БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

НОВА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

ГEOPГИ ГОЧЕВ

19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата. 20.02.2013, Бойко Борисов подава оставка на правителството след протести на граждани. Сутринта на същия ден Пламен Горанов се самозапалва пред общината във Варна. Младият мъж настоява за оставката на варненския кмет Кирил Йорданов и ограничаване влиянието на групировката ТИМ върху управлението на Варна. Ще издъхне след две седмици. 21.02.2013, министър председателят в оставка обявява от трибуната на Народното събрание, че Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него.

Кое свързва тези събития?

Минути след като Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, българското общество зае две крайни позиции по отношение на случилото се. Едната беше обобщена от Лютви Местан в емоционална реч, произнесена пред делегатите на злополучната конференция час след нападението. Станалото не е нищо друго, настояваше той през сълзи, освен знак за голямата омраза на българското общество към лидера на ДПС Ахмед Доган. Малко по-късно същия ден, когато стана ясно, че нападателят е от турски произход, националистите около Волен Сидеров излъчиха друго крайно обяснение – нападението е било театър, организиран от самия Ахмед Доган с цел личното му героизиране и всяването на тревога у електората на ДПС. След няколко дни в съда проговори и задържаният Енимехмедов. Някога бил привлечен от харизмата на Доган, после много се разочаровал от него; нападнал го, за да го сплаши и за да му покаже, че не е неуязвим. Тогава националистите промениха своето мнение. Октай Енимехмедов, заявиха те, е всъщност български герой, потомък е на онези турци, които преди Освобождението са бранели българите от набезите на злите аги.

До днес не е оповестено доказателство, че Ахмед Доган е поръчал бутафорен атентат срещу себе си. Няма и реални знаци за това, че българи и турци живеят в готовност да се хванат за гушите. И все пак в нападението срещу Доган има нещо, което намирисва и на театър, и на обществен антагонизъм. Партията, ръководена над двадесет години от Ахмед Доган, представлява типична етажирана обществена структура с много ясно изразени горен и долен слой. Горе са лидерите като Доган и Местан, долу е електоратът. Разликата между двата слоя обаче не е само формална, тя не се изразява единствено в степента на отговорност за важните обществени решения, които лидерите трябва да вземат. Тя е и разлика в начина на живот, воден от двете групи хора. Толкова голяма, че и тогава, когато политиците не са в ролята на политици, те не могат да се изравнят по никакъв начин с онези, които са ги избрали. По тази причина двата слоя на партията не се поставят едни спрямо други в отношение на реално сътрудничество. На тези долу не им остава нищо друго освен да обожават тези горе, да им завиждат и понякога силно да се разочароват от тях. Тези горе пък някак са принудени да изпитват към тези долу предимно съжалението, което изпитва един настойник спрямо недоразвитите си деца. Този вид отношение между двата слоя на партията без никакво съмнение създава вътре в нея голямо напрежение. Напрежение, което лидерите постоянно трябва да пренасочват срещу опасност извън партията.

Месец след нападението срещу Ахмед Доган премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Въпреки някои сигнали за това от предходните седмици и дни – например оставката на финансовия министър Симеон Дянков – станалото беше толкова изненадващо, че в първия момент мнозина (в това число слагам и себе си) просто не повярваха. Хората бяха излезли на протест срещу високите си януарски сметки за ток и парно. Малко от тях искаха оставката на цялото правителство. Та наместо да се опита да разговаря с протестиращите и да разреши заедно с тях проблемите, свързани с енергийните монополи, Борисов действа като баща, който е обиден на синовете си, задето те не са оценили неговите големи добрини. „Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него“, каза той троснато в Народното събрание по повод на сблъсъците в центъра на София между полицията и част от протестиращите. И ден по-късно, за да пренасочи напрежението от себе си към изявен обществен дразнител, обяви от трибуната на парламента, че Ахмед Доган преди време е поръчал атентат срещу него, защото управлението на ГЕРБ е възпрепятствало бизнеса, който той прави.

През цялото време, през което беше начело на държавата, Бойко Борисов се опитваше да демонстрира с думите и действията си, че никак не зачита етажирания политически модел, за който по-горе говоря във връзка с нападението срещу Доган, ами поставя себе си на едно ниво с обикновените граждани. В това приятелско поведение спрямо обществото, разбира се, имаше и много голяма доза популизъм. Но в някои моменти Борисов водеше и реален диалог с обществените групи. Поради това и не можем да не се попитаме защо именно този път не проведе диалог, при положение, че в началото на протестите рейтингът на общественото му одобрение беше останал сравнително висок? Не е изключено поради лична слабост. Навярно и поради невъзможността бързо да намери средния път между интереса на гражданите и този на енергийните лобита. Но може би има и трета причина. При очертаващия се още от края на 2012 г. нисък резултат на ГЕРБ в предстоящите парламентарни избори, единственият шанс на Борисов да запази управлението, беше с оттеглянето си да подготви критична обществена ситуация, в която отново се появява като защитник на обществения интерес и обединител на разпокъсаното обществено тяло. Той веднъж вече спечели от такова положение през 2009 г. в края на управлението на Тройната коалиция. Защо да не го направи и втори път, като засега остави обществото бързо да се върне обратно при острото противопоставяне, от една страна, между леви и десни партии, а от друга, между политици и граждани? Така че твърдението, че Доган готвел атентат срещу него, можем да разбираме колкото като израз на изпуснати бащински нерви, толкова и като израз на желанието злият обществен джин отново да изскочи от бутилката.

