Тема № - 26 Коментар № - 2294 НП - 2010-05-16 08:17:50
Радвам се за включването на Невена и като зачетох признанието на Крадла, че обожава старогръцката литература, реших, че сигурно ще бъде добре, ако поканя и още някой в нашия разговор, някой, който споделя същите чувства на любов към тази литература и култура. Този автор не само смята себе си за “грък”, за “грък в изгнание”, но от прототип на писател за малцина се превръща в четен от милиони и то на почти всички езици по света. Неговата проза е ерудирана, загатваща, правеща алюзия за нещо друго. Освен това я допълва една метафизична поезия носеща архаичен отенък. Ако ставаше въпрос за друг, а не за Борхес, тази огромна читателска публика от всички кътчета на планетата, притежаваща толкова различни интереси и познания, никога не би простила на някой автор нещо подобно – нали е автор на мнозина, значи не бива да бъде толкова коплициран. Но ето, че Борхес е приет, четен и обичан, а поезията му не е така трудна за четене и разбиране, както някои си мислят преди да я зачетат.

Надявам се на Невена да ѝ стане интересна следващата поема, защото там не само се говори за Одисей и Итака, ами Борхес казва нещо велико за това, какво е Итака. Мисля, че неговата идея е наистина оригинална, не знам някой да е казал нещо подобно.

“Поетическо изкуство“
Хорхе Луис Борхес

Да се загледаш в реката, сътворена от време и вода
и да си спомниш, че времето е друга река,
да разбереш, че си отиваме като реката
и че силуетите отминават като водата.

Да почувстваш, че будуването е всъщност друг сън,
присънващ се, че не е сън и че смъртта,
от която се страхува тленното, е тази смърт
на всяка нощ, наричаща се сън.

Да видиш в деня или в годината символ
на дните на човека и на неговите години.
Да превърнеш тежестта на годините
в една песен, в един разказ и в един символ,

да видиш в смъртта съня и в залеза,
печално злато, такава е поезията,
която е безсмъртна и скромна. Поезията
се връща като изгрева и залеза.

Понякога привечер едно лице
ни гледа от дъното на огледалото;
изкуството трябва да е като това огледало,
което ни разкрива нашето собствено лице.

Разказват, че Одисей, уморен от поличби
плакал от любов, когато съзрял Итака,
зелената и свидна. Изкуството е тази Итака
на вечна зеленина, не на поличби.

То е също като безкрайната река,
която минава и остава и е кристал на същия
вечно променящ се Хераклит, който е същия
и друг, като безкрайната река.

Превод Анета де ла Мар Икономовa

Тази поема я преведох в края на март, именно за вас форумци, пишещи, четящи или само любопитстващи. Текстът на Невена и семинарът на проф. Богданов за “Одисеята“ имат известна заслугата за това да се зачета и да се осмелия да преведа Борхес. (За съжаление само два пъти бях на семинара в НБУ. Може би при следващи семинари, ще бъде добре да се направи излъчване на живо, по Интернет. Така хора, които не са в залата, могат да гледат, слушат, а защо не и да се включат в семинара.)

За Борхес: мисля, че е добре да спомена за тези, които не знаят, че той е гледал на себе си винаги като на поет и така се идентифицира до края на живота си - поетът Хорхе Луис Борхес. Не е писал роман, но много разкази: “колкото по-къси, толкова по-добри“, препоръчва самият той. Но вижте как стоят нещата: според него тези разкази са всъщност поеми.

Интересно е как идеята за жанр не е така фиксирана, както би им се искало на мнозина литератори – ако авторът пише текст мислейки за него като за поема, а излиза, че критици и читатели го виждат в друг жанр, като разказ, това значи ли, че не е поема? Херодот също пише своята “История“ мислейки, че продължава традицията на епоса, че имитира “Илиада“ и “Одисея“, а според други е написал нещо друго... (вие знаете за какво говоря).

За всички, които се интересуват от Борхес и искат да прочетат нещо за него, ето един интересен линк, който намерих на български.

Насос Вагенас “Борхес, Кавафис и лабиринтът на иронията“

http://grosni-pelikani.cult.bg/zmihailova/kavafis/vagenas4.htm

Освен това, уверена съм, че ако знаете повече за Борхес, ще си дадете сметка, че не е никак случайно, че проф. Богданов го включва в семинара за Литература, текст и разбиране посветен на “Одисеята“.
Тема № - 26 Коментар № - 2292 Анета де ла Мар - 2010-05-15 18:05:51
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115562

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128085

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20088

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32680

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134270

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94139

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29005

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17729

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180796

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60718

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA