БОГДАН БОГДАНОВ

За задачата и подхода     Задачата, която си постaвям, e да коментирам основното, което прави
в този текст       човешкото говорене. Като казвам “прави”, имам предвид следните две положения, често свързани в едно говорене – постигането на нещo, за което не става дума в неговия текст, и внушението, което се  прави в този текст, че нещо е такова, въпреки че то не е такова. Защо се заемам с този коментар? Защото говоренето е типично човешко действие, което посредничи към ред други действия и в този смисъл подпомага тяхното разбиране.
      Като казвам “посредничи”, имам предвид подобен ход - от една по-непосредствена проява на говорене към самото говорене, после към свързани по-опосредствено с него други подобни човешки действия, примерно като четене и писане, а после преминаване и към още по-опосредствени действия като разбиране, мислене и правене. Това е като че ли смисловото основание и за прехода от говорене към правене във формулираната по-горе задача. Разбира се, към нея ме насочва и обикновеният мотив, че приемам съвременната научна теза, че човешкото говорене е и правене, и искам да внеса уточнения в нея.
      Тезата може да се изкаже и просто, и по-разгърнато, както постъпих и аз, като казах, че правенето се дели на две правения. Също и за самото говорене казах просто, че то е правене, а после, като добавих едно “и”, казах, че реалното говорене не е само правене. Така с тази добавка вече казвам, че освен споменатото по-горе двояко правене, ще коментирам и другото, което не е правене в говоренето, но което също е нещо определено и едно. Да, но и в така уточнената задача има проблем. Той е, че свеждам по-реалното повече до едно или две. Говоря за говоренето в единствено число, докато говоренията са повече, и казвам, че основното в тях се свежда до две проявления, докато те са повече.
      В какво е по-точно проблемът? В това, че в тези твърдения не правя разлика между съществуването на едното и двете и съществуването на повечето. А те съществуват по различни начини. Разбира се, има естествено решение, тъй като казването е само момент в едно говорене. В следващите след него други казвания допуснатото неразличаване може да се коригира. Може, но само компромисно. Първо, защото никое реално – и нещо, и място, и събитие, не може да се изкаже по съвпадащ с него начин, и, второ, защото никоя същност и основно положение не съществуват по начина, по който се говори за тях.
      Това се отнася и за разликата в съществуването на едното говорене и на двете негови проявления. Те са по определен начин по-близо до реалното, за което говорят, отколкото е говоренето за едното. Затова и замених в поставената задача едното на говоренето-правене с по-доброто на ставащото в него, което според мен е устроено бинарно. Нататък ще предложа и работно определение за това тaка устроено говорене. Веднага се повдигат следните два въпроса. Първият е защо наричам това определение работно? Защото според мен то ще е по-валидно в този текст. Вторият въпрос следва от този отговор. Той е дали има общовалидни определения? Има, когато става дума за естествено по-константни явления, вече сведени до понятия.
       Докато говоренето не е обичайно понятие и означава подвижно явление-нещо и в по-реалния си план като практика на говорене, и като говорене, което представя тази практика. Което означава, че в определени моменти говоренето се ограничава и става по-еднозначно, докато в други се изпълва с повече значения. Така че всъщност редуването на първото с варианти на второто е онова по-точно, в което е проявено едно говорене, а то трудно се подава на общовалидно определяне.
       Как би постъпило по въпроса редовото научно разбиране? Би опростило тази динамика до една или друга константа-същност-трайна истина. Или казано с парафраза, би разбрало това подвижно понятие-нещо чрез спирането му. Което би било стопроцентово говорно правене. Докато аз следвам не особено популярния принцип, че ако не всички, поне повечето обекти в човешкия свят, особено обектите в нашето говорене, са динамични и променливи. В тях, разбира се, има и константи с различна трайност, които обаче са само моменти в тяхната променливост.
      А как е устроена тази говорна променливост? От тройното съотнасяне между самите подвижни думи и словесни изрази, които постоянно се заместват помежду си, техните подвижни значения, с които става същото, и самите подвижни обекти, означавани и правени чрез думите, словесните изрази и техните значения. Като говоря за “подвижни обекти”, естествено различавам тяхната подвижност като обекти в речта на едно говорене от подвижността им като предмети във външния свят. Които две подвижности отвреме-навреме съвпадат. Това е и най-стабилното значение на думата “истина”. По-често обаче те не съвпадат. Което именно избягваме чрез т.нар. говорно правене.

За по-основното, което става     Както и при ред други понятия-неща с действен характер,
в човешкото  говорене     говоренето е понятие, но е и динамично нещо, което се дели на вътрешна и външна проява в отношение на свързване и отделяне. Говорене е и вътрешното на изричан протичащ текст, но и външното на протичаща ситуация, която ту влиза, ту не влиза в него. Някой казва и говори нещо, но прави и друго, което не е изразено в говорения текст. Говоренето освен това влиза и в отношение с други възможни говорения в цяло, което също се нарича говорене.  
      В подобно разширяване влиза и съвременната научна теза, че говоренето е и правене. Разработена по няколко несъгласувани начина, тезата се изказва и декларативно като кратко твърдение. Именно във втория случай тя е типично говорно правене. По-активно е обаче друго говорно правене - практическото противопоставяне между по-неточното редово и по-точното научно говорене. Защо казвам, че е говорно правене? Защото скритото в него твърдение е във висока степен нереално - т.нар. научно и редово говорене повече си приличат отколкото се различават.
      Ако едното в говоренето е т.нар. външно и има и друго вътрешно в него – самото казвано от него, това вътрешно също е устроено бинарно от допълващите се и наслагващите се в него едно рефлексивно назоваване-разглеждане на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува и друго репрезентиращо казване-представяне също на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува. Обръщам внимание на това, че и в двата случая говоря за едно нещо. В реалните говорения-нанизи обаче се говори рефлексивно и репрезентиращо за повече неща едновременно, които се изреждат, наслагват едно върху друго, а и се свързват в мрежи-модели за свят.
      След като умножих нещата, за които се говори, за да се приближа до реалните говорения, поради същото основание трябва да разгърна и пункта на онова, което нарекох “трябващи да съществуват”. По горните няколко начина по-реалните говорения говорят като за съществуващи и за неща, които не съществуват или които съществуват не така, както се говори за тях. Така правенето във външната ситуация на говоренето влиза и в текста на самото говорене.
      Но какво представлява едно говорене в плана на реферирането към съществуващи, съществували и несъществуващи неща, за които се смята, че трябва да съществуват? То е ред-наниз от моменти на съвпадане и несъвпадане на следните три страни - на по-пряко дадените думи и езикови изрази, на по-косвено дадените техни значения и на още по-косвено дадените неща-обекти, които в хода на това говорене стават ту по-вътрешни благодарение на значенията и употребяваните думи и езикови изрази, ту се възприемат и като външно съществуващи.
      Оттук и последствието, че при всяко говорене се редуват моменти на пълни покривания-съвпадания, на частични покривания и на пълни несъвпадания на тези три страни. Това редуване е основното съществено, което става в човешкото говорене - говорещият говори по този неравен начин с редуващи се моменти, защото има работа с външен свят, който постоянно усвоява, в който участва, но и който прави, външен свят, който и сам се променя, но който променя и самият говорещ.
      В името на това подвижно означаване-правене на неща говорещите правят и нови значения, думи и езикови изрази, а и езици. Ползват един или друг съществуващ език и се отнасят към един или друг съществуващ свят, като за да ги ползват и за да се отнасят към тях, те ги моделират и променят. Затова човешката реч е и набор от модули, които способстват за това променяне.
 
За отношението между мислене    Добър пример са двете думи “говорене” и “мислене”.
и говорене    Те са две и като думи, и като значения, и като неща-обекти, които означават. На равнището на самите думи мислене и говорене вече се свързват от наставка, която вкарва и в двете значението протичане. Това значение ги успоредява и поставя в отношение. Говоренето е и мислене, както и мисленето е и един вид мълчаливо говорене. Така влизащи в един вид пулсиращо отношение, двете стават отвреме-навреме страни на динамично нещо, останало не само на български без име.
     Това не отменя следната разлика между тези две страни - че говоренето не се е оценностило, от което не е последвало и свеждането на повечето негови проявления до едно най-добро, както е станало с мисленето, което се е оценностило и чиито повече проявления са се свели до най-доброто на чистото мислене. Естествено с последствие и за говоренето, тъй като това мислене е започнало да се смесва с говоренето, в което то се осъществява. По-големият проблем обаче е, че другите видове мислене са престанали да се смятат за мислене и са се слели с говоренията, в които стават.
     Но, така или иначе, по-малко в съвременната философия и наука и повече в съвременното редово говорене се е наложило улеснението, че и в писаните, и в устните текстове,  и в нашето мислене има и трябва да се търси един смислов ред. Това улеснение на свой ред е наложило следните две бинарности – първата по-осъзната между мисленето и говоренето, а втората по-неосъзната между доброто говорене, в което се мисли, и другите говорения, в които се мисли по-частично. Кое е по-реалното истинно положение? Че смисловите редове в устните и писаните текстове са винаги повече и че те стават още повече при естествено наслагващите се над тях контексти. Като казвам контексти, имам предвид, първо, контекста, който се поражда от самия текст, второ, външния контекст, към който текстът се отнася, и, трето, контекста, който се наслагва допълнително, когато някой се заема с разбирането на този текст.
      Не съществува обаче и е трудно да се изработи методика за отделянето на тези винаги повече смислови редове. А това би било полезно, защото от преплитането на тези редове се поражда всъщност комплексният смисъл на тези устни и писани текстове. Който смисъл при това не е просто вече изграден, но продължава да се доизгражда в хода на тяхното разбиране.

За двете основни процедури    Редно е да повторя защо ме занимава не друго, а говоренето.
в човешкото говорене     Защото с него не се е случило намаляващото обсега му оценностяване, станало с мисленето, и защото като добър посредник към други човешки дейностни форми, в по-добра степен от мисленето, то позволява да се осъзнае основното, което правят човешките същества в своята идеална и реална среда - те я разбират и усвояват, но и постоянно я доправят и правят наново.  Именно това обслужват двете т.нар. основни процедури в човешкото говорене. Едната от тях е предимно рефлексивно действие, свързано с означаване и разбиране, а другата е предимно репрезентиращо действие, свързана с показване и представяне.
       Доколкото и двете са налице в текста на едно говорене, те обикновено се редуват в него. По-честият случай обаче е, че се смесват и наслагват. В реалните говорения се редуват моменти на различни комбинации от двете с предимството на едната. Това комбиниране става, защото тези две процедури си приличат по функция - и двете имат  за прицел не друго, а справянето със ставащото двойствено говорно нещо при човешкия допир с реалното, за което се говори.  При т.нар. рефлексивна процедура то е, че нещо се разбира и само по себе си, но и заедно с друго, а при т.нар. репрезентираща процедура то е, че едно представяно се представя и като отделно, но и като свързано с друго. Освен това и при двете, макар и с различни средства, и едното, и свързаното с друго се разбират и представят статично, но и динамично като ходове на промяна.
      Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен. В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране.

За процедурата на спирането при     Това спиране в определени значения и истини се налага
рефлексивното говорене     от външната ситуация, която мотивира контекстово това говорене. Към тази външна неподложена на рефлексия нужда това говорене да протича именно така се добавя още една нужда – то да бъде вярно навсякъде и винаги. Тези две нужди се индуцират взаимно от голямата цел да се отстранят следните две екзистенциални  затруднения – човек да живее, говори и мисли в променяща се среда и да мисли за себе си не като за оригинално непроменящо се, а като за пулсиращо свързващо-отвързващо се с други като него същество. 
      Всеки от нас е различен. Имаме грижа да пазим своята различност. Но имаме и противоположна грижа - актовете на разбиране и правене, в които участваме, да са и общи дела поради общия език и общите стандарти на правене. Така, бидейки различни, ни се налага да бъдем, и то по много начини, и други. Това затруднява и ни изправя пред необходимостта да парираме това пулсиращо свързване-отвързване.
     Говоренето предлага радикално решение - добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки различни, сме и идеално като че ли по непроменящ се начин свързани. Това отстранява и другото, което ни тежи - че нашето “себе си” не е чак толкова безапелационно различно, а е пулсация между по-скоро относително различното наше и редуващите се моменти на свързване с различни по обхват всички. Ето и един от генералните инструменти за осъществяване на това говорно правене - личното местоимение в множествено число “ние”.
     Ясна непроменима по форма дума, то винаги е с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент. Оттук и последствието, че “ние” е толкова ефективен инструмент за говорно правене. И научното говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша го мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а оттук и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват.
      Което между другото потвърждава вече казаното - че никое говорене не протича смислово само в текста си, а че непременно включва и контекст-паратекст-свят, от който черпи аргументи за едни или други необходими истини. Те, разбира се, не са истини, но вършат следното добро - спират неправомерното разгръщане на текста и правят от него именно този текст. Така че това т.нар. спиране е важен термин за разбиране на механизма на правеното в едно говорене.
      Аз коментирах по-горе външните спирания, които стават в ситуацията на говоренето, но актът на спирането е налице и в текста на говоренето. Спирането е във второто на т.нар. репрезентираща процедура, която внася в текста външното на нещо реално съществуващо. Универсален механизъм на пауза, репрезентирането е и спиране на рефлексирането, т.е. на онова, което е по-собствено текстовото в едно говорене. Което е и един вид скрито твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува реалното, докато рефлексията и значи и самият текст не съществуват така истинно.

Заключение     Та какво излиза, че е говоренето, според тази теза или по-скоро хипотеза? Процедура по справяне с двойственостите, пораждани от нашия речеви досег с реалното.
      Но дали това определение не изравнява двете основни процедури, които се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Изравнява ги само донякъде. Защото, допълвайки се, посочването-представяне и рефлексирането правят и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото винаги е предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране, а е, казано по-точно, презентиране на въобразено.
      Друг е режимът на справянето с непосочимото при по-рефлексивното говорене. Залепено за думата и фразата, които го означават, непосочимото става предмет на обикновено твърдение, че предметът съвпада със своето значение. Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Което, разбира се, е невярно. Но не става дума само за казване. Казването е и недовършено правене, което може и да завърши.
      И то наистина отвреме-навреме завършва с реално произвеждане на посочим предмет. Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват. Което е доста сигурно доказателство колко размита е в човешката среда границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и  между мисленото, казваното и правеното. Това на свой ред позволява да се направи следното заключение.
      Говоренето не само външно се аргументира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене и мислене. От това следва и възможността да се твърди, че и самото човешко съществуване може да се разбира като един вид бавен неравен ход на свързване на тези пръснати негови дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуално по-добро свързване. Съществуването ни в говорно и всякакво друго правене е и за евентуално постигане на по-добри свързвания.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.