БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Една семейно-любовна история в 8-a песен на “Одисея”: ИЗНЕВЯРАТА НА АФРОДИТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Този текст е част от голямата глава за «Одисея» в обявената преди време подготвяна от мен книга «Любов и разказ в старогръцката литература». Запознах ви с теоретичния увод, който не съм променял, както и с анализи върху текстове на Херодот и Платон. Междувременно промених озаглавяването и съответно основната тема и заглавието на книгата стана «Разказ и реалност». Надявам се да съм ви убедил, че доброто разглеждане на която и да е тема повлича повече теми. Знаете от текстовете, с които вече ви запознах, че ме вълнува и трета тема, тя се усеща и в текста по-долу - че литературният е текст операция по моделиране на динамичен смисъл.

Разказът е речева форма за моделиране именно на такъв смисъл. В нея обаче се осъществява имплицитно и другото по-трудно моделиране – на реалност и свят. Много пъти съм казвал защо различните форми на реч неуморно, по-пряко или по-косвено, се занимават именно с него. Защото, въпреки че живеем в обща реалност и свят, те се менят, а и ние, които участваме в промяната им, държим на различни проекти-модели. Затова и не спираме да говорим, четем и пишем. Есеистичните, научните и литературните текстове са такива проекти-модели.

Лошото е, че твърдя, че по-доброто казване на нещо е херменевтичното и дори изреждам правилата му, но говорейки и пишейки, по-скоро не ги следвам. Дано в текста, който предлагам сега, внушението за това да е само по линията на стила. И все пак сигурно има едно нещо, което ви съветвам да правите, а аз не правя – в това, което казвам, не намесвам себе си и своето. Изглежда поради възрастта и дългия навик съм прекъснал връзката между моето говорене и моето малко битие. Моля да ме извините за това, особено тези, които също като мен са се скрили от себе в обективизма на едно или друго говорене.



Песента на Демодок за прелюбодейната любов на Арес и Афродита е типично малко разказово произведение, което може да се прочете и като любовно-семеен, но и по-общо като сюжетен разказ. От една страна, в него става дума за събития, които не са свързани тематично с 8-а песен, така че текстът прозвучава като поезия, вложена в прозата на «Одисея». От друга страна, се откриват поне две сигурни връзки между песента и текста на поемата. Първата е, че веселата извънмерност на любовта на Арес и Афродита е своеобразен контраст на трайната устояла толкова премеждия семейна любов на Одисей и Пенелопа, а втората, че тази песенна история е съвсем на място в празника, представен в 8-а песен на «Одисея». Към което се добавя и редът от прилики и разлики, в който тази песен попада в поредицата от три песни, изпълнени от Демодок – тя е весела и се изпълнява на закрито, докато другите две песни са тъжни и се изпълняват на открито.

Ето фабулата на песента - Хелиос уведомява съпруга Хефест за прелюбодейната връзка на Арес и Афродита. Хефест измайсторява невидима клопка, разстила я над ложето на изневярата и отпътува за Лемнос. Любовниците се възползват от отсъствието му и попадат в клопката. По даден от Хелиос знак Хефест се връща, поканва боговете да се посмеят на срамната гледка и се заканва, че ще върне Афродита на баща й Зевс. Но Посейдон уговаря Хефест да освободи любовниците и да се откаже от намерението си. Арес и Афродита се разделят и всеки отива на свое любимо място.

Интригата  е като че ли любовна, но събитията на собствено любовния разказ (влюбването, уговарянето и постигането на желаното) не са представени. Показана е само постигнатата любовна заедност. Любовта се изчерпва с нея. Което, в духа на представения в 8-а песен празник, е своеобразно подтекстово определение на любовта – тя е празнично нещо. Да, но фабулата е всъщност семейна, засягаща съпруга и предизвикваща неговите действия. Което опетнява голямото семейство на Зевс и неговия брат Посейдон, намесил се поради това и променил хода на събитията.

Трите гледни точки и съответно подлинии на разказа – на Арес и Афродита, на измамения Хефест и на Посейдон-Зевс, са свързани в общ повествователен ред със следните събития - посрамваща любовна заедност, разкриване на посрамването, ответно действие на посрамения съпруг, опит за радикално разделяне със съпругата и промяна след намесата на Посейдон: срещу материално възмездяване любовниците са освободени от посрамващата клопка и бракът на Хефест и Афродита се запазва. Трите подлинии са неравностойни. За Арес и Афродита любовната заедност завършва с премеждието на голямо посрамване, което поради интереса и действията на Посейдон и Хефест е преодоляно. Освободени от коварната клопка, те се разделят, без да е ясно дали пак няма да се съберат, още повече че според митологическия контекст от любовната им връзка се раждат Хармония и близнаците Фойбос и Дейнос.

Подлинията на Хефест е по-дълга. На нанесената му вреда той отговаря с любовната клопка и намерението да върне Афродита на могъщия й баща. Клопката обаче нанася вреда и на голямото божие семейство. От което тръгва подлинията на Зевс-Посейдон. Вместо върховника, комуто не подобава да се занимава с подобни незначителни дела, се намесва Посейдон, който обещава на Хефест да бъде материално възмезден. Следвайки ценностите на йерархията и материалния интерес, Хефест приема обещаното възмездяване, освобождава любовниците и се отказва да върне Афродита на баща й.

