| Трагичната история в семейството на Феникс |
| Омир, “Илиада”, ΙΧ, 432-495 |
 |
Този път нямаме същински заглавен текст. Публикуваме кратък откъс от Деветата песен на Омировата “Илиада”. В нея Агамемнон изпраща при Ахил, с когото желае да се помири, Одисей, Аякс и Феникс – възрастния възпитател на героя. Първи говори Одисей и излага предложението на Агамемнон. Ахил отказва. Втори опит да смири гнева му прави Феникс. Неговата реч започва с история за това, по какви причини и как се озовал в семейството на Ахил; именно тази история предлагаме сега за коментиране, като развием покрай нея темите за семейството, верността, изневярата, засегнати в предишния тур на форума.
“Конникът, старият Феникс, най-сетне продума през сълзи,
тъй като страдаше сам за ахейските кораби кухи:
„Славни Ахиле! Щом ти си решил да се върнеш във Фтия,
/435/ щом вече никак не искаш да браниш от гибелен огън
нашите кораби бързи, понеже гневът те владее,
как ще остана самичък, без тебе, любимо ми чедо?
Старият конник Пелей Еакид ме проводи със тебе
още когато те прати от Фтия при цар Агамемнон.
/440/ Млад, ти не знаеше нито войната, омразна на всички,
нито съвета, където известни мъже се прославят.
Твоят баща ми поръча на всичко това да те уча:
в речи оратор да бъдеш и в дело – велик изпълнител.
Аз затова не желая без тебе сега да остана,
/445/ даже и бог олимпийски да ми обещае направо
моята старост да махне и юноша пак да ме стори,
точно какъвто напуснах Елада, с красавици славна,
за да отбягна гнева на баща си Аминтор Орменов,
силно разсърден за свойта наложница къдравокоса:
/450/ нея обичаше той, а презираше свойта съпруга,
майка ми. Тя на колене ме моли да легна с жената,
за да й стане противен старикът, баща ми нещастен.
Аз я послушах и легнах. Щом татко ми всичко научи,
с люти ме клетви обсипа, повика еринии злостни:
/455/ та да не сложа на скута си никога мое детенце.
Тези му клетви ужасни послушаха злите безсмъртни —
Зевс от подземното царство и нямаща жал Персефона.
Исках тогава със острия меч да убия баща си,
някой безсмъртен обаче гнева ми възпря и ми спомни
/460/ лошата слава в народа и хорските укори хулни,
щом сред ахейците име на отцеубиец получа.
А пък духът ми в гърдите не даваше вече спокойно
аз да живея във къщата на разлютения татко.
Верни другари и близки ме следваха вред неотстъпно.
/465/ Те със молби ме насилваха в родния дом да остана.
Много овни угоени и тежки рогати говеда
бяха заклали, а още по-много свине затлъстели
сръчно въртяха високо над буйния огън на Хефест,
много се вино изпи от големите делви на татко.
/470/ Девет те нощи прекараха будни край мене безспирно,
сменяйки нощните стражи, а огънят вечно гореше.
Бдеше един до колоните в двора със здрава ограда,
друг в коридора пред яките двери на моята спалня.
Ала когато настана десетата нощ непрогледна,
/475/ счупих на моята спалня вратата, добре прикрепена,
тихо излязох и ловко прескочих оградата дворна,
скритом от всякакви стражи, усърдни робини и роби.
После избягах и бродих през цяла обширна Елада,
стигнах във плодната Фтия, родина на дребен добитък,
/480/ влязох при царя Пелея и той ме прие благосклонно.
Сам ме обикна тъй, както родител детето си свидно —
своя син единороден, наследник на много имоти.
Той ме направи богат, подари ми народ многоброен;
цар на долопците бях и живеех на края на Фтия.
/485/ Богоподобни Ахиле, аз тъй те възпитах от малък,
тъй те обикнах сърдечно, че с друг не желаеше нивга
нито на пир да отиваш, ни даже дома да се храниш,
без да те сложа самичък да седнеш на мойто коляно,
мръвките да ти нарежа и виното да ти налея.
/490/ Колко си пъти намокрял хитона ми върху гърдите,
пръскайки вино с уста през наивните детски години!
Толкова много се мъчих и толкова страдах за тебе,
тъй като мен боговете не бяха дарили с потомство,
тебе направих и имах за син, богоравни Ахиле,
/495/ за да отблъснеш ти някога гибел позорна от мене.”
превод: Александър Милев; Блага Димитрова
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
DeKarabah, ти си загадка! Добре дошъл! Толкова бих искала да зная кой е този, който стои зад реч за “торти от захарта на духа...“ и освен това се е вдъхновил от още един достоен град на Средиземноморието, невероятната Барселона, която заслужава не по-малко възхвала от града Истанбул? Това, че си открил следи от проф. Богданов в Барселона, е направо чудесно. Или казано по испански: ¡Qué bueno!
Не е нужно да казваш кой си. Но поне кажи защо си избрал да бъдеш DeKarabah.
Проф. Косев, впечатли ме думата ПРЕ-ЛЮБО-ДЕЙНА, която вие поставихте в този дълъг списък от думи над които наистина е хубаво да се замислим. Опитвам се да проследя как е станала тази дума и така как значи в речта. Ако Борислав се включи в този момент, би било много добре. Питам се дали съм права да разбирам така нещата: “пре“ има предвид, че някой е пренесъл, в този случай любовта, от едно място на друго? Ако е така, то наистина звучи точно и това не е морализираща дума, както звучи нерефлективно, по инерция в съзнанието ми, а едда хубава описателна дума за нещо, което се случва.
Adulterio e думата, която се намира в испански. Означава смяна на естественото или сегашното състояние на нещата, от там, свързана с брачната двойка и нейните членове, означава, че се сменят “естествените“ партньори с други. Но в испанската дума, дошла от латински произход, няма и помен от любов. В такъв случай, аз определено харесвам българската, но с това не искам да кажа, че който прелюбодейства го прави само от любов. Но българската дума поне насочва към темата, а тази от латински произход, признавам, винаги ми е звучала някак безлична.
Много е интересно и полезно ровенето в думите; думите, които не забелязваме, а използваме от сутрин до вечер и които са потърпевши на невежество ни, понякога, дори твърде често или по-случайност се случва да ги оформени с любов и да родим любословие. Думи с любов за любов. А най-голямата любов, която познавам, е тази към самия живот.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4649 |
|
Aneta de la Mar - 2011-05-19 09:33:17 |
|
|
Здравейте уважаеми форумци,
тъй прекрасно многоцветни в разлистието на Вашето херметично, но толкова благоразположено към пътешествията на всяко дълбинно мислене Общество,
и най-вече, БЪДЕТЕ В ДОБРО ЗДРАВЕ И В НЕОТЛОЖНА ТВОРЧЕСКА ПОТЕНЦИЯ, незаменими наш г-н професор Богданов!
Ще кажа веднага, защото знам, ще простите признатия грях, изтрополих по налъми (вид ориенталско сабо за баня) или, ако щете нахълтах "с подпетени гуменки"(възлюбен от мен израз на смел български интелектуалец за влизането в днешната българска политика)във вашата святая светих.
Простете ми. Понякога наверно е по-добре човек да отвори врата без да чука вместо да я отмине в предположения и смутове.
Та ето, сега все повече и с нарстващо удоволствие разгръщам страниците на вашия форум. Едва ли ще събуди интерес у вас Одисеята на моето самоотлъчване от мисловно-духовното, от общуването със себетърсещи се и проницателни в нематериалните постигания люде, затова нека тя си остане моя тъжна тайна.
По-важното в моя случай е, че ми се иска да знаете: ше присъствам във форума Ви - оттук нататък, в идващия постепенно сумрак на тази пролетна привечер, в часовете, когато след странните си делници намеря хубавото време за надничане, изобщо - при всяка възможност и с искрено удовлетворение.
Ако нехайната и коварничка Муза на самоотлъчилите се духовни сънливци ме посети навремени, ще ви драсна някой друг волен ред. Но не се съмнявайте, чета всички ваши редове. И това ме възражда!
Сега ще ви нахвърля вкратце как и може би защо се случи моето "изтрополяване" или "подпихване" преди дни във форума.
Предната сутрин се бях върнал от Испания. По-точно от Каталуния и нейната Барселона. Ще бъда докрай открит пред вас и ще кажа: стъпих в предверието на Университета на този град (пих с възхита като обикновен турист от мириса на спокойната му старост). Но, Бог мой, без най-малък знак за знание и българосамолюбие, че тук името на Професора е достойно почетено. Повярвайте ми, разбрах това, когато надникнах, ей така, заради потиснатост и знам ли още, в този форум...До такива неща водят подпетените гуменки.
Защо бях потистат след връщането?
Не съм пътувал много по света. По-скоро почти никак. Освен в най-затаените си фантазии. Родовата ми кръв е на изселници,прогонени и изгнаници, та не й е много до пътуване. Дедите ми са се приучили да се навъртат и в най-тъмна доба на видим нощен светлик край огнищата си, та да не ги загубят.
Е, онази вечер, след утринното връщане от Барселона, аз почти си бях загубил светлика. Включих светлото екранче и -право при вас. Така стана...
Какво да кажа за Барселона, за Каталуня, за Испания, които сигурно познавате далече повече от мен. Ще ми трябват години, за да хвърля светлина върху няколкодневната си объркана разходка и изпълнена с балканска презумпция несъвкупност от смисли и провидения, които ми се състояха по тези места, улици и пришествия от каменни стълпотворения и лица на живещи като нас самите хора.
За да не ви омръзна съвсем, завършавам: Не съм съвсем наясно ( е, изключвам неизлечимия си привкус към Сервантес и още - май доста - испанотворяши словесници) какво правят там хората с Думите. Но аз съм занаятчия човек. Погледът ми пада върху други, по-странични, по-видими някак (поне за самия мен) детайли. Просто там и камъкът се дяла с промисъла и тънкия ювелир на дълбокото вникване.
А Гауди и Дали замерят Небосвода с изконни симетрии, със самотни въжделения, с торти от захарта на духа и златни копчета, с повици към Нещо, което ще се състои.
Защото е тръгнало към състояването си отдавна.
И точно в Испания, и в Барселона има живи свидетели за това.
Ето затова, заради тази сепнатост и свита несъразмерност се трупосах във вашия спокоен, хекзаметрово наслагващ се, смел и достоен за малката, но божествено пъстра и умна черга на България, форум.
Никога не се отказвайте от каквото е започнато.
До скоро.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4648 |
|
DeKarabah - 2011-05-18 21:57:12 |
|
|
1) ЗНАЕМ ЛИ СМИСЪЛА НА ДУМИТЕ ЛЮБОВ, ОБИЧ, ЛИБИДНОСТ, РЕВНОСТ и ИЗНЕВЯРА?
За м о т о на следващите по-долу, не един, а няколко, взаимно навързани мои коментари, избирам казаното от Рене Друйон, (член на престижната Френска академия, основана през 1635 г. от кардинал Ришельо), че ние хората, имаме две основни слабости: Първата слабост е, че НЕ ЗНАЕМ ИСТИНСКИЯ СМИСЪЛ на Д-У-М-И-Т-Е. Втората слабост е, че НЕ ЗНАЕМ И БЪДЕЩОТО СИ;
това са впечатлили ме сентенции, които Друйон изказва в България. Особено силно, за мен, е първото му съждение, за – НЕПОЗНАТИЯ ИСТИНСКИ СМИСЪЛ НА ДУМИТЕ.
..............
Намерен съм да Ви пиша, обширно форумно писмо. В три взаимно неотделими части. Всичките тези сплетени, малки коментарни текстове, ще бъдат посветени главно за и на Д У М И Т Е (като термини, понятия, концепти – или както по-долу ги наименова и професор Богданов – за думите като „категории”). И главно за техните изменчиво-динамични СМИСЛИ и значения. Защото тяхното буквено изписване е някак по-трайно, дори и статично-непроменящо се;
в последните две форумни сесии, по повод на: интересни реторични въпроси на Борислав; от силните коментарни отговори, главно на Георги и този път по-рядко, на Владимир, също на допълненията и непресекващите теоретично-извисени синтези от страна на Водещия; както и от обогатяванията, с които обилно ни даряват Анета, Веселина и другите форумци – аз доразбрах, особено чрез неверно сменящата се, почти СЕМЕЙНА СЕМАНТИКА и ДИНАМИКА, напр. на думата ИЗНЕВЯРА – колко необичайно, колко невероятно изменчив е понякога техния смисъл (на думите), облечен в слуховите и видими „ дрехи “, на иначе, статично съхранения и непроменлив, техен буквопис;
моят, няколкостепенен усложнен коментар, няма да е някакво само теоретично (лингвинистично или само психологично) говорене. Ще Ви пиша повече и конкретно, и целенасочено, за двете думи и понятия, оказали се в центъра на досегашните форумни дискусии. Това са двете категории – най-първата и първородната ДУМА „ЛЮБОВ” и нейната двойница, ДУМАТА „ОБИЧ”. Тези две думи и отделни понятия, не само Димитрий, а преди него и самият Сократ, не успява да раздели и разграничи убедително. Не по техния букворед, който си остава видимо неизменен. А поради техните повратливи смисли. Които за мен останаха неясно диференцирани. Независимо, че като различителен критерий се въведе и различен „хоризонт”; с различно до-говарян дискурс; било само личностен или междуличностен контекст и пр. и пр..; и защото, може би, те, тези две думи, ЛЮБОВ и ОБИЧ, са изначално НЕРАЗДЕЛИМИ – сакрално сляти; дори и свещено симбиозни и символизирани, във и чрез ИМЕТО, на самия наш БОЖИ СИН и БОГОЧОВЕК, И И С У С Х Р И С Т О С ;
тези две думи, ЛЮБОВ и ОБИЧ са почти единосъщи и „единояйчни БЛИЗНАЦИ”. Аз продължавам да твърдя, че те и двете, се раждат в непознато-скритата (да се изразим пак образно) – в „майчината смислова утроба”, на непопулярната все още Фройдова ДУМА „Л И Б И Д О”. Тоест, и в семантичната „утроба” на, т.нар. от мен – „ ЛИБИДНА СВЪРЗАНОСТ“. (На чието поясняване ще се спра отделно, в една следваща част, от този ми коментар). Думата-термин-понятие-концепт и категория „ ЛИБИДО” – е, нещо РОДОВО. Като скрити (и невидими семена и корени, заровени дълбинно, под „земята”; сиреч, намиращи се и в несъзнавана и изконна архетипност на индивида). Тази дума е по-обща; и по-абстрактна; изцяло интернална; трудно съзнавана, и като дума, като термин, и като понятие. Защото, стоящите зад нея РЕАЛИИ и презентирани в нея: жизнени, психо-хормонални енергии , ( преобразуващи се в потребности, емоции, чувства, страсти,нагласи, интенции, пориви, мотивации и пр.) – са невидими с „просто око“;
тe се опознават само косвено и трудно. Нужна е специфично и скучно познание. Нужно е продължително вглеждане. Спокоен размисъл, съотнасяне и сменяне на „гледните точки”. Либидността, като многообхватна, био-психо-социална активност, се тълкува само опосредствено. Чрез разни психофизиологични реакции и рефлексии. И чрез техните „многолики “ ПОВЕДЕНЧЕСКИ ИЗХОДИ. Често се търси чрез проективни техники. И чрез съпътстващата ги психологична интроспекция (самонаблюдение) и субективен вербален отчет (споделен или останал като вътрешна реч). От Либидото, по-нататък се „клонират” други категории, напр. и за самата ЕРОТИЧНА ЛЮБОВ, и за т. нар. от мен НЕЕРОТИЧНА ЛИБИДНА ОБИЧ, насочена предимно към децата –рожбите - и към техните деца (нашите внуци и правнуци). Но защо не и като, либидно нееротично влечение, към любимите ни приятели. Ако щете и като СУБЛИМИРАНА „любов “, било към: знания; книги; градове; планини; родни места; роден дом; към игри; любими отбори; към учене; към професионални неспирни посветености; към отдих; странствания и към какво ли не било – днешно, минало и несбъднато;
за всички тези неизбродни, прастари понятийни редове стоят думи-термини-категории от висок ранг, на НЕЕРОТИЧНИ, но либидни в сублимираната си същина „ЛЮБОВНИ” феноменологии. И то от различни и далечни социо-ментални сфери на предимно личностната психика, наименовани като: ЛЮБО-ЗНАНИЕ; ЛЮБО-СЛОВИЕ; ПРИРОДО-ЛЮБИЕ (и природолюбци) ТРУДО- ЛЮБИЕ (и трудолюбиви хора); РОДО-ЛЮБИЕ (и родолюбци); ЧЕСТО-ЛЮБИЕ и т.н., и т.н. Още през епохата на Възраждането се е пеело „Къде си вярна, ти ЛЮБОВ НАРОДНА?...”
независимо, че тази дума-понятие, като ЛИБИДНА афилиация, бе посрещната ( може би и с много основания ), резервирано в прав текст и от самия водещ Форума, професор Богдан Богданов. Но думата и категорията „Либидо” се появи подхвърлена необосновано от мен. Необвързано с логично убедителни, езиково-мисловни обосновки. Този термин аз споменах и повтарях, някак самоцелно и прибързано. Самозаблудих се, че „Либидото”, напр. като Егото, ще се приеме с лекота. Понеже терминът, и по своето звучене (фонетично) е близък, напр. до израз от народна песен: „Либето, мале, либето...”. Но се оказа обратното. То, това понятие, прозвуча и като претенциозно натруфена „научна” дума-термин. Която научна категория на Фройд, (за разлика, от другото негово, също фундаментно понятие-концепт „ Его “, вече наистина станало популярно и в редовото човешко говорене) – та, тази втората категория може би, все още дълго време, ще остане, ще се окаже – не просто непознатата, но и някак „несъзвучната” (асинхронна) дума-термин;
{и друго, по-странично споделяне, което поставям в скоби. То е пак с конкретен пример. Но вече за нецелесъобразност, от каквото и да е въвеждане в нашите разговори, на иначе основен друг термин-конструкт. Имам предвид думата-категория „Араузъл” (като ниво на „активация”). Това е обосновано базисно наименование, открито и верифицирано от световния психолог Айзенк, който има десетки хиляди цитирания. Араузълът касае темпераментовата разпаленост на влюбените (свързано с присъщата им генетично интро- или екстравертираност, водеща и до т.нар. психична съвместимост или несъвместимост и пр. В Древна Гърция тя е имала други, особено популярни имена на: сангвиник; холерик; флегматик и меланхолик. За нея става дума в Платоновия „Лизис” ). Нужни са не десетилетия, а може би и столетия, за да навлезе думата „Араузъл” в обикновеното-редово гворене};
по-нататък, в предишен свой коментар по повод Възкресение, вече споделих откровения за други, напр. аз-центрирани и автонасочени – САМОВЛЮБЕНОСТИ. Това е трудно преодолимата, вкл. и собствена (но очевидно неприсъщата на Росица, въпреки че сама си я приписва ), нарцистично моя , почти подсъзнателна (и поради това трудно отстранима) –СЕБЕВЛЮБЕНОСТ. Нарцисизмът, си е едно нелицеприятно духовно заболяване, което по името си, кръжи към неприятните любови. Борбата с него е наистина трудна. Защото себелюбието се родее, с иначе жизнения собствен и реално незаменим индивидуалитет (дори вирее паразитно върху така нужното ни себеуважение, с приемане на себе си, дори и на свои особености и чудатости). Но той, нарцисизмът, често и незабележимо може да се изражда в: себичност; егоизъм ; високомерие; господство; подтискане; незачитане; антипатия и други неприятни черти и качества(означавани пак с редове от думи-термини-понятия );
но пък, по повод на чудното предишно есе на Владимир за херменевтиката на приятелството, споделях с умиление и вече посветих доста думи и изречения, за тяхната – на любовта и обичта – истинска, смислово и емотивно близка ДУМА „ПРИЯТЕЛСТВО”. Тази дума-термин-концепт, навремето, психологът Роберт Немов, ме подучи да наричам и с нейната дума-двойник и синоним „АФИЛИАТИВНОСТ” – въведена в световната, социална психология , социология и персонология, от думата-майка, и всеизвестният неин буквопис „ philia “);
накрая, прилепвам, или въвеждам към същото словесно семейство, и неотделимата от всеки жив човек, грозновата по начало, но иначе сладострастна и ПРЕ-ЛЮБО-ДЕЙНА дума – ( тук специално и натрапливо, дори тревожно „одумваната”) било инцидентна или по-честа – всечовешка И З Н Е В Я Р А. Тази дума-термин има както тясно еротични, така и общо либидни и антиафилиативни смислови нюанси, ментални съдържания и значения. Изненадан бях, че в различни културни контексти, (вкл. и за древногръцкото елинско семейство), смисловото съдържание (наричано в езикознанието и семантика ), на т.нар. СЕМЕЙНА и извънсемейната Изневяра – значимо се променя и преобразува. Ново за мен познание, обосновавано с точно посочени и еднозначно интерпретирани ярки примери-НАРАТИВИ. Поднасяни изкусно от различни форумци. Изневярата и Ревността и пр., чрез своята пикантност понякога възбуждат и тези, които рядко са ги практикували. Иначе техните палитри са твърде шарени , от какви ли не неприемливи и порицавани, но и пожелавани („ в реда на нещата“), безброй случаи на нарушена съпружеска и то еротична вярност и „всеотдаденост”;
навярно сме задължени, сред всички основни думи-термини-понятия,за семейната и за извънсемейната любов, отделно и с особен акцент, да включваме и РЕВНОСТТА – като друга основна категория, със стоящи зад нея, потискани или афектно-бурно изразявани емоции и либидни страсти. Ревността често съизмерва, с обратен, обичайно негативен знак, градусите на действително силната и сладострастна чувствена любов. Тя, понякога, покрай позитивно възбуждащ ефект, се преражда и то обичайно, в преобладащо разрушителен комплекс, на подозрителност, недоверие, омраза и агресия. Както е разказано автобиографично, в наистина трагичната, семейна история на Феникс. Понякога завършваща и катастрофично (както е, не само при Отело, но и в нашенската си, мила ни българска трагедия от „Романа на Яворов”, като неделим писмовен и жизнен текст за близката ни и роднинска съдба на вечно ревнуващата Лора; и лиричният обожател на безсмъртната нежна Мина; със суровите, синовно-бащинските либидни забрани от чорбаджийското семейство; и многострадалността на един лиричен български Бог и харамия, като гениалният Пейо.
..............
Тук ще ви осведомя, че този мой разклонен коментар. посветен на смислите на думите, кръжащи в орбитите на многомерната човешка Л Ю Б О В, няма да бъде само теоретично обобщителен. Една от неговите части, може би следващата, ще се опре и на кратко, но конкретно емпирично изследване. И то, не изследване странично, а извършено сега и само върху обсъждания кратък текст, наименован от вас „Трагичната история в семейството на Феникс”, взет от Омировата „Илиада”. Там се откриват и три групи (или типологии) от думи, все свързани с Любовта и Изневярата, употребени с различни количествени честоти. И с различни качествено – типологични съдържания и модалности;
за избора ми, на точно тази, а не друга, единна интерпретивна нишка на моите нови коментари, насочваща роля изиграха и БОГДАНОВИТЕ ДУМИ и СМИСЛИ. Наистина, професор Богданов все говори за КОНКРЕТНОТО, от 8-мата песен за изневярата на Афродита, от Омировата „Одисея”, а сега, по повод на дебата около краткия текст-извадка, за трагедията на семейството на Феникс, взет от „Илиада”. И то, центриращ се, проникновен анализ, все около жизнените и словесни контексти на и за СЕМЕЙНАТА ЛЮБОВ и съпътстващата я ИЗНЕВЯРА. Но той, авторски, хармонично с това и евристично ни казва и много други, подкупващи мисли, от ВИСОК ТЕОРЕТИЧЕН РАНГ, като например ( ще упомена, негови съждения, само от ЕДИН ЕДИНСТВЕН негов коментар от 30 април т.г.):
– че, „Думата „и-м-а “ не е проста КАТЕГОРИЯ “/км/ (б.м.-сиреч: тя е и понятие, и концепт)
– че, „ Дума може да няма, изневяра да има, и, обратно, но да няма идея за ИЗНЕВЯРА;
– че, „ Думите Бориславе, са хем като самите неща, които обозначават, т.е. неща, хем са си ДУМИ /км/ и нищо повече”;
– че, „ Научните области и култури (бм- и техните „думи” и конструкти), не са толкова отделни, колкото изглежда, когато говорим за тях НАЕДРО /км/”;
– от казаното към Анета: че, „...знаенето на повече факти, реалии и ПОНЯТИЯ /км/ е без гаранция, че знаещият ДЕЙСТВИТЕЛНО ЗНАЕ /КМ/ (бм – сиреч, въпросът е дали знаем скритите уж променливи, но и транситуитивни смисли на думите-понятия и концепти );
– че, „...античността е вътрешно сложно устроена и че нейният строй включва много неща, които СА СЪЩИТЕ И ДНЕС /км/....защото масивът на онова, което от тогава до днес е същото, в нея е доста голям” (бм-това е в сила и за думи като любов и пр.);
– че, да се „...отчита и онова, което в тях СЕ ПАЗИ И НЕПРОМЕНЕНО” /км/;
– и, че „ ...РАЗЛИКИТЕ (бм- вкл. и между сродните думи, като либидност, любов-обич, приятелство и пр. ) придобиват СТОЙНОСТ НА ЗНАНИЕ/км/ едва след като се отчетат вплетените и вплитащите се в тях ПРИЛИКИ /км/”;
..............
Това са все заинтригуващи ме думи, анализи и синтези за думите. И загадъчни. И предизвикващи...вкл. и днешните ми интертекстови контакти (с вече така близките ми форумци) . Изходната ми теза и коментиран проблем бе, повтарям го: че „... НЕ ЗНАЕМ ИСТИНСКИЯ СМИСЪЛ НА ДУМИТЕ”. Тази хипотетична постановка, сякаш ни изправя на нокти. Както нас „сциентистите”. Така и „наратолозите”, с които и аз съм сроден;
..............
Сегашният ми коментар вече започна и почти стана „ЗА ДУМИТЕ”артикулирани като „термини”; „понятия”; „категории” (по Б.Богданов, 30 април); „концепти” и „конструкти”, и... като „интеграли” (Б.Богданов, пак от Форума, „кодове”, „предиктори”, „етикети”, „имена” и пр. и пр. означавания, наименования, номинативи, вербални „знаци”, „символи”, „метафори”, „конвенции”, без и със частицата "мета-", която двукратно увеличава техния непреброим брой;
и още ЕДНА-ДВЕ ОБЩИ ПОСТАНОВКИ: Първо, колкото и да е пластично-адаптивен и променлив, дори и исторично ситуиран „смисъла на думите” (вкл. и на думите-термини ЛЮБОВ и ИЗНЕВЯРА) - те, за моя радост и успокоение, гравитират все към това, което тези думи- понятия са означавали многозначно (и противоречиво меко, в собствения ми десетилетен лексикон на психолог-персонолог; както и в собствените ми семейно- любовни, родителски, приятелски и същите подобни на тях извън семейни, неформални и официални съдби, връзки и контакти. Това го пиша аморфно- неопределно (не както споделих напр. за Хармоничния и за Афилитивния личностни стилове, от HARAkIRI, за които имах масиви от емпирични данни). Защото досега не съм разполагал с никакви специални изследвания и никакви публикации върху Любовта и Изневярата;
но, оставайки верен и на собствения особен „сциентизъм”, вече направих и честотно проучване върху употребени от Феникс думи-термини, ( в неговия любовно-биографичен разказ) – чиято типология и нейното форумно тълкуване – ще споделя, в следващата втора част (или наречето го и продължение), на този коментар.
С най-добри колегиални чувства....от Искро; 3 - 17 май
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4647 |
|
Искро Косев - 2011-05-18 15:29:04 |
|
|
Има едно много хубаво изречение в последния коментар на професор Богданов: "Литературната теория се проваля обикновено поради това, че абстрактните й тези остават екзистенциално необосновани и не засягат този, който ги ползва."… Не се знае как да си върнем това, което в началото на литературата за епоса са празникът и надграждащите аеди, за трагедията са сцената и публиката, за диалога са разходката (пирът) и тези, които разговарят с един (човек-разказ), който знае повече, за реториката са площадът, съдът и народното събрание, а също и това, което за Феникс е възможността разказът му да върне Ахил обратно в боя. В такива ситуации първото, за което се сещам е онзи момент от "Мит и литература", в който се казва: "Епосът и трагедията са системи от условни средства за обемно празнично общуване под открито небе. Ораторството се оформя като друга система от условни жестове за обемно общуване под открито небе"... и за митологията, която винаги е комуникация между два свята... Да, но кой е този, който се променя от текста и който би могъл да обоснове екзистенциално абстрактните й тези, така, че наистина да можем да кажем – че я ползваме така, както би трябвало да ползваме и литературата – и как? Коя е пресечната точка, в която се намира онова “настояще тук”, което в един момент от някоя голяма парадигма (успоредна на световната душа и голяма колкото световната душа, която е вечна) сме и самите ние? Ако този, който се променя е читателят, то тогава вероятно и самата литература се явява нещо като читател спрямо митологията – като неин празник… защото най-малкото боговете са забравените предци от далечното минало, както казва Платон в “Закони”. Около всеки текст стои по едно минало и едно бъдеще, което означава, че текстът, вероятно е настоящето, което пък от своя страна поставя въпроса – какво е текстът – и дали текстът не е читателят??? Текстът е това, което ние правим от него… вижда се в отварянето на идеята за любовта на Одисей към Пенелопа или пък отварянето на идеята че пътувайки (по Кавафис) - няма да срещнем нито един реален Посейдон, че всичко, което ще получим, ще е това, което сами спечелим, или пък дори това - че тези дни си мисля, че всъщност само Ахил постоянно (като мен?) се сърди (Тези дни, професор Богданов, открих много хубаво изречение: “Чувствата са енергия, а енергията движи.”) - плаче неудържимо, паднал по очи на морския бряг, когато приятелят му Патрокъл умира... или - както става в 9 песен - докато всички се притесняват за битката, Ахил богоравен си седи в креслото и с лира в ръцете си свири, все едно, също като в онази песен на Щурците, им казва: "нека моята мисия велика, да я свърши някой друг след време“.
Много харесвам характера на Ахил. За съжаление, не мога да открия едно нещо, което професор Богданов казва за епоса, за да го цитирам точно, но ставаше въпрос за това, че епосът не разчита толкова на това, което казва, а по-скоро - на това, което му е най-важно. Епосът по някакъв начин носи читателя вътре в себе си, както в случая с 9 песен – такъв читател, който трябва да направи текста и да прецени, кое е важно - е самият Ахил. В 9 песен Ахил някак си не е герой, а е читател – също като победителя в епиникия, който отваря парадигмата за всички други читатели, т.е., буквално погледнато – Ахил отваря парадигмата, за всички други, които трябва да се върнат в боя, а победителят от епиникия отваря парадигмата за всички други, които трябва да победят. Както се казва в един друг текст от литературната теория на професор Богданов - когато епиникият се отлепи от празника, в който се намира и от самия победител, мястото на победителя вътре в текста се превръща от задължително съдържание във възможност за разбиране между други възможности - пораждани от различни гледни точки… и всъщност в един по-преден момент точно това е била и причината конкретностите от празника вътре в текста да са отнесени към прецедентите и общите положения... Тук се сещам и за това, че трагедията винаги се мисли като продължение на нещо, че “Митологичният компонент на трагедийното произведение е един вид регламентираното предварително съществуване на творбата до момента на създаването й”… Това е успокояващото, според мен - и силното.
Но в последния коментар на професор Богданов има и едно много страшно изречение, което казва, че в нашата завист „всеки от нас е Афродита от “Иполит”, дебне да причини пропадането на издигналите се, да го причини или поне да го измисли“. Мислех си за разликата между причиняването и измислянето... но не можах да стигна до ясен край, по-скоро си казах, че все пак Афродита също като Посейдон – не съществува и ние няма как да я срещнем по пътя си (обещава Кавафис)... че образът й е от другата страна на един текст, който текст е и корабът-стена, предпазващ ни именно от онази Афродита и че от нас самите зависи дали ще сме злобната Афродита – или красивата Афродита…или пък нещо друго. Положението с Ахил е различно, той не е със статута на Посейдон и Афродита, а е с нашия статут... Въобще тези срещи са много странно нещо. Също като срещата на Крез със Солон, която исторически не била възможна, но все пак Крез и Солон се срещат… и това може би въобще не е грешка, както ние сега си мислим… все пак именно на тази среща се казва, че човек е една щастлива случайност.
В историята с Ахил в 9 песен – не зная дали става въпрос за вярност, любов, изневяра - но определено става въпрос, пак като в онази песен на Щурците – че понякога колкото и да ни е писнало от разни Агамемнони, Посейдони, Афродити, колкото и да ни се иска просто да си седим и да си свирим на лира или да си плачем на морския бряг – всъщност – твоята мисия велика няма как да я свърши някой друг след време. Така и само от Ахил зависи дали ще се върне в боя (другите го знаят) – до това обаче няма как да се стигне без разказите, спрямо които Ахил – освен че е вече един истински „отделен човек“, чиято индивидуалност си личи именно по израза на чувствата му – то той е и „настоящото тук“, което трябва да моделират тези разкази, също както нас, които сме едно следващо "настоящо тук", докато Ахил, като един победител се е превърнал в нещо по-абстрактно - като боговете в митологията и митологичните герои-победители в епиникия, за които епиникиите разказвали на истинския победител. Истинският текст ще бъде този, който Ахил направи, а не този, който Феникс е разказал.
Ще последвам примера на Леля и ви поздравявам с две песни по темата. Първата е “20-години по късно” на Щурците, с лошо качество е, но обърнете внимание на края: когато се казва „и нека мойта мисия велика да я свърши някой друг след време“, се пита - „Но кой друг?“, защото онова „след време“ не е нашето настоящо тук.
http://vbox7.com/play:67e59bad
Другата песен е доказателство, че само от нас зависи дали ще срещнем Посейдон и Афродита – вижте – кой седи в колата накрая на клипа:
http://www.youtube.com/watch?v=HNmYUsJQyr0
Хубав ден! Ако не затворим темата ще разкажа и за Истанбул, но някак си първо поисках да пусна мухата, че Ахил в 9 песен е външен за текста – нещо като читател (автор, аед) и човек, който прави текста – нещо като нас – и може би точно затова великият войн седи с лира в ръка.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4646 |
|
vesselina vassileva - 2011-05-17 06:59:08 |
|
|
Срещи с градове
Вече е традиция във Форума тези, които ходят на пътуващи семинари да разказват за другите форумци за непосредствеността на срещите ни с другото и как могат те да бъдат осмислени. Веси и аз имахме честта да отскочим до града на градовете и преди да се закрие тази сесия ще напишем нещо за онова хубаво място познато почти на всички, любимо на повечето и желано дори, когато е много пъти вече посетено.
Хубавите неща се случват, но дали не идват, защото именно ние в някакъв момент сме ги повикали и така пожелавайки ги много силно и наистина искрено, в един незнаен за нас ден те стават се стават реалност. Излиза, че силата на желанието не се е изчерпва с времето, а обратното – превръща се в потенция готова за ставане. Няма как практически да докажа, че хубавите неща, които ни се случват са резултат не на случайността, а на нашите предварителни желания, но знам от житейски опит, че непосредствеността, която идва в чистотата на изразеното без колебание, е един от начините да се творят чудеса във всекидневието без да е нужно да ставаме магьосници. Но изпълняването на желание е начин да се срещнем с другото, с това, което не е наше, но само като го срещнем отблизо, става близко, познато, на път да стане и наше.
Не знам кога за първи път разбрах, че искам да видя Константинопол, Цариград, Истанбул и да застана пред Босфора, да се зарадвам на залеза над Златния рог... Но знам, че както на повечето наши сънародници и на мене никак не ми е безразличен този град. Всеки от нас носи някаква връзка с това митично място и тази връзка се омотава в мрежите на историите на едни и други наши предшественици и отиването до града на градовете сякаш е връщане към нещо в нас, което се разбира, когато се отиде там. Спомняте си как преди една сесия прочетохме хубавия разказ на проф. Косев за прадядо му изпратен на 40 годишен гурбет в Цариград и как жена му го чакала в Копривщица. Който пресича един или два пъти на ден Цариградското шосе или поне знае къде е, също е на ясно, че това име на този булевард е повече от реалност за нас, повече от посока за отиване и връщане.
Но контекстите на срещите с този град няма как да са същите, винаги са различни. Или казано по точно – винаги са свои. Всеки тръгнал към Истанбул намира нещо, което е свързано с него и със желанието му да види този град и да се върне от там с голям или не толкова голям армаган. Затова го наричам “Градът на градовете“ – светове се срещат там, не само хора и не само континенти. Всеки се среща по някакъв начин и си мисля за моето предположение, че човек се среща с това, което е пожелал да се срещне.
Ето моята среща. Почнала е някога, не знам кога като едно само желание. Но се затвърди като потенциална да се случи преди четири години. Разхождах се с досада по едно летище очаквайки връзка с друг самолет, който щеше да ме заведе още по-далече от това, което хората знаят като идеята за Европа. Пред рафт книги съм и в ръцете ми попада “Истанбул, споменът за един град“ на Орхан Памук. Преди да се усетя, четях нещо, което толкова време съм чакала да прочета. Винаги съм искала някой да ми разкаже за този град не като гледш отвън, а отвътре. От чернобели снимки наднича детството на известния писател Орхан в родния му град Истамбул. А това значи, градът през петдесетте и началото на шестдесетте години. За мене, няма да повярвате, точно този разказ за онези години ме свързва много по-дълбоко с този града отколкото споменаването на Константинопол, Св. София, Босфора, Капалъ чаршия и т.н. Сранно, но е така. В книгата си Орхан разказва за града си, от който толкова рядко се е откъсвал, че без колебание заявява: ако други писатели са пътешествали за да станат такива, то аз станах писател защото съм се родил и живея тук, не другаде, а в Истанбул. Какъв разказ тръгва след тези редове! Хем спомените надничат и написаното добива форма на биография, хем не е това една биография, а разказ за една любов, любовта на едно момче-мъж към неговия Истанбул. Спомените от детството разказани на глас освобождават натрупалото се напрежение на това никога непораснало момче, което живее в писателя, но излиза, че в съзнанието на Орхан няма само един Орхан, а двама. Образът на другият още в ранно детство е предвестие, че тука ще се роди писател. Орхан се вижда в две къщи, Орхан... това раздвояване е нужно за да може да пише човек, защото ако е само едно, как ще пише с желание да стане едно с текста, който изписва пред себе си?
Страница след страница четях на онова безлично американско летище как Истанбул, който излиза от многовековното си традиционно съществувание, стъпва с модерна крачка и дреха в 20 век, но така и така не може да стане модерен, защото се го дърпа нсоталгията или кой знае какво назад, към миналото. Меланхолия. Това намира турският писател в своя град. Обичам да докосвам една толкова красива меланхолия скрила се под плаща на автентична носталгия, че усещането за отминалост сякаш не свършва и с него живее това друго време там, което все остава с нас тук. Мисля си за Истанбул, и мене ме обхваща една от разновидностите на носталгията. Моите родители скоро сключили брак с кораб потеглили през Черно море на екскурзия към Истанбул. Било е точно по-времето, когато Орхан Памук още не е имал и десет години. Може би затова, чета неговите спомени и през цялото време пътувам между семейна история разказана в тази книга и спомена за това, което никога не съм видяла - сватбеното пътешествие на моите родители.
Когато пожелаваш нещо дори не си подвластен на начина, по който го пожелаваш и още по-малко, на това как ще се случи. Само се остави да ти се случи. Казват, че животът е кратък.
Св. “София“
Стоя пред портата на императорът, а той е там в мозайката на колене. Лъв VI се е женил три пъти, но няма наследник. Моли се да му бъде позволен четвърти брак. От двата странични медальони надничат Богородица и архангел Гавраил или Михаил. В средата е Исус, седнал е на трон и благославя всичкини. Но ако остана до тази огромна врата май половин история на Византия ще си спомня. Лъв VI е онзи Лъв Философ познат като много учен човек, макар да е наследник на един твърде войнолюбив и не така изтънчен предшественик, добре познат от нас българите, Василий Бългороубиец. Но Лъв също бил пълководец, ала загубил битки. Например, тази с българите, когато Симеон... И все пак, без наследник, как да се примири императорът? И не се примирил. Живеел с любовницата си, Зоя Чернооката, докато най-сетне сключил брак с нея. Но ето, че патриархът Николай Мистик разпопил попа, който бракосъчетал чаровната двойка и освен това им забранил да влизат в храма.
Аз съм пред Света София, нима някой може да забрани на някого да влезе на това прекрасно място, да го лиши от толкова красота? Люлеещи се образи ме гледат от мозайки озарени в светлината и излъчващи блясък като чели не са от този, ами от друг свят. Отблясъци в злато и усещане, че Господ прегръща всички с цялата си вселенска сила застанал там горе, но толкова близко до нас там в храма. Разбирам, един император не може да се подчини на един патриарх и ясно е, кой взима най-висшите решения в тази империя, за разлика от западните държави по онова време. Николай Мистик загубва патриаршеската си шапка и жезъл, а детенцето, което се родило на Лъв Философ и хубавата му съпруга е не кой да е, а Константин Багренородни. Още една стъпка и ще си спомня българската средновековна история. Но моите спомени от студентските години си остават само мои. Аз говоря със себе си, а една сладкодумна екскурзоводка, туркиня от български произход, върви напред и ни прекарва през императорската порта. Следвам я до средата на храма и заставам точно под купола.
Поглеждам на горе и първото нещо, което търся са крилатите ангелчета без тяло, които се оказват гушнали се в четирите ъгъла на основите на купола. Само едното от тях ме поглежда, има шестокрило тяло цялото рошово от пера. Дебел котарак в тигрови украса се протяга до трона, близо до олтара. Аз го погалвам, той замърква и замалко да остана с него там, а групата е вече на друго място. Този четирикрак приятел ме връща в действителността – аз съм в Истанбул, а котета и котараци в този град пазят древните реликви и поддържат жив духа на града. Защо толкова обичат този град тези красавци, знае ли някой това?
Преди да изляза от Света София още една среща ме оставя без думи. Мозайката на Деисиса на втория етаж. Какво нещо е изкуството преди да стане мода и предмет за учене! Мозайките в продължение на векове показват образът на Исус. Но първо той е сякаш все строг и тържествен, после хубав, ама там някъде в другото, божествен. Минават векове и Исус става все по-човешки, с миловидно лице, близък до молещите се. Виждам за кой ли път тази мозайка Синът Божи благославя от трона, а очите му са пълни с разбиране, любов, тъга и топлина. Но едно е да гледам репродукции, друго е да го срещна на живо. Мисля си за нашата среща и ми идва на ум, че съм пред най-обичаният мъж на земята, а излиза, че не е познал тайнството да бъде с жена. Но двамата императори на съседните мозайки са далеч от това незнание. Император Йоан Комнин и императрица Ирина ме гледат с тържественост от стената, а в ъгъла на другата страна е скрит болнавият им син. Сякаш ги е срам да го сложат в семейния портрет. Човешки работи. Императрица Зоя и поредния ѝ съпруг нямат толкова победоносно излъчване. На империята не и е никак лесно да се справя с империята. Жена на власт. Императорката заема свое място в редицата от владетели на една империя живяла прекалено много време за да можем да я обхванем в ограничения ни човешки поглед.
Изненадата на това пътешествие до Турция беше когато застанах под купола на джамията в Одрин. Не съм и подозирала каква широта, какъв блясък, мистичност и спокойствие цари в това никога досега не посетено от мене място – джамията. В първата джамия, в която влязох, така, не предубедено, се оказах пред съвършената творба на вече напредналия в изкуството на архитектурата Синан Ибн Абулменан. Мекият килим под краката ми правеше масаж на краката след дългия път с автобуса, а куполът над мене ме замайваше със хармонията си между цветовете. Бяха съчетани тези цветове само в две съседни гами, но така хармонични - нежносиньо със синьо, розово със кафявочервено. Медальоните на тавана даваха усещане, че танцуват в кръг около мистичен център изпълнен с нещо така друго, познато като калиграфия, или съвършенството за давана на форма по експресивен начин на писмените знаци.
Вървя напред назад, въртя се в кръг и се връщам. Сядам по турски и се отнасям. Може би медитирам и да забравям къде съм и толкова други неща. Покой. Неочакван покой на душата, тялото, няма значение как наричат тези неща. Отдавам се на неочакваното усещане за блаженство и оставам така. Чувам знак за започване на молитва, ставам и тръгвам към фонтана в центъра на храма. Майки със забрадки и жизнерадостни деца са запълнили пространството под малкия навес над фонтанчето. Водата шурти, чува се. Една жена ми подава пластмасова чаша с вода. Аз я поглеждам и се колебая. Поемам чашата и нахлува споменът защо съм тръгнала към Турция. Орхан Памук, това е неговата родина. Аз съм в Турция, защото пожелах да дойда тук. Но това не е Истамбил, това е Одрин. Няма значение. Заобичавам тези мистериозни храмове и вече няма значение къде са, аз ги има като свети места. Напомнят ми за това как две изкуства, християнско-византийско и османско, се срещат през вековете и остават заедно. Синан е изследвал и изучавал дни наред конструкцията на Света София за да почне да прави най-великите храмове на султана. Страничните колони на християнския храм с големия невиждан до тогава от света купол не са оригинални, направени през VI век, а са поставени от Синан за да не се разруши хубавата сграда с времето. За да я имаме и днес.
Две империи сякаш преливат в едно общо запазило следи и себе си чак до днес. Една модерна държава, е, не толкова модерна, но поне градът Истанбул в много отношения е това. Един лауреат на Нобелова награда, Орхан. Истанбул, един град, който ме кара да се чувствам добре и да се усмихвам.
Усмихвам се на Веси, която ме поглежда от седалката там отпред и ѝ благодаря за хубавите дни заедно.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4645 |
|
Анета де ла Мар - 2011-05-16 16:17:48 |
|
|
Ще добавя това-онова към представянето на Еврипидовия “Иполит” от Георги и ще сложим край и на тази сесия. Разполагаме с добър заглавен текст от друга област.
Казаното от Георги е пълно и точно. Но, така или иначе, имате пред очи вторичния текст на коментар. Първичния текст на “Иполит” е многопластов и може да се чете и разбира по повече линии, а и в части, които не се съгласуват нито с цялото на трагедията, нито с другите цялости, които налитат текста. Такава цялост е и митологическата биография на атинския цар Тезей.
Този реалистичен възглед за устрояването на литературния текст не е научен и не е свързан с класическата филология и особеностите на старогръцката литература. Той е по-общо разбиране за отношението между текст и контекст, наложено от нуждата този, който излага възгледа си за един текст посредством друг текст, както прави и Георги, да допуска повече различавания и да се опира по-широк кръг от знания. Литературната теория се проваля обикновено поради това, че абстрактните й тези остават екзистенциално необосновани и не засягат този, който ги ползва.
Еврипидовият “Иполит” се е прочул с отгласа, първо, на Сенековата “Федра” и, второ, на едноименната трагедия на Расин. Разбира се, в миналото са произведени и много други “Федри”. Да, но историята е интересна и назад във времето преди този “Иполит”. Първо, вероятно с образеца на т.нар. Потифар-мотив в Стария завет, и, второ, с един по-ранен “Иполит” на Еврипид, наречен “kalyptomenos” (покриващ лицето си от срам”) за разлика от този втори Еврипидов “Иполит”, наречен “stefanoforos” (увенчан). За първия недостигнал до нас трагедия сме осведомени, че в нея не дойката, а самата Федра споделяла с Иполит чувствата си, та Иполит затова покривал лицето си. Публиката била възмутена и прекъснала представлението. В този втори “Иполит” Еврипид направил и други промени, но въвел и дойката, която по своя инициатива, за да помогне на Федра, осведомява Иполит за чувствата на господарката си. Така се завързала интригата. С робския си ум дойката приема любовта като неизбежно зло, чийто естествен лек е любовната заедност и наслада. Но Федра е царица, не приема това и, за да спаси честта си, написва лъжовното писмо.
В сюжетния разказ на “Иполит” има, от една страна, царска история за прекаляващи велможи - сред тях е и милата Федра, прекаляваща като майка си Пазифая, както точно е казал Георги, сред тях са Иполит и Тезей. Тезей сега е в изгнание в Трезен именно поради подобно прекаляване, а и в случая прекалява с гнева си, Артемида в епилога го укорява, че не се допитал до оракул за случилото се, а прибързал с проклятието. За Иполит да не говорим – прекалява с почитта си към Артемида, малка сцена със слуга в пролога изяснява това и дори обижда Афродита.
Царското е в прекаляването, а прекаляването е в уповаването в божества и самоизмамата, че нещо стои така. Да, но то не стои така, защото се преплита с други, и то с повече неща. Но и второ “да, но” – само в прекаляването и трагиката на подобни пропадания и разрушавания този белязан от прекаляване човек-велможа може да влезе в такъв род драматична история и изобщо да бъде герой. Тезей е слизал и в подземното царство, и други подвизи красят името му. Затова и преживява подобно пропадане. Издигането и издигнатостта вървят заедно с обратното на пропадането.
Щеше е лесно, ако можехме да кажем: “Историята е царска, характерна за старогръцката литература и точка.” Но не е така. Огледайте се и ще откриете и днес страстта по истории на издигнати, които пропадат. Какво има в тях? Вертикална динамика, ценене на издигането нагоре и пропадането надолу, завист, че някои, за разлика от нас, се издигат. Към какво? Към ценени от нас идеални положения. Нашата завист, всеки от нас е Афродита от “Иполит”, дебне да причини пропадането на издигналите, да го причини или поне да го измисли. Така работи механизмът на идеала. Вертикалът е произведен от необходимостта да се идеализира. Издигането нагоре е идеализиране. Ние обикновените нямаме такива истории, затова пък обичаме да четем и съчиняваме подобни драматичности за другите. Общото е, че и наистина издигащите се, и ние, които не се издигаме, имаме нужда от това “лазене” нагоре.
Е, старогръцката литература затова развива подобни драматични разкази, защото смслите, от които се нуждае, са почти изцяло насочени от този вертикал. Съвременната литература се движи и от много видове хоризонтали, някои от които унищожават не само драматичния разказ, унищожават и разказа, а с него и границата между литературата и нелитературата. Как постъпва старогръцката литература, защото и нея я занимават хоризонтали? Произвежда двойнствености. Така е и в нашия “Иполит”. От една страна, в него се развива царска история в широк несветски свят, има пролог с Афродита, проклятие с Посейдон и епилог с Артемида. От друга страна, се разгръща обикновен семейно-любовен разказ. Ако атиняните разбираха царския разказ само отворено несветски или политически, както е казал Георги, нямаше да прекъснат представянето на първия “Иполит”. Да, но те го разбират и като семейно-любовна история, която ги засяга. Затова “Иполит” може спокойно да бъде сравнен с разказа от речта на Лизий, който наскоро коментира Георги.
Но има и още. Разказите са поне два, но освен драматични наративни редове в трагедията има и няколко ненаративни - описания, аргументативни реторични монолози като дългата реплика на дойката или на възмутения Иполит срещу жените. Има и лирични дискурси от няколко вида, между които и висока поезия за любовта като страст. Като литературен текст “Иполит” комбинира дискурси в хармонията на едновременно твърдене на едно и също по много начини и на протичане, в което казаното се доосмсисля в мелодията на случващото се. В литературните текстове се мисли комплексно сложно.
Това допълвам към казаното от Георги и предлагам да си починем от тази необичайна теория със споменатия в началото текст, чийто автор е главен асистент Китаева.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4644 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-05-15 10:09:27 |
|
|
В последния си коментар, различавайки разказа на Феникс от типичните за атическата трагедия сюжети, проф. Богданов е изброил белезите на така наречения “царски разказ”: проявена от героите, царе или династи, крайност; божествена злоба, породена поради тази крайност; следваща от действията на боговете поредица от непоправими нещастия за героите; проваляне на царско семейство или династия. Спомняте си, преди около две години проф. Богданов показа в двучастния си текст “Любов, семейство и власт”, публикуван във форума, как тези белези участват в изграждането на някои сюжети в “Историята” на Херодот. Сега ще използвам този модел, за да разгледам в рамките на темата ни за любовта, семейството и изневярата трагедията на Еврипид “Иполит” (представена в 428 г. пр. Хр.), чийто сюжет – разказващ за любовта на Федра към доведения й син и следващото от тази нередна страст нещастие в дома на Тезей – напомня донякъде за събитията, предадени в нашия откъс от Девета песен на “Илиада”.
Отдаден изцяло на Артемида и на практиките, които тази богиня символизира – лова, забавленията с коне и кучета, броденето по планините с мъжка компания, най-сетне, девствеността на юношите – Иполит, син на атинския цар Тезей, предизвиква върху себе си гнева на Афродита. Богинята, обидена, задето младежът не само избягва любовните отношения и брака (ст. 14), но има и пряко презрително отношение към нея (ст. 6; 101-113), решава да го накаже, правейки тъй, че Федра, мащехата му, да се влюби страстно в него.
Така неумереното поведение на Иполит се пренася чрез намесата на Афродита върху Федра, която известно време сякаш задържа споходилата я страст, но в крайна сметка, подтикната и от своята дойка да разкрие любовта си, се предава на чувството, което по този начин се превръща от усилена поради несподелянето тъга (ст. 131-140) в крайна и разрушителна деятелност. Дойката бързо споделя на Иполит за страстта на Федра. Младежът е възмутен и разстроен, но е положил клетва да не споделя с никого това, което е научил.
Тук сюжетът на разказа би могъл да завърши с един вид компромисно решение: Федра е споделила, опитала е да се свърже с Иполит, той решително я е отхвърлил, поради което тя страда, но пък ще запази тайната й, така че налице в лошото е и малък успех. Защо този компромис не се случва и не може да се случи? Първо, защото всъщност цялата поредица от събития не зависи от самите герои, а е решена от Афродита, която желае да погуби Иполит. Към този мотив, впрочем, се добавя и мотивът за любовната неумереност в рода на Федра: майка й Пасифая, която била обхваната от страст към свещения бик на Посейдон; сестра й Ариадна, към която изпитал силно влечение Дионис (ст. 337-339). Второ, чрез тази предопределеност, която не може да бъде спряна, трябва да се внуши, че неумерените действия не са без последици и когато те бъдат извършени, поражда се естествена тяга, външна чрез божествата и донякъде чрез хорските мнения, но и вътрешна – например срама на Федра – към аналогично на сторената крайност крайно наказание.
Следва разширяващото се нещастие да навлезе още по-навътре в царското семейство и да засегне и Тезей. Федра се самоубива и оставя писмо, в което наклеветява Иполит, че е поискал насила да се свърже с нея. Завърнал се в дома си, Тезей открива мъртвата си съпруга, прочита писмото, изпада в гняв срещу Иполит, проклина го да бъде застигнат от лоша участ и го изпъжда от Атина. За да се мотивира по-пълно крайното действие на Тезей, към яростта, че неговият синът е посегнал на съпругата му и по този начин е осквернил реда на бащинската власт, се прибавя и събуждането на тлеещия проблем за всъщност неизяснените напълно отношения между бащи и синове в рода на царя. Тезей счита себе си за син на Посейдон и използва гнева си срещу Иполит, за да си докаже това: Посейдон му бил дал право да поиска три неща от него (ст. 887-890); така Тезей моли бога да накаже Иполит, което действително се случва, и царят, когато научава за неговата гибел, е повече щастлив от това, че непряко Посейдон е потвърдил бащинството си, отколкото доволен, че е наказал сина си, или пък разстроен, задето го е загубил (ст. 1169-1171). Сходен сложен проблем с произхода и при самия Иполит, който, от една страна, няма право да наследи трона на Тезей, тъй като е син на негова мъртва съпруга, от друга страна, ако Федра на свой ред умре, може да предяви претенции за него като, изглежда, по-възрастен от нейните деца, пък и надарен с немалко качества да бъде владетел (ст. 304-308). По този начин, така да се каже, собствено емоционалният мотив за гнева на Тезей, поруганата от сина връзка между съпруга и съпругата, се изявява почти изцяло като политически; и всъщност в текста на трагедията няма и дума за това, че Тезей може би обича Федра и изпада в ревност по причина на стореното от Иполит.
В плана на човешките отношения сюжетът на трагедията завършва с пълно нещастие за дома на Тезей: Федра и Иполит са мъртви, царят е загубил съпруга и син. Което човешко нещастие обаче се компенсира донякъде от настъпилите симетрия и равновесие в плана на божествените отношения: Афродита е задоволила гнева си и в края на текста, по аналогия с началото, се изява нейният антипод, Артемида, която, разкривайки на Тезей истината за страстта на Федра и прощавайки се с нейния любим Иполит, предизвиква по този начин и малкото условно благополучие на опрощаването между бащата и сина и учредяването на култ към Иполит. Условно най-вече поради това, че то не слага край на неразбориите в човешкия свят, ами ще бъде заплатено, обещава Артемида (ст. 1420-1423), със скорошно ново нещастие: тя ще стовари гнева си върху някой поклонник на Афродита.
За разлика от историята на Феникс, която не коментира пряко мотивите на своите герои, а, както каза проф. Богданов, ги развива имплицитно чрез техните действия, “Иполит” говори пряко не само за това какво представлява любовта и комплексът от поведения, следващи от нейната проява, ами чрез параболите на сюжета намира и поводи да каже каква тя трябва да бъде, за да не поражда нещастия, и как и с какви други човешки поведения и практики влиза в по-общо отношение. Казано другояче, трагедията, бидейки литературен текст, говори чрез повече от един дискурсен модус по нашата тема: веднъж говори донякъде обективно и общо, посочвайки например това, че любовта обикновено преминава през трите фази на първо осъзнаваната и плахо наричана, после по-убедено назовавана, но задържана и накрая споделена и отприщвана страст (ст. 392-402); втори път говори вече корективно, че макар и нещо болестно и лошо, в любовта има благо, стига този, който е споходен от нея, да умее да й поставя юзди и в едни случаи да я отпуска, в други да я пристяга (ст. 251-256); и трети път, чрез дуета на обективното и корективното говорене, вмъкнат в непоследователните прояви на героите, заявява и идеята за подвижна и многопластова реалност на живота, който постоянно се колебае между развала на реда и нормите настъпващо равновесие.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4641 |
|
ГГ - 2011-05-14 11:50:43 |
|
|
| Чета публикуваните текстове след моя и осъзнавам, че за мене това е оптималният формат на един такъв форум: текст от произведение, който ние да коментираме и анализираме. Отговорите на ГГ и разясненията на проф. Богданов за контекста са особено ценни за адекватната интерпретация на този откъс от Омировата поема. В момента се мъча да намеря публикуван като текст дуетът между Вотан и Фрика, защото в него също има много интересни моменти, които, разбира се, се виждат и в субтитрите на клипа, връзка към който пуснах. Има реплики на Фрика, които в днешния контекст звучат направо отчайващо: "твоята БЕЗСМЪРТНА съпруга", твоята ВЕЧНА съпруга": те просто веднага ме препращат към онази моя любима пиеса на Сартър "При закрити врата", съдържаща в края сентенцията L'enfer - c'est les autres...Continuons donc! |
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4635 |
|
Борислав - 2011-05-11 16:07:25 |
|
|
Нещо за семейството и гнева, което написах преди да дойде казаното от проф. Богданов за контекста.
Редът в елинското семейство е важна отправна точка за осмисляне на историята на Феникс и добре че Георги обясни неравността на тази микроструктура на обществото. Четейки сега историята на Феникс ми идва ми не ум, че не само има строга йерархия в семейството, но и динамични роли, които позволяват на членовете му да ги заемат по различен начин в хода на живота си, и от там да стоят на различни позиции (места) в това малко общество. Но тези динамични роли са позволени за едни и забранени за други. Това няма как да не внася тежест и напрежение в отношенията и да не стане повод за сблъсък и неразбирателство. Съпругата е майка и е такава винаги. Тя започва като подчинена и остава като такава. А синът, като стигне до определена възраст, създава семейство и става господар на дома.
От страна на майката лесно може да се стигне до напрежение в отношенията с останалите членове на семейството, когато тя се остане недоволна от начина, по който заема подчиненото си място. Например, когато съпругът като повечето мъже в онова (и не само в онова общество) си вземе любовница (наложница) проблемът идва не от това, че я има, а че я предпочита. Съпругата може да не влезе в директна конфронтация със съпруга, който “има право на извънбрачни връзки“ и е господарят на дома, но използвайки сина, бъдещия господар на дома, си осигурява по-голяма власт в семейството на сина, когато бащата преотстъпи властта на наследника си.
Георги, по отношение на това дали Аминтор има или няма толкова вина мисля това. Аминтор като съпруг-баща-господар-публична личност в това общество очаква от сина си, който ще го наследи един ден, да го подкрепи, а не да застава на страната на майката си. За бащата, който има толкова функции в това общество и не е никога само баща, това, че младият Феникс се е оставил майка му да го използва е знак, че младежът не е готов да заеме ролята на господар на къщата и да има свое семейство и да стане баща. Феникс се е показал слаб, зависим от жена, значи разрушава реда на семейството. Тогава проклинането на Феникс да няма деца едно справедливо наказание, което гарантира, запазването на семейството и дома, а този, който е нарушил този ред е изваден от структурата му. Нито Феникс, нито децата на Феникс ще носят нещастие за бъдеще.
Да но в литературния текст нещата не са така линейни. Една е практиката на семейните отношения в онова общество и друго е това, което се случва в живота на Феникс. Аминтор, който вижда как собствения му син се опълчва срещу него и как е подтикнат за това от майка си, с гняв призовава “ерениите злостни“ за да излеят злокобната сила върху младия Феникс. Гневът на Аминтор е най-яростният от всички изрази на гняв в този разказ. Следва по степен гневът на Феникс, който иска да убие баща си, но не го прави и накрая, гневът на майката, която е яростна срещу съпруга си. И все пак, един прекомерно голям гняв идва за да разруши всичко и не само идва, ами е като фурия и няма кой да го спре. Аминтор призовава в гнева си ерениите, познати като фурии в римското общество.
Какво е гневът? Гневът е една естествена емоционална реакция идваща като импулс за оцеляване. Ако не се защитаваме, ще оцелеем ли в този свят? Когато не се разпознава силата му и най-вече разрушителната му сила вътре в самия човек и се екстериозира в нещо външно, става така, че гневът сякаш съществува без нас: ериниите са този гняв. Но всъщност гневът е на този, която го е почувствал и трябва да минат векове след разказа за Феникс за да може К. Г. Юнг и предшественикът му Фройд да заговорят сериозно за него и как хората толкова малко знаят за гнева си и още по-малко, какво означава. В хода на сложните междуличностни отношения, когато гневът се отприщи не е въпрос кой е по-засегнат и кой по-малко, кой има право и кой не толкова. Големият гняв винаги е по-разрушителен от по-малкият. Аминтор разрушава своя кръвен наследник. Феникс се научава да владее гнева си и в последствие става достоен учител на Ахил. И не само това, а ми е и мъдър човек, който може да помага на другите за да знаят как да владеят гнева си в трудни ситуации. Разбира се, обуздаването на гнева не е никак лесна задача.
По отношение съвременното виждане, че в модерното семейство децата са равни по права със своите родители и че съпругата и съпругът са равни в двойката, мисля че става дума за един мит, за едно желание, но не и за нещо, което практически става. Че са поставени съпругът и съпругата като равни пред законите на обществото още не значи, че се гарантира равенство. Въпросът е, че и родители и деца изпълняват роли в това малко общество наречено семейство. Тези роли се играят по правила, а правилата са много: традиционни, писани, неписани, модерни, антични, патриархални, матриархални, християнски, хипарски и т.н. И разбира се, ден днешен правилата са и смесени. Но каквито и да са правилата, те се прилагат между хора, които имат различни характери, традиции, виждания, произход, нагласи. Когато се съберат тези хора заедно с други се образува не толкова семейство, а една сложна мрежа от отношения, в която зависимости лесно водят до състояния на неравенство дори и хората да са най-миролюбивите и смели демократи и борци за равенство в този свят. Но едно е сигурно - съвременното семейство, във всичките му варианти, е далеч по-динамично като структура, отколкото античното елинско семейство. И като казвам ‘динамика’, днес тя може да се открие на много, дори на всички нива и всички роли могат да бъдат динамични, но зависи в какъв контекст и как. Разбира се, какво ще остане от идеята за семейство след толкова много динамика, това е друг въпрос, на който не мога да отговоря, но който е много интересен за обсъждане.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4634 |
|
Анета де ла Мар - 2011-05-10 14:37:04 |
|
|
Имаме пред очи откъс от 9-а песен на “Илиада”. Можем да разгледаме и само този текст, но можем и да го поставим във връзка - най-напред с цялото слово на Феникс, после с другите две слова, после с целия среден епизод на песента и накрая с цялата песен. Разширяванията са един вид набавяния на контексти. Разбира се, зависи как ги ползваме – дали уточняваме чрез тях значения, в това именно е контекстовото четене, или напротив следим по-цялостно и протичането на по-големия текст.
Но все едно, дори и когато решим да прочетем само този откъс, и в този случай имаме нужда от опората на контекст. Това именно правим, когато уточняваме примерно с оглед на какво четем този текст. В случая ние го четем, както показват и коментарите, тематично с оглед на следният ред от идеи – любов, обич, вярност и изневяра. Да, но все пак четем и разказово – с оглед на това, което се случва в едно семейство.
Откъсът е разказ, идеите, които ни интересуват, не са формулирани, а са мотиви за действие. Те не са дадени в открит рефлексивен вид, както ние мислим за тях, а са имплицирани в текста, имплицирани и като отделни мотиви, но и по-цялостно в мрежата на особен исторически контекст. При експлицирането на този контекст сме изправени пред трудността да различим тогавашното от сегашното, като при това не прекаляваме с разликата, тъй като има и пунктове, в които тогавашното и сегашното не се различават.
Откъсът е единен текст. Този текст обаче е литературен. Затова, в плана на дискурсното си протичане, той е устроен пластово. Веднъж е просто разказ и има едрите черти на всеки разказ, построен е като следване на събития и случвания, освен това е разказ в гледната точка на определен герой. В случая това е Феникс. Въпреки че са налице и гледните точки на Аминтор и майката на Феникс, разказът в един момент престава да се занимава с тях. Което издава, че неговата гледна точка е разказващият Феникс.
Друго ниво на нашия текст е биографията. На пръв поглед то не е съществено. Да, но този разказ е именно биографичен. Първият разказ за случилата се в дома на Аминтор семейно-любовна кавга, завършила с напускането на дома на сина, който би трябвало да наследи своя баща-цар, продължава в повествование за последвали събития в живота на Феникс. Така че заедно със събитията на първия разказ се получава по-дълъг събитиен ред, т.е. повествование.
Ако на това повествование се погледне разказово, то се свежда до типичния за античната среда двусъбитиен разказов ход. Първото събитие в него е това, че Феникс остава без дом и родина, а второто събитие е уравновесяващият го компромисен happy end - Феникс намира убежище във Фтия, получава малко царство там, а и синовната обич на възпитаник, когото обучава в двете изкуства нужни за тогавашния велможа, военното и ораторското.
Т.е. разказът на Феникс е ориентиран не към трагедията в дома на Аминтор, каквито са масата царски разкази в атическата трагедия и Историята на Херодот. Разказът е биографичен. Разбира се, в него са налице следите на царския разказ за неумереностите на един цар и една царица, които предизвикват божията злоба, поради което ги сполитат крайни неуредици, а и проваляне на царството и династическия ред.
Неумереността на Аминтор е, че е привързан с прекалена обич към наложница, а на царицата-майка е, че ревнува и кара сина си да влезе в ложето, в което ляга баща му. Налице е и проклинането на сина от бащата и то така, че се слага край на този царски дом. Налице е и божията намеса, и то удвоена. И все пак не е налице божия колизия. Разказът не е царски. Иначе би се показало или казало какво става с дома след напускането на Феникс. Разказът е биографичен, насочен към представянето на целия живот на разказващия.
И третото най-важно ниво в този, както излиза, тритекстов текст – реторическото. Разказва не Омир, разказва Феникс, и то на Ахил с намерение да го накара, първо, да се откаже от гнева си срещу Агамеменон и, второ, да се завърне в боя. Защото ахейците губят. Те губят, тъй като Ахил е помолил майка си да измоли от Зевс те да губят. Това ахейците не знаят. Което по епически не е важно, защото самото отсъствие на Ахил води до същото.
Именно за да се откаже Ахил от гнева си, Феникс му разказва историята за лошите последствия от един гняв в неговото смемейство, а след това добавя и втори разказ – за подобен гняв на Мелеагър, в този случай към майка му, значи различно от Феникс, който се разгневява на баща си, различно и за друго, защото Мелеагър се отказва от гнева си, влиза в боя и прогонва враговете – значи един вид насочващ пример за това как е редно да постъпи Ахил.
Но все едно, дългото слово на Феникс е без резултат, Ахил не се отказва от гнева си към Агамемнон и не се връща в боя. При внимателния прочит на текста обаче се открива минимален резултат, който не е без значение за големия разказ в “Илиада” – Ахил не отпътува от Троя, както заплашва, а остава в корабния стан, заявявайки, че, ако ахейците нападнат, ще отбранява само своите кораби. Т.е. от посланничеството при Ахил и словото на Феникс има някакъв резултат.
Да, но той е по линията на по-големия разказ в 9-а песен. Реторическият дискурс в биографичния разказ на Феникс е проявен в друго – първо, в темата за гнева и отместването на мотивите на царския разказ към една по-тясно семейна история, в която събитията зависят сякаш от самите герои; и второ, в мелодраматичното усилване на бащинско-синовната свързаност на Феникс и Ахил. Георги чудесно е показал, с един пропуск в българския превод, как става това усилване в оригиналния текст по темата “дете на коленете на баща”, допълнително усилено с подмокрянето на коленете на Феникс от малкия Ахил.
В какво е реториката – в историческата неистина, че тази интимност е бащинска. Няма нищо по-чуждо за класическа Елада от подобна картина, независимо, че тя е и трогателна, а и реалистична. И за синовете, и за първородния син в онова време наистина се грижат други – първо у дома, после, когато момчето излиза извън къщи, други по-възрастни, които именно го учат. Гъркът отрано пребивава навън и съществува социално в несемеен ред.
Да, но тази реторика отговаря на нашия съвременен ред. Ето в този пункт изстъпват преплитащите се контексти. Именно в тях влизат идеите, които ни интересуват. Имаме в текста и страстна любов, и обич, и изневяра, и ревност. Големият въпрос е дали са същите като нашите. В коментара на Георги разполагаме с точни отговори.
В този коментар аз правя малка, разбира се, незадължителна добавка. Мога да я изкажа и като повик. Моля да не забравяме, че четем не философска или юридическа проза, четем разказ. Разказът е многопластов текст. В този разказ на Феникс има разказ, биография и реторическо слово. Онова, което ни интересува, е имплицирано или инферирано в мотивите на действащите лица и съответно в още по-дълбинния пласт на текста, в т.нар. контексти.
Какво са контекстите? Стар въпрос на Веселина. Контекстите са особени мрежи от понятия, нещо като речници и наръчници по смисли и значения, разположени в гнезда. За разлика от литературните текстове, които са винаги някакви протичания. Протичанията могат да бъдат и рефлексивни линии от понятия, в литературните текстове може да има такива моменти на рефлексия, тя да е по-открито неутрална или по различни начини реторично оцветена.
В литературните текстове протичането може да е описание, може и да е наративно с двата вида на повествованието и сюжетния разказ. Но все едно – ако текстът е литературен, в него следват и същевременно са наслоени един върху друг различни дискурси. Затова и литературното говорене е по принцип по-ефективно от нелитературното. Говорещият литературно не просто казва и съобщава нещо, а подкрепя твърденията си с представяне на свят и реалност.
Та ето и особеността на моето преподавателско говорене – казах за текста, но достатъчно общо, т.е. преподадох. Лоша работа. Който, както е навикнал, така си говори.
|
| Тема № - 42 |
Коментар № - 4633 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-05-10 11:41:34 |
|
|
|
