БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЛЮБОВНАТА СИТУАЦИЯ И ЛЮБОВНИТЕ НАРАТИВИ В ЯМБИТЕ НА АРХИЛОХ*

БОГДАН БОГДАНОВ

Любовната ситуация в ямбите на Архилох  Само цяло достигнало до нас стихотворение би разкрило сложната времева структура, която се моделира в него. Разбира се, можем да предугадим тази структура, ако разполагаме с повече фрагменти от едно стихотворение. Такъв е случаят с осмия Архилохов епод. Поетът разговаря може би с Необула, която е обичал някога. Сега тя е отблъскващо дебела и оборена от злото на старостта. Същото е сполетяло и говорещия, по-рано летял по скалистите стръмнини на Парос, а сега вече немлад и с клюмнал член. В това сегашно поетът си припомня миналото на младежката обореност от копнеж (pothos) и желание (eros) за любов (philotes). Дори да го преведем мерено, казаното няма да изрази усиленото поетично слово, с което Архилох говори за своята някогашна копнежност.

Първата проява на това усилено слово са синонимните твърдения с комбиниране на трите елински идеи за любов; еros, обичайната дума за любов, става синоним и на pothos (копнеж), и на простото желание за любов (philotes). С употребата на последната типично Омирова дума Архилох внушава, че е поет от неговия ранг. Но той прави и друго - подчертава, че philotes не може да изрази особеното външно-вътрешно физическо-душевно на неговото състояние. Следва второ усилване, това външно-вътрешно става низ от три микросъстояния. Копнежът е дърпащо надолу тежене под сърцето, замъгляване на погледа и губене на  обичайната разумна сетивност. В поетичната игра с трите означаващи любов думи означаемото на любовта се оказва необичайно разчленено.

В откъсите от деветия епод, имитиран от Хораций, е другият пасаж, в който Архилоховото любовно състояние е «копнеж» (pothos). Този копнеж е lysimeles (разслабващ членовете, обезсилващ). По-важно е не това станало по-късно банално състояние, а връзката с външното, което го потвърждава. Любовната мъка-отмала отвръща поета от ямбите, другите радости и обичайните празнувания. В това свързване-разделяне прозвучават две подмолни едри определения - че поезията е нещо празнично и публично, а любовта е съсипаност в безмълвие.

Това е първият акт на любовта – самото любовно състояние. То може да бъде толкова остро, че изпитващият го да е като болен без дъх, обхванат от болки (фрг.266 от XXII-и епод). Може да е неподвижен и пределно сам без никакъв сетивен излаз. Но може и да вижда и в състояние на възхита да съзира цяла картина, както е във фрагмент 38 – слугиня пази невръстното момиче, тези дъхащи коси и гърди, в които би се влюбил и старец (erasato). Състоянието може да е обикновена отсъда за нещо очаквано, каквото е лаконичното (във фрагмент 202 от IV-ия епод) «единствено най-голямата щерка на Ликамб».

Вторият акт на любовта е постигането. То може да се изчерпва с допир. От фрагмент 89 е изречението «Бих искал да докосна с ръка Необула». Двата акта - на любовта-желаене-стремене и на любовта-постигане обикновено се смесват. Желаещият си представя желаното, то може и да се разгърне в действие. Във фрагмент 90 поетът иска да притисне корем до корема на любимата, бедра до бедрата й и неговият drestes да опре нейния askos. Drestes - еподно висок термин за мъжкия член, коренът е drao «действам», от който е и драма, а askos, лелеяната женска част е ковачески мех. Любовта става метафорно коване.

Това второ на любовта често е бъдеща картина, рисувана от първото на желанието. То може да е и спомен като този за еякулирането на огромен магарешки член (фрг.184 от II-и епод) или за случилото се във фрагмент 46, че намразената погрозняла Необула или друга смучела жадно като трак или мизиец, сърбащи бирата си, онова, което се смуче. 

Когато откъсът е по-дълъг, любовната ситуация е с времеви диапазон - между минало и настояще, между изпитван копнеж за допир, просто зърване или обладаване, и осъществяването му. Но реална или въобразявана, любовната ситуация в тези фрагменти е нещо словесно, интензивно казване, в което обичаният или свързаното с него се възвисяват, принизяват, прокълнават или свеждат до по-кратка и по-дълга отсъда. Като споделеното в диалог с Ликамб във фрагмент 42, че поетът щял да се нагърби с товара на брака, но предпочел да остане невпрегнат.

Доколкото може да се обобщи, Архилоховото обичане е само едната страна на остра емоция, чиято друга страна е самолюбието. Те двете бързо се заменят една с друга и се редуват в двуфазово интензивно позитивно-негативно, в което като че ли неизбежно попада всяко по-тясно лично изживяване на своето. Имам предвид удостовереното във фрагментите, а не евентуалното действително, което е изпитвал поетът.

Любовните наративи в ямбите на Архилох  Въпросът е дали поради тази устремна времевост по-доброто място за любовта не е в повествованието и сюжетния разказ? Може би, но в тези откъси те са недостъпни за нас, а и изглежда не са били на място поради интензивната острота на онова, което реално или въобразено е изпитвал Архилох. В достигналите до нас откъси откриваме само две по-дълги наративни следи.

Първата е в каркаса на първия епод. Архилох се обръща към нестаналия негов тъст Ликамб и го укорява за глупостта, че развалил годежа между него и Необула, след като разбрал, че като син на робиня е непълноценен гражданин. Три века по-късно Критий, атински олигарх и поет, казва в своите коментари, че, ако не бил този епод, никой нямало да знае, че Архилоховата майка била робиня. Но все едно, тази история не е любовна, а любовно-брачна. Изглежда тогавашните любови са можели да развиват разкази само в рамката на брака и само във връзка с бащата, от когото съпругът получавал съпругата.

Разказът е нещо мъжко, зависимо от достойнства и рангове. Именно поради тях свободният гражданин Ликамб разтрогва брачното вричане. Разтрогва го може би и поради друго, неизвестно поради фрагментността на епода или премълчано като неважно. Важното е в основните тактове на желаното или полагащото се и неговото постигане или непостигане. Очевидно и в тази история основните тактове са два. Първият е събитието на харесването и влюбването. Архилох е поет и не го премълчава. Второто събитие е обидата и посрамването от неслучилия се брак.

Какъв е основният смисъл на тези поставени в отношения събития? Първото е негатив, проявен в липса на полагащо се достойно на позитив, който се очаква да бъде постигнат. Второто е неговото непостигане, което усилва началния негатив. Социалната нужда, в която влиза скромно и любовта, се задълбочава. Архилох остава без семейство, дом и домашно стопанство. На старогръцки тези три думи са една (oikos). Лишението е голямо. По лирически то е с ясен причинител. Във фрагмент 166 с pars pro toto-твърдение Архилох обвинява Ликамб, че го лишил от брачната трапеза, значи и от брака, значи и от другото, до което води бракът.

Можем да предположим, че, ако се беше оженил за Необула, свободна жена дъщеря на свободен гражданин, неговият по всяка вероятност баща аристократ щеше да му остави земя и друго имущество, каквото в онова време получавал само първородният свободнороден син. Но Архилох не ги получава. И другото, за което бихме се запитали. Ако тогавашният жених отвеждал в деня на сватбата своята съпруга от нейния бащин дом, Архилох къде е щял да отведе Необула? Защото омъжващата се напуска бащиния дом и влиза в съпружеския. Значи Ликамб е постъпил социално стандартно, а Архилох е бил лишен и е клонял по начало към това да бъде бездомен, безбрачен, неуседен и подвижен. От което последвало и другото - че станал наемен войник.

И без това декласиран като роден от робиня, той губел и онова, което било правило при свободните граждани - да са свързани с дом и земя, да не са толкова подвижни и да не са дотам оставени на своето малко себе си. Може би върху това се настанява и неговото житие-битие на поет, което значи и на неуседен и пътуващ, житие-битие на толкова поети и философи от онова време. Така че събитието на разтрогнатия брак не било толкова второ, последвало първото на харесването-обичане на Необула. Тази история очевидно е била започнала преди това.

Да, но Архилох я скъсява лирически. Друг на негово място би се заел с друг брак и друго обичане и лишен от първичното усядане, би уседнал вторично. Но поетът-лирик Архилох непостигнал по-възрастната сестра съблазнил по-младата. Непостигнал любовта в брака, я заменил с любов извън брака. Не забравил и измамилия го Ликамб. Напомня му в еподите си за нарушения оброк и за отплатата, която ще го сполети. Ако живееше в други времена, би влязъл в съдебна разправа или би отмъстил. Но тогава е била налице друга по-сигурна инстанция - божието всезнание, към което недоволният може да се обърне. 

От това в каркаса на първия епод тръгва втори разказ - баснята за лисицата и орела. Нещо обичайно при онзи тип разказване, чийто смисъл разчита на ясния събитиен ред на макроистория. Историята с неспазеното вричане между Ликамб и Архилох не е и между тях двамата. Тя опира до важен трети горе, пазител на реда. Нарушителят има работа със самия Зевс, гарант не за особеното на клетвите, а за основното във всяка клетва. Оттук и свръхразказът на баснята, в която се осъществява неосъщественото в разказа за Архилох и Ликамб. Поради запазените откъси и коментари, а и поради варианта на баснята в Езоповия сборник фабулата е добре известна.

Лисицата и орелът се сприятелили и се врекли да си помагат. След този позитив последвал негатив – в отсъствие на лисицата орелът нарушил вричането, грабнал от лисичето леговище малките лисичета и нахранил с тях своите орлета. Лисицата не можела да достигне гнездото и да накаже злосторника, затова се обърнала към Зевс с молба да накаже коварния орел. Богът го направил след друго негово престъпно действие, подобно на онова с грабването на лисичетата. Орелът задигнал месо от жертвен огън, отново за да нахрани своите малки, не забелязал искрите по месото, подпалил гнездото и погубил рожбите си.

Този разказ е ред от действия и събития. Смисълът е изцяло в тях. Всичко започва с опит двама да не бъдат двама. Но по-лошият попречва. По логиката на античното разказване той е по-действащият – погубва лисичетата, после грабва и жертвено месо все с една и съща добра цел да нахрани своите рожби. Но тя е подчинена на йерархия и може да бъде зло. Лисицата, по-добрият, действа по-малко и има предимството да е лишен. Вярно е, че защото не може да достигне орловото гнездо, се помолва на онзи, който възмездява, но в този среда, в която смисълът е заложен предмно в действия и събития, значение има не намерението, а стореното.

Такава е и логиката на възмездяването. То се насочва от Зевс така, че да отпадне чистото му случване като стечение на обстоятелства. Престъпният орел, престъпил и забраната да краде от олтар, сам си причинява голямото зло, възмездяващо лисицата. Имаме пред очи умен надредово регулиран ред от действия. Ставащото и между животните, и между хората би било напълно безредно, ако не беше този надред. Ако не беше допълнена с баснята за лисицата и орела, безредна щеше да бъде и Архилоховата история с Ликамб.

Въпросът е дали е имало основна история за Архилох и Ликамб, или тя е само смътно очертание за по-ясните истории, които поетът разказва в отделните еподи? Изглежда преднината е на тези истории, които, поради фрагментността на достигналото до нас и навика да разбираме биографично, претопяваме в главна история. Може би неслучила се реално, във вариациите й Архилох все пак построява тази история, за да внуши на себе си и своите слушатели, че тя му се е полагала. Защото го е удостоверявала като именно този човек с малкото лично, което той коментира в своите стихотворения.

В 1974 година, недълго след намирането, бива публикуван папирусен откъс от епод на Архилох с добре запазени 35 стиха. В него е другото по-цяло наративно, с което разполагаме. Поетът разказва, че срещнал на самотно място красивата и харесвана от него по-млада сестра на Необула. В повечето от запазените стихове се преразказва какво си казали двамата - Архилох я скланя да му се отдаде, момичето се съгласява, но го моли да й достави удоволствие и той, според издателя на фрагмента Мартин Вест, й обещава да го направи с coitus interruptus. Тя приема. Разказът е в следването на моменти – срещата, първото на изпитаното от двамата привличане, придумването и съгласяването, и второто на осъществения акт. Реално или само желано, двамата си доставят удоволствие.

За разказващия то е и удовлетворение, защото покрива със срам семейството на Ликамб. Срамът е, че актът става вън от къщи и че жената приема и изпитва удоволствие. Което е нередно. Защото тя не принадлежи на себе си. Съвокуплението-посягане на несвое-кражба може да бъде само насилие и изпитване на болка от насилената. Нередно е и подробното осветляване на можещото да се прави само на скрито, на тъмно и у дома. Което поставя под въпрос разказа. В това случващо се между двама равноправни, изпитващи удоволствие, няма събитие. Липсва античната надредовост. Освен ако не сметнем, че тя е в контекстовото посрамване на Ликамб и Необула.  

Разбира се, ако историята не беше в лирически дискурс и не беше антична, разказът можеше да се набави и с несъбитийни средства. Същевременно не е особено прогонено изглеждащото прогонено срамно. Няколко века  по-късно в идилия на Теокрит то вече липсва - овчар уговаря момиче да отидат в храстите, момичето кара овчаря да се врече, че ще я вземе за жена, той се врича и те отиват в храстите; после двамата се разделят доволни, а за вричането не става и дума.

Няма нищо по-трудно за обясняване в старогръцката литература от формово-смисловите механизми, които позволяват в типичното и високото да се вмъква ниското, а с него да се влиза и в зоната на съвсем личното. Фрагментите от стихотворения на Архилох позволяват да се предположи как е ставало това. Ниското в снижаванията в ямба е позволявало да се говори за маргиналното, а оттук и за собственото лично. На свой ред то е провокирало и личното на всички разбиращи такъв текст - на редовите немаргинални хора, но и на онези в официалното високо, чийто живот е бил означаван косвено в геройните фабули на тогавашната висока литература.

*Този текст е втората част от подглавата за лириката на Архилох в публикуваната в раздела на сайта «Литература, поетика, литературна история» глава за архаическата лирика, от която беше откъс предишният заглавен текст. Можете да видите там непредставената тук първа част, в която да откриете обяснение за непояснени тук факти и реалии. 




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
MJ, много Ви благодаря за отговора. Информацията в него, която нямах ми изясни всичко (или почти всичко - нека не бъда надменен). За пореден път ролята на Александрийските граматици ми се набива на очи. Ще бъде хубаво ако някой от по-знаещите форумци представи текст за ролята и дейността на тази школа. Все повече линии ме довеждат до нейната дейност и това ме кара ди си мисля, че се е случило нещо изключително, за което малцина знаят и си дават сметка. Самият професор Богданов би могъл да ни представи продължение на "Литературата на елинизма", може би.
Тема № - 62 Коментар № - 6824 cbazil - 2012-07-25 12:23:00
„Архилоховият текст е гранично блуждаещ, тъкмо като такава територия, в която се срещат разнородни елементи – живот-литература, къс и дълъг разказ, любов-омраза. Но приведеният тук превод убеждава, че в него заявяването на литературност е неоспоримо – тези финални три стиха! Въпросът обаче: дали текстът е толкова интересен за нас днес, защото макар и с претенция все още не е обременен с традиция и канон за литература?”
Обещах, че ще се опитам да отговоря на това питане на cbazil. Архилоховият епод е типичен пример за трудностите, които ранногръцката лирика създава на модерната херменевтика.
Да, той е гранично блуждаещ както от гледна точка на текста, така и на контекста. Кои са колебанията, които го дестабилизират? На първо място в него са налице реалии и феномени, несводими към културните парадигми на ранната архаика. Свободата на действие/движение на Необула и сестра й са немислими за архаичното време, в което жената прекарва деня в гиникеона и излиза до агората с придружител. В епода на Архилох Необула е неомъжена с безразборни връзки, а младата й сестра напуска сама дома, за да се отдаде на мъжа, който я прелъстява. Подобни модели на женско поведение са представителни за късноелинистическото време. Същото се отнася и за преекспонираната естетика на грозното/застаряващата момаНеобула. Възможно е еподът да е просто ерудитско упражнение върху Архилох, направено в някоя от реторските школи на големите елинистически центрове. На този довод е противопоставена лексикалната структура на поемата, която е с многобройни съответствия в старата комедия. В крайна сметка е прието компромисното решение, че еподът е оригинален, но със значителна намеса на александрийските издатели от 1в.
Друг ред от херменевтични противоречия генерира фактът, че еподът удължава връзката с фамилията на Ликамб, без да съгласува с по-късната легендарна традиция. В този смисъл кореспондира слабо с цялостната „стратегия” срещу Ликамб, а поводът и интенцията са разбираеми в непосредствената контекстна ситуация. Мартин Уест се опитва да възстанови т. нар. ямбичен регистър у Архилох и стига до извода, че ударната сила на инвективата е в бласфемичните ямби с обсценен изказ и баснята за орела и лисицата с нейната патетичната сериозност /фр. 172-181/.Те обаче са в противовес на игривата фикция на епода, която е възможно да засяга дори само имената. Оттук произтича и разделянето на Архилоховите ямби на такива „ in the true and original sense” и други с „ролева” хипотеза. Авторовото „аз” обаче също е различно проявено - с персонален изказ в оригиналните ямби и ролево в „литературните”. Новият епод е чисто и просто любовен разказ с диалог между мъж и жена. Липсва враждебността към Ликамб, за която Архилох не подбира средства. Позицията на този текст в целия ямбичен регистър е динамична и преходна - от свързаните с Дионисовите и Деметрини празници ямбични „sexuality and vituperation” към по-универсален литературен разказ. Най-вероятно и непосредственият културен кадър е затворен и симпотичен, а не свързан с полисните празници на агората. Еротичната поема е адресирана към мъжка компания /хетайрия/, с която са обсъждани terspsies theēs.
Но оттук произтича друг проблем. При този тип комуникация на устно рецитиране и приятелско споделяне е невъзможна „техниката” на пълна фикция, така както е представена у Аристотел/Rhet. 1418/. Е, най-вероятно е вторична – „аз” разказвачът говори персонално, но в същото време влиза и в роля. Самият разказ е комбинация от наративни и миметични елементи, а това вече, както смята и професор Богданов, е универсален литературен текст.
Тема № - 62 Коментар № - 6823 MJ - 2012-07-25 07:50:24
Професор Богданов, благодаря за добрите думи. Наистина не успях да се откажа, както трябва от форума. Причината е, че не можах да устоя да не пиша по теми, свързани със старогръцката литература и култура. По-късно ще отговоря на интересния въпрос на cbazil.И аз съм съгласна, че въпреки лятната суматоха тази сесия на форума се получи неочаквано добре.
Тема № - 62 Коментар № - 6814 MJ - 2012-07-23 07:42:32
Да, cbazil, точно поради това ни е толкова интересен. В същото време,
понеже текстът е нецял, само предполагаме това, а и не разполагаме със съвсем сигурни средства да не позволим на парадигмата на нашето собствено разбиране да не полепне по текста. Вярно е това, което казвате - литературните текстове, особено по-добрите, са модели за разбирането на човешкото същество и човешките реалности, които то постоянно поражда и само, и заедно с други човешки същества.
Тема № - 62 Коментар № - 6813 Bogdan Bogdanov - 2012-07-23 07:23:17
Началото и краят на литературата

Ужасното твърдение, че човек е повече от един, защото в него живеят няколко други, изглежда е вярно. Тази ситуация произвежда възможността поведението ни да не бъде последователно, а дори и противоречиво, колкото и да се стремим към това (учителката ми по йога, за която ненасилието би следвало да е първичен закон, с охота насилва учениците си словесно). Литературата е един от приятните начини, по които откриваме същата тази несводимост на човека до едно – харесването на различни текстове, от различни автори, потъването в тях носи радост. Между литературата и живота има разлика, която отделя едното от другото. За период от време, почти равен на продължителността на съществуването й, в литературата тази разлика се приема за обстоятелство sine qua non. Пропуквания се появяват едва тогава, когато системата на конкретна литература се умори и остане на едно място. В интервю Алън Гинзбърг казва по този повод: “Въпросът е да счупиш тази преграда и да се отнасяш към Музата си толкова честно, както със самия себе си или приятелите си. Способността да се обвържеш с писането, да пишеш по същия начин по който си.”
Коментарът на професор Богданов към MJ, че допуска пренос от днес към тогава, важи с пълна сила и за него, защото той противопоставя на нейното реконструиране друго – и двамата се опират на различни източници и факти, надявам се, а не на спомени и знания от опит.
По-леко и лесно се разсъждава херменевтически.
В мозъка на човек центровете за удволствие и болка са съседни. При възбуждане на единия, има индивиди, у които се възбужда и съседният. Този модел на функциониране удобно обяснява любовта-омраза, удоволствието-болка, а дори и излиза извън телесно-чувственото и може да обслужи ляво-дясното.
Архилоховият текст е гранично блуждаещ, тъкмо като такава територия, в която се срещат разнородни елементи – живот-литература, къс и дълъг разказ, любов-омраза. Но приведеният тук превод убеждава, че в него заявяването на литературност е неоспоримо – тези финални три стиха!
Въпросът обаче: дали текстът е толкова интересен за нас днес, защото макар и с претенция все още не е обременен с традиция и канон за литература?
Тема № - 62 Коментар № - 6812 cbazil - 2012-07-22 19:18:40
Михаела, вие казахте, че ще ни оставите и няма да пишете повече, а пишете. И добре правите - първо, радвате, че сте от тези, за които няма лято, нито почивни дни, за което не се колебая, че е по-доброто, и, второ, помагате заглавният текст да остане при своята тема и реалиите, които обсъжда. Благодаря и за двете. Надявам се, че авторът на превода ще се обади, но аз ето какво казвам.

Това, което предлагате за двете места, особено за второто, освен че е по-точно, е може би и по-изразително. Така, както е достигнал до нас този папирусен фрагмент, от него наистина излиза и последно танго на Парос, и удивителен еротичен текст. Проблемът е, че не знаем останалото. Затова и го изтълкувах по-силно контекстово отколкото изглежда това е било в неговия пълен вид. Еподът си е епод, и лириката си е лирика, но и Архилох си е Архилох, а и този епод, освен че е епод, е този епод – уникална ситуация, опряна веднъж на действително случилото се или желаното да се случи, но втори път и на уникалното, което колкото по-уникално е, е според мен толкова по-отворено към неисторичното универсално.

Сега обаче след превода на Петър Димитров и вашия прочит, опрян и на идеята на cbazil, непременно ще нанеса още щрихи към казаното. Това е и по-сериозният смисъл на този форум – заглавните текстове да се подобряват. За което сърдечно благодаря на вас, на Петър Димитров и на cbazil.
Тема № - 62 Коментар № - 6811 Bogdan Bogdanov - 2012-07-22 08:13:02
Радвам се, че във форума на професор Богданов вече е публикуван и преводът на еротичната поема на Архилох, която Питър Грийн нарича „последно танго на Парос”. Старогръцката литература не познава нищо друго като последните три стиха от този епод. В този смисъл еротизмът на Архилох е и безпрецедентен, тъй като е автор от 7 в. пр.Хр. и е първият, от когото са съхранени фрагменти, след Омир и Хезиод.
Как можем да разчетем кадъра с контекстните структури, за които професор Богданов говори в заглавния текст? Във фикцията на автора реалните житейски случвания, в които Ликамб и фамилия се избесват от позор, са спрени. Любовният разказ е отклонен в друга посока, а Архилох ямбично и откровено разменя ценностно дългата и кратка история както в диалога, така и в последвалия го физически акт. Как се случва?
На нивото на диалога дългата история с благополучен gamos е подменена с такава за останалата стара мома Необула. Сестра й се опитва да помага в задомяването – представя я като все още девойка, красива, нежна и на вид непорочна, ergo подходяща за съпружеска любов/philē/ . Само че мъжът отсреща отговаря с леко цинични и иронични мъжки аргументи: не на него тези, друг да я вземе за жена Необула, мома е но застаряваща и двойно презряла, затова уж е в младост, а беснее, гони мъжете и няма насита, лицемерна, хитра и лукава, ако той се ожени за такава мома, ще стане за смях пред съседите. Мисля, че по-подходящият превод на 31 стих -es korakas apehe- е не „всичко е отишло по дяволите”, а пустосване за Необула „върви при гарваните/дяволите”.
Тук в контраст с дългата история/загубила свежестта си мома е наместена еротично красивата кратка: не относителна, а абсолютна младост и красота, при това калокагатична. Пред нея мъжът е не vir, а virtus/благородство/. Предлага вместо божественото нещо , дар от Афродита ,друго не по малко божествено – изтънчени еротични наслади с пиетет към виргиналното/богинята Атина Палада/. Полага момичето в градина с разцъфнали цветя, раненен средиземноморски символ на еротичното, описва акта с деликатни евфемизми и лексика за леки нежни докосвания/ēpiōs, epipsauō, epēlysis hrōs/. Тук приемам четенето на професор Богданов: в диалога е направена уговорка за други наслади, различни от божествената придобивка, а последните два стиха от физическия акт /leuk]on aphēka menos ksanthes epipsau[ōn trihos /по-добре да бъдат преведени „изпуснах бялата сила, като докосвах нежно светлите косъмчета”. Така случилата се на нивото на диалога ценностна подмяна е симетрично и майсторски пренесена в любовното физическо действие. Сдве думи – мъжкият любовен разказ в еротичната поема на Архилох е хармонизиран със самата любов.
Тема № - 62 Коментар № - 6810 MJ - 2012-07-21 15:15:46
Благодаря Ви за окуражаващите думи , маркизе. Тези дни гледах някои коментари на журналисти и политолози по BBC. За кой ли път бяха повторени мантрите на постмодерните теории, в които дори и авторите им са спрели да вярват. Ето и аз по зла ирония точно преди няколко коментара в тази тема от форума на професор Богданов написах постмодерното - фанатизмът не е кауза без илюзии за някакъв резултат.
Тема № - 62 Коментар № - 6809 MJ - 2012-07-20 10:43:31
Аз мисля, че не е необходимо да разбърквам текстурата на един цялостен текст.
Моята изява е не толкова да покажа, че изразът “quot capita, tot sententiae” (колкото хора, толкова мнения) има значение, колкото да подчертая вариацията quot capita, tot essentiae.
Причината е проста; Архилох е сред любимите ми поети. Още повече, че е свързан с тракийките, Тасос и пр. зелени и тучни места в нявгашна Северна Гърция. А и той е един от поетите от 7 в. пр. Хр. За друг нямаме сведения да е писал любовни стихове. Любовта е нова тема в старогръцката поезия. Сапфо и Алкайос (Алкей) все пак са шестия.
Съгласен съм с текста на професор Богданов. Намирам у него реално и подробно определяне на античния модел на живот или както се казва модерно – лайф стайл. Тук ще цитирам професор Богданов: “Поетът разказва, че срещнал на самотно място красивата и харесвана от него по-млада сестра на Необула.... Разказът е в следването на моменти – срещата, първото на изпитаното от двамата привличане, придумването и съгласяването, и второто на осъществения акт. “
И също: ” За разказващия то е и удовлетворение, защото покрива със срам семейството на Ликамб. Срамът е, че актът става вън от къщи и че жената приема и изпитва удоволствие. Което е нередно. Защото тя не принадлежи на себе си. Съвокуплението-посягане на несвое-кражба може да бъде само насилие и изпитване на болка от насилената. Нередно е и подробното осветляване на можещото да се прави само на скрито, на тъмно и у дома. Което поставя под въпрос разказа. В това случващо се между двама равноправни, изпитващи удоволствие, няма събитие. Липсва античната надредовост.”
Днес ще ви предложа моя версия на превод на най-дългия запазен фрагмент от поезията на Архилох.
Архилох
Фрагмент 196 а по Мартин Уест,
118a D. 196a W.
(Latacz)
P. Köln (ed. R. Merkelbach/M. L. West,
Zeitschr. für Papyrologie und
Epigraphik, Bd. 14/1974)

“ Стой настрана и да не смееш да се приближиш,
но ако толкова искаш, има една за тебе
красива и нежна девойка, сега тук при нас е.
Силно копнее и сърцето й към тебе я тегли; мисля си, на вид е непорочна.
Но ти я насърчи и дай й обич.”
Така рече тя, а после й отвърнах с тези думи:
10. “ Дъще на Амфимедó, онази, благородната и горда жена,
която сега е в плодородната земя!
Освен божественото нещо има радости много от богинята за младите мъже
От тях някоя би била достатъчна.
И нека в тишината, когато всичко стане тъмно, аз и ти с помощта на
богинята да решим.
19. Аз ще направя каквото ми заповядаш
20. много.....
21. Под корниза и портите ще си кротувам,
22. Недей да мислиш, че се подголемявам, мила,
23. ще стоя в градината с буйно израстнала трева.
24. Нека друг мъж да я има Необуле.
26. Уви, горката, двойно зряла е.
Но девичият й цвят е преминал.
Както и прелестта й, която някога тя имаше.
Няма я предишната й страст, която я изпълваше.
30. Тя изглежда в младежка зрялост, като подлудяваща жена.
“Всичко е отишло по дяволите! “
Дано да не стигна дотам,
да бъда радост за съседите си с такава жена.
35. Затова те искам тебе много!
Защото ми вярваш и не си двулична,
Докато тя е с по-остър ум, ще се сприятели с много мъже.
Страх ме е да не би заслепен и
Притеснен от бързане да сгреша и да стане
както когато кучката ражда.»
Това извиках.
И след като я взех, положих я да легне
сред множество разцъфнали цветя.
45. Покрих я с моята наметка,
обвих ръце около шията й,
тя притихна! Преди като птица трепереше

Докоснах ласкаво гърдите й с ръце,
50 И тя ми се откри с млада, свежа кожа.
Притиснах се до нея и почувствах
цялото й красиво тяло топло.
Смело проникнах и докоснах русите й косъмчета.
Тема № - 62 Коментар № - 6808 Петър А. Димитров - 2012-07-20 10:31:18
Кошмарната новина застигна и нас. Франкенщайн е минал и през нашия град, край нашите слънчеви брегове.
Днес обикаляхме с маркизата по спретнатите, с надничащи отвсякъде цветя и мир, улички на малко уелско градче. Болката ни се влачеше подире ни. Снимахме по някое живописно къще, поздравявахме се бегло с вежливи местни хора. Страхувахме се, някой да не ни запита, отгде точно сме дошли. Макар - каква да е вината ни.
Кураж, скъпи приятели! И малки щитове,какъвто е този форум, могат да сбират с други в отблъскване на фанатичната нечовешкост.
Тема № - 62 Коментар № - 6807 Dekarabah - 2012-07-19 17:30:18
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114138

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127993

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19972

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32584

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134134

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93740

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28829

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17611

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180633

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60592

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA