БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА СТАВАЩОТО И ЗА ОНОВА, КОЕТО МОЖЕ ДА СТАНЕ

БОГДАН БОГДАНОВ

Свикнали сте с моите послания по подобни теми, както и с тази цел на нашето писане тук – т.нар. свързване. Разбира се, четящите са много повече от пишещите, а пишещите макар и станали повече, остават разделени от вкусовете и стиловете си, а и от различните научни области, в които работят. Свързването е достойна цел, но то става едновременно на повече нива и в посоки, които не се съгласуват напълно.

По-добре да не ви вкарвам в моята усложнена парадигма за разбиране. Затова направихме тази средна част в сайта. Там ще откриете и току-що публикувания текст на главата за Хезиод в книгата за разказа. Тази глава завършва със заключение по темата време. Ако успеете да прочетете, ще придобиете по-точна представа за т.нар. парадигма. От два дена слушам най-късния струнен квартет на Бетовен, който завършва с т.нар. Голяма фуга. Дисонантна и объркваща, тя прилича на това есе за времето. Казвам го критично за моя текст, не за фугата. 

Задачата в случая е по-проста. Искам да ви убедя, че е добре да се намесим в нашето т.нар. свързване. Защото въпреки че напредва, то се нуждае от убързяване. Какво постигнахме? Появиха се нови екипи – на ориенталистите и българистите. Във форума стъпи Екатерина Григорова, обади се Яна Букова. Големият принос за тези събития е на Георги Гочев. Е, разбира се, някои млъкнаха, ориенталистите изчезнаха вкупом. Дръпнаха се и античниците.

Какво стана по същество? От прекалено общата теоретичност, задавана от мене, се влезе в по-конкретни прочити на литературни творби и в един вид теоретизиране по темата литературен текст, в което припламнаха искри. Защото аз дърпам към екзистенциално отворена херменевтическа, но по изказ догматична теория, а Йордан и Георги, както може би и необаждащите се други, смятат, че теориите са излишни заоравания.

Затова изнесох извън форума теоретизациите в друга рубрика на сайта и дори свалих от там “Какво е литература”. Направих го, защото Йордан и Георги са прави в някаква степен. Но и неправи. Изискването им за леко декориране с теория по избор на иначе стилистично хубавото и правилното влече към рецензенство, а и към по-лошото - на красивоста, чиято единствена сила е в това, че е авторова изява.

Оттук и моето предложение да се пооткажем от свободата всеки да избира сам онова, което го интересува, и в името на това свое да не забелязва пластта на нашето в него и още по-лошо да загърбва това наше в общия ни живот. Така постепенно се убедих, че по-доброто е да имаме обща свързваща  тема. После се зачетох във “Физика на тъгата” на Георги Господинов и решението ми намери подходящия текст, който би могъл да ни насочи към търсената обща тема.

Разбира се, веднага ви предпазвам от обичайната плоскост, в която бихме влезли по линията на ценността литературно творчество, творба, творческа свобода и прочие затваряния в темите лично постигнато, писателска изявеност и успех. Тези теми се сипят отвсякъде и от всички усти дотам, че вече сме привикнали, когато някой хвали нещо, хвалбата да прикрива въпроса, на който обикновено не се отговоря – какво му е хубавото на това нещо.

Тук сме университет и точно това е редно да можем да кажем – какво е постигнал Георги Господинов в този свой романен опус, в който, по особения романов флуиден начин, той обсъжда именно това, което ни интересува - нашето време. Разбира се, наше, доколкото е общ коефициент за времената на всеки поотделно, а и на времето на Георги Господинов, както се разбира от текста на “Физика” на тъгата”. Е, да, негово в много пунктове, но и отместено негово, разширено символично, значи отнасящо се и за други.

Разбирате защо предлагам да започнем с “Физика на тъгата” тази сесия по темата нашето време, като при това не казвам нищо за постигнатия в нея убедителен прост, и същевременно модерно насочен стил. Искам да се вмъкнем в механизма на това прехождане на нашето в мое и на моето в наше, защото той действа и в самите нас. Моля да не обръщате внимание на мисловните ми фликфлаци, нито да ги следвате, критикувате или хвалите. Влезте във вашите вътрешни логики и формулирайте подтемите, които биха събудили собствените ви начини на осмисляне. Аз сам ще го направя в коментар към този заглавен текст.

Но и най-важното - не се стъписвайте от текста на Георги Господинов. Както аз се дърпах да прочета и като прочетох, харесах отначало силно, хвалейки и карайки други да прочетат, а после уних и започнах по моему да страня от радикалната, но всъщност мека формулност на почерка на Георги, така и вие си позволете лукса да се настроите дори негативно.

Това, към което ви моля да не се настройвате негативно, е темата “нашето време”. Ако искате, говорете по нея отделно от книгата. В НБУ има поне два отлични колектива, които я разработват. Ако искате, привлечете вниманието към други съвременни литературни произведения, а защо не и към есета и научни творби. Но се включете. Разбира се, не забравяйте моята прагматистка теза по въпроса. Изказвам я за тези, която не са я чували. Тя е, че има такова нещо “наше време”, но че то по-скоро се прави да бъде наше отколкото е такова.
 



НАШЕТО ВРЕМЕ

Обявих и за семинара, който започва на 1-и март, тази тема и наистина е нужно да уточня защо се спрях на нея и защо посочих “Физика на тъгата” за начален текст, по който ще говорим. “Нашето време” е двусмислена тема. Това й е доброто. Събира, а не разделя, позволява да се влезе в нея с различните аспекти на живота-време, наш избор-навик на всеки, но и естествено  редуващи се в по-конкретното ни време.

Спрях се на “нашето”, тъй като под него се крие най-мощният аргумент на всекидневната и научната реторика на доказване или опровергаване, с която си служим и с която си служа и аз – аргументът “ние”. Това мое “ние” сега изглежда пределно широко. Хубавото му е, че никой не пита за него, а проблемът, че то е ту с един, ту с друг обхват. “Ние” може да бъде всички българи, може да бъде само умните, жените, мъжете, рокаджиите или феновете на “Левски”.

Та от това “ние” идва и двусмислието на “нашето време”. Защото веднъж означава всички “аз-себе си” в някакво множество, а втори път “аз-себе си” на това множество като огромно заедно с лице. В моите теоретически въображения има и теория, на която никой не е обърнал внимание. И добре, че не е обърнал, защото и при мен тя е спасителна обективност, която чака да й повярвам по-лично.

Та коя е тя. Че всяко голямо “аз-себе си” реализира имагинерния си характер в героически лица. Защото човешката среда не търпи неличностите. Така се поражда тягата към героизиране, повдигане в степен и обезсмъртяване. Някога така са се повили Ахил и Христос, зад които няма никаква пречка да се крият и реално съществували хора. За означаване на заедното голямото “ние” на българите тази тяга е породила Левски и Ботев, а и умиращия на Балкана герой. Заедното има нужда от герои. Знаем добре каква блъсканица за героизиране и обезсмъртяване има в съвременния отворен свят.

Като говоря за заедно и за “наше време” не това имам предвид, нищо, че то не е лесно отделимо от другото. Имам предвид “нашето” на всеки от нас, което поглъща и се храни с различни “ние” на голямото заедно. Оттук и последствието, че на това “наше време” не може да му се постави опреддлено общоважимо начало. Е, има такова научно-политологическо въображаемо (термин на Ролан Барт, аз казвам “идеално”), според което нашето общо време заедно започва в 1990 година. Това въображаемо обаче не става по-реално с догматично определяне, че започва именно тогава.

Ние имаме такова общо време, но всеки от нас го поглъща и обхваща по различен начин. Някой може да изследва обхватно българската политика с малцинствата, да знае много по тази тема, което и да го обогатява лично. Не е сигурно обаче, че това знание участва в неговото вътрешно време. Давал съм друг по-лесен за възприемане пример. Това, че един лекар, който познава функционирането на човешкото тяло, не е предпазен, ако се разболее, от изпадане в ипохондрията, която го дразни при неговите болни.

Та не за обективното въобразено “наше” говоря, а за по-истинното “наше” на възприетото от това т.нар. обективно. Това е и евентуалната задача – да осъзнаем механизма на поглъщането, при който “нашето” приема едно, а оставя настрана друго от обективното, да разберем повече и за това въобразено обективно, което и може да стане някак по-наше. Защото то не е твърдо зададено, а се задава по много различни начини и, което е големият проблем, се поглъща винаги само частично.

Мога да заговоря с гласа на учен-политолог и да кажа: “Има такъв проблем в българското време – че то не се поглъща достатъчно в нашите времена, че повечето българи живеят отстранено, че тази среда тук е партикуларна.” Но добавям с този малко подобрен глас и това, че никъде по света и по местата, които са много по-непартикуларни от това място, което се разбира и от външния им вид (Германия), та никъде нашите времена на всеки не са достатъчно свързани с въобразеното цяло. Навсякъде, ама наистина навсякъде, това е оставено на грижата най-вече на политически герои. А те в тази грижа няма как да не намалят цялото (е, не по този по-краен начин като у нас) до живота на своята партия, своята прослойка или бизнес-средата, закачила се за тях, а другите, редовите хора няма как да не ги санкционират при избори, а после да се затварят отново в “своето”, което отново да не съвпада с цялото.

Боя се, че ще прочетете току-що казаното като политическа критика към нашия живот или като критика към буржоазното държавно устрояване. Не е критика, а грубо-наедро изказване на реалното отношение на отделните хора и постоянно правеното изплъзващо се цяло-заедно.

Та защо при всичко това “Физика на тъгата”? Защото тя е достоен личен опит за правене на своето време с именно това частично поглъщане на обективното заедно. Това свое време в романа-нероман на Георги Господинов е също нещо въобразено, но въобразено, реализирано в текст. Реализирано частично поглъщане на общото “наше”. Убедително спряно в този текст и в тази особена средна реч, можеща да назове и обективното въобразено общо време и дори да го анализира литературно с аналогии, парадокси и силни формули, но и също литературно да се отклонява от тези анализи във всякакви истории и поглеждания към реални места.

Темите, които прозират в текста на тази книга са много. Разширяващият се “аз-себе си” до бащата и дядото, но и до един минотавър, смесен гръцки-български мит, общо на отделянето, отстраняването на детето от родителите, мит, който се преборва с мита за Едип. Бик-човек, но и бивол, вегетарианец като бащата и парадоксът на човекоядеца-вегетарианец, разместванията на езика. Особеният опит - структурата на стихотворението да прерасне в структурата на романа-нероман-проза.

Бих могъл да налетя с моето научно въображаемо на реализираното въображаемо на Георги Господинов във “Физика на тъгата” и да му викна: “Ей, човече, ти защо не си музицирал по най-важната тема на българското време на преселението – голямото преселение след 9 септември 1944 година на толкова селяни в София и на толкова софиянци към провинцията. Защо не си казал, че и ти със своето семейство си се преселил в София, а след промяната като толкова много като нас си пътувал яко тук и там, както и ние сега пътуваме яко екскурзионно, а някои и по други начини?”

Той би ми отговорил: “А ти защо ме питаш? Ти може да си се родил в София, но и твоите родители са се преселили тук от сивата провинция. Ами тя наистина е сива.” А аз бих му казал: “Прав си, ама ти си писател и е добре да пишеш за по-актуалното, за това, че от десетина години насам в тази страна наистина се поражда онова, което по-рано го нямаше – нови провинциални центрове със свой особен живот, за който е редно да се знае.”

Той би ми отговорил: “Добре е, но да се направи лично преживяно, както съм направил и аз във “Физика на тъгата”, не че това е перфектното лично. Не е, моето още по-лично е по-малко от това и същевременно се допълва от обективистично по-отворено. Така е и при всички, които споделят спомени за миналото на социализма. Аз имам право на това реализирано свое време във “Физика на тъгата”. Него мога. Проблемът, ако изобщо има проблем, не е в мене, а в особения път на българската литература. Така или иначе, тя не е преминала през реализма на пластичното виждане на тукашното и не е изработила инструмента за подобно забелязване на многото места в нашата страна.”

Аз моля, Георги, ако случайно прочете горното, да разбере, че използвам името му в мой вътрешен диалог, който не ангажира нито него, нито който и да е друг.

Но мога да изкажа и най-положителното постигнато в тази книга. То е в лабиринта-текст. Не в лабиринта, в който има само пътища, завои и отклонения без изход, а в този и с пропадания и потъвания по-за дълго. Стихотворенията са кратки текстове. И кратките текстове не четем с еднакво внимание. Дори и тях съкращаваме или удължаваме, превръщайки ги на дело в друг текст. Но кой може да прочете наведнъж “Физика на тъгата” и да не позволи тя постоянно да става ту едно, ту друго. Освен някой рецензент догматик.

Какво впрочем може? Четящият може да потъва ту в една, ту в друга част или глава, които и затова си имат заглавия. Може да се заема ту с една, ту с друга тема, която да свързва с други и така да продължава своя текстов път и своето време, погълнало, доколкото може, повече лабиринтно време от тази книга. Това е лабиринтът на текста. На всеки по-дълъг текст, но особено на текста, който ползва въображенията на литературата. Другото е бързане към други задачи или, както започнах да казвам ругателно, рецензентство.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
В момента се готвя за разговора на Критическия квартет за "Физика на тъгата" в сряда, 18 април, в Червената къща. Опитах се да изчета този форум, но се загубих в неговите лабиринти. Дали някой би могъл да систематизира изказаните хипотези относно книгата на Георги Господинов и аргументите към тях. Предварително благодаря.
Тема № - 54 Коментар № - 6532 Николай Бойков - 2012-04-16 06:28:03
Брависимо!!!