И той действително успя да изскочи – в образа на онзи дявол, който води бедния младеж нагоре по обществената стълба. Припомних си „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски в първите дни на протестите. Подобно на младежа, който, колкото по-отвисоко гледа към света, толкова по-нереален го вижда, тъй като за всяко стъпало е заплащал на дявола с едно от сетивата си, и аз, колкото повече гледах преките репортажи от местата на протеста и слушах изказванията на протестиращите, толкова по-малко разбирах какво става и какво желаят да променят хората, излезли на улицата. Думите не съответстваха на онова, което виждах и разбирах. Говореше се наистина справедливо за проблема с цената на тока и монополите на енергийните дружества, но под това говорене се усещаше и силна носталгия по социализма, когато – в представите на мнозина – държавата е плащала нашите лични сметки. Говореше се за „масови протести“, а по улиците не излизаха повече от десет хиляди души, при положение че София наброява над милион и половина. Говореше се за „събудено гражданско общество“, а виждах как в много градове протестиращите се карат яростно помежду си и със съвсем малки изключения трудно изразяват онова, което искат да се промени. Говореше се за „гражданско неподчинение“, а хората отиваха на протест след края на работния им ден и се разделяха на групи според това какви са исканията им. Говореше се, че единствено лявата социална политика е способна бързо да ни повиши доходите, а веднага след падането на правителството лидерите на БСП, от които се очакваше еуфорично да се захванат за работа, оклюмаха носове и се покриха. И не на последно място, говореше се за дълбока криза на държавността, докато в действителност в криза бяха не институциите на държавата, които някак продължаваха да работят според процедурите, които са си създали, а общественият модел.

Какво се беше случило с обществото? След усещането, че не виждам ставащото реално, веднага дойде усещането, че дяволът на Смирненски е престанал да изкушава бедните и онеправдани граждани с постепенно изкачване по обществената стълба, а е започнал да им внушава, че ако искат истинска справедливост, трябва да се изстрелят към недосегаемите велможи като ракети. И някои от протестиращите около Орлов мост, и Октай Енимехмедов, и особено варненецът Пламен Горанов послушаха този дявол и действаха крайно срещу реда, без да си дават сметка за ситуацията, в която действат. Но може би и ние, които наблюдаваме и коментираме отстрани, не си даваме добре сметка какво се случва в България. Някои сравниха Пламен Горанов с чеха Ян Палах, но трябваше освен това да кажат, че ставащото в управлението на Варна не заслужаваше толкова голям трагически жест, какъвто може би е изисквало през 68-ма година нахлуването на съветските танкове в Прага. Изобщо, в последните няколко седмици сякаш всички в някаква степен загубихме способността да преценяваме правилно какво ни струват и съответно какво ни носят нещата, които вършим като граждани. Дадените оставки са факт, цената на тока е намалена, енергийните дружества се отнасят сякаш с по-голямо внимание към своите абонати, но причините, които породиха социалното недоволство, останаха и видимо се задълбочиха. В момента обществото ни е по-разкъсано отпреди.

Разбирам обаче, че този модел на обществената стълба е колкото зловреден за нас, толкова и необходим. Зловреден е, защото създава антагонизъм между управляващите и управляваните, разкъсващ цялото общество. Но моделът не може да се разруши лесно. И поради много дългия обществен навик да съществуваме повече като поданици, отколкото като граждани, и поради самата форма на обществено управление, която бавно изградихме след 10-ти ноември. Управление на равни, демокрацията се нуждае от този друг план на неравенството, за да излъчи представителни субекти на властта, т.е. група от лица, които обединяват около своите възгледи различните по-малки групи на обществото и които носят отговорност за общественото благополучие. Но дали не различаваме тези две страни на обществената стълба само на думи? Склонен съм да твърдя, че е точно така. В действителност виждаме как в българския обществен живот мнозина бързо превръщат общополезното неравенство на демократическия строй първо в платформа, а впоследствие и в параван за прикриването на феодалните си интереси. В този смисъл справедливият протест срещу обществения модел би следвало да се погрижи най-напред да изрече по-точно кое е лошото в него и как то трябва да бъде ограничавано. Лошото според мен е смесването между двете обществени етики, които познаваме – старата феодална етика, наследство от робството и социализма, според която управляващите е редно да се обогатяват от властта и ако им е угодно, дори да малтретират управляваните, докато не се намери някой по-силен да ги катурне, за да им седне на мястото, и новата етика на демократическото управление, според която управляващият е неравен с управлявания само по отношение на по-голямата отговорност за общественото благополучие, която носи.

Как може обаче практически да се постигне различаване между двете етики на обществената стълба? Според мен този процес има два плана – личен и обществен. В личен план тези, които управляват, следва да осъзнават, че и те като обществото са устроени някак стълбовидно с горен слой, където живеят в официалните си публични роли, и долни слоеве, където живеят чрез по-личните си проявления. Та би трябвало всеки, който управлява, да отграничава това, което върши като обществено лице, от това, което върши като частно, и в същото време да не търпи пораждането на прекалено голяма разлика между двете. Причината за брожението срещу някои обществени фигури през последните няколко месеца беше именно тази, че те или бяха подчинили обществената си роля на някоя твърде невзрачна лична роля, или се представяха като твърде идентични на позицията в обществото, която заемат. Пример за първото беше избирането на Венета Марковска за конституционен съдия. Пример за второто бяха нервните изказвания, неуравновесените действия и болестите на Бойко Борисов през последните няколко дни от неговото управление. Прилепнал към ролята на премиер, сега той сякаш изведнъж осъзна, че има и тяло, което може да се разбунтува срещу по-високите етажи на личността му. И по всичко пролича, че не успя да овладее този вътрешен бунт, както не овладя и външния.

Няколко кратки думи и за обществения план на различаването. Не мисля, че партийните депутати веднага ще престанат да се обогатяват с обществени средства, ако в парламента бъдат поставени под надзора на независими граждани. Пък и дали именно парламентът е мястото, на което трябва да действа гражданското общество? За повечето от протестиращите отговорът е „да“. Но малцина от тях могат да кажат как един редови човек, който, да речем, има малък бизнес, ще се превърне за нула време в законодател и държавник, и как този редови човек, попаднал сега в парламента, ще се предпазва, разчитайки само на собствената си съвест, от изкушенията, които му предлагат партийното членство и следващите го бизнес лобисти. Според мен гражданското общество може да участва по-пълноценно другаде. Първо, в т.нар. регулаторни органи към държавните институции, които и до момента са около сто, но повечето, както наскоро стана ясно, не работят. Но че тези органи могат да постигат реални промени, се вижда, например, от действията на пациентските сдружения, в немалко случаи важен контрапунт на Здравната каса и Министерството на здравеопазването. Второто място за по-голямо гражданско участие и контрол върху политическите решения трябва бъде местната власт. За да се осъществи обаче, това участие се нуждае от някои предпоставки, които може да му осигури само централната власт. Между тях една е особена важна, но и трудна – децентрализацията на властта. Защото и това спомага много за негативния ефект от модела на обществената стълба – образувалата се голяма разлика в стандарта на живот между столичния град, където са концентрирани всички важни обществени власти и капитали, и останалите части на страната.

Но каквито и предложения да се направят и решения да се вземат, те трябва да се подкрепят и приложат от някого. Възниква въпросът от кого ще се направи това, при положение че в момента обществото ни е разкъсано колкото между партиите на прехода и гражданите, толкова и между протестиращите и една много по-голяма група от непротестиращи? Според мен отговорът е, че трябва да се върви към създаването и поддържането на междинен слой в обществената стълба – слой от хора, които се грижат да имат у себе си реален поглед върху обществените процеси и се държат истински обществено ангажирано в личните си планове и предприятия. В България се е създало впечатлението, че този междинен слой не съществува. Това е невярно. Но е вярно, че по някакви причини той остава невидим, нечут, а в момента и трудно разпознаваем сред масата на протестиращите. Та нека, учейки се от случващото се през последните месеци в страната ни, първо, бавно да се опитаме да назовем по-точно какъв е смисълът на гражданското общество, и, второ, да различим хората, които вече се занимават с осъществяването на този смисъл.


Изображението към текста е от дясното крило на триптиха „Каруцата със сеното“ на Йеронимус Бош, 1500-1502, музей „Прадо“, Мадрид.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Здравейте! Георги основателно ни насочва към изономичното поведение и пулсиране, към осъзнаването на този общностен и вътре-индивидов подход из сложното многообразие на живеенето и неговите съзидателни мотивации като спасително-уравновесяващ и в нашите български условия. Доколкото разбирам, той влага ново и по-пряко съдържание в характера на това понятие. Философите знаят как да тръгнат, вероятно от Демокрит, и да стигнат до нашето съвремие през него. Аз имам само усещането, че то ни послужва добре в нашето тълкуване за гражданското. В тази връзка ще импровизирам, „измисляйки“ няколко примера на незачитане на „изономичната мяра“ в нашите обществени условия. Няколко поведенчески натюрела, които са по-скоро правило, отколкото изключение.
Представител на политическата класа, реализирал се в няколко поредни депутатски мандата, не неопитен и опознал недостатъците на законово-институционалното съдържание и битие на държавата ни, който се държи като Наполеонов маршал през „стоте дни“. От тв екрана ни гледа човек „важно-уморен от битки“, негласно убеден в безсмислието да промени, надскочи и доработи себе си като безкористен деятел за общественото благо. Облегнат върху инерциите и конвулсиите на партията, която го е вдигнала на сцената, той предпочита без повече шум около името си да съхрани достигнатата материална удовлетвореност от кариерното „народослужение“. Активен и „диалогичен“ е единствено в анализирането на „невъзможности и илюзии“, които се предлагат и следват от други партии и политически фигури, както и към „наивизма“ на разкрепостилото се гражданско говорене и търсене на корективи и регулации.
Обигран бизнесмен, превъртял многократно през разностранни и предимно непроизводствени проекти широк диапазон от политически цветове, гравитации и благоразположения, също се оттегля от кризисната икономическа действителност. Писнало му е, притискат го кредити, забавяни, но напиращи съдебни искове и нови дела. Идват избори и пак му се навъртат емисарчета - с оферти за покупка на „индулгенции“ и бъдещи поръчки. Той не им вярва, напоследък не вярва и в правосъдието, нещо магистратите много почват да си пазят столовете. Не вярва и в себе си, никакви идеи не го осеняват. Не му се работи, а и с работа пара прави ли се… Да му мислят банките, откъде и как ще му гасят задълженията…Потопът да идва, казва си нашият герой, и надига двайсетгодишно уиски за успокоение.
Ловък магистрат обръща разсеяно папките с дела на горния бизнес-лъв и се заканва на ум: На този нещо много му изтъня курбанът, ще го побавим още малко, докъм изборното „развиделяване“, и ще го шамаросаме. За поука на „свободното предприемачество“… А и за да вървим кротко към собственото си пенсиониране. Оттам-нататък младите, дето толкоз се натискат за съдии и прокурори, да му мислят.
Отракана чиновничка пък се рови из данъчното досие на същия наш бедняга, макар да си го знае наизуст и да се пооблажвала в силните му бизнес времена. И тя му се люто кани и по стар навик попипва и здраво постисва подлакътниците на служебния си стол.
Умислен редови гражданин, приключил работния си /тънко платен/ ден, стискащ десет лева в джоба, се чуди, дали да мине през кварталното кафене, за да изговорят с аверите същите проклятия по адрес на монополите, партиите и изборите, или направо да се връща дома. Там поне няма да има нужда да говори, жена му е и председател и единствен изказващ се в домашния парламент. Понякога въпросният гражданин искрено се пита, как са я изтървали партиите от полезрението си тази негова другарка, това неуморно бълващо, недиалогично острие…Все таки, трябва да се гласува, казва си той, ще видим накъде ще надделеят гласовете в кафенето, а може и съпругата му да посочи правилната стъпка, тя е решителната личност в домашния тандем.
Млад представител на гражданските протести, умно момче, все по-отчетливо разбира, че пътечките и вратичките към политиката и властта не са видими на дневна светлина. Не са и гостоприемни за смели, безпардонни към неправдите безпаричници. Е, има някои намеци и потупвания по рамото от страна на чичковци и дами със солиден имуществен ценз и изборен опит. Продължавай, един вид, имаме те на ум за една работа… Поумърлушен е, но продължава. С него, повярвали, че вече са чути и можещи да повлияват, са и стотици, хиляди млади. Поне из форумите.
Самият ваш маркиз и той се умисля от ден на ден. Първо, като гъсти облаци над нехайната му свободна глава пак се задават по-високи и ниско прелитащи изборни вероятности и призовавания. Второ, като не вкусвал от радостта и конкретната ползица от чиято и да е партийна или коалиционна изборна победа, той наистина се опитва да обхване политическата и гражданската картина в нейната най-целесъобразна изономия. И трето, все по-безпощадно ясно за маркиза става, колко важно за България в момента е да попълни парламента си и да постави по правителствените и важните институционални подстъпи деятелни слуги, а не „раздаващи господари“ на общото благо. Но слуги - верни, знаещи и широки /като гръцки философи-секретари при цезаря/. Годни, носещи на работа българи, неуниващи пред трудно разплитащото се кълбо от нашенски проблеми, с мисъл за поколения напред. Хора, готови да устояват ярко индивидуално изономично поведение в полза на общополезните дела, реформаторството, надграждането и дългото развитие.
ПП: Вчера драснах тези редове. Поколебах се да ги пратя, защото ми се струват лениви и сухоежбина. Но сега, преди да съм прочел и новия текст на професор Богданов, ги поствам. Извинявам се предварително, ако дойдат излишни.

Тема № - 72 Коментар № - 7325 Dekarabah - 2013-04-09 11:16:51
„Гражданската култура“, казва Денис, „в някакъв смисъл съдържа ежедневно, ежеминутно еволюционно поведение, в контраст на революцията, в най-добрия случай, на 4 години“. Съгласен съм с това твърдение, но ми се струва, че нещо трябва да се допълни. В последните коментари на Дмитрий и в този на Денис, от който цитирам горното, гражданското общество се мисли предимно като коректив на държавната система, неговото поведение като осъзнаван контрол върху това, какво се върши с държавни средства. Това е така, но има и една друга проява на гражданина, която пропускате. Той е този, който бди за опазването на обществения ред и общественото благо, но и този, който променя реда, ако редът затормозява живота на всички, наместо да им помага, и също така осъществява идеята за обществено благо, като я превежда на езика на една или друга конкретна цел. Как върши тези две неща или по-скоро къде ги върши? В обществата, които сам изгражда, своеобразни посредници за индивида между личното му пространство и пространството на държавата. Ако си послужа със сравнение, гражданинът е нещо като преводач между културите на личното и държавното. Затова и когато този преводач липсва, държавата и отделният човек си крещят, мамят и не могат да се разберат.

Преди няколко дни моя близка отишла на пазар. Чакала на опашка. Циганета пререждат. Никой не прави забележка и изобщо липсва реакция. В един момент все пак се обажда млада жена и връща циганетата отзад. Опашката обаче не одобрява намесата и дори смъмря жената, задето може би циганетата са се почувствали дискриминирани. Моята близка нищо не казва. Когато обаче излиза от магазина, решава да изчака пред входа дръзката жена от опашката, за да я поздрави. „Истинско гражданско поведение“, рекла тя на непознатата. „Абе, ще им цепя басма на тия цигани!“, отвърнала „гражданката“, врътнала се и напуснала магазина. Та ако се тръгне по линията на идеята, че гражданин е именно онзи, който бди за опазването на обществения ред, а значи и за всекидневните форми на нормативно поведение и обществена йерархия, оценката на моята близка трябва да е съвсем уместна. Когато тя ми разказа случката, отговорих й това, което по-горе казвам като реплика към Денис: че според мен опазването на обществения ред е въпрос повече на възпитание, а се проявяваш като гражданин тогава, когато, да речем, организираш в квартала, в който живееш вечерно неделно училище за деца от малцинствата, в което им помагаш да се справят с домашните си за училище или пък просто играеш с тях. И, разбира се, правиш това безкористно, а защо не и без паричната помощ на някоя фондация или ЕС.

Гражданинът като обществен преводач и посредник. Това може би означава и способност, когато се говори за обществените работи, да се ползва един особен „среден“ език – нито твърде компетентен в съответната област или пък технизиран като езика на администрацията, нито твърде емоционален или тъждествен с кода на личната индивидуална среда, ами знаещ, но умерен и най-вече гъвкав в употребата на думите. Преди два дни на семинара за Херодот стана дума за неговия демократически етос, изразяващ се в това, че винаги когато говори за причините, пораждащи някаква историческа промяна, той вплита между тях и нишката на редовото човешко поведение, мотивирано от завист, честолюбие, любов и други подобни чувства, т.е. индиректно казва, че всеки човек (разбира се, всеки що-годе издигнат човек) може да повлияе върху общественото благополучие. После се замислих върху направеното твърдение за етоса на писателя и си казах, че всъщност и самият език на Херодот е пример за граждански език. Първо, със своята речева композиция – дълги нанизи от казани неща, които, поставени едни до други, изглеждат равностойни. И, второ, с гъвкавата употреба на думите, позволяваща за сериозни и сложни неща да се говори с лекота и разбиране от страна на всички, а за по-лековати със сериозността, която те крият в себе си. Изономичен стил, такъв е според стилът на Херодот и изобщо стилът на доброто гражданско говорене, а и поведение. „Изономичен“ ще рече подчинен на принципа на изономията, т.е. на възможността обществените различия, изразени в слово, в култура, в имущество или във влияние да бъдат изравнявани спрямо някаква общоприета мяра, а не унищожавани чрез революция. Тази мяра в едно гражданско общество е, разбира се, редът, осигуряван от законите. Но е и самият гражданин, който има право да променя този ред.
Тема № - 72 Коментар № - 7323 Георги Гочев - 2013-04-05 00:48:08
Според мен, противостоенето на двете категории е въпрос на цивилизационен подход. Не съм сигурен, че съвременните българи разбират/разбираме какво всъщност значи българин, българско, българщина - но какво бихме могли да очакваме от народ, комуто най-новата история с понятието "граждани" са наричани само затворници(те не бяха назовавани другарю, а гражданино затворник).
Отделно от това, лично аз не почитам особено демокрацията като обществена организираност. Безтегловността на понятието "демокрация" също е проблем на всички нас в България, за кой вариант демокрация говорим и мислим?
Петият вариант демокрация е този, от който Аристотел се опасява най-много, защото добре го познава от атинската политическа история след смъртта на Перикъл и особено след края на Пелопонеската война. Този тип демокрация допуска получаването на граждански права от чужденци и от мъже, които не отговарят на изискванията(нямат отговорности) на полиса, но при нея върховната власт не принадлежи на закона, а на демоса. Не законът, а народните декрети (решения, гласувания на народното събрание) управляват полиса, държавата се ръководи от прецедента на обществено-политическата конюнктура.
Този последен тип демокрация е възможен само посредством демагозите. Където се следва и спазва законът, там демагози няма, а на първите места стоят най-добрите граждани, но в Атина след Перикъл, демосът си избрал за пръв път ръководители, които нямали добра репутация сред порядъчните граждани. "Благодарение на такива новопокръстени лидери, демосът, се превръщал в носител на единовластие като колективна единица и ставал деспот". По този начин той се сближавал по характеристика с тиранията , която също управлявала посредством декрети, ДОРИ СЪДЕБНИТЕ ДЕЛА, БЕЗ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАЛА С ПРИЕТИТЕ ЗАКОНИ ИЛИ КАТО ПОСТОЯННО ГИ ПОДМЕНЯЛА.
Тази демокрация наподобявала тиранията и поради облика на самите демагози, които са типични ласкатели, само че не на едноличния, а на колективния владетел. Ласкателите били в състояние да превърнат господаря си в своя послушник, които дори нямало да може да следи какво точно гласува и как накърнява законодателството .
Това, според Аристотел, е краят на всеки държавен строй, а е краят, понеже нито един декрет не може да има общ характер, каквато е главната отлика на закона.(Последния текст е резюмиран и внушен от моя Учител)
Тема № - 72 Коментар № - 7322 dennis11@abv.bg - 2013-04-04 23:37:10
Чудесен пример за поданическо мислене. Но има и проблем-гражданското мислене, култура дали противостоят на поданинчески такива като револючионно на еволюциенно?
Тема № - 72 Коментар № - 7321 Дмитрий Варзоновцев - 2013-04-04 19:12:43
Гражданин не би трябвало да означава човек, който до вчера е бил аполитичен и незаинтересован от обществените процеси и събития. Не би трябвало да се превърнеш в гражданин от днес до утре, когато са ти "бръкнали" прекалено дълбоко в джоба и нямаш вече възможност да платиш поредната си лична сметка. Гражданинът би трябвало да e интригуван от Благото на Държавата си и нейната цялост, в смисъл на принцип. Когато целостта на държавата се руши, т.е. когато се раздават държавни имоти на безценица, когато се раздават концесии в ущърб на обществото и обществото не реагира в тези моменти, очевидно това общество очаква друг да свърши работата му. Този друг е авторитет, които щом изпусне юздите на колесницата ще трябва да бъде обезглавен революционно, стихийно и подменен със следващия авторитет. Не знам дали бих сгрешил, но гражданската култура в някакъв смисъл съдържа ежедневно, ежеминутно еволюционно поведение, в контраст на революцията, в най-добрия случай, на всеки 4 години.
В действителност липсата на междинна прослойка в обществото е фактор, който възпрепятства възможността за гражданското общество. Най-ниско долу, множеството от българите се борят, ден за ден, за оцеляване, а не за отстояване на гражданските си позиции.
Тема № - 72 Коментар № - 7320 Денис Исаев - 2013-04-04 15:31:18
Съвсем накратко.
Поданическата култура е култура на прякото обладание, физическо и морално. Телесно
Гражданката култура е дистантивно обладание, владение чрез правила и формален контрол.
Едното предполага всичко да е налично пред погледа-полицай на кърстовище
Другото предполага спазване на правилата без да е нужен полицай.
От тук следват ефекти-поданическата култура е култура на прекия телесен жест, гражданската на дистантивен, отнесен във времето "Десет пъти премеряй веднъж да режеш". Но главно при поданаческата култура не са възможни грешки, има само грехове, гражданската култура е грешна, но подлежи на съд и доказателство Рефрективна е
Поданическата е директивна,волева
Гражданската култура е дисциплинарна(Делез)
Иначе в ценностно отношение нямат граница-има ценностна дифузия. Два полюса на подчинение - рационален и ирационален
Тема № - 72 Коментар № - 7319 Дмитрий Варзоновцев - 2013-04-03 20:29:47
Благодаря за търпението и разбирането към „грипозната“ вчерашна моя ария. Впрочем, землебрате Георги, допуснал съм в приповдигнатостта си смешна грешка – става дума за ръчни веялки, а не за „ръчни вършачки“ из онзи дядов харман. Такива няма. От друга страна, имам блед спомен, че с някакъв негов приятел-техник дядо се въртеше и край един боботещ мотор с дълга предавателна лента към друга странна машинария…Малък съм бил, а и вече погражданено детенце, та споменът ми е като от филм. Сигурен съм само как жалеше дядо и в по-късните години за плуговете си Круповско производство, за лошото гледане на впрегатния му добитък в текезесето и други подобни „дреболии“ на фона на бурната механизация. Казваше, аз с плугове и волове вадех по 600 кила от декар, те сега с трактори стигат до 300…Знам, приятели, това проточило се през форума маркизово пасторалничене за мнозина е смешно. Но и мнозина от вас по-добре от мен са видели – в най-развитата Европа най-неизоставяно, дори във върхов индустриален и технологичен апломб, си е земеделието! Свята работа, вечна църква за техните общности. Блъскат хората, газят калта с гумени ботуши – четири сезона, по часовник. Видял съм ги. Е, имат си и хубава техника, по-едрите едра, по-дребните пък по-гъвкава. Всички ползват компютърни агро-информационни банки. Празна педя земя не са оставили, не празен еди-кой си район или край, както е при нас, „погражданените безвъзвратно“ за две-три поколения…Имаме и превъзходни образци, знам. С евросредствата за земеделие, сега и през следващите години, законово-изрядно, под действителен общностно-граждански и експертен надзор разпределяни и усвоявани, трябва да възкресим истинската земеделска майка България! Поливна, екологична, сита, наперена с качеството и морето си от продуктивност на храни. Задоволяваща себе си и туризма си, изнасяща за взискателни пазари, ще се намерят, стига да сме устойчиви и точни…
Като стана дума за устойчивост, още една весела историйка. Този мой братчед, охранителят /от вчера/ бях го взел за известно време на работа при мен преди много години. Стори му се много тежко, на места в рекламата наистина се налага да се лази буквално на четири крака, да се катериш по неудобни стълби, да се чудиш, както обичаше да се изразява сам маркизът, защо господ като ни е дал две ръце, не ни е отпуснал и една за по-трудни ситуации. Мина му бързо ентусиазма на моят роднина, задърпа да ходи към Европа, разплатихме се, дадох му и някой лев отгоре. Замина… Слез един месец се върна. Отслабнал с 20 кила, а поохранен си го изпратихме. Казва ми, батко, при теб лошо, ама там – ужас! Хванал се в оранжерия някаква в Холандия. Момина сълза ли беряли, кокичета ли, лалета ли, не помня. На четири крака, 8 до 10 часа, по желание можело и повече, стига да се съгласи чорбаджията. Не му се налагало обаче да изпълнява такива свръхтрудови желания, особено от страна на братчеда. Той така се схващал завалията от тази „експлоататорска“ душегубна хватка, че изкарал три дни в оранжерията. Щом надигнел снага и глава за отдих, собственикът, който работел с жена редом с неколцината си „роби“, дори обърнат с гръб, веднага се надигал също и му хвърлял пълен със свирепо неразбиране поглед…След десетина дни и нощи, като викач за заведения, където пък надникът изобщо не бил задължителен, нашия човек се прибра. Предложих му пак да го взема, но той се ориентира към охранителството. Та до ден днешен. Як е като вол, досущ като момците, бившите военни и полицаи от мощната охранителна българска армия, надхвърляща по численост двойно, а аз мисля, че и тройно армията ни от годините на студената война. Винаги съм се чудил какво точно и от кого точно опазва тя. Един сериозен икономически и трудово-ресурсов анализ на това уникално достижение на новото българско развитие сигурно би ни довел до интересни изводи. Е, вярно е, „работни“ места са това, поуталагат с някой лев стомашното къркорене сред най-яките български мъжаги. Засега.
Хайде, да не се преуморявам, да не вземе да ме повтори инфлуенцата.
ПП: Уважаемият Cbazil е много прав. За трансформацията ще ни трябват верните и свежи ензими!
Тема № - 72 Коментар № - 7318 Dekarabah - 2013-04-02 13:04:10
Отличен разговор с проникване в казаното от другите. Това не е ставало в този форум. Та в името на тази демократичност в разговарянето е и въпросът тя от какво още се нуждае, за да се разгърне? От работно сменяне на стиловете на говорене. Георги споделя, че гледал предаване, точно представя реплики и реакции, употребява уговорените термини. Прекрасно. Но има нужда от изстудяване. Идеята за обществено благо е прекалено топла и влече към партии и голяма политика. А проблемът е обръщането към малките блага, които примерно ще потекат от оправянето на “Монтивидео”.

Това оправяне е все още държавно, а не местно възможно. Затова е и свързано с големи трудности. Продължава да е благо, а трябва да стане практическо добро. За да стане, са необходими законови и наредбени промени, поредица от правения с участия на екипи. Необходими са списъци със задачи и значи друг по-прозаичен стил. Същото се отнася и за разбирането на гражданската култура. Нужно е прозаическо изброяване на съставки, което ще разгради идеята за държава и политическа власт ще е я сведе до поне две идеи.

После, след като някакви политици и юристи помогнат на местната власт да стане по-независима от високата държавна, някаква още по-ниска оформила се местна гражданска власт законово няма да допуска узурпирането на местната власт. Пример – случилото се във Варна. И така нататък, докато се стигне до отделното семейство и малката семейна фирма, които, непрепречвени от по-горни власти в ръцете на семейни и приятелски фирми, ще могат да забогатяват законово, а не сиво и с корупция. Което на свой ред ще довежда до забогатяване и усилване на цялото общество.

Това описание е прозаично и трябва да се изпълни обективистично. Което означава да се сменят термините. Благото трябва да стане и обикновено добро и полезно, щастието да стане е и равностойно на просто вълнуващо и любопитно, а любовта трябва да може премине в секс, уговолствие, обич и приятелство. Ефективното живеене и говорене означават сменяне на стилове и промяна на значения с влизане в синонимни редове.

Както разбирането на нещо преминава през повече фази, Cbazil, така през повече фази преминава и неговото последствие правенето. Разбирането, първо, трябва да довежда до екип от разбрали по подобен начин, свързали се в група за действие по промяна на разбраното, група с йерархия и ред за взимане на решения. Което означава оформяне на малка временна институция. Без компромисно съгласие по определени въпроси, няма нито екип, нито временна институция, нито гражданска култура, нито каквото и да е обществено. Съвсем грубо казано, има голи институции, които се узурпират, за да се изпита удоволствие от упражняването на власт и за да се осигури на себе си и своите близки по-добър живот.
Тема № - 72 Коментар № - 7317 Bogdan Bogdanov - 2013-04-02 09:16:05
Благодаря ви за коментарите. Казаното от проф. Богданов тази сутрин и по-късно следобеда от cbazil ме наведе на мисълта, че докато говорим изобщо за „културата на гражданите“, може би е необходимо да направим разлика между знанието за това, какво е гражданско право, и практиката на това право. Тази вечер изгледах с интерес предаването на БНТ Кауза.бг, в което млади българи представят своите идеи за развитието на гражданското общество, и ето, усещането ми, че различаването между теоретично знание за демокрацията и нейното практикуването е необходимо, се утвърди. Всички участници бяха добре запознати с основните положения на демокрацията и можеха да ги изкажат ясно, а някои ги изказваха даже със страст. Къде беше проблемът? Че ги изказваха като на изпит, като верен отговор на поставените им въпроси. Което и провокира Андрей Райчев, един от оценяващите техните отговори, да заяви още в началото на предаването по типичния си свой начин – провокативен и отчетливо циничен, – че говорещите се държат конформистки, наместо, бидейки млади, да се държат радикално и рушително по отношение на стереотипа.

Та знанието кое прави жителя на някоя страна гражданин, очевидно е добре разпространено в България и все повече хора на различни възрасти вече могат да го припознаят като свое и да го споделят. Въпросът, който остава да виси, е дали това знание е достатъчно, за да се изяви реално неговият носител като гражданин? Cbzail е много прав – и аз познавам българи, които могат да изброят съвсем точно основните права на гражданите и които, следвайки тези права, се борят за някои обществени каузи или най-малкото имат мнение по тях, но едновременно с това живеят в тази страна и в нейната обществена система общо-взето тъй, сякаш тя не е тяхна, гледат на обществените процеси като на турски сериал и са склонни да търпят дълго всякакви безобразия в близката си среда. Това, че познаваш общите теоретични твърдения по темата демокрация, някак си не е достатъчно, за да надраснеш ролята на поданик. Поданикът, започнал да става гражданин, ми прилича донякъде на сина, който току-що е създал свое семейство и се е отделил с него от дома на своите родители. Той има много хъс и голяма амбиция да бъде свободен и да построи нещо свое, но в момент на трудност е склонен да потърси сигурността на това, някой друг да решава вместо него. Това сравнение ми дойде наум, когато една от участничките в предаването, за което по-горе говоря, запитана как би гласувала в допитване по въпрос, с който не е запозната, съвсем естествено отговори, че ще попита баща си, който е чел много и знае всичко.

Когато не знае нещо или не може нещо, истинският гражданин се обръща към обществото, в което участва. Това твърдение почти изцяло липсва в днешното говорене за демокрацията. Че в реалната обществена практика гражданинът се познава по това, че мисли освен със собствения си ум, също и с ума на обществения организъм, към който принадлежи, че не тръгва да действа сам, а усилен от други, заедно с които преследва обща цел. Да, обаче българският гражданин продължава да пее соло и да надценява правото си на себеизява за сметка на дължимото към някакво общо благо. Ако пък се грижи за общото благо, се грижи за него като лидер и не понася да бъде воден и променян. Отново пример от днешното предаване: студент, който заедно със свой приятел е създал сайт за героичната българска история, бива запитан какво ще направи, ако някоя фирма със съмнителни капитали му предложи, за да се развие идеята му, финансова помощ. Момчето каза сърдечно, че за това, което върши, не са му необходими средства, че го прави за удоволствие и изобщо не си представя подобна ситуация. Каква беше реакцията на т.нар. „жури“? Тримата участници в него (Андрей Райчев, Харалан Александров и Владимир Каролев) отвърнаха почти в хор, че този отговор е наивен и че за всичко днес трябват пари. Което, първо, не е вярно, или най-малкото, трябва да се добави в какъв смисъл демокрацията, в конкретното й проявление на свободно разпространение на знанието, е зависима от пазарните отношения и капитали. И, второ, не беше казано по-важното. А именно, че гражданинът се проявява колкото като носител на нови идеи за общественото благо, толкова и като някой, който се вглежда внимателно в ситуацията, в която попада, реагира гъвкаво и е склонен да промени, в името на общото благо, своята кауза.

Така в цялото това говорене за обществено образование като че ли донякъде се губи онова основно зърно на всяко образование и възпитание – промяната. Ясно е, че гражданското образование цели да породи промяна, т.е. да направи едни хора, които са били някакви, други. Но още по-важно е то да накара тези, които ще го последват, да приемат промяната – лична и обществена – като ценност и вътрешна способност. Та от тази гледна точка към демокрацията – гледната точка на вътрешната ценност промяна – ние вече сме в някои отношения демократизирани и граждани. Проблемът е, че полето, върху което се реализира тази ценност, продължава да бъде основно битът. В бита си ние вече сме граждани и демократично живеещи, и смятам, че това трябва да се подчертае. Хората наистина пътуват свободно, сдружават се свободно, подстригват се и се обличат както си искат и най-вече – не спират да желаят да стават различни. През последните месеци сякаш обаче и другото обществено поле, което най-често забелязваме – политическото – започна да показва, че рано или късно ще приеме ценността на промяната в името на по-голямото обществено благо, ако иска да бъде истинско демократическо. Колкото и да е странно, ето например предизборното поведение на иначе консервативната БСП: доста прочистени от стари и опетнени лица листи, силна и активна младежка организация, предварителна номинация за премиер (оставям настрана какъв е той и с кого е свързан), която може да бъде припозната и от други обществени групи, а не само от избирателите на партията.

Ако някъде гражданската ни култура истински куца, това е според мен полето, свързващо битовото и политическото. Полето на обществената инициатива – там, където жителите на тази страна проявяват активност, за да подобрят живота в нея, но не собствения си живот в нея, а живота на всички. Вижте, да речем, благоустройствените проекти – колко от тях са породени от граждански инициативи и колко са по държавни или европейски програми? Потърсих в интернет статистика, не намерих. Най-вероятно никой не се занимава с това, да изследва този въпрос. Но вече се надигнаха гласове по повод на голямата зависимост на обществените проекти от външни средства. Дали наистина е по-добре да разчитаме основно на европейски средства? Или е по-добре парите, които тъй или иначе вече са налични в България, да се въртят в нея и да се харчат за развитие на енергията на обществената среда, в което развитие може да бъде ангажиран и малкият, и в някои случаи индустриалният български бизнес? Бих отговорил положително на този въпрос, и защото средата на НБУ, която ми е пред очите, се е изградила като различна от други университетски среди в България именно по пътя на тази политика, и защото и аз подобно на Маркиза (макар и в много по-малка степен поради възрастта ми) съм израснал обграден от спомена за благополучието, легнало на земеделското трудолюбие. Земеделието? Маркизът е прав, какво друго! Та нали именно земеделието е онази практика, която открай време е грижа както за хората, така и за пространството, което те обитават.
Тема № - 72 Коментар № - 7316 Георги Гочев - 2013-04-02 00:57:13
Бях се ентусиазирал да се включа отново в обсъждането, защото ми се стори, че има нужда събиране след плодотворно разпиляване, но Dekarabah попиля крехкия ми устрем. И без това ми е трудно да вниквам в усложненото говорене в някои от коментарите, та сега никак не върви да се включа след лиричната, повече прилична за блог, отколкото за форум партия на Маркиза.
Но ми харесва определението, че българското общество е във фаза да го съставят граждани-поданици. То е тъкмо така, защото един и същи човек може да е радетел за екологични казуи и да брани боровете на Пирин, пясъка на Иракли, да мрази комунистите и да е пътувал осъзнато в голяма част от света, да укрива 2/3 от заплата си, да смята, че политиците са маскари, да има джиесема на Бойко Борисов и накрая да гласува за Кунева. (по горе е описан реален човек)
Един професор в СУ(проф. Никола Георгиев), обича да казва: "Най-страшният въпрос е "и какво от това?"
Ако приемем доброто деление на професор Богданов, добавим към него забележките на Георги и нюансите на Дмитрий Ворзоновцев ще имаме едно много добро и точно описание на българското общество, но сякаш ще сме забравили главния текст, под който тръгна тази дискусия - че като сме описали подробно модела, следва да намерим ензима, който ще стартира трансформацията му...това по-скоро е скрит въпрос към професор Богданов.
Тема № - 72 Коментар № - 7315 cbazil - 2013-04-01 16:15:23
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115821

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128101

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20112

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32701

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134294

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94210

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29038

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17745

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180817

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60740

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA