ГEOPГИ ГОЧЕВ

Преди три месеца, в началото на протестите, написах, че единственият начин БСП, ДПС и „Атака“ да се задържат на власт, е да пренесат бурната обществена ненавист към себе си вътре в обществото. Или трябваше да подадат оставка, или трябваше да приложат върху България принципа „разделяй и владей“. В името на властта направиха второто. Така България беше разделена на два лагера. Гражданите, които могат да си плащат сметките, срещу гражданите, които не могат. Протестиращите за ценности срещу протестиращите за цени. Богатата София срещу бедната провинция. Софиянци, казваше медийната пропаганда на управляващите, протестират или защото са пряко платени от Джордж Сорос и кръга „Капитал“ на Иво Прокопиев, или просто защото няма какво да правят в скучните летни дни, докато в същото време българите, живеещи в провинцията, честно опъват каиша и чакат с трепет социалните мерки, обещавани от кабинета на Пламен Орешарски.

„Ние“ и „те“, „те“ и „ние“. Реториката на разделението работеше денонощно. И от двете страни на България. Докато Георги Господинов пишеше, че протестиращите са красиви и умни, Антон Кутев ги изобличаваше в дребнобуржоазни страсти. Докато протестиращите се хвалеха, че превръщат своя протест в естетически шедьовър, Велислава Дърева го громеше във в-к „Дума“ с фразите „бунтът на ситите“ и „весела променада“. Има ли бунт на ситите, трябва да има и бунт на гладните. Появи се контрапротестът в защита на правителството. И в крайна сметка по подобие на България и София се раздели на две зони – пространствени, но и часови. Т.нар. „сити“ излизаха на протест в 18.30 часа, на като че ли проблясващите аристократично жълти павета (наричани презрително от контрапротестиращите „жълти плочки“). Т.нар. „гладни“ пък се събираха на сивия, поокъртен мраморен площад пред НДК час по-рано – и за да избегнат среща със ситите, и за да имат достатъчно време да се приберат у дома за вечеря.

Изглежда е вярно, че бунтовете, революциите и войните отключват и най-доброто, и най-лошото в човека и обществото. Протестът показа ясно, че в България вече се е образувала гражданска общност, способна да въздейства на политиците и да им търси отговорност, но заедно с това той разбуди и обостри редица стари разделения в страната. Първо, разделението между управляващ елит и управлявани. Второ, разделението между София и провинция. Трето, разделението между южна и северна България. Четвърто, разделението между русофили и русофоби. Пето, разделението между българи, свикнали от османско време, че всичко, свързано с живота извън дома, се урежда благодарение на лични връзки от някой по-силен, и българи, които, малко наивно гледайки на Запад, вярват в равенството пред правилата и процедурите. Шесто, разделението между българи, чиято идея за свобода и благополучие се разпростира върху дома и личните им отношения, и българи, в чието благополучие присъства и възможността за свободно обществено действие. Седмо, разделението между българи, които смятат, че грижата за общественото пространство е на държавата и природата, и българи, които смятат, че грижата за общественото пространство е на тях самите. И т.н.

Изведнъж сякаш осъзнахме, че България е съставена от много Българии. И започнахме да се питаме кое ги свързва, кое би прави едно цяло. Може би общата кръв? Няма как всички в една страна да бъдат роднини. Може би територията? Може би патриотическото чувство, предавано чрез историята и езика? Не само. Може би личностите? Като че ли най-вече те. Вгледахме се в личностите. И забелязахме, че не са пощадени от обществената диалектика. В техните образи, в зависимост от гледната точка, нашите различия се проявяваха или като твърде крайни или, обратно, като преодолени. Образи едновременно на невъзможното и възможното обществено съединение. Пламен Орешарски, Росен Плевнелиев, Бойко Борисов, Николай Бареков – всеки от тези беше припознаван от едни българи като разединител, а в същото време от други като обединител на нацията. Липсваше обаче фигура, независимо дали на отделен човек или на партия, която да е едностранно призната за обединяваща. Нея просто я нямаше и продължава да я няма.

Същото се случваше и с обществените събития и празници. Нито едно събитие, нито един празник, официален или частен, не разруши границите между групите, в които вече бяхме. Всичко, което се случи от юни до септември, усили нашите разделения. За социалистите съборът на Бузлуджа на 27-ми юли (тази година събрал над 50 хиляди души) стана символ на обединението на България, докато за протестиращите – символ на правителствената социална политика à la „бира скара“ и повод за многобройни шеги; на една немалка група протестиращи, вече поуморени от тримесечния протест, концертът на Роджър Уотърс на 30-ти август вля нова сила да протестират, докато левичарите се почувстваха едва ли не измамени от музиканта, известен със социалистическите си възгледи, и видяха в думата „Оставка“, изписана от него върху мултимедийната стена на шоуто, грубо предизвикателство към независимостта на страната.

В спорове за разединението и съединението на България – така, може да се обобщи, протекоха летните месеци. Дойде септември и с него като че ли най-българският празник – този на Съединението от 1885 г. Дали той щеше да ни обедини и свърже, или, напротив, щеше да утвърди разделенията? Това, че Съединението се празнува официално в Пловдив, а не в София, беше знак за възможен компромис. Подготвяше се неутрален терен, на който двете Българии – тази на София и тази на провинцията – могат да се срещнат. Това, че трябваше да присъстват заедно президентът и министър председателят, също беше знак за желано помирение между институциите. Може би застанали един до друг за пръв път от много време, те щяха да намерят общ тон и решение за изход от обществената криза? Дали президентът, който беше заявил в началото на септември, че България не може да продължава да съществува разделена по начина, по който е разделена, нямаше да направи нещо решително? Дали ние, които щяхме да присъстваме на празника, нямаше да намерим чрез него начин да бъдем свързани в едно по-голямо цяло? С тези въпроси заминахме за Пловдив.

Намираме улиците около площад „Съединение“ отцепени от местната полиция. Тук са и бронираните камионетки на жандармерията. Защо е необходима, питаме се, толкова много охрана? Кого ще пази? Кого от кого ще разделя? Малко преди 20 часа разбираме. Не особено многолюдно, но шумно шествие приближава площада. Първо чуваме тъпаните, свирките и виковете „Оставка“ и „Мафия“, после виждаме, начело на колоната, познатия ни от софийските протести лозунг „Граждани срещу мафията“. Без да помислим, че вече взимаме страна и някакси саботираме желаното свързване в по-голямо цяло, се присъединяваме към шествието. Полицията се опитва да ни отклони и разпръсне, но не ни спира. Разделяме се на ръкави, за да минем през тесните улички, и пред площада отново се събираме. Нареждаме се на тротоара в подножието на официалната трибуна, зад гърба на строените армейски части. Хората, дошли за празника, ни гледат любопитно и като че ли с лека изненада. Вдясно от нас, съвсем близо до трибуната, са паркирани няколко големи черни коли. Пазят ги отвън, от което става ясно, че не са празни.

Пламен Орешарски е обявил, че ще присъства, но дали наистина ще присъства? Да, присъства. Около 20.30 часа малко смутен се изкачва на трибуната заедно с другите официални лица. В този момент възгласите срещу правителството набират сила и заглушават звука от трибуната. „Орешарски вън!“, започваме да викаме. Следва „Предател“ и „Мафия“. Тъпанът издумква три гръмки залпа. Дали пък организаторите няма да прекратят церемонията поради шума? Дали ще допуснат камерите на националната телевизия, която предава пряко от площада, да покажат как официалният празник се превръща в протест срещу властта? Разпалвам се вътрешно от една случка, разказана от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“. На 1 април 1884 г. т.нар. „казионна партия“ на Източна Румелия свикала в Пловдив митинг в подкрепа на турското управление на областта. Изнанадващо сред множеството се появил Иван. Ст. Гешов, по това време още горещ привърженик на идеята за съединението, превзел митинга и го обърнал в демонстрация на съединистите.

Въпреки шума и очевидния конфуз на официалните лица проверката на войските преминава по протокол. Идва речта на президента. Замлъкваме, за да я чуем. Гласът му леко трепери. Не мисля, че си даваме добре сметка какво преживява в този момент. Като президент трябва да бъде обединител на всички българи, а като частно лице е показал, че подкрепя една конкретна група – тази на протестиращите. Трудно му е да балансира между двете си роли. И ние никак не му помагаме. „Г-н президент, поискайте тук и сега оставката на Орешарски“, провиква се през мегафона една от протестиращите. Инстинктивно всички сме си помислили, че това може да се случи и трябва да се случи именно в този ден. Защото виждаме в Орешарски човека, който ни разделя. От другия край на площада други обаче виждат подбудителя на общественото разделение в Росен Плевнелиев. Дюдюкания и викове „Оставка“ ще се опитат да заглушат края на речта му.

Изведнъж в очите ни светва лампа и пред нас се появява камерата на БТВ. „Не смятате ли, че опорочавате празника с протеста си?“, пита Габриела Наплатанова. Гласът ѝ е завалян, което прави въпроса ѝ още по-лукав. Той вече съдържа оценката, че сме опорочили протеста и ни кара да се оправдаваме. Докопала е бащата на А. Вероятно го е избрала и защото мъжете на средна възраст в България обикновено се оправдават. Отговорът му обаче е уверен и кратък. „Не, не опорочаваме празника“. В този момент зазвучава химнът. „Ето, виждате ли, ще почетем химна“, казва моят тъст. Всички коленичим. Репортерката също. Усещам, че иска да пита още нещо и вероятно се готви да попита, но се колебае. Ние на свой ред тържествено сме свели глави, мълчим и се усмихваме. Сега всички на площада изглеждаме като едно цяло. Уви, само изглеждаме.

С края на химна скачаме от местата си и започваме да викаме „Оставка“. „Стига си пищяла, ма!“, засилва се към А. едро, облечено в червена тениска момче. Налита на бой. „Провалихте ни празника“, изкрещява, размахвайки юмрук. А. се опитва да му обясни, че протестът не е срещу гражданите, дошли да празнуват, а срещу някои политици на трибуната. Това никак не го успокоява. Търси разправа и възможност да се изкаже. Може да го успокои само Габриела Наплатанова. Сега отново е в играта. Бърза да не изпусне скандала и повежда камерата към недоволния. „Тук има официална музика, тя трябва да се уважава“, чувам го да казва. Около него вече са се събрали други недоволни и шумно ни се заканват. Започваме да викаме към полицията, стояща наблизо, да се намеси. Няма намеса. Намесват се по-едрите мъже от групата на протеста и с няколко груби фрази пропъждат провокаторите.

Тогава виждам, че в групата на официалните лица има един човек, който не си е на мястото и въпреки че е заобиколен от хора, е като че ли сам. Чертите на лицето му са по-изострени от обикновено, пристъпя от крак на крак, върти глава и хвърля кисели усмивки към гражданите. Не знае къде да се дене. Не знае къде да се утеши. Не може просто да ни се скара или да ни изгони от площада. Излъчва безсилие и умора. Никой не очакваше, че ще издържи цели сто дни. Вероятно вече издържа трудно. Пропусна да си тръгне с достойнство след скандала с назначението на Пеевски и за него нехаресването постепенно се превърна в опозоряване. А опозореният вече може само да тича. Ще се затича ли той сега? Съмнявам се. Но предполагам, че тича вътрешно. Което го кара от време на време да потреперва. Тогава лицето му грозно се изкривява от слабост и злоба. Треперко паша, така Захари Стоянов наричал в статиите си губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич – и поради старческото му треперене, и поради нежеланието да скърши волята на султана и да вземе сам страната на своите сънародници, желаещи обединението на България. Треперко паша, това е и нашият министър председател. Един слаб и страхлив министър председател. Един министър председател, който ни разделя.

Избухването на зарята навярно е донесло облекчение за Пламен Орешарски. Има причина да не гледа право към онези, които го освиркват. Хвърлям едно око към трибуната и виждам, че е обърнал глава нагоре към небето и се взира в него. Какво ли вижда в тази нощ? Дали изобщо вижда илюминациите? Дали наистина небето му дава закрила от нашите обвинения и обиди? Когато си станал за резил, си мислиш, че всеки шум и всеки блясък те сочат с пръст. За Пламен Орешарски тази нощ трябва да е нощ на превратности, това небе трябва да е тъмно, облачно, страшно. А какво е за нас? На няколко крачки пред групата ни възрастен човек държи на ръце внучето си, гледа зарята и плаче. Плаче обилно. Не ми се струва тъжен, повече изглежда, че е преживял някакъв голям страх. Може би страха, че целостта на света около нас неудържимо се руши. Че това хубаво внуче ще скочи от ръцете му и ще избяга от него. Че небето ще се разкъса и продъни отгоре ни. Тогава си припомням какво е било небето между 5-ти и 6-ти септември 1885 г. Знам какво е било отново благодарение на Симеон Радев, който все поглеждал какво е небето по време на големите обществени събития. „Нощта бе неблагоприятна за едно съзаклятие“, казва той, „тя бе ведра, с високо и прозрачно небе...“ Иска ми се това ведро, високо и прозрачно небе да бъде небето над нашето съединение.

Забележка: под заглавие „Небето на нашето съединение“ втората част на текста беше публикувана като репортаж във в-к „Дневник“ (www.dnevnik.bg) на 07.09.2013. Версията, публикувана тук, е разширена с разсъжденията в началото, има някои промени и в самия репортаж, наложени от първата част.