Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати способности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганичното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предаде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон."

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно:

"Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит."

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.