Наистина в такива моменти форумът заслужава да бъде изречен като величествен.

Да пребъде тригодишният мъдрец!
Тема № - 54 Коментар № - 6265 Dekarabah - 2012-02-05 16:56:10
Знаете ли, Нинел, аз също си мислех какво ще се случи с „Физика на тъгата“, ако се изтегли нишката на старогръцката литература. Мислех си, че без нейния код, романът ще се разпадне за мен. Не и за другите, обаче. Защото в книгата има много такива нишки и тази за старогръцката литература – тя е Еверест, обаче е и нещо друго – момче с глава на бик. Бик, който и в България може да бъде забелязан да си пасе по поляните. Момче, което може да е толкова грозно, че да прилича на бик.
Стигнала съм до едно велико място в романа, в което хич въобще не се знае какво е време и кой за какво е виновен. Мястото с Дедал.
Ако нещо ми харесва в тази книга, то това са несвоевременните въпроси, зададени към високите фигури и сюжети. Нещо, което съм наблюдавала единствено при проф. Богданов. Ако масово старогръцката литература изгражда респект и не позволява да се мръдне в значенията й, нито да се влиза в тях, благодарение на науката, разбира се, то проф. Богданов е този, който въобще не се подчинавя на това, а ето сега и Георги Господинов. Георги Господинов обаче го прави в жанра на литературния роман, иска да го докара до този жанр, така че всяко кривване встрани да може да бъде извинено като литература, може би. Докато проф. Богданов го прави, бихме казали – научно, но то не е научно, то е сякаш нов друг жанр, един истински жанр-практика, който се ражда между съпротивата към научното и означаването на нещата като самите те и същевременно допуска нюанс от тази истина в литературното, за което професор Богданов не дава и дума да се каже, че е фикционално, разбуждайки навсякъде – и в литературата, и в науката, предразказите на всекидневното: „Истината е модел за реалност“ – това е била и това ще бъде.
Дали формата, Истински Сократе и peter a. dim., не е онова, което е вече разбрано и поради това се смята, че вече няма да се променя, но трябва да се бележи, за да се разпознава отдалеч – по формата? (По дрехите посрещаме, по ума изпращаме, за да те посрещнат пак по дрехите и да те изпратят пак по ума...) Вече разбраното е свят. Може би - външно време, извънчовешкото, което едновременно означава онава, което е извън отделния човек и означава другите, но и което е извън другите и означава нещо извън човешкото въобще, каквито са боговете, но каквото е и най-восокото разбиране, по-високо дори от това, което е значението, съставено от смислите на много хора. Времето е постоянният стремеж да бъде достигнато това извънчовешко голямо. Времето е в движението по този вертикал реалност-свят, където реалността е променимото, човешкото, отделният човек, а свят е непроменимото, общата човешка реалност и извънчовешкото. „Светът е трайното, а реалността е неговото съществуване. Съществуването реалност е време.“
Проф. Богданов е написал, че реалността е реалност, придвижваща се от едно към друго, докато не се осъществи нужният преход от човешкото към извънчовешкото. Това означава, че реалността е реалност докато не се получи от нея свят. Докато не се постигне образец. Докато не се получи нещо такова, което се е получило в правенето на много малко хора и което затова трябва да бъде видяно от много други хора, които виждайки го като модел, автоматично да го превърнат, може би не цялото, може би в неговата частичност, в реалност. Светът е свят, докато не се превърне в реалност. И тук, докато четох текста за Хезиод, видях едно много странно нещо: желанието.
Посочимият предмет (светът) е и нещо друго. Той е „е“ и „трябва да е“. Посочимият предмет е точно като това постигане на свят – части (или не просто части) от него се превръщат задължително отново в реалност, но от него някъде и остава една непроменима форма, която казва, че нещо е било така, точно така. Но превърнат наново в реалност (непосочимо нещо, което постоянно трябва да се репрезентира и репрезентира) този свят е и нещо друго – клас от предмети – например – легло само с четири крака, но и легло от красиво ковано желязо, но и легло от листата на рози, постлани върху зелената трева на някоя любовна песен, създадена по реален разказ (а и други разни още класове). Непосочимите предмети се разбират вертикално като разбирането на вертикала свят-реалност, непосочимите думи са наново и наново репрезентиране, всеки един пример, през който зърваме лицето им за миг, не е нищо друго освен свят.
Не е ли времето желание? Времето е желание нещо да бъде такова, каквото искаме ние, правещи класовете на видимите неща и примерите на невидимите.
Разбира се, че нещата сигурно не стоят точно така, защото на моменти просто застъпвам текста на проф. Богданов с моето контекстово разбиране-време-желание, Истински Сократе.
Представих си формите като общи неща, като големи значения, като непроменимости, в които се слагат нашите малки, но нови и преобразувани смисли. Формата е нещо непроменимо, едносъставно в постигането на своята цялост, нещо, което може да се види, предметът такъв какъвто той е, но и никога не е, защото винаги е и нещо друго. Като Зевс.
В последния коментар на проф. Богданов на мен много ми хареса онова, че не може да се залавяме с непосредствените значения на думи или текстове и да ги изстискваме. "Думите и съчетанията от думи са динамични означаващи, чиито непосредствени значения преминават в също динамично разширяващо се значение." Колко богат може да бъде смисълът, ако се оставим на това. Колко различен. Но, точно в тази ситуация времето-желание би било това, което би могло да спре лудата динамичност и да създаде една форма, която виждайки я, да изтеглим своята реалност, започвайки да прави новата нишка на собственото си желание и да създава формите на именно своето време, на нашето време.
Четейки великия текст за Хезиод, както казах още в първия си коментар, ще наблюдавам дискусията от върховете на "Литература, поетика, литературна история" стигнах до едно велико място: "Рея отива при родителите си Уран и Гея и ги моли да й кажат как да постъпи, за да запази Зевс, който предстои да роди".
Преди нея Гея сама замисля отмъщението си срещу Уран. Но при Рея се вижда истинското време - миналото, настоящето, бъдещето и събитието, което ги свързва. Гея е миналото, Зевс – бъдещето, проблемът на Рея е настоящето, което ги свързва, но това събитие, като форма, вече го е имало при Гея.
За да стигнеш до бъдещето, такова каквото го искаш ти, трябва да се обърнеш към миналото, такова каквото се е случило на тези преди теб и след това да проектираш собственият си ход. Така проектира и Зевс, който въпреки конфликта с Прометей, решава да допусне хората в световия ред, знаейки какво ще му се случи, ако не превърне формата за свят, която му дават Уран и Кронос, в реалност на своето време и желание да остави и своята непроменима форма. За да остане непроменим, трябва да промени.
Зевс е като литературата – две постоянни форми, които не могата да бъдат сменени, защото могат да виждат по-надалеч и да проектират. И Зевс и литературата са образци. Неща, които само поради това, че са модели за реалност, могата да бъдат истина.
Така е и с имената-светове-форми, проф. Богданов и Истински Сократе. Никога не е ясно дали няма да ги видите и като нещо друго:
„Поезията започва, когато името се свърже с повече епитети и някои се разгърнат в причудливи определения. На свой ред те могат да прераснат в по-детайлни описания, а те на свой ред да се разгърнат в особеното друго казване на същото посредством събитие или нанизване на повече събития в разказ.“ - това е моят поздрав към всички вас.
Тема № - 54 Коментар № - 6261 Адела Иванова - 2012-02-05 15:47:10
Простимо се намесвам, защото пак стигнах до никъде, четейки. (Не Физиката)
Нещата при Сократ стигнаха до Пиндар .
Като че ли в старогръцката литература има някакъв код, който не разбирам, но който изглежда да е универсален. Скрит код, нещо като шифъра на Леонардо. В крайна сметка, древните гърци са открили всичко, що е днес в основата на всичко. При това зададения и скрит в текстовете им код е , разбира се, динамичен код, за това, за тази динамика на съдържателното говори проф. Богданово. Тази динамичност го прави именно универсален. Непознат и необясним е обаче за мен, този код, нито имам инструмента да го дешифрирам. Може би защото се занимавам с наука, която все се стреми към динамична теория (код) (на производството и цените...за разпределението за сега не мечтаем още) и все опира на препъни камък. Но това си е пътят и съдбата на науките. Че коя наука познава абсолютната истина? Това обаче не означава, че икономиката не е наука, нали. И че най-добрия екип по литература, както каза проф. Богданов, този, който не взима отношение към проблема на своя терен, защото разговорът е дилетантски, е по-добър от екипа ни (нашия) в областта на икономиката. Напротив, мисля, че сме най-добрите ние (per capita) въпреки че си нямаме тази универсална динамична теория и кода, който трябва да съдържа. Пробваме от тук- от там да я създадем, както и всички. Менделеев е дилетант, също и Бил Гейтс.
С това исках да кажа за първото очевидно.
Адела вижда и нещо друго, очевидно. Поколенческият цвят на тъгата (не на Тората). Феноменално. Да, Кулио, Г.Господинов и аз сме от едно десетилетие. И изглежда наистина не можем да оцветяваме тъгата. Тъгата за мен си е черно. Понякога става като сиво-черна мъгла, през която провиждаме, но с тъжното, както ви разказах с моя обучително-педагогически случай.
За второто очевидно, което, както казва Кулио, толкова ли не виждаме и във връзка с динамичната теория, в който е кода. Изпуска се нещо много очевидно, наистина. Ние, който сме Аз и Аз, който сме Ние. Формула. Формулата, с който говорят и действат монарсите, самодържците, хановете на всички ханове, царете на всички царе и дори онез днешни малки монарси, които пак са си Аз-Ние и Ние-това съм Аз.
Тази формула не е случайна. Тя е власт, (пари и власт, власт и пари, както пее Кулио, всяка минута, всеки час) но и представителство и също ....пародия - всяка минута, всеки час.Тя е някяква норма, появила се някога, динамично изродила се и към която се стреми и използва дори ...съвременната демокрация....
Но да слезем до кода й. "Ние, кралят" означава, че кралят говори от името на всички и че неговата воля е общата воля. Да, със сигурност, ако кралят е бил избран от всички, честно и почтено, вдигнат на щит и пр. Но когато кралят е крал, само защото се е родил от брака на краля, той има ли право да говори като Ние-Аз и Аз- това са Ние? Не отричам генетиката, да не си помисли някой това. Но защото имаш някой хромозом от достоен човек, не означава, че и ти си такъв. Това, че баща ти е бил вдигнат на щитовете, не означава, че и ти можеш да се качиш (дори) върху тях. Но има и частна собственост. Частна собственост върху кръвта да, но Баща на нацията (напълно естествена динамика на дефектирането) - ето това е напълно естественото дефектиране на идеята. Ако има частна собственост и имуществени права, какво става с Ние, който е Аз?Частна собственост върху волята на азовете няма. Когато се появи претенция за такава, структурата се изражда и умира (съвсем по Тойнби). Но имаме и нова формула Аз-Аз. Толкова честна, че човек се стъписва пред нейната абсолютна истнност и честност, както и ... цинизъм, защото Аз-Аз показва, че вече няма и спомен от нормата, дори дефектирала на Аз-Ние.
Та учудването ми и въпросът ми винаги е за тази деградирала динамино, динамика на нормата. За вектора, повтарям го, защото никой не ми обърна внимание, на сгрешеното съдържание във времето, който трудно се отклонява в правилната посока. Реки от кръв са трябвали, тъга и изпитания, за да бъде заменен с Ние Народът, защото събирателният, представителният Аз е дефектирал. И пак някой идва и се обявавя за Ние. ...Това е пример, доста очевиден и доста значим. Но не единствен, има по-дребни като него, но навсякъде и във всяко време. Кодът! Кодът дефектира динамично от време на време-съдържателно. Или му се намират някакви реплики...
Както споменах, няма да продължа да чета "набора" сега. В голяма степен той е реплика. На нещо, което ми се е случило и наистина е тъжно. Кулио и Фелини са го казали преди него, а както изглежда, древните гърци преди тях. Кулио и Фелини са упражнили върху разбирането ми нужното обяснително и проглеждащо въздействие. Смятам го за добра реплика в известен смисъл. И приветствам усилията кодът да бъде дешифриран в репликите-това, което имаме. Това, както опитах да изкажа, е особено важно. Може би едно от най-важните неща за разбирането на ....нещата. Добрата реплика е добре, за разлика от фалшива реплика.
Всеки Аз и всеки Ние вероятно е реплика на Кода.Някаква.
Тема № - 54 Коментар № - 6260 nkioseva - 2012-02-05 13:16:37
Едно мнение за постройката на г-н Господиновата “Физика на Тъгата”

Разбирам това съчинение по-скоро като поетичен текст, а не проза. В неговата канава са вплетени разкази, “нишки”, логоси, за които авторът се е готвил сериозно, доолккото литературното творене е въпрос на подготовка. Чувал съм за педамтично подготвяли се пиатели, германци, като Томас Ман, (а може би и Карл Май).

Като зачетох книгата, стилът мй ми се стори рехав, малко хлабав. Напомняше ми нещо познато, нещо, което е било дълговременно занимание за години при мене. Както трудно съм разбирал Омир и Херодот, или пък елинската поезия.
Но сега това познато чувство, което ме обемаше и което ме измъчваше с особения си ред постепенно се оформи и ми стана по-леко разбираемо.

Докато докъмто главата за Биволското л.., или възвишеното е навсякъде, нещата не станаха като документи от грижливо воден дневник. После на страница нумер 200 със Сократ във влака и мотото “Ако всичко траеше вечно..” моята абнегация изтъня и аз се впуснах да чета текста по-гладко.

Отначалото, както е било обичайно навремето за всеки рапсод, слушателят, а сега и читателят, трудно се ориентира. Та и аз така. Но после, за което стана и в предните коментари на Адела Иванова например, тъгата се поразсея и аз разпознах в текста един “многоопитен” и многообръщащ херой. Няма съмнение, че особеният хумор на Г.Господинов ми дапада. Разбирам го. Или поне аз си въобразявам, че е така.

Та има един голям логос и към него прилепват още други разкази, за което говорихме преди около две години, за “разказ в разказа”, за нишки (вж. коментарите на Веселина). На мене ми се струва, че това е схемата. Схема е гръцка дума за образ и форма ( а пък форма е и латинска дума за красота, сродна някакси с морфе, друга гръцка дума за образ и красота). Та схемата е красотата и на този Г.Господинов текст. Както един рапсод би изпял едни начални въвеждащи стихове-тонове и би ги повтарял многократно, така и нашият поет би.

Т.е. с няколко думи: основен логос, умело прикрит зад едно момчешко захласване по една приказка (много лошо основана с мит, особено в една книга, пълна с неистина за онова време) и някакви “тефтери”, които дори и реални да са, пак не са основна текстура, има прилепнали образи и формални “белези”. С Купувачът на истории” нишките са вече солидно навързани. Имаме здрава концепция – “Нощта е времето на историите.Денят е друг свят, който не подозира за нощния. Двата свята не бива да се смесват.” (с.235)
Още на следващата страница, 236, солидно се намества “Мястото за спиране”, което
Поетът си е измайсторил, досущ Омир, който казва, че се изпълнява волята на Дивес.

У Омир има, а и по-късно у първия европейски прозаик , Херодот, едни отклонения, дигресии. Такива са за мене “страничните коридори” на Господинов.
В романа има превъзходно усетени иразказани истории-спомени, преживелици. Изпитвал съм и аз същото. Чувал съм за Унгария през войната от оскъдните разкази на моя баща. Как в една катедрала един обикновен войник, нашенец, засвирил на органа.
Ужасно, ужасяващо реалистични е онова за град Т. , където Реването възстановява времето на комунизЪма.

Лабиринтът е другата магия в текста. Е, аз съм прозаик, не се впечатлявам от лабиринта. За мене тази магия е по-скоро архитектура, покрит централен двор, с неизбежните политрони, майсторски изпълнените отдушници с “флейтовидни” колони и т.н.
А мога ли да спра до тук? Чи как не. Спирам. Само за последно ще цитирам професор Богданов (дано не ми се разсърди!) :

Това е и функцията на езика и, разбира се, и на литературата. Тя хем краде съдържания от реалността, хем ги влага във вече използвани форми.


Тема № - 54 Коментар № - 6259 peter a. dim. - 2012-02-04 16:05:12
Пропуснах най-важното! Честит рожден ден на нашия най-величествен и най-умен форум!!! Да пребъде! Честит форумен рожден ден на проф. Богданов! Честит рожден ден на всички имена! Честит рожден ден на всички! Не ми се вярва, че навършихме вече 3 години наше време! Прекрасно време!Ето още една тема за обсъждане. Нашето форумно време!
Тема № - 54 Коментар № - 6258 Истинският Сократ - 2012-02-04 15:05:54
Снощи изтрих една част от написаното, проф. Богданов. За да съсредоточа вниманието върху други въпроси. Но сега след коментара Ви ще дам въпроса, чийто отговор ме интересува. Защо е по-лесно да се разбира контекстово, околкото да се разбира текст? Бяхте казал това преди. Нали текстът и контекстът са протичащи? И са различни по статут времена? Много ме зарадвахте с този разказ за имената. Изтръпнах! Ще го чакам. Крайно време е да разкажеМ имената. Любопитен съм да видя текста. Още повече от това, че става въпрос и за мои съименник!Много пъти съм си мислил какво би станало, ако Вие започнете да пишете с паралелно име! Полезно ли е човек да има много имена? Ако има много същности нищо не пречи да има и много имена. Можем ли чрез повечето имена да познаем един човек повече? Да се измъкнем от мрежите на статуквото? Може би, когато човек освободи името, което е ползвал, Световната душа ги взима! И още един въпрос, проф. Богданов. Казвате, че съдържателното време "ту се покрива със съвсем реалното и става като че ли доста съдържателно, ту го избива на литературност и значи на форма". Защо е тази "форма" за времето, "което лети". Тя като предметите ли е? Или е като котвите?
Тема № - 54 Коментар № - 6256 Истинският Сократ - 2012-02-04 14:54:30
Снощи нещо съм се пообъркал с оная „аполонийска сватба”. Все пак, визирам текста на Георги Каприев, четен в ТР „Сфумато” и публикуван във в. „Култура” през декември м. г. А аполонийският бриз е дошъл от текста на Силвия Чолева в „Блистер мегазин”, който също изчетох сетне „с кеф” и съгласие.
Извинения пред всички, докоснати от моето объркване.
Това е то, развихреният и острастен лаизъм. Иначе, от другите си общи приказки засега не се отказвам.
Кефски уикенд на всички!
Тема № - 54 Коментар № - 6255 Dekarabah - 2012-02-04 11:33:49
“Съдържателното време” като “нашето време”, Истински Сократе, е тема и евристическо понятие. Виждаме какво е самото съдържателно време в литературните текстове. Във всеки литературен текст то е различно, но има и общи белези. Първо, е времево протичане, което е пълно. Затова се обръщаме към литературния текст, търсим в него пълнотата, която при нас, в нашето време, сме изгубили. Понеже усещането за празно идва и от лошото привикване с едно и също и различното ни се струва пълно, търсим в литературния текст и това различно. По-пълното различно по-нататък е случване, после е пълнота на възприемане на предмети, среда и хора, после свързване на моменти, после внушение за смисъл, после и за свят и реалност.

Като всички означаващи (думи и съчетания от думи) “съдържателно време” е реторическа условност, която не означава пряко изказаните по-горе значения-означаеми-референти. Това е и голямата грешка на всеки, който се залови с непосредственото значение на някаква дума или съчетание от думи и го изстисква. Думите и съчетанията от думи са динамични означаващи, чиито непосредствени значения преминават в също динамично разширяващо се значение. Разбира се, човек може да ги спира – ако иска да свърши работа, или ако не знае какви са отношенията между едно означаващо и онова, което то означава.

Ще покажа с един разказ от книжката на Георги Господинов “И други истории” как той строи съдържателно време. Естествено с разказ е по-лесно да се покаже отколкото с пространната “Физика”, въпреки че авторът й я е разделил на части и есета-разкази в тях. Та този разказ “Човекът с многото времена” ви засяга, Истински Сократе, защото неговият герой Гаустин-Гошо си сменя имената в зависимост от местата и обстоятелствата и в един момент се именува и Сократ.

Разказът ще се появи като заглавен текст в понеделник. Но ви моля да уловим в това така построено съдържателно време неговите аберации - това, че то ту се покрива със съвсем реалното и става като че ли доста съдържателно, ту го избива на литературност и значи на форма. Така е и при нашите и външни, а и вътрешни времена. Стремим се към съдържателност, но тя не е пълна. И поради друго, но и защото съдържанието или смисълът или значението няма как да са само мои и трябва да се вложат и в разбираема и за другите, но и за самия мене форма.

Това е и функцията на езика и, разбира се, и на литературата. Тя хем краде съдържания от реалността, хем ги влага във вече използвани форми.


Тема № - 54 Коментар № - 6254 Bogdan Bogdanov - 2012-02-04 09:52:12
Проф. Богданов, аз съм този, който трябва да Ви благодари от сърце! Иска ми се да се спрем на темата за съдържателното време. За вас какво е съдържателно време? Дайте примери. Примери от Вашия живот. Защо толкова рядко се сещаме какво е всъщност времето? Че времето не е просто време-история. Времето е онези часове, които са съдържателни, в които нещо ни се случва. Това е нашето време.За разлика от други времена, нашето време изглежда малко бедно и затворено. Не се събираме на пирове, където да си говорим за любовта. Ние нямаме богове, които да сънуваме. Как ние присвояваме чуждите образци? Науката, историята ни дават текстове, които вървят натруфено и линейно. Ние ги знаем, но не ги използваме. Къде ги губим. Защо ги превръщаме в неизползваеми. Те не са за нас съдържателно време. Учим Платон, а не се учим на разговори. Как правим съдържанието? Защо ни е толкова трудно да го видим?
Тема № - 54 Коментар № - 6253 Истинският Сократ - 2012-02-04 00:20:50
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114142

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127996

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19974

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32586

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134136

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93747

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28832

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17613

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180637

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60594

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA