БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект и човешкото сетиво

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Културата тук ще се разбира като особено умение, /техника, изкуство/ на индивида "да се владее", да отговаря на твърде различни, често пъти противоречиви, конфликтни изисквания и влияния, идващи не само "отвън", но и "отвътре". Както позицията на индивида в социума, така и символичната му роля и образ в комуникацията му с другите винаги се "допълват" и "преосмислят" от него, стават негови собствени проекции навън.

Всички жизнени прояви на индивида са едновременно и "свои", и "чужди”. Те са, от една страна, свои, защото той самият ги създава и проецира навън; но от друга страна, са и чужди за него, тъй като макар и да възникват във и посредством активността му, те не са “естествено” принадлежащи му индивидуални качества. И този парадокс, това противоречие се снема чрез специфичните културни навици и умения, синтезира се чрез тях в една особена, уникална за всеки индивид организация на жизнения му свят, където той се намира "у себе си" - но и "заедно с другите".

Като цяло тези умения и способности формират конкретното индивидуално съдържание на социумното пространство, осигуряват възможността му да действа върху индивида "отвътре" по начин, по който "интериоризираните" в личността външни механизми се проявяват като нейна собствена способност за адекватен контакт с другите, като умение да живее заедно с другите.

Културната способност “да се живее заедно” метафорично може да се окачестви като "механизъм", т.е. устройство, пригодно да извършва някои действия механично и автоматично - като  "автомат". Не бихме могли да твърдим, че някой "притежава" тази способност - обратно, тя самата притежава индивида, задвижва го, без той да подозира това. Твърде често личностните качества, необходими за индивидуалния живот, се третират абстрактно. Изброяват се най-различни навици, ценности, норми на поведението на индивида. Но се забравя, че всъщност те не са “негови” като вид естествена заложба, а трябва да бъдат овладени - интериоризирани, разпредметени. Не по-малко опростено се подхожда към онова, което индивидът прави във всеки конкретен момент. Смята се, че всеки негов индивидуален акт, дейност, са продиктувани от собствените му желания, подбуди, намерения.

Като социално същество индивидът всъщност действа МЕХАНИЧНО, т.е.въпреки собствените си стремежи и "интенционална нагласа", нерядко и срещу инстинктивните си непосредствено физиологически импулси. Този навик да се действа въпреки физиологичния /първосигнален/ импулс е всеобщ, реализира се навсякъде там, където човекът действа като обществено същество. Разбира се, конфликтът между индивидното и общественото, между нагласата да се действа "за себе си" и нагласата да се действа "за другия" може да има различна сила, но никога не изчезва. Нито един човек не принадлежи само на себе си. В него винаги присъства "другия" - било то под формата на външна принуда, било като негово собствено нравствено изискване. В психологията този факт се оценява различно. При едни интерпретации конфликтът между "свое" и "чуждо" в индивидуалната психика се дра-матизира, при други изобщо не се визира, остава встрани от интереса на учените. Трябва обаче да признаем, че този сблъсък е фундаментален културен фактор за развитието на едва ли не всички собствено човешки способности, но най-вече на способността "да се живее заедно". Самата тази способност е културна форма на снемане на сблъсъка между "своето" и "чуждото" в индивида.

В общуването между двама индивида единият "манипулира" волята на другия, като с различни способи на внушение-принуда видоизменя, ограничава или забранява първоначалните желания и намерения, самостоятелната активност на своя контрагент, "изтласквайки" ги в изгодна за самия себе си насока. Така "другият" навлиза в индивидуалното действие, но "негативно" спрямо целевата нагласа на своя контрагент - като ограничителен фактор, "спиращ" естествената му реакция или "преобръщащ" я. В обществото тази "негативна" форма става всеобща, според Фройд, културна предпоставка на човешкото поведение. При животните, например, противоречието между естествения нагон и "забраната" би довело до срив на висшата им нервна дейност, до "фрустрация". В човека обаче, същото това напрежение, афектацията от непрестанното "нахлуване" или непрекъснатото присъствие на "другия" в аз-а, се култивира и възниква онова, което бих могъл да нарека културен  афект. Често като афект се разбира прекаленото възбуждане, неконтролируемото освобождаване на емоциите. Т.е. не просто енергичен израз на едно или друго емоционално състояние, но енергиен взрив – агресия, паника, …любов.

Култивирането на афекта е цивилизованост (Н. Елиас) пренасочване на афекта в културно контролируема насока на изграждането на собствена програма за действие, която вече не е биологически детерминирана. Културният афект снема огромното психическо напрежение, раждащо се в постоянното взаимодействие на индивида с другите като прекъсва или значително отслабва биологически програмираната верига от типа "стимул-реакция". Но тъй като в този разрив навлиза "другият" - социалната забрана/разрешение - културният афект, а по-точно, енергията му, поставя  този външен стимул на място на вътрешния и така пренасочва действието “в своя полза”. Така културният афект, от една страна, наистина разрушава "първосигналната" реакция на индивида, но от друга, задържа определено равновесие, балансира съотношението между естествените реакции на индивида и "чуждите" нему програми за поведение в рамките на една определена индивидуалност. Културният афект е онова необходимо вътрешно условие, благодарение на което различните планове на индивидуалното поведение не се разпадат, без обаче да се сливат, да съвпадат един с друг.

Тук обаче трябва да се уточни още едно съществено обстоятелство. Тъй като културният афект се ражда, от една страна, като конфликт между индивидуалното и културното /общественото/, а от друга, го снема, задържайки противоположните ориентации на индивида в едно доста подвижно, постоянно променящо потенциала на своята стабилност цяло, възниква проблемът за поддържането на самия този афект в определени граници. Ако тези граници се нарушат, индивидът усеща твърде силни смущения, у него възникват различни психопатологични състояния - депресии, неврози, дори психози, които могат да се развиват регресивно, превръщайки се в трайни и неизлечими болестни състояния.

Проблемът се изостря от обстоятелството, че външните, изработени както в асоциацията, така и в комуникацията средства /оръдия, норми, знаци/, първо  трябва да бъдат  интериоризирани  от индивида, и едва след това вече могат по един или друг начин да насочват и координират взаимодействието му с другите. Условия за това предоставя културният афект. Но това не е достатъчно. Самият този афект трябва да бъде постоянно  поддържан в рамките на безопасни за индивида граници, да се възпроизвежда в различни ситуации, така че да не се разруши гъвкавото равновесие между "своето" и "чуждото". Тази функция изпълняват човешките сетива. Но не "като такива", естествено формирали се, а като култивирани. Тъкмо в материала на  човешката сетивност, се поддържа и се оформя културният афект като функционален културен механизъм за контрол и координация на индивидуалното действие "отвътре", но същевременно вече по социален начин. Човешката сетивност става онзи фундаментален културен посредник, който обвързва различните пластове на индивидуалното поведение в единна жизнена стратегия – способността за съжителство с другите и оцеляване въпреки абсурда на това състояние за индивида.

Способността да се живее с другите е всеобща характеристика на индивидуалното поведение, механизъм за интегрирането му в едно или друго социумно  пространство.
Френският историк Ф. Артог в монографията си “Огледалото на Херодот"/Francois Hartog Le miroir d’Herodot, P.,1980 / поставя един според мен фундаментален за цялото съвременно хуманитарно познание въпрос. Какво всъщност става тогава, когато от една страна исторически преминаваме от устен код в символите на комуникации към писмен, но от друга, когато в реалния жизнен процес се основаваме не върху своя собствен опит, а върху "разказа", върху възприятието на чуждия опит символически опосредено, т.е. започваме да действаме исторически - като агенти на всеобщото социално действие, като персонажи от НЕЧИЙ сценарий, разигравайки съответните сюжети. Има и още един аспект, за който ни "подсеща" блестящият анализ на Артог - случайно ли е това, че дистанцията между "аз чух" и "аз видях" започва да се възприема тъй остро тъкмо в модерната култура, т.е. тъкмо при прехода от  прото - и "пред" - исторически към собствено "исторически", т.е. цивилизован тип социумни отношения? Дори и на едно битово ниво хората, съвсем ясно разграничават чул от видял – по-добре един път да видиш, отколкото сто пъти да чуеш за същото. Но Артог забелязва и нещо далеч по-съществено – между това дори и аз да съм видял, а после да разказвам има разрив, има нещо, което не позволява да ги отъждествим – моите собствени виждания, разказване и чуване. Зрението и слухът са различни канали за връзка с реалността, а значи и реалността се възприема различно. Но какво е условието ние да отъждествяваме тези сетивно различни образи, да ги “подвеждаме” под една схема /Кант/? Без посредничество на културата това е невъзможно. Ролята на този посредник очевидно нараства, когато видял или чул един, а разказва и слуша друг и в друго време. В. Бениамин поставя този проблем по отношение на тиражираната творба-тук посредниците става не само много, но и от различно естество.

Нашите сетива не са "безплътни" - те имат свое собствено съдържание и в същността си са основни посредници за връзката ни със света.

Макар и да са култивирани, т.е. произведени в обществото, нашите сетива все пак запазват основното си свойство - да носят на организма информация за средата. Всъщност сетивата са и единственият канал за връзката на организма със средата, основна форма за взаимодействието с нея.

На пръв поглед сетивата свързват индивида със средата само като му сигнализират за нейното състояние. Но с това тяхната роля не се изчерпва. Сетивните импулси з а д е й с т в а т едни или други външни, натрапени от културата и обществото "програми" за индивидуално поведение.

Отново ще подчертая, че в обществения си живот индивидът е принуден да действа така, както не би могъл да действа, ако беше сам. Вътрешната за организма му, природосъобразна регулация и средства за контрол влизат в конфликт с обществените  му форми на поведение. Този сблъсък се "отпечатва" в сетивната сфера на индивида така, че тя се преориентира. Вместо да насочва поведението към индивидуалната, природосъобразна цел, тя започва да налага неиндивидуални цели, да насочва поведението на индивида като че ли "наопаки", подменя "неговото" с "чуждото". Това става в резултат от трансформацията на сетивните импулси като кодове за включване и репродукция на биологичен тип програми /първата сигнална система/ в кодове на социален тип програми /втората сигнална система/. Така сетивата ни се оказват едновременно и наши, и ... чужди, обобществяват се (Г. Зимел).

Става така, че един и същ импулс - зрителен или слухов образ, трябва да задейства по един и същи начин поведението на различни индивиди, т.е. да бъде общ за тях. Без това взаимодействието между хората няма да е ефективно. Речта, артикулацията на човешките сигнални действия /жестовете, звуците от гласни струни и т.п./ закрепва това обобществено значение на сигналите, превръща ги в постоянно действащ сетивен механизъм.

"Чутото" и "видяното" от индивида, когато се изговори, се отделя от непосредствените реакции на индивида, обективира ги, а по този начин прави подконтролни на социума. Макар стимулът за действието може да остане непосредствено индивидуален, първосигнален, започва да ни "съобщава" не само за непосредствено физиологическите, но и за вече социализираните състояния на индивида, за съответните му "социални потребности", "целеви нагласи", та дори и за "ценности", Ето защо и "отговорът" на организма се оказва неиндивидуален, артикулиран  - действието му се реализира по обществен начин, т.е. така, както го върши и всеки друг член на общността, на социума. Това действие дори и като непосредствена физиологическа реакция вече се опосредства от социумните норми и образци за "правилна" реализация.

Културният афект, постоянното напрежение, възникващо поради  разминаването между индивидуалния стимул и неиндивидуалните начини за неговата реализация се материализират в "говоренето", в акта на което инстинктивните движения на гласните струни се превръщат в артикулираните, социализирани звуци - знаци. Така, например, "гукането" при бебетата не е началото на тяхното "говорене", то е естествен продукт на жизнена дейност, който трябва да бъде трансформиран. В общуването си с възрастните бебето наистина "спира" гукането си, започва да подчинява звуците на съответните "ролеви" предписания, забрани да действа "само", преориентира ги към "другия" - за майка или баща. С това човешката сетивност получава специален, вече собствено социален, общокултурен канал за обективация, става напълно предметен, материален посредник в диалога на индивида с другите. "Облагородените", "култивираните", т.е. “социализираните” сетива обогатяват връзката на човека със света, отварят пред него качествено нова перспектива за възприятие на природата.

Обаче, такова живо и органично единство не е тъждество, а цялост ...тип “матрьошка”. Китайската играчка , превърнала се в един руски артефакт. Много куклички се поставят една в друга така че остават независими, носят собствена знакова натовареност, но заедно остават една единствена кукла. Бидейки разделена тази кукла не просто „се тиражира”, но се разпада на напълно автономни персонажи. В постсъветската епоха куклата-матрьошка Брежнев „вътре” е имала цялото политбюро. Но има варианти, в които Големият Брежнев - маршал се разпадаше на множество по-малки Брежневи - ловци, шофьори и други подобни персонажи. Матрьошката илюстрира парадоксалния характер на отношенията между хората, когато те едновременно „общуват” като надарени с воля и съзнание субекти и „комуникират” като агенти на природоподобните процеси на информационната размяна. Тук природното и социалното макар и да не съществуват по-отделно остават различни. Природната детерминация на човешкото действие буквално се сблъсква със социалната така, че във връзката, установена между индивида и средата, между непосредствено получения чрез сетива - "природен" импулс и неговото обществено оползотворяване и овеществяване винаги съществува разрив. Култивираните, социализираните човешки сетива превключват индивидуалната реакция, така да се каже, в "друга верига".

Поради това социумните норми престават да бъдат "впечатвани" непосредствено в индивида, в неговата жизнена дейност и отношения към света, се отделят и получават, така да се каже, самостоятелно тяло - институционализират се, противостоят на индивида като нещо външно.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Прочетох ви отговора, Росица, и се зарадвах, че така пълно сте разбрала. И веднага добавям. И казаното от мен, а и още по-разгърнато казаното от вас са все пак парадигми. Същото може да се каже оше по-разгърнато значи и още точно, т.е. в още по-реален план. Така лека-полека можем да стигнем и до разказния стил на Карабах, който виждате как си представя своите дни. Те сигурно не са съвсем такива, но в тази си версия са с особени случвания, в които нашето се залавя за всякакви ненаши. Затова Декарабах не влиза в парадигмите и се държи многопарадигмено. Да, ама това е невярно. Защото само в литературата хората живеят толкова събитийно. Иначе увисват за по-дълго или по-кратко в някоя парадигма. Та аз това казвам - като увисваме, защо пък да не се поизпотим с една или друга пардигма и да не се щураме като гламави от една към друга. Затова и, Росица, това мое построение с "аз" и "себе си", с което си послужихте. Иначе, ако вашият "аз" реши да се загърне в по-чистата мантия на тази парадигма, по-добре да се зачете в Мийд.
Тема № - 58 Коментар № - 6512 Bogdan Bogdanov - 2012-04-05 13:03:00
Благодаря, професор Богданов – мисля, че разбрах (празник)! Моите представи са били хем малко по-преместени към крайности, хем по-сближаващи се, понякога. На Аз-а си даже не съм му давала някакво основно значение – не съм посмявала да го закова с такова, особено като го знам как седи, гледа и се чуди какво да прави с дългата речникова статия със значения, която му седи отдолу.

Да, „Аз-ът” разбира, говори или мисли-чувства (точно така е, мисли-чувства!), а още държи паметта и волята. Себе-си-тата (при мен те ми изглеждат повечко на брой – в един дълбок склад) са онези, които могат да правят. Знам го, защото ми се е случвало да преживея почти пълното-крайно отделяне от „Себе си-тата”, неочаквано да се намеря гол Аз. Случи ми се веднъж, за много кратко време, но достатъчно за да схвана доста неща (Аз-ът без Себе си схваща като със скоростта на светлината, дори и моят). Не беше облечен с нищо идеално, съвсем голичък (та чак прозрачен). Имаше и някакъв друг вид сетива – за виждане, за мирис, за допир, за маса-тежест, за болка (по-точно за не-болка). И емоционалността и паметта си бяха налице в пълнота, каквито са и във всекидневието. Голям възел е паметта – с паметта си, азът изглежда може да се справя все едно е с всичките себе си, ако и те да не са му налични в момента. Може би паметта е разковничето за по-добрата и по-близка зависимост от „себе си-тата”. Защото, например, като си помни всичките истории със себе-си-тата, азът може и сам да си разиграва „нападения” и да се коригира, дори когато себе-си-тата ги няма.

Вярно е, отделянето на Аз-а е огромно удоволствие-празник, но то е само като е за кратко, както и ако си имал, и знаеш че пак ще си имаш много себе-си-та, и вече си се възползвал от тях. Другото става проблем. На мен би ми изглеждало ужасно скучно да си седя вечно гол прозрачен аз. С този текст ми помогнахте да разбера по-добре и какво би била за мен скуката, както и да разбера още по-добре защо никога до сега не съм я изпитвала.

Загръщането в идеалности ми изглежда не толкова познато. Мисля, че е заради дълбоките и близки отношения, които винаги съм поддържала с онези неидеални, несъвършени, но много живи и вършещи работа себе-си-та, които са ми разпределени (от Онзи, който разпределя чудесата, ако използвам израза на Маркиза). Изследвам си ги и бавно си ги опознавам откакто се помня (много преди да прочета какво пишело на Делфийския храм). Поне до двадесетата си година се занимавах основно с това – то ми беше най-интересното нещо на света. Освен това, те постоянно се увеличават, съвсем скоро усетих, че азът ми има граници на възприемане, не успява да ги обхваща всичките едновременно и праща някои във ваканция (например, „Давид” беше почти в постоянна ваканция в последните петнадесетина години).

А като има на разположение цял отряд себе-си-та, Аз-ът май също може да се променя от общуването с тях, от изследването им, а и от техните експерименти с него. Дали аз-ът не е идентичен дори на аз-а? Аз оставям себе-си-тата да експериментират, имам им респект, имам им доверие. Нещо като с децата (каквито реално нямам), нещо като със студентите. Аз-ът ми, именно защото знае, че той ръководи, че той е по-можещ и по-силен, се оставя и на себе-си-тата, оставя им някаква форма на демокрация, приема техните съвети. Защо да не им се остави, след като знае, че ако се оплескат нещата той ще може да ги оправи с по-добрите си способности да управлява? А пък от себе-си-тата може да се научи много. Голият аз може да разбира, говори, мисли-чувства, ама върху какво, ако няма себе-си-та? Затова трябва да им бъде благодарен и да ги уважава.

И моята драма е подобна, но и различна. Моите себе-си-та не действат като воини, не ме „нападат”, а ми се смеят (обичливо) – Ало, Вие-Аз там горе, много се надухте, вирнахте носа чак до тавана, загърнахте се в някакви идеалности, сякаш вече не сте заедно с нас дивите, лудите, несъвършени и с пукнатини. Я се посмъкни, че без нас с какво ще си храниш „великия” ум! Ако се правя, че не чувам, ме превземат безпрекословно, като приплачат полу-наистина, полу-на-шега – Не разбираме какво правим, ало, Аз-а, слез долу да ни обясниш, подредиш и дадеш задачите, че ще оплескаме пейзажа, а после ти ще си виновен, защото ти си умният, а ние сме си по аксиома невинни! И като сляза, те обикновено са ми приготвили някоя прекрасна изненада, някоя смешка, някое чудо, някое ново себе-си, някой парадокс, който да ме храни дълго и сладко. Е, понякога, като закъснея, са оплескали пейзажа, ама аз съм си виновна.
Никога не съм ги прогонвала, те са ми и като храната, и като децата: хубави или лоши – мои са си, отговорността е изцяло моя-на-аза. Превъзпитавам каквото мога (ако трябва) и толкова.

С цялото това словоизлияние искам да кажа: Не само може да стане, но и е ставало и в момента си става. Предполагам, че и у Вас, професор Богданов, става, а сигурно и у немалко форумци. Как можете да го назовете, опишете и анализирате толкова съвършено, ако не е ставало?

Това, в което още не успявам добре, от Вашето назовано-описано-анализирано, е:
„И второто, което мога да осъзная – че съм в състояние да атакувам своето “себе си” отвътре. Упражнен от идеалностите на обективистичните езици, мога да бръкне и да открия в него и по-дълбоките му пластове и така да го усиля и да го направя по-равностойно на моето загръщащо се в идеалности “аз”.
Не ми е хрумвало, или не съм имала смелостта „да бръкна” (някак ме заболя себе-си-то, като прочетох тази дума), или осъзнавам, че не съм достатъчно упражнена от идеалности (много не съм им се давала). Досега винаги съм оставяла себе-си-тата сами да се покажат, когато пожелаят да се изявят. Но може би тази тактика не е подходяща за кратковременни животи, като нашите. Сигурно става по-интензивно, ако се бърка и вади по азово желание. Ще пробвам (дано не им бръкна в очите по невнимание).

За мен, Георги Господинов, в текста на „Физика на тъгата”, не го е направил това назовано-описано-анализирано от Вас. Най-малкото ми изглежда много далеч от равностойност на Вашето (а и на нашето) ровене в същите теми - далеч по пълнота, по дълбочина, а и по вярност. Само стилът му ми изглежда съвършен.
Написала съм некратък текст по тази тема, знаете, но няма да го пращам за публикуване, за да не размествам прекалено темата на Дмитрий, защото и аз чакам с търпеливо нетърпение обещаното развитие на неговия хубав текст.
Тема № - 58 Коментар № - 6511 Росица Гичева - 2012-04-05 04:12:31
I love this Forum - иде ми да кресна през прозореца. Или да си направя утре тениска с този надпис /със сърце/и да си ходя с нея. Ала, щастието никога не е пълно. Първо, още е хладничко и си слагам вълненко. И второ, по-проницателните сигурно са забелязали приглажданите, с шеги и друг сорт извивки, екстази, но и спадове в маркизовата форумна реч.
Подшушвал съм ви, че маркизата не е вдъхновена от самото начало от моето форумничене. И без това си срещахме трудности в общата гонитба на по-цялостно и „бронирано” щастие, изведнъж, старикът му маркиз взе, че се запиля и в това излишество. Упорства, дъни се сред подготвени хора, разголва себе си, а открехва и двери и перденца на маркизството като интимна и отвоювана с много битки цялост…Онзи ден моята благородна спътница с основание ми се „накара” за издайническото ми поведение по случая с „Дървото на живота”. Мълчах, клепах на парцали. Тази вечер тя е на театър. Аз, както виждате, не съм. Ще гледа нещо от западната драматургия, даже не ми каза какво точно. Нарочно. Ама и на мен не ми е лесно. „Силата на културния афект” в моите писаници пие сокове от прости, буквални, понякога неугледни, дребни събития и вглеждания. Скрия ли и това, при пълната липса на академичен порядък, тежест и яснота в „текстовете” ми, то, нищо няма да остане. Толкова за „дуета Маркиз и Маркиза”, уважаема Росица. Находката Ви беше мила и висока! За жалост обаче, ние не само се затрудняваме в дуетите, ами и рядко се вслушваме в солата си. Като в много български маркизства, домове и спални. Не сме толкова глупави, зли или обръгнали, а не ни се получава по-добре и плавно, както си го мислим и го искаме в себе си. Така е, предполагам, в Западна и Централна Европа, в белите скандинавски нощи. За Щатите съм сигурен, защото ми е додеяло, а и на маркизата, да гледаме сюжети а ла „Войната на семейство Роуз” и по-страшни. Проблемът си е световен. Не от вчера, напоследък все „по-смилаемо” непобедим.
Точно за това и на маркиза отдавна някак е спряло да му пука. Дали чашата на щастието му, а и на съвместното щастливо пребиваване с маркизата, е пълна или празна наполовина, би трябвало да е все едно. Тук се доближаваме много с колегата Георги Гочев. Има едно средно, една златна среда. Там няма да надминем или недостигнем очакванията си. Разбира се, хубаво би било и да си останем и ловци. След като никой не ни е забранил да изричаме фаталното: “О, миг, поспри, ти тъй си хубав!”
Маркизата се върна. Сподели с мен, че е възхитена. Авторът е англичанин. Постановката е на талантлив български актьор, навлизащ с хъс и талантливо в режисурата. Нов пример, че ставаме. Малко сме дръпнати, неудовлетворени, неплатени. Но не сме по-нещастни от шведите или зулусите.
Поздравявам Борислав за пълноправната и навременна идея да говорим за българското щастие! И очаквам с интерес втората част от мощния „шлеп” на г-н Варзоновцев.
Тема № - 58 Коментар № - 6510 Dekarabah - 2012-04-04 22:01:52
Благодаря на Димата, на Нинел и на Георги за коментарите, както и специално на Нинел за лексикографската справка, която - вярвам - е убедена, че съм я направил, преди да седна да пиша.
Тема № - 58 Коментар № - 6509 Борислав Георгиев - 2012-04-04 21:21:03
Бориславе, темата за щастието е много комплицирана. Георги ти разкри, да го кажем, същностната трудност и различие. Но мога да ти кажа за съвсем сандартното позитивистично отношение. Тези изследвания са манипулативни, независимо дали целят това "нарочно", или по незнание. Скалата "щастие/нещастие" всъщност съвместява две противоположни скали- тази на щастието и тази на нещастието. Просто казано-щастието наистина може да бъде по-силно или по-слабо усещано. Но то остава щастието- малка надежда, не преминава в нещастието. Надеждата се пази до последно, както и щастоието. Нещастието убива щастоието и заема неговото място в културната веселена на индивида и социума. Но в тези изследвания щастието като намалавя се представя като нарастване на нещастието, а това не е вярно. Човекът може да бъде щастлив дори и съвсем минимално, но това не значи, че е по този начин е нещастлив. Нещастието дори и в малки "проценти" е нещастие, а не малкото щастие.
Другата посока на моето несъгласие с твоя патос е, че самото щастие е еуфория, пълна загуба на социалното и индивидното осъзнаване на себе си. Т.е. един вид социопатия. Както и нещастието - пълна загуба на самоконтрол. Пробив на афекта срещу културата.
То го има в библията.
Тема № - 58 Коментар № - 6508 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-04 19:02:15
Бориславе:
misery |ˈmiz(ə)rē| noun
a state or feeling of great distress or discomfort of mind or body:
misery noun
1 unhappiness, distress, wretchedness, suffering, anguish, anxiety, angst, torment, pain, grief, heartache, heartbreak, despair, despondency, dejection, depression, desolation, gloom, melancholy, melancholia, woe, sadness, sorrow; the dumps, the blues; dolor. ANTONYMS contentment, pleasure.
2 affliction, misfortune, difficulty, problem, ordeal, trouble, hardship, deprivation; pain, sorrow, trial, tribulation, woe.
Misery
Misery is a feeling of great unhappiness, suffering and/or pain

Същото е значението в португалски на miséria и производната
misericórdia - милост .
Хората в България са не само нещастни, но са хипер нещастни и имат право на милост, поне да се дефинират вярно чувствата им, поне от интелигенцията си имат право на милост, която не може повече да бъде толкова авангардно нихилистична и високомерна. Нещастните се нуждаят от милост. А дали са нещастни защото са сведени до скотско положение - и етически и икономически, това е реторичен въпрос и няма смисъл да се задава.
Например сега съм направо нещастна, защото от няколко дни се опитвам да помагам на един португалски МВА студент по счетоводство, с цел изготвянето на магистърската му теза в неизвестния универстет на Авейро. Останали са ни само инвестициите и лизинга и като ги завършим ще съм не само нещастна, но и срината от работа "за честта на пагона", както и от обстоятелството, че никога и никъде няма да бъда научен ръководител в България на такава магистърска работа, с такива познания, трудолюбие и упоритост. (до тук ми е написал 36 писма с уточнения и 2 въпросника с по 12 и 9 въпроса). Не, не зависи само от мен, зависи над всичко от него. Той ме е намерил, аз не съм го търсила. То не са cumprimentos, то не е уважение и чудо. А неговата тамошна научна ръководителка Др. Лериа, е щастлива в сравнение с мен - факт. Няма грешка нито в превода нито в усещането.
Ето ти го "второразрядния западен" университет, щастието и нещастието, които са съвсем реални, макар и като нематериален актив of mind, а какво остава- за mind and body....Мисля, че някои хора пренебрегват човешките чувства на другите или не премат, че малките матрьошки могат изобщо да изпитват чувства. Дори гледам по улиците (и не само там), хора, на които им ... пречат други... с присъствието си. Това е основата на нещастността в България.Нещо от сталинизма, нещо повредено и нечовешко, както липсата на милост за нещастните, които дори нямат право да казват, че са нещастни. Да не би да остане място или дори спомен за милост към някого или нещо!
Тема № - 58 Коментар № - 6507 nkioseva - 2012-04-04 14:35:12
Бориславе, аз, разбира се, приемам на драго сърце идеята ти да говорим за щастието, да направим антология с важни текстове за него, да организираме отново семинар. Ако перифразирам Платоновия Сократ във "Федър": на мене само щастие ми дай и ще ме развеждаш като животно, пред което е закачен някакъв зеленчук, из цяла Атика.

Но от подобно говорене се пораждат два проблема. Първият проф. Богданов го назова пределно точно: като твърдим нещо, твърдим винаги и друго. Така като казваме, че българите сме най-нещастните на света, казваме заедно с това и другото, че искаме някой да се погрижи за нас и да ни даде, че все пак в нещо сме уникални и първи и следователно не чак толкова нещастни, че въпреки бедността оцеляваме и се промъкваме през живота и т.н.

Вторият проблем е семантичен: би имало смисъл да говорим не за щастието и нещастието, а за това особено щастие-нещастие, това средно положение между бедността и богатството, между знанието и незнанието, между амбицията и мързела, в което средно положение през повечето време всички не само българи, но и доста други европейци сме яко натопени.

Е, да, обаче за него нямаме дори дума. Обаче имаме прекрасни литературни текстове: "Записки по българските въстания", "Бай Ганьо", "Тютюн". И ето сега още един такъв текст, "Физика на тъгата" на Георги Господинов, който текст, според мен, носи всички по-горе нахвърляни черти на това българско средно щастие-нещастие - под формата на особено упорито тъжно настроение, което обаче, гледано отблизо, не е и съвсем тъжно.
Тема № - 58 Коментар № - 6506 ГГ - 2012-04-04 13:55:43
Много са интересни и стойностни коментарите. Това обратното разбиване от индивидуалното към общностното - творческа енергия на афекта. На Веселина един детайл - пукнатини. Та това е пробив или от друга страна разрив в "оформеното" от афекта субективно-личностно културно.
На Росица са интересни въпросите. Те, обаче, малко изпреварват нещата, защото текстът ще има развитието. Но бих искал да уточня за "абстрактността" на текста.
Парадигмата на текста крие една чисто позитивистична традиция, дори и психофизиологичен паралелизъм. С други думи ранния Хусерл , а те са по принцип абстрактни
Тема № - 58 Коментар № - 6505 Дмитрий Варзоновцев - 2012-04-04 12:48:33
Като благодаря на професор Богданов за светкавичната реакция на моето предложение, искам да отбележа, че подновяването на темата за щастието е от жизнена важност и за нашите студенти: нали трябва все пак да ги мотивираме да учат при нас, а не в някой второразреден "западен" университет...Подобни твърдения като това, че скандинавските държави са "най-щастливите" държави в света (!), кара младите хора на България да имат своята "скандинавска мечта", например. За някои тя се постига, но за повечето - не... Бивш ученик на съпругата ми и мой приятел, учещ нанотехнологии в Упсала, посвещава не малка част от времето си, да ми разказва колко тъпи и "задръстени" са шведите, но тъй като се е хванал на хорото вече...
Тема № - 58 Коментар № - 6504 Борислав Георгиев - 2012-04-04 11:52:34
Пратих предишното по разказа на Георги и попаднах на въпроса на Росица. Отговарям. На нашите “аз”-ове, Росица, много приличат думите в езика, които са свързани с основно значение. Иначе те разполагат и със своето “себе си” от повече значения, регистрирано в тълковните речници.

Какво е “аз”?. Субектът, който разбира, говори или мисли-чувства и който, общо взето, е гол, в смисъл, че е оставил настрана своето “себе си”. Иначе той е облечен с по-идеалното, което обикновено заема от другаде по време на своите разбирания, говорения и мисления-чувствания. Какво е "себе си"? Склад на своето, което не е напълно осъзнавано, но може да се осъзнава и може да подава на “аз”-а едно или друго по-лично.

Проблемът е, че говоренето, мисленето и чувстването с оставено настрана “себе си” доставя удоволствие. То се дължи на един вид празнично временно оголване на “аз”-а от “себе си” и също празнично негово загръщане в една или друга идеалност. Тези идеалности са ни дадени основно в езиците, които ползваме. Като казвам езици, имам предвид и музики. Нямам предвид литературните текстове и песните. Те са на език и музика, но в тях авторът в дълбочина прави именно това – представя една или друга драма на отношението “аз-себе си”. А на нас това ни е нужно, защото сме постоянно заети с нея.

Когато говоря и пиша, моето пооткъснато от “себе си” “аз” е умно и разумно. После излизам навън, мълча, моето “себе си” напада моя “аз” и казаното и написаното започва да ми се струва невярно. Та в това е усилието ми, Росица, да осъзная този разнобой и да разбера, че по-доброто разбиране е не в лутането между едното и другото, а в себеубеждаването, че, първо, има и среден случай – на разбиране с “аз”, което е по-зависимо от своето “себе си”. Това разбиране е непълно, но е по-вярно от другото пълно с прогонено “себе си”. И второто, което мога да осъзная – че съм в състояние да атакувам своето “себе си” отвътре. Упражнен от идеалностите на обективистичните езици, мога да бръкне и да открия в него и по-дълбоките му пластове и така да го усиля и да го направя по-равностойно на моето загръщащо се в идеалности “аз”.

Общо взето, това не може да стане. Може да се направи само текстово моделно. Георги Господинов го прави – търси това по-дълбоко с по-дълга история. Работата е, че може да го назове и да съчини ситуации и дори разкази, но не може да отмести своята и не само своя тъга и депресия. Не може и защото никой не е само с една история. Някой може да избере една от тези истории. Георги обаче е писател и предпочита другото – да вгради повече истории в стила и подредбата на литературен текст. В което е и особеното предимство на литературния текст.

Изпращам горния коментар и попадам на въпроса-предложение на Борислав. И му отговарям. Не е възможно, Бориславе, да се обясни на всички едновременно, че не живеят в най-нещастната страна на света. Защото това, което се казва от някого, е казване, което не означава само това, което пряко се казва в него. То означава и друго. Хората няма как да го разберат, а и работата не е само в разбирането. Нашето разбиране обаче в този форум опира до схващане на по-горното. Нашето лично щастие-благополучие на преподаватели няма как да се осъществи, ако нямаме усет за особената природа на твърденето на нещо – че е устроено знаково и не сочи пряко обсъждания в него референт.
Тема № - 58 Коментар № - 6503 Bogdan Bogdanov - 2012-04-04 10:19:57
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115285

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128077

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20075

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32673

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134262

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94114

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28994

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17722

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180781

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60707

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA