БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА РЕЛИГИОЗНАТА ВЯРА

БОГДАН БОГДАНОВ

Повод за този текст е един прочит, който ме накара да се замисля по важната тема за отношението между мислене, разбиране и вярване. Вчетох се в наскоро публикуваната книга на Йозеф Ратцингер. Въведение в християнството. Изд. Communitas, София 2013 (J. Ratzinger. Einführung in das Christentum. 11 Aufl. München, 2011). Преводът от немски е на проф. Георги Каприев. Заблежителен превод на забележителна книга, която наред с други липсвали на български съчинения по теология и религиозна философия стана достъпна благодарение на специализираната грижа на Фондация Communitas.

Едно от твърденията на Йозеф Ратцингер в това “Въведение” e по интересуващата ме тема. Изказано опростено, то е, че, без да бъдат равностойни, мисленето и вярването се допълват в човешкото разбиране. Това твърдение ме накара да си дам сметка за моята по-скоро неосъзната позиция, в която мисленето има почти пълен превес и едва ли не се покрива с разбирането. И все пак не съвсем, защото и мисленето, и разбирането включват т.нар. от мен редово вярване, че нещо стои така и че е именно такова. Но, така или иначе, това вярване не е религиозната вяра, за която се говори във “Въведение”-то. 

Редно е да призная, че идеята на Ратцингер е по-разгърната. Според нея човешкото разбиране не само не съвпада с мисленето, а благодарение на религиозната вяра го надхвърля - фундирано в смисъла за битието, който не се прави, а се получава, човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене. Валидността на това твърдение един вид се потвърди от факта, че още преди да се запозная с книгата на Ратцингер, бях започнал да отмествам разбирането от мисленето и да го пълня с други съставки. Първото, което допуснах в него, беше редовото вярване, че нещо стои така и че е такова. После последваха представите и емоциите, за които започнах да смятам, че са важна писта в комплекса на многопистовото човешко разбиране.

Но четейки книгата и приемайки тезата за многосъставното човешко разбиране, започнах и да се питам дали няма да приема, че и религиозната вяра е негов елемент, а и дали постепенно няма да стана и вярващ. Първото ще приема, защото съм убеден, че няма преграда между светското вярване, че нещо стои така, и религиозната вяра. Срещу второто обаче ще се съпротивлявам и поради първото, но и защото не приемам следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална.

Не приемам тази теза, защото е аргументна частична истина, спряна в двете опозиции “монологично и диалогично” и “индивидуално и надиндивидуално”. Обичайни за човешкото светско аргументиране, в словото на Йозеф Ратцингер те са станали и йерахии в смисъл, че диалогичното е по-добро от монологичното, а надиндивидуалното-заедно-колективно - от индивидуалното-отделно. Не приемам частичната истинност на тази теза, защото тя изключва другото по-реално вярно, че двата елемента на тези две опозиции – монологичното и диалогичното и индивидуалното и надиндивидуалното, прехождат един в друг и пораждат много по-комплексни значения.

Което поставя под въпрос истинността на противопоставянето на мисленето като  индивидуален монологичен акт и вярването като надиндивидуален диалогичен по-качествен акт. Така е в плана на парадгмата. Иначе реалното човешко мислене, не по-малко от човешката вяра, е колкото индивидуален, толкова и надиндивидуален акт. Отделния човек мисли с категории и форми, които не са негови. Както и самият той, когато мисли, определено престава да е прекалената отделност, която е бил в ред други актове. Индивидуалното и колективното не са неща, а опозитивни понятия. Употребени реално, те се усложняват и стават един вид проектирани неща.

Склонен да отделя ясно нещата все едно че са понятия, Йозеф Ратцингер заделя за мисленето това, което е factum и faciendum, a за вярата онова, което не може да се мисли и трябва да остане тайна за нас. Да, но тази истина се нарушава в реалните случаи. Както по-реалното мислене не е само мислене, а и вярване, така и по-реалното вярване не е съставено само от моменти на пълна висша вяра, а включва и обикновено вярване, че нещо съществува и е такова. Така че най-напред мисленето, за да бъде мислене за factum и faciendum, трябва да включва пунктове, по които не се мисли, а само се вярва, че са верни. После и самото вярване, колкото и да се буди от висшето на бога, не може да се отнася спокойно само за тайното, което никога няма да бъде узнато.

Не може, защото то е и за цялото, с което богът дарява вярващия. В това наистина нужно цяло се вярва, но то се и усеща и значи може и да се мисли за него, а и да се разбира, че вярата го прави. Йозеф Ратцингер е абсолютно прав, че така с християнската вяра се постига или, както той смята, получава висш битиен смисъл. В това твърдение обаче нещо остава без отговор. То е дали тази достойна и полезна свързаност в цялото съществува и вярващият просто получава нейното благо, или тя би трябвало да съществува, но не съществува? Така че голямата тайна на християнската религиозна вяра се оказва в отстраняването на този въпрос.

В което отстраняване обаче вярата напълно прилича на редовото човешко мислене и говорене. По същия начин постъпва всяко второ човешко помисляне и казване на нещо. Те също не уточняват дали то е factum, faciendum или не е нито едното, нито другото, а само въобразено  неосъществимо. Така че независимо дали се мисли светски или се изпитва религиозна вяра, човешкото същество мисли и вярва по подобен начин. Мислейки, си почива в истини, в които вярва, и вярвайки, мисли за реално както действително случилото се и можещото да се случи или да се направи, така и онова, което нито е станало, нито може да стане.

Не е без висока стойност онова, което постигат и други религии, и което постига особено християнската религия с нейното лично вярване и личен досег-диалог с бога. Възникнало в едно вече универсално време в римската империя, после укрепнало в универсален средновековен и друг още по-универсален модерен свят, християнството предлага идеално средство за свързване в универсално цяло. Предоставяйки на толкова много пръснати подвижни хора достъп до бога, то хем им позволява да се почувстват по-пълни себе си благодарение на божието ти, хем ги свързва идеално, без да ги натиква в тягостно заедно. 

Въпросът е обаче дали  благородната функция на това постигане се нуждае от неистината на символа, който помага за неговото осъществяване? Нуждае се. Първо, защото именно този символ осигурява това пълно универсално свързване, и, второ, защото в него е законспирирана отлична диалектика или, казано по-точно, диалог или още по-точно модел за прехождане от реално към идеално, от който се нуждае всяко човешко същество. Проблемът е, че колкото и да заменяме символа с подобни като че ли по-верни съдържания, няма да се отървем от фактическата му невярност. Тя обаче е необходима. Защото винаги ще има редови хора, които не могат да прозрат това съдържание, и винаги ще има нередови хора, които няма да са постоянно на висотата на разбирането, което схваща истинното съдържание.

Тънката неистина на символа е неизбежност. Ние желаем да бъде мигновено, но човешкото разбиране е протичаща драма на повече истини, които само се стремят да станат една, но стават една истина единствено, когато тази драма свършва и ние оглупяваме или заспиваме. Би било катастрофа, ако човешкото говорене, мислене, разбиране, а и човешките дейности не бяха напластявания на винаги повече смислови редове, в които определени не особено истинни твърдения не означаваха други по-истинни, чието отделно изказване увисва и остава неразбрано.  Въпросът е дали то все пак не бива да се прави. Може, а и трябва в една или друга умерена степен.

И ето аз се опитвам да го изкажа по-пряко без помощта на символи. Човешкият свят наистина се стреми да стане по-единен, но нито е станал, нито ще престане да се стреми, нито ще постигне единството си. Няма да го постигне, защото човешкото живеене и разбиране са комбиниращи се по различни начини ходове от повече назовавания и свързвания. Затова и човешкото живеене е така сигурно проявено в толкова разнонаричания, в много различни езици и много речи, в различно организирани животи, различни вярвания и предметни среди. Знаем защо е така. Поради никога не преставащата игра или диалектика на заедно и отделно. Оттук и достатъчната разлика, но и прилика между съществуването на отделния човек, на по-малките човешки “заедно” и на цялото човечество.

Всички те са временни пребивавания между пораждане и разпадане или, ако се изразим по истината на отделното човешко същество, между раждане и умиране. На тази основа и особената сила на смисъла, който се поражда от стремежа това да не стане или поне да се отложи. Що се отнася до цялото човечество, то е зависимо от две обвързани цели - към обхващане на цялата земя, но и към нейното напускане, тъй като на нея й предстои да престане да съществува. Отделното човешко същество се бори да преодолее своята смъртност, но и човечеството се опитва да постигне не просто невъзможната за постигане своя цялост, а чрез един или друг нейн вариант да замени своя край.

По това, което се прави днес, е ясно към какво е насочено земното човечество - към успешен екзод на друго по-дълготрайно място. Въпросът е дали там ще отидат всички, та в едно или друго по-добро “заедно” и едно или друго по-дълго пребиваване на отделния човек по-дълго да пребивава и цялото човечество? Едва ли.

За това обаче има старо решение. Понеже не може да се осъществи за всички, с един вид приемлива лъжовност това може, а и отдавна се осъществява тук на земята за малцина по-добри. Защото каквото е напускането на земята и отиването другаде, такова е и случвалото се много пъти тук - за да живеят по-добре и да оцелеят по-дълго някакви малцина, живеят по-лошо и по-кратко някакви мнозина. Така е било, така е и днес и сигурно така ще стане и в бъдещия екзод – ще се изселят някакви по-добри, някакви по-лоши ще загинат.

Оттам и не много радостната, но по-вярна идея, че и всяко човешко общество, и цялото човечество се делят по много начини на реално по-лоши и по-нетрайни и реално по-добри, които оцеляват по-дълго. Затова и различността и разнонаричането не са само дадени по природа. Те са и човешкото средство за постигане на възможното по-добро. Другото по-добро на пълното заедно в безсмъртното и божието е просто символна неистина, означаваща истината за по-дългото оцеляване на някакви по-добри.

Съвременността е открила светския заместител на тази религиозна идея, чрез който се опитва да я осъществи реално. Това е демокрацията. Но ако нещо пречи и на по-точното разбиране, и на осъществяването на демокрацията, то е нейното разбиране като техника за пълно равенство и справедливост. По-доброто разбиране и осъществяване на демокрацията би трябвало да е в опита да се съзре другият имплициран в нея по-стар ред – истинността на по-доброто не за всички, а за едни или други по-добри.

Така че в това вярвам – че можем да съзрем и да назовем това по-истинно, неподведени от външната парадигма на демокрацията, но и от нейния религиозен образец. Защото и двете са само външни по-неистинни твърдения, които обслужват означаването на други свързани с тях по-истинни. За мен истината е нещо комплексно, в което участваме и което, както ни се дава, така и постоянно се прави от нас. Това изповядвам. Но понеже съм човешко същество и смислите ми протичат по повече писти, правя и обратното – неуморно се свързвам и отвързвам наново. А религията какво е? Не е ли такова наново и наново отвързване и свързване?


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Като ще е графомания - да е, това моето. Задрямал съм рано, но се разбудих от някакви летни преминаващи гласове долу по улицата.
Отдавна се каня да изкажа удоволствието и подкрепата си след прочита /в раздел „Семинар“/на вълнуващото, умно и открито обърнато към своето, но и към голямото гражданско, есе на господин Явор Конов върху „Пътешествия с Херодот“ на Р. Капушчински. Бързам да го направя още в тази сесия. С благодарност и пожелание за нови текстове!
За това ме подсети отново една малка, разпалена наша дискусия от преминалия уикенд. Почивният предиобед ни събра на кафе, на сянка до вече плажното море. Една отдавнашна, наглед понасяща кусурите, талантите и егоизмите си компанийка. Сред нея единствено вашият маркиз /меланхолично кротък в такива срещи/ не е юрист. Къде изговорено, къде с недомлъвката на електоралното благоприличие, стана ясно кой как е вложил-попилял гласа си. Някой предложи да сложим, както било актуално в мрежата, по пет лева в облог, докога ще издържат следващото правителство и парламент. Моя милост се опита подло да вдигне мизата и хазартните страсти охладняха. Адвокатите не обичат да харчат неразумно за врели-некипели, нотариусите – още повече. Така отпадна възможността да спечеля някой лев с хобито си на „политически анализатор“, майтап…Оттам приказката тръгна неочаквано към стойностите и „нехайствата“ на православното духовенство у нас. После към дарителството и благодеянията към ближния изобщо…Постепенно една от милите наши дами попадна, сама стремяща се, в дълъг монолог за морала и възможността той да бъде познаван и укрепван през литературата. Както и през някои по популярни четива в тази област. Маркизата, нейна вярна приятелка от младини, нещо взе да се припотява и позачервява, което, аз си знам, не е добър диалогичен симптом при нея. И изведнъж се възпротиви с нещо като: „Тези неща с приказки и четиво само, мила, не се оправят.“ Дори и аз се озадачих, защото знам каква ненаситна читателка е самата тя. Един от най-забавните ни сътрапезници пък, мъж-работар, но епикуреец, издекламира в този напрегнат момент набързо стихчета от басня, в която чичо плесва по главите леля и котката й, понеже много се разговорили и заспорили, нещо такова, лично аз не я знам тая. Хубаво, продължихме я уж весело, но настроението нещо се похлупи. Литературно-моралистичният ни екот и кикот позатихна. От съседните маси група, станали /поне лете/ наши съграждани руснаци, набили по някоя водка, се надигнаха да си тръгват. Единият ме порази със снажното си пълно безучастие не само към нашето „кудкудякане”, ами и към всичко наоколо, дори към цялото ширнало се отсреща синьо море. Тъй да се каже, към все, що е дух и материя. Може и да съм се излъгал, знаеш ли, какво гори вътре в човека. Беше облякъл алена тениска със сърп и чук и СССР на нея. Як, затворен в своя над 130-килограмов свят симпатяга, наверно потаен добряк, сложил тази смешно-тъжна рубашка за насмешка и заблуда на противника. Да прощава, който и да е.
Какво да ви нахвърлям като тесктче под тази фотографийка от морето. Какво друго, освен, че нашите /на масата от юристи плюс маркиз-„анализатор”/лични говорения-символи не само не се състояха градивно прегръщайки се, ами се и счепкаха доста ревниво и детински. Често се среща, не само в подобна на нашата компанийка. Главното, по-дългото и искрено търсещото наше, на всеки поотделно, остава недоизказано, разпиляно и разрошено от бързи критически реплики един към друг, от недоизслушване и прибързаните разочарования на чувството, че не ни разбират ясно. Казваме ми си по едно откровено приятелско довиждане и поемаме към делата си и някакво по-сгодно микрообщуване. В повечето случаи по-мълчаливо, да не кажа додеяло ни.
Тази снимчица на нашата малка уикенд-дружинка ви я пращам си като опит да изкажа усещането си как ние, народ с малко и странни елити /тук изобщо не визирам т. нар. политически, тайни и едропартийни такива/ далеч още не умее да се отдава на удоволствието и ползата от разговарящата дълго, полезно и сладко общност. За разлика от гастрономическите, музикалните и танцови радости, които както е май навсякъде по този свят-жив, напорист и объркан симпатяга, ни се отдават по-лесно и страстно.
Тема № - 73 Коментар № - 7379 Dekarabah - 2013-05-21 00:48:19
Благодаря за отговора, Росица. Толкова много сте приела и одобрила, че ми стана неудобно. Знам, че думите ви не са израз на лицеприятие, но ето две основания да се спре до тях. Първото е, че доброто и успешното се нуждае от почитане и йерархия, но и второто - че приемането и одобряването са нещо като точка, която прекъсва един текст и за да може да се премине към друг. Това определение за човека не е на Епиктет, а на южноамерикански есеист. Открих го в есе за негова книга, есе на Стоян Гяуров, българин, говорител в "Дойче веле", автор на прекрасни литературни есета наскоро появили се на български.
Тема № - 73 Коментар № - 7378 Bogdan Bogdanov - 2013-05-20 07:59:54
Дано да сте прав, професор Богданов, а пък аз да не съм права в черногледството – това би било много по-хубаво. Дано добрите промени се случват, па макар и по-нататък във времето - и аз ще се радвам. Не обичам да съм черногледа, но не е и възможно да не ми се случва понякога.

Прав сте, че не съм говорила за по-малкото външно, за по-малката общност на НБУ, в която живеем в по-голямата част от времето си. Сигурно защото си я харесвам. Прав сте, че и за харесваното трябва да се говори. И Вие сте го казвал, мисля, може и във форума, а и аз съм го споделяла с колеги, даже съвсем скоро – ние в НБУ си живеем до голяма степен като на един остров от друг свят (звучи даже в тон с темата - малко религиозно, като "Острова на блажените"). Когато отдавна не сме излизали от острова, се настройваме повече критично към НБУ, но като се случи да поизлезем за по-дълго и се топнем в околната течност изведнъж островът ни се вижда пак много хубав, а недостатъците му – по-скоро дребни в сравнение с околните. Моят момент беше на излизане от острова– бях в болнични, топнах се в системата за здравепогазване, успях с трикове и с Божията помощ да се предпазя от прегазване (засега), заедно с това изборите и - брррр. Утре (днес) - боли, не боли – се връщам на острова за лекции.

Съжалявам за баналностите, знаех си че нещо такова ще се получи, но не успях да се измъкна от тях. От баналното най-вероятно и не може да се избяга, дори и при наличие на оригинален говорещ личен символ (благодаря за хубавото топло назоваване и високата оценка!). Няма как вътре в нас да не проникват нагласи, които нямат общо с оригиналния ни символ – най-малкото защото горкият личен символ е принуден да живее в общества от други, с повечето от които не е избирал да живее, после и в тяло, което освен че трябва да храни, топли, да му понася болките, тежестите и нечистотиите, както разбираме сега си е и банално животинско тяло на някой, който си въобразява, че е човек (поради наличието на личен символ?). Много се смях на това определение (да не би да е на Епиктет?) и Ви благодаря, че го споделихте, за да ми оправите настроението. Смях се и на себе си като вярваща, защото разбихте смътната ми надежда, че може пък да съм била тръгнала по път на обожение (православен термин за най-високата цел, която стои пред вярващите) – разбихте я с вярното наблюдение, че по-скоро още съм далеч и от очовечаването ;-). Благодаря още веднъж – това наистина помага да се намали черногледството и да си заема полагащото ми се място.
Много добре ме познавате и знаете, че и аз знам, че ако моят личен символ не беше принуден да пребивава в гореупоменатите обстоятелства щеше да си е много добре и въобще нямаше да мрънка и черногледства, а неспирно щеше да си учи и да си преподава (даже сигурно и без да спи).

Много силно подкрепям твърдението Ви: „В нашето говорене тези две страни на външно и лично вътрешно имат шанс да се свържат и така да образуват по-конкретното външно, което по-лесно от другите две външни може да се препредава и усвоява.”
Мисля, че това е основна характеристика на поведението ми в преподавателската ми роля, а и основният метод на преподаване, който практикувам – наистина работи прекрасно, безотказно!

Тема № - 73 Коментар № - 7377 Росица Гичева - 2013-05-20 04:48:21
Много благодаря на Росица за това, че е коментирала мои твърдения от заглавния текст, които не предизвикаха отглас, и че го е изпълнила по толкова свързан и личен начин. Виждате впрочем, че и другият коментиращ, Декарабах, и той следва личен тон. Със своите дописки, от които, струва ми се, вече може да се състави книга, той дава добър пример за това какво е да описваш случило се чрез точни отсъди в контекста на непосредствен и същевременно пълен живот. Високо ценя тези два лични почерка. Съответни на онова, което се казва с тях, те са и два говорещи лични символи.

Случаите, в които личните символи проговорват, не са много. При някои те изобщо не преговорват. Но и при онези, при които проговорват, моментите на проговаряне не са много. Личното говорене е майстория, която зависи и от степента на образованост, но и от не непременно научимото умение да се разбира и чуждото лично, и чуждото, промъкмало се в нас. Но защо стоим така необичайно дълго при този заглавен текст?

Защото съм поръчал подобен личен текст. Иска ми се да се случи, но може и да не се случи. Също като Росица съм оптимист и си мисля, че ако не сега, това ще се случи по-късно и че изобщо ще се случва все по-често в нашия форум. Аз какво правя? Прекъснах превода на Епиктет, за да подобря текста за говоренето. Пиша го наново. Правя го, защото съм убеден, че при всеки от нас именно в говоренето се събират външното и вътрешното.

Имаме две такива големи външни среди, от които зависим – демократичното устрояване и функционирането на властите в България и либералното устрояване на НБУ и неговия подход към знанието. Не друго, а говоренето ги свързва с онова, което носи всеки от нас – една или друга символна нагласа. В нашето говорене тези две страни на външно и лично вътрешно имат шанс да се свържат и така да образуват по-конкретното външно, което по-лесно от другите две външни може да се препредава и усвоява.

Въпросът, Росица, е, че в нашето “вътре” проникват и нагласи, които не са интимно наши и нямат много общо с оригиналния ни символ. В настроението и възгледите за упадъка в първата част на вашия коментар вашият по-личен символ по-скоро мълчи. Говори улеснението сегашният ни свят да се живее и да се възприема несимволно лично. Защото за личния ни символ е наистина без значение къде се живее, след като той е и знание, че навсякъде по света всяко човешко същество живее повече с непосредствената земя, въздух и небе, с които е заобиколено.

Другото е само опит те да се надстроят с по-голямо. Човешкото същество трябва да съществува в по-голям свят и понеже не може да го постигне реално, го замества с външен символ, в който непосредственото, за което говоря, се смесва с едно или друго въображаемо по-голямо. В което е и задачата – онова, което се надстроява, да не е налагащата ни се баналност на някакво заедно. Депресията, кризата и пропадането, за които говорите, са именно това - промъкнало се по-лесно “заедно”, едно доста неистинно разбиране, което улеснява, но не става поради това по-истинно.

Попаднах наскоро на остроумно определение за човек - че човекът е животно, което си мисли, че е човек. Ако се освободим от остроумието, което разчита на това, че предикатните имена “човек” и “животно” не съвпадат, и си представим, че те напротив съвпадат, но не в смисъл, че се покриват, а в смисъл, че преливат едно в друго, това определение придобива сериозния доста верен смисъл – че човекът е процес на очовечаване, който не е завършил и който едва ли ще завърши.

Тема № - 73 Коментар № - 7376 Bogdan Bogdanov - 2013-05-18 10:07:03
Писането ми в тази сесия бе секнато от две обстоятелства – дълго продължила силно болезнена телесна криза и молбата на професор Богданов да се върнем към говоренето по предишна тема, заедно с нова тема:
„1. за университетската среда с нейната голяма тема за знанието, и 2. за българската среда с нейната голяма грижа за властта, управлението и реда.”
Не можах да намеря добър начин на говорене по тези две теми в миналата сесия и не посмях тогава, макар че и тогава ми идваха мисли по тези две теми заедно. Георги тогава спомена нещо по начина, по който мислех да подхвана, и аз се отказах, за да не се повтаряме. Не намерих добрия начин и защото чувствам вина, че и аз не съм направила достатъчно, за да не е обществото ни в такова устремно пропадане.

Според мен образованието и възпитанието на младите хора е ключово условие и ключова активност за постигане на добра обществена среда, на общностност. Именно защото вярвам в това, и защото по природа съм оптимистично настроена, отговорих категорично на моята най-добра приятелка, че нямам намерение да полагам усилия да емигрирам в някоя по-добра чужбина, когато завършихме висшето си образование през 1991 г. Тя беше убедена, че няма никакъв смисъл да оставаме в България, че тук нищо няма да се промени, защото не може да се промени. Аз й отговорих, че може чрез образование и възпитание, и че ето на, аз ще стана даскал, за да правя точно това толкова важно за промяната на обществото ни нещо. Не знам дали защото успях да я убедя, моята приятелка остана доста дълго време в България (шестнадесетина години след 1991), макар че с медицинското й образование нямаше да й бъде трудно да емигрира успешно. След като очевидно аз не се оказах права, тя емигрира преди пет години, заедно със сина си – поне на него да осигури нормален живот. Стотици хиляди (може би милион, може би повече) българи направиха това – спасиха себе си или поне децата си. Колко от пълнолетните деца на участващите във форума живеят в България? Сещам се само за едно, те сигурно са няколко, но едва ли стигат половината от броя на форумците.

Ето затова се чувствам виновна - че въпреки огромните усилия и огромната енергия, които вложих в даскалуването, заедно с почти цялото будно време от живота ми в последните двадесет и няколко години, според статистики около 45% от учениците от прогимназиалната степен в момента са функционално неграмотни (не разбират съдържанието на всекидневен текст), останалите заминават в чужбина; образованите, интелигентни и почтени хора стават критично малцинство и са преобладаващо възрастни (показателно е, че в новия ни парламент не влезе нито една партия, представител на образованите и интелигентните българи). А като черешка на тортата на отчаянието, ми идва напускането на този свят от някои от най-ярките сред образованите и почтените, като най-скорошния случай с колегата ни (и добър приятел) Бойчо Кокинов (още не мога да го възприема).

Дали от силните физически болки, които ме измъчват в последните седмици, дали от резултатите от изборите или заради нелепата смърт на добрия приятел, ми е доста черногледо. Не писах в предишната тема, не писах и след като професор Богданов помоли настоятелно - надявах се да се появи нещо оптимистично, за което да се захвана, защото не съм човек, който изпада в отчаяние. И сега не изпадам - ще продължа да си върша работата както и досега, въпреки чернилката.

Какво конкретно си мисля за „ университетската среда с нейната голяма тема за знанието”.
Преди знанието, ми изглежда, че ще трябва дълго да се занимаваме с уменията за общуване (по които писа и Веселина), разбиране и създаване на текст. С идващата след няколко години голяма маса от функционално неграмотни млади хора би трябвало да сме готови да променим програмите, курсовете и формите на оценяване съобразно с това ново за нас явление. Увеличаването на часовете по български език няма да е достатъчно, според мен. Вероятно преподавателите трябва да преминем обучение в някои практики и методи, които досега не ни се е налагало да използваме, защото студентите са идвали с вече налични умения. При мен тази година се появиха първите лястовички, които след три опита не успяват да преразкажат грамотно текст, написан на всекидневен език (скромни, добронамерени и нелишени от природна интелигентност млади хора). Ако статистиките са верни, след няколко години такива ще бъдат около половината от студентите ни. А ако наблюденията на сестра ми (начален учител в средно голям град) са валидни като средно-статистически за страната, след осем години това ще е нивото на повечето ни студенти. Наблюденията на сестра ми потвърждават наблюденията на Веселина – по-голямата част от родителите не общуват с децата си - или нямат време или публично заявяват, че образованието и възпитанието на децата им не ги интересува (казват, че за това ги пращат на училище) - поради което децата още в началната степен масово нямат мотивация за учене, имат дефицити в уменията - поведенчески, емоционални и др. Дори и най-съвестните начални учители не смогват да се справят с тези дефицити и нямат достатъчно време да работят по грамотността, уменията за преразказ и съчинение (за есе в прогимназиалната степен – да не говорим).

Въпреки черногледството, което ме е налегнало в момента, аз не се отчайвам – готова съм да си припомня как се преподава преразказ и съчинение, и да го правя, когато се наложи.
Причината да не изпадам в отчаяние (в тази и във всякакви други ситуации досега) е именно религиозната ми вяра. Това е една от ползите на вярата. Разбира се, тази полза не може да е валидна за всекиго – със сигурност има не малко отчайващи се вярващи. Но на мен ми помага. Иначе може би щеше да ме повали чувството за вина, което изпитвам, че не съм успяла да допринеса достатъчно с даскалската си работа за постигането на една значима като количество и добра като качество общност от образовани и почтени хора в нашата страна, която общност да не позволи да се срутваме така, както се срутваме напоследък.

И накрая, за да напиша и нещо хубаво (по-красиво и по-добро), ще кажа нещо по останалата некоментирана от мен част на заглавния текст на професор Богданов – за мен текст хубав, като хубав духовен „пир по време на чума” (или както на Веси повече ще й хареса „любов по време на холера”).

Във втората част от своя текст професор Богданов казва най-хубавите неща, които религиозно невярващ може да каже за религиозната вяра. На мен самата, като религиозно вярваща, не са ми хрумвали, а и вероятно не могат да ми хрумнат такива.
Той сам е обобщил казаното в коментар:
„Всички разполагаме с такива лични парадигми. Ние сме им верни и в случаите, когато временно се отделяме от тях. Затова и се различаваме един от друг и затова налагането на по-общи теми е трудно и по-често неуспешно. Така или иначе, всеки от нас държи на своята навична символно-представна-емоционална постановка на разбиране. Ако нещо е по-постижимо, то е да прозираме и да изпитваме удоволствие от различните начини на разбиране на хората край нас.”

Последното е много рядко постижимо от много малко хора – не само да прозреш, но и да изпиташ удоволствие от различните начини на разбиране на другите – наистина твърде висок идеал, а когато е реалност със сигурност е резултат на много добро образование, каквото очевидно в България напоследък съвсем изчезва. Бих добавила – резултат е и на много добро възпитание, а и в не малка степен – на способност за обичане, имам пред вид на човеколюбие.

Първо, професор Богданов казва, че религията, особено християнството, е много добър инструмент за онова динамично нещо, което той на други места нарича човешкото „отделно-заедно”. Дали не е и отличен инструмент се питам сега? Второ казва, че религията е много добър инструмент за надхвърляне на човешкото и трето – за постоянно свързване и отвързване с някаква цялост.

След това не се подиграва на догмата за непознаваемостта на Бога (както сме свикнали да правят невярващите), нарича Бог с максимално коректно и с максимално възможното за невярващ понятие – символ, съдържащ неистина. Максимално коректно ми се вижда това понятие, защото и вярващите в повечето видове религии приемат Бога/боговете за непознаваеми, вярват че хората не могат да видят Бога/боговете в истинските им ликове и да останат живи (пример от античността Семела и Зевс). В повечето религии се вярва, че божественото не се появява на човеци в истинската си форма и същност, а само като отражение, образ, знак, проявление и пр. Така че, въпреки че първоначално вярващият би следвало да се смути или даже разсърди, че наричат Бога му „символ”, това назоваване има своето силно основание. Бог е едно от многото непосочими неща в този (а за вярващите - и в други) светове.

Най-хубавата полза от религиозната вяра, за която е говорил професор Богданов е, че тя е „модел за прехождане от реално към идеално, от който се нуждае всяко човешко същество”. Аз бих добавила – и за прехождане от идеално към реално (мислене-говорене-правене). Дали последното е валидно само за вярващите, а може би – не?

Стана много дълго, както обикновено. Затова само ще вметна по последната тема на заглавния текст, за човешкия свят, религията и демокрацията – и в не малко религии „заедното в безсмъртното и божието” не е за всички, а пак за избрани по-добри – така е в някои секти в старогръцката религиозност, а донякъде и в официалната полисна (героите в Елисейските полета или на Острова на блажените), вероятно в тракийската религия, в християнството с неговите Рай и Ад.
Тема № - 73 Коментар № - 7375 Росица Гичева - 2013-05-18 04:52:50
С това „Не ми отговаряйте”, плеснато завчера, съвсем се изложих май. Едно време мама, а и повечето майки в разгара на соц-а, когато на нашите поколения ни се случи да растем и избуяваме диалогично, все с това ни възпираха, щом започнехме да търсим правата си и правдата. Беше някакво всеобщо прието педагогическо заклинание номер едно, детето да не се задълбочава много в отговаряне на родителя по спорни и отворени към различни мнения въпроси. Така, горките, ни предпазваха от излишно многодумство и оригиналност на мисленето, което би могло да ни вкара в бели, докато узряваме и навлизаме в единствения си възможен живот. И изглежда така ни предпазиха, че и до днес ни държи влага, на по-вехтите поколения де.
При случая с маркиза обаче, нещата изведнъж /чрез вашия форум/ взеха коренен обрат. Потискан от малък и задълго, сега пък той съвсем се взе на сериозно и да не обича да му се отговаря. Няма такова нещо, изобщо не е вярно, уважаеми и скъпи приятели! Пък и вреда няма голяма. Опасно е, когато действащи политици, управленци, социолози и журналисти ни се явяват в такава поза и настроение. И да ни обясняват кой е по- или най-верният и безопасен начин да уредим живота си. И държавата си в крайна сметка.
Поздрави от почти летния и, като го гледам тия дни, непроменящ се по хедонистичния си темперамент Бургас! Все още, не ви лъжа, това „Не ми отговаряй!” може да чуе при нас. Преди седмица го чух от симпатична млада майчица към малкия й твърдоглавец на улицата. Той не й се поддаваше лесно, приказливецът… Душата ми се напълни с гордост и „анархистична” надежда.
Тема № - 73 Коментар № - 7374 Dekarabah - 2013-05-17 21:02:44
Есенински, приятели, така е по-правилно да се каже. И изпише.
Тема № - 73 Коментар № - 7373 Dekarabah - 2013-05-15 20:24:19
Пак ще се възползвам от мълчанието ви. При това леко разпален. Днес една просперирала собственичка на козметичен салон, поканила ме по нечия положителна препоръка да поема нейна поръчка преди задаващите се абитуриенстки „дни на прическите-козунаци” /както сполучливо ги нарича Маркизата/, започна самоуверено да ми обяснява как се правят табели и колко би могло да струват. Поизслушах я, взех си ролетките, чантата и прочие, казах й, че не мога да удовлетворя високите нейни изисквания и си тръгнах. По-добре гладен, отколкото унизен, мислех си, изтървайки попаднала работа.
Връщам се надвечер вкъщи. Лице в лице от тв-екрана ме посреща социалистката Мая Манолова. Когато ми е накипяло, погледът ми е втренчен като на индианец след неуспешен лов и страшно мразя да ме гледат в очите и да ме лъжат. Погледнах, послушах, това си ми е мнението. Тази всеотдайна „комсомолка”-юристка нещо много се е объркала, ако смята да заблуди печенаци като маркиза във всенародно телевизионно излъчване. Да вземат, да я възпрат по-зрелите й другари. Ние, теле-зрителите, имаме не една, а поне три версии за тези 350 и не знам колко си „хванати” хиляди бюлетини, а и за други изборни нередности. Версия номер едно на вашия маркиз, който, знаете, разбира и от печатарство, и от макулатура, и от печатарски брак, е, че такова количество чисти и пакетирани изборни бюлетини /както твърди обнародваното широко прокурорско разследване/ никой съвестен печатар, още повече стриктен и опитен собственик на печатница, не би допуснал. Очевидно става дума за шантаж, парично позлатяващ хартията и мастилото. Дотук.
От друга страна, моят съгражданин Валери Симеонов, водач на смешно назования „Фронт за национално спасение на България” ми пооправи настроението. Той поне се яви и удържа в цялото си говорене с водещите „Лице в лице” като човек, който успешно би могъл да се изправи пред детектор на лъжата. Твърдо и не по комсомолски лекомислено.
Както съм се разприказвал, да не пропусна да ви предупредя: Да внимаваме, защото много скоро може да чуем непредвидливо тревожното треперене на ядрени реактори в Белене. Или да станем известни в Европа единствено като най-краткия шосеен път между пристанище Варна /Бургас/ през Сърбия и Черна гора до Адриатика. Или като член на НАТО, обладан от най-великото Путинофилство на света. Не че имам, пак казвам, нещо против добрия, умен и храбър народ на Русия, но утре може КГБ да спре да плаши и мачка своите на най-светли и работоспособни, праведни люде. И да вземе и из тези големи и богати земи да се възцари нещо, по-приличащо на реформаторския замах на Петър Велики, но и на Есениновите хипнотични мечтания. Дай Бог!
Политизирам очевидно, но така е в гранични състояния. Така е, когато човек загуби представа за разликата между кураж и отчаяние.
Не ми отговаряйте.
Тема № - 73 Коментар № - 7372 Dekarabah - 2013-05-15 20:01:43
Простете, искам с болка да се присъединя към скръбта по кончината на професор Бойчо Кокинов.
И да се съглася с уважаемия Велин Белев, че върху тихите плещи на благите хора, минаващи унесено усмихнати край нас, се крепи повече и полезен товар, отколкото върху бицепсите и вратовете на разпалените биткаджии.
Тема № - 73 Коментар № - 7371 Dekarabah - 2013-05-12 19:38:26
Благодаря Ви, професор Богданов. Не за пръв път. Загатвал съм често, че моята самонадеяност и упорство да се присламча във форума /в никакъв случай като някакъв „сламен човек”/ ми носи много. Вашите открити, вътре-виждащи коментари на нестройните маркизови писаници, от една страна, ме правят по-разбираем за самия мен. От друга, аз пълня своите обикновени дни с последователната мислеща и енергизираща струя на форума. За което – благодарност към всички, имащи някакво отношение към тази неспокойна по дух общност. Част от по-голямата на НБУ.
Мисля, че се обаждам невъзпитано често. И други сигурно мислят така. Трудно ми е да разбера достатъчно, по какъв начин и доколко вашият университет се е „отвързал” от онова, което познавах като висше образование у нас. Но каквото и да се споделя и чува, никога не бих се усъмнил, че истинските, неутъпкани пътеки към освободена образователна университас се проправят в места като НБУ. Такова е виждането ми. Станалият ви може би близък и разпознаваем маркиз, приятели, е стигнал до него благодарение на вглеждането си в редовете, междуредията и отраженията на форума. По другото и главното, като зреещи метаморфози и развития, нещата са си при вас и ваша грижа. Винаги съм намирал угрижения и напрегнат в променяне и претъкмяване човек за по-струващ от привикналия с постигнато и що-годе работещо. Знам, колко е трудно да се изместват с нови, овехтяващи с времето схеми и способи. Поне в моята занаятчийска дейност е така. С годините работа, ще ви споделя, аз избрах и поддържам тъй наречената англосаксонска инженерно-технологична метода. За разлика от френската, която търси предварително изпипване и докопване да цялостен видим финален резултат-продукт-образец, тя позволява вземане на решения, промени, а често тръгване в съвсем ново моделиране, в самия процес на инженерията. Казано кратко и непълно. По-важното е, че разликата между двете системи е в по-елитарната затвореност на едната /френската/ и по-голямата отвореност и чуваемост за нововъзникнали творчески решения на другата. Едната носи още от плаща на старата манифактурност в Европа, другата е сродила кръвта си повече с преломния дух на американската индустриализация. Но да не ви занимавам с неща, които някои от вас знаят по-широко и в тънкости.
Намирам интересни и важни, макар страничен, коментарите на Георги Гочев и Веселина Василева. Напълно съм съгласен с доцент Варзоновцев – над всичко и най-първо ЗНАНИЕТО. След него започват да се подреждат всички останали компоненти и на икономическото, и на социалното добруване.
Тези дни особено остро се вижда у нас, как непознаването /стигащо до откровено незачитане/ на конституционни и законови норми противопостави медийното ни пространство и юриспруденцията. За такива неща се плаща скъпо. Утре ще приберем шатрите на „изборния фестивал”, някои ще поспечелят от алъш-вериша. Ще ни остане обаче обидното униние от неяснота, съмнения, неосъщественост. Страшното чувство за незаедност. И ще трябва дълго да се полекуваме. Що е време – пред нас е!
Сега отивам да си гледаме с маркизата резултатите.
Тема № - 73 Коментар № - 7370 Dekarabah - 2013-05-12 19:18:02
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115832

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128107

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20119

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32706

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134301

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94217

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29044

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17745

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180825

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60746

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA