БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Ученият, интелектуалецът и политическата дейност
Борислав Л. Георгиев


Върху проблема, на който е посветен този текст, мисля отдавна.

Провокираха ме някои размисли на Паул Файерабенд в „Срещу метода” (който съветва, че науката - подобно на Църквата - трябва да бъде отделена от държавата; а тогава все още отъждествявах „учен” с „интелектуалец”) и Пол Джонсън в „Интелектуалците”. Провокира ме също така и есето на проф. Богданов „Европейският интелектуалец в профила на античното време” (в книгата „Европа: разбирана и правена”).

Тези размисли са и резултат от самовглеждане (какво да правя със своето знание и със своите умения, има ли изобщо някаква полза (обществото) от мене и т.н.), а са и провокирани от възклицания, отправяни ми често във връзка с основната ми специалност: „Кога ще научите този народ на български език???”, като най-често се има предвид кога ще науча „народа” на българския, който питащият харесва, но съвсем не е сигурно дали умее да го употребява...

Андре Мартине – виден френски лингвист – в началото на своя труд „Елементи на общата лингвистика” – пише, че науката се основава върху безпристрастното наблюдение на факти. В този смисъл научното се противопоставя на предписващото. „Ученият – казва той – трябва да се въздържа да препоръчва избор на едни факти за сметка на други, воден от морални или естетически принципи”. Когато започва да предписва, ученият престава да бъде учен - е изводът, който се налага от разсъжденията на А. Мартине. Но не казва в какъв точно се превръща.

Това по-късно ни го съобщава Цветан Тодоров. В увода на „Завладяването на Америка – въпросът за другия” той има интересно твърдение: когато съобщава, че възнамерява да ни разкаже една история, Цветан Тодоров твърди, че се интересува от нея не толкова като историк, а като моралист (!) – „настоящето ме интересува повече от миналото” Всъщност Цветан Тодоров задочно и (предполагам) непреднамерено допълва Андре Мартине: когато ученият престане да описва, а да предписва, от учен се превръща в моралист, който „научно” подплатява напътствията си по оста „добро-зло”.

Едно заключение на проф. Богданов в споменатото по-горе есе прави връзката между учения – моралиста и интелектуалеца: „Същевременно [Тукидид] е интелектуалец. Обществената актуалност го интересува повече от миналото, но най-важното е, че историята му гъмжи от концепции – между тях и за това, как се е породила войната”. Така трябва да заключим, че Цветан Тодоров ни разказва историята за завладяването на Америка като интелектуалец (а не като антрополог – в днешно време въпросът за другия, за другостта има преди всичко морални измерения).

Преди десет години Михаил Неделчев беше написал похвално слово за проф. Богданов по случай неговата шестдесетгодишнина, озаглавено „Богдан Богданов – един класик с поведение на интелектуалец” (Литературен форум, бр. 3 (444), 23.01-30.01.2001 г.), което също ме накара да се усъмня в първоначалното си виждане, че  всеки учен по подразбиране е и интелектуалец. В текста си М. Неделчев противопоставя „учен-хуманитарист” и „интелектуалец”  (синоними в този контекст) на „учен-експерт” – противопоставяне, което срещаме и в споменатото есе на проф. Богданов.

В текста си смятам да засегна следните въпроси в следната последователност: интелектуалци и интелигенция, учени и интелектуалци, интелектуалците и политическата дейност.
1. Интелектуалци и интелигенция

Авторитетни речници сочат, че думата „интелектуалец” се е появила някъде през ХІІ – ХІІІ в. В основата й стои глаголът intellegere – „разбирам”. Редовите хора обикновено се отнасят подозрително към интелектуалеца, най-вече защото рядко разбират какво точно им казва. Дори са изобретили и презрително назоваване както към интелектуалците, така и към хората, които виждат нещата твърде релативно (в тяхното виждане – които твърде много се колебаят да вземат решение) – „интелектуал!/интелигент!”

Интелектуалецът изкарва хляба си чрез своя интелект, чрез способността си да мисли, да наблюдава, да обобщава и да анализира; чрез степента, в която се е издигнал над единичното и атомарното, и чрез уменията си от тази позиция да обедини факти, хора и идеи било в логическа последователност, било в система, тоест - като ги структурира. Другояче казано – интелектуалецът е винаги на „мета” равнище по отношение на нещата и хората. В Античността първообразът на днешния интелектуалец е ораторът, според проф. Б. Богданов, - противопоставен по този начин на философа.

Всичко това дава на интелектуалеца съответното самочувствие, това му дава основание – както се изразява Пол Джонсън – да си позволи да направлява живота на хората, да ги съветва какво да правят и как да го правят.

Пол Джонсън твърди, че при появата си интелектуалецът е имал претенцията да измести от живота на хората духовника, духовното лице, тъй като някъде от ХVІІ век насам вярата в Бога (и в духовника) в Европа значително се разколебава. Б. Богданов пише, че на моменти интелектуалецът се изживява като жрец, като шаман, осъществяващ връзка между всекидневната и трансцедентната реалност. Докато обаче духовникът е бил ограничен от религиозните норми и догми в този си дейност, интелектуалецът – пише Пол Джонсън – не е ограничен от нищо, той дава свобода на волята и на духа си и според Пол Джонсън нанася повече вреди на човечеството, отколкото да допринася ползи за него в качеството си на нов негов духовен водач. Най-големият грях на интелектуалците според Пол Джонсън е фактът, че те доразрушават вече разколебаната вяра на хората в Бога. Макар и да не го казва изрично, от тук следва, че интелектуалците преобръщат света наопаки и вкарват в него хаоса - Великата френска буржоазна революция, първообразът на всички по-сетнешни модерни революции, вдъхновена от френските интелектуалци, е ярко доказателство за това. Впрочем, Ленин също възприема себе си като интелектуалец...

Проф. Богданов извежда друга много важна характеристика на интелектуалеца – безотговорността му – смелост, до която не стига дори и Пол Джонсън и която още повече допринася за по-скоро отрицателния образ на интелектуалеца.

Пол Джонсън пише, че героят на интелектуалците е Прометей; обаче аз си мисля, че пък техният първообраз е Одисей, който измисля начина как да бъде превзета Троя, но като типичен интелектуалец проявява след това хюбрис към Посейдон и бива наказан от него.

Типична илюстрация за стремежа на интелектуалеца да заеме мястото на духовника в съзнанието на хората е фигурата на психоаналитика, появила се доста късно като водеща обществена фигура – през ХХ век. Психоаналитикът обединява в себе си фигурите на духовника, интелектуалеца и на учения. Психоаналитикът се стреми да измести изповедника, защото голяма част от решаването на даден психичен проблем, зависи от неговото правилно артикулиране и назоваване, което позволява проблемът да се обективира, да се опредмети, за да излезе от вътрешния свят на човека и да стане предмет на разговор и евентуално да се стигне до лечение. Приказката „Цар Мидас има магарешки уши” никак не е случайна. Навремето най-интимните проблеми са се споделяли с изповедника, който ти дава или не ти дава опрощение – най-често ти го дава, ако направиш това и това. Психотерапевтът и психоаналитикът, разбира се, не ти дават опрощение, но използвайки научни теории и научни методи, ти показват, че като тебе са и още много други, че твоят проблем не е уникален, че най-вредното в твоя случай е да изпитваш чувство на вина. И изповедникът, и психотерапевтът/ психоаналитикът са обвързани от „обет” за мълчание, което дава сигурност на „изповядващия се”, че това, което е споделил, няма да стане достояние на останалите хора около него в близкия половин час.

Пол Джонсън анализира моралните основания интелектуалецът да има претенцията да съветва човечеството какво да прави, като анализира живота на известни интелектуалци: от Жан-Жак Русо до Ноам Чомски. Извода, до който стига, е, че всеки един от тях е достатъчно неморален и твърде непочтен във всекидневните си отношения и дела, за да си позволи подобна претенция.

За съжаление, не подлага на същия тип анализ и живота на известни духовници, при който вероятно би стигнал до точно същия извод - homo sum, homini nihil a me alienum puto е казал Теренций. Надявам се в крайна сметка, че Пол Джонсън няма предвид духовници от типа на Хорхе от Бургос в „Името на розата” на Умберто Еко.

*

Идеята за интелигенцията е руски артефакт. Думата не се превежда на други езици, а просто се транслитерира. Дефиницията й в речника е „Дума, с която се обозначава класата (!) на интелектуалците в царска Русия”.

Не е задължително даден представител на интелигенцията да принадлежи към аристокрацията, нито към едрата буржоазия. Интелигенцията е градско съсловие със стремеж да стане отделна класа, която да поведе неуката народна маса – тълпата  - към по-светло бъдеще. Онзи откъс от „Старицата Изергил” на Максим Горки, известен като „Сърцето на Данко”, е може би най-добрата алегория в това отношение: Данко разкъсва гърдите си, изважда светещото си сърце, което разпръсва мрака и извежда народа от тъмния лес.

Именно съсловната идея, развила се в класова идея, пречи обаче на интелигенцията да осъществи мисията, която сама си е възложила – спомнете си филма на Никита Михалков „Незавършена пиеса за механично пиано”, в който наистина е показана неспособността на интелигенцията да се справи с какъвто и да е реален, всекидневен проблем.

Съсловната идея пречи на комуникацията, защото отрича идеята за диглосност, отрича това, което в днешната лингвистика се нарича „кодово превключване”. Един (добре) образован човек би трябвало по-лесно да се справя с този проблем от един необразован. Но в Русия всъщност е  ставало въпрос за билингвизъм: висшият език е бил френският, а руският е бил като че ли само за домашни нужди. За да се разграничи този руски за домашни нужди от руския на по-голямата част от населението на Руската империя, се въвежда идеята за простолюдие, за просторечие, идеята за „обикновените хора”. Същевременно се създава значителна литература на висок руски език (според класификацията на Ломоносов) – руската класическа литература, която в крайна сметка поставя в равностойно положение руския и френския.

Позицията на интелигента, изключваща идеята за диглосност, за кодово превключване, за съжаление, не вреди само на комуникацията. По принцип интелигентът мисли за народа си като за неука и необразована тълпа, като за стадо, което трябва да бъде оглавено и водено. Някои интелигенти виждат себе си в ролята на овчаря, други – в ролята на овчарското куче.

Спомнете си само как всички ние в различни степени се възмущавахме през 1990-те години от изборните резултати, когато те не ни харесваха (а те май почти никога не ни харесваха, с изключение на 1997 г.): „Прост народ (сме си) – какво можеш повече да очакваш от такъв народ” беше най-често срещаното заключение. Най-неприемливото за мене беше когато „сме си” отсъстваше... Когато веднъж плахо се опитах да възразя по националното радио на подобно умозаключение, казвайки, че всеки, отишъл да гласува, има своите основания да гласува по един или друг начин (включително и от страх, и от икономическа принуда, както, изглежда, се случва с електората на ДПС), бях буквално оплют и „наврян в миша дупка” с аргумента „народът мисли само за ракийката и туршийката (салатката) си вечер и нищо друго не го интересува”. Не отричам валидността и на подобно твърдение, но то не е в състояние изцяло да обясни защо хората не гласуват по начин, по който на нас би ни се искало да гласуват.

*

България, както винаги, е на кръстопът – все още не можем да решим дали при нас става въпрос за интелигенция или за интелектуалци. Историята сочи, че при нас през ХІХ век по-скоро е започнала да се формира интелигенция – група образовани хора, готови да станат съсловие и водачи на народа, тъй като мнозина от тези хора получават образованието си в Русия. Парадоксално е, че част от интелигенцията започна да се превръща в нещо като класа чак по времето на Тодор Живков.

Това смесване между идеята за „интелигент” (представител на „интелигенцията”) и интелектуалец обаче се оказва доста злокобно за българската действителност: народът, възприемащ по-скоро идеята за „интелигенцията” отколкото за „единака” интелектуалец, продължава да очаква интелектуалците да поведат хората, да решат проблемите им, да им помогнат да престанат да се чувстват фрустирани. Когато кажа, че не се виждам в ролята на „водач на народните маси”, повечето хора учудено ме питат: а каква тогава е обществената полза от такива като тебе? Да задаваме такива въпроси – отговарям най-често аз – които никой друг не се е сетил да задава”...

2. Учени и интелектуалци

Заглавието на този текст изключва валидността на презумпцията, че всеки учен е интелектуалец.

Всеки учен, всеки човек на науката, който иска да надскочи ограничаващите го рамки на науката и да екстраполира знанията и опита си в един свят, който не се интересува особено (за на кажа „никак”) от научния метод, но който чака бързи решения на един или друг всекидневен, „злободневен” проблем, най-малкото има претенцията да бъде интелектуалец, защото по този начин той смята, че носи добро на хората, като предписва, налагайки им своите парадигми, какво да правят. Ако обществото започне да им вярва и да изпълнява техните предписания, тогава те вече наистина са се превърнали в интелектуалци.

Всъщност, най-големи претенции да бъдат интелектуалци в посочения смисъл имат философите и поетите, за които Фридрих Велики Пруски  казва: "Винаги когато искам да накажа някоя от моите провинции, пращам философи и поети да я управляват".

Ако приемем гледната точка, че изследваме интелектуалците на България, а не българската интелигенция (спомнете си за прекрасното иначе есе на Боян Пенев), ще кажа, че първият български интелектуалец е Търновският патриарх Евтимий, който върши доста нетипична за един патриарх дейност – организира отбраната на Велико Търново и на практика измества фигурата на царя. Интелектуалци са и хилендарският йеромонах Паисий, който ясно декларира своите политически намерения, пишейки „История словеноболгарская”, Врачанският епископ Софроний, който е най-активният разпространител на Паисиевата История, частично и отец Неофит Рилски, който пише граматика и организира светски (!) училища и така все пак относително остава в рамките на това, на което изначално се е посветил. Панайот Волов, един от апостолите на Априлското въстание, е учител по професия. Като типичен интелектуалец обаче той отстъпва водачеството си в Четвърти революционен окръг на напористия Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев), според когото, за да си успешен търговец, трябва да умееш да лъжеш (по думите му, изречени пред Захарий Стоянов). Типичен интелектуалец, без да е човек на науката, е Христо Ботев. Но той е поет и публицист и обзет от месиански настроения (характерни в различни степени за всеки интелектуалец), става прототип на днешния камикадзе. Васил Левски е политик, без да е интелектуалец, и може би затова е националната икона и до днес. Същото може да се каже и за Захарий Стоянов, който post factum става и мемоарист. Политик, който не е интелектуалец.

За да обобщя – за мен, всеки човек на науката (включително и учителите), осъществяващ бурна обществена и политическа дейност, като предписва идеи и поведение, пропагандирайки своите парадигми и картини на света, се стреми да бъде възприеман от хората като интелектуалец, като морален коректив на обществото.

За да илюстрирам какво точно имам предвид, моля изгледайте следния клип:

http://www.youtube.com/watch?v=uZkOQo6EMLQ

В частта си, отнасяща се до диагнозата на днешното българско общество, разговорът е адекватен, макар че от позициите си на психиатър и на писател д-р Любомир Канов не казва нищо ново. Но говори с тона и със съзнанието на обреченост на Касандра, че никой няма да го чуе. Но не съм съгласен, че промяната на парадигмите в България може безапелационно да се метафоризира като „болест”, „маразъм” и т.н. Забележителна е втората част от интервюто, в която водещата Мариета Фидосиева иска рецепта как да се излекува българското общество. Тоест - иска от лекаря да даде политически решения как да се реши предполагаемият глобален проблем на българското общество. Рецептата, както вероятно сте забелязали, не крие нищо оригинално. Всеки един от нас, без да психиатър и без дори да използва тежката терминология на д-р Канов, би могъл да формулира аналогични рецепти, ако е убеден, че те наистина биха свършили работа.

3. Интелектуалците и политическата дейност

Ученият (най-вече в областта на хуманитарните и социалните науки, който най-често има претенцията да бъде провъзгласен от обществото за интелектуалец) е често изкушен да прекрачи границите на научното (такова, каквото е описано от Андре Мартине) и да попадне в значително по-суетния свят на политическото. Като прекрачва тази граница, той придобива обществена известност, хората започват да го разпознават по улицата. Край на анонимността! Това го окуражава да даде израз на своите лични пристрастия и предпочитания. И напуска света на научното, т.е. на безпристрастното. Започва дори да изразява мнения и по въпроси, които не са от неговата компетентност. Прави оценки, най-вече по скàлата „добро-зло”.

Пол Джонсън в книгата си „Съвременността: история на света от 20-те до 90-те години” твърди, че нито една от големите политически и социални промени в света през 1980-те и 1990-те години не е станала с активното участие на интелектуалците. Нещо повече – той дори говори за краха на интелектуалците в опитите си да променят света към по-добро. Университетите – според него – са “традиционните домове на изгубените каузи”.

След 1989 г. един драматург и един философ от Централна и Източна Европа станаха президенти на своите държави: Вацлав Хавел в Чехия и Желю Желев в България (който много държеше да го титулуват „доктор Желю Желев”). В САЩ ученият, разбунил духовете в областта на лингвистиката и психологията през 50-те и 60-те години на изтеклия век – Ноам Чомски (някои все още предпочитат да го назовават „Наум Хомски”), – започна да пише на политически теми и дори стана пророк на анархизма в Щатите. Жан-Пол Сартър активно се включва в студентските вълнения във Франция и Западна Европа през 1968 г., отрича имперската политика на Франция по отношение на Алжир и така (неволно?) подкрепя генерал дьо Гол. Юлия Кръстева става маоистка, след като емигрира във Франция и се свързва с кръга около авангардното френско литературно списание Tel Quel и по-специално с Филип Солерс; по-сетне, през зимата на 1989 г., я виждаме вече като член на френската делегация, посетила България, оглавявана от тогавашния президент на Френската република Франсоа Митеран. От маоизма й нямаше и помен... Поетесата Блага Димитрова стана вицепрезидент на Република България през втория мандат на Желю Желев, но своевременно се оттегли поради несъгласия с президента, но като една истинска балканска жена прокле депутатите, подписали конституцията, да им изсъхне ръката, с която са я подписали... Да не говорим пък за това колко хора на науката станаха и продължават да бъдат народни представители.

В България все още битува мнението, че преди всичко човек от дадена гилдия трябва да стане министър на гилдията. Дали има политически качества, е на втори план. Много малко хора си дават сметка, че министърът всъщност трябва да внедрява в ресора си политиката на правителството, към което принадлежи, и да следи дали тази политика се прилага съответстващо, без непременно да е необходимо да бъде експерт в този ресор. Бившият френски президент Валери Жискар д’Естен беше (преди да спечели срещу Ф. Митеран през 1974 г.) министър на икономиката и финансите, като е завършил френската Политехника и две години е специализирал във Висшето училище по публична администрация. Всички във Франция смятат, че той повече или по-малко добре се е справил със задачите си като министър, тоест бил е успешен министър.

Постмодернизмът и деконструктивизмът, пропагандирани от ляво ориентирани интелектуалци, в някаква степен довършиха започнатото преди векове от Жан-Жак Русо, като внушиха на хората, които ги четат и им вярват, недоверие както към всички разкази (митове), имащи нормативен характер, така и към мета-разказа (Големия Разказ). Човек загуби упование в Бога, загуби упование в митовете - загуби устоите си, които са го крепели векове и са му давали сили да издържи и да продължи напред; изчезна „културата на текстовете”, както се изразяват Ю. Лотман и Б. Успенски. Днешният човек не може дори да се уповава и във вярата си в светлото бъдеще, защото комунистическата идеология разруши и това. Като че ли му остава да вярва само в силата на парите, които са в състояние да решат всякакъв проблем, и по този начин да се уповава на тях.

Американските катастрофични филми от последните няколко години насаждат идеята, че само глобалното сътрудничество между държавите е в състояние да спаси света от всякакъв апокалипсис. Дали това не е поредната трансформация на идеята за глобализация на света?

Интересен е все пак стремежът да се възстанови изгубената митология. През 1981 г. Джон Бурман пресъздава в прекрасен филм загубения за поколенията и известен само на специалистите основополагащ мит за корените на Британската империя („Екскалибур”). По същото време и в България се правят подобни опити: честваме 1300 години от създаването на българската държава, създава се филмовата трилогия за хан Аспарух – жалко подобие на това, което би трябвало да бъде един основополагащ мит за корените на държавата ни (особено сбитата американска версия, повече известна като 681:The Glory of the Khan). Правят се – дори приживе (!) – филми за видни политици: в момента Мерил Стрийп се готви да пресъздаде на екрана баронеса Маргарет Тачър; Хелън Мирън успешно пресъздаде във филм кралица Елизабет Втора по време на гибелта на лейди Даяна; „Речта на краля” се готви да грабне „Оскар”... Впрочем филмът наистина обра повечето Оскари за 2010 г., включително и за най-добър филм за 2010 г. (допълнението е мое, 28 февруари т.г.)

Да си спомним и за киноепопеята „Освобождение” на Юрий Озеров, където на екрана „оживява” Йосиф Висарионович Сталин и по време на прожекцията на първата серия немалка част от публиката в киносалона започна да ръкопляска при първия кадър със Сталин... Моите родители, които ме бяха завели на филма, се хванаха за главата. Тогава не разбирах защо...

Мнозина европейски политици обявяват, че мултикултурният европейски проект (наложен до голяма степен от интелектуалците) е приключил, след като се е оказал неработещ. Национализмите – освен на стадионите – намират все по-голямо място и в истинския политическия живот. Може би се връщаме към (пред)модерната епоха?

Всъщност обществената и политическата дейност на учения-интелектуалец би трябвало да се изразява предимно в областта на преподаването, защото преподаването е вид обществена и политическа дейност – най-важната, може би... Може би е вярно твърдението, че (учените)-интелектуалци(те) нямат никакво пряко участие в промените от края на ХХ век. Но нали тези, които промениха света, са били обучавани не само от експерти в дадена област, но и от интелектуалци? Интелектуалците са тези, които са им посочили къде да намерят интересуващите ги идеи и как да ги интерпретират. Вярно е, че академичната свобода и автономия може да допусне и това да обучаваме Осама бен Ладен, като по този начин сами му връчваме оръжията, с които е възможно да ни унищожи. Такъв риск обаче никога не може да бъде избегнат именно поради спецификата на университетите като особена институция и поради либерализма, характерен да повечето (днешни) интелектуалци. И да оставим истинската политика на професионалните политици.


* Средната снимка е на Жан-Пол Сартър по време на студентските протести в Париж през 1968 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Новата тема на форума-семинар ме заинтересува много. Но ми е необходимо известно време за да вникна по-цялостно в нея, тъй като тя е донякъде встрани от досегашните основни теми на моята изследователска и практическа дейност. Ще споделя само няколко предварителни бележки. Запазвам си правото за по-обстоен коментар малко по-късно.

Съгласен съм че понятията учен и интелектуалец не са тъждествени; те само частично се застъпват. Интелектуалец може да бъде и поет, и писател, или дори учител. В личността му трябва да има някаква амалгама от творчески възможности, творчески порив и желание за “предписващо поведение”. Често това е чистото желание на една нравствена личност при дадени обстоятелства да бъда полезна на общността, на своя народ или страна. С тези мотиви интелектуалецът нередко е изкушен да влезе в политиката. Научих много от хубавите текстове на Борислав Георгиев и Искро по темата. Бих добавил и подчертал нещо, на което ме е научила моята работа и моята специалност: личностите са безкрайно различни и безбрежно богати в своето многообразие. Един хубав пример за интелектуалец, който е станал министър – това е Иван Вазов. Вазов винаги е живял и трептял с въжделенията на своя народ. Хубаво е, струва ми се, че той е бил министър определено и все пак кратко време. За да може да продължи мисията си на народен поет. Какъв по-ярък пример за интелектуалец от Христо Ботев? Та това е българският гений! И той се втурва в политиката с невероятния си устрем. Априлското въстание, последвано от акцията на Ботевата чета, и двете събития, имат решаваща роля за възстановяването на българската държава. Питам се: какво щеше да прави Ботев, ако беше останал жив след 1876 и след 1878? Твърде вероятно той щеше да влезе в политиката - вече на самостоятелната българска държава. Обстоятелствата щяха да изискат това, а и вулканичната личност на Ботев щеше да се включи (в регламентирания политически живот), движена от чисти пориви. Разбира се, трябва да направя уговорката, че хората, които се включват в политиката и интелектуалците, които се включват в политиката, са индивидуално различни. Те са многообразни.

Игнат Христов Петров - Ignatpetrov@yahoo.com
Тема № - 38 Коментар № - 4352 Игнат Христов Петров - 2011-03-18 21:33:41
Благодаря на всички, които взеха участие в дискусията. Очаквам с нетърпение текста на Владимир Маринов.
Тема № - 38 Коментар № - 4337 Борислав Л. Георгиев - 2011-03-16 11:15:45
Здравейте,

За да развием по-добре и част от въпросите, повдигнати в дискусията тук, днес ще публикуваме като начален един текст на Владимир Маринов по темата "приятелство".

С благодарност към Борислав!
Тема № - 38 Коментар № - 4336 ГГ - 2011-03-16 10:50:29
Съвременните общества страдат от различни болести и много от тези заболявания идват все от едно и също място. Някои ги тресе провинциализъм и бягат на Запад да се лекуват, а в други общества преобладава болестта аз съм център на всичко. Все едно, че тези общества живеят преди Коперник, преди познанието за хелиоцентричната система, въртят все около собствената си ос и разбира се, там хората имат проблеми с вестибуларния апарат. Ако едно общество не се разболее от първата болест, най-вероятно се заразява от втората. А понякога е болно и от двете болести и причината за това е въпросът за “мястото“, от което се гледа света. Нямам предвид само физическото или мисловно място като фиксирани от тук или оттам. Не говоря и за местата, които някой е видял, познал или живял през годините. Имам предвид какво става с погледа. Дали е станал поглед, който от където и да гледа света зане как да преминава през естествени и изкуствено създадени граници за да се превърне в поглед на познание с потенциал за диалог и заедно с с други погледи да твори действителност. Когато един поглед е обогатен, бих казала ошаренен от срещи и познания, твори където и да се намира. Разбира се, има места, които са по-предпочитани за някои и не са желани от други. Не сме роботи, нито роби.

Мисля, че днес никой не може да стане интелектуалец без да е погледнал света от различни ъгли, но въпросът не е само да се погледне, а от каква гледна точка се говори за този познат или доближен, не без усилие, разбира се, поглед. Ние ли се доближаваме до света или той се приближава до нас? Този въпрос ми дойде ей в този момент, не знам, но обичам да ми падат от небето такива въпроси. Връщам се на предишната ми мисъл.
Може да се живее в Париж и да се гледа на света например традиционно по френски: Франция, големият център на цивилизацията разпръсква облагородяваща култура към перифериите, колониите, другите-невежите... Да, но този поглед може и да тежи, да задушава много повече, отколкото поглед видял много или по-малко, но свързан с едно хаотично място, останало встрани от магистралата на модерността, но поглед, научил се да разбира проблемите на развитието не само като следствие на провинциализъм и откриващ ценностите не само по скалата на “което е повече е добре и което е по-малко значи е зле“.

Хубави мисли на Георги Каприев: “При съвременната мобилност и комуникация претенциите на дадено място да бъде "метрополия" имат фарсов характер ... Нашият нагон [българският], нека забележа, да се взираме назад и встрани ни пречи да сме в "сега", да градим настояще, а следователно и бъдеще ... Истински интелектуалното обаче е ... авто-креативно, гради се върху личен творчески потенциал, дух, кураж и в този смисъл не се нуждае от външни образци. Образците, с които се съизмерва, то усвоява в диалог на равна нога, а не от долната площадка на стълбата.“
Тема № - 38 Коментар № - 4335 Aneta de la Mar - 2011-03-16 09:06:23
Интересно задочно мнение на Георги Каприев в интервю за вестник "Сега" по разглеждания тук проблем:
"- Но май пак чакаме да ни се каже отнякъде, за да го повярваме... В тази връзка - страда ли българската интелигенция от "комплекс за провинциализъм"?

- Без никакво съмнение. Масовият български интелигент дири своето признание навън и отвън. А "отвън" са привижданите от него културни метрополии, които според него са задължително някъде "там": където и да е, само не и "тук". Светът е нещо друго, различно от "нас". Дори българските авторитети са там, по света, а не у нас, и общовалидна е нагласата, че авторитет се става само докажеш ли се "навън". Българската културна общност е масово убедена в това положение. Това ми се струва да е дефиниция за провинциализъм. Казаното не значи, че няма блестящо осъществени българи. Напротив, стотици са, в различни сфери. Те обаче хич не се интересуват от масовия модел, поради което и моделът рядко им заделя внимание. Естествено, роля тук играят завистта и злобата, носещи оси в технологията на оцеляването, които са радикално антипродуктивни.

- А дали тъкмо на този комплекс не се дължи синдромът за подражателност, на някаква вторичност в културните ни практики?

- Точно на това се дължи. Провинциалното самочувствие се поддържа от усещането за невъзможна собствена креативност. Истински интелектуалното обаче е елитарно по същината си. То е авто-креативно, гради се върху личен творчески потенциал, дух, кураж и в този смисъл не се нуждае от външни образци. Образците, с които се съизмерва, то усвоява в диалог на равна нога, а не от долната площадка на стълбата. Провинциализмът е слугинаж."
Цялото интервю можете да прочетете на
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=8641§ionid=5&id=0001201
Тема № - 38 Коментар № - 4334 Борислав - 2011-03-16 05:18:06
Нинел, струва ми се, че посоченият от тебе за Мефисто, всъщност не е Мефисто, а е Фауст...
А кой казва, че интелектуалците трябва да са с нещо полезни на народа? Именно желанието да бъдат полезни на народа ги подтиква да се заемат с политика. Извинявам се, че пак отговарям във Фейсбук стил...
Тема № - 38 Коментар № - 4327 Борислав - 2011-03-14 11:43:55
Мефистофелес, напомняш ми с писаното, една много силна сцена към края на филма Мефисто на Сабо, изпълнена блестящо от Брандауер. Мефисто крещи на нацисткия стадион, че има, има изкуство за изкуството... Абсурдът също беше там. Няма превръщане на интелектуалеца в политик и обратно. От твоето излиза, че интелектуалецът става полезен за народа тогава, когато се откаже да бъде такъв!? А кому е нужен един затворен и изолиран интелектуалец? Никому. Кой има доверие на този, стоящ в кулата от слонова кост? Никой.
Той, дори и Борислав, оставя без последствие лирични екскурси на обикновения човек и дори като добър учител не ми поправи подло заложената от мен предизвикателна грешка. (Все пак не говоря за Йохан Кройф нито за Карл Лагерфелд и това би било добър повод за сарказъм.)
Но има огромна истина в друго - в това, че между интелектуалеца, дори между по-образования интелигент и народа в България има огромна пропаст. Тази пропаст трябва да се изучи. Тя се свежда до това, че народът и интелигенцията му взаимно си имат недоверие до степен на страх. Тук няма да застана на страната на интелектуалеца въобще. Цената и на интелектуалния труд се формира на база на обществена оценка. Обществената оценка в България за труда на интелектуалеца е нула. Защо? Защото обществото не му вярва на интелектуалеца като група по принцип. А защо не му вярва? Защото интелектуалецът наистина гледа високомерно на "простия народ" и с нищо не му помага, а трябва да му помага със знанията и идеите си, с практическата си работа. Това е обществената му функция също, както и да създава знание, знание - което да не е мъртво и затворено, а общ басейн. Малцина са интелектуалците, които са го направили. Един от тях е проф. Богданов със създаването и укрепването на НБУ. Какво по-добро за народа от това, да има конкурентен и разнообразен по форми на собственост пазар на образователни услуги? Това е стъпката напред и нагоре в развитието на интелекта на цялата нация, в която винаги съм вярвала и съм искала да бъда част от това интелектуално дело, помагащо на народа, полезно и възстановяващо доверието между народ и интелигенти.
Но това дело в България е дело за колоси....
Интелектуалецът следователно има друга политика - своя, "политика с други средства", интелектуална, а не "политическа политика". За това беше примерът ми с К.
Ето например, днес народът протестира срещу високите цени. Народът само това може да направи, да протестира срещу високите цени и да страда от тях и пак да протестира и пак да страда и така до безкрайност. 20 години народът прави само това. Опре пръста му до дъното на кесията и започват митинги, вълнения. Защо? Къде са интелектуалците, къде са по-образованите хора? Кому са нужни, нужни ли са на този народ, който се върти в омагьосан кръг? А не е ли интелигенцията част от народ, не са ли интелектуалците народ и къде е тяхното предназначение? Няма ги. В България има една грепировка ЕНСИ - "елитарна", назначена, послужебна интелигенция. Тя изкопа недоверието между народ и интелектуалци, неразбирането и липсата на помощ от знаещите към по-малко знаещите. Т.е. "интелигенция уби интелигенцията".
Ето, като човек по-знаещ, аз трябва да се произнеса по въпроса за икономическата ситуация в страната, довела до недоволство. И кой ще ми обърне внимание, освен полицията? Ще се откажа от сложния непонятен изказ и моята оценка, предназначена за народа ми, проста и накратко, е следната:
Каква е след-изборната икономика на България (просто и на кратко).
-Нов, конфискационен налог на недвижимите имоти (данък колиба, но не и данък палат, нова система на райониране довела и до 100% увеличаване на данък сгради и смет. Конфискация за бедните - т.е. народа).
-Ръст на данъчното бреме като постоянна политика, засягащ най-бедните но оправдаван с теорията за неутралността на повишените данъци.
-Продължаващ ръст на тарифите на естествените монополи (като и до сега чрез различни манипулации държавния регулатор ДКЕВР допускаше 198 % увеличение над реалното потребление - кражба, но не свещена). Всичко се оправдава с инвестициите, а инвестиции всъщност няма, за инвестиции се представят оперативни разходи и р/ди за поддръжка.)
- Балансиран бюджет (с минимално допустим дефицит), което означава буквално секвестиране на всички разходи, които са, забележи - най-малко лобируеми - наука, образование, здравеопазване.
и - орязване на разходи (най-драстично и явно -чрез повишаване на пенсионната възраст).
-Същевременно - строителство на безкрайни магистрали и тръбопроводи, скъпи, и скъпо струващи, а при цените на бензина, няма никакъв смисъл от тях за българския народ.
-Спад на номинала на парите в обращение (на паричната емисия) - т.е. парите, които номинално предоставя на обществото БНБ - драстично, признак на задълбочаваща се криза (точните данни са за м. ХІІ 2010 - 7356650 хил. лв, а м. І 2011 спада е рязък - 6943365.
И при това положение (пари няма и намаляват) - мастити анализатори твърдят, че външната ни търговия нараства...??? (всъщност износа ни и емисията на паричния номинал са скачени съдове, и когато търговията нарасне, трябва да нараства и номинала на емисията). Т.е. и пари няма, но цените растат. Как ще се покриват тези ценови равнища с намалена парична маса? И то при положение, че руските петролни рафинерии кой знае, ама само те си знаят, работят на загуба (?) и нямат интерес по изчисления на руски икономисти от цена под 100 долара за барел.
Ето обясних го просто - като за народа.
И какво да очаквам?
Някой да ми повярва?
Не, ГА ще напише, че пиша икономика на коляно, че външната ни търговия е нараснала. (Само защо не помисли ако е нараснала, то това ще да е някаква фиктивна търговия, щом не се отразява в нарастване на паричната емисия - още по-зле).
Не, ще чакам органите на реда в къщи и ГА да ме разкости.
Та нали в блоговете на интелектуалците -анализатори пише друго. Страх, недоверие и послужебна интелигенция. Това е радостната картинка.
Не можаха ли по-знаещите да се опълчат на колегите си послужебници, които копаеха пропаст и слагаха динена кора с раболепието си и на политическата политика? Аз мълчах и мълчах също, като мишка мълчах. каква интелигенция съм аз тогава - плъх някакъв страхлив.
А можеше интелигентния и знаещия да обясни и обяснява 20 години на народа и на политиците си истината, а да не го правят послужебниците, защото страшни са последствията от това. Аз не вярвам, който и да е било, да иска и да се стреми България да е зле, народа да излиза по улиците и да се въртим в порочен кръг. Просто интелигенцията не направи своята, другата, интелигентната политика, от която биха имали полза и политическите политици, макар и не-интелектуалци. Аз виждам, как тази интелигентна политика се прави от колегите ми в CSEAR - бавно, упорито, с аргументи върху прецизна наука, без отстъпление, без страх пишат статии, от които масовия български интелектуалец би изтръпнал от ужас - статии с научна аргументация срещу едва ли не свещени крави в бизнеса, с вяра в мисията на интелигенцията и интелектуалците. Не спират и аз съм с тях, но не съм с народа си и не съм била. Има право народът ми да не ми вярва и доверява, имам и жалкото право да казвам, че не съм интелектуалка, а мишка, малка мишчица-гризанка и глезанка, даскаличка. Е, от това - полза никаква. Но ако който и да е било не предубеден интелектуален продукт се преработи през народната мъдрост, защото народът е мъдър, макар и не интелектуалец, ако се преработи в общия басейн, то тогава би имало полза за всички - и за политици и за интелектуалци и за всекиго.
Тема № - 38 Коментар № - 4326 nkioseva - 2011-03-14 10:50:56
Форумът се попълни с още нови участници. Добре сте дошли в моята форумна сесия.
Росица и Нинел побързаха да заявят: „Не сме интелектуалци, а още по-малко интелектуалки!” Защо този страх? „Интелектуалец” не е обидна дума, все пак...
Обаче се замислих: а аз какъв съм? Тази част от българското общество, която се интересува от българския език и от езика като цяло, ме припознава като „учен експерт” (според класификацията на професор Богданов и на проф. Михаил Неделчев). Публичната ми роля винаги е била да давам експертно мнение, без да предписвам решения – оставям другите да направят това въз основа на моето експертно мнение. Това не означава, че нямам мнение по един или друг обществен проблем, по един или друг политически проблем, че нямам пристрастия към политическа сила или към политически лидер. Но те са си моя частна работа и не смятам да занимавам нито форумците, нито обществеността с тях. Затова по-скоро продължавам да мисля за себе си повече като за експерт, отколкото за хуманитарист и интелектуалец, ако това противопоставяне все пак е валидно. Бих искал да чуя мнението на форумците по въпроса за валидността на това противопоставяне.
Когато казвам „интелектуалец” и „политик”, имам предвид всъщност „политически лидер” – моя е грешката, че не направих това уточнение досега, за което моля да ме извините. В този смисъл изцяло подкрепям виждането на Mephistopheles по въпроса – за да стане един интелектуалец политически лидер, трябва да се откаже да бъде изразител само на своите идеи и да стане изразител също така на идеите и на желанията на своите избиратели, на редовите хора (мразя израза „обикновени хора”, защото предполага, че този, който го използва, по подразбиране припознава себе си като „необикновен”, а това все пак трябва да решат другите) – на тези, които са му повярвали, оценявайки неговите идеи като интелектуалец. Политическият лидер трябва максимално да тушира своето интелектуално Его, за да може максимално да приеме гледната точка на хората, които той припознава като свои избиратели.
Джон Ленън е съответствието на Ноам Чомски в поп културата. Не зная откъде Дмитрий извади заключението, че съм бил много привързан към Чомски. Давам примери с Чомски, защото той е един от най-типичните случаи на обществено активен интелектуалец, пропагандатор и на политически идеи. Навремето в този форум, но в друга сесия, написах, че недолюбвам песента на Джон Ленън Imagine, защото тя отрича сегашния свят, но не предлага алтернатива. А аз съм убеден привърженик на идеята, че без вяра в по-висша сила, без митология една общност, едно общество бързо се разпада, защото тези артефакти са коректив и спойка за общността/ обществото. Всички на млади години сме били повече или по-малко революционери (перифразирам Сабина в случая), но това е до време. Един гъвкав и развиващ се интелектуално човек не може да вижда нещата по същия начин, както ги е виждал на младини. Казват, че човек помъдрява с времето... В този смисъл – може да ви се стори и парадоксално – но аз намирам усилията на покойния Николай Хайтов да посочи гроба на Васил Левски и на Божидар Димитров да обяви, че в Созопол е намерена частица от мощите на св. Иоан Кръстител за напълно положителни и смислени. Историците и археолозите, засегнати професионално, твърде безотговорно по отношение на обществото опровергаха тези заключения и разрушиха митове, които бяха на път да се създадат. И от тези опровержения впрочем никой не спечели. Същото са отнася и до дебата дали е открит гробът на цар Калоян. Едно общество се нуждае от истински топоси. Когато за първи път бях в Гърция, се поразих как солуняни в неделя след църква отиват в археологическия музей да се поклонят и пред Вергинската звезда...
Някои учени интелектуалци (?) обаче до края на живота си не се променят. Типичен пример за това беше покойната проф. Розалия Ликова (мир на праха й), за която най-важното в обществото и в политиката беше да има революция – без значение дали лява или дясна; да се гърми, да трещи, да има „ураган от души”. Виждаше света в измеренията на етиката, естетиката и поетиката на Христо Смирненски.
Искро е на мнение, че съм казал лоши неща за Ботев и за Захарий Стоянов. Аз пък съм убеден в точно обратното, макар и да смятам, че политическото действие на Христо Ботев е безсмислено, връщайки се към една отречена от Васил Левски практика. Безкрайно обичам да чета Захарий Стоянов, защото той става високообразован човек, без да има претенцията да е интелектуалец, и политическата му биография ме възхищава. Както и политическата биография на Стефан Стамболов.
Росица ни дава пример с Александър Фол. Великолепен учен. Много се уважавахме с него. Но той беше министър в едно псевдообщество, в условията на тоталитарна власт, при която разсъждения като разсъжденията в този форум биха били безсмислени.
Не мога да взема каквото и да е било отношение към примера на Нинел с Клаузевиц, защото слабо познавам неговата биография. Спомням си обаче, че официалната военна доктрина до 1989 г. (доктрината на Варшавския договор), го припознаваше като свой враг № 1 – след НАТО, разбира се.
В крайна сметка, напълно приемам извода на Анета: „Интелектуалецът няма нужда да става политик”. И аз така мисля...
Що се отнася до „филипиките срещу Иван Костов” (Дмитрий), мисля да е станало ясно, че това е цитат (а не мое мнение) как един журналист, който в първата част от своя текст казва много хубави неща за него, във втората не се побоява да ни съобщи какво не му харесва у Иван Костов като политик. Интелектуалецът или експертът, поставен в динамична политическа среда и заемащ най-отговорния пост в държавата, най-често оставя подобни впечатления у околните. Немалко хора споделят виждането, че Филип Димитров се е провалил като министър-председател поради силния си интелектуализъм.
Всъщност, сега ми хрумва следният въпрос: журналистът интелектуалец ли е или е просто професионален писач на актуални и злободневни текстове?
Тема № - 38 Коментар № - 4325 Борислав Л. Георгиев - 2011-03-14 09:43:14
Политикът е човек на народа, на обикновените хора. Той говори и действа от тяхно име, следователно неговите убеждения и мечти трабва да са убежденията и мечтите на хората. С други думи неговата воля е волята на народа.
Интелектуалецът е индивидуалист. Той живее в друг свят, тоест изградил си е една уникална система от убеждения, която е плод на неговите размисли и разсъждения. С други думи този негов свят е обитаван само от него и никой друг. Затова интелектуалецът говори и действа от негово име, а не от името на някой друг.

За да може един интелектуалец да бъде политик, той трябва да се откаже от всичко интелектуално в него, тоест да се откаже от себе си. Да излезе от неговия свят и да слезе в света на обикновените хора, да изхвърли неговите убеждения и мечти и да приеме мечтите и убежденията на обикновените хора. Той трябва да се откаже от неговата воля за да я замести с волята на тълпата.

Ако интелектуалецът е съгласен да се откаже от себе си, то само тогава може да се каже, че успешно се е превърнал в добър политик..............
Тема № - 38 Коментар № - 4324 Mephistopheles - 2011-03-13 18:10:44
Драги колеги, двукратно опитвах да се включа с текст, в интересуващите ме разговори. Но пристигах, когато „Одисеевият кораб”, (както нарече Форума м.г. проф.Димитров) вече бе отпътувал към следваща тема и пристан. И сега идвам за първи път забързан, за да не пропусна и новото мисловно пътуване...

Благодаря на колегата Борислав Л. Георгиев за богатия и заинтригуващ текст . Пренесъл до всички ни много идеи и въпроси (дори и подредено-неподредените). Без съмнение, Борислав ни поднася трипосочни ЗНАЧИМИ анализи, върху НАУЧНА и ОБЩЕСТВЕНО ЗНАЧИМА тематика. ( Не познавам всички цитирани от него източници).

Второто ми, съвсем лично признание и изненада е, че Борислав ме въз-връща към едно, отдавна прочетено и забравено от мен – Богдан Богданово научно есе, от 2001 г. За идентичностите и отговорностите на общественика ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ. Чието съществуване, на есето, бях заличил (в себе си). За него нямам отделен библиографски фиш. Защото то е в книга. Но се впечeтлявам, че сега ползвам основните му тези.

Психолог съм, и по-определено казано, и персонолог (не по цялата палитра на последния термин). Моля, да ви наричам на малки имена (с едно-две изключения) – както сте приели. Казвам се Искро, назовавайте ме така. Фамилното си име ще съобщя с електронния си адрес.

(И още едно изпреварващо, не съвсем странично споделяне. Заедно с мои колеги, д-р Игнат Петров и д-р Пламен Димитров – председател на психолозите у нас, създаваме тези дни ... нов Психофорум-семинар, посветен на ЛИЧНОСТ и ОБЩНОСТ. Този, предстоящ, интернет-текстов обмен, няма да бъде самостоен и изолиран. А ще е, почти „спътников и съпридружен”и към вашия двугодишен Форум-семинар. Предложили сме супер-визия на проф.Богданов и на други видни интелектуалци – психолози и хуманитаристи. Намерението ни е Психофорумът да бъде двуезичен).

Затруднявам се, и се колебая, по кой път да насоча своя коментар. Особено след последните кратки, но симптоматични текстове. Става дума за полученото на 9.03. - от Анета, наново от водещия Борислав, от Георги, Владо, Момчил и други, преди това. Там има силни виждания, респектиращи и радващи ме. Но и с отделни малки мои въпроси и възможни (не и безспорни) корективи.

Засега ще замълча за задълбочените размисли на Дмитрий и Георги от 11.03. А днес, 12.03. се появиха и нови, пак на Борислав, Георги, Мефисто и Дмитрий. На 13.03. се присъедини авторски Росица и др. Но за тях са нужни и повече страници. Все не обичам многословието, когато е празнословие. (А парадоксално го повтарям. Това ми е непреодолим недостиг. Ще вметна, че от дете, имам и някакъв езиков недъг, да подменям гласни букви и др., водещ и до неизбежни правописни грешки. Нямам автоматичен редактор.)

Лична и професионална (да речем и ролево-статустна) съучастност, имаме всички към темата. Но е нужно и нейното системно проучване (което ми липсва). Отделните, макар и типични примери, които и аз ще ползвам, като че ли не стигат. Нужни са конципирания. Както е в Есе-2001г – припомня го Росица. Усложнената материя затруднява. Четвъртият дискурс (политологическият), концептуално ми е най-чужд (за разлика от Момчил). Дали бе нужен, ще го овладеем ли? Защо да не поканим, напр. Ив. Кръстев, или Евг. Дайнов, или друг от НБУ, за кратки консултации. А и социолог интелектуалец, от ранга на проф. Георги Фотев, също от НБУ - за експертни тези. За интелект и интелектуалност – да чуем доц. Бойчо Кокинов, пак експертно.

Може би е нужно ясно методологично и понятийно разграничаване. Напр.: – между общата СОЦИАЛНА АНГАЖИРАНОСТ и по-специфичната ПОЛИТИЧЕСКА АКТИВНОСТ. С всичките им, желани или външно наложени роли и ограничения. В едно последно свое интервю, писателят и интелектуалец Ивайло Петров, каза, че творецът не е нужно да бъде и политик. Но за другото, общосоциалното, големите писатели (споменати бяха Толстой, Зола, Достоевски) – и други творци, според автора на „Хайка за вълци”, винаги страстно са се интересували от социално обществени тревоги, свободи, съдби и пр.

Въпросът ми е, доколко има съществена разлика, напр. между обща политическа рефлексия, която е характерна за всички нас, за всяка РОЛЯ на ГРАЖДАНИН (1)- и съвсем ДРУГИЯТ КЛАС и ТИПОЛОГИЯ, на вече професионално практикувани ПОЛИТИЧЕСКИ роли (2), вкл. от депутати, министри, дипломати и пр. И тук има подвидове – единият подвид роли(3) са изборни, появяват се за кратък мандат. А четвъртият подвид роли (4) са за цял живот (на дипломати, политолози и пр.).

Съвременни примери са и наши колеги, които имаха временно роля (3) нa министри и депутати. Такива са учените интелектуалци: проф.Ив.Знеполски, проф. Г.Фотев, проф. Елка Константинова и др. (дано не греша). Друг типичен пример от НБУ е и нашият проф. М. Неделчев (бивш депутат). Но за тях четирмата, основната роля остана тази на признати учени-ерудити, изследователи и интелектуалци. Независимо, че и те пишат понякога и говорят с хъс на „политолози”. Но оперативно „политическите” им роли (от тип 3), по-късно остават, може би и второстепенни. Така, предполагам е и със сегашния министър на oбразованието и науката – интелектуалец и египтолог, пак от НБУ – проф. Сергей Игнатов. Същото, вие точно писахте за Блага Димитрова, (в ролята й на вице-президент) и за други, крайно любознателни ваши позовавания.

При д-р Желю Желев, многоролевостта: на президент, на учен, интелектуалец, партиен лидер, политик, държавник, международен (балкански лидер) и некорумпирана личност (не идеалната, защото такива в живия живот няма), е за мен, трудно интерпретируема. Тя се нуждае, от посветено на негово отделно психо и социографско проучване. Не само затворено в тесните рамки на идеографията (или наратологията). Но и дискурсивно-историографско.
От по-далечното ни минало е и примерът с патриарха на българската литература Иван Вазов, който е бил и министър на просвещението. Това съм запомнил от епиграмата, която поетът и сатирик (друг типичен пример на общественник и интелектуалец –неповторимият Радой Ралин), която, той казва при встъпване в длъжност на нов министър, с името др. Начо Папазов. – „Там, където някога стоеше Вазов, сега сяда някой си...Папазов!”. Р. Ралин е пред очите ми – помага до мен, на случаен пътник в тролея, подава ръка; а на друг, пак непознат, пожелава: „Здраве и... късмет”- казани сърдечно и непринудено. Като въздишка. Отказа се и от парична награда...

Също се подписвам и под следната мисъл на Анета, от краткия текст с дата 9. 03. (новите текстове от 11, 12, 13. 03. ще оставя за по-подир) – която нейна мисъл, ще разчленя: „Не всеки учен е интелектуалец (а)..., дори той да се осъзнава за такъв (б)... и да е обществено ангажиран (в)”. Остава да добавим... и дори да е политически (и партийно) сред най-активните (г) и пр., – дори да е и морална личност (д)..., и пр.
(Днес, 13.03., – се питам, дали не „втвърдяваме”, нашето общо и с Анета, Росица, сега и мое „твърдение-/я/”, възприето и от Есето-2001г., с известна, сякаш неприемлива категоричност. Защото истинският, големият учен е, може би и „имплицитен” още „неизявен интелектуалец”. Сам влизам в противоречие със себе си). Но ще продължа:
Оттук и експлицитно могат да се прочетат и визират, поне ТРИ-ЧЕТИРИ ОСНОВНИ и МНОГОСЛОЙНИ признака на УЧЕНИЯТ-ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ (и изобщо за интелектуалеца) – превръщайки ги и в КРИТЕРИИ за неговата идентичност, както следват описателно (не дефинитивно):

„А”/КРИТЕРИЙ – Интелектуалецът да е е с РАЗВИВАЩ се ТВОРЧЕСКИ УМ. И казано по друг начи, да е с висока интелигентност- IQ. Както природно-вродена (или „флуидна” –термин на Кетъл) и още повече придобита (или „кристилизирана”- също по Кетъл). Както с Обща IQ, или/и със силно изразена, някаква специална, отделна СПОСОБНОСТ, дарба, дори талант, на които се е посветил и ги е ОБОГАТИЛ.

За именитите творци, това е и тяхната ГЕНИАЛНОСТ, разчитана и по вековно непреходното им влияние, върху световния духовен прогрес ( От Шекспир, с ръст в хоризонтите на един милениум; до древните титани: от Аристотел, през Платон и Микеланжело, или Бетховен..., Пикасо..., чак до Айнщайн и по-сетне, до българинът Джон Атанасов, или до роденият в Русчук, немскоезичен нобелист Елиас Канети...).

За всички останали международни и национални , както и регионни авторитети (будители и пр.), задължителен и базисен е и съответен висок ИНОВАТИВЕН ПРОФЕСИОНАЛИЗЪМ, на учители и съзидадели („Строители” по Симеон Радев), и някогашни Духовници (аз съм син на свещеник); и то в значими за обществото, предимно ДУХОВНИ СФЕРИ, (но също и обективирани и в ИНТЕЛЕКТУАЛНО- технически, технологически и др. компоненти на самото материално производство и на обслужването, и на управлението и т.н.).
Този първи критерий (А), за ИНТЕЛЕКТ и интелектуалност, сякаш е вътрешно разслоен, структуриран и води до множество типологии и йерархии (по Гарднер), определяща и различните нива и статуси на т. нар. „Интелектуалци”. (Тук пак се затруднявам и ми е нужен, колегиален разговор с когнитивист).

„B”/ КРИТЕРИЙ : – Интелектуалецът да е с ВИСОК МОРАЛ (което Анета нарича и „обществена ангажираност”) и вкоренени в Личността и Душата му (образно добавено), просоциални морални ценности, почтенност, справедливост, дори жертвеност, (за която и Борислав посочи ярки примери; Преди четох от форумец интересни тези за самия концепт „Морал”). Тези признаци, по същество, по кратък и кристалинен начин ги е изказал, напр., дяконът Васил Левски. Той пише в писмо, до негов сподвижник, следното: – „Брате Драсов, дай ми люде РАЗСЪДИТЕЛНИ (А), БЕЗСТРАШЛИВИ, ПОЧТЕНИ и ... ВЕЛИКОДУШНИ (B) /k.м./”.

Левски е проумявал, че един, макар и Умен и Волеви деец, ако не е и Великодушен, може да бъде и Жесток убиец... Левски е ратувал за Свята и Чиста Република, за Свобода и Единогласие... Всички щат бъдат Равни, по Вяра, Етнос – и десетки други прозрения. (Според покойният ми, най-добър и незаменим мой духовен приятел, Светозар Цонев - гимназиален учител и оригинален автор-творец, истинският и автентичният ред на думите на Апостола, е : – За СВЯТА и ЧИСТА РЕПУБЛИКА. Който е записаният по-горе и повторен тук. Сиреч, водеща е СВЕТОСТТА... Не както чуваме от всички оратори – променено. (Не съм сверявал с първоизточника...).

Аз се питам, дали и доколко дяконът Игнатий (съгласен съм с Мефисто), си е извоювал в народната ни съвест и свяст и най-високият духовно-интелектуален сан. (Т.нар. от Пушкин „Неръкотворен духовен паметник”). Който ние, едва ли можем, да му отнемаме. Както и владишкото „войнство”, все му отказва канонизирането му като Светец. Все сме склонни да забравяме и неговите социално-политологични и морални, дори и екзистенциални сентенции. Например за Времето в нас и др. Записани кратко, като мисловни проблясъци.

Тук, бих искал да помоля Борислав, да забрави термина, който прикачва до името на Ботева... Дори го преповтаря в коментари... Щом и Захари Стоянов, със „Записките...” не е интелектуален народо-психолог. Тогава плетеницата, за мен се усложнява. Нужни са точни концепти, макар и като временни „конвенции”.

„C”/ КРИТЕРИЙ – Интелекталецът да е АКТУАЛНО ЗНАЧИМ. Независимо дали в своето си, или в едно минало или бъдно, но все НЕПРЕХОДНО ВРЕМЕ. Преди споменавахте името на безсмъртната поетеса Емили Дикинсън. Но тя приживе не е била интелектуалка (а може би е била, макар и неизвестна?). Защото е имала публикувани само НЯКОЛКО стихотворения. А сега и в бъдното актуално време, ще остане такава, до Омар Хайям и малкото други. Интелектуалец бе и Цветан Стоянов, нейният преводач и автор на чудната студия. Примерите са безброй и от най-различен характер. (Лампедуза има само един роман „Гепардът” и то появил се след смъртта му. Но и той за мен е интелектуалец, със закъсняла актуалност).

Днес, европейски интелектуалци, за мен са също: и Музил, с двукнижието „Човекът без качества”(2009); и Лител с „Добронамерените”(2009); но и Фр. Колинс, водещ колегия, разчела човешкия геном, и с книгата си „Езика на Бога”(2008). Тук е и Еко, и Ньот, и Бродски, и Чоран, и Хабермас, и Дерида, и Козелек и... безброй други... Както и неотдавнашният професионален политик Чърчил, който за томовете си мемоари, получи Нобел... Наред, разбира се и днес (предполагам и завинаги) съпътстващ ни, гениалниален всесветски психолог ЗИГМУНД ФРОЙД (чиято психоанализа, и Борислав не е подминал).

Впрочем, без Фройдовия структурен модел, за Id, Ego и Superego – наречени от него: „...части на психичния апарат на Личността” (където се коренят и „ниските” и „високи” мотивации по Маслоу – „засегнати” и от Нинел) – колкото и абстрактно да ни звучат те, – едва ли без тях ще проникнем в био-психо-социалният „микс”, с троичен номинатив и код за „Учени-Интелектуалци-Политици”.
Тук ще ни е нужна и научната компетентност на колегите психолози от НБУ – д-р М. Дилова и д-р Н. Атанасов, разбира се и на д-р Т. Томов, и на други приятели и талантливи изследвачи.

Завършвам с въпрос към проф. Богданов – Какво бихте добавили, към тезите си от Есе-2011, след частичен поглед към нашите форумни обсъждания? Не в смисъл на цялостно отношение към дискусията. Нека тя остане като незавършено протичаща...

С уважение и благодарност, от Искро(13.03.2011-София)
Тема № - 38 Коментар № - 4323 Искро Косев - 2011-03-13 15:18:28
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115513

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128083

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20088

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32679

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134270

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94138

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29005

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17728

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180795

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60718

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA