ГEOPГИ ГОЧЕВ

В книжата на Левски присъства една твърде любопитна сметка за какво той е харчил комитетските пари. Тридесет и един гроша за кърски обувки с подкови, двадесет и един гроша за фес, четири гроша за копчета (за ризи), два и половина гроша за баня (с още един другар, уточнява Апостола), четири гроша за шекер и пет гроша за шекер кафе, един и половина гроша за ябълки и т.н. Мога да си представя, че човекът, който е водел пред себе си подобен отчет, е държал и торбата си в пълен ред. И както е внимавал да не се намокри фишекът и да не хване ражда иглянката пушка, така е внимавал и вишегласието, демократската република и свободата – тия няколко пендара на неговата мисъл – да са скътани при насъщния и свежите ябълки, а не близо до шекера, феса и дегизировката.

Мисля, че е време да започнем да подреждаме торбата на нашия бунт. Бунт, който започна именно тогава, когато демокрацията ни легна под феса и дегизировката. Трябва да кажем много ясно кое от кое трябва да се различи, кое с кое не бива да се свързва, кое с кое може да се обедини и смеси. Виждам това усилие в няколко посоки.

Първо: нека да разберем, че настоящата обществена ситуация се породи от сблъсъка на два процеса. Единият е последователното поставяне на демократичните практики и институции под зависимостта от лични и групови интереси. Другият процес е превръщането на немалко българи от пасивни поданици на своята държава в осъзнаващи обществената си отговорност граждани. Тези два процеса много си приличат по нещо. По това, че някой започва да разпознава общественото пространство като свое. Оттук и най-важният въпрос, който протестиращите поставиха: какво трябва да бъде личното ни отношение към общественото пространство? Трябва да го присвояваме за своя полза и да изцеждаме до последна капка неговите богатства, или трябва да се грижим то да се развива и обогатява, тъй че повече хора да живеят по-добре в него?

Второ: водени от горния въпрос, нека да се опитаме да спрем с говоренето, че всички управлявали са едни и същи крадци и да направим внимателно различаване между политиките на ГЕРБ и БСП през последните осем години. Целта на едно такова различаване е да се породи силен обществен натиск, от една страна, върху ГЕРБ да се освободи решително от навиците и хората, които обвързват тази партия с олигархичните кръгове и мутрите, срещу които днес протестираме, а, от друга страна, върху традиционните сини партии да намерят разумен тон за преговори с ГЕРБ и още по-важно – съответната роля, с която да ги провеждат. Дясното няма достатъчно сили да управлява страната без ГЕРБ, но не може да я управлява и с ГЕРБ, ако партията продължава да е в това блато, в което е. Една от задачите на десните политици е да помогнат на достойните лица в ГЕРБ да вземат превес над некомпетентните и нелицеприятните.

Обсъжда се дясна алтернатива и силен десен опозиционен блок. Но дали, за да бъде той успешен, десните партии не трябва най-напред да станат осъзната алтернатива на самите себе си? Което, струва ми се, означава и да се извинят на своите избиратели, че преди няколко месеца, в бъркотията, която се породи при падането на ГЕРБ, си въобразиха, че автоматично ще бъдат върнати на власт, и поради този си фантазъм – усилван, впрочем, и от вътрешното им брожение, че не са управляващи, а пък някак им се полага да бъдат, защото са по-образовани и по-опитни от политиците на ГЕРБ – се озоваха не другаде, ами на един фронт с БСП. Та преди да освобождават страната от олигархичните кръгове, редно е десните да се освободят от кръговете на собственото си честолюбие и вече пословична недалновидност. Мисля, че същото се отнася и до партията на г-жа Кунева.   

Трето: нека да направим различаване между средствата на протеста. Лозунгите, рисунките и игрите ни бяха необходими, за да върнем на действителността, опозорена от управляващите, нейните истински имена, нейните истински форми и нейните истински ценности. Лозунгите, рисунките и игрите направиха отчуждената ни и омерзена от БСП и ДПС действителност отново наша. Но те не могат да свалят правителството и да изгонят олигархията от властта. Затова и тонът на протестите може и трябва да се втвърди. В противен случай БСП, ДПС и „Атака“ ще използват настъпващата умора от бунта, за да кажат (както, впрочем, вече казват), че това не е никакъв бунт, да разделят обществото на разглезена столична среда, която, видите ли, няма какво да прави в летните месеци, та затова е излязла на улицата да щурее, и работна провинция, която всеки божи ден очаква с трепет мерките на правителството, и, най-сетне, да настроят двете групи хора една срещу друга. А такива две групи всъщност няма. Хората, които опъват каиша в Асеновград, Девня или Перник, са едно с децата си и внуците си в София, които след работа си дерат гърлата за промяна.

Как би могъл да се втвърди протестът? Чрез разбуждане на т.нар. „гражданско неподчинение“. Да, именно неподчинение, бойкот на задълженията, които имаме към държавата! Защото тази държава вече не задоволява нуждите на общественото тяло, ами, подобно на ракова клетка, го подяжда и разболява. Не е ли дошло време да обърнем повече внимание на това, че управляващите политици, срещу които протестираме, са – било от името на държавните предприятия и държавната администрация, било от името на фирмите, чиито интереси представляват във властта – най-големият работодател в тази страна? Та какво излиза? Че до 18.30 ще работим чинно за тях, а след 18.30 ще протестираме срещу тях! Ако двата големи синдиката не бяха такава жалка чиновническа бригада на управляващите, щях да напиша, че трябва, с тяхното съдействие, да се организира общонационална стачка. Ясно е, че тя е невъзможна. Но е възможен, по всякакъв начин, натиск върху реда, който пази статуквото. В крайна сметка, докога ще се правим на наивни, че можем да постигнем желания нов ред без фаза на безредие?

И четвърто: нека да правим разлика между конкретните искания и програми за промяна на системата и неадресираните, твърде общи разсъждения по темата демокрация, олигархия и върховенство на закона. Това трето действие влече след себе си и друго: бдителност за това кой с какъв мотив се изказва в настоящата ситуация, пише призиви, манифести и харти, и какво желае да постигне чрез това. Уважавам мнозина от тези, които написаха „Харта 2103“, но си задавам и следния въпрос. Кое може да ни гарантира, че интелектуалците, които сега искат да построят новия обществен ред, няма да се изродят по същия начин, по който се изроди интелектуалният елит на 90-те, воден от бившия президент Желев? Въпросът ми не е нито ироничен, нито реторичен, защото мисля, че знам коя е първата гаранция. Тази, говорещите за ценностите на демокрация, олигархия и върховенство на закона да бъдат готови най-напред да назоват ясно и открито кои са демократите, олигарсите и прекрачващите закона и после да изпълнят тези интелектуални понятия със съдържания, които отговарят на българския обществен характер. Това не видях никъде в текста на хартата и затова, въпреки че виждам доброто, към което тя се стреми, открито я критикувам.

От горното обаче възниква и въпросът дали протестът всъщност е само срещу политиците и системата на управление или е изобщо срещу окаяното състояние на обществената истина в България? Струва ми се, че той е и срещу политолози, социолози, журналисти и изобщо общественици, които по една или друга причина повече от двадесет години изкривяваха истината за това, което става в България, и така подриваха смисъла на това да имаме плуралистична публична среда. Затова и всички общественици, които в момента с лекота и нескривана симпатия наричат протестиращите „интелигентни млади хора“, би следвало да осъзнават, че тези интелигентни млади хора знаят и помнят много добре кой какво е написал, какви възгледи и промени е подкрепял, от кои партийни централи е бил зависим, колко декара голф игрища притежава и т.н. Затова и казвам, че повикът да замлъкнат и да дадат оставки от публичното пространство се отнася с пълна сила и за мнозина от тях.

Защото политическата система няма как да се освободи от задушаващите я олигархични зависимости, в които е изпаднала, ако в същото време мисленето и говоренето за нея решително не се освободи от притоплените вносни доктрини, половинчатите, често откупени от съвестта истини и калпавите съвети какво трябва да се случи в обществения ни живот. Ако не за друго, тези популярни автори, наричащи се сега десни, консерватори, либерали, свободни леви утописти и не знам си още какви, би трябвало да понесат отговорността си за това, че преди два месеца, водени от страховит реваншизъм, хвалеха „модерния политик“ Станишев и помогнаха на БСП и ДПС да се върнат на власт. Назначението на Делян Пеевски стана според мен възможно най-вече поради огромната криза на истината, която през последната половин година беше създадена в България. Именно идеята, че вече всичко може да се направи и замаже в тази клета страна, накара БСП и ДПС да се пробват с Пеевски. Той не беше грешка, а логически ход на фона на напълно обърканата ни идея за обществена истина.

Та такъв си мисля, че трябва да е редът в торбата на нашия бунт. А най-отгоре, баш до вишегласието, бих сложил, като основно оръжие срещу олигархията и лудостите на Волен Сидеров, ето това изречение от писмо на Левски до Каравелов от 1870 г.: „Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкия си материал“.

Забележка: Текстът, който е публикуван тук, е допълнен вариант на текст със същото заглавие, който беше публикуван на 28.06.2013 в сайта на Едвин Сугарев Svobodata.com.

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.