Но, така или иначе, трите подлинии са неразличимо насложени в общата линия на получилото се малко повествование с няколко равностойни гледни точки. Разбираме защо е станало така. Защото, нарушавайки строгия модел за сюжетен разказ и по-точно изискването постигнатото да не премахва напълно проблема, от който тръгват събитията, това повествование завършва с happy end-а на пълно преодоляване на началния проблем.

Това песенно повествование има и втора особеност. Освен че е ред от събития и действия, то развива и епизоди, в които предимно показва. Централният от тези епизоди е с две сцени, едната представена пряко – на смеещите се богове, другата косвена - на вкопчените един в друг Арес и Афродита, едната гледане на нещо (любовния акт), което не бива да се гледа, другата задържане на нещо (любовния акт), което не бива да се задържа. Показвайки, двете сцени коментират косвено особен разказов момент, можем да го наречем показване-откриване на скритото. Което повдига следните два въпроса - единият по-общ,  дали е правомерно да се говори за любовен разказ, а другият по-конкретен, дали може да се говори за такъв момент в неговата структура. Изглежда може, след като, без да е същият, какъвто е в песента на Демодок, този момент е налице в толкова съвременни литературни, филмови и редови любовни истории.

Но и другото, което не е по-несъществено. Така или иначе, и в нашата фабула, и в съвременните истории, въпреки че има и случаи, в които това е единствената му функция, т.нар. показване-откриване се поражда не за да се задоволи любопитство, а за да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки. Поради което почти винаги любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития.

Именно с оглед на подобно прехождане в разказа на Демодок се развива и пасаж на изреждане на няколко мнения за смисъла на това, което се вижда. Според първото, внушено от гръмкия смях на гледащите богове - и прелюбодейната любов, и хитрата клопка на Хефест са нещо весело и безвредно. Според второто, също непряко изказано, случилото се е срамно и осъдително. Затова Хелиос помага на Хефест, а Посейдон не се смее и в сцената на гледането не участват богини. Третото коментира парадокса, че бавноногият Хефест се оказал по-бърз от стремителнобързия Арес и че природната сила отстъпила на техническия ум. Четвъртото, изказано от Хермес, обединява любовта и клопката – Хермес е готов да се изложи на същия срам, стига само да изпита любовна наслада с Афродита.

От тези четири мнения-позиции само второто на несмеещия се Посейдон мотивира събитията нататък. За разлика от издайника Хелиос, който е просто на страната на Хефест, позицията на Зевсовия брат е по-сложна – за него случилото се е нередно и вредно, не само за Хефест, но и за семейството и авторитета на Зевс, затова семейната неуредица не бива да завършва с разтрогване на брака на Хефест и Афродита. Което задава друга посока на събитията и друг край на разказа. Засегнатият съпруг трябва да се удовлетвори, но трябва и друго - да се отстрани получилото се посрамване и бракът на Хефест и Афродита да се запази. Посейдон успява да уговори Хефест да освободи двамата и да се откаже от развода с Афродита.

Което по епически става едновременно деловито и със забавяне. Хефест се съмнява, че Арес ще му плати обезщетение, както го уверява най-напред Посейдон. Също като в подобния епизод между Хера и Съня в 14-а песен на «Илиада» уговарянето протича в два хода. След първия неуспешен следва втори успешен - ако Арес не платял, щял да плати самият Посейдон. Изгодата и авторитетът на обещаващия склоняват обидения съпруг, проблемът се решава и нарушеният ред се възстановява. Въпреки че се разгръща в повече моменти и съответно в повече събития и действия поради повечето участващи, разказът не се проточва, защото зависи от ясен контекстов ред, който налага деловит край.

Редът се определя от ясната позиция по двете естествени случвания – по-малкото на любовния акт и по-голямото на семейната заедност. А тя е, че макар и на думи да са две, тези случвания са йерархично свързани. Според насочващия разказа контекстов ред, любовният акт е допустим само вътре в семейството, и то на брачното легло. Да, но редът е едно, а реалността друго. Тя може да се отклонява от редното, да го поставя под въпрос, да го усложнява и променя. Затова и неговият смисъл и значенията на разгърнатото съдържание не съвпадат. В съдържанието може да се образува «но». Така става и в този разказ.

Въпросът е дали редът е един, или има два различни реда - за боговете и за хората. Епическата поетика допуска такава разлика, но обикновено я комбинира с приликата. В песента на Демодок образувалото се «но» е като че ли допустимо за Афродита - тя е Зевсова щерка и богиня на любовта. От друга страна, няма разлика между божието и човешкото. Независимо дали е безсмъртен или смъртен, съпругът се засяга от изневярата и търси възмездие.  Е, има разлики. В човешката среда възмездието може да бъде жестоко, прелюбодеецът може да бъде убит, а невярната съпруга върната на баща й. Възможно е и ставащото в нашия текст - засегнатият съпруг да бъде възмезден материално. Защото съпругата е имущество, което се поврежда от прелюбодееца.

Разбира се, паричното възмездяване на Хефест в песента на Демодок е весел вариант на онова, което не може да стане в божията среда – Арес да бъде убит, а и набит от засегнатия съпруг. Оттук и компенсиращото изравняване на Хефест с Арес – единият е силен и ловък физически, докато другият е такъв с ума и техническите си умения. Което има емоционални последствия - в нашата песен всичко става леко, бързо и весело. В човешката среда същото би протекло сериозно, тежко и дори трагично. Да, но литературният текст не е смислово едноредов. Заедно с веселата фабула за семейната интрига, нашият текст коментира контекстово и темата за любовта.

Според контекстовия ред любовта е любовен акт на брачно легло, любовна наслада в границите на семейната институция, нещо ценно, което поддържа по-ценното на брака. Съдържанието на текста обаче повдига въпроси. Един от тях е очевиден - дали любовната наслада не е ценна и сама по себе си и в този смисъл оправдана, когато се изпитва с красавец или красавица. Оттук и комплицираният отговор. Семейната изневяра, за която става дума, от една страна, не е на място, от друга, е на място, защото се предизвиква от красота. Така усложненият отговор поддържа контекстовия ред, но наслагва и допълнителен разширяващ го ред. При други контексти в текстове на подобна тема се твърди имплицитно и друго - че стойност има самото изпитване на любовна наслада, без значение дали обичаният е красив или грозен.

Но, така или иначе, за да се образува разказ, е нужен контекстов ред, чието твърдение да се коментира. Тази зависимост между разказов текст и контекст обикновено е разхлабена, от което се поражда и последствието, че, ако не всички, поне добрите разкази поставят под въпрос основния контекст, който коментират, като наслагват върху него други контексти. Оттук и другото последствие - че всички разкази и особено добрите протичат смислово многоредово. Тази многоредовост е проявена и във вече коментираната неравност на редуването на по-преки с по-косвени твърдения, някои от тях имплицирани в образи и метафори.

Подобна метафора, съдържаща определение за динамиката на любовната свързаност, откриваме и в нашата песен. Тя е, че любовта е редуване на двата момента - на копнеж по обичания в самота и събиране с него за потушаване на копнежа. Като хипертрофира втория момент на събирането и превръща радостната заедност в невъзможност за раздяла, образът на коварната клопка на Хефест подчертава и втори по-общ динамичен ред, отнасящ се до всяка свързаност с друг човек – колебаенето между полюсите на пълната заедност и страха от нейното осъществяване.

Разбира се, задържането на вниманието на разбиращия текста върху подобен смисъл не бива да води до обръщане на гръб на останалите възможни смисли. На свой ред разбиращият не бива да прекалява и с аналитичната амбиция за съответно точно фиксиране на протичащото означаване в текста. Защото всяко разбиране, също и аналитичното, се изразяват и в отклоняване от означаването в един текст, в наслагване върху него на вторичния текст на самото разбиране. Освен усвояване всеки прочит е и присвояване. Оттук и случващото се отклоняване от означаването в първичния текст.

Гледано откъм коментирания основен контекстов ред, в хода на разбирането на песенния разказ на Демодок разбираме и нещо по-общо – че в Омировия епос разказовото говорене за любов се подема, когато тя нарушава ред. Така или иначе, бидейки в реда, за любовта няма какво да се каже. Казването започва поради безредието, до което тя води, както е и в този разказ, и престава, когато тя се върне в реда. Което означава, първо, че говоренето за любовта винаги е по същество говорене за друго, и, второ, че с говоренето за любовта се казва, че тя и като любовен акт, а и като друго контекстово е негативно събитие.

Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна.

Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава  безредие.

Като казвам сюжетен разказ, имам предвид сюжетния разказ във високата старогръцка литература на епоса и трагедията, двусъбитийния ход от породен проблем и опит за поправянето му. Този представителен разказ предполага някакво оправяне и връщане към началното състояние без проблем, но не води към по-добро, което го надхвърля и не възстановява изцяло началното състояние преди възникването на проблема. Човешкото или, по-точно казано, господарското съществуване в тази среда се разбира като ценно и важно, защото е съществуване на смъртен, изложен на опасна обхватност, свързана с подчинени смъртни и безсмъртни богове и зависима от власт и богатство, които усилват, но и погубват смъртния.

Високата старогръцка литература постоянно опира до сериозен драматичен разказ за постигания, които коментират като че ли винаги неуспяващото повдигане на смъртния човек в степента на идеала. Затова и толкова високо показателни за тази литература са фабулите на достигналите до нас атически трагедии. Разбира се, в старогръцката литература се откриват разкази и с «happy end»-завършвания. Малко са обаче завършванията, които надхвърлят началния проблем. Така е и в Омировата «Одисея». Тя наистина завършва с масивен «happy end». Той обаче само възстановява нарушеното, от което се тръгва, при това компромисно, защото, както ни уверява текстът,  незатихналата злоба на Посейдон след време наново кара Одисей да напусне Итака и да заброди по широкия свят.

Още по-малко на брой, особено във високата литература на епоса и трагедията, са чистите постигания. Естествено те стават повече по-ниско в текстовата йерархия. В историческата проза на Херодот са вече достатъчен брой. Примерно в прочутата новела за изкусния крадец от втората книга на «Историята», в поредица от причудливи хитрости, героят не само задържа откраднатото от съкровищницата на фараона, но става и негов зет. Е, това е компенсирано от драматичния сюжетен почерк на високата литература в поредица от екстремни събития, а после и в това, че героят от обикновен човек става царски зет. Според онзи контекст умният трябва да е и социално издигнат.

Другият начин за поставяне под въпрос на тази сюжетна идеология е влизането в като че ли същите, но всъщност различни фабули за богове. Разполагаме с три отлични примера – любовните фабули в 14-а песен на «Илиада», в 5-ия Омиров химн за Афродита и в песента на Демодок в 8-а песен на «Одисея». И трите са с ясен «happy end». В първата фабула Хера постига с лекота каквото е намислила. Зевс наистина отменя очакваното от нея, но не и позитива на случилата им се на Ида любов. В петия Омиров химн Афродита също постига каквото е намислила, като се опазва и от строгия семеен ред, преобразувайки го в друг, отнасящ се само за нея.  И в песента на Демодок любовно-семейната неуредица също се урежда без последица за никой от участващите в интригата. 

От една страна, е приликата – също като смъртните и безсмъртните зависят от йерархия; и над самия Зевс тегне по-висша сила, а и възможност сегашното да се обърка и да се породи безредие. От друга страна, е разликата – в Олимпийския божи свят, след като по-лошото е останало назад в миналото или е отпратено далеч в бъдещето, се живее в плътно настояще. Което прави божиите фабули недраматични и в този смисъл несюжетни и отличава боговете, майстори на компромиса и влизащи без бавене в плътното настояще, от смъртните, които  смесват времената и постъпвайки радикално бъдещно, развалят настоящето, пораждайки в него драматични сюжетни редове. Затова и повечето Олимпийски божии разкази са деловити повествователни нанизи.

Те по странен начин напомнят убързения наниз на събития и действия във винаги многогеройните разкази в последните авторски филми на Уди Алън или екстравертното трупане на ново и ново случващо се в съвременните медийни повествования, в които и крайно трагичното не може да бъде това, което се казва за него. Изглежда защото устремно насоченото напред разбиране не му позволява да има свое особено време и съответно свой по-комплициран предикат.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Честит празник специално на Георги, а и на всички други именници!

Не знам защо БПЦ е оставила Гергьовден по стар стил. По нов стил трябва да е на 23 април. Може би защото, както и тази година се случи, понякога Гергьовден по нов стил се пада преди Великден и няма как да се пекат агнетата ...

Критските семинаристи поздравявам с критянина Псарандонис, моя жив критски Зевс, Вакх и Омир едновременно.

http://youtu.be/H5SXTdi9ugc

Песните са две. Първата е патриотична (защото се празнува годишнина от освобождението на Крит) – „От огъня Крит е спасен”. Много не разбирам какво се казва.
Втората песен е любовна и добре стои под изневярната тема на титулния текст – малко профилактична. ;-)

Искам да правя бунт/буря/бесуване

О, пиленце мое,
искам да правя бунт-бесуване.
Като лошия Януари
да хвърлям снегове и води,
друг да не (може да) те вземе.

Крит е омайващо-вълшебен, но да не се омагьосате прекалено от него, ами да се върнете поживо-поздраво!

Тема № - 40 Коментар № - 4618 Росица Гичева - 2011-05-06 22:58:27
Поздрави на Критския пътуващ семинар и от мен. Ще чакам с нетърпение да разкажат във форума какво са видяли, за какво са мислили, какво ги е вълнувало и как са пътували. Много обичам пътуващите семинари в НБУ. Аз и Анетка пък ще бъдем на пътуващ семинар другата седмица в Истанбул, един от моите любими градове. Така е с пътищата на текстовете и на живота – тръгват в различни посоки, понякога се разминават, а друг път – се пресичат, срещат и дори – вървят заедно. В един от по-предните коментари професор Богданов написа, че разликите придобиват стойност на знание едва след като се отчетат вплетените и вплитащите се в тях прилики ... и с нашия форум, а и със семинара на професор Богданов наистина е така – тръгнахме от необхватни разлики, въображаеми – или пък – канонични... и бавно, обмислено, с разбити кораби – на моменти, с включване на нови герои, с преобличания или с открадвания на дрехи... на моменти пък с кораби, които сами си знаят пътя и четат мислите ни – си мислех тези дни, че открихме доста прилики и че дори сега – повечето ми, да не кажа – всичките ми – приятели са от форума – тези, които ме спасяваха, тези, с които ходя по пътуващите семинари, тези с които вечер излизам, тези, които ми се обаждат по телефона, пишат ми мейли и си говорят с мен в НБУ... И някак текстовете наистина имат смисъл само за да се прави животът.

Всъщност това е и супер истинското и естественото в историята с Арес и Афродита. Завързването им с невидимите вериги, изковани от Хефест – онзи момент, който професор Богданов нарича „показване-откриване” – това е превръщането на разказа, създаването на същинския текст. Хефест прави разказ, затова въвлича други, защото показва модела. Завързва двама, а към тях се завързват още – защото е създадена ситуация, в която всички да могат да ги видят. Интересен е този разказ, защото неговите първи интерпретатори – всичките са с божествен произход. Любовният разказ тук се тълкува първо от богове, а след това обхваща едно по-голямо пространство, чиято територия се чертае от разлетяните в различни страни освободени влюбени. И разказът става още по-любовен, защото те не са събрани в едно общо, а са станали две. Те могат вече да не бъдат заедно, но те носят любовния разказ и маркират с него двойно повече други. „Любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития”. Любовта събира двама души, любовният роман разделя това тяхно цяло на 2, а после се прибавят и други. Може би на дъното на всеки разказ се крие по една любовна история, щом като литературата и тя е показване-откриване, улавяне на момента и възможност да видим уловеното. Мога да напиша още малко за виждането и очите, за виждането на себе си като в огледало, но спирам, защото зная какво ще каже професор Богданов: „Веселина има много добри коментари, а понякога има абсолютно лоши – като този...”, или пък Дмитрий: „да бе да – романтизъм!”.

Хубаво пътуване из Крит и внимавайте със завързването и развързването на невидимите вериги.
Тема № - 40 Коментар № - 4616 vesselina vassileva - 2011-05-06 14:11:37
Благодаря! Поздравявам ви и аз; прегръдки също и за нашите скъпи приятели, които в момента са на о-в Крит!

Тема № - 40 Коментар № - 4614 ГГ - 2011-05-06 13:04:33
Честит имен ден на Георги (ГГ) и на всички приятели, носещи името на Свети Георги, както и на всички Победоносци - честит празник! Дано и всички ние да можем да убиваме злото, така както разказват, че бил направил Свети Георги - само с поглед... Това е моят подарък:

ЕДНА ОБИКОЛКА НА СВЕТИ ГЕОРГИ

Елин Пелин. Под манастирската лоза

Свети Георги обикаляше полето, както всяка година, ...когато му дойдеше времето.

Той вървеше бавно между зелените вретенили ниви, чиито талази почиваха още в ранното утро. Загърнат в плътна пурпурна мантия, която сякаш гореше от първите лъчи на слънцето, той се движеше като пътуващ пламък и златният му ореол покриваше диска на слънцето.

Светлите му млади очи приличаха на смарагди и в тях се отразяваше златистата зеленина, която обгръщаха до безкрай. По кестенявата му къдрава брада блестеше сребърен прах от роса.

Душата на светеца се радваше, защото всичко наоколо дишаше и живееше точно по великата повеля на всевишния. Малките птички летяха и се любеха в забрава, чуруликаха, целуваха се и тържествуваха. Дребните животинки из тревата така страстно се бяха отдали на великата сила, с която бе ги надарил творецът, че умираха от изнемощяване или взаимно се разкъсваха от екстаз. Чифтосани пеперуди се носеха леко над зелените класове и изтомени, падаха по раменете на светеца. По малките цветисти полянки зайци, отдадени на влечението на сърцата си, не чуваха чуждите стъпки и вечният страх от смъртта беше ги напуснал. По сребротканите паяжини из глогините стръвно се следеха възбудени двойки паяци и правеха опасни игри по тънките жици. Оплодените овошки с наслада крепяха зелените си още рожби и се нежеха в наслада под лъчите на слънцето.

Отдаден в размишления за великата промисъл божия и за огнената сила на живота, свети Георги от време на време спираше стъпките си и се обръщаше да обгледа цялото поле. И ето че посред тоя златистосмарагден съд той видя две човешки фигури, облечени пъстро и весело, които приличаха на две големи ходещи цветя.

Свети Георги надвеси ръка над очите си и се вгледа. Един момък вървеше редом с едно младо момиче. Те се движеха бавно, с наведени глави, толкова близко един до друг, че малките пръсти на отпуснатите им ръце едвам се допираха.

Те мълчеха. Момъкът от време на време откъсваше стрък от нивата, прехапваше го и несъзнателно го късаше. Момичето полагаше длан над младите класове и ходейки, милваше ги.

Светецът се намръщи. Сред тая шумяща любов наоколо тия хора нито се поглеждаха, нито се целуваха. Това страхливо допиране на малките им пръстчета го накара да се усмихне.

„Какви свенливи деца — помисли той. — Кое нещо сковава така сърцата им? Ето, тия млади хора се обичат. Те, увлечени, са дошли тук толкова рано да се срещнат, докато няма в полето хора, и сега ги е срам да се погледнат.“

Светецът простря чистата си ръка и повика една пчелица, която жаркаше из въздуха. Той й каза нещо и усмихнат, видя как тя отиде към влюбената двойка.

Пчелицата забръмча около главата на момичето, завъртя се около главата на момчето и почна да си играе между лицата на двамата. Тогава те се обърнаха да я видят и се погледнаха в очите.

Двамата се спряха. Пчелицата закачаше ту единия, ту другия. Те радостно подвикваха. Погледите им по-често се срещаха и пиянството от пролетната възбуда ги замайваше.

Светецът бе се спрял сред полето и усмихнат, се забавляваше. Заедно с него се спря и слънцето и забави утрината, за да стои полето повече време безлюдно.

Свети Георги прати при младите една шарена пеперуда. Тя заигра около тях. Тънките нежни ръце на девойката запосягаха, за да я хванат. Момъкът също протегна своите. Движейки се из въздуха двата чифта ръце се сплетоха и се уловиха.

Свети Георги прати една малка гъсеница да полази по гъвкавата снага на девойката. Момичето се уплаши. То извика рязко и почна да се дърпа, но яките ръце на момъка не го пущаха. Той посегна да махне гъсеницата и ръцете му се увиха около кръста на момичето.

Играейки така, момъкът и девойката застанаха прегърнати сред нивите. Очите им гореха, душите им отмаляваха. Двамата трепереха, но не можеха да седнат, защото тревата беше мокра от роса.

И когато свети Георги видя, че те по-силно и по-яко се прегърнаха, когато чу мъчителните и възторжени викове на любовта, когато видя приближените устни, той забърза, мина леко край тях, постла върху росната трева своята голяма, плътна пурпурна наметка и изчезна.

Момъкът и девойката паднаха прегърнати върху постилката.

И слънцето поде своя висок път, и полето светна с божествена радост.
Тема № - 40 Коментар № - 4611 vesselina vassileva - 2011-05-06 12:00:38
Георги, хубаво е, когато човек знае как да бъде ‘победоносец’.
Честит Гергьовден за всички!
Тема № - 40 Коментар № - 4610 Анета де ла Мар - 2011-05-06 10:08:51
Честит Гергьовден и честит имен ден на един от най-активните участници във форума - Георги Гочев!
Тема № - 40 Коментар № - 4609 Борислав - 2011-05-06 09:32:12
Много красив, карасив, красив форум. Поради ангажираност останах настрана от обсъжданията, но ви се радвам отстрани и отстрани виждам красотата на мисълта и словото-мисъл във форума. Не съм чела напоследък по-красиви неща от писаното тук. Извинявайте, че ви оценявам, вместо да се включа в анализите, но напоследък се занимавам с това и изглежда ми става навик. ...
Само да кажа нещо - не е християнско точно произтичането на изневярата от вярата. Ако ще мислим върху Стария завет - жената, която изневерява трябва да бъде убита публично от народа с камъни. Така казва Яхве и се обръща към човеците в трето лице единствено число (за разлика от Алах, който никога не се обръща по този начин към човеците). Трябва да го потърся в Тората. Може да се потърси и в мюсюлманските книги как стои този въпрос. Май и до сега ги убиват тук-там с камъни изневеряващите жени. Поне аз подписвах в интернет преди време една петиция, да не се убива с камъни една жена Сакинех. Това е грозно и жестоко. Невярата и съответно изневярата също трябва да се тълкува като вяра. Вярвам, че не вярвам и същото като вярвам, че вярвам.
А иначе - любовта между "любовта" и "войната" е изневяра на общоприетия смисъл. Във войната няма любов и това сигурно също е казано с текста. Казано ни е, че не може да има връзка между човешката и божествената любов и човекоубийството - това също. Въпросът е защо не трябва да има. Ако имаше - Арес просто щеше да е друго нещо, а не бог на войната т.е. на убийствата.
За съжаление войната продължава да съществува и да се води не само в обичайния смисъл. И също за съжаление аз не мога да предложа текст тук, освен за ужасите на войната с водоснабдителните компании и неуспешната (за сега) битка в света с ценообразуването от тях. Дали понякога не водим войни от любов - например към справедливостта и вярата в правотата си? Дали въобще войната не е продължение на вярата?
Тема № - 40 Коментар № - 4604 nkioseva - 2011-05-04 09:54:35
Наистина чудесно предложение на професор Богданов!
Тема № - 40 Коментар № - 4601 Борислав - 2011-05-03 16:10:12
След тези два прекрасни коментара на Владимир и Георги работата изглежда приключена. Любовта, семейната свързаност, вярност и изневяра влязоха в добрата пълна мрежа от теми, в която е добре да се мисли за тях. Изясни се освен това, че в античността като в цяла голяма цивилизация се е осъществило, поне като рамка, и нашето съвременно поле, в което живеем. Разбира се, липсва ни уточняването по какво то, бидейки същото там, тук е все пак различно. Няма нищо по-трудно за казване от това по какво същото е различно.

Сега за сега, оставаме повече в античността, имаме вече и самите думи, за които попира Борислав. Чухте от Владимир, че moiheia "прелюбодеянието" и "разврата" означават и "съпружеска вярност". От коментара на Георги за историята на Пантея в Ксенофонт изникна и думата pistis "вярност", същата за "вяра" в християнската литература на гръцки. Ясно е, че в 4-и в.пр.Хр. Ксенфонт е някак по-напред във времето, знаем и защо. Защото е персофил и примъква в класиката некласически, а и негръцки идеи.

Остава непремислено само онова, за което, както казвам самоиронично, вдигам шум - критичното съзнание за собствения ни контекст и по-точно за това, че именно поради християнската традиция сме оплетени в свещеното за нас смислово излъчване от думите "вяра, вярност, вярно, истина" и съответно "невяра, невярност, изневяра, невярно". Така че някак прав е и Борислав в онова, което каза леко радикално, че в изневярата нагласата е християнска. То засяга и речникарите, написали в речниците, че moiheia означава и "съпружеска вярност". Думите са си думи, но са и неща. Така че нашето съвременно нещо вярност е нещо, което при това се промъква в речника.

Но все едно, заглавната тема се изчерпи, но и ни въвлече в добрата мрежа, за която говоря в първия абзац. Та предлагам следното, за да сменим, без да сменяме. Да останем при темата ето как. В следващата сесия да няма заглавен текст, Георги и Владимир да извадят от 9-а песен на "Илиада" разказа на Феникс за трагичната история в неговото семейство и да предоставят текста на Веселина да го публикува заглавно, после да коментираме. Аз ще предложа мой коментар - от книгата, която пиша. Владимир пак може да се порови в Стария завет. Защо да не погледнем и във фабули на барокови опери. Така да постъпим.
Тема № - 40 Коментар № - 4600 Bogdan Bogdanov - 2011-05-03 08:35:02
Ще допълня още малко написаното от Владимир, като представя текста, на който обърна внимание проф. Богданов в предпоследния си коментар: историята в Ксенофонтовото съчинение “Възпитанието на Кир” (на гр. Kyropaideia) за съпрузите Абрадат (Abradatas) и Пантея (Pantheia). Тя не е разказана свързана на едно място; разпръсната е в значителни части от книги V (гл. 1.3-19), VI (гл. 1.31-51; 4. 2-11) и VII (3.2-15).

Във война с асирийците, Кир превзема лагера на техния съюзник Абрадат. Самият Абрадат по това време отсъства, но попада в плен съпругата му Пантея, за която Кир – от една страна, впечатлен от проявената от нея почти робска примиреност пред нещастието, съчетана с господарско високомерие пред победителя, а, от друга страна, воден от желанието чрез нея да привлече на своя страна съпруга й – решава да положи съответните на положението й грижи. С тази задача е натоварен близкият приятел на Кир Арасп. Обаче Арасп веднага бива завладян от много силна страст (в гръцкия текст eros) към Пантея. Увещава я да му стане наложница (буквално е казано – да имат synousia, сношение), тя му отказва. Ксенофонт не допуска друго обяснение защо тя е направила това: била, казва той, вярна на своя съпруг, въпреки че него го нямало, а и го обичала много (piste gar andri kaiper apionti… ephilei gar auton iskhyros).

Арасп настоявал и я заплашвал, че ще постигне желаното, ако трябва и с насилие. Първо Пантея не искала да се оплаче на Кир, за да не създава раздор между двамата приятели; впоследствие обаче, когато Арасп станал прекалено настоятелен и тя се изплашила, пратила при царя един от евнусите си, който му разказал всичко. Арасп, смъмрен от Кир, задето проявил спрямо тази образцова жена asebeia, adikia и akrateia (неблагоприличие, несправедливост и невъздържаност), заминал надалеч от лагера с мисия – а всъщност за да се отърве от своята лоша страст.

След заминаването на Арасп Пантея предлага на Кир да го компенсира за загубения приятел, като му осигури още по-верен приятел, съпруга й Абрадат, при когото моли да бъде изпратена, за да уреди преминаването му на страната на царя. Така символично отношенията, подчинени на eros, биват изместени от сцената, за да се изтъкнат отношенията, подчинени на philia: приятелството между Кир и неговите подчинени и заедно с него приятелството между Абрадат и Пантея (именно с думата philia и нейни сродни се описват навсякъде съпружеските им отношения, а не с думата eros).

Двата следващи епизода от историята, приповдигнати и наситени на речовити жестове, имат за цел да утвърдят разбирането, вече изразено чрез отказа на Пантея да се свърже с влюбения в нея Арасп, че идеалното съпружеско приятелство не е нищо друго освен всеотдайна вярност. С три аспекта: първо, общност на телата и душите; второ, пълно споделяне на материалните блага, и, трето, готовност за отдаване на живота в името на партньора, като този последен аспект има и прагматичен, по-делничен израз в грижата за създаване и отглеждане на деца.

Заминавайки на война с египтяните, Абрадат получава от Пантея скъпи и блестящи доспехи (между тях и порфирен хитон и хиацинтов гребен за шлема – подаръци в традиционните за елинската култура цветове на любовта), за които тя, както става ясно, е заплатила с накитите си. Леко укорена заради стореното, Пантея отвръща, че блясъкът и красотата на нейния съпруг ще й служат по-добре като накит, kosmos. Което, чрез двусмислието на думата kosmos, означаваща както накит, така и ред, въвежда в кулминацията на разказа, когато смъртта на Абрадат, убит в битка с египетската войка, ще стане причина за това, Пантея да загуби реда и ролята, в които се разпознава, в ценностен смисъл, като цяло и завършено същество.

Съвсем по маниера на бароковото изкуство, финалната сцена от историята заключава, че разделянето на двамата съпрузи от смъртта представлява всъщност увековечаване на тяхната заедност и вярност. Взела главата на мъртвия Абрадат в скута си, Пантея оплаква своя съпруг; после твърдо заръчва на дойката си да ги погребе, загърнати заедно в хитона, който му е дарила преди да замине на война. След това се самоубива, последвана и от тримата й верни евнуси. Кир ги погребва – Абрадат, Пантея и слугите – под обща могила, достойна за най-заслужилите воини, паднали в битка. Верните съпрузи стават един вид епически герои.

Следва да се запитаме кое поражда тази толкова голяма промяна в идеала (и съответно в дискурса) за семейните отношения? В последните коментари, ако ги прочетем внимателно, сякаш има отговор на този въпрос. Тръгвам от по-скорошния на Владимир, който в последната си част, отговаряйки на Борислав, обръща внимание на това, че до края на класическата епоха поради специфичната затвореност на полисната култура и вървящото редом с тази затвореност желано уравняване между индивидуален и общностен живот, семейството не може да се изяви със собствена ценност, не може да се превърне и в средоточие на морална грижа; в него индивидът живее и, разбира се, участва, но не с цялата си личност, отдадена на полиса.

През IV в. пр. Хр. обаче поради разтварянето на полисната култура от тягата към образуване на по-големи монархически държави, индивидът сякаш започва да разпознава семейството като естествена среда за пълна изява на личността, като сцена, по-малка и много по-уютна от вече станалия някак несъразмерен с отделния човек свят на Филиповите, а после и Александровите завоевания, с тази необозрима империя, в която доскорошният гражданин на полиса вече участва по-скоро пасивно, като поданик. В следствие на което семейството, същинското поле на индивидуалната активност, силно се идеализира. А това пък дава импулс за феномена, за който говори проф. Богданов: от IV в. пр. Хр. насетне литературата създава все по-често сюжети с основна тема семейната вярност и изневяра.

Връщам се накрая за момент към нашия текст за любовта между Арес и Афродита. За да се появи през епохата на Елинизма същинско разбиране за семейна любовна вярност и съответно за изневяра, необходимо е тези отношения да започнат да се схващат като несъвместими с играта на преобразявания, залъгвания и поставяне на клопки, която се явява в по-ранно време органична част от любовното преживяване. Това, което се нарича с думата dolos – хитростта и чевръстото, почти магическо покоряване на желаната цел – и което срещаме ясно както в епизода от Осма песен на “Одисея” (думата е спомената в ст. 8. 276; 282; 317), така и в епизода от Четиринадесета песен на “Илиада” (ст. 14.153-351; Хера, която измамва Зевс, като го кара да изпита силна любовна страст към нея, е наречена в ст. 14. 197 и 300 dolophroneousa), за който в титуалния си текст споменава проф. Богданов, трябва да бъде изключено от идеала за семейна свързаност; съответно и любовното чувство, вече допуснато от елинистическата литература до семейния дом, където до този момент се е чувствало сякаш съвсем не на място, понеже е било разпознавано като своеобразна заплаха за мярата в отношенията – да си припомним за неумерената любов на Кандавъл към неговата съпруга – трябва да се бори за своето съществуване с цената на самоналагането на един вид честност и прозрачност, превръщащи го от игра и забавление в сериозна и трудна дейност.

Грижата за чистота и взаимна порядъчност в отношенията между Абрадат и Пантея може да се открие изразена от Ксенофонт и под формата на преки наставления в “Диалог за стопанството” (на гр. Oikonomikos). В гл. 10.2 и сл. образцовият стопанин Исхомах разказва на Сократ как веднъж жена му, за да му се хареса, се явила пред него белосана и с червило, а също и обута с високи обувки; но наместо да бъде очарован и покорен, съпругът е провокиран да я поучи с кратка беседа, че това, което същински привлича другия човек и което спомага за образуването на трайна връзка, е неразкрасеността, откритостта, желанието да се покажеш такъв, какъвто си в ролята, отредена ти от брака. Според тази етика жената, още повече съпругата, която трябва да бъде господарка на дома, трябва да се освободи, казано символично, от пояса на Афродита, с помощта на който в Четиринадесета песен на “Илиада” Хера кара Зевс да забрави напълно плановете си; от прекрасната тъкан, в който са вплетени philotes, himeros, oaristys parphasis, he t’eklepse noon puka per phroneonton (14. 216-217: любов, копнеж, сладко и убедително говорене, дето замъглява ума и на разумните.)
Тема № - 40 Коментар № - 4599 ГГ - 2011-05-03 01:37:42
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115859

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128113

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20124

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32710

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134309

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94233

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29052

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17752

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180833

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60751

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA