БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

АРХАИЧЕСКАТА СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА И ЛИРИЧЕСКИЯТ ДИСКУРС

БОГДАН БОГДАНОВ

Големият проблем е, че можем да се подведем от съвременните контекстуални идеи за литература и литературен жанр и да не отчетем, че т.нар. литератури като тип комуникиране днес и в епохата на архаическата старогръцка лирика се различават. Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане. Второто е с последствие и за онова, което днес наричаме литературни родове и жанрове.

Осведомени по-точно за елинската предлитература във второто хилядолетие пр.Хр., днес все по-определено смятаме, че наложилата се в 19-и век идея за развитието на старогръцката литература от епос през лирика към драма е невярна. Съвременни данни за по-ранното състояние на елинската словесност карат да се предполага, че лириката е по-древна от епоса. Причините за оформилия се в 19-и век погрешен възглед са две. Първата е конкретна - объркването на по-ранното записване на епоса с по-ранното му съществуване. Втората е от по-общо естество – тя е в съвременната представа, че литературата-набор от писмени текстове, дело на велики творци, се препредава от поколение на поколение.

В елинската античност, и в по-късната, когато това е вече налице за някои текстове, литературните текстове се създават за еднократно изпълнение на празник. Записванията са епизодични и не са правило. Омировите поеми са записани с оглед на по-точното им рецитиране от аеди и рапсоди, които пазят тези записи в седалищата на своите гилдии. Това допринася за писменото опазване на Омировите поеми, но не води до другото характерно за съвременната литература, до това литературните текстове да се четат от всеки, който пожелае. В античното време «Илиада» и «Одисея» се слушат по време на празници.

Наистина бъдещето на писаната литература при онези устни условия на празнично общуване посредством словесно-музикални партитури се задава с акта на тяхното повторно слушане. Но и то става винаги заедно с други слушащи и винаги не когато и да е и където и да е, а на празници и празнични плацове или по време на празнични събирания у дома, където пак слуша не един отделен разбиращ, а малко разбиращо множество.

Не разполагаме със сведения какво е накарало Архилох, Алкей и Сафо или техни фенове да се погрижат стихотворения на тези поети да се запишат и да се съберат в сборни книги. Те наистина се разпространяват, макар и и не толкова широко като съвременните книги. В античното време тези сборни книги са на разположение на филолози и поети и не се търсят от редови читатели. Записаността си казва думата за славата, с която са се покрили Алкей, Сафо и особено Архилох, когото античните коментатори сравняват с Омир. В гледната точка на тогавашната култура вниманието е насочено не към самите книги и цялостното творчество на тези поети, а към устното възприемане на стиховете им. Още по-малко се изпитва интерес към цялостността на всички творчества, която наричаме днес старогръцка литература.

Можем да се настроим по-реалистично и да приемем, че при намерението да подходим аналитично-рефлексивно към достигнали до нас елински литературни текстове не сме в състояние да изпълним това чисто и само по тяхната историческа мярка, първо, защото тя не е налице и е изработена от нас вторично, но и, второ, защото днешното ни разбиране не е само усвояване, но е и своеобразно смислово присвояване на онези текстове. Което означава, че ние го правим, като се опираме на нашите съвременни идеи за литература и литературни родове и че, така или иначе, не можем да не ползваме тези идеи. Единственото, което можем, е да осъзнаем неосъзнатото в тези идеи и да не ги разбираме като опредметени безспорни истини. Което се отнася особено за силно опредметената съвременна идея за литература.

Онова, което днес наричаме старогръцка литература, на своето време е било по-скоро набор от литератури с различни традиции. Такава литература, образувала своя по-дълга традиция, е старогръцкият епос. Лириката и атическата драма с нейните три жанра (трагедия, комедия и сатировска драма) са други такива литератури. Те, разбира се, са били отворени една за друга, цитирали са се и са се коментирали, а в много случаи са си подавали и ръка и са се опитвали да се събират в руслото на по-единна традиция.

Нищо не стимулира повече това разсъждение от ситуацията на лириката, тази условна обща област, която се дели на по-реални области. В епохата на архаиката, и то в един от лирическите жанрове, хоровия мелос, двама поети (Терпандър и Стезихор като много други поети на онова време пътуващи от място на място), започват да преназоват песенно Омирови и други митове и да хвърлят мост към епоса. Друг голям поет след тях Симонид продължава да прави това в един вид хорова поезия-работилница на сюжети, наистина захранила с фабули развилата се по-късно атическа трагедия. Така се е образувала линия на преход от епос през мелическа лирика към драма, очертала един от пътищата на привидялата се по-късно старогръцка литература. В тази линия на няколко пъти в античното време се опитва да се включи и елинската проза.

Но, така или иначе, старогръцката литература е предимно поезия. Днес ни се струва ясно защо. Защото е зададена като устна празнична словесност и за да бъде такава, е мерена реч и изкуствен или вече неговорен език. В руслото на тази литература-поезия наистина има линия на обща традиция на образци и промени, но, така или иначе, тя е далече от генералния исторически път на книжната литература така, както си я представя нашата съвременност. Така че, казано по-по същество тя е не литература, а словесност, в която отделните словесности са недостатъчно свързани. Никъде другаде тази недостатъчна свързаност не личи по-добре както в областта на архаическата лирика.

Лирика означава поезия в различни размери, пята или припявана речитативно в съпровод на лира. Със следните уточнения. Първо, че лирата е ползван и в училище по-прост струнен инструмент, при публичните изпълнения той обикновено е китара. Второ, че съпроводът може да е и на флейта. Трето, че това, което се изпълнява, може и да се рецитира без припяване и музикален съпровод. И четвърто, че има и лирическа поезия, епиграмата, която не се изпълнява, а се пише върху предмет и надгробен паметник и само се чете. Така че мълчаливият прочит, голямата контекстова стихия на съвременната литература, е все пак налице в архаическата лирика. Не се реализира обаче онова, което става в Новото време - да се чете наум. Дори когато четат сами, което е нещо рядко, античните хора четат на глас.

И когато само се рецитира, лирическият текст не е сам по себе си, както е за нас в нашия навик текстът да бъде написан и преносим където и да е. В епохата на елинската архаика лирическият текст е контекстово устно свързан с определен празник. Единственото изключение отново е епиграмата. Всички други лирически текстове са свързани с празници. Което означава, че ползват задавана от празника смислова нагласа. Всъщност, заедно с другото задавано на формите, тази нагласа е самият жанр, който, също като текста, е не друго, а устна инстанция. Това е лесно да се изкаже по принцип, но поради липса на сведения не може да се представи исторически. 

Догаждаме се за смисловата нагласа на жанра на ямба. При елегията се предполага, че някакъв музикален инструмент й е задал това име. Соловите стихотворения на Сафо позволяват да се предположи култово празнуване на Афродита в женска аристократическа среда. Соловите стихотворения на Алкей карат да се мисли, че са се изпълнявали на мъжки вечерни пирове. Повече знаем за празниците, организирани по градове, за честването на победители на общогръцките състезания, за което поети като Симонид и Пиндар, вече в ранната класика, срещу значително заплащане съчинявали хвалебни хорови песни. Но, така или иначе, в тази устна среда текстът е бил сигурно закачен за празнично протичане, от което черпел не малък дял за своя смисъл.

Жанрът преди всичко друго е това - смисловата рамка на някакъв празник. Поради липсата на данни не можем да достигнем до жанра-празник, до тази жива словесност-малка литература, приютявала устните лирически текстове.  Разбира се, онова, което се е задавало, не е било само неформално, само смисли и определени съдържания. Празникът-жанр-литература е бил и нещо дискурсно, т.е. протичащо. Нещо дискурсно и протичащо са били и лирическите текстове, зададени композиции, а и ритми. Те са тази по-наблюдаема достигнала до нас формална проява, за която имаме известно знание.

Ямбът е това, което означава и днес - редуване на неударена и ударена сричка, а тогава на стъпка от кратка и дълга сричка. Но ямбът не е само стихотворна стъпка, нито съчетания от две стъпки, т.нар. метър. Той е и малък лирически жанр. В жанра, наречен ямб, влиза и поезията в хорей или трохей (редуване на дълга и кратка), но влизат и ямбическият триметър, зает по-късно от драмата поради говорния си прозаизъм, и хореическият тетраметър, и т.нар. епод с по-сложна ритмика, която включва и дактили. Всички те са свързани смислово от нагласата към ниското, от осмиването, критиката, каламбура и карнавалната бурлеска.

Елегията е малка строфа от хекзаметър и пентаметър, която може да се повтаря много пъти. Като жанр и значи смислово елегията, особено по-дългите елегии, не се различава особено от дидактиката на Хезиод и също като «Дела и дни» е един вид проза в поезията. Елегията - тази ръка на архаическата лирика, подадена към епоса.

Ямбът и елегията са йонийско дело, такъв е и диалектът, на който се пишат. Соловата лирика е предимно еолийско творение, което върви заедно с еолийския диалект и с размери и строфиране с индоевропейска следа. Хоровата лирика е дорийско дело с големи нововъведения, направени   от Симонид, и един вече смесен диалект, изглежда по   образеца на епическия, изработен също от Симонид,  възприет по-късно и в хоровите песни на атическата трагедия. Изобщо области с отделни черти и характеристики, но и свързвания, които могат да се очертаят само наедро поради липса на данни. Към това се добавя и другата трудност, без чието преодоляване нашето аналитично-рефлексивно разбиране остава спънато – да се очертае т.нар. смислова нагласа на тези малки лирически жанрове.

За смисловата нагласа имат принос и дреболии като стиховите размери и предполаганите сценарии на празници, за които са били предназнaчени изпълненията на лирическите текстове. Но принос има и долавящата се като че ли недостатъчно оформена едрина, която се усеща в достигналите до нас фрагменти - на лирическия литературен род. Усещаме очертанията му в повлиялите се от старогръцки лирически текстове по-късни римски подражания вече в условията на съществуваща лирика, определяна все по-слабо контекстово празнично и все повече литературнородово смислово. 

Все едно как е била произвеждана, тази нагласа е към актуалното тук и сега,  обикновеното пред очите, частното, малкото и ниското, за което не се говори по друг начин, отделното и детайлното, злободневното и можещото да послужи непосредствено, краткото или не особено завършеното и фрагмента. В тази посока е и допълнителният ефект, който има днес фактът, че лириката от времето на елинската архаика е достигнала до нас във фрагменти, които един вид вторично лиризират онова по-първично лирично, което не познаваме.

Този така представен лирически смисъл става по-конкретен в темите на лирическото съдържание. Никъде другаде като в архаическата лирика не се откриват толкова изживявания на природни картини, нито толкова конкретно представяни общувания с близки хора във всички отсенки на любов, приятелство, прекарване на време, кавга, омраза и завист. Лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия.

Тези съдържания са регионално белязани. Патриотична и граждански настроена е йонийската елегия. Но тя е и тази, която разсъждава и по темата за любовта (Мимнерм). Теогнид свързва в дълъг текст двете теми – политическата и любовната. Различни са любовните изживявания при еолийците и тези в ионийската елегия на Мимнерм и Теогнид. Няма нищо по-трудно от това да се предположи къде и в какво е проявен социолектът на малък жанр като ямба и къде и в какво си казва думата идиолектът на поета, пишещ в този жанр. Още по-несигурно е да се прецени дали не се обажда и задаващият се социолект на лирическия род, въпреки че в съвременните анализи на този въпрос се отговаря без колебание положително.

Във всеки случай на него, на този започнал да се образува, но все още неоформен лирически род трябва да се отдадат и диалогичното лирическо говорене – това, че поетът съобщава на друг онова, което изпитва и мисли, и по-рядкото монологично разговаряне със себе си. Още повече, че лирика означава казване-говорене на конкретен човек в конкретна ситуация тук и сега. Това е възможният тесен смисъл и на идеята за лирически дискурс, която използвам като реверанс към съвременното говорене за литературния текст, като я разширявам и към устното протичане на празника и добавям, че лирическият дискурс не е само формална динамическа структура на следване на елементи, а и протичане на стандартен смисъл.

Така лирика и лирически дискурс стават синоними за означаване на един вид набор от теми, настроения и субектни състояния, от който се черпи, за да се породи времева ситуация на протичане, свързваща вътрешното на текста конкретно време с външно конкретно, което се обсъжда. Лириката е вид литература-набор от текстове, теми и прочие белези, а лирическият дискурс е общото на протичането – първо, като външно време на някакъв празник, в който се рецитират или пеят лирически текстове, и, второ, като модел за строене на текст, в който някакво вътрешно лично означава някакво външно също лично, които се смесват и преплитат.
   
Това определяне чрез времето или чрез смесването на времената не изключва мястото. В лириката то е най-напред конкретното място на този празник. Такава конкретност е и въобразеното място в лирическия текст, чрез което в текста се говори за външно подобно място. В това е и особената характерност, която различава лириката от епоса. Епосът развива винаги фон на голям по-пълен свят, а заедно с него тематизира и универсалното и вечното. Докато в лириката голямото и универсалното са допустими само като моментни зървания и ценностни аргументи.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Колко ли перушина би се оскубала още в тази кокоша война...
Ето защо го харесвам Професора - най-лаконично сложи точка.

...

Хубава събота:)
Тема № - 61 Коментар № - 6774 Тити - 2012-07-07 12:20:08
Лошо, лошо. Създадеш поприще, привлечеш ги, а те воюват помежду си, мразят се, гонят се, опровергават се и се защищават. Без да разбират колко противоречиво са устроени, упорито смятат, че са именно тези, които са решили, и гръмко се обявяват за онеправдани, победили, че и за сторили добро. Е, това «лошо, лошо» наистина стори добро. Това добро е получилият се мой либерален етос, а и много по-важното, че той се попредаде и на НБУ.


Това, което казвам в отговор на пледоарията на MJ, се отнася за MJ, но и за Веселина, и за замлъкналия многозасегнат Г.Г. Защо за Веселина? Вижте с какво започва тя и как завършва хубавия си коментар – дарява защитилите я с него и разобличава опиталата се да ни измами, без да се сеща, че след вече казаното в предишния коментар има само едно място - за реплика на MJ.

Това обаче не е ентропия, както смята MJ, а само късо съединение, което се оправя с действие. Та моля без повече коментари. Публикуваме следващия заглавен текст за ямбите на Архилох.
Тема № - 61 Коментар № - 6773 Bogdan Bogdanov - 2012-07-07 09:33:37
Професор Богданов, благодаря за този анализ. Веселина, Вашият коментар е изключителен. Толкова е хубав и задълбочен, но на него ще отговоря когато имам повече време.
Сега бързам да отговоря на професор Богданов. Ще разгърна аргументите си последователно. Доволна съм, че разкритикувах Веселина за предишния коментар. Вие казвате, че това се е случило остро и несправедливо. Като изхождам от постигнатия резултат – новият коментар -твърдя, че остро и справедливо изрязах некротична плът, а провокацията свърши добра работа. Агонално предизвиках Веселина да се приближи сериозно към текста и да положи усилия. Не ме интересува дали са авторски или колективни. Както е решила самата Веселина, аз съм технократ, гледам резултата и смятам, че в този случай моята намеса не е вредна.
Казвате, професоре, че сте възхитен от моите знания и стил, от дисциплина и пълноценност в мисленето. Да, но само до преди месец в общественото пространство се лансираше категорично противоположното. Не от Вас, разбира се. В този смисъл съм доволна, че клеветата бе строшена и пак си позволявам да мисля, че това в никакъв случай не е вредно.
Затова дали тук моето поведение може да бъде определено като безредно и капризно емоционално и дали съм предизвикала щети, оставям да преценят четящите. Общо е мнението, че толкова смислена и задълбочена дискусия отдавна не е имало. Да, вярно е, че този горен регистър на предимно експертна дискусия е доста изтощителен, но смятам, че оттук нататък ще бъде поддържан. След моето излизане напусналите ще се върнат и съм сигурна, че ще има още по-успешни теми.
По последното.Не мисля, че сме във война. Мисля, че войната свърши de iure и de facto с моя победа. Това не е толкова важно и крайно положение, както смята Пиндар. Смятам обаче, че в етосната среда на НБУ е ентропия. В това няма нищо страшно или еретично. Млада е системата, дала е дефект – ентропия. За това не сте виновен Вие, аз или Сократ. Един човек не може да предизвика ентропия. Някъде в генеалогичната верига се е натрупала критична маса обстоятелства и е тръгнал процес, който не иска да спре от само себе си, а се задълбочава. Но точно тази етосна ентропия извращава приноси, преобръща ценности и никой не е спокоен. Никак даже не съм двойствена и радикално емоционална, но сте прав, че искам да спомогна за разрушаването на нещо и то е етосната ентропия. Да, в този смисъл поведението ми е протестно. Добре е да се случи спокойна и аналитична дискусия по законите на формалната Аристотелова логика, а след това реформи. И аз като Сафо завършвам в светло. Съвсем не е невъзможен и по-светъл Олимпийски порядък.
Тема № - 61 Коментар № - 6772 MJ - 2012-07-07 06:35:45
Уважаема и устойчива, наша Веселина,
Като на 13-струнния кото е изпълнен Вашият коментар, с който ни пометохте! Маркизът прави характерния за него фехтовален отстъп с реверанс. Почти всичко, помислено и потърсено от мен през последните дни, ми идва на тепсия. При това, хубаво свързано с „ожесточените” показвания-номоси на професор Богданов.
Интересно, японците правят дългият до метър и осемдесет сантиметра резонаторен корпус на своята арфа от пауловния, наричана императорско дърво, заради прекрасните си камбано-подобни лилави цветове. Има го и в нашия бургаски приморски парк. Напоследък то става известно и като Дървото на бъдещето, поради природната си даденост да расте и да се развива бързо и целокупния си екологичен и суровинен потенциал. Това, естествено, си е работа на еколозите, озеленителите и донякъде на родната „дървена мафия”.
Ние сме още при Пиндар. Волно и хюбрисно класицистични. Свободни, като в замък, в който котаракът е отвикнал да яде мишлета. Самият маркиз Де… и той се разхожда напето из него. Светът, включително и академичният, става все по-удивителен за наблюдаване.
Сега, още по-отворено и шеговито. Великият български сумист Калоян Махлянов се състезава с персейска дързост в най-високата категория на тази древна японска борба с псевдонима /кличка/ Котоошу. Преведено: Европейска японска арфа /кого/. Успешно и мощно! Всички борци от школата, която го е приела и оформила като сумо-борец също са „кото-”, някакакъв вид и род арфи. Борят се хората, бъхтат, в името на арфата. А ние тук се разлютихме за някаква двутръба флейта. Мерим си бузите по надутост и так дальше.
Школата, скъпи приятели форумци, това е което ни трябва, което, ако загубим, ще рухнем в самотност и самоотверженост. Всичко останало си ни е наред.
Рече маркизът, подавайки на граите търкулналото се из академичните поляни общо тяхно око. Нека да е весело, като ни е омръзнало топлото. Пък и без това си е горещо.
Зимъска, помним, ни беше зъзнещо. Сезони, как да ги променяш.
Тема № - 61 Коментар № - 6771 Dekarabah - 2012-07-06 22:41:08
ТЕКСТЪТ Е ТРЕПЕТНОСТ, КОЯТО МОЖЕ ДА СЕ РАЗРАЗИ В НЕОЧАКВАНА ПОСОКА –
13 (фатални) интерпретации на Дванадесетата Питийска ода на Пиндар, които биха докарали до лудост всеки един технократ на разбирането и… с които, в знак на благодарност, поздравявам професор Богданов и Роси, които ме защитиха:-)


1. Мрежата на текста и контекста

Възможна ли е интерпретацията на текста такъв, какъвто го виждаме (като иконичен знак), независимо колко години са минали и в каква културна среда се е създавал и разбирал? В една от по-ранните теми, професор Богданов ми беше казал, че текстът е осцилираща, трудна за линейно представяне, съдържателно-смислова неравност и че винаги в него звучи контекстът, който е гледна точка за четенето му. Това в много по-голяма степен се отнася за епиникия, който именно се прави във връзката между текста и някои други, външните за текста неща. Победителят, авторът – всички те стоят като текст извън текста, предварително поставящи условието, че интерпретацията ще има нужда от контекст – от един особен контекст, защото в същото време литературата е начинът, по който да се измъкваме от контекстовата среда, в една друга предварителна големина, която понякога дори още не съществува. Този лабиринт е причината да следвам в последващите си интерпретации модела, в които професор Богданов събира две определения за контекст, които – както казва той - никога не сме виждали заедно в едно: [всеки литературен текст е свързан със своя исторически контекст] и [всеки литературен текст е универсален]. Всеки добър литературен текст е едновременно във времето си и в същото време е механизъм за излизане в едно друго време, затова защото самите те, тези две твърдения - произвеждат времето.

2. Мрежата на образите

Дванадесетата Питийска ода на Пиндар започва с обръщение, възвеличаващо 1. град Акрагант, от който е победителят в състезанието по свирене на флейта, и 2. нимфата, която е дала името на града. Градът, който е дал на Елада победител, също може да се разглежда като един вид – герой, равен на конкретния победител – и обратно – победителят не е отделен човек, а се означава от града. Нимфата, която е дала името на града – може да се приеме, че по някакъв начин го е означила. Тази конструкция – е типична за много от текстовете на Пиндар, тук обаче този първи корелат [град-нимфа] се преобразува и представя още няколко пъти. Как? Мидас е спечелил състезанието за флейтисти, но това изкуство води началото си от връзката между [Персей и Медуза] – те са вторият корелат. Персей е герой-победител по същия начин както Акрагант е герой, защото именно той е градът, който означава победителя. Медуза е синонимната рефлексия на нимфата, която е дала име на града. В тази връзка обаче нещата са обърнати, натоварени са отрицателно – първо, защото Персей убива Медуза, второ, защото Персей се превръща в Медуза, взимайки нейната глава, той използва нейната сила - вкаменява и слага край на цял един град, а това води до следната ротация - Персей взима мястото на Медуза, а Серифос взима ролята на Акрагант. Тази връзка отново е с отрицателна натовареност. Има обаче и друго – Персей е победител – но той не се свързва с града, в който живее, но който не е неговият роден град, не е градът на неговите предци - убива го, намалявайки се до онова, до което е бил намален и когато поради предсказанието, заедно със своята майка, е бил прогонен от дядо си. Персей става Медуза и заради своята майка – която е била насила държана от Полидект – по същата причина и Медуза е станала Медуза – поради насилието на Посейдон. Тази връзка на Персей-Медуза-Даная може да се види и по още една обща черта – зачеването посредством водния елемент - Персей е заченат от Зевс, който се явил на Даная като златен дъжд; от кръвта на Медуза пък се ражда, заченатият от Посейдон, Пегас. Третата проекция е [Персей-Мидас]. Тя може да се изведе и като Медуза-Акрагант. Тази размяна в третата проекция може би води и до гномическия край на епиникия, който на едно ниво може да бъде видян и така: ти сега си победител, но ти можеш да си и убиец – можеш да дадеш име на града, но можеш и да го унищожиш – не е ясно какво ще се случи.

3. Въображаемият тътен на победата

Едно съвсем друго ниво е въздушният коридор, по който се движи Атина – да, тя обича Персей и му помага, но тя не мрази Медуза и нейните сестри. Този извод правя от това, че Атина ги открива като изкуство – в това изкуство тя пренася паметта за тях – многоглавата многогласна песен. Както казва професор Богданов „този номос всъщност възстанонява цялостта на горгоните“. Така е, защото номосът подражава на съскането на змиите, на плача на Евриала. Според мен, в този номос – не присъства „дълбокият радостен тътен от победата на Персей“ – или поне не в това, което е създала Атина. Този тътен, според мен, може само да бъде въображаем и той започва да се чува едва когато Атина дарява номоса на хората, но той не е истински. Няма логика, Атина, която бърза да спаси Персей и да го разкара от Горгоните, за да може да изработи изкуство, в което да ги съхрани – да включва и победната песен на техния убиец. Както казва професор Богданов – едно е онова, което е направила Атина – а съвсем друго е направеното от Мидас.

4. Времето на жанра

Изработването на polykefalos nomos и даряването му на хората е изработване и даряване на същински жанр. Празникът е свършил – идва времето на жанра – още вътре в самия епиникий, който се означава и от текста си и от празника – времето на жанра идва като предсказание. Защо обаче Атина го дава на хората – може би защото за тях това е тяхната победа. Извън текста обаче знаем, че този дар, изисква и получава обратен дар - Персей дарява на Атина главата на Медуза, която тя носи двойно – на егидата си и на щита си, за да я пази. От какво? Образът на Медуза започва да се използва като защита и от хората – все едно, заедно с раждането на новия жанр, и самата Медуза е станала един вид жанр. Медуза става жанр, от една страна, пренасяйки се върху щита, благодарение на който Персей я убива, а от друга – убива я, гледайки отражението, а не действителния образ, чрез който Медуза може да убие него. От тук на сетне Медуза завинаги ще остане върху щита, който ще пази, така както литературата пази действителните събития, превръщайки ги в свои отражения. Може би, защото жанрът пази, така както пази Медузата или... защото жанрът така вкаменява? Когато вътре в самия епиникий имаме жанр, къде отива празникът?

5. Универсалният победител и универсалното послание

Едно друго ниво в епиникия – това, че жанрът вътре в текста се дава от Атина, а поводът – от Горгоните – ни позволява да провидим Пиндар като Атина, а горгоните като победителки и конкретен повод да бъде създаден номосът, така както епиникият се създава за конкретен победител. Освен ако не трябва на мястото на Горгоните да поставим буквалния победител Персей - защото Персей е този, който побеждава в конкретния митологичен сюжет? Все пак - има поне две причини да не стане така – по-малката е, че след убиването на Медуза Персей се означава от Медуза, а по-голямата е, че Персей може да бъде конкретен победител само в историческия сюжет, който ще виждат смъртните, а Медуза е победителят на универсалния контекст – онзи, който занапред ще осигурява победите, превръщайки се в знак за защита и сила. Гномическият финал на епиникия може би не е свързан с Мидас и неговата победа, а по-скоро с онова, че, което хората правят в действителност е страшно така, както е страшен плачът на Горгоните. „Божеството“, може би, не означава реално божеството, а именно подареното от божеството – литературата/номосът, защото литературата е боговдъхновена. Боговете постигат по-пълно от хората, но и литературата/изкуството постига нещата по-бързо, по-видимо и по-пълно, отколкото хората ги постигат в реалния си живот.

6. Празната формула за утвърждаване на всякакъв друг смисъл

За анализа на Дванадесетата Питийска ода на Пиндар ми помага онова, на което професор Богданов обръща внимание в текста за лириката: 1. „Словесно-музикално-танцовите партитури на онези епиникии са ставали произведения на изкуството в контекста на еднократно празнуване“ и 2. „Тогавашните им словесно-музикално-танцови партитури са ставали произведения в хода на тяхното разбиране от празничното множество, получавало благодарение на смисъла им един вид общностна идентичност.“. Мисля си, че многобройните връзки, синонимии и прехождания от образ в образ, са предварителен модел именно за този вид възприемане. Те са едни отворени полета за смисъл от различни хора, които като Граите имат едно общо око. Мисля си, че този модел за разбиране има и една друга проява, която по отношение, не само на нашето превръщане на текста в произведение и личностно идентифициране, но и спрямо разбирането на епиникиите във всички времена – се изразява в това, че самият епиникий носи вътре в себе си „празната формула за утвърждаване на всякакъв друг смисъл“ – което позволява личните идентифицирания да не бъдат разглеждани единствено като лични, а като лични, които благодарение на текста се събират в общност. Т.е., епиникият си е самоосигурил двойна система за разбиране чрез 1. общностната идентичност по време на празник, която работи в историческия контекст – еднократно, т.е. в едно време, и чрез 2. постиганата лична идентичност – в различни прочити, т.е. в различно време, но осъзнавайки проекцията на личните идентифицирания, класифицирайки ги в общото на универсалността.

7. Божественото е онова, което може и трябва да бъде възхвалявано

Професор Богданов казва, че големият смисъл на епиникиите е, че божието е онова, което може и трябва да бъде възхвалявано. В Дванадесетия епиникий – божественостите са някак повече, така както и победителите – Атина възхвалява „песента на Горгоните“, Пиндар – победата на Мидас, свързвайки я с победата на Персей, но не пропускайки онова, което възхвалява Атина, а после го дава на хората, но и свързвайки я с града на Мидас и неговата нимфа. Виждат се две издигания – едното е на самата победа, а другото на самото възхваляване – подобно на съвременното ни понятие за текст в текста. А може би може да се разгледа и като възхваляване, което, в текста-контекст на празника, е включило текста-контекст на жанра – или по-скоро обратното, ако си представим, че историята за създаването и даряването на многоглавата песен, която вероятно и тогава е била приемана като песен за победата на Персей, е едно празнуване, в което може да се постави жанрът на епиникия, възхваляващ един друг победител, който може да е всеки един след от нас – след Мидас.

8. Намирали износения му сандал, два лакътя дълъг

Първата реалия на обмена „индивид-общност“ е между Мидас и Акрагант - градът трябва да приеме победителя, който преди това е излъчил, и те взаимно да се означат като цяло – да се означават като цяло в постоянен обмен. Същата връзка обаче съществува и в означаването между Персей и неговия град, управляван от Полидект – това е втората реалия на обмен. Такива реалии на обмен са също Горгоните, Граите и Хесперидите. И тройката на Горгоните, и тройката на Граите се разглеждат хем като едно цяло от три елемента, хем всеки елемент е и отделен. Граите са свързани до толкова, че имат и едно общо око, затова никога не могат да се разделят, а и заради това никой не пожелава да убие някоя от Граите. Горгоните са свързани по друг начин – те уравновесяват смъртното и безсмъртното. Какъв е символът обаче на убиването на Медуза – цялото е развалено, обществото се разпада – те вече няма да бъдат онова три, което е било едно цяло общество. По същия начин обаче се разпада и другото цяло – онова, в което – не отделният индивид е убит, а отделният индивид убива обществото. Персей всъщност прави това – разваля общността по два начина – като убива нейния индивид; като убива цялата общност. Персей е изгонен от общността още преди да се роди. След това е приет в ново общество, след което следва неговото напускане – Персей вкаменява общността, която го е приела, но и която го потиска. Персей е герой, който не може да се социализира. В една от книгите на „Историята“ обаче Херодот разказва друго – когато Персей отива да убие Медуза, той минава през града на предците си и се запознава със своите роднини – задача, която му била поставена от Даная, неговата майка. В този случай задачата да отидеш и да убиеш Медуза е равна на това да се върнеш към предците си. В друг план, това означава и преминаването от матриархат към патриархат. Но в епиникия, който разглеждаме, ако се доверим на контекста, който ни дава Херодот – то имаме две успоредни завръщания към града и предците – едното на Мидас и другото на Персей. Ще цитирам цялата глава, в която Херодот говори за завръщането на Персей:

„Хемитите разправят, че Персей се появявал често в техния край, често пъти вътре в светилището намирали износения му сандал, два лакътя дълъг – когато се случело да се появи, цял Египет процъфтявал. Това разказват, а ето какво правят по елински в чест на Персей: устройват гимнастическо състезание с всякакви изпитания и за награда дават добичета, наметки и кожи. Като ги запитах защо Персей има навик само на тях да се явява и защо само те, отделно от останалите египтяни,устройват гимнастически игри, те отвърнаха, че Персей произхождал от техния град; защото Данай и Линкей, които отплували за Елада, са били жители на Хемис; от тях броят и от поколение на поколение стигат до Персей. Персей – разказват – като пристигнал в Египет – заради това, както и елините твърдят, да донесе от Либия главата на Горгоната – отишъл и при тях и се запознал с всичките си роднини; отивайки в Египет, Персей знаел точно от майка си името на град Хемис; гимнастическите състезания се уреждали в негова чест по негова повеля.“

Както се вижда – освен връзката с корените, от които произлиза и с мястото, от което идва – има и още една връзка – състезанията, които са се организирали в негова чест.

9. Граите-кварки – най-неделимата общност от трима

По отношение на индивида такъв, какъвто е в голяма степен издигнатият победител (Мидас), както и героят (Персей), в старогръцката културна среда това, че тази индивидуалност се постига единствено и само чрез другия и другостта – е златно правило. Другостта се изразява чрез боговете, които са много по-различни от хората, чрез смъртта – която отделя душата от тялото - и чрез любовта – която е отражение в очите на друг човек, като в огледало, в което виждаш себе си. Поради тази причина е важно да се отбележи оглеждането на Медуза в щита на Персей, защото щитът в тази история замества очите, а очите са едно от най-важните неща, когато става въпрос за разбиране. Персей, който взима окото на Граите, за да разбере как да намери Горгоните – не ги ослепява. Как иначе те биха могли да му покажат пътя към Горгоните. Граите са отделни, но те са и свързани – окото е това, което свързва с тях онзи, който държи окото – правейки го един от тях – именно затова Персей получава нужната информация. Наличието на едно единствено око не означава, че докато окото е в една от тях – другите две са слепи. Персей прави себе си чрез граите – взимането на окото – не означава, че той ги ослепява, а по-скоро – гарантира сигурност на образа, който в противен случай би се разконцентрирал къде е окото и кой в момента е виждащият. Информацията на граите е общностна информация – която те дават като едно цяло (постигнато още повече чрез това, че отделните части в него са равни), подобно на хесперидите, също сестри на горгоните, от които Персей получава вълшебните предмети, без да им взима нищо.

10. Кучето Аргос и виждането като змия

Персей се прави чрез граите - взимането на окото е равно на оглеждане в окото им. По същия начин Персей се прави и чрез оглаждането на Медуза в щита, защото – очите на Медуза са много силни и вкаменяват. Дали има някаква по-специална връзка между отношението на древните гърци към очите и епиникия на Пиндар – не се знае, но в годината, когато се случва победата на Мидас, в същия град – Акрагант, се ражда Емпедокъл, който в един, по-научен за времето си вариант, освен, че описва очите, които първоначално не са принадлежали на лицето и са съществували отделно в пространството, представя и цялостното създаване на окото от Афродита. Според него окото е „втвърдена течност“ – като Пегас и Персей – в която е заключен огънят. Първичното око е било отделно от лицето именно като окото на граите. Старогръцката култура разполага с един голям набор от най-разнообразни очи, за това е писано много, затова ще спомена само една поредица от очи, която съм си съставила сама и която е любима за мен – Циклопът, който има едно око - множеството очи на Аргос, надарен с всеобхватно виждане без прекъсване – кучето на Одисей, което също се казва Аргос и което първо познава стопанина си – в къщата на Евмей. Окото в старогръцката култура се е сравнявало със слънцето, светлината, огледалата, водните повърхности… Емпедокъл, живеещ така близо във времето до Пиндар, във философската си поема ,,За природата" смята, че в основата на света и нещата стоят четирите стихии - земя, въздух, вода и огън. В очите обаче главната роля се играе от огъня. Смята се, че виждането става чрез отразяване на обекта в зеницата (като върху щит). Виждането е отразяване. Окото обаче не е пасивен възприемник, защото отпечатъкът носи характеристиките и на обекта, и на субекта, така както е в динамичното мислене при професор Богданов, образът се отразява като „субект с подвижно съдържание и обект, изложен на субектност“. Така, като виждането, се отразява реалността и в литературния текст: да виждаш и да те видят. В последния си коментар именно за тази част Роси изведе една много хубава връзка – отразяването на обичащия в очите на обичания като в огледало е като четенето, за което професор Богданов казва, че е общуване със себе си като с друг. Не такова е положението при Персей, но може би е такова при Медуза, въпреки че тя не се отразява в очите на обичащ. Смъртта в Древна Гърция – означава да спреш да виждаш. Огледалото в много култури е и вход към отвъдното. Особено интересен е фактът, че при Омир виждането е и derkomai - от същия корен като змията drakon, напомнящо за змиите, вплетени в косата на Горгоната. Силата на разбирането зависи от силата на очите.

11. Слепият Персей

В предишния си коментар свързах Персей и любовта – като имах предвид едно много по-обширно понятие за любов, което обхваща и обикновената човешка свързаност в общност, за да мога да говоря по-нагледно за онова, което означава да се идентифицираш чрез другия и да виждаш в другия себе си като в огледало. Какво означава отражението на Медуза върху Персеевия щит? Означава, че Медуза вижда себе си върху щита, по същия начин, по който би видяла себе си и в очите на Персей. Нещата обаче не стоят така за Персей – той не вижда Медуза, а вижда нейното отражение, но той невижда и себе си в очите на Медуза – т.е. Персей не бива вкаменен от погледа на Горгоната, но той не вижда нищо. Трите граи, когато Персей взима тяхното общо око, виждат много повече, отколкото Персей в момента, в който убива Медуза. Виждащият себе си, отразен в очите на другия, започва да прави себе си чрез него – може би точно това не може да направи Персей, докато Медуза го прави, въпреки че е мъртва. Персей се превръща в Медуза и Медуза прави себе си чрез него – вкаменява. Сигурно по-напред в текста съм казала точно обратното, но то е защото се опитвам да мисля като общност, все едно текстът се възприема от различни хора.

12. Вкаменената Медуза

Кое нещо успява да вкамени Медуза? Дали вкаменяващият поглед на Медуза означава смърт – съдбата на Горгона Медуза след нейната смърт е да бъде вкаменена по храмове и щитове, по улици и къщи – такава е нейната роля и в прорицалището в Дидима, където тя гледа с големите си красиви вкаменени очи – задачата и е да пази, но какво – дали Горгона Медуза не пази паметта? Дали въобще някога самата Горгона Медуза преди Персей е вкаменявала? Кой може да я разкамени, да я погледне с очи, които могат да я разкаменят? Това са въпросите, които си задава онзи, който би се жегнал от универсалния край на епиникия, който казва, че ще има неща, които ще искаме, но те няма да ни се случат.

13. Къде е Стено?

Зная, че прекалих с дължината и забиването в този епиникий на Пиндар, но той ми позволи да се върна и да остана отново и в текста за лириката на професор Богданов, за който си знаех, че – ако се приложат моделите, които той дава – времето от нас до Пиндар ще започне бързо да се превърта, а текстът да се разчита – такъв, какъвто е бил разбран и разбиран от общността на общото време и от общността на различните времена. Това, от което божественият Пиндар е искал да предпази хората, е вярата, че тътенът от победата на Персей не е въобразен. В многоглавата мелодия, която Атина създава, се чува само съскането на змиите и гърленият плач на Евриала - нарушената общност. Какво е правила през това време Стено? Анализът е невъзможен за тези, които не знаят. Анализът е невъзможен за тези, които не могат да правят физиономиите на Медуза. А ти, МJ, всичко, което включи от текстовете на професор Богданов в коментарите си – беше само някаква манипулация, убедена в своята висота и в нашето ниско разбиране, в превъзходството си – също както в сигурността, с която каза, че победният тътен е част от номоса на Атина - дори това за топлото говорене е манипулация – взето от форума, като примамка. Но не и за нас. Ние сме като кучето на Одисей – Аргос, не могат да ни заблудят.
Тема № - 61 Коментар № - 6769 vesselina vassileva - 2012-07-06 14:45:48
Знайно е, Пиндар е надувал двутръбата още с дядо си, сетне е взел и най-доброто от атинската музикална школа. Мидас от Акрагант с победата си изглежда само го е тласнал последно към вече узряла у младия поет възхвала-размисъл-сдвояване на неподвластната оргиастична природа на авлетиката. Беотиецът- пътешественик и своего рода космополит, може да се предположи, не е бил сред неумеещите да долавят повече от „размекващите” добродеятелното полисно хармонии на фригийския лад. Дали не е отстоявал някакво разширение, в което мажорната и самодостатъчна гражданска добродетелност не е обяснение за всяка хармония и полза. У Сократ/Платон и Аристотел /Политика, кн.8/, а и до Ницше , както „разсеяно” ни вметна проф. Богданов, „сигурното патетично” се възкачва на мястото си.
Все пак, в тази „културологическа” ода Пиндар е предварил и творчески запълнил Платоновата повеля поетите да не пишат за неща, които не познават, за да не лъжат и имитират действителното. И да не го отдалечават от познаваемото, тревожейки емоциите на свободното гражданство, разпилявайки енергиите на сътрудничество в общо съгласие и подредба по умения. Флейтистът вдъхновено е написал за авлос-а. Но, май само донякъде. Колкото и професор Богданов основателно да ни вади /като горещи кестени/ от хюбриса на случайните категоричности, маркизът също се омотава из такива. Иска му се някак да извлече от Пиндар по-дълго и офилософено, по-ранно модерно гледано. Просто е застанал на страната на поетите, та да не ги прокужда загриженият Платон от света на нормалното. Ако някой може да направи връзка-обяснение-хюбрис и с големия пиетет на Хораций към Пиндар, ще ми е много интересно.
Из ютюба си пуснах доста авло-вариации. Наистина възбуждаща свирня, не се знае през какви хармонии може да се вдигне, къде трябва да спре и изобщо край има ли. Кой знае защо се сетих за кларнета на Ибряма от възродително-перестроечните и ранните демократични години. Простолюдие и искрени почитатели на рока и джаза пълнеха зали и стадиончета по ония времена и давеха в емоция и аплауз всяка представа за обществено-култивирано. Изтървана работа.
Благодаря на всички за получения чрез вас по-широк поглед и дискурсите. Както и за хюбриса.
Карпе дием, приятели!
Тема № - 61 Коментар № - 6766 Dekarabah - 2012-07-06 10:21:09
Отговорила сте достойно и прекрасно, MJ. Oсобена сила в това, което сте казала, има разказът за екипа-банда. Силата му е в логиката на събитията, която завършва благополучно за ремонта, но и постига смисъл, можещ да се откъсне и да се употреби и за разбирането на друго. В това, в тази връзка между събитийна логика и смисъл, е дарът на разказването. Имате и този дар.

Що се отнася до прекалената емоционалност, знаете добре, че тя отблъсква и мене, особено в текст. Но не винаги, а когато емоционалността е за сметка на връзките и реда в текста. Тя има смисъл, когато се добавя и ги усилва. И аз не съм приемал някои коментари на Веселина. Да, но този, който разкритикувахте, не беше само и просто емоционален.

Но, така или иначе, всеки от пишещите в този форум има право на своите нагласи. Въпросът е да може да поглежда в своето и постъпките му да са по-разчленени от помисленото и казаното. Защото обратното е по-лошото – помисленото и казаното да са разчленени и да съответстват на реалността, а постъпките да са разрушително радикални.

Отначало не се досещах коя сте. Възхитих се на знанията и стила ви и истински се зарадвах, че сме привлекли човек като вас. После, първо, по тона, с който нападнахте Веселина и, второ, по митопоетическите и орфическите аргументи разбрах коя сте. Знаете в каква война сме. Казвам го не за друго, а за да си послужа с пример за несъгласуването и съгласуването и да доразвия тази мисъл.

Ние всички сме устроени поне двойнствено. Аз не обичам омразите и войните, но, когато се наложи, ги водя. Знаете добре, че нямам задръжка да заговоря и за други по-нелицеприятни свои непоследователности. Заговорвам обаче за вашата непоследователност. Поведението ви тук беше безредно и капризно емоционално. Причинихте вреди. Това не е юридически доказуемо. Като повечето всекидневни истини, с които си служим, и юридическите истини са спрени истини, за да се свърши работа с тях, и в този смисъл те са неистинни. Значение имат неспрените истини, които продължават да се изясняват. Именно такива истини обсъждаме в този форум.

Такава е и по-конкретната истина, че един радикално емоционален и безотговорен в поведението си човек може да бъде в мисленето си дисциплиниран и мислително пълноценен. Така е не поради друго, а поради продължаващата да се изяснява по-обща истина, че неидентичното на себе си човешко същество се поправя и доправя, като се надхвърля. Но в края на краищата, бидейки такова и такова, то избира едното в едни случаи и другото в други. Не поради друго и не защото е неискрено, а защото е живо.

Дори да бъркам, че сте именно вие, която сте, вие вече проявихте своята двойнственост в коментарите си. Това, което има значение за мен, е, че ценя едната от двете ви и наистина се радвам, че тя участва в този форум и по този начин участва в живото същество на НБУ.
Тема № - 61 Коментар № - 6765 Bogdan Bogdanov - 2012-07-06 10:20:59
Професор Богданов, още веднъж благодаря на Вас и на маркиза, че ме предизвикахте да прочета епиникия на Пиндар бавно и внимателно. От собствен опит се уверих в смисъла на бавното четене, за което напоследък често говорите.
Искрено Ви съчуствам за домашния ремонт, тъй като миналото лято, пък и есен, минах през това ужасяващо чистилище. Установих, че всички „майстори” удивително си приличат сякаш ги е раждала една майка.На моите гневни тиради отговаряха, че имам много книги, но не познавам основния Хеопсов закон. Той според тях гласял, че ремонтът трае и струва три пъти повече от предвиденото. Така изгоних три „екипа”. Най-накрая дойдоха едни скромни хора от Самоков , които казаха, че не са екип, а просто са се събрали, за да свършат дадена работа, за което да получат заплащане. Набързо се разпределиха и всеки започна да работи старателно и манифактурно в своята област. Когато се разделяхме не скрих възхищението си, че без да са екип са свършили работата превъзходно, а те пак така скромно ме посъветваха никога да не забравям, че добрият сплотен екип лесно може да се превърне в също толкова добра и сплотена банда.
Приемам критиката, която отправяте към мен,професоре, но ми позволете да споря. Заявих, че коментарът на Веселина е много добър, но аз не съм съгласна с него. За мен е прекалено топъл. Не харесвам топли и емоционални анализи, но това не означава, че са лоши или без стойност.
Тук отговарям и на т. нар. леля на Сократ. Тя твърди, че форумците не се замерят с енциклопедични статии, а се опитват да се разберат едни други и понеже не успяват се питат по подобие на Сократ. За мен пък това са несръчни аматьорски опити за психоанализи, които щяха да са забавни, ако не беше следващото прецитирано от лелята съждение: Ако няма любов и има едно просто отражение на истинска реалност, има убиване! /Sic!/. Това е много лошо, както обичаше да казва професор Богданов на изпитите.Първата част на съждението не предпоставя втората. Да, лельо, аз категорично не приемам експерименталната психоанализа. Смятам я за опасна. Ако някой мисли, че не се саморазбира достатъчно, или го вълнуват отношенията на други хора, трябва да остави питанията за психоаналитика. Още повече, че за НБУ работи един от най-добрите експерти. В противен случай пак стигаме до злощастния опит на маркиза с репликата на Горгоната Медуза и болезнените последствия от него.
Професор Богданов ме критикува, че привнасям в анализа биографията на Персей. Споменах за спиралата на инициационното изпитание и отделните преходи, така както присъстват в епиникия: тръгването от Сирифос, ослепяването на Граите, обезглавяването на Горгона Медуза. Единственото, което добавих е помощта с щита, която Атина оказва на Персей. Направих го, за да обоснова присъствието на богинята в най-ниската точка на изпитанието и допира на хероса със смъртта. А тя, богинята, наистина присъства и това е и моментът на сътворяването на авлетиката.
Сигурно не съм го казала достатъчно ясно, но според мен дуализмът владее всички нива на текста: двусъставният авлос/никъде не твърдя, че е четиритръбен/, двойствената мелодия, в която се сплитат нисък и висок регистър и не по-малко дойственият гномичен финал. Впоследствие се сетих, че орфическият дуализъм присъства много силно в религиозния модел на Пиндар. Не е изключена и такава контекстна корелация. Благодаря и за бележките и за идеите на приятели и колеги, които които ми се обадиха с възторжени отзиви, подобни на маркизовите и ме насочиха как може да стане още по-добре. Все пак коментарът беше направен за един ден. Радвам се, че тази тема на професор Богданов се харесва толкова много.
Лельо на Сократ, същото, което важи за биографията на Персей, може да се каже и за биографията на авлоса-не се налага нейното привнасяне и дискусия тук. Според някои археологически възстановки върху металните части на инструментите са открити остатъци от червена боя. Може би изследването на Шлезингер ще Ви помогне в това отношение повече. Ако не е вярно простете, но тук значение имат не толкова цветовете, колкото двойствеността. Искам да Ви попитам от кой източник възтановявате митичната версия, според която Посейдон обезобразява Медузата, а тя му се моли за това, за да не бъде изнасилвана повече.
Тема № - 61 Коментар № - 6763 MJ - 2012-07-05 07:50:18
Уважаема MJ/МЙ?,
Бихте ли развила по-подробно пасажа си за авлоса „в гръцката културна среда”? Интересува ме комбинацията бронз-тръстика, но особено са ми интересни „двете червени цеви” – какво е това?

Във форума е известно, че темите за античната музика ме вълнуват. Въпреки това сигурно щях да пропусна тази дискусия, ако не беше станало дума за Горгоната Медуза и авлосите. Горгоната Медуза ми е била винаги близка, защото мога да й правя физиономията. Авлосите също са ми близки отдавна, защото се срещат често край моя Бромиос. Те успяха да ме измъкнат от хероическия празник-телете, в който съдбата ме беше запратила, почти като по Пиндаровата Дванадесета Питийска ода. Ще използвам превод на финала, който ми е достъпен - този на Борислав Георгиев:
„О, ако има щастие за хората,
то никога не се явява
без мъка и усилие.
Днес може би — най-неочаквано —
ревнив бог някой да го разруши.
Съдбата си не можеш да избегнеш,
но иде ден и нашата надежда ще излъже той,
и друго ще даде, не което чакаме,
а чаканото ще отнеме.”
Тъкмо успях да премина през инициационен одокторяващ ритуал, след около двадесет години писане (включително за авлоси и горгони), тъкмо да успея да се зарадвам – майка ми си отиде от този свят. Мозъкът ми се е разтопил и объркал като разноцветно желе, но при призива на бойните авлоси, не мога да не изляза от състоянието на докторско-горгонско припяване на трени.

MJ/МЙ,
Ще си позволя да се опитам да Ви намекна, че напразно нападате Веселина. Мисля, че не сте разбрала текста й и посланията й – нито наедро, нито надребно. За наедрото професор Богданов е писал. Аз ще допълня малко за надребното.
Веселина не казва, че Персей е тръгнал към Горгоните по любов, макар че ако човек може да си събере главата и се постарае (за което аз сега не съм в състояние), и това може да докара, както Ви намекна Маркизът със споменаването на родилия се Пегас след сблъсъка на Персей/Маркиз с Горгона Медуза. Точно обратното казва Веселина, че изглежда в този сюжет няма любов, като използва в опозиция на „отражението на Медуза върху Персеевия щит” един подходящ фрагмент от Платоновия „Федър” (ако не се лъжа, или „Пирът”?) – този за оглеждането на обичащия в очите на обичания като в огледало (като да общуваш със себе си като с друг). И друг път сме обсъждали този пасаж във форума, именно заради това Веселина го включва – тя прави красиви и смислени свързвания със стари теми и дискусии, но това само внимателно и помнещо участващите във форумното мислене-живеене могат да забележат. Веселина казва още, че като няма любов и има едно просто отражение на истинската реалност, има убиване(!).
Никой тук досега не ни е занимавал със замеряне с енциклопедични статии. Най-малкото Веселина. Повечето от нас се занимаваме с опитване да се разберем едни други около разбирането на текстове. Първата стъпка в един такъв опит е предпоставянето, че не разбираме, точно по Сократовото „Аз знам, че нищо не знам, но другите и това не знаят”. И като не разбираме – питаме. Ето и аз това направих във връзка с Вашия текст, зададох въпрос за нещо, което не разбирам – какви са тия червени цеви на флейтите.

На Веселина - нейната любима песен, в съпровод и на малоазийска (днес турска) тръстикова флейта (дервишкият инструмент „ней”) – „Нерайда”.

http://youtu.be/zKc-tagXm6Q

Нерайда на новогръцки означава нещо като нимфа, а Горгона на новогръцки е названието за красива русалка (така наричат момиченцата и Малката Русалка от приказките и филмчетата на Дисни). Много са объркани красотите и грозотиите в старогръцки и новогръцки. Горгоната Медуза си е била много красива, заради което именно Посейдон я преследва и изнасилва. За това я изобразяват и красива, както в Дидима. Според една друга версия на мита, не Атина я огрознява, ами самата Горгона Медуза пожелава точно това от Посейдон. Според обичая, боговете, правили секс със смъртни жени, им изпълняват безпрекословно едно желание. Семела, например, неразумно поискала да види Зевс в божествения му образ (и изгоряла). Медуза пък, може би твърде разумно, поискала Посейдон да я направи толкова грозна, че да се спаси от иначе неизбежните бъдещи изнасилвания. Дали пък не е можела от много красива, да се прави на много грозна, когато се налага?

За професор Богданов – двойните авлоси на елините (а и на цялото антично Средиземноморие) на мен ми изглежда да са звучали съвсем като нашата гайда (и като всяка друга гайда до шотландските включително):

http://youtu.be/xn8nHVidVhU

http://www.youtube.com/watch?v=PVsWWkBrKG4

http://youtu.be/6EhvpvV6BF8
Тема № - 61 Коментар № - 6758 Лелята на Сократ - 2012-07-04 04:47:42
Благодаря Ви професор Богданов. Маркизе, на Вас също. Ще ви отговоря утре вечер, тъй като в момента нямам добър достъп до Интернет.
Тема № - 61 Коментар № - 6757 MJ - 2012-07-03 23:15:34
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115571

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128089

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20090

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32681

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134273

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94148

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29011

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17730

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180800

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60721

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA