БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Ситуацията на любовта и любовният разказ в лириката на Сафо

БОГДАН БОГДАНОВ

Въпреки че е достигнала до нас във фрагменти, цитати в антични текстове и откъси върху папирусни листове, лириката на Сафо е по-лесна за обхващане, защото е тематично и стихово по-еднообразна. Тя е любовна лирика. Разбира се, спори се за външния контекст на любовните ситуации в нея, а и за техния вътрешен смисъл. Поради фрагментността и съвременния контекст днешните тълкуващи са естествено изложени на опасността да не доловят тогавашното, чийто дял в тази любовна лирика не е малък.

Скоро след смъртта на Сафо нейната поезия придобива известност и започва да се разпространява записана. Това поставя начало на легендарна слава за поетесата, но стимулира и събирането на творбите й в сборник. Любовното в тях става своеобразен знаков фактор в елинското разбиране за делото на Сафо и изтиква в по-заден план малкото тясно регионално, в което тя живее, и празнуванията-прекарвания на време в по-тесен женски кръг, контекста на човешките състояния, които тя представя и коментира в своята поезия.

Доколкото се разбира от достигналите до нас откъси, Сафо и нейните приятелки са адептки на култово почитане на Афродита или Хера. Свързано с определено място и регулярност, то е външното, което събира и скрепява в затворен приятелски кръг тези жени. Сафо е може би ръководеща и дори жрица в малко женско публично-частно сдружение. По-късни тълкувания в 19-и и 20-и век, опитали се да освободят името й от грубото разбиране, опетнило я в нейната антична биография, правят от нея учителка в школа, подготвяща за изтънчеността на брака, а и за любовта, в която е редно да имат опит младите жени аристократки. За което има податка в прочутото стихотворение на Сафо «Равен на боговете ми се струва».

Това така «дописано» външно обстоятелство не отменя другото по-достоверно в нейния живот - че обичаните от Сафо са жени и че става дума за преживявания в по-затворена аристократическа еолийска женска среда, по-свободна от по-добре познатата ни йонийско-атическа. Очевидно в нея е влизала и възможността жена да бъде поетеса. И другото достоверно - че Сафо е в разцвета на силите си в първата половина на 6-и век пр.Хр., че живее в Митилена на Лезбос, че е омъжена за аристократ, че за десетина години по време на тиранията на Питак е в изгнание, че е съвременница на лирическия поет Алкей, също от Митилена, и че има обичани дъщеря и брат.

Сигурното, отнасящо се до поезията на Сафо, трябва да разделим на регионално и общо. Регионален е характерът на тогавашното устно изпълняване – това, че тези писани за определен случай стихотворения се пеели или припявали в съпровод на лира с телодвижения и дори танц. Повечето от достигналите до нас фрагменти са от солови песни, изпълнявани от едного (т.нар. монодии). По-малка е частта на хоровите песни, химни и сватбени песни (епиталамии). Регионален белег е и строфическият строеж на монодиите на Сафо, следването на малки куплети от по три или четири стиха (т.нар. сафическа строфа). Това, че в тези стихове се редуват различни стъпки, е в следата на старата индоевропейска песенна традиция, налице и в еподите на Архилох.

Нерегионална и по-скоро характерна за почерка на Сафо особеност е тричастната кръгова композиция в повечето нейни стихотворения, следването на първо, второ и трето, като третото повтаря първото и прави от второто среда. Тази постройка е очевидно нещо по-късно, насложено върху по-ранното традиционно следване на строфи. Сафо, също като Пиндар един век по-късно, го нарушава и по друг начин – с фрази, които свързват края на една с началото на следваща строфа.

Що се отнася до изтънчените отношения и  преживявания, в лириката на Сафо, те не са породени нито само от локалната среда, в която тя се движи и твори, нито са само израз на нейната индивидуалност. Става дума за аристократическа подчертано негруба женска еолийска среда, но и за особен личен свят. Ако разполагахме със съответни инструменти, може би бихме открили шевовете на тяхното свързване и моментите на колебаене между едното и другото. Имаме свидетелство за подобно колебаене във вариантите на нейното име - Сафо е станалото универсално елинско име на поетесата, но в Лезбос и Еолида в онова ранно време то не е Сафо, а Псапфо или Псапфа.

Любовната ситуация в лириката на Сафо   Любовната ситуация може да е нещо външно случващо се, но може да бъде и нещо вътрешно изпитвано. Външното и вътрешното обикновено се комбинират. Но и поотделно, и свързано те са нещо времево, съставено от два момента - единият е отсъствието на обичания, съпроводено от изпитвана липса, а другият е случващото се присъствие, будещо радост. Двата момента могат да следват един след друг в проста нарация, но могат и да се свързват в първото на липсата, в което копнежът на обичащия преминава в мечтаене и той си представя по-раншното или бъдещото присъствие на обичания. 

Поезията на Сафо е своеобразен набор от вариантите на този стандарт. В основата на всички стои обичането-липса, изпитвано в самота и отдалеченост. То е желание-копнеж (pothos), теглещо към удовлетворяване. Удовлетвореността е вътрешното второ, резултат от външното на обикновеното идване-присъствие на отсъстващия и всички останали степени на свързване с него - нежния телесен досег, пълния физически акт, постоянното прекарване заедно и социалното заедно на свързване в семейство. Това, което сигурно липсва в поезията на Сафо, е пълното физическо свързване. Налице е личното на изтънченото заедно с обичания на прекрасни места в бране на цветя, сплитане на венци, увенчаване, загръщане в прекрасни дрехи, духовито разговаряне, шегуване-смеене и танцуване и участие в ритуали.

Ако искаме да представим по-точно любовната ситуация в достигналите до нас фрагменти от стихотворения на Сафо, би трябвало да разгледаме отделно първото на липсата и отсъствието като външна и вътрешна ситуация, свързана с копнеж и мъка, и второто на присъствието като външна и вътрешна ситуация на възторг и радост. В любовните стихотворения на Сафо обаче не само се представят любовни ситуации, а се поражда и разгърнат времеви ред с повече следващи и наслагващи се моменти.

Първият от тези моменти е самото казване, това, че за нещо изпитвано, случило се или редно да се случи говорещият или съобщава това на самия себе си, или по-често го споделя с друг, който е само слушател или който е молен за нещо. Вторият момент е случилата се и представена любовна ситуация, причина за това казване. Третият е видяната и описана красота на обичания, на красиви места и пейзажи, четвъртият - рефлексиите-определения на любовта и петият - образувала се нарация, в която тези моменти се свързват.


Разгърнатият времеви ред и нарацията в стихотворенията на Сафо   Първият добър пример е класическият кратък фрагмент 74, в който поетесата представя нещо просто – Луната и Плеядите са вече залезли, среднощ е, времето минава, а тя продължава да лежи сама. Това външно е образ на простото първо в любовното ситуация, на копнежа-очакване, който в случая вече е преходил в неосъщественото второ, останало без име в безмълвното будуване. Повечето кратки откъси от лириката на Сафо са такива харесали се и затова цитирани формули.

Някои, за разлика от мълчаливата неподвижност във фрагмент 74, са динамични. Любовта е и разтърсване-тресене. Във фрагмент 97 Сафо нарича Ерос, неудържимо сладко-горчиво подмолно чудовище, което я люлее и подкосява нозете й, във фрагмент 44 Ерос разтърсва душата й така, както планинският вятър люлее дъбовете. Не знаем в какъв времеви ред са влизали тези кратки казвания.

По-дългите достигнали до нас откъси разкриват съдържателния пълнеж на първото в любовната ситуация. То е копнеж по момиче, с което Сафо е била преди време заедно. Сега момичето е другаде, омъжило се е и поетесата си спомня с мъка за безвъзвратно отминалото щастие. В дългия фрагмент 93 в тристишни строфи всичко е в раздялата при заминаването. Двете плачат, момичето казва, че това е нещастие и уверява, че не иска да тръгне. Сафо не го спира, но моли то да не забравя нежните грижи и очарования, на които се е радвало тук – безгрижното сплитане на венчета и гирлянди, изсипваното миро, любовните постели с просветваща телесна красота, дъхави коси и мекота, прекрасните свещени места, на които са били заедно.

Подобен е времевият ред и във фрагмент 95 - Гогила, напуснала Сафо, или самата Сафо в унисон с любовния копнеж копнее да умре и да види прохладните обсипани с лотоси брегове на Ахеронт. Във фрагмент 36 Сафо призовава вероятно същата Гогила с фина наметка на раменете да дойде тук с лидийската си арфа.

По-ясен, но развит в друга посока е фрагмент 96. Копнежът е към момиче, омъжено далече в Сарди, което блестяло сред лидийските жени така, както понякога на залез слънце розовопръстата луна засенчвала другите звезди. Това сравнение като в народна песен е необичайно разширено - погледът обхваща соленото море и полята, покрити с цветя разтварящи се привечер като в утро. Което буди спомена за отминалото щастливо заедно, когато те живеели в песни и танци като богини. Сафо отива мислено в Сарди при своята приятелка и във вълната на любовната емпатия улавя и нейния копнеж, как тя измъчена и безсънна страда за ласкавата Атис.

Сложно тиражирано далече и другаде, отскачащо в близкото и заедното, но пораждащо далечно  и вътре в близкото. Вероятно на същата Атис, по която чезне нейната далечна приятелка в Сарди, във фрагмент 98 Сафо казва: «Дотегна ти, Атис, за мен да се сещаш, при Андромеда все прелиташ».

По-ясен е времевият ред в запазените няколко сафически строфи от стихотворението във фрагмент 27. В началото е констатацията, че всеки смятал за най-прекрасно онова, което харесвал. След два примера очевидно за харесвано от мъже, Сафо приключва поантивно, че за нея най-прекрасното е съществото, което обича. След което до края на третата строфа е разгърнат, вероятно във втората част на стихотворението, класическият пример за влюбената Елена, най-красивата от смъртните, оставила съпруг, дом и деца и отплувала за Троя. След първите два стиха в четвъртата строфа, банално обяснение защо станало това, започва третата част - за отпътувалата далече Анактория, чийто сияен лик и изящна походка тя искала да види, а не «всички лидийски колесници и войни, влизащи в битка». След което изглежда се е разгръщал споменът за отминалото щастливо заедно.

Този фрагмент 27 е вероятно поетическа реплика на обичайни за Архилох мотиви, известни ни по двата фрагмента за захвърления щит и ниския кривокрак смел войн, когото той предпочита пред наперения снажен военоначалник. Също в разрез с епическия стандарт за редно и красиво, Сафо лирически песенно предпочита друго - не обикновеното малко себе си или храбростта по същество като Архилох, а вътрешното красиво на обичането на красивия. Породено от трепет-вълна-досег с красота и усилено от очароващо заедно и разочароваща раздяла, после повдигнато в по-високата степен на копнежен спомен то поражда поетичен текст. 

Световната си слава поетесата дължи на големия откъс от стихотворение в сафически строфи, достигнал до нас цитиран в късния античен трактат «За възвишеното» от Лонгин. Сафо се обръща към любимо момиче поради външното на сцена, която става пред очите й – влюбеният мъж, може би бъдещият жених, е седнал до момичето очарован от красотата и сладкото му говорене. Това външно е в другото външно на виждането на тази сцена и на вероятно изпитваната завист, без да е ясно дали това става сега, дали се е случило по-рано или е само въобразено, доловим подтекст на копнежните думи в първата строфа и началото на втората: «На боговете равен ми се струва този, който срещу тебе е седнал и отблизо слуша как сладко говориш и красиво се смееш». 

След тази първа част следва важното, поради което Лонгин е цитирал откъса. То е във втората по-дълга част на стихотворението, вероятно обрамчена от трета по-кратка. Виждайки радостта и възхитата на влюбения младеж, Сафо споделя какво изпитва тя при появата на любимото момиче. Нещо лично или може би самата съкровенност на обичането, то е динамично телесно състояние, граничещо със смъртта, но и оставащо в спомена и можещо да се изкаже - сърцето полудява, гласът секва, езикът се сковава, под кожата плъпва пламък, очите не виждат, ушите бучат, тялото затреперва и се облива в пот, лицето побледнява, при вида на любимия влюбеният сякаш умира.

Рязко навън и опасно навътре, екстазна връзка на душевно деликатно и телесно, то прилича на сексуалния акт, но по особен начин и го надхвърля. Към което се добавя и второто силно твърдение в този знаменит текст – това вътрешно телесно-душевно интензивно е самото външно на редовото заедно с обичания. То не зависи от онова, което се случва физически между тях. Защото е самата любов-разтърсващо очарование, вълнуващ спомен и следващото от тях очарование на  поетичен текст.  

Единственото цяло стихотворение на Сафо, достигнало до нас, е молитва към Афродита в седем сафически строфи. Изпитваща стихията на любовната мъка, по античния надредов начин, по който се преодоляват големите липси, говорещата се обръща към помагалата й и в други случаи богиня. Външната словесна ситуация е в самото изговаряне на молитвата. Текст-рамка, тя е разделена на две - на по-кратко първо и на малко по-дълго второ в края на стихотворението. Първото е самото обръщане към Афродита. По нейните епитети се разбира каква е и какво прави - безсмъртна дъщеря на Зевс, седнала на пъстър трон, коварна и залагаща капани, причинила и мъката на Сафо. Следва простата молба богинята да дойде. В третата част тази молба е разгърната – Афродита трябва да дойде, за да освободи умоляващата от любовната мъка.

Идването на богинята е сюжетът в средната втора част, в която се представя ставалото и друг път. Чула молитвата на  Сафо, Афродита оставяла златните палати на баща си и мигом се понасяла надолу на своята колесница, запрегната в хиляди пърхащи в ефира врабчета. Следва разговорът. Говори само Афродита, Сафо мълчи. Афродита я пита какво й е, въпросите са преразказани. Останалото е в пряка реч – тя разбирала защо мълчи нейната любимка, сигурно я изтезавала и мъчела обичана от нея, която не я допуска до себе си. Само да й каже името. Богинята обещава - ако я избягва, ще я потърси, ако не приема дарове, ще започне да й предлага, ако не я обича, ще се влюби в нея.

Това са трите хода на любовната ситуация – влюбване, домогване и постигане, без да е ясно в какво се изразява то, в обикновено прекарване заедно и приятелство ли, или и в любовни ласки и онова, което следва от тях. Разбирането на текста отскача в контекста на обичайното реално в античната среда, което обаче е нещо по принцип неравно, защото обичаният обикновено скланя да бъде обичан. И изобщо, но особено в античното време любовта е между влюбен и склонил невлюбен. Бракът е обикновено това – доведена у дома млада жена, с която младият мъж прави любов; тя може да не го обича, но дори и да го заобича, не бива да го показва. Така е и при другото обичане на юноша от по-зрял мъж. И когато скланя да бъде обичан, юношата може да не обича, а само да търпи благосклонността на обичащия.

Но има и нещо повече. Своеобразно изключение в античното време, то е заслужено за любимка на Афродита като Сафо, а може би е и прието в интимния аристократически женски кръг на Лезбос – необичащият в един момент да се влюбва в обичащия. Ще мине доста време, докато тази взаимност в любовта бъде приета и стане универсален стандарт за всяка любов.

Силата на това стихотворение, с иначе толкова къса нарация-схема на първо и второ на любовта, е в това, че бидейки същественото, което се случва винаги, когато някой обича, то е достатъчно и прави излишно разгръщането му в по-реален план. По-доброто по-идеално е под ръка, то е презентациите на елинския божи свят. Афродита е това идеално либерално равно и взаимно, което почти никога не е налице в редовата реална човешка любов. Молитвата към Афродита е вход към него. За поета остава единствено задачата да го представи зримо. И то става зримо в шарения престол на Афродита на Олимп и запрегнатите в нейната колесница хиляди врабчета.

Днес не е лесно да схванем кое прави от тези два образа толкова точен любовен символ. Поезията на Сафо като че ли внушава един от добрите отговори – между многото символични определения, които получава в нейната поезия, любовта е и това - ослепяваща погледа искряща пъстрота и стремително пърхащо спускане от сияйното горе към все по-тъмното надолу.

Единственият по-голям откъс от стихотворение на Сафо, в който се открива по-цяло повествование е фрагмент 56. Изглежда той от епиталамий, предназначен за сватбено тържество. В запазената част говори вестител, който съобщава на Приам, че Хектор и другарите му наближават пристана с корабите, натоварени с прикя, довеждащи в Троя нежната невеста Андромаха. Приам се вдига от трона, вестта се пръска в широкия град. Всички се изсипват на пристана. В града се образува празнично шествие.

Миналото време на разказа показва, че се предава спомен. По омировски се представя всеучастие -  на млади мъже и девойки, на войни и колесници, прозвучават флейти и тъпани, свещени песни на момичета, горестни викове на старици и прекрасен пеан, подет от мъже. Многозвучието върви заедно с другото вкупом - на пълните  с хора улици, на повдигани купи и бокали и разливано миро. Всичко прелива, както е редно на празника на пристигането на невестата на първородния син. Откъсът е непълен, липсва времевият гръбнак, нанизвал отделните случвания.

Неговото съдържание е голямото най-външно на любовната ситуация: довеждането на невестата и ритуалът на сватбата. Любовта винаги е отвеждане и довеждане. И тя като всички антични празници е шествие с определен ред и цел. Колкото по-високо стои женихът, толкова по-отдалече идва невестата. Тяхното свързване е важно за тях и семейството им, но и за някакви всички, които означават с високата му идеалност своето редово благополучие. В този епиталамий Сафо изглежда е правела видимо онова странично по-частно, което големият епос не е допускал да се представя разгърнато.

Което заедно с коментираното по-горе репликиране на Архилох показва как са се осъществявали в онази текстова среда лигатурите, свързвали онова тогава все още неготово и нестанало по-цяло, което днес така леко наричаме старогръцка литература.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Уважаема Веселина,
Едва преди малко можах да се вчета във вашия „фатален” текст. На мен той ми носи необходимата хипноза на хубав текст. Но съм доста уморен, днес с маркизата я ударихме на чистене и битови ремонти. Каталясахме. И отбелязахме, всеки поотделно и после заедно, че не сме, което бяхме. Няма ги онези сили, чевръстост, подсвиркване по време на физическата заетост. Мина ми през ум, то май и децибелите на взаимните ни любовни дебати не са, което бяха. Санитарният ни полуден, проточил се цял ден, даде все пак неочаквано добри резултати. Оставихме малко и за утре…Тази вечер дори и маркизата няма да почете /в момента гълта „Любов” на Елиф Шафак/, ще заспим неусетно пред телевизора. Както правят повечето отрудени българи на нашите години.
Но текстът Ви е хубав. Неговата свързаност произтича както от заглавния ритъм на професор Богданов, така и от вашето умение да прониквате калейдоскопично в градимото с думи. Да заставате в спрелия да протича, готов текст, но и да нахвърляте със завидна енергия и неутолимост вероятната карта на протичането му, спазвайки, често безупречно, равновесното на отминало-сегашно-идващо. За вашите коментари бих казал, че наистина ми действат забавено-хипнотично. Поздравявам Ви от сърце и за покачването в Гугъл!
Иначе, какво чудно има в това, пишещият да не хареса своето. Ами то това си главната майстория в писането. Важно е някой друг да го разпознае като свое и да му се нарадва.
Както уважаемата Тити се зарадва на маркизовите любовни „познания”. Искрен привет!
Сърдечна благодарност към Професора! Гледах клипа на Лейди Гага, въздействащ е. Но и ние не се предаваме лесно.
И не се хващайте с чистене през почивните дни. Ах, този Септември!
Тема № - 65 Коментар № - 6958 Dekarabah - 2012-09-07 20:46:48
Похвални усилия на Веселина - не мога да не й се възхитя. Професорът, свързвайки фрагментите от стиховете на Сафо в свой преразказ, е изградил цялостен текст, а тя, също като кон в грънчарски магазин, е нахлула в преразказа му и го е потрошила на дребни 13 фрагментчета, като по всяко едно от тях е драснала и нещо като анализ. Очертава се май задача за деня: сглобяване на фрагментите на преразказа с анализ и анализ на анализа. С повишена трудност ми изглежда. Това е по силите, струва ми се, единствено на професор Богданов.
Само той би могъл да знае, дали онова, което смело твърди Веселина, че е мислил-казал, наистина си го е мислил-казал.
А аз ще се отдам на нещо не така детективско/пъзелогично. Ще си припомня елегантните стихове на божествената Сафо, заради усещането за финес, което непосредствено създават. Е, после ще прегледам и решението на задачката. Ако го има.
Тема № - 65 Коментар № - 6957 Тити - 2012-09-07 12:14:13
Много исках да напиша свързан коментар за този текст на професор Богданов, но не успях - затова и разделих предния коментар на 13 отделни части - фатални. Сигурна съм, че дори и да беше свързан - пак нямаше да се разбира - вчера докато го писах, пишейки, повече четях текста, затова и написаното ми се струваше много хубаво. Тази сутрин - като го прочетох без текста - видях, че не става за нищо, ако не се чете заедно със заглавния текст и че онова, от което съм се чувствала добре е не моят текст. Хубавата новина обаче е, че посещенията, които в тази тема нараснаха така бързо - всъщност не се дължат нито на Л-е-й-д-и Г-а-г-а, нито на това, че сме писали за секс. Те са истински посещения, получени от това, че Гугъл ни е допуснал на по-висока позиция. Затова спокойно ви поздравявам с това:

http://vbox7.com/play:5b217cd2
Тема № - 65 Коментар № - 6956 vesselina vassileva - 2012-09-07 08:15:58
1. Този текст по някакъв начин прави нещо, което друг път не съм виждала в тази интензивност, която работи тук – намиращ се на средата между текстовостта и реалното, синхронизиращ себе си като разказ и като интерпретация, свързвайки граници, които преди това сам е подчертал – той наблюдава външния контекст на любовните ситуации от висотата и приложимостта на вътрешния смисъл – не само на един контекст и от погледа на един автор, но и сам правейки времето, за което говори в литературността, въвличайки към автора - и своя читател, по начин така, че едно нещо, за да бъде сигурно съществуващо – никога да не забравя своето отместване, което всъщност е и негово присъствие: в един божествен свят Афродита се вижда, когато става от своя трон и полита с ангелска колесница надолу към Сафо, в един човешки – Приам се вдига от трона и се слива с образуващото се празнично шествие, което той ще означи, от една страна - в пренасянето на вестта, а от друга, в свързването. Човек получава усещането, че Афродита и Приам – като в един квантов свят стават от троновете си в едно заедно време – на още едно ниво, означавайки онова вътрешно (идването на Афродита) и онова външно (тръгването на Приам и неговата общност), с които се правим - не само в текстовете.

2. Стихотворенията на Сафо – са загубили две неща – външния контекст на любовните ситуации и времето – това означава, че ние можем да се настаняваме в оставеното от тях място – с нашето време и нашите любовни ситуации. Онова, което не се губи и не се е загубило обаче, е вътрешният смисъл – може ситуациите и времето да са абсолютно различни, но вътрешният смисъл – различен ли е – или в една сигурна основа, той е много еднакъв. Затова е можел и солово (от една страна) да се пее пред множеството (от друга страна). Танцът и движенията на онзи, който е взел текста от един автор, но сам не е авторът - и го изпълнява, не пресъздават ли една абстрактна обобщена обща ситуация, в която да могат да се отключат личните ситуации. Тричастната кръгова композиция и свързването на краищата и началата в строфите – не е ли по същия начин абстрактната форма на времето, в което могат да се настаняват всички – в свързаност и безкрайност. Може ли да разчитаме на един вътрешен смисъл, който ни е много общ и чрез него да разтълкуваме и останалите неща. Миналото и бъдещето.

3. Аз имам навика да си харесвам различни части от текстовете и да мисля предимно върху тях – но този текст за Сафо, който по характер много ми заприлича на „Европа-разбирана и правена“ не е от текстовете, позволяващи да се накъсват – в него има една цялост - може би именно от това, че в текста има вградена реалност. Казвам, че текстът за Сафо прилича на „Европа-разбирана и правена“, защото той 1. Има вградена реална ситуация (която ние не знаем, но тя се усеща като едно Приамско ставане, заедно със ставането на Афродита), 2. Провокира те да вградиш в него своя реална ситуация и 3. Не може да се чете разкъсано, въпреки че има места и любовни формули, които са същински сентенции – но ти не можеш да минеш и да ги вземеш, така както не можеш и да останеш напълно и завинаги в реалната си любовна ситуация и трябва да преминеш в текста. Накрая има текст – но именно той е къщата на твоята реалност.

4. Любовната ситуация е равна на любовната лирика – и двете се състоят от нещо външно случило се и вътрешно изпитвано. Ние наричаме „непосочими неща“ онези, които не можем да видим и докоснем, но литературата, с нейните непосочими, но примерни разкази, може да направи непосочимите неща посочими – да ги изведе и посочи – да превърне липсата в присъствие. Едно от големите места в заглавния текст, до което не мога да се добера отделно е кривуличещото представяне на любовната ситуация, за която първо намирам формулата. Ситуацията по принцип е нещо, което се случва реално, ситуациите са тези, които правят сюжетите, разказите със сюжети, действието. Подобно на любовната лирика те могат да бъдат нещо външно или нещо вътрешно – външно случващо се или вътрешно изпитвано. (1.) Външното и (2.) вътрешното представят два момента (1.) на отсъствието на обичания, съпроводено от изпитвана липса и (2.) на случващото се присъствие, будещо радост. Подреждайки опозицията на външното и вътрешното, в тяхната перспектива застават присъстващото и отсъстващото, но също и случващото се реално и онова, случване, което се представя в текста и което продължава случването, превръщайки го в контекст от различни времена и хора. Онова, до което искам мисленето ми обаче да достигне е, че не друго, а именно втората част от тази опозиционна перспектива – отсъстващото-вътрешното-литературата - са средата, която може да направи така, че от липсата да се изгради присъствие.

5. Професор Богданов казва, че когато моментите на присъствие и отсъствие следват един след друг – имаме проста нарация, макар че, ако ги приемем като моменти на лишение и преодоляване на лишението - то ние имаме нещо, което може да се нарече разказ със сюжет – да, но и този разказ със сюжет е една проста нарация, граничеща по смисъл с повествованието, спрямо онова, което се получава, когато присъствието и отсъствието се свържат във второто – на липсата. В това свързване се вижда едно нещо, което за мен е едно от най-острите места в текста – присъствието в отсъствието: „липсата, в която копнежът на обичащия преминава в мечтание и той си представя по-раншното или бъдещото присъствие на обичания.“ Вижда се:

1.Присъствието на едно нещо, именно там, където то реално отсъства. Това е една по-висша степен на присъствие, която не че черпи от посочимото – но въпреки това постига едно присъствие от по-голяма величина.

Именно тук, според мен, може да се наблюдава най-добре движението на моделите за реалност, защото има и втори казус.

2.Това присъствие, което се постига въпреки реалното отсъствие – прави обекта – обекта на любовта – създава любимото същество – свързвайки други две части от онази опозиционна парадигма – МИНАЛОТО, което е присъстващо, реално случило се, външно и БЪДЕЩЕТО – което може да се представя така, както би се направило. Това бъдеще, заедно с първите три неща – вътрешното-липсващото-представяното - е светът-реалност такъв, какъвто искаме да бъде.

Има и още едно нещо, което може да се мисли в перспективата на разказа – в текстовете нарацията няма никакво значение, и когато примерността на текста е в по-голяма доза и може да се отнесе за повече хора чрез това. Затова и стихотворението за Афродита има кратка нарация.

6. (Четенето на този текст е особено усещане. Той ни поставя до нещо реално, случило се, външно, видимо посочимо – и отпуска въжетата към бездната на нещо, което трябва да стане такова, каквото искаме. То не е нереално – въпреки че е отсъстващо, то може да се създаде в тази липса и литературата ни дава примерните модели за това. Когато се откъсваме – си мислех вчера – от висотата на текстовете – ние падаме на земята като едни малки отломки от злато и смарагди - падаме долу като онези късчета мръсно злато, за които Платон разказва, че падали и ставали разядени и развалени от гниенето и осоляването поради наслояващото се върху тях, откъснати от онзи голям надсвят, който е целият от чисто злато и смарагди, но от който, все пак, и ние сме част. Това обяснява как така Платон е успял да опише Земята, все едно я е видял от космоса – въпреки че космическите кораби по неговото време са липсвали. Бил е в текст.)

7. В абзаците за любовната ситуация в лириката на Сафо, видях първата любовна формула – която не може да се използва отделно от всички други неща, защото е формула-свят-реалност. Поезията на Сафо, но и самата литература са постигането на присъствие в отсъствието и правене на бъдеще от миналото... Тук има и още един момент – удовлетвореността от реалното идване-присъствие – не е нещо външно, а е вътрешното второ. В поезията на Сафо липсва пълното физическо свързване, но не липсват присъствието и удовлетвореността – т.е., не липсва пълното вътрешно свързване – което нищо чудно и да е самото физическо. Самото физическо – започва да става от духовно и вътрешно във видимо и физическо – именно чрез текста – и то не само за Сафо и нейните външни истински случвания, но и за други, сред които и ние. А това вече наистина е истинско времево протичане и време.

8. Професор Богданов представя постигането на присъствието от отсъствието чрез следните моменти:

1. Самото казване на себе си или на някои друг на нещото, което е изпитвано – случило се или редно да се случи
2. Случилата се любовна ситуация, която е причина за това казване
3. Видяната и описана красота на любимия на фона на красиви места
4. Рефлексиите-определения на любовта
5. Образувалата се нарация, в която се свързват всичките тези моменти

Тези моменти освен за поезията на Сафо – те се отнасят и за заглавния текст, а и за всяко едно говорене. Формулата може да бъде използвана – само ако нашата цел е светът и нещата да бъдат такива каквито са – разказът, свързването на нещата – са реалността и времето. Най-интересното, до което достигнах тук обаче и което по-нататък в текста на професор Богданов се доказа, е, че онзи, който слуша или който е молен за нещо – той е даймонът, вестителят – той е онзи, на когото се говори, но и който говори, докато първият говорещ мълчи, но той е и онзи, който чете – читателят. В стихотворението на Сафо – такава е Афродита, към която Сафо отправя молитва, но такъв е и вестителят, който съобщава на Приам, че Хектор води Андромаха. (На такъв ли даймон е говорил Сократ, такива даймони ли са Ерос и Ате – водещи любовта и лудостта – двата синонима на разбирането, което пък от своя страна е синоним на божественото?)

9. Продължавам по текста. Стигнала съм до мястото за разгърнатия времеви ред и нарацията – фрагмент 74. Когато посочимото-случило се-реално остане в съвпадането със себе си – в искането за посочим свят, липсата не прехожда в онова присъствие, което може да се постигне и в отсъствието. В стихотворението затова „тя продължава да лежи сама“. Именно оставането при реалното-посочимо пречи да се породи време и реалност, но и още нещо – това спиране означава и спиране в четвъртия момент – този на „рефлексиите-определения на любовта“. Харесалите се формули, които се цитират – всъщност означават невъзможността за случване – „неосъщественото второ“ на превръщането на отсъствието в присъствие, неосъщественото второ, останало без име, останало и без своя първи момент, този на „казването“ – останало в „безмълвното будуване“. (Но как от формулите да направим разказ – най-трудната последна стъпка до целта?)

10. Някои от стихотворенията на Сафо спират – спират при първото на любовната ситуация – ние също често спираме там – при някой, с когото сме били преди време реално, но не го завръщаме; до раздялата при заминаването; при нещастието и неискането да тръгнем – реално, но и неискането да тръгнем към онзи пети момент, в който превръщаме определенията на любовта в нарация. В реалност обаче - стихотворенията на Сафо, макар като нарация да представят спиране при първото на любовта, са продължаване, защото те са онова превръщане на реалното такова, каквото то не е само външно и не е само за онези случили се неща, но и за нас, и за всички. Сафо прави време – веднъж реално време на реално случили се неща, което обаче е лесно за изгубване – и друго – голямо време, което винаги продължава.

11. Професор Богданов казва, че преразказва стихотворенията, но този преразказ не е обикновен преразказ – реалното напускане на Гогила – спирането при първото на любовта може да означава смърт за онзи, който остава сам, завръщането на Гогила обаче – трябва да е завръщане с арфа и обещание за прехождане-време. Това време може да се постигне и с мислено отиване при някого – дори когато цели парчета от каквито и да било текстове – липсват. Така както застават едно до друго външното-присъстващото-миналото, вътрешното-отсъстващо-бъдещото - до тях се подреждат също и близкото и далечното.

12. Пристъпвайки към следващата част на текста – вече зная – това не е текст: външното на сцената; външното на говоренето, което май не е говорене като онова, от първия момент „самото казване на себе си или на някои друг на нещото, което е изпитвано – случило се или редно да се случи“; външното на виждането, което е реално; мълчанието на наблюдаващия – което май не е мълчанието на безмълвното будуване от фрагмент 74 – а обратното; изпитваното; доближаването на Сафо, която наблюдава; нейното мълчание в ситуацията и нейното говорене над ситуацията; нейното стихотворение – което именно то остава цяло; ние – които сме фрагменти: „рязко навън и опасно навътре, екстазна връзка на душевното деликатното и телесно, то прилича на сексуалния акт, но по особен начин и го надхвърля“. Това не е формула, а е разказ. Но трябва да се продължи, защото има и нещо второ: „това вътрешно телесно-душевно интензивно е самото външно на редовото заедно с обичания“.

13. Любовният символ на запрегнатите в колесницата на Афродита хиляди врабчета. Те са подвижното място с което Афродита сменя неподвижния си трон, така както Приам се вдига от трона си тогава, когато вестителят му съобщава за Хектор и Андромаха. И Приам и Афродита имат тронове, но само това вестяване-споделяне, може да ги раздвижи. Цитираното от Маркиза място от текста на професор Богданов е прекрасно: „между многото символични определения, които получава в нейната поезия, любовта е и това - ослепяваща погледа искряща пъстрота и стремително пърхащо спускане от сияйното горе към все по-тъмното надолу“. „Надолу“, където влюбването ще бъде само припомняне на онова, което ни се е случило горе. Врабчетата могат да се свържат с крилете, а крилете - с перата, а перата с оперяването, и по-нататък врабчетата лесно ще се превърнат в ангели – в ангели-вестители като даймоните, от които са произлезли всички хора.
Тема № - 65 Коментар № - 6955 vesselina vassileva - 2012-09-07 07:52:10
За възрастта и любовта ще се съглася с Вас, Маркизе. Току виж ме треснала след 10-20-30 години? Знае ли човек какво му готви съдбата! Я, по-добре да си мълча като все още не съм минала през всички етапи на живота си - по-разумно е.

Голям сладкодумец сте, Ваша Светлост! Бързо ме убедихте:)

Тема № - 65 Коментар № - 6954 Тити - 2012-09-06 23:36:58
Права сте, уважаема Тити,
Така ги подкарахме младите с укори, че сигурно се превиват от смях. Късното лято си е най-романтичното любовно време. Едно време това се усещаше още по-неотвратимо, защото нали си спомняте онази песен на незабравимия, душевен, чудногласен Емил Димитров: „…но дойде септември и аз заминах войник.” За любовта обаче, не съм съгласен, тя да има силни и слаба възрастова хронология. С нея си се раждаме. И пак тя ни помахва отнякъде с кърпичка, докато със сетни сили мърдаме и придихаваме. Въпросът е, че отношенията ни с това ослепително, пленяващо, възторгващо ни до възбог, но и хвърляло ни в горестни болки чудовище, са страшно оплетени.
Могат ли текстовете, в нашия случай литературните, да ни усилват и извеждат повече взели сладост и по-малко покрити с рани през тези оплетености? Засега нито един сериозно издигнат мислител, богоравен поет или дълбок познавач на човешката душа не се е подписал с две ръце под такова виждане. Но по въпроса се работи, както виждаме, още от онова даряващо идване на впрегналата пърхащи врабци Афродитина колесница, видяно от Сафо. Превърнато с един кратък словен щрих от проф. Богданов в: „… любовта е и това - ослепяваща погледа искряща пъстрота и стремително пърхащо спускане от сияйното горе към все по-тъмното надолу.” Доста има какво да се усети, поразговори и поразтърси след такова кратко, но довеждащо до дълбоко отваряне казване… Нас ни домързя. Не вярвам да сме се зачели в любовни романи, където, предполагам, също са казани много неща по тази неизбродна тематика. Оставихме Сафо сама да твърди, че любовта е по-голямо нещо от телесната отрада. Макар и да е най-добре да си повървяват от време навреме заедно.
Що се отнася до участта на най-хубавите ябълки, маркизът смята, а сигурен съм и маркизата е съгласна с това, че по-добре е да си останат най-горе, стаени и недостигнати, отколкото, както казваме по нашенски, да ги изядат прасетата. Майтап.
Честито Ви Съединение!
И прощавайте, че онзи ден го определих като „някакви празници”.
Тема № - 65 Коментар № - 6953 Dekarabah - 2012-09-06 17:13:28
Времето е прекрасно, професор Богданов. Нормално е младите да предпочитат да живеят реално, в живия живот, а не като текст във форума, да искат да правят и да правят любов, а не да се задълбават в теориите за нея, колкото и те да са впечатляващо развити и представени интересно. Аз не бих ги съдила строго за отсъствието им. Нещо повече - не бих ги съдила въобще. Сега им е време. Човешкият живот е кратък.
А и за да могат да пишат силно, искрено и убедително за любовта след време, им е нужен опит. Е, освен и придобити знания от книги, разбира се. Тъй че, искрено пледирам да ги оправдаете. Що се отнася до поезията на Сафо - намирам я за повече от изящна. Първата ми среща с нея беше преди години, именно тук, във форума и искам да Ви благодаря за представянето й. Беше чрез текста на М. Николчина. Едно стихотворение още оттогава ми стана любимо - за ябълката, останала самотна на върха. Винаги, когато се сетя за него, си спомням и за всичките си умни и добри приятелки, които точно така си останаха с очакването да ги свали някой от високото. Много женска, лично звучаща поезия, изтънчена, нежна... Затова е невъзможно да се пише прозаично за нея. Текстът Ви е страхотен, професор Богданов! Довечера ще го прочета пак. С удоволствие. А сега излизам навън да се поразходя. Не се чувствам все още твърде зряла и опитна, за да пиша и по-дълги коментари. Хубав ден и до скоро:)
Тема № - 65 Коментар № - 6952 Тити - 2012-09-06 11:53:50
А, Маркизе, да не мислите, че е заради Сафо, мен или вас, не е. Заради Л-е-й-д-и Г-а-г-а е. И като пиша името й, и аз повличам числово към нейната слава.
Бъдете здрав и честит!
Тема № - 65 Коментар № - 6951 Bogdan Bogdanov - 2012-09-05 20:12:47
Редовете на професор Богданов от тази сутрин ме понатъжиха. Впрочем, писани и в такава неприповдигнатост, те раздиплят още от главното и нароченото към една нова филологическа методология. Към една отърсила се от тясното словолюбие и слово-знание филология, проникваща в многообразието и целокупността на логоса като невъзможен за друга по-пълноценна замяна носител на разбиране за видимото и невидимото. В света и човешките неща и пътеки из него.
Той има право да се тревожи, защото недоглеждаме една особена ценност – хода и плътността на форумното време. Маркизът, сам често твърди – има и идва му времето. Но с главоломна скорост срещу ни напират и други /нелогосни/ знаковости и визуални намерения, склоняващи ни към мисловна хипокинезия, съпътствана от елементарни емоционални „телодвижения”. Онзи ден стана дума за разликата между Сафо и Л-е-й-д-и Г-а-г-а. Разбира се, не съм от бетонните тесногръдци, сънуващи несходството и абсолютната несъвместимост на такива реалности. Единствено трябва да знаем къде е границата, след която мълчанието ни обезсилва напълно. Пък и вижте, какво приказване и „социално разнищване” е из други форуми. Върху наистина тъничък лед от изказност над мрачна илитератна дълбина.
Не губя нищо от удовлетворението и нарастващите си надежди във вашата „александрийска библиотека”! Дълъг или не, ще се върна към Хезиод. Намирам, че и усамотеното четене на Мишима няма да намали от сладостта на литературното гурме на маркиза и маркизата. А и сме си под ръка и можем да пообсъдим. Може и по-нататък да ви драсна какво сме усетили, всеки от нас, с чувствителните читателски небца.
Благодаря за търпението и милото отношение към приказливостта ми.
И гледам, броячката на форума напоследък съвсем откачи. При мен ли е само? Сън ли е или наяве?
Тема № - 65 Коментар № - 6950 Dekarabah - 2012-09-05 16:55:20
Не се обаждам нарочно - станахме прекалено малко коментиращи. Но не в това е сегашната беда, а че и от тези малко поне двама правеха и друго – единият само маркираше, че пише, решил, че е редно да го прави, след като тази материя влиза в преподаванията му, а другият доказваше ценността си с оглед на нещо друго, което беше решил да постигне. Поради същото отпаднаха и други коментирали. Човек би казал, че са имали друга работа или че темите им са били чужди. Аз мисля, че отпаднаха, защото или постигнаха това друго, поради което пишеха, или разбраха, че няма да го постигнат.

Та затова не се обаждам – за да останем тези, които изпитват удоволствие да казват онова, което казват. Не че това е абсолютно възможно, след като едва ли най-човешкото в човека е, че говорейки пламенно по нещо, прави и друго. И все пак е редно да има места, на които тази двойнственост е празнично парирана. Нашият форум би трябвало да е такова място. Затова сърдечно благодаря на Веселина и Декарабах за старанието да кажат какво правя, не за похвалите им. Добре знам колко е трудно да се каже нещо без никаква оценка.

В тази книга се опитвам да мисля за текстовете на старогръцката литература по-топло теоретично, т.е. с повече научни термини засегнато човешки. Което е необичайно. Навикът е да сме едни, когато правим нещо професионално, а други - всекидневно. Убедени сме, че всекидневието е нещо просто практическо. Аз не смятам така. В тази книга разчепквам именно банално смисловото всекидневно. За мен няма по-голяма заблуда от видимостта, че за това банално няма какво да се каже и че умните хора са тези, които говорят детайлно и специализирано за детайли извън скучното безпроблемно всекидневно. Смятам упорито, че то е толкова сложно, колкото всичко друго и че в него имат опит, а и ум за плетениците му и простите хора с елементарна реч, а и животните.

Чрез текстовете на старогръцката литература и изобщо на литературата прояснявам именно този базов разум, над който онова, което наричаме ум и знание, е доста тънък пласт. Поради това и съм особено благодарен, че всички в този форум, и онези, които коментираха по описания по-горе двойнствен начин, допринесоха за подобряването на тезите в тази книга. Което не е особено обичайно при писането на книги в нашата съвременност. Обичайно е те да се представят публично и да се хвалят и порицават, а после да се забравят.

Но всичко си има край. Боя се, че след Веселина, Декарабах и Дмитрий други няма да кажат особено повече по заглавния текст. Не ми се вижда и много възможно да се осъществи и онова, което предложих – да се вчетем в “Пролетен сняг” на Мишима. Вчитанията са все още лични и свои. Затова и ще предложа за финал по обсъждането на книгата малко дългото заключение на главата за Хезиод, озаглавено “За типовете време и времевото протичане в литературните текстове». Така или иначе, книгата трябва да бъде предадена за печат. Моля Веселина да публикува това заключение като заглавен текст. Лятото продължава. По-нататък ще видим с какво ще се заемем.
Тема № - 65 Коментар № - 6949 Bogdan Bogdanov - 2012-09-05 10:23:11
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115562

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128085

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20088

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32680

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134270

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94139

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29005

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17729

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180796

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60718

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA