БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Чинарите по склоновете на Саос в Самотраки. Разнообразни форми на свързване с какво ли не, с камъни, с неживо, преминаващо в живо. Дървото, вкоренено в земя, дишащо и поемащо влага от въздуха. Спускащите се привечер на морския бряг от склоновете на Саос кози. Опитвам се да разбера себе си чрез едното и другото. Естествено приличам повече на козите – движа се, храня се и отделям като тях. И чинарите се хранят и дишат, само че са вкоренени и не се движат. Да, но и аз съм свързан, също завися от среда. С тази може би незначителна разлика, че моята среда е по-обхватна и не само материална.

Изобщо кое е собствено моето? Мога да загърбя по-общата категория с козите и още по-общата с чинара и да остана при човешкото. То обаче е с много области и прояви. Обичайната реч и практиката на средата, в която живея, позволяват да се приютя в някоя от тях и да смятам, че тя е цялото човешко. Там е въпросът - дали за човешкото, а и за областите и проявите му, трябва да мисля поотделно като за различни неща, или е по-съответно да смятам, че цялото човешко заедно с всичките му области и прояви и цялото живо извънчовешко образуват в мен дълбина, в която прониквам само донякъде. Изглежда е второто, щом като не съм възможен без работата на клетките, органите и организма ми oт вида homo sapiens, проявен и в свързана с него разгръщаща се материална и символна среда.

Такъв съм, какъвто си мисля, че съм, защото съм в тази среда и завися от нейните промени. Между нея и мен границата е размита. Разбира се по това, че тялото ми е ту вън от мен като първа непосредствена проява на тази среда, ту се слива с мен и средата е всичко друго, което остава извън мен и моето тяло. В какво по-нататък е проявена тази средa? Изброяването би било дълго и трудно. В земята, въздуха, температурата и храната, после в особеното място, на което живея с предметите и навиците на един вид култура. Това изброяване се прави по различни начини. Единственото, което е по-сигурно, е, че и човешката среда е устроена дълбинно напластено, както  е устроен и всеки човек. И както той може да избере едно, а да загърби друго от своето сложно, така и човешките среди могат да смятат за свои само някои от проявите и страните си.

Това се отнася и за самото разбиране. То също е закачено за другото на някакво предразбиране, което не се отнася точно за разбираното. Слушам симфония, тя ми звучи елементарно като музика на акордеон, смятам, че е на Хайдн. После разбирам, че е 14-а симфония на Моцарт. Изслушвам я отново и вече не казвам, че звучи акордеонно. Което означава, че в преценката ми се намесва предикатът на определено предзнание за музиката на Моцарт. Същото отместване и при всичко друго. Някой смята, че прави именно това. Да, но прави и друго, защото като човешко същество участва в по-общо с по-широк обхват, в което влиза и това друго.

Хомосексуалистите експериментират чрез тялото си върху човешкото тяло, като го ползват не по предназначение. Което всъщност правят всички - изместват предназначението на човешкото тяло. Оценката и самооценката обикновено е отрицателна. Тя става неочаквано положителна в плана, че човешкото тяло е несъвършен хардуер, който, така или иначе, трябва да се промени. В тази промяна влизат и обичайните усилия на спортистите, и напредващата оперативна подмяна на органи, и все по-разпространяващото се оперативно поддържане на телесната външност. Влиза и идеята за непорочното зачатие, но също и практиката на изкуственото осеменяване.

Защо не разполагаме с предикат за улавяне на подобно общо? Защото то не засяга обичайното практическо съществуване и редовата реч не развива предикат за него. Оттук необходимостта от друга реч, която да го назове, когато се наложи. Което е породило речите на философията, поезията и науката и продължава да умножава езиците в човешката среда. Това затруднява. Затова, от една страна, си служим с обичайната реч, която е такава, каквато е, защото с нея не само се разбира, но и се върши нещо, а, от друга страна, ползваме коригиращи обичайната реч специализирани речи, зависими от нея. Което също затруднява. Единственото градивно, което можем да направим, е да осъзнаем, доколкото може, зависимостта на специализираните речи от обичайната реч и нейните градивни недостатъци. Градивни, защото освен разбиране са и вършене на нещо, но и недостатъци, защото прекалено често смятаме вършенето за разбиране.

Имаме подкрепа да осъзнаем това в самата реч - разликата между кратките и дългите казвания. Краткото казване спира до определен предикат-истинен смисъл. Ако живеенето го постави под въпрос, казалият се обръща към ново кратко казване, което спира в нов предикат-истинен смисъл. Какво правят тeзи спирания? Задържат да не се продължава нататък. На старогръцки това се нарича katoсhe, на новогръцки думата е стеснила значението си и означава «окупация». Така е, постоянно изпадаме в «окупация» в името на определени истини и смисли. Защото са ни нужни, за да се опрем на тях и да постигнем нещо, но и защото просто не ни се продължава нататък.

Нататък е разширяването на казаното с един предикат с друг, който превръща предишния предикат в субект на ново казване. Така се оформят свързаните казвания на многото видове дълги текстове. Разбира се, те също спират в един момент. По-съществено е другото им спиране – свеждането им до кратки текстове, които се считат за същността и истинния смисъл на дългите свързани текстове. Да, но това е само практическа операция. Същността и истинният смисъл на дългите свързани текстове е в пълното им протичане, в породения в неговия ход модел за реалност, в постигнатото съдържателно време на някакво прехождане към друго. А то защо ни занимава? Основанието не е практическо. Занимава ни, защото сме прехождащи живи същества. Което означава появили се, съществуващи и преминаващи в друго.

Можем да го назовем накратко и спиращо смърт или безсмъртие. Можем да го назовем и по-разгърнато, ако го представим не като преминаване от едно просто към друго просто, а като разгръщане на сложно едно-цяло в други подобни. Можем да постъпим като нашата биологическа и развита върху нея според нас небиологическа природа, които ни свързват с това друго по няколко начина – като умиране, но и като пребъдване с различни краища. Откъдето и моята идея, че онова, което ни се струва духовно и по-висше от биологическото, всъщност е частична катохична не толкова ценна истина в сравнение със сложните дълги многосъставни истини на биологическото протичане. Отдавна мисля за това, без да мога да го подкрепя с нужните по-конкретни знания.

Наскоро по повод на посещението на Джонатан Уинър в Нов български университет прочетох неговата прекрасна книга «Странната наука за безсмъртието». Някои от липсващите ми знания се попълниха, възхитих се на стила на изложението, препоръчах книгата на мнозина. Благодарение на тази книга разбрах, че проблемите на човешкия вид изглежда не са в остаряването и умирането, нито в натрупващия се в клетките боклук, който довежда до края ни, а по-скоро в трудността да си представим, че като повечето видове живот на земята човешкото съществуване е своеобразно промъкване през обстоятелства, в което, с оглед на по-дългото оцеляване, един вид живот става друг.

Гледната точка в прекрасната книга на Уинър е отделният човек и по-точно това, че на никого не му се остарява и умира. Но човешката среда с толкова много средства е удължила индивидуалния живот не само за да отговори на това желание, а защото отделното живо същество отдавна се опитва, като се закача за друго като него, за среда и за какво ли не, да поражда компромисно трето, което да го усилва. Това не непременно става, но като че ли то е целта-смисъл на биологическото съществуване заедно с други в среда. Оттук и моята идея, че безсмъртието и по-дълговечната младост са само повърхностни названия за отпушилото се на земята сложно правене на цялости, започнало с появата на клетъчните микроорганизми, продължило по много допълващи се начини в многоклетъчните и преминало в експеримента на човешкия живот.

Книгата на Уинър ме убеди,  че и една конкретна толкова напреднала наука като клетъчната биология може да не разбира, че биологическото, колкото и да е затворено в определен като че ли фатално определящ го вид, е опит за надхвърлянето му с влизане в протичания, в които той се навързва, но и наслагва с други видове, за да усили по този начин някои от тях в името на други, които погиват. Това според мен е голямото особено в толкова дълго оцелелия на земята човек – че неговата история е всъщност история  на прехождането от един към втори, а защо не и към трети вид. Мисля си, че това прехождане би продължило по-убързено и по-успешно, ако човекът не смята, че е надхвърлил биологичното, а разбере, че това надхвърляне му е зададено от самото биологично и че духовността му е по особен начин свързана с него. 

Това, което наистина няма общо с биологичното промъкване през различни видове и цялости, е лесната страна на човешката духовност – тази, за която се мисли, че е в твърдите идеи, принципи и стабилни символи, в радикализма на кратките казвания с ясни предикати-крайни истинни положения. Докато другата духовност, която ценя и която смятам, че е проявена в авантюрата на човешкия живот, тя следва духа на комплексната биологическа оперативност, нееднородното компромисно навързване на повече в името на някакво надхвърляне.

Спирам дотук поради дисбаланса между конкретни знания и набъбващо общо положение, което не бива да ги подменя. Така или иначе, липсата на конкретни знания непременно завършва с една или друга лоша прекаленост, лесно разпознавана по това, че твърденията й се оцветяват радикално оптимистично или песимистично. Току-що казаното вече зазвуча оптимистично. Да, но то не е такова. Аз не смятам, че т.нар. надхвърляне в земния биологичен живот се увенчава от човешкото съществуване. Човешкото е само вариантно модулно постигане. То зависи остро от разбирането на откриващата се пред погледа му необятна среда, която в края на краищата може да го помете и да го изличи от лицето на земята. 

Вярвам, че може да има такава кротка нелъжовна светска идеология. Без идеология обаче, което е идеологията на съвременната наука, смятам, че не може. Както няма най-добра реч, така няма и наука, която да не се опира на някаква не- пред- или следнаучност. Това и правя в момента. Опитвам се да произведа липсващото в книгата на Уинър умерено по-общо разбиране, което без да бъде научно в тесния смисъл на думата, би станало опора за неговото разгръщане. Съзнавам, че отговорите ми са по-неубедителни от въпросите, които повдигам. Знам, че има и такава възможност – не само да не се отговаря, но и да не се поставят подобни въпроси. Човек може да се задоволи с тази проблематика и в нейната форма на чувства и просто опиране на близки хора. 

Убеден съм, че това, което споделих с думи, формули и по-дълъг (дано и свързан!) текст, е само вариант на онова, което изпитваме всички и което, проявено по различен начин, можете да усетите в стила на особеното деконструктивно конструиране в коментарите на Петър Димитров или в напора към истина в коментарите на Веселина. Е, говоря и пиша, но имам и своите изпадания в доверия. Най-често това ми се случва, когато гледам прекрасен филм. Преди не много време изпитах прекомерно доверие към прекрасния филм на Терънс Малик «Дървото на живота». Ще нарека по него този текст и заради доверието и мъдрия образец за обемно разбиране, който предлага Малик, но и заради нещо формално и фигуративно – така ще свържа този край с началото за чинарите по склоновете на Саос в Самотраки.
 


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Замлъкнахме. Съвсем в реда на нещата. Лято е, заглавният текст затрудни, доведе до скарвания. Както казвам надуто терминологично, текстът се изроди в несъответен контекст. Не че нямаше добри реагирания. Най-доброто на Георги Гочев. Но и тези, които не говориха пряко по темата, реагираха прекрасно, например Декарабах със стихотворението за градинаря.

Не се отказвам от темата, тя отговаря на работата във форума. Изказвам я по-ясно – карам ви определени научни знания, които имате, да осъзнаете и преживеете по-лично. Оттам и тази тема-проблем за духовното. Подготвям нов текст по нея.

Но, моля ви, реагирайте, без да се насилвате и наостряте. Пишете за онова, което ви вълнува. Нека аз да казвам, каквото ми идва съответно на възрастта и личната ми нагласа. Вие не ме следвайте емоционално и стилистично, дръжте на разбиранията си за знание и добър живот, с които сте свикнали. Бранете ги или ги променяйте съзнателно. Имате добрия пример на Морис Фадел от неотдавна.

Е, уважавайте и увисванията си в правене на нищо. И те са човешко нещо, не в баналния смисъл, че всичко е човешко, а защото са натрупвания, от които излизат не само глупости. Та с пожелание за хубав август, който дано ни напълни и аудиториите!

Това и друг път ми се е случвало. Тъкмо сейфвам коментар, за да го публикувам, и прочитам нов коментар. Този коментар 46 - вълнуващо пълен, поставящ нови въпроси, пространен, продължаващ казаното, усвоил и стила и работещ с него надхвърлящо. Питам се кой е подписалият се условно. Изглежда ме познава повече и по-отвътре. Благодаря му. Ще се постарая да отговоря и да продължа казаното в новия заглавен текст.
Тема № - 46 Коментар № - 5071 Bogdan Bogdanov - 2011-08-07 12:20:50
Какво ли е очаквал да чуе професор Богданов в коментарите по своя текст? Търсил ли е и други изпадания в доверия, които да понесат част от онова говорене и писане, с което сме осъдени да се справяме сами? Погледнато отгоре, текстът прилича на плетеницата на живота. Ние сме същите като всички живи същества, свързваме се, движим се, мислим, четем, пишем, гледаме филми, приличаме си, променяме се. Преходът между живота и смъртта е промяна. В текста, по онази "привечер на морския бряг", в която козите се спускат по склоновете, разбираме времето, в което този текст се е случвал като мислене и като действителност, преди да се превърне в текст. Когато човек си мисли, на кого точно разказва мислите си. Има ли някой друг, който влиза в диалог, когато човек говори със себе си - хипотетичния въображаем някой, който винаги седи там, дори когато литературата казва, че него го няма. Спускащи се кози, спускаща се привечер от короните на чинарите към морския бряг, по стръмнината... спускащият се човек – спускащата се по-голяма привечер, която слива пръстите на краката си с безкрайността на морето, крайното с безкрайното, сегашната привечер – с утрешното разсъмване, лунната пътека и слънчевата пътека на изгрева... движещият се със спускащата се привечер човек – онзи, който, преди текста, събира края на светлината в свечеряването с брега, до който, дори морето свършва... неговото движещо се тяло-предикат, то вече вътре в текста спира да се вижда, защото започва да означава всичко в безкрайността.

Ограничаваме човешкото, за да можем да го обхванем в поглед, виждайки тази част - т.нар. - среда, да можем да видим себе си, изсветлявайки контурите на средата до превръщането й в собственото ни себе си, означава, че винаги, всеки път, когато мислим, че виждаме себе си - ние не виждаме себе си, а виждаме много повече, а чрез това и още повече, и много повече. "Цялото човешко" е равно на "собствено моето". Двете не влизат в противоречие. Отделното е зависимо от цялото, то е част от цялото и цялото поражда отделното и го придвижва. Тази връзка е дълбината на дълбината и благодарение на нея се раждат много фигури, с които едно нещо се означава по подобие на друго - в различни степени и по различни признаци, но и по същия начин както действат и се подреждат, в пъстри свързаностти, клетки, молекули и атоми.

Вглеждам се в трудните връзки, които професор Богданов търси в текста си, за да може да се види нашата свързаност, нашата предметност и материалност, а оттук и сигурността ни, чрез - земята, въздуха, температурата и храната, предметите, навиците, културата ... и мисленето, онова мислене, което ни обзема докато спускащата се привечер се е запътила заедно с нас към морския бряг и която много добре, знае, че означавайки крайното, веднага щом придобие очертанията на текст, ще премине в безкрайното. Колко е трудно в крайморското свечеряване да мислим себе си като биология, като тяло, което свършва, когато знаем, че сме безкрайни и безкрайни, и безкрайни - не само заради мислите и тази вечер, не само заради това, че можем да се движим - безкрайни заради биологията - която ще ни превърне в цвете, песъчинка, морска твар, в черен рогат овен с вити рога и кървав поглед, който ще се засилва по склона и ще иска да покачи всичко на рогата си, и вечерта, и чинарите, и морето... и заради този си порив вълшебницата ще го превърне в прозрачно колибри, което да пърха с пеперудени криле. "Това се отнася и за самото разбиране. То също е закачено за другото на някакво предразбиране, което не се отнася точно за разбирането." Моцарт прилича малко на Хайдн. Всичко прилича по малко на всичко друго.

Как по-сигурно обаче да улавяме онова общо, което остава по средата, като при рязането на сладки с метални формички? "Защо не разполагаме с предикат за улавяне на подобното общо?" пита професор Богданов и за мен това е най-силната и остра част в текста. Липсата на предикат се дължи на това, че обичайното практическо съществуване и редовата реч не развиват предикат за него - развиват го други речи, появяването на предиката за назоваване на подобното общо умножава езиците в човешката среда - но това е само условно различаване на езици и само условно различно назоваване. Не наличието на възможност за изразяването на предиката е важно, а колебаенето в липсата на предиката - онази обичайна редова реч, в която за него няма предикат, но точно това поражда казването-правене. Специализираните речи са зависими от редовата реч, защото те са част от редовата реч, самите те са предикати на редовата реч – от друга страна, с това че те са зависими от редовата реч, те също по свои начин бележат казването-правене и губят очертанията си на предикати с точен смисъл. Така нито науката може да бъде само наука, нито литературата само литература - защото има едно голямо общо място за всичко, има едно общо място, което допира отделните точки винаги в различни точки и това общо място не може да има предикат, то може донякъде да се разбира, донякъде да се казва - но само донякъде, защото неговата функция е да се прави, а с това и винаги да се променя и винаги да е различно. Спускащата се към морския бряг вечер, която повлича със себе си козите, хората, мислите, която едновременно означава, в своята специализираност, живота и смъртта - никога не е същата. Действителността е казване-правене, текстът е нейният предикат за улавяне на подобното общо – парадоксът е в това, че точно там, откъдето идва точното означаване на общото – контурите на отделния човек и на отделното въобще - изчезват, защото този, който в действителността е бил ясен – за да направи общото видимо, започва да означава всички.

Оплетох се, затова ще е по-добре, ако професор Богданов разтълкува по-обстойно това, което казва, че градивните недостатъци на редовата реч, т.е. невъзможността й да излъчи предикати за улавяне на подобното общо, са градивни, защото освен разбиране са и вършене на нещо, но и са недостатъци, защото прекалено често смятаме вършенето за разбиране. Какво се крие в този нож с две остриета? Какъв е предикатът за улавяне на подобното общо - ако трябва да го отбележим на скалата между "ясен предикат" и "многопредикатно динамично твърдение, монтирано в наратив" или по-технически казано - къде се намира “предикатът за улавяне на подобното общо” в скалата между дефиницията и разказа? Ако не можем да говорим за привилегировани дискурси, тъй като, когато общото започне да се вижда, изчезва отделното, така както, когато се вижда отделното, общото е невидимо – можем ли да говорим за малките несъвпадения-движения-мърдания, за местата, в които може би има неща, които не приличат на нищо друго? Отклоненията? Упоритите отклонения на онези места, които не че не приличат, но адски много държат да не приличат, и се правят, че не приличат на нищо друго?

Как се борят разказите с конвулсиите на предикатите-истинен смисъл, които упорито държат да не се продължава нататък, професор Богданов? Всички истини и смисли ли са такива, че постигането им да казва, че не ни се продължава нататък? До каква степен окупацията си прилича с хилядите други неща, които спират по същия начин - например, с идеологията на толкова много други ясни предикати - с ясните предикати на това - какви сме, кого обичаме, къде работим, за какво сме виновни, къде ни е мястото? Колко пъти всеки един от нас просто не е продължавал нататък, понеже е бил жертва на ясен предикат, даден от реч, която не е осъзнала зависимостта си от редовата реч, в която реч - за това, което следва - няма ясен предикат? Когато "казваме и правим", което е нещо много по-различно от постигането на истинния смисъл, но и много по-различно от чистото вършене на работа - се вижда нещо много интересно - вижда се връзката, допирът на различните фигури в обща точка, в която просиява светлинка, която само след секунди вече просиява на друго място, а след това на друго и на друго, и на друго... Една такава светлинка, в горния текст, видях да просиява в изречението: "Същността и истинният смисъл на дългите свързани текстове е в пълното им протичане, в породения в неговия ход модел за реалност, в постигнатото съдържателно време на някакво прехождане към друго."

Това, което можем да назовем ясно, е смъртта. Можем да го кажем кратко и истинно, но то никога не остава такова, също като свечеряването, тръгнало към морския бряг. Това, което е дългият текст с премигващите светлинки от допира на различните неща в нещо общо, е животът, който допрян в обща точка със смъртта – създава безсмъртието. Човек чете всеки текст на живота като първо се вкопчва в очевидностите и едва когато настъпи мълчанието, онова дълго казване-правене на мълчанието - едва тогава свечеряването достига до онова състояние, в което започват да се виждат пробляскващите светлини на системите от две звезди, звездните купове, мъглявините, съзвездията, междузвездния газ и прах, плазмата и невидимата тъмна материя на галактиките, движещи се около общ гравитационен център и в цялото това случване - човек осъзнава, че самите ние живеем в галактика, че самият той живее в галактика. Ние живеем в галактика!

От тази галактика се опитвам да се промъкна из в отношението биологично-духовно, което в текста на Б. Богданов е много по-сложно отколкото изглежда, а изглежда по-лесно, защото сме свикнали с два ясни предиката, които го изразяват. Първият предикат, казва, че духовното е нещо звездно, че единствено то може да достигне Бог, защото няма нищо общо със смъртното тяло; вторият предикат казва, че ако има нещо звездно, то това е сложното тяло и когато това тяло го няма - край с духовното... и край със задгробния живот. Дългото казване на професор Богданов се носи в друга мъглявина и от нея се чете следното нещо - духовното е биологичното, духовното се отнася към биологичното така, както специализираните речи се отнасят към редовата реч - духовното не е само казване и не е само правене - духовното е свързаност - то е по-дълго - именно от това, че то продължава биологичното, изхожда от биологичното. Това, което трябва да ни занимава, което е над ясните предикати, е сложното правене на цялостите – цялостта на дългия текст, който се превръща в модел за реалност, цялостта на редовата реч, която се превръща и в друга реч, цялостта на биологичното, което е и духовно, цялостта на клетъчните микроорганизми, на любовното свързване, на галактиките, на отделното и заедното, на живота и смъртта – цялостта на този, който сам върви и мисли, с чинарите, с козите и със спускащата се към морския бряг привечер, но и неговата цялост с всички други, които заедно с него ще вървят в текста.

Тогава обаче не се ли свързват така и двата вида човешка духовност? Не става ли така, че често пъти, а може би винаги – лесната страна на човешката духовност да е зависима от другата духовност – зависима и в двете страни – и като пораждане и като прехождане??? А от това... и...- сладостта от надхвърлянето?

В края на текста се е образувала същинска галактика, за която на човек веднага му се приисква да има специфичен език, който да може да я събере в предикати така, че ясно да види и невидимите й тъмнини: човек може не само да не отговаря, ами може и да не поставя такива въпроси, може само да ги чувства, може само да се опира на близки хора, може да ги изпитва, защото тези неща се изпитват от всички, може да даде буквални примери, може да изпада в доверия така, че текстът му да придобива образа на същински кръговрат - да казва, но не само да казва, а и да прави това, което иска.

Позволих си да влезна в диалог с този текст, дано това да не е попречило на по-цялостното разбиране. Но си позволих, защото обратното би означило обратното на хубавия смисъл на този текст.

Докато тихо се любувах на изкусните връзки, с които текстът прави продължаването, незнайно защо в съзнанието ми се събуди един стар текст на Болеслав Прус, в който се разкрива, защо много от молитвите, които отправяме към Бог, не се сбъдват – защото, когато желанията от молитвите се отделят от устните на отделния човек, в общото небе те политат всички заедно и тъй като много от човешките молитви са противоположни, когато в общото небе те се срещнат, се унищожават взаимно и въобще не достигат до Бог.

Безсмъртието зависи от сложното правене на цялости в човешкия живот. Смъртта и недостигането до разбирането идват от противоположностите и липсата на прилики. Наистина се опитвам да ги мисля кратко, за да спра да ги мисля въобще.

Текстът на професор Богданов ме впечатли с мекотата на прехождането между неща, които, на пръв поглед, изглеждат противоположни. Впечатли ме с мекото разбиране за безсмъртието, в което се казва, че и човешкото съществуване, също като повечето видове живот на земята, е СВОЕОБРАЗНОТО ПРОМЪКВАНЕ през обстоятелства, в които, с оглед на по-дългото оцеляване, един живот може да става друг.
Тема № - 46 Коментар № - 5069 The Tree of Life - 2011-08-07 11:49:13
Здравейте добри люде !
Вчера беше Световният ден на градинаря.
С малко закъснение - и главно заради прекрасните поетични
текстове на Нинел и Георги - си позволявам да извадя още
нещичко от пожълтелия архив на Маркиза.


ГРАДИНАРЯТ

Усмихнат Градинрю,
сведен в чистене на своята градина.
Развеждай ни сред орхидеите и розите,
покрай чимширите дълбоки,
сред венчелистните ухания на
минало, минаващо и идващо.
Открий ни с тихи думи
тайната на мъничкото червейче,
заспало в скута на повяхващото време
сред безконечен цветен сън.
С прииждащата славеева нощ е пълна мисълта ти.
Спокойно срещат вечерта, които са те чули…

С твое цвете
очаква момъкът любимата,
загледан в крехкостта му.
Старицата прелива гроба на мъжа си.
Подрежда с разтреперена ръка цветя
и спомените с него.
Самотната от горния етаж
отключва входната врата с букета ти
и нежна, много нежна е тъгата й.
В ателието си художникът рисува
огнен цветен наръч
и дяволът побягва през комина.
Спокойствие цари във болничната стая.
Жените на измъчените язваджии
донесли са на свойте хора от цветята ти.
И по пакет цигари – всеки път последния…

Отива да полегне слънцето.
А блага светлина,
със мирис на отвъдност
и прераждане,
разнася се
от твоята
Градина.


И моля да получа мъдрата Ви прошка за всяко неовладяно изтичане на непозитивни енергии в толкова зачестилите си набези на маркиза из цветния, проникновен рейсинг на форума.
Тема № - 46 Коментар № - 5065 DeKarabah - 2011-08-02 12:05:58
Веселинка, благодаря ти за прекрасната и умна картина, която си нарисувала с мен. Безлюдният плаж е едно от местата, от които не искам да си тръгвам. Иска ми се да остана там вечно. Има още едно място, от което не искам да си тръгвам и си рисувам картини в него и в които най-силно е точно “третото”. Това е къщата на Октавиан на Палатин. Минали са 20 века, откакто той е бил там и я е направил такава, каквато е и сега. Там си е още и при това там се усеща най-силно присъствието на “третото” в същността на Октавиан - Август, Владетелят на света, Императорът. Миротворецът. “Третото”, за което говори и Велин. Една нова истина, различна от тази в учените книги по история, описващи безмилостните му победи, хладен ум и гениални политически ходове. Императорът, Покорителят на света, създателят на легиони, който живее на показ на милионния Рим и огромната си империя, и с детско усърдие засажда малките си градинки, лабиринтчета, романтични алеи с маслинови дръвчета, подредени като войници, грижи се за малките си езерца и водоскоци, в малката си кукленска къща, с огромни, огромни прозорци, като широко отворени детски очи, обърнати към Рим така, че няма таен миг от живота му за всички … под него. Виждам това “третото”: освен войникът и държавникът - … едно дете. Наблюдавала съм децата, малките туристи, в къщата на Октавиан. Те изпадат там в някакво безмерно възхищение, изчезва умората и хленченето им, тичат, радват се, сочат с ръчички, дърпат родителите си. (На един клет японски турист “малкия самурай “ от махане и дърпане, му изби контактната леща от окото. Търсихме, ровихме в римския прахоляк, така си остана човекът, може би, за да може да провижда с вътрешното си зрение.) Децата най-добре усещат детското, своето си, а третото е винаги “то” - детското. Предпочитам да мисля така за третото, а не като за Кабала. Детето Окатвиан, което Цезар Октавиан поставя на показ на света. Това не намалява силата и властта му. Може би точно това “трето”, което науката изпуска, е вътрешната сила на първото и второто. Няма тайни. Детето не иска да има тайни, иска да вижда всичко, да разбере всичко и всички да виждат в отговор на любопитството и искреността му всичко от него. Представям си, как всеки ден, римските граждани, събрани на Форума под къщата на Октавиан, весталките, сенаторите, търговците, селяните, връщащите се от победен поход легиони по виа Сакра, са можели да гледат живота на императора. Можели са да казват: “Цезар Октавиан днес бра маслини и смокини, смокините са узряли, Цезар Октавиан Август снощи чете до късно, Август вчера падна по стълбите, Цезар Август снощи вечеря пред езерцето с рибките”, както са можели да казват “Октавиан днес победи Антоний. Аве Цезар!” Няма тайни коридори на живота му, слухтяща полиция, козни и заговори, манипулации. Има едно дете, което се грижи за света на показ пред него, в кукленската си къща, с кукленски градинки и алеи, приличащи на детски кът за игра, детето, което е най-великия владетел на света. Нали така е и казано в пророчеството: “И дете ще ви поведе.” Една малка, много малка детска къщичка, с малки, много малки градинки и с огромни, огромни, като широко отворени към света детски очи прозорци, от която децата с безпогрешния си усет за своето си и днес изпадат в неистов възторг. Домът на владетеля на света, войникът-миротворец - детето.
Тема № - 46 Коментар № - 5064 nkioseva - 2011-08-02 08:40:05
Искам да помоля професор Богданов, форумците и четящите за извинение и прошка, ако е възможно, че неприлично Ви занимах с прекалено лична драма. Отново с извинение, че го правя след прекрасния коментар на Георги.
Тема № - 46 Коментар № - 5063 Росица Гичева - 2011-08-02 03:38:47
Здравейте,

Този текст на проф. Богданов прочетох с известно забавяне както никой друг негов текст досега – на един дъх и с усещането, че разбирам и се идентифицирам почти напълно с казаното. Случи ми се да прочета с много силна емоция. Затова сядам и пиша, въпреки че смятам, че е по-добре да се мисли и пише с овладяно чувство. Като казвам “овладяно”, имам предвид осмислено и наречено вътре в себе си и навън с повече думи, по повече начини. За да съгласувам тези две ценности, на почувстваното и на осмисленото, първо ще опитам да кажа от какво се породи чувството, после каква по-обща схема на разбиране откривам зад него.

Веднага свързах написаното от проф. Богданов с няколко преживени от мен ситуации. И отделно една от друга, те притежават емоционална стойност, понеже в тях участват скъпи за мен хора. Свързани обаче благодарение на прочита, виждам в тях вече нещо повече – структурата на по-цялостното протичане, прехода от тъжната загуба на нещо, което ценя, към възможност или очакване за неговото възстановяване; ще употребя и една от често използваните във форума фрази - виждам модел за реалност.

Първата ситуация е през април 2009 г., пътуващ семинар на проф. Димитров в Северна Гърция. На Самотраки сме, с Х. сме влюбени. Докато останалите от групата се снимат в музея пред копието на известната безкрила Нике, с Х. стоим пред сградата и гледаме чинарите и козите по близкия склон. Оттогава и оттам и една от любимите ми снимки – проф. Богданов, спортно облечен, с шапка, е застанал пред много стара и посивяла, Библейска на вид маслина и разглежда карта на мистериалния комплекс в Самотраки. Разглежда я по бащински, сякаш иска да ни събере около себе си и упъти; разбира се, прави го уверено, разпиляваме се и почти се изгубваме.

Втората е отпреди два месеца, по времето, когато филмът “Дървото на живота” спечели наградата Златна палма в Кан. Гледаме филма, в една от най-красивите сцени на сътворението ми се струва, че звучи любимата ми Моцартова Лакримоза, но не съм сигурен и не коментирам; разбирам, че съм разпознал вярно и се усмихвам, когато проф. Богданов ми казва, че му направил силно впечатление начинът, по който Малик е използвал Реквиема на Моцарт. Нямаше да обърна внимание на този момент, ако не бях видял в текста на проф. Богданов споменаването за неразпознатата мелодия на Моцарт.

Няколко дни след това разказвам с възторг видяното във филма пред близка приятелка; показвам й снимката с Библейската маслина от Самотраки, моето символично дърво на живота; тя ми припомня пакостлива случка от същия семинар в Гърция: момиче от групата държи в шепа диви маслини, малки и черни; минавам покрай нея, поглеждам я как ги опитва и със спокоен глас я питам защо яде нещата, които дивите кози – тези от текста на проф. Богданов – отделят.

И последната ситуация, отпреди две седмици. Вечеряме с проф. Петър Димитров и Владимир Маринов и говорим за предстоящия през есента пътуващ семинар. Обсъждаме къде ще ходим. В един момент проф. Димитров ми казва през смях, че ще отидем отново на Самотраки, защото аз нищо не съм видял и научил, понеже последния път съм бил зает да държа ръката на Х. Мислено му отговарям, че ще отида там отново само заради същото.

Нямаше да свържа тези няколко случвания едно с друго, ако не беше дошъл текстът на проф. Богданов. Замислям се обаче за какво е всъщност той? На пръв поглед, за това какво съм и как говоря за това, което съм. От една страна, основна антична философска тема (какво съм и как да позная себе си), от друга страна, модерна семиотична тема (как означавам собственото си съществуване). Оттук и двете преплетени речи, които по-уверено забелязвам в текста на проф. Богданов: речта на античната диатриба, позната ни най-вече от запазените беседи на Епиктет и дневника на Марк Аврелий, и аналитичната реч на съвременната семиотика.

Обаче в текста звучи силно и една трета тема (без собствена реч, струва ми се), с която се занимава и “Дървото на живота” на Терънс Малик. Ще я нарека темата за промисъла, за да я свържа и с етическата философия на стоиците, части от която се провиждат на някои места в текста на проф. Богданов, и с християнската доктрина за Сътворението и Спасението, с която се занимава Малик, и, най-сетне, с личната ни грижа, с която започнах този коментар – грижата за постигане на по-кохерентна свързаност между различните моменти на живота, който водим.

Какво е общото в тези, съзнавам, грубо очертани разбирания за промисъл? То е, че, първо, животът ни като отделни същества е органична част от общия живот на света. Нашата история е, следователно, част от една огромна и сложна, но цялостна история. При проф. Богданов това е съвсем дискретно посочено в началото на текста – с красивата аналогия между човешкото телесно съществуване и съществуването на чинара и козата. При Малик връзката е, обратно, много широка, видяна от много страни, епическа: животът на тексаското семейство е пряко свързан с всички форми на земно и космическо съществуване – на растенията, на водните и сухоземните животни, на птиците, та даже и на скалите и въздушните маси.

Второто общо, е че според разбирането за промисъл, всичко, което ни се случва, е трябвало да ни се случи, тъй като е предопределено от извънвремева и надчовешка сила. А понеже е предопределено и в този смисъл някак извънредно умно, то случилото се не може да е друго, освен щастливо и красиво – дори тогава, когато се явява за човека като нещо лошо и грозно (смъртта на сина във филма на Малик например).

В "Дървото на живота" на Малик силата на промисъла и красотата на неговите осъществявания се черпи от вярата в Бог. Несъмнено съществува Бог, казва Малик, и той е решил да нареди историята на света и всички малки истории, заплетени в нея, точно по този начин; и понеже Бог е добър и любящ, неговият план не сочи в друга посока, освен към съвършеното добро за света – съвършеното добро на Спасението и Второто пришествие, което ще събере разделените любими хора и ще излекува страданието им (вж. последната сцена от филма). В текста на проф. Богданов не се говори за Бог, предопределеността е отнесена – с посредничеството на книгата на Уинър – към биологическата детерминираност на съществуването, по-просто казано – към това, че имаме смъртни тела.

С тялото завършвам общата тематична редица, която извадих от текста на проф. Богданов. Ето още веднъж темите: кой съм и какъв съм – как говоря за себе си – как съм свързан със света – как съм определен биологически – как имам тяло. Последната тема, тялото, поставя и сякаш най-общия въпрос на текста: имам тяло, това тяло ме прави жив и същевременно смъртен, следователно, до каква степен имам право да мисля, че съм тяло? Е, нямам само тяло, имам и свят, допълва проф. Богданов. Обаче тялото е граничното условие да съм в света, тогава, за да определя себе си, трябва да се питам за по-общите предикати на тялото. Ако проследим параграф по параграф текста, ще видим колко много са те и как колкото повече стават, толкова повече се разширява и обхватът на връзката между мен и света. Ще посоча няколко: тялото е хранещо се и отделящо, тялото е статично, но и подвижно, тялото е уморяващо се, тялото е стареещо, тялото е пораждано и породено, тялото е желаещо, тялото е умиращо, тялото е поправимо и променимо, тялото е природно и прибавено, тялото е мъжко, женско, мъжко и женско заедно, тялото е умно, тялото е там, на почти безлюдния остров Самотраки, и тук, в София, пред една човешка гълчава...

Желая на всички ви хубави летни дни! Ще пътувам по-надалеч, няма да имам възможност известно време да пиша във форума; но когато мога, ще се опитам да чета.
Тема № - 46 Коментар № - 5062 ГГ - 2011-08-01 23:49:15
Дължа отговор на Веселина, за да не остане очертаното от нея впечатление за четиридесет и пет годишна леля сръдливка (като да е тийнейджърка).

Веси, ти винаги разбираш много добре, дори повече от колкото разбира авторът на интерпретиран от теб текст. Но въпреки, че разбираш отлично – не вярваш. Както казваш: „Не вярвам в това, че Роси не е разбрала коментара ми преди.” Тук е едната пропаст – НЕВЕРИЕТО.

Аз ти казвам, казвам, все едно и също почти две години, точно това, което си разбрала отлично – че е опасно прекрачването на някои граници. Казвала съм ти го и лично, с прости и буквални речи, казвах ти го и във форума с по-метафорични речи, и дори с разкази. Например, казвах на Истинския Сократ по повод Крадла, да не пренавива пружинката, защото ще се скъса, и после той ще дойде при Леля да иска да му поправя играчката, ама тя няма вече да може. Молих те, в темата за балканската и малоазийската музика, да не забиваш ножове в гърба на Леля, пуснах ти песничката за чинара тогава, който като го прихванело висвал над линиите и дръпвал влака за ухото: „Не преминавай Гевгели (границата)!”. Когато премина границата, първо те помолих за прошка, ако аз съм сгрешила. За каква Библия, за каква божествена милост говориш? Ти си над тези неща.
Най-накрая ти казах, че си преминала границата фатално, но този път не само ти казах, но и ти показах какво означава да преминеш границата. С едно кратичко изречение. Когато в началото на форума казах на Крадла, че и аз имам черен кон, който държа здраво вързан, защото е страшен, ти пак не ми повярва. Но той излиза и рита, когато е прекрачена границата, дори и когато приятел я прекрачва. Не случайно ме кръстихте „Леля на Сократ” - мога докато казвам (без особено усилие), да показвам, а и да го правя. Как иначе да те накарам да повярваш, след десетки казвания с всякакви речи, че не е хубаво да се преминават границите?

Хубаво е че си разбрала това: „...човек трябва да знае колко може да си позволи - не само спрямо приятелите, но и към всички хора”. Хубаво е не само да го казваш, но и да го вярваш, а и да го правиш.

Какви са били застрашаващите живота ми неща, произлизащи от твоите искания, ти няма как да знаеш, защото никога не те е интересувал моя (сложно протичащ, като на всички хора) живот, а само твоите искания. Тук е втората пропаст – НЕОБИЧАНЕТО.

Третата пропаст е БЕЗНАДЕЖДИЕТО.
Тема № - 46 Коментар № - 5060 Росица Гичева - 2011-08-01 06:53:20
Уважаеми проф. Димитров,
На остър като меч въпрос в херцогствата се е отговаряло с подобаваща острота. Но истинските и мъдри благородници обикновено първо разменяли по някоя хладно спокойна дума, преди да се приплъзнат остриетата от каниите.
А между Вас, професоре, и ЛИЦЕТО, подвизаващо се като „маркиз” в специализирания и труден форум на многоуважемия проф. Богданов, няма, мисля аз, място и за най-лек повей от хлад в размяната на слово за разпознаване.
Вие сте човек с бързосруйна проницателност, ярък zродължител на онази стара класическа и траколожка школа, до която имах щастието да се докосна в началото на 70 –те години на миналия век. И няма как да не сте си припомнили бледи кадри, осветляващи донейде появата на странника-маркиз в сегашния му нелеп образ на форумник.
Дълга история. Ако даде бог, да се срещнем някой ден, ще се посмеем, убеден съм, от сърце. Това, за което сега Ви моля е : Оставете ме за още малко време да се превъплъщавам в образа на Маркиз дьо Караба.
Иначе, не се съмнявайте, самият аз изпитвам най-големите неудобства от това потъване в двойност и сенчестост. Макар привързаността ми към ставащото и откриващото се във форума да е тъй голяма, че без колебание бих изписал и номера на личната си карта и номерата на банкови сметки, в които, впрочем, резонира безутешно само вятърът на продължаващата отвън криза.
От своя страна, майките на форума са чисти сълзи. За мен - Дами с невъобразимо силен интелектуален и духовен чар. Не ги спирайте да отглеждат цветята в тяхната градина, да съшиват голямото си американско одеало, моля Ви.
Две думи за рейсърките на колела. Това имаше – това пуснах.
Аз също не съм ни най-малко някакъв чевръст и печен „тръбач”.
Но и мен ме впечатли онази невинна красота…
Накрая ще си позволя да кажа, че стилът Ви, уважаеми проф. Димитров, ми импонира настойчиво. Личи Старата школа, преходила без много предубеждения в Новото. И винаги с наситеност от лични постигания, които не се смутолват в сенките на академичната кабинетност.
Желая Ви силно здраве и все тъй вещо водене на вашите студенти през древното и днешното!
Тема № - 46 Коментар № - 5059 DeKarabah - 2011-07-31 22:05:58
Може би не бива да се намесвам в дискусия по нещо, което не е “моя” територия.
Но за мене форумът е важен, а и думите. Поради тези обстоятелства ще ви помоля да ме извините за наместа.
Натрупаха се мнного неща, които ми изглеждат съвсем обикновени.
А те са следните: имаме нови участници. И моля г-н д.Карабах да ни се представи с истинското си име. А ако майките на форума го знаят, редно е да ни го кажат. Осве(м), (както една видна личност) ако лицето е като Монте Кристо, т.е. не е нито М.Кристо, нито е граф. Иначе, нали, както казват в демократична Франция, noblesse oblige. А рейсърките си ги биваше, рядко пускам тръбата, но да, дъ бай-съкъл-сите, бяха много гот. Откъдето и да ги погледне заинтересованото лице – отпред, отзад – да, яко.

Второ, разиграват се военни действия. Майките срещу д-р ГГ (А propos, той замина за Д-таун), преподаватели срещу беззащитни ентусиасти и ентусиастки, жени, моми и пр. срещу.. кого? Някои жени срещу мене (не явно, страх ги е. И с право!). И всичко за какво? Форумът е да се изразяват мнения. Но не да замазваме и да си затваряме очите.

И трето, да попитам колегата Нинел К. – вий как бихте ме посъветвали. Аз, ако имах hamlet, и исках да го заложа с полица, какво бихте ме посъвтвали? Да зарежа Критската сделка и да си гледам hamlet-а, ли? Малкко сложно се получи. Но и на мене не ми е лесно с текста на професор Богданов. Ако искам да участвам, ще трябва да конструирам нещо, т.е. както се прави в археологията – да го разваля, пък после да го обяснявам. Вместо като великия Гадамер да си пия бяло вино със студен(т)ките до три-четири сутрин. А Гадамер е по херменевтиката, т.е. той ни прави услуги, обяснява нещата.
В съзнанието на елините нещата от живота са сложни и боговете се трудят да помогнат на хората да извървят земния си път. Но изглежда от древни времена в човешкото съзнание се е загнездила идеята, по-скоро понятието, за живот и после смърт и после живот след смъртта. И с тая божествена работа се заема едни псюхопомпос. Сложен бизнес е това, Нинел К. Бизнесманът се оказва винаги някой бог. Има, разбира се, хелпъри, епопти, завързват с превръзки очите на пътниците. Но Орфей, не е с превръзка по изображенията! Абе, има изключния. Как да ги “интерпретираме”? Ще ви дам едно бизнес-сведение: американците са на Крит от доста време и са се настанили в източната част на острова. По-непретенциозна и непозната.Преди седем-осем години си построиха база. Далеч от очите на Ираклио, другите от Запада ги гледали с насмешка – къде са се забутали тия. Но наистина си струва, както се убедихме в нашето дълго пътуване до Ситиа. Спомняте си репортажа на В.В. Маринов. Та, mutatis mutandis, не е лошо да си посредник. А аз какво ли да правя с хамлет-а?

Нещата не са прости, освен на глед. Но от друга страна, Гадамер не се доверява на очите си. Той разбулва (вж. Wahrheit u. Methode) вициситудинес-ите на опита, опира се на постепенното разбиране и се отказва от условностите на предходните изследвания. Ще рече, човекът и преди е бил човек, ако да не сме го познали. И за какво е всичко това? Аристотел говори за символи е смейон-и. В модерните езици тия думи все се превеждат със “знаци”. Може ли така? Как да се опрем на традицията?

Ще направя един последен опит да се разберем: Като интерпретираме прилагаме ли някой метод? За Дерида деконструкцията е просто практика. Той разбира значението на един текст като резултат от разликата между думите, а не като резултат от разликата между нещата, за които те се отнасят.
Добре, ама ...епиграфиката ни дава друго. В SEG 34:702: има един надпис от древния Бизюе, днес Визе (недалеч от Малко Търново, в Турция) от 42-31 г. — (вж. също и Athenaeum 62 (1984) 266-267):[β]ασιλέα Κό[τυ]ν βασιλέως Ῥησκουπόρεως υἱ[ὸν] Ῥωμαῖοι οἱ πρώτως κατακληθέντες εἰς [...] .ην τὸν ἑατῶν θεόν.
“... римляни, които най-наред били призовани, (признали) цар Котюс, син на цар Рескупорис, за свой бог.”
Най-напред, както професор Богданов знае най-добре, как става разбирането на този древен и много важен текст? Преводът му не е лесен. И, представете си, не зависи от традицията в писането на надписи на старогръцки! Ами обяснението му?
Тук ще се съглася, че в биологията на човека има неяснота за това как действа интелектът. Т.нар. развитие, прогресът, не може да обясни света. Зад интелекта изглежда стои друго нещо. Този “друг компютър” е по-сложен, ама много!

Тема № - 46 Коментар № - 5058 Петър А. Димитров - 2011-07-31 19:28:09
Стефане, благодаря ви. Коментарът ви поставя точния въпрос. Така е обаче, ако назованото е кратко. Примерите в логиката, а и в аналитическата философия са кратки. Да, но ако казаното е дълго, то става ред от назовавания, които влизат в отношение помежду си. Именно в тях се назовават и се моделират и преходи, и надхвърляния. Това се отнася не само когато се говори за друго, но и когато говорещият говори за себе си. Тогава в по-дългия си текст той преминава от назоваващо "аз" към разгърнато и по-пълно себе си. За "аз"-а наистина нищо не може да се каже, но той говори дълго за себе си и едновременно се сочи като сложно и съдържателно устроен, но и се прави такъв в своето казване. Вие казвате, че биологичното само реагира. Реагирайки, то се преправя и пренагласява. Съвсем сериозно, а не с педагогическа цел смятам,че то прави, поне външно, същото, което правим ние в по-дългите текстове. Е, прави го несъзнателно. А ние да не би да осъзнаваме добре и напълно онова, което правим в дългите дългите си текстове?
Тема № - 46 Коментар № - 5057 Bogdan Bogdanov - 2011-07-31 19:14:16
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115456

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128083

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20085

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32678

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134270

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94131

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29002

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17728

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180788

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60715

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA