БОГДАН БОГДАНОВ

Измина доста време от началото на нашия форум, който едва ли би съществувал, ако не беше упорството на неговия архитект и поддържащ Веселина Василева. Затова е редно да благодарим. Благодарим й от сърце и се замисляме какво сме постигнали. Сега е лято, почиваме и почивайки, от позицията на по-празното време преценяваме постигнатото в по-пълното на работата и заетостта.

Познавате тези идеи – за по-празното време, което се редува с по-пълно, както и че за мен по-пълно означава по-съдържателно и вътрешно разчленено, проявено в единия или другия вид текст – този в широкия смисъл на всяко протичане на човешко време и другия на текста в тесен смисъл, който четем, пишем и издаваме. Каквито са заглавните текстове и нашите коментари във форума. Разбира се, текст е и самият форум. Съставен от текстове и текстови сесии, той също протича в смисъл, че в него нещо се случва и прави.

В същия смисъл на случване и правене в протичащо време е текст и Нов български университет, тази сложна операция по протичане на време с оглед на свързване в едно. Като номинален «автор» на това реално, но и все още недостатъчно свързано едно, номинален, защото съм заедно с други, изпитвам смесени чувства във всички случаи на по-цялостен «прочит» на текста НБУ. Разбира се, прочитите са различни, в някои случаи радостни и ведри, в други мрачни. 

Преценяването е винаги несигурно. Затова се налага ново и ново преценяване на същото. Преценяваното има много страни и проявления, които, за да обхване, реалната преценка дели на несъществени и съществени. Същественото обаче само привидно се отнася само до това, което се преценява. То е по-общ предикат, който се отнася и до друго. От което започва трагедията на говоренето за същностното.

Защото същностното е съставено от два вида, които обикновено не се съгласуват. От една страна, то е средно общоважимо положение, от друга, възможното най-добро. Оттук и стихията на подмолното сравняване във всички случаи, когато се преценява. Искам да кажа какъв е НБУ, но всъщност подмолно го сравнявам било с общоважимото средно, отнасящо се до всички университети, било с възможното най-добро, проявено в определен друг университет или група от университети. 

Е, ако можеше да се прави само първото или само второто, работата щеше да се опрости. Да, но човешкото казване по въпроса прави ту едното, ту другото, ту смесва двете. Сравнява подмолно НБУ с това от този по-добър университет, после с друго от друг, после влиза в средното общоважимо за някакви всички. Което прави преценката нестабилна. Казано с метафора, тя «мърда». Тъй като мърда и самото нещо, което се преценява, и онова, с което то се сравнява, и то по няколко начина.

Не можах да се въздържа да не вляза в известния ви практически всекидневен начин на по-общо разсъждаване, което хем се държи философски, хем не е философия. Затова съм си спечелил две сигурни неуважения – първото на философите и второто на литераторите. Едните ме смятат за литератор, а другите за философ. Което и в двата случая е подценяващо.

Връщам се към преценката за НБУ. Както и при всички други творения, и при НБУ постигнатото не е точно това, което искахме да създадем. Искахме да създадем институция пълна алтернатива на висшето образование в НБУ. Увлечени от средата, която е винаги консервативна, създадохме компромисна алтернатива – усложнена в името на реда и дисциплината, по-голяма, за да се издържа, и затова трудна за супревизиране.

От друга страна, без никакво колебание можем да твърдим, че НБУ е институция с несравнимо по-добро и външно, и вътрешно протичане, по-свързано и по-цялостно от нормата не само на подобни институции у нас, но и в чужбина. Няма нищо по-трудно за убедително свързване от свързването в една фраза на тези различавания.

Но, така или иначе, ние сме различни и от българското, и от чуждото и в двата смисъла на по-доброто, и по-лошото, и същевременно сме достатъчно неразлични – и от българското, и от чуждото.  Което неразлично подчертавам в случая. Човешкият свят на земята става все по-свързан и цял.  Същевременно се убързява неговата промяна. Тази промяна, която за леснота и поради гледната точка на сравнението мързеливо наричаме криза, променя с огромна скорост и образованието, и висшето образование в целия свят.

Заедно с тази промяна върви и неудържимата промяна на самото знание. Не само от българска, но и от световна гледна точка днес е все по-неясно какво е знание, в каква степен едно знание може и трябва да бъде специализирано, значи отделно за нещо определено, и в каква не може и не трябва да бъде отделно от друго. Но от какво друго? Защото да се знае непременно означава и това - да се прехожда от знаене на едно към знаене на друго, с което това едно е свързано по съседство и като елемент от друго по-общо.

Разбира се, преди всичко друго знанието е знаене на факти, добро познаване на определена номенклатурна област. Някои области днес са претоварени от факти и подробности, чието усвояване иска пълно посвещаване. Това означава откъсване от друго. Всяко добро знаене на едно предполага незнаене на много друго. Знаенето е и добро владеене на определена специализирана реч.

Да, но тази реч не осигурява пълнота в общия език. Случаите на добри специалисти с отлична професионална реч, които са мъчноподвижни в общата си и външна, но и вътрешна представна реч, са безброй. На лоша подвижност впрочем се дължат и някои големи престъпления, дори срещу човечеството, вършени от големи специалисти. Образованието и очевидно знаенето трябва да са проявени и в тази обща реч.

Разбира се, когато се научава чужд език, мозъчната дейност се обогатява с повече сравнителни нива, които подобряват владеенето на общия език. Но ако някой се изразява бедно и неповратливо на български, няма да постигне от само себе си богата и повратлива реч на английски. Знанието е и добро владеене на общия език в двата плана – на точността и гъвкавостта, която в крайна степен обслужва именно точността, способността, колкото и да не съвпадат думите и нещата, това казване в този момент да е в максималната степен отнесено към това, което се има пред вид в него. Да се знае непременно означава знаещият да може да назове, да каже, да говори, да напише.

Тази бърза скица на евентуалното съвременно знаене ясно сочи онова, което очевидно не сме постигнали в НБУ. Построихме институцията си без достатъчна яснота по темата за знанието. Това има следния лесен за назоваваме парадоксален външен резултат. Искахме да създадем малко програми с малко на брой учебни предмети, с много практика и добра свързаност с живота. Оттук и етикетът «Нов български университет».

Системата с нейните държавни стандарти ни накара да създадем много програми с много предмети и часове, с много преподаватели в екипи по стандартни номенклатурни специалности. Стандартите вървят заедно с работещ човешки екип – от преподаватели, администрация и студенти. За първото и второто във висока степен повторихме това, което е ставало и продължава да става в държавата ни – осигурихме работа по номенклатура, за да бъде валидно съществуването на НБУ.

Последствието - даваме заплати, които в редица случаи са по-скоро социални помощи отколкото възнаграждения за действително положен планиран труд. Това щастливо влезе в унисон с третото – значителният брой от привлечените от нас студенти учат при нас, защото е редно да се учи, защото родителите им ги карат, защото няма какво да работят и защото запълват така времето си заедно с други на тяхната възраст. Същото е проявено и в другото, за което вече споменах - обучаваме, преди да сме си изяснили какво точно и каква е външната нужда от него.

Разбира се, в случая разгръщам големия предикат на лошото в текста на НБУ. Да, но, първо, при нас то е по-слабо проявено, отколкото другаде, второ, е осъзнавано и назовавано, трето, е ограничено от други тенденции, между тях и на по-доброто и силното, за което е време да се сетим и да се заемем с новото му назоваване в контекста на онова, което предстои, но и поради 20-годишния юбилей през следващата 2011-а година.

Така сме устроени – работим по някакъв ред, свързваме, подобряваме. И аз, поради поста, който заемам, също свързвам. Говоря ви за НБУ и очевидно неслучайно работя с оглед на този голям текст и по по-малките, свързани с него и помежду си, текстове на форума и семинара «Литература, текст и разбиране». Семинарът ще продължи догодина в предния си план с голямата тема Платон и Платоновите диалози и продължаващия заден по още по-голямата тема текст и разбиране. Ще разглеждаме конкретни диалози, през първия семестър - «Федон».

Ще продължи и работата на Форума. Ако Семинарът е експеримент по все още непълно реализирана в НБУ учебна форма, насочвана от по-точна идея за знание, свързаният със семинара форум на свой ред е все още недостатъчно утвърдила се форма на дискусия, в случая по тази тема. Затова и голямата нужда сега, в края на този сезон, да преценим какво постигнахме.

Основното – различихме се от сайтовете от типа «фейс-бук», в които има равенство на всички във всичко. Това е, така да се каже, неотменима съвременна ценност. Да, но никое време не е само това време, а непременно включва едно или друго добро от миналото. Именно такова добро е постигнатото, издържаме и на по-едри, и на по-конкретни теми. Участниците намаляха, останалите пишещи представиха и в заглавните текстове, и в коментарите добре свързани текстове. Всички заедно се придвижваме в стихията на текста към текстове с разгърнато мислене и осмисляне.

Темата за литературата, която представих, има нужда от домисляне и разгръщане, несъмнено и с повече опори в съвременни термини и литература. Особено в контекста на появилата се добра книга на Тодор Христов «Литературността». Но все едно нито текстът за литературата, който представих, още по-малко моето теоретизиране по темата за текста увлякоха някого. Влязохме в добрата конкретност на темата «история-литература», която съм убеден, че има бъдеще.

Лека-полека се приближаваме. В писането на мнозина вече се усеща доброто разколебаване на големите гнезда на съвременното знание, в които с просто препращане към авторитети се съществува уютно и колективно безотговорно. Усеща се все по-ясно наченката на доброто «несветско» разбиране за знание и наука, настроено рефлексивно и с лична отговорност към това, което се изследва и твърди.

Разбира се, идеалът за пълно единство е по-скоро неосъществим. Колкото по-голямо е едно цяло, толкова по-непълно осъществено е то в него подобно единство. Единството ще остане непълно осъществено и в текста НБУ, дори ако този текст остане не особено накърнен от разтърсването, което ни очаква и тази, и следващата учебна година. В семинара обаче постижимото е много повече. Така е устроен животът – участваме едновременно в много цялости и постоянно компенсираме една недостатъчна с друга по-достатъчна. 

С пожелание за хубави летни дни!

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.