БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДУШИТЕ НА ПЛАТОН
или за сходствата и различията в личността

ГEOPГИ ГОЧЕВ 

1. Ярките сухи цветове на Мароко, землистата топлина и влагата на есенните паркове, миризмата на разчупения портокал и подострените моливи, канелата, турското кафе, вкусът на хляба с маслини, много течните акварели и много педантичните офорти, Димитровград, Женева, Солун, майка ми и баба ми, разцъфналата хортензия, домашните супи, приказките на Киплинг, Х. след вечеря, притихнала, отпусната в бялото пухено одеяло, наелектризирана броня, която леко ме парва, когато я докосна, бистрото лице на дъщеря ни, загледана в слънчево зайче, стихът на e.e. cummings nobody, not even the rain, has such small hands, написан за нея, рижите сетери, ирониите и поучителните вечерни монолози на Б., неовладяната коса и оптимизмът на В., прималяването, преминаващо в еуфория, когато излитам със самолет в мрачна и дъждовна сутрин, лимоненото жълто и червените тухли, сухият студ навън, разливането на умората в мигновено заспиване, Хермесовата лекота на тялото, водните лилии на Моне, лавандулата, Пруст, Флобер, Русо, Рот, Капоти, щедрите вестници и късният обилен обяд в събота, разхвърлените топли стаи, светлината през хартия, хрумването, главите на Бранкузи, дъбът, чиято корона е разлюляна от вятъра на Ерос в един фрагмент на Сафо, грапавите божествени пасажи у Платон, трудно изкопчените разкази на А., понякога дългото приятелство с Н., несложното приятелство с В., дете, което си смъква с отмъстителен жест бодящата го плетена шапка, подслушаните разговори в автобуса, виното, вратовръзките, навиците, финалните сцени във филмите на Антониони, Марчело Мастрояни и Анита Екберг във фонтана “Треви”, навитите ръкави на ризата и часовниците със стрелки, мелодичните несвършващи изречения, разпалените неравноделни спорове, “Павана за една починала принцеса” на Равел, реките и облаците над океана, но и някои прояви на приятелска подлост, черната реторика, бързото разстройване, слабеенето и ревността, честолюбието, безразличието, студенината, раздуването на малките болки и успехи.

2. Навярно и аз мога подобно на Сократ в началото на Платоновия диалог “Федър” (230а) да кажа, че отделям доста време, за да се питам – съзнателно, пък и несъзнателно – дали по отношение на това, чрез което определям какъв съм или какъв искам да бъда, представлявам същество по-сложно, по-оплетено и по-разпалено от стоглавия великан Тифон, когото някога богинята Гея родила, за да се противопостави на Зевс, или пък съм кротко питомно животинче, причастно на простичкото божествено начало (theias tinos kai atyphou moiras metekhon, казва Платон, заигравайки се с името на чудовището) и затова винаги еднакво със самото себе си. Ако сега си представя, че Федър носеше под дрехата си скътано не словото на Лизий за предимствата на невлюбения, а свитък с Девета книга на Платоновата “Държава”, той сигурно щеше да намери повод да го зачете пред Сократ и като стигне до мястото от текста (IX, 588b и сл.), в което се обрисуват частите на душата, с присъщата си младежка необузданост да зашуми и да прекъсне четенето си, възкликвайки: “А, ето, Сократе, това, което питаше преди малко – като всеки човек ти си и едното, и другото!” Въпреки че външно си един, в душата ти живее и постоянно менящо облика си чудовище от митологичния род на Скила, Кербер или Химера, увенчано с множество глави на диви и питомни животни, символизиращи твоите телесни желания, и огромен силен лъв, чийто кръвожаден гняв може във всеки един момент да се прояви, и много по-мъничък от лъва винаги еднакъв със себе си, разумен и добродушен, но доста крехък и слабоват човечец, когото другите две животни постоянно грабят или в най-добрия случай подяждат.

Как тогава тази странна менажерия, която представлява Платоновият човек, как това вътрешно напрегнато кълбо от желания, чувства и разум, което без съмнение и аз представлявам по отношение на моите разнолики стремежи и действия, не се разпада? Как толкова дълго време, въпреки понякога кризисните ситуации и разочарования, оставам цял и свързан, как мога да казвам, че съм същият, при положение, че в това, което харесвам и искам да притежавам или да бъда, не мога да не съм постоянно различен? Каква е в крайна сметка тази еластична, прилепчива, лесно делима, пореста личност, която нося?

3. Струва ми се, че запазвам вътрешната си свързаност и оставам един и същ въпреки промените, които предизвиквам или претърпявам, по два начина, обусловени взаимно. Първия ще нарека “стратегия на наподобяването”, втория “стратегия на отделянето”. Понеже съм развил това разбиране от четенето и обичането на двама автори, Платон и Русо, то ще се позовавам на тях, представяйки тезата си. 

В какво се състои най-напред стратегията на наподобяването? Изглежда, в това ефективно да разбираш, че вътрешният свят, независимо дали ще бъде наречен душа, личност или “аз”, не е устроен по-различно от външния: че, първо, във вътрешния си строеж, в съвкупността от мисли, образи и вярвания за себе си, човек е движен от същите сили и мотиви, на които се подчинява изобщо всичко одушевено в света, и, второ, носи в себе си същото динамично общество от неравни по качества и нееднакви по характер хора, сред които външно опитва да се отличи и наложи.

Първото твърдение е представено от Платон по знаменит символичен начин в диалога “Тимей” чрез мита за сътворяването на космоса. Платон твърди (34b и сл.), че световната душа – първото и най-съвършеното творение на бога демиург – не е едносъставна по природа, а получена от нелекото свързване на двата може би най-противоположни елемента, на двата най-трудно съчетаващи се един с друг ейдоса, чиито проявления се откриват в странните същества, населяващи човешките души. Смес от ейдоса на Същото, to auto, и ейдоса на Другото, to heteron, душата на космоса, която впоследствие ще послужи като образец при създаването на всичко останало в света, ще наложи навсякъде върху него този принцип на вътрешното несходство и динамика между непромяната и промяната, но заедно с това ще даде и рецептата, изпълнена, както показва Платон, с математическа точност върху работната маса на демиурга, чрез която то се балансира, преодолява и превръща в хармония: по-голямата доза от Същото, вложена в душевната смес, тоест по-голямото влияние на разумната сила, която може и трябва да се противопоставя на крайните действия и решения, към които подтикват останалите елементи в сместа, гарантира неконфликтното следване на двете свръх-задачи, вложени в душата – задачата движение и задачата безсмъртие – и така по-устойчивото щастливо съществуване на цялото именно като съставно цяло.    

В “Държавата” този космологичен модел е придобил и етико-политическо измерение. Справедливостта и останалите добродетели според Платон трябва да се търсят по-напред вътре в строежа на душата, която прилича на малък полис по това, че и в нея живеят и действат различни същества, надарени с различна чувствителност и разумност, които, следователно, развиват помежду си същите отношения на ред и безредие, същата тяга към непромяна и промяна, които развиват и хората навън в общността. И оттук справедливостта, както се казва в Четвърта книга (443c и сл.), представлява не толкова външно действие с една или друга цел, с един или друг резултат, а вътрешна хармония, постигнато вътрешно сходство и съгласие между тези различни елементи и същества, борещи се за надмощие в полиса на душата – с уговорката, че тази хармония Платон вижда не като демократично равенство на всички желания, както по-скоро ние си представяме това, което наричаме “вътрешно здраве”, а една мека тирания на разума над желанията и чувствата, проявяваща се в сдържаност и в един вид постоянна вътрешна педагогика, някак трудна за възприемане и следване днес най-вече с това, че изисква оформянето в самите нас на сложна реч, комбинираща по недразнещ начин смаляването на това, което вярваме, че сме, с усилването на това, което можем да станем.

В края на XVIII в. Русо – по-скоро без да развива пряко възгледите на Платон – е свързал в последната си книга, “Мечтанията на самотния скитник” (Les Rêveries du promeneur solitaire), разбирането, че сме вътрешно несходни със самите себе си, с новото, вече модерно разбиране, което ще бъде кодифицирано от декларациите за правата на човека, че всеки носи в себе си уникална личност, различаваща се от всяка друга и полезна именно с това свое различие. Отделен от останалите хора, както вярва, тъкмо поради крайното несходство на своята личност с личността на другите, изпълнен освен това със страхове, че е гонен и преследван от опасни и зли врагове, Русо постепенно открива към края на живота си, че може, регистрирайки всеки ден вътрешните си изменения благодарение на един символичен механизъм, който нарича в Първата разходка “барометър на душата”, да постигне вътре в себе си свързаността с обществото, в което външно не допускат да живее. Така Русо открива и утешението, че не може да бъде напълно сам, защото макар и изолиран от другите, всеки ден общува и влиза в противоречие с достатъчно много разнообразни проявления на себе си.

Но стигайки до идеята за вътрешното общество, Русо в крайна сметка стига и до същия проблем за организирането на съставената от различни части цялост, на който се е посветил по отношение на политическите общности в текста на “Обществения договор”. За да бъда цялостен, използвайки по позитивен начин условието, че съм винаги различен, е необходимо вътре в мен да се наложи някакъв по-траен ред, необходимо е, следователно, да сключа и спазвам и в себе си нещо като обществен договор, регламентиращ управлението на вътрешните ми действия. Това е, което наричам “стратегия на отделянето”: съвкупността от начините, по които личността винаги дели себе си ценностно на по-важни и по-неважни части и съставя въображаеми списъци с по-стойностни и по-нестойностни предмети, хора, събития, желания и грижи, и оттук начините, по които в своите външни проявления отдава повече значения на едните за сметка на другите.

Тази идея за ценностната вътрешна делитба, разбира се, не е напълно съвременна и, както искам да покажа, е естествено да бъде открита именно там, където се счита, че ядрото на идентичността не е едносъставно, а съчетание от различни елементи. Затова и черпя пример отново от диалога “Тимей”. След като е показал, че човекът е оформен по подобие на космоса съставно, Платон описва в 69а и сл. как в тази структура, чрез отделяне на нейните части, се е получила вторична йерархия и ред, който може да се опише като своеобразна карта на местата в тялото, обитавани от различните човешки души – аналогични по функция на частите на душата, представени в “Държавата” (IV, 439d и сл.) и “Федър” (246а и сл; 253c и сл.). Главата, акропол на тялото, съдържа най-ценната и за разлика от останалите души безсмъртна човешка душа – разумната, която посредством шията, нещо като провлак и същевременно гранична бразда, бива отделена от гърдите, където като в мъжки и женски отделения на къща са настанени душите, свързани с гнева и сродните му чувства, на свой ред отделени от слабините, където сякаш на ясла е завързано многоглавото чудовище на страстите – душата, представляваща желанията за телесни удоволствия.

По друг начин тази образцова вътрешна делитба – при която тялото парадоксално играе ролята на разделител и пространство на ред, разбира се, по-строг в горните и по-хлабав в долните му части – може да се открие и в диалога “Федон”. Според този текст душата обаче не е нещо съставено, тя няма части, иначе, казва Сократ, би се разпаднала при смъртта подобно но тялото (78b и сл.). Обяснявам си това на пръв поглед несъответствие спрямо разсъжденията за строежа на душата в другите Платонови диалози с това, че фигурата на философа Сократ, както е представена от Платон в този диалог, е също като начертаното в “Тимей” тяло образец за постигнато идеално делене между ценно и неценно във вътрешния човешки строеж. Душата на Сократ няма и не може да има части, а е чиста едносъставна душа, защото философът, който цял живот, както твърди пред своите другари, е упражнявал умиране (meletē thanatou: 67d; 81a), е постигнал в себе си безостатъчното делене на душа, която е нещо божествено чисто и безсмъртно, и тяло, което е нещо смъртно и мръсно. Оттук и лекотата, с която Сократ посреща смъртта, финалното делене на душа и тяло – лекотата на човек, който щастливо вярва, че вече е напълно идентичен на себе си, че може да се прояви като едносъставен и завършен, като изцяло отделен от несходствата си, като защитен от допускането на смесване между това, което желае да бъде, и това, което не желае да бъде. И понеже в ценностната йерархия, изложена от Сократ, тялото е нещо, което Сократ твърдо не желае да бъде и от което с цената на всичко желае да се различи, то нищо не му пречи в края на диалога, преди да изпие отровата, да заяви, къде шеговито, къде съвсем убедено на своите другари (115c), че онзи Сократ, за чийто труп след малко те ще се погрижат, няма да има нищо общо с одушевения Сократ, с когото сега разговарят и който ще им се изплъзне след смъртта, за да отиде на по-красиво място.

Изображение: Константин Бранкузи, “Спящата муза”, 1910 г., Metropolitan Museum of Art, New York



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Докоснах се до форума благодарение на моя добър приятел и съмишленик Искро. Свързва ни 48-годишен период на непрекъснато общуване, споделяне и вникване в многостранната и безбрежна проблематика на човешката личност и психика. Всеки от нас бе тръгнал от ъгъла на своята дисциплина и на нейните изследователски методи. Той професор по психология, аз - лекар, психиатър и геронтолог и - също заинтересуван от психологията. Ние двамата с Искро сме “отделно и заедно”, нашата различност по чудесен начин ни обединява в интереса и порива ни към загадките на личността. Тя парадоксално ни прави по-близки. Заедно и отделно – това не са ли мостовете между различните дисциплини? Защо да не хвърлим мост между психо-геронтологичните търсения и подходите на хуманитаристите изучаващи “душите на Платон”? Геронтологията, на която се посветих преди няколко десетилетия, ми допадна и с това че тя подразбира цялостен поглед към човека, обединяващ подходите и методите на различни биологични, медицински, социални и хуманитарни дисциплини (в това число философски, литературоведчески, културоведчески). Къде по-добре,
ако не през призмата на стареенето, можем да съзрем многопластовото, противоречиво и единно, изграждане на личността като био-психо-социално развитие - с напластяванията на наследственото, вроденото и придобитото, с постиженията и упадъка, с неизбежната,
но индивидуално различната телесна промяна, но и с откъсващата се от нея траектория на психо-социалното развитие на човека? И всичкото това в рамките на невероятни изменения в екологията, но и в технологиите, комуникациите и социално-културната среда, изменения настъпващи буквално в рамките на един човешки живот и пред очите ни. И същевременно, основните черти на личността, нейните устои, в много индивидуални случаи се оказват учудващо стабилни. Изкушавам се да цитирам “ДУШИТЕ НА ПЛАТОН или за сходствата и различията в личността” на Георги Гочев, където той сполучливо казва че е “същество по-сложно, по-оплетено и по-разпалено от стоглавия великан Тифон, когото някога богинята Гея родила, за да се противопостави на Зевс”, и после: “как това вътрешно напрегнато кълбо от желания, чувства и разум” с “разнолики стремежи и действия не се разпада? Как толкова дълго време, въпреки понякога кризисните ситуации…
оставам цял и свързан”…”същият” и “постоянно различен?” (съкращенията са мои – И.П.). Съвременните геронтологични проучвания доказаха ясно че сложно изградената човешка личност с нейните качества може да се окаже по-устойчива от променилите се в периода на един достатъчно дълъг човешки живот социално-културни условия, че хората са различни и стареят различно, че старият човек, може да бъде ценност. Преди години бях доста заинтересуван от биографиите на дълголетни творци и можах да се убедя че кривата на творческите им постижения може да бъде възходяща и те да стигнат своя връх непосредствено преди смъртта, назависимо от неизлежните биологични белези на остаряване. Това са индивидуални случаи, но те маркират размаха на човешките възмажности. Един от ярките примери е Микеланджело Буонароти, който в при смъртта си на 89 години през 1564 току що е изваял четвъртата си и най-дълбока Пиета – Пиета Ронданини, но е възнамерявал да продължи да работи над нея. В момента на смъртта си той е ръководител на строежа на катедралата Св. Петър в Рим и е можал да завърши нейния купол. Най-хубавите си стихотворения той пише определено след 70-годишната възраст (имал съм възможност многократно да се консултирам с брат ми, преводач и изследовател на лириката на Микеланджело). Но, няма нужда да отиваме до единичните примери на гениални творци. Доста по-голям брой възрастни хора достигат до характеристиките на т.н. “старческа мъдрост” – една житейска експертиза, позволяваща им да дават добри съвети по въпроси от практическия живот. Категорията старческа мъдрост е оспорвана, но аз я поддържам. Мога да я подкрепя с мои наблюдения, но ще се позова най-вече на поредицата забележителни изследвания по въпроса на професор Паул Балтес, който почина скоро на 90 годишна възраст. Ще вмъкна че и досега най-голямо удоволствие в практиката ми на гериатър ми доставят беседите с някой интересен възрастен човек, който е в състояние да обозре опита си от една цяла историческа епоха, обхващаща 70 или 80 години. Тезата за стария човек като ценност може да бъде основателно оспорена с примерите за упадък и деменция в хода на остаряването. Сложно се намесват биологичното и средата, онаследеното и придобитото. Но, биологията е въпрос на вероятности и рискове. Фактите сочат че случаите на деменция са 1.4 % на 65 години,
2.8 % на 70 години и се увеличават двойно със всеки 5 години. Но и на 90 и 95 години те не надхвърлят 30 %, т.е. и на границата на биологичното дълголетие мнозинството хора остават психично здрави. Това мнозинство от хората могат да остареят успешно (successful ageing) просто като живеят пълноценно, като участват в живота. Нахвърлих само няколко елемента от геронтологичния подход към многостранните проблеми на психиката и личността с идеята за мостове между изследователите в различни, включително хуманитарни области.

Игнат Христов Петров - ignatpetrov@yahoo.com
Тема № - 37 Коментар № - 4279 Игнат Христов Петров - 2011-03-06 20:09:08
Бориславе, допадат ми контрафактологичните хипотези - по приницп - и в твоя случай. Принципът ми е един и в двата случая. Въпрос: Ако приемем хипотетично, че живеем в мафиотска държава (напр. в Палермо), а аз, ти и всички работим за нея и плащаме данъци (около 53% от паричния ни брутен доход годишно) на хипотетичната мафиотска държава, ако децата ни служат в армията й, то ние мафиоти ли сме? Контрафактологичната хипотеза (защото нито ти, нито някой от този форум, нито аз, сме мафиоти) е - че сме мафиоти. Защо, защото плащаме данъци, които хипотетично се присвояват от мафия при обстоятелството на мафиотска държава.Само че, трябва да се докаже това. А не виждам как може да се докаже. Ако плащам данъци на мафиотска държава, които се преразпределят по незаконен начин към мафията, ако мафията ме граби всеки ден и вме е поставила в унизителното положение да не мога да се защитя от нея, то аз съм принудена да го правя със силата на тази мафия, а не защото съм мафиот и обичам мафията. Същото е и с руските войници. Милост за мен и за теб и за всички и за руските солдати. Моля.Имам толкова много работа, то е Мудъл, то са писма на студенти, то са искания за справки, то са паспорти и пр., Бориславе, не ми се спори за това. Жертвите трябва веднъж да винаги да бъдат отделени от палачите си и да не им се вменява вината на палачите. Това също трябва да е лема.
Тема № - 37 Коментар № - 4270 nkioseva - 2011-03-04 12:22:46
Нинел, точно от тези "закръглявания" ме е страх - да причислиш румънските и финските войници към "руските солдати". (Между другото - държава е Финландия, но езикът е фински и основният етнос са фини). И освен това - по същия ли начин ще оценим окупирането от съветските солдати на Източен Берлин и издигането на стената?
Тема № - 37 Коментар № - 4269 Борислав Георгиев - 2011-03-04 09:23:41
Бориславе, да не обърна пак цифрите, но както ми е дефект да ги гледам отзад напред, така ми е дефект и да ги закръглявам пред десетичната запетая отзад напред. Затова и не споменах румънските и финландските войници, които трябва да бъдат споменати. Заради закръгляването към цялото число, което ги поглъща, а това е числото на "руските солдати", термин, който "конотирам" с преклонение.(И в данъчната декларация се закръглява така - да не забравиш).
Аз се възхищавам на руския войник, колкото и да ти е странно. Но за мен: Той е търпелив, издържлив и скромен. Това са човешки добродетели. Ако пък това са и добродетелите на войник - това вече е необикновено и заслужава уважение. Това, че се бие в армия на империя е друг въпрос.
Един войник трябва да уважава другия войник,а аз съм войник по природа.
Никак не съм съгласна, че 22-ри септември трябва да е национален празник на България. Това е формално обявяване на независимост, постигната де факто далеч преди това и от други хора.
22-ри септември е проста функция от Трети март. Освен това предизвика никому ненужна парична криза в България - криза от перчене и глупава надменност. Тази криза я открих аз и я доказах (методика на Фридман-Шварц). Кръстих я Паричната криза на независимостта. Парична криза- Глупост. До там е довело високомерието на онзи с короната от 22-ри септември. А руският солдат не е високомерен. Освобождавал ни е, а между това ние сме му продавали храна и вино само за злато (при някакви дребни монети доминиращи в обращението по това време в българските земи - като напр. онлуци) и то на цени, които са в пъти в повече от обичайните. Но той, солдата, е бил търпелив, издържлив и скромен и вярвал, че освобождава брата си от иго и зверство. Много ме е било срам от това, когато четох документите, гледах и анализирах цените. Толкова, че никога не го написах и го изключих от текста си. Но е така, уви. Срам за едни и слава солдату.
Началото на нова България и славата на освобождението винаги ще бъдат за Трети март, както и винаги над тях ще бъде Левски.
Да ни е честита свободата.
Тема № - 37 Коментар № - 4267 nkioseva - 2011-03-03 19:08:05
Аз съм от тези, които намират, че датата 22 септември е по-подходяща за национален празник на България. Нинел, като говориш за "руските солдати" - израз, отрицателно конотиран за мене, - спомни си, че има и румънски, и фински войници, загинали на българска територия в Руско-турската война от 1877/78 г. Спомни си защо Санстефанският договор се подписва точно на 3 март (по нов стил).
Благодаря на Георги, че обяви предстоящото публикуване на моя текст, който е далече от Античността, но който - предполагам - ще породи дискусии и редица несъгласия с моите твърдения.
Така че - до скоро!
Тема № - 37 Коментар № - 4265 Борислав - 2011-03-03 13:59:04
PS. Извинявам се за изписването на годините.
Това - да обръща числата, е професионaлен дефект на счетоводителя, защото ги гледа отзад напред, да не обърка стотиците.
Или може би ми се иска да е било век по-рано....освобождението?! :))
Тема № - 37 Коментар № - 4263 nkioseva - 2011-03-03 13:14:14
Жалко, че тези дни нямах време да отговоря на въпроса на Марта за вертикалната множественост, която по някакъв начин доближава понятието за "смъртта" при Платон и за "Бога" при Св. Августин.

Първото, което си мислех - е, че "майката" при Св. Августин и "раждането" при Платон - бележат земното, но те бележат и започването на изграждането на значенията. Най-интересното е, че макар и да са едни чисти означители на човешкия живот, те не са поставени толкова на земята, колкото на небето. Движението им не е хоризонтално, а вертикално - но докато “смъртта” и “Богът” бележат една траектория от земята към небето, “майката” и “раждането” бележат траектория от небето към земята. Смъртта при Платон е вертикално множествена защото в общото значение се добавят смислите на всяко едно говорене, небето се прави още докато говорещите са на земята - и те, чрез смъртта, отиват в едно познато небе, чието постигане означава пълното конструиране на значението. Там (в голямото цялостно значение) вече може да се пие от водата на забравящата река на входа на небето, с която се означава едно от началата на небето - чиято същност е по-различна от земната - и с това, че тя трябва да се забрави, когато душите тръгват обратно към земята и отново пият от забравящата вода на изхода на небето, също означаваща едно от началата му - изчистени за нови припомняния на истинските неща, които са видели там - любовта, красивото, доброто...

Земният живот излиза, че е практиката на небесната теория - припомняне на онова видяно божествено - но дали това божествено е Богът, към който се стреми Св. Августин? Не можах да отговоря на Марта, защото покрай истинския Бог при Св. Августин, означен така точно и дори религиозно, все ми се промъкваше една мисъл - това, че Св. Августин смята, че човешкият свят е отворен към цялостния външен свят с лице, даден в символа на Бога – нещо, което казва в интерпретацията си професор Богданов и експлицира именно онази връзка, която обменя частния смисъл и общото значение. Мислейки за това обаче ми се промени представата за т.нар. гранична възможност за божественост – в посока – изкачване към небето, която посока показва и излизане извън себе си... Къде се намира тази граница? Няма да разглеждам това от жанрова гледна точка - или по-скоро от страната на историята на жанровете, която също може да ни изведе до интересни заключения-начала: преминаването от диалога през диатрибата до говоренето със себе си и говоренето с бога (с много ясни изводи – какво се случва - в любовния роман, носен от общ-разделен герой), или пък от възможността на РАЗКАЗА да изразява имплицитно представата за нейерархичен множествен свят, разколебавайки монолога за сметка на диалога и полилога. Не мога обаче да не обърна внимание на това, че дори и изглеждащ като затворен в себе си разказ, човекът, който говори с Бога - излиза навън... наистина е важно именно неговото пребиваване в Бога - както пише професор Богданов в "Отделно и заедно", а не пребиваването на Бога в човека – защото, според мен, и смъртта при Платон и Богът при св. Августин означават обмяната между значението и смисъла, от които се прави разбирането. Човекът умира при Платон, а при Св. Августин, говорейки отива при Бога - за да се сдобие - при Платон - с неща за припомняне, при св. Августин - с по-осмислени неща - за да може да участва в по-голямото разбиране на Вселената, правейки своите смисли част от голямото значение, което е цялостно, но никога не е затворено.

Според мен - именно затова "Изповедите" приличат на голям автобиографичен разказ, диалозите на Платон - също носят автобиографичната линия. Това е една от теориите на професор Богданов, по която сега, още несъбудена съвсем, преминавам набързо и може би не много точно като за изразяване на душите на Платон и на Бога на Св. Августин - но може би и вярно, защото често пъти и в диалозите на Платон молитвите и личните божества служат за същото, както Богът при Св. Августин.

Та, според мен, Св. Августин доста греши като казва в Седма книга на изповедите си, че в Платоновите книги никой не пее, докато пред самия него се явявал единният лик на светите речи - заговаряйки за Исус Христос, който хем е рановечен на Бога, хем е спасяващ хората, и погледнато от семиотична гледна точка - се явява един интерпретант - връзка между истините на небето и на земята, Божий син, който чрез оприличаването си с хората и възможността да води диалог с тях и те - с него - да ги оприличи като себе си на Бога и да слее двете истини - голямата на Бога и малката на хората, които две истини абсолютно ми пасват на конструкта: значение-смисъл - означаващ и самата вертикална множественост - разговарянето при Платон, положено между земята и небето и търсещо истината между човешкото и божественото – е също такъв интерпретант, какъвто е Божият син.

Марта, предполагам, че целия месец имаш имен ден - затова - ти пожелавам много хубави неща и да останеш с нас във форума и в другите теми, защото пишеш много интересни коментари – дори в 4 през нощта:-)!
Тема № - 37 Коментар № - 4262 vesselina vassileva - 2011-03-03 12:56:57
Честито Освобождение! Влизам само, за да ви честитя празника - Деня на освобождението на България от турско робство.
Нека таз свобода да (не ни) бъде дар!
Аз поне винаги си слагам българското знаме на трети март, да се вее, вее на студения вятър, в памет и в чест на всички българи, обичащи свободата, на всички, които са дарили на нас живота си за вечния живот на свободата, на всички войници, които с измръзнали ръце са държали манлинхерките и кремъклийките за свободата на България, на нашата свобода.
Числа. Прав е Владимир Маринов за числата. Числата винаги са числа и цифрите на числата цифри. Но: Зависи какво съдържание и смисъл се влага в тях в различните времена и от различните хора. Дали са цифрите на златните пари, в които единствено искали да продават българските кръчмари на руските солдати през 1787/8, дали броя на руските солдати, замръзнали в снеговете, дали сметките от тефтерчето на Левски, дали броя на обесените патриоти, дали пък милионите свободни българи.
Нека таз свобода да не ни бъде дар. Затова обичам новия, свободния български университет. Той ми беше дар от другиго, но за да бъдем и сега и утре свободни, трябва да пазим и закрепяваме нашата свобода, която ни е дар, но и дълг.
Свободата няма число, цифра и брой. За нея трябва да сме готови за платим всяка цена - в число и цифра. Защото нито е цифра, нито е число. Защото е свобода, една и единствена, но не е единица.
Тема № - 37 Коментар № - 4261 nkioseva - 2011-03-03 11:43:15
Георги, дано наистина топлите дни да дойдат. Гледам снега и се питам как са пресичали нашите хубави планини онези войници през зимата на 1877–1878? Дошли са от толкова далече; войници, крепостни селяни на военна служба за 20 години. Тези мъже са влизали са в китни български селца пълни с неща, дето на руски климат не виреят за да освободят поробените българи. За какво ли са си говорели тези измръзнали войни като са видяли нашите прародители, техните къщи, земи и китни български черги?

Трябва на човек да му е много топло на душата за да издържи една такива зима. И всички зими. И няма значение къде. И на какъв климат.
Тема № - 37 Коментар № - 4260 Анета де ла Мар - 2011-03-03 09:24:03
Не знам дали Владо и Георги са имали скорошен повод да се замислят за свети Августин, преди въвеждането му в тази дискусия, но и двамата така удачно го включиха в коментарите си, че направиха синтезите, които, както казах, осмислят форум общуването. Накратко това, с което всички сме съгласни, въпреки опозицията между Платоновия и Августиновия човек е, че по отношение на говоренето за душата, както написа Владо, няма радикална разлика между Платон и Августин. Напротив, има явна и призната приемственост на Платоновите представи от страна на първия сред бащите на Църквата, и точно поради нея ми бе нужна фигурата на света Моника. Радикално новото в нея, изхождащо от голямата й и сигурна вяра, е не друго, а именно не-говоренето за душата. Липсата на нужда да се обговаря нещо съществуващо, но необозримо, толкова сигурно и в същото време така динамично; така близко, но поради божествената си природа, така непознаваемо. Или, както каза Анета, наистина всяко наричане и формулиране може да „замрази” и „фиксира” най-живото в човека, неговата душа.

Така или иначе обаче, стремежът към опознаване на душата, дали ви опозиция с тялото или в по-усложнено възприемане на Божието подобие като единение от душа и тяло, е твърде нужно за всеки, който се стреми да познае себе си. Тъй като знам, че и Владо, и Георги отлично могат да представят историята на античното „познай себе си”, ще си позволя скока във времето, който споменах, че ще направя, за да приближа дискусията към Русо и неговите разговори със себе си. Ще припомня накратко основни моменти от дискурса на Монтен, като интересното в тях за мен е интерпретацията, която им прави Ерих Ауербах в книгата си “Mimesis: The Representation of Reality in Western Literature”.

Основното в тази интерпретация е вече утвърденият модел на приемственост. Изведен дотук между Платон и Августин, той е идентифициран от Ауербах при Монтен като установяване на християнските извори в зараждането на съвременното самопознание(стр.304) и по-сетнешното му развитие в подхода на Хуманистите и на мислителите от Просвещението. Забележителното в интерпретацията на немския учен е извеждането на поредния пример за втъкаването на старото в новото, противопоставено на порочното периодизиране на всеки вид история. Вероятно избрано като подход, за да систематизира едно необятно знание, то по-скоро отнема рефлекса за проследяване на приемствеността. Без този рефлекс, отделните периоди изглеждат сякаш несвързани помежду си, сякаш всеки нов период се е появил от само себе си, с единствена цел да отхвърли стария.

Така, от изследването на Ауербах може да се изведе една доста интересна Монтенова схема, която по особен начин включва почти всичко казано дотук. Безсъмнено, „Опити”-те му са нещо ново и много негово, но няма как в тях да не се открият типичните за Късната античност и Средните векове примери, цитати и афоризми. От друга страна, напомня Ауербах, Монтен не веднъж споменава своя авторитет в лицето на Платон, въпреки че „Опити”-те не са диалози. Колкото до образа на Сократ, той е силно Монтенизиран (стр.295). Постепенно стигаме до същността на есетата – те са вид изповеди. Според Ауербах, макар Монтен никъде да не го споменава като директен пример, е ясно, че той не е пионер в разкриването на себе си – Августин вече го е направил в своите „Изповеди” (стр.300). Бихме добавили и още по-съответния пример на Марк Аврелий и неговото говорене „Към себе си”, но Ауербах не го споменава, може би именно защото държи на християнската нишка у новаторския Монтен. А тази нишка е много важна не за друго, а защото тръгвайки от античните философи, Монтен по-късно се разграничава от тях, защото не е съгласен с тяхното противопоставяне на душата и тялото. За древните мислители човекът представлява само душа и разумност, които трябва да победят или поне да надмогнат и да се разграничат от слабостите на тялото, докато според основания на християнството възглед на Монтен, именно тялото е по природа надарено с умереност към слабостите, докато това, което усилва страданието или влечението към удоволствия, е именно нашата разумност или свободната ни воля (стр.305). (Съвсем обратно на образа на Филип Рот). По-нататък Ауербах прави едно важно уточнение-потвърждение на тезата си: макар Монтен много да се пази от директно признание на причастността си към християнството, защото това за него вече е хлъзгава и ненужна тема (стр.306), то корените на реалистичната му представа за човека като единство на разумност/душа и тяло, се откриват именно в християнската традиция.

Накратко, за да стигнем до Русо и Просвещението, виждаме, че трябва да извървим дългия и сложен път, който започваме от Питагор и Платон. При тях говорим с понятията душа-разумност-тяло, като се научаваме да възприемаме душата като вътрешна и външна. После стигаме до свети Августин, който продължава със същите понятия, но с друга посока и по-валидно разделяне на горно и долно, хоризонтално и вертикално мислене за човека. Завършваме с Монтен, който отново ползва познатите понятия. Той обаче, не ги поставя в режим на разделеност, а ги обединява и с това дава бъдеще на дискурса, който тръгва от християнската идея за цялост по Божие подобие, но се развива до пълното вникване и вглеждане в човешката същност. Идеята на това проследяване е да видим връзката между отделните различности и така да ги разберем по-добре, вместо да се отдаваме на лесното обяснение, че едно явление е именно такова, каквото е, защото абсолютно сигурно и фундаментално не е някакво друго, вероятно по-старо и поради това, по-лошо.

Накрая, за да пристъпим към темите понятие, разбиране и ситуация, можем да обсъдим един неедноизмерен проблем. Изброих понятията, които използвахме дотук, като грубо можем да ги разделим на следните две групи: гръцки философи – душа, разумност, тяло и християнски мислители – душа, разум, тяло. При втората група обаче има едно пропуснато понятие, което липсва както в гръцкия език, така и в гръцкото трансцедентно мислене. То е типично за латинския и на езическите, и на християнските философи, а по-късно остава и в романските езици, като е познато и в славянските. Говоря за съотношението дух-душа, animus-anima, esprit-ame, spirit-soul. Разбира се, трябва да се уточни, че в предхристянския латински „animus” не значи само „дух”, а по-скоро „разум, разумно намерение”, в контекста на гръцките философи. Колкото до Монтен, при него „esprit-ame” са по-често взаимно заменими. Той казва както: “…la justice divine embrasse cette societe et joincture du corpse et de l’ame…”, така и “...le corpse arreste la legerete de l’esprit et la fixe…” Още по-объркващо е, че в английския превод на Ауербах, „ame” почти никъде не е преведена като “soul/душа”, ами най-вече като “mind”-разум, разумност или латинското “animus”. На български обаче, „дух” и „душа” са много ясно разграничени, и в езически, и в християнски контекст. Така се стига до онази граничност на превода и разбирането, която, както казва Георги, вероятно най-добре се разрешава случай за случай...
Тема № - 37 Коментар № - 4259 Марта Методиева - 2011-03-03 04:57:30
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114151

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127996

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19975

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32586

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134137

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93757

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28835

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17614

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180640

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60595

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA