БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

За превода и за българския превод на едно стихотворение на Кавафис*

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато казваме „превод“, имаме предвид основно превеждането на текст от един на друг език. Аз обаче обръщам внимание на друго по-широко значение на превод - постоянното превеждане-преобразуване на един текст в друг текст, което става в границите на един и същ език. Наричаме го разбиране и тълкуване, но то може да се нарече и превод, още повече че преводите са винаги разбрани и изтълкувани текстове. Като казвам превеждане-преобразуване в границите на един език, имам предвид най-вече предаването на смисъла или съдържанието на един литературен текст, който се представя по-накратко в друг текст.

Знаем добре родния си език, когато умеем да преобразуваме един текст в друг и да изказваме казаното в една реч в друга реч. Позволявам си да разширя това още повече и да кажа, че тази повратливост в речите кореспондира с един вид повратливост в настроенията. Понеже настроенията са и вътрешни и външни речи, има и такова нещо – хора, обвързани с една реч и едно настроение, или напротив леко преминаващи от една към друга реч и от едно към друго настроение. Подобна повратливост наблюдаваме и при преминаването от един към друг език. Затова смятаме за полезно едно дете да се оформя в двуезична или многоезична среда.

Разбира се, лекотата или трудността да се преминава от един към друг език зависят и от индивидуалната паметна реактивност. Има хора, които усвояват добре чужди езици и в зряла възраст, и други, които забравят наученото на млади години и предпочитат да ползват един език. Има и среден най-чест случай – на текстова и речева подвижност в границите на един език и само практическо владеене на един или два чужди езика. И все пак разликата в подвижността остава. И при професионалните преводачи някои са подвижни само в определен вид реч, но има и такива, които се придвижват леко между повече видове реч.

Всекидневната практическа реч е като че ли най-лесна за усвояване. Но дали няма разлика между онова практическо, което казва новонаучилият един език и когато не греши, и същото казано от човек, за когото езикът е роден? Има разлика. Новонаучилият езика обикновено се изразява чисто експлицитно и трудно го заменя с друг вариант на същото, когато това се налага, докато онзи, за когото езикът е роден, разполага с повече варианти и може да ги употреби, когато е нужно. Така че и в случаите, когато се казва нещо просто, то се казва на фона на липсващ или наличен език. Затова и никой никога не казва само това, което казва. То винаги е свързано с фона на имплицирани значения.

Това в още по-висока степен се отнася за казваното в литературата и поезията, при които развиващата се многозначност между експлицитно изразеното и имплицираното, което се подразбира, е теоретично безкрайна. Това поражда и голямото удоволствие от досега с добър поетически текст, естествено на човек, добре знаещ езика, на който е написан текстът.  Което обаче не се гарантира стопроцентово от самото владеене на езика. Разбирането и изпитването на удоволствие от прочита на един поетически текст зависи и от ред други фактори, но също и от начина, по който четем текстa.

Можем да прочетем едно стихотворение в една стихосбирка отгоре-отгоре, да преминем към следващо и по-следващо и да спрем в повърхностна констатация – примерно, че тази поезия не е по вкуса ни или че е по тема и от време, които не ни интересуват. По опасна е другата беда – на изпитано само културно познавателно, но не и на собствено поетическо удоволствие от този прочит. Попаднали на стихотворение, привлякло погледа ни в една стихосбирка, отскачаме към второ и трето и набързо приключваме с едно или друго контекстово заключение, без да сме достигнали до особеното сложно твърдение в първото стихотворение.

Това е като че ли естествено. Търсим същественото, а то винаги е нещо по-общо и кратко. Но, така или иначе, сме разбрали, каквото сме разбрали, без да сме си дали сметка кой е текстът, който е било редно да  разберем. Без да се колебая, аз смятам, че това е текстът на отделното стихотворение, особено на онова, което ни е привлякло и накарало да се задържим при тази стихосбирка. Особено при Кавафис, това е непременно нещо случило се, породило този текст. Стихосбирката е текст от втори ранг. Друг текст от друг ранг е цялото творчество на Кавафис. Както стихосбирката, така и цялото творчество на Кавафис са само контексти, които насочват и помагат за разбирането на отделното стихотворение. Но собственият текст е именно отделното стихотворение.

Това е сериозен проблем при разбирането на литературните текстове – подмяната на разбирането на текста с разбирането на други текстове, които в повечето случаи са контексти и които ни привличат, защото не са пряко наблюдаеми и лесно се свеждат до по-прости кратки текстове. А ние, като практически настроени и бързащи към друго, сме наклонни да виждаме в по-краткото същностното и истинното.

Изправени сме пред стихосбирка на Кавафис на български в превод на Стефан Гечев**. Без да е пълна, в нея се откриват почти всички големи стихотворения на Кавафис. Разбира се, те могат да бъдат прочетени контекстово. Опрени и на други сведения, приведени в увода и бележките в превода, можем да достигнем до относително вярна представа за поетическото творчество на Кавафис. Можем да отидем и по-нататък, да добавим от други източници още знания за контекста на гръцката поезия от 19-и и началото на 20-и век, за живота в Александрия, за гърците там и в Мала Азия. Естествено е, когато разбираме или превеждаме един поетически текст, да сме осведомени за възможните контексти, които го определят.

Разбирането обаче не опира само до осведомяване за факти и реалии. Те трябва да се свържат в мрежа от контексти, а и да се осъзнае, че са именно контексти, че придърпват към себе си текста на стихотворението, но че същественото в него не са те, а уникалната логика на протичането на текста в това стихотворение. В това се проявява основното умение на добрия преводач – осведомен за контекстовите реалии и отлично разбиращ езика стихотворението, той достига до особеното случване на неговия текст и успява да го предаде по съответен начин в своя превод.

За съжаление за това обикновено не се говори, освен ако не се казва, че преводачът е не по-малко талантлив от поета. За какво се говори? За това, че преводачът се е справил с несъвпадането между многозначностите на езика на оригинала и езика на превода и че е открил адеквати, в които това разминаване е минимално. Адекватът е идеалът на всеки добър превод.

Еднакво неточно е обаче да се твърди, че преводът на оригинален текст е адекватен на този текст, както и че е по принцип неадекватен на оригиналния текст и че е друг литературен текст. По-точно е компромисното твърдение, че, от една страна, определени езикови форми и образи в него са непреводими и затова неадекватни на езиковите форми и образи в оригинала, но че, от друга страна, в превода има напълно преведени елементи на оригиналния текст като съдържанието, ходът на протичането и основния смисъл и че в този план той му е адекватен. Оттук и леко противоречивото по-точно заключение, че макар и да е неадекватен тук и там, като цяло този превод е адекватен и може да се смята за текстов вариант на оригиналния текст.

Такова е и моето заключение за избраното от мен стихотворение на Кавафис. В него е развит обичаен за много негови стихотворения едър ход на твърдене: някой казва нещо, но то не стои точно така. Несъмнено този ход е преводим и значи е преводимо и посланието на това стихотворение. Но дали е преводимо особеното меланхолно-носталгично настроение в него? Не съвсем, защото то е постигнато с реч, която не може да се предаде на български. В духа на старогръцкото поетическо говорене и по-сетнешната гръцка култура Кавафис се изразява архаизиращо невсекидневно.

Преводът би трябвало да намери адекват не само за това, което се твърди в оригинала, но и за самата реч, на която то се твърди там. Но преводът е на български, а на български поетичното говорене не предполага такова отклоняване от редовата реч, каквото прави Кавафис. Няма и не може има български адекват за този особен гръцки в голямата си част старинен, неестествен и неупотребим, но оцветен и достатъчно съвременно и в този смисъл внушаващ доста точно меланхолно-носталгичното настроение на поета.

За „зная“ Кавафис предпочита да каже не всекидневното „ξέρω“, а по-литературното „γνωρίζω“. Въпросът е дали тези, които четат Кавафис, разбират и „ξέρω“, и „γνωρίζω“, и знаят каква е разликата между тях, т.е. дали са гърци, или са българи, за които “зная” е винаги само зная. Онзи, който превежда на български, в случая Стефан Гечев, се колебае какво да каже – дали „разбирам“, „зная“ или друга дума. В това стихотворение, озаглавено с цитата „А мъдрите това, което наближава...“, речев проблем се поражда и от него. На старогръцки цитатът е част от по-пълна фраза от съчинението на късноантичния писател-философ Филострат “Животопис на Аполоний Тиански”. Фразата се цитира в самото стихотворение:

“Познават хората това, което става в този миг.
А бъдещето знаят боговете –
Еднички, пълни притежатели на всяка светлина.
От бъдещето мъдрите познават само
това, което наближава. Някой път
във часове на съзерцание дълбоко
слухът им се смущава. Тайнственият тътен
на идващи събития до тях достига.
И те с благоговение се вслушват. А навън
Тълпите улични не чуват нищо.”

Филострат е казал: „Защото боговете знаят бъдещето, хората – настоящето, а мъдрите – онова, което наближава“, или на старогръцки “Θεοί μεν γαρ μελλόντων, άνθρωποι δε γιγνομένων, σοφοί δε προσιόντων αισθάνονται. Въпреки че казаното е точно преведено от Стефан Гечев, на български гръцкото “усещат” е заменено със “знаят”, което води до отпадане на синонимната игра между знаене, усещане и разбиране. Затова пък отнасящото се за хората е разширено с “това, което става в този миг”. Само косвено адекватно, защото при липсата на адекват на старогръцката реч на български Гечев усилва по друг начин – с поетическа фраза.

За боговете в оригинала е казано “πλήρεις και μόνοι κάτοχοι παντών των φώτων”. Мъчна за превод фраза, която Стефан Гечев е предал с “Еднички, пълни притежатели на всяка светлина”. „Φως – φωτός“ на новогръцки „светлина“,  но, както и на български, също и „знание“. Би могло да се преведе и “на всяко знание”, но преводачът е предпочел по-буквалното значение. „От бъдещето мъдрите познават само това, което наближава“ – абсолютно точно и адекватно преведено, както е в оригинала –  “εκ των μελλόντων οι σοφοί τα προσερχόμενα αντιλαμβάνονται.

Нататък. „Някой път в часове на съзерцание дълбоко“ – както в първия стих, така и тук Стефан Гечев прави поезия, както е прието на български с нарушаване на обичайния словоред. На гръцки е казано – „εν ώραις σοβαρών σπουδών“. Разбира се, „εν ώραις“ е учена литературна фраза, която е преведена редово нелитературно, а „σοβαρών σπουδών“ „сериозни занимания“ е смислово усилено с „дълбоко съзерцание“. То върви заедно с друго неизбежно побългаряване - на гръцкото „σοφοί“ с “мъдреци”. Недолавяната разлика е, че гръцките мъдреци са винаги говорещи, а българските са вглъбени, съзерцаващи и значи потънали в мълчание. 

Та „в часове на съзерцание дълбоко, слухът им се смущава“. На гръцки е казано – „Η ακοή  ταράττεται“ – „слухът им се смущава“, което точно предава оригинала. От какво се смущава? „Тайнственият тътен на идващи събития до тях достига“. Прекрасен превод, защото „μυστική βοή“ означава точно това, въпреки че „βοή“ е „вик”. „А навън тълпите улични не чуват нищо.“ На гръцки по-просто – “Ενώ εις την οδόν έξω, ουδέν ακούουν οι λαοί”. На български – “тълпи” като казано от Смирненски. И с доста право, гръцкото „λαοί“, “народ” в множествено число съответства на тълпи. Но, общо взето, Стефан Гечев се отклонява от простота фраза в оригинала и додава поезия, за да произведе онова, което на гръцки се постига по друг начин. Не го е направил, за да бъде похвален или отличен, а в името на максимална и все пак непостигана адекватност, при която превеждащият неизбежно става от съавтор и автор. 

Какво може да се резюмира по двете теми за езика и настроението в това стихотворение. Езикът е непреводим. Гръцкият се пее в цели фрази, не е нашето българско говорене, което основно съобщава. Езиците са не само речници и складове, от които се черпи, те са и цялости с нагласи и дори настроения, често съвсем ясни като получилото се настроение в това стихотворение. Въпросът е, че никога не ни стига една цялост. Затова цялостите са напластени. В цялостта на това стихотворение пулсира и цялостта на гръцкия език, която за съжаление е непреводима.

Непреводимо е и настроението на Кавафис, тази особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо. Остро усещане за липса сега, но и особено събуждане на спомен, в който случилото се някога се разгръща пълно и свързано, пълно и свързано минало, постигано сега. Защото, за да бъде свързано, то трябва да се свърже със сегашното и да стане споменно. Така влизаме в съществото на поезията на Кавафис, тази хармония в спомена, постигана за момента пълнота и поради две закачания – за целия език и цялата литература. Закачил се за Филострат и неговата биография на Аполоний Тиански поетът се закача и за цялата гръцка литература. 

В повечето свои стихотворения Кавафис строи три едри ситуации. Или представя и тълкува нещо минало, или само го тълкува, както е в нашето стихотворение, или влиза в спомен за нещо, което е преживял – любовно и еротично странно- особено. И в трите случая, настроен меланхолно-носталгично, той влиза в досег и постига липсващ смисъл. В наистина знаменитото стихотворение, което започва на гръцки „Θυμήσου, Σώμα...“, разговаря с особеното себе си на своето тяло, кара го да си спомни не за физически изпитаното, а за по-тънкото невъзвратимо, когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е успял да постигне любовта на този поглед. Невъзвратимо е и онова някогашно изживяване на любов в бедна стаичка над шумна кръчма, сюжет на друго негово знаменито стихотворение.

Но, така или иначе, почти винаги остро изпитвана липса и меланхолно-носталгично постигана пълнота на показани предмети, цветове и звуци, на събран свят, който липсва на поета, но липсва и на евентуалния читател. Той пише поради тази липса, но и евентуалният читател търси и чете написаното поради нея. Е, нито читателят може да четем винаги така, че да изпитва удоволствие, нито поетът е можел да твори винаги, когато е пожелаел. Можел е в моментите на вдъхновение, на постигана по-пълна личност, на закачане за целия език, литература и история.  

Та това е моето разсъждение по темата за превода, което се опитах да направя по-конкретно с предложения прочит на преведено на български стихотворение на Кавафис.

* Словото е произнесено от професор Богдан Богданов на първата среща на Клуба на младите преводачи, НБУ, 16.12.2009 г.
** Константинос Кавафис. Итака. Превод от гръцки Стефан Гечев. С., Хр.Ботев, 1995.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Докато четях новопоявилите сe стихотворения, с които се отклонихме от текста – си мислех, дали - не теоретично, а на практика - не тръгнахме в тази посока, за да прикрием липсващия смисъл – липсващия на Кавафис и липсващия на нас – до пълно заглъхване. Дали колкото повече бягаме от отделното стихотворение – толкова повече се отдалечаваме от конкретното събитие? Докато контекстите са някак разбиране за живота, основано на отделни светове, които по-трудно се прилагат в многовремевата реалност. Опитах се да видя смяната на тези по-големи и по-малки парадигми – смяната на случването с текста, смяната на повествованието и разказа със сюжет, смяната на текста с контекста, смяната на предложенията за готови светове с моделите за реалност.

Отделното стихотворение е породено от нещо случило се, многото стихотворения – все едно казват „е, могат да се случат и още други неща“, все едно преминаваме от отделното стихотворение към многото стихотворения така, както преминаваме от онова, което ни се е случило - през отминаването му и натрупването на нови събития, които разсейват конкретното, но дават възможност да се види отгоре сентенцията. Тогава един от въпросите, които поражда този текст, не е ли в това, че интерпретирайки отделното стихотворение, ние, с много кратка дистанция от действителността, вече сме в самото събитие? В противен случай – или оставаме в неподвижния свят на нещо, което повече няма да се случи, или оставаме в контекста и наблюдаваме голямата парадигма на случване-преобразуване, но вече превърната в свят, или пък без самите ние да участваме?

Мога набързо да разпределя нещата така, че стихотворението да е равно на нещо случено в живота; стихосбирката да е равна на по-голям период с повече събития; цялото творчество да е целият живот – но не е точно така. Значенията се разсейват. На няколко места в текста се спирам на думата „практическо“ - „практическо владеене на един или два чужди езика“, „всекидневната практическа реч“ – неща, които въпреки че са практически и същността им е да правят, то те правят по различен, експлицитен начин, различен, спрямо онзи, по който действителността се преобразува-прави чрез литературата (иска ми се да кажа „чрез текст“, а не „чрез литература“).

Отделният текст е пряко наблюдаем – докато даден сбор от текстове, контекстът – не е наблюдаем и поради практичността ни - сме склонни да го свеждаме до кратки истини. Но има и нещо трето - „собственият текст“, това изречение, което доста променя разбирането за „отделен текст“ –

„Собственият текст е именно отделното стихотворение.“

Става ли въпрос за текст-случване, зависещ от читателя по подобен начин, както отделното стихотворение се е породило от нещо, случило се на автора? Въпросът ми не е точен, но се опитвам да го очертая и смаля чрез контекстите на автора и читателя. Какво се случва вътре в стихотворението – какво има в него – минало или бъдещо събитие, текст или реалност, или много динамична смяна от случване-разбиране и разбиране-правене?

По някакъв начин, стихотворението разполага ли и с друг – имплицитен контекст, който е именно онова, което се получава от случването – 1. създало текста; 2. преобразило текста в ново случване – или, казано по друг начин – от общите неща, които могат да се случат. Да, но литературата е начин за измъкване от контекста и възможност да станеш по-универсален. Означава ли това, че поезията работи и за една универсалност в самото случване – една по-къса и директна линия на присвояващо преобразуване? Означава ли, че поезията е един тотален опит за разбиране на случването, самата тя превръщайки себе си в контекст, защото поезията, дори като форма, изразява действителността по начина, по който разбирането чрез контексти води до по-кратки истини? Контекстуалната интерпретация води до общи заключения, такива общи истини се носят и от случването на стихотворението.

При текста на стихотворението се оказва, че в голяма степен събитието не е в онова, което се е случило, а е междинна зона между случилото се, което е породило стихотворение и което стихотворението поддържа, продължава и ражда.

Един от контрапунктите на размиването на ясните значения е, че в повечето случаи – този, който прави прехода „действително случване-речево случване“, не е онзи, който прави от речевото случване действително случване – въпреки че тези различни субекти се свързват от общите положения. В този случай – разглеждайки символичното присъствие на боговете, хората и мъдреците в стихотворението на Кавафис, се разбира, че не става въпрос за конкретно отделени персонажи, а по-скоро за възможността да се изобрази един вид време, чрез прехода от трите вида правене - знаене, усещане и разбиране.

В тази линия на времево протичане (знаене-усещане-разбиране) могат да се видят и други синонимни преходи – 1. Общуването на човека със себе си като с друг, благодарение на литературния текст; 2. Надхвърлянето на контекста благодарение на литературния текст, който преобразува своя контекст в контекста на следващи времена и случвания, възможност и за самия текст да излезе от собствения си контекст, но възможност и за онзи, който разбира – да надхвърли контекста си; 3. Литературата, която не само помни миналата си устност, битието си на нелитература, но неизбежно го включва в себе си, за да бъде това, което не е.

Казаното за стихотворението на Кавафис – „някой казва нещо, но то не стои точно така“ може да се отнесе и за цялата литература, т.е. стихотворението и контекстът са две много близки по функционалност реалии. Настроението обаче е реч, която за разлика от всекидневната експлицитна реч, е невсекидневна реч, една втора реч, имплицирана, заменяща всекидневната и по някакъв начин също маркирана като липсваща реч, първо - с отклонението си от всекидневната практическа реч, второ - с имплицитността си, чрез която развива своята многозначност. Настроението сигурно се имплицира в текста и по същия начин, по който се имплицира действителността. Това по някакъв начин също е превод, и то именно превод, който създава контекст вътре в самото стихотворение-действителност.

Според мен, това, което, за разлика от превода на самото стихотворение, в заглавния текст на професор Богданов постига адекватна реч и успява да предаде по-точно настроението на стихотворението - са трите синонимни дискурса, описващи начина, по който работи Кавафис:

1. Някой казва нещо, но то не стои точно така.
2. Особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо. Остро усещане за липса сега, но и особено събуждане на спомен, в който случилото се някога се разгръща пълно и свързано, пълно и свързано минало, постигнато сега. Защото, за да бъде свързано, то трябва да се свърже със сегашното и да стане споменно.
3. Или представя и тълкува нещо минало, или само го тълкува, или влиза в спомен за нещо, което е преживял – любовно и еротично странно-особено. И в трите случая настроен меланхолично-носталгично, той влиза в досег и постига липсващ смисъл.

В тези три казвания се вижда нещо, което, според мен, е много важно – вижда се промяната. Мисля, че това е особеното при Кавафис – стихотворенията по принцип са събитие, те не са чисти текстове, а полутекст-полудействителност, стихотворенията са случвания, докато в прозата събитията се случват така, че подчертано имаме голяма промяна. Та, тази промяна, която по принцип е типична за прозата, е налична в голяма степен и в стихотворенията на Кавафис. Затова и стихотворенията на Кавафис по някакъв начин могат да ползват двойна контекстуалност – веднъж чисто стиховата си контекстуалност вътре в себе си, бележеща случване в прехода от това, че случването е именно в това, че нещо ме провокира да напиша текст - и имаме пряка свързаност – случване-текст, като и самият текст е случване. По принцип стихотворението прави само контекст с това, че промяната не е вътре в него, а в прехода случване-текст-случване; и втори път – чрез преобразуванията, преминаванията от една реч в друга, от едно време в друго, липсата и възможността да бъде постигнат липсващият смисъл – със закачването за цялата литература и цялата реч, стихотворенията на Кавафис могат да работят и спрямо контекста, типичен за прозата – контекстът на промяната - както каза веднъж на семинара професор Богданов – „може често да питаш хората за спомените им, ама те не си спомнят добре. Трябва да ги питаш за миналото им с оглед на бъдещето.“

Някъде в тази среда, човек е осъден да интерпретира собственото си стихотворение така, че да постигне липсващия смисъл. Да прави всякакви комбинации, превеждайки дори тялото в реч на душата. Докато успее – всред сериозните си занимания и дълбоки съзерцания – да почувства онова приятно смущаване на слуха от тайнствения тътен на идващи събития.

През почивните дни пътувах към морето – моят любим път – целият в макове, жълто, зелено и лилаво – в контекста на този текст си мислех именно за контекстите и как има едни моменти, в които не само в стихотворенията – а всецяло текстът и контекстът съвпадат – все едно всички времена се събират в едно и се съживяват. Сигурно в такива моменти се случват невиждани неща. По някакъв такъв знаменит начин има и моменти, в които отделното стихотворение на Кавафис, цялото му творчество и цялата литература – също съвпадат. И други – в които се отделят.

Представях си парадигмата, по която ги мисля като случване-текст-случване, но в нейния човешки вариант, който теоретично може да бъде преведен като автор-интерпретатор-читател и като време може да бъде преведен като минало-настояще-бъдеще... и че тези парадигми въобще не са прав път, а се преплитат така, че една от тези теоретични парадигми може да се развие в пълния си вариант в продължение на хиляди години, че дълго време може да стои незавършена, че може да е, например, случване-текст, а моделът за реалност и бъдещото случване да се случат след много време, когато вече няма реч за адекватен превод – но тези парадигми са устроени така, че винаги се намира начин. Мислех си, че самото това случване – вече е сюжет. И че всъщност това, което е сюжет – е превод – подобен на този, в който се превежда от контекст в текст – във всички посоки. Все неща, които понякога са в различни цветове, а друг път са като равни, червени от макове обширности – сред които никога не се знае кога ще се появи някое - „Θυμήσου, Σώμα...“.

Професор Богданов ми изпрати нов текст за форума, затова започвам да го публикувам – и ви поздравявам с ето това –

http://vbox7.com/play:9352156e
Тема № - 60 Коментар № - 6664 vesselina vassileva - 2012-06-05 14:24:18
Пак съм аз. Като се прибрах дома и погледнах отново, виждам, че след „ ..незрелите ни идеологически млади чутури” съм пропуснал да напиша „ЧУВСТВО ЗА ХУМОР”, което визирам като определящо за този незабравим българин от онова време. Също и, че Гавраил ще го „гази мечката”, а не обратното.
Пустият му маркизов редакторски манталитет. Ей така си треперехме и тогава - да не объркаме, да не сгрешим, да не сме пропуснали име на важен присъстващ на събитие, на откриване, на честване и на…майната му.
Напоследък често ми се случва да се покланям в мислите си пред цяла фаланга журналисти от поколението преди моето. Повечето свестни, изтънчени духом хора. И ставаше така, че пък именно най-свестните „прегаряха” най-бързо и си тръгваха от нас, разхвърляли из пожълтяващи вестникарски страници нещо от гражданските си стремления и творчески импулси. Износваща професия - тогава, убеден съм и сега. Дано поне излишното церемониално-събитийно треперене пред официални лица и управленски авторитети да е отпаднало от ежедневието й.
Приятни и смислени почивници на всички!
Тема № - 60 Коментар № - 6661 Dekarabah - 2012-06-01 21:10:12
Седнах с намерение да ви скалъпя нещо, подпрян удобно върху своята маркизка философско-понятийна табула раза. Междувременно открих някакъв срив във директната връзка с форума и ми мина през ум, да не би да е във връзка със снощната ми критична бележка към Гугъл -а. Едва ли.
Чуквайки тук-там по Хьолдерлин и Хайдегер, припомняйки си и някои /немного и не на немски език/ неща, които преди доста години съм чел, открих отново достойната за срам оскъдност на самодоволното „омниа меа”. Та, покрай това, се сетих и за една случка, едно късче от по-голямата и сигурно солипсистки „погребана” история на един човек, чието име /по белетристки/ ще оставя само в сърцето си.
Защото, макар особняк и опърничав, той не беше недостоен мъж. Напротив, велик симпатяга и тънък майтапчия. При това, блестящ, според изискванията на онези времена, журналист и донейде прям публицист с езоповски краски в речта. Беше имал позицията и да работи на ръководна номенклатурна длъжност в крайморския ни край. Казвал ми е: „Изпил съм бъчва водка и уиски с нашите най-големи поети.” Вярвах му, защото социализмът беше „отворил вратите на властта” за някои от тях. Чак до Държавния съвет на републиката. Ясно ви е, с прилагането на този хилядолетен похват, хем си ги държаха по око, хем „народното управление” изглеждаше безкористно демократично. По подобен начин се постъпваше и с по-енергичните, неизпаднали в доброволна творческа нирвана, автохтонни философи.
Но, хайде, на случката. Този мъж, този незабравим колега, изпратен ни от горе във вече след пенсионна възраст и продължаващ да върти неистово червен молив над клетите ни творби, въпреки старанията ни да се автоцензурираме, беше като нарисуван от Стоян Венев, само че без калпак. Огромна сократовска глава с побеляла, но още непокорна къдрава коса. Остър присмехулен поглед под очилата. Най-общо, нетърпящи възражение глас и осанка на интелектуалец с доказан работническо-селски произход. И все пак, в мир да почива тази едра, чиста, грубо дялана душа – онова негово, опрощаващо всичките дамоклеви цензурски думкания по незрелите ни идеологически млади чутури. Примерно. След като беше нашарил от горе до долу даден материал, най-обичаше да елиминира цели и дълги абзаци, той привикваше автора или редактора и казваше: „ И така става, дай го на машинописките да го изкъпят. И виж, подай още нещо, че оредява броят.” Какво ти оредява, от 200 реда, останали петдесетина. Ако гъкнеш, да допълваш и дописваш – не се приема. Тръгваш, търсиш друго, и го пускаш плахо през въртопите на Сцила и Харибда, бушуващи зад облицованата с изкуствена кожа врата на „знаещия верните неща”.
Мен си ме обичаше и някак щадеше той, като строг, но справедлив настойник. Може би, защото и аз съм си майтапчия. Когато се начена възродителният процес, един ден ме привика. За мое учудване, почти не беше шарил по подборката и собствената кореспонденция, внесени от моя милост. „Виж как точно работиш - рече. – Защо не вземеш да махнеш и това „кара” от името си? И аз имам турцизъм във фамилията, ама съм го „обрязал” мноо-го отдавна. Полза ще имаш, ние разчитаме на пера като теб.” Не че беше настойчив, зад дебелите стъкла на очилата му все пак се четеше сериозната необходимост от раздяла с родословната „марковост” на фамилията ми. Не се получи много, помня и слабата оценка, дадена за „цялостния” мой принос във възродителната тематика…Къде обаче изгубих Хайдегер?
В друга, по-обемиста, ще видите защо, случка.
Към края на един редакционен ден, условен термин в журналистическата работа, веселият шеф ми звънна: „Ела бързо, да видиш нещо!” Бързам аз, леко притеснен. Беше есен или зима и вече тъмно свечерено. Осветлението в кабинета не беше твърде обилно. На бюрото му светеше настолна лампа, осветила в мощна релефност киническата твърдина на главата му и снопа червени химикалки и флумастери пред него. Машинописни листи пред него не се виждаха, освен някои, накъсани в кошчето. Имаше и този навик, когато беше идейно-философски превъзбуден. Много колежки излизаха разплакани от редакционната му преизподня. А той ги изпровождаше с: „Кажи, моля ти се, на Пенка /чистачката/ да дойде, да изхвърли боклука.” Абе, голямо веселие падаше, направо до сълзи.
Но в онази вечер той не беше весел. Заприлича ми някак на масивно, сепнато от нещо, изгубило се дете. До масивното бюро още с влизането си съзрях „колода” от прясно подвързани в червени корици, дебели машинописни томове. Тръгнала от мокета на пода, тя се извисяваше на педя над писалището му. Прясно миришеше на книговезница…”Тъкмо ми ги стовариха – каза той. – Това е тридесетгодишният мой труд, кандидатският ми пакет. История на революционния и партийния печат, главно в нашия югоизточен край, но и с национални обвръзки.” Бях си глътнал езика и не мърдах. „Искаш ли да прегледаш нещо?” Добре, че докато понеча да отвърна, ме превари с: „Ти кола имаше ли, че Гавраил /редакционния шофьор/ пак се е скатал рано, утре ще гази мечката…” И кола нямах, помълчахме тъжно, след което той добави: „Ми сега, къде да ги дявам тия тежки бумаги…И да знаеш, един ден на такъв като тебе ще ги завещая.” Усмихвах се в полумрака на някаква боязлива благодарност.
Предполагам, че този труд сега прашасва из лабиринтите на местния държавно-исторически архив. Аз не можах, но може би други са се запознали с неговата фактология, подредба и познавателна стойност. Ветеранът-колега, стъпил върху онази заплашителна червена „колода”, сложи заслужено едно к.и.н. пред журналистическия псевдоним, с който подписваше публикациите си. Разберете ме правилно, аз не мога да не почитам усърдието и творческата воля на този мъж. Той ора дълбоко и грижливо, от единия синор до другия, и обратно, в идейно-философската нива на онова време. Защо да не приемем, че е постигнал удовлетворителна творческа пълнота.
Нима сегашната безутешност на маркиза е по-добрият модус. Нито с Хайдегер е „на ти”, нито си е доизяснил пълната същност на идейните начала, които напътстваха и цензурираха младините му.
Затова, към младите: Гледайте с интерес към всеки възможен хоризонт из ширинето на познанието. С пристрастие, към което ви се струва правдиво, но и с проникване в отхвърлящото го. Така ще се разгърнете в повече, а може и да стигнете първи до съвсем нови значения и чакани приноси. Та, и да се понапълнят книговезниците, фигуративно казано.
Изчаках доста, но все пак ви го пращам, като междинно четиво. Маркизовото нахалство край няма. И мисля, че с това приключвам соц-илюстрациите си.
Тема № - 60 Коментар № - 6660 Dekarabah - 2012-06-01 15:11:05
Дълбоки почитания и молба за разбиране към г-н Венцеслав Константинов.
При постването на неговия превод, който копнах от мрежата, се е получило неудовлетворително и неточно стихографско сложение. Гугъл ни дава много, но още не тънкостите на белия лист. Те затова японците и китайците си я карат и постарому, калиграфски.
Тема № - 60 Коментар № - 6659 Dekarabah - 2012-05-31 22:12:28
Уважаеми доцент Варзоновцев, дано не се окажа отново в комична ситуация, но аз прегръщам с вълнение „студентската си книжка”, в която полагате добра оценка върху моите опити!
Преди време си позволих да предположа, че пътищата ни ще се срещат. И това, за мен, се превърна в носещо ми удовлетвореност сближаване. Между двама различни, определено неспокойни и понякога „остри”, но непестящи се във вахтата форумци. Бих бил щастлив и Вие да го намирате за уместно и полезно случило се. От вашите по-обширни текстове, но и от най-кратките ви „врязвания”, аз се попълвах и разтварях във все повече нови за мен въпроси и посоки.
И ето, сега ме изправяте пред „внезапната” висока летва Хайдегер. Оценявам честта и приемам предизвикателството. Разбира се, за мен най-удобно и посилно е, да прекарвам „съждения” през историйки. Затова, още утре ще натъкмя нещичко. Но, скъпи форумци, целият съм слух за този начеващ разговор. Солипсизмът лесно може, опазил бог, да ни подведе към още по-дълбока и безмълвна интелектуална нирвана. Бих казал, по-добре земетръси във форума, отколкото на Балканите, Апенините или където и да е другаде.
Солипсистко равновесие и ексзистенциално хладнокръвие за всички!
От благодарния маркиз.
ПС: По въпроса за преводите, доц. Варзоновцев, и аз съм малко объркан.За съжаление, немският ми е кекав. Тъй че, да очакваме помощ от посветени.
Тема № - 60 Коментар № - 6658 Dekarabah - 2012-05-31 21:45:50
А пропо. Се вгледах в двата превода. И не знам на кой оригинал са те-диаметрално се различават. За съжаление не мога да установя причината. Неук съм в тази свещена дейност-превод
Тема № - 60 Коментар № - 6657 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-31 21:14:56
Чудесна солипсистка интепретация. Не е случайно, че Хелдерлин вдъхнови Хайдегер.
Тема № - 60 Коментар № - 6656 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-31 18:47:44
За известно улеснение – преводът на Венцеслав Константинов:

Средина на живота
С жълти круши
И пълен с диви рози
Брегът виси над езерото,
Вие, дивни лебеди,
Пияни от целувки,
Потапяте глави
В свещенотрезвата вода.
Горко ми, ах, къде цветята ще намеря,
Зима щом настъпи, а къде ще са
На слънцето лъчите
И на земята сенките?
Стени се извисяват
Безмълвни и студени, посред вихъра
Проскърцват ветропоказатели.
1802

Това гледане отвън в „идеално чуждото” не е ли виждане от най-вътрешното свое? Иначе излиза, че е възможно да почнем да ползваме поезиса малко като на Lorem ipsum. Увлечени в подредба на по-обхватни /и несъмнено нужни/парадигми. То, и Хьолдерлин душевно се е съкрушил именно в подобен титаничен опит за помиряване на науката с изкуството. Само че – преди двеста години.
Тема № - 60 Коментар № - 6655 Dekarabah - 2012-05-31 09:43:10


Едно отклонение от смисъла

«От желтых груш пятниста

И в розах утопает

Земля в океане.

Вы, лебеди милые,

Пьяны поцелуями,

Головы окунаете

В воду священноразумную.

Горе мне, где я возьму, когда

Зима наступит, цветы и где —

Солнечный свет

И тени земные?

Стены стоят

Безмолвны и холодны, и на ветру

Знамен дребезжанье».
Хелдерлин

Тема № - 60 Коментар № - 6654 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-30 21:30:43
Един въпрос. Какво би издало своето в това идеално чуждо пространство на поезиса. То всъщност по-скоро приютява странника до огъна на душевността. Но не го оставя до огъна като стопанин. Гост е. Не е уютно постоянно да гледаш ...отвън.
Тема № - 60 Коментар № - 6653 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-30 21:17:17
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115562

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128086

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20088

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32680

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134270

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94139

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29006

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17729

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180796

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60718

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA