БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

За континюитета и промяната след комунизма

МОМЧИЛ БАДЖАКОВ


Проблемът за континюитета между комунистическия и посткомунистическия период често се неглижира, премълчава или просто не разбира. Изследователите в първите години след 1989 г. сметнаха, че ние вече сме навлезли в нова епоха, в ново общество, което ще осъществи за две-три години историческия преход от комунизъм към демокрация и пазарна икономика. Още тогава се пренебрегна фактът, че историята не признава големи скокове в съкратени срокове, че дори политическата промяна към демократично общество обикновено трае десетилетия, а понякога и столетия. Да не говорим за новите стопански отношения, които не се формират от някакви скорострелно приети закони, а са продукт на вековно развитие, което създава законите, а не обратно!

Забравя се, че политическият модел на либерална демокрация, такъв, какъвто го познаваме в най-развитите западни страни, се е утвърждавал в продължение на повече от два века – що се отнася до САЩ и Франция, а в Англия демократичните завоевания започват от публикуването на Маgna Charta Libertatum и откриването на британския парламент съответно през 1215 г. и 1265 г. чак до 1919 г., когато се установява системата на всеобщо избирателно право...

Силната вяра на демократичните И ДЕСНИ, И ЛЕВИ  интелектуалци непосредствено след 10.11. 1989 г., че само за няколко години в България след фалита на комунизма като обществено-икономическа система ще се установи и ще функционира безотказно системата на западната либерална демокрация и пазарната икономика, се оказа особено наивна.  Всъщност ние не можем да си обясним посткомунистическото развитие, без да осъзнаем неговата връзка с предходната комунистическа епоха. А комунистическата епоха, без да осъзнаем връзката й с предшестващото я обществено развитие след освобождението на България от османско господство, а именно с първия опит за икономическа модернизация на традиционното българско общество.

Ако тогава се ражда хибридната икономическа форма на българския „комунален капитализъм“ (Румен Аврамов), политическите режими през буржоазния период се редуват в колебанието си между демократизъм и авторитаризъм. Съжителството на либералната Търновска конституция с различни форми на по-прикрит или по-явен авторитаризъм води на практика до хибридност и на политическите режими по време на първия буржоазен преход към модерно общество. (Румен Даскалов, Българското общество, т.1...). За да се стигне до установяването на един по същество безпартиен монархически военно-авторитарен режим в навечерието на Втората световна война.

Наистина България извървява сложен път от предимно традиционно селско общество към градска, буржоазна цивилизация. Пътят на българската модернизация обаче не е равен и еднопосочен. Той е накъсан от множество цезури – преврати, загубени войни, въстания и отново преврати, завършили с грандиозната и кървава комунистическа (контра)революция. Тя представлява и най–радикалната цезура, ознаменувана от датата 09.09.1944 г. Тогава България за пореден път е победена страна, загубила поредната война, победена и окупирана от Съветската армия, с чиято помощ БРП (к.) започва да установява тоталитарен режим от съветски тип. Комунистическият режим се установява и утвърждава предимно с насилие – първо над „фашистката буржоазия”, после над „патриотичните индустриалци”, над интелигенцията, над селячеството, над създаващия се пролетариат, над народа.

С помощта на насилието още в първите месеци след съдбоносната дата 09.09.1944 е унищожен почти целият елит на дотогавашното българско общество – политически, стопански, културен. Унищожена е на практика цялата ни възрожденска интелигенция, създала се през предходните сто години. Смазано е гражданското общество – на социализма са необходими поданици, а не граждани. Вместо него режимът си създава партийно-държавно общество с пирамидална структура от азиатско-феодален тип, в което животът се върти около партията и приключва с възхвала на поредния й вожд. И разбира се нищо не може да се постигне без „братска съветска помощ”.

Какъв е смисълът на тази тотална подмяна, това целенасочено анти-гражданско, антидемократично и примитивно в същността си насилие? Дали само да се установи господството – нека го кажем директно – по марксистко-ленинска рецепта на една непозната досега в историята нова господстваща и експлоататорска класа, каквато по същество представлява партийно-комунистическа номенклатура? Или това целенасочено насилие има някакъв по-различен рационален икономически смисъл?

Някои антикомунистически автори доста наивно смятат, че насилието се дължи само на примитивизма и кръвожадността на „комунистическите престъпници”. Други, още по-наивно, виждат смисъла на комунизма в това, да се установи система на всеобщо равенство и щастие, независимо дали хората са съгласни с това или не. Трети смятат, че преобразуванията през социалистическия период целят модернизацията на българското общество, което и до 1944 г. си остава предимно традиционно. Четвърти и досега си вярват, че при социализма всички са били равни и развитието ни е било само „напред и нагоре”.

Но защо това целенасочено насилие толкова лесно пречупи българския корав манталитет и в края на краищата се оказа успешно, преобразявайки за 15-20 години традиционното българско общество? На какво се дължи фактът, че след смазването на въоръжената съпротива срещу режима към 1952 г. с разгрома на горянското национално-освободително движение, на практика чак до 1989 г. българският народ приема нормите на социалистическия начин на живот и си живурка в състояние на апатия и фактическо съгласие с безобразията и престъпленията на режима, които наблюдава и в които често сам участва?

Това не може да бъде обяснено нито с идеологическата индоктринация, нито с уравниловъчното равенство, нито дори с манталитета, установил се при социализма. Защото „всичко тече, всичко се променя”. Променя се дори манталитетът. Например с какво може да се обясни фактът, че „прочутото българско трудолюбие” е успешно заменено през социалистическия период само за по-малко от две десетилетия с „пословичния български мързел”?

С насилието? С идеологическата индоктринация? С привилегиите на „пролетариата”? Или с факта, че социалистическата национализирана и монополна командна икономическа система с нейната уравниловъчна справедливост ликвидира стимулите за трудова дейност?  Защото лозунгът „Всичко за човека, всичко в името на човека” придоби в съзнанието на хората съвсем конкретните очертания на съветския наместник, провъзгласен от пропагандата като еманация на народа - „човекът от народа”.

Всъщност „социалистическата модернизация”, с която толкова се гордеят комунистите, се изразява в индустриализацията, урбанизацията и колективизацията. Но не се изразява в най-съществените елементи на модернизационния процес – преодоляване на вековното господство и неограничената власт на държавата и нейните владелци – в икономиката – чрез механизмите на пазара и в обществото – чрез трансформацията му от поданическо в гражданско. С други думи социалистическата модернизация се оказа псевдомодернизация. Но защо стана така?

Някои автори като Румен Аврамов, виждат причините за това в предходната епоха, която е установила система на един неразвит, „комунален капитализъм”. В него нормите на традиционното общество оказват жилава съпротива срещу изискванията на пробиващата си трудно път нова капиталистическа култура -  с новата, много по-важна роля на пазарните отношения, които заменят постепенно патриархалните отношения и с новата роля на гражданина, който придобива самочувствието да иска демокрация, а не авторитаризъм, упражняван от властимащите. (Аврамов, Комуналният капитализъм)

Наистина комунизмът (държавата на криминалния социализъм) не може да бъде обяснен без връзката му с предходната епоха на непреодолян традиционен манталитет, мутиращ в прехода от патриархално към модерно общество. Но ако комунизмът е мутация на модерното общество, не се ли оказва, че посткомунизмът не е либерално демократично и пазарно общество, а поредна мутация, този път на комунистическата епоха?

*     *     *
Както често е ставало в българската история, опиянението от свободата, „пиянството на един народ” се е оказа и в периода на посткомунистическата трансформация твърде преувеличена метафора. Това не беше пиянство дори и на „половин народ”, както го бе определил преди време Енчо Мутафов. „Опит за летене” направиха около една четвърт от българите – най-будните, най-предприемчивите, най-образованите, най-необременените от „непосилната лекота” (по брилянтното определение на Милан Кундера) на комунистическо битие. Тяхното „пиянство” обаче не увлече останалата по-голяма част от народа, която остана пасивна и предпочете да наблюдава отстрани битката на демократите срещу много по-добре организираната и въоръжена господстваща класа на комунистическата номенклатура.

От друга страна тези около 25-30 процента от българите, които искаха демократична промяна не бяха като цяло наясно каква промяна всъщност искат. Общият лозунг „Демокрация!” не означава, че всички разбираха демокрацията по един и същ начин. Някои (и това бяха голям сегмент от обществото) се задоволиха само със свалянето от власт на „едноличния режим на диктатора Живков” (макар никакъв едноличен режим да не е имало, а тоталитарна и криминална в същността си диктатура на партийната номенклатура) и на „най-близкото му обкръжение” (оказа се, че то се състои от трима-четирима функционери, които бяха съдени за кокошкарски истории).

Друга, реално значителна част от „неочаквано получили даром свободата си” социалистически поданици и досега си мечтае за някакъв утопичен социализъм, освободен от „грешките и деформациите”. Трети, по-малък сегмент искаше в България да стане „като на Запад” – т.е. да станем процъфтяваща и благоденстваща западна страна. А четвърти – за две десетилетия два милиона българи решиха направо да емигрират в Западна Европа и Северна Америка, убедени, че в България не си струва да живееш, тъй като животът е  непоправимо увреден от половин век комунизъм. Съвсем малко, да не кажа единици  бяха тези, които разбираха същината на грандиозния проблем, пред който е изправена страната и имаха рационални идеи как да достигнем до европейското благополучие.

Как може една „обрулена” (по израза на Петър Дертлиев) и фактически банкрутирала икономически, политически, духовно, морално и демографски държава да се превърне за няколко години (дори демократите през 1990 г. смятаха че преходът ще трае две-три години!) в просперираща и модерна страна? Как може да се съвмести желанието да станем богати и проспериращи „като на Запад” със смазаното по времето на социализма „прочуто българско трудолюбие” (останало в наивните спомени от детството на бившия ни цар)? Как бе възможно да се преодолее бързо демографската катастрофа, породена от насилствената индустриализация и урбанизация, когато това може да стане най-рано след поне пет-шест десетилетия (и то при целенасочено правилна, а не при погрешната демографска политика от времето на Тодор Живков насам)? Как може да се преодолее духовната криза, моралният банкрут, до който социализмът докара българския народ? Как може да се възстанови националното ни достойнство, погребано в годините след съветската окупация и смазано от престъпленията на комунистическия режим?

Но най-първо следва да си отговорим на въпроса: А защо всъщност изобщо  започна т.нар. "преход към демокрация  и пазарна икономика"? Отговорът на този въпрос не беше ясен тогава, не е ясен на мнозина и до днес. Българският народ като цяло от края на 80-те години на ХХ век не бе осъзнал необходимостта от радикална замяна на банкрутиралата социалистическа система с капиталистическа. Ако тогава му бяха казали, че ще правим преход към капитализъм – вероятно три четвърти от българите не биха се съгласили с това. Дори до днес значителни обществени прослойки не  само не осъзнават необходимостта от истинска демокрация и либерален пазар, но и упорито им се съпротивляват, давайки чрез избори властта на партии, олицетворение на комунистическото минало или на статуквото, а през последните години след 2001 г. – на популизма и социалната демагогия. Такива партии управляват практически през три четвърти от времето на посткомунистическата трансформация. Т.е. през по-голямата част от това време страната ни не вървеше напред, а или се връщаше назад, или „маршируваше на място”. Още по-отчайващо бе, че по-голямата част от прехода бе заета не с градеж, а с грабеж на националното богатство от една криминализирана прослойка на бившата комунистическа номенклатура и нейните тайни служби.

От трета страна, поради дългото блокиране и протакане на необходимите либерални реформи в икономиката и политиката, след 1989 и чак до 1997 г. страната вървеше главоломно надолу по отношение на своето икономическо развитие. И това започна от самото начало поради „принудените” промени за по-голяма част от хората… Защо според нас промените бяха не доброволни, а „принудени” за по-голямата част от българите?

Защото като цяло българският народ се беше нагодил към социалистическия начин на живот. Бяха отминали и забравени първоначалните комунистически репресии и насилия, конфискациите на земята, експроприациите на собствеността и труда на хората, забравени бяха концлагерите и затворите, масовите убийства на цвета на българската нация от началото на съветската окупация и установяването веднага след 9.09. 1944 г. на един по същество криминален и терористичен комунистически режим от сталинистки тип, осъществен от една партия, сляпо, но вдъхновено изпълняваща волята на съветските си наставници.

Към втората половина на 80-те години мнозинството от българите се бяха нагодили към социалистическата система, към ниското качество на живота, към липсата на елементарни стоки по магазините, с режимите на ток и вода, с разбитата инфраструктура, с нелицеприятната публична среда, с корупцията на полицаи, учители, лекари, чиновници, „майстори” и т.н.

След 1986 г., когато започна заключителният трети фалит на реалния социализъм (Мартин Иванов, „Реформаторство без реформи”, Христо Христов, „Тайните фалити на комунизма”), се очерта една особена революционна ситуация. Господстващата експлоататорска класа на комунистическата номенклатура искаше, но не можеше вече да управлява по старому. А покорения от комунистическата „пропаганда на успехите” и „неспирния възход ” български народ, хем започна да не иска до го управляват по старому, хем не знаеше как да постигне промяната, макар и неосъзнато да я искаше. Получи се парадоксът и управляващи, и управлявани глухо и пасивно да се съпротивляват на съществуващия режим. Т.е. преходът не се случи по нечия добра воля, а по принуда за всички - и за управляващата номенклатура, и за управлявания от нея народ.

Провалът на социалистическия модел за развитие не бе отдавна табу за малкото умни представители от висшата комунистическа номенклатура и нейните тайни служби. Но дори за всеки посредствен номенклатурчик бе ясно, че въпреки огромните и практически неограничени от закона власт и привилегии, с които той като част от господстващата класа разполага в социалистическото общество, в сравнение с заможните слоеве в демократичните западни общества, той просто е дребен феодал от азиатски тип. Освен това социализмът пречи на номенклатурния „елит” да предава по наследство на своите деца и внуци огромните капитали, които контролира. Държавата фактически бе превърната в частна собственост на номенклатурния слой и неограничената власт на държавната политбюрокрация носи огромни привилегии и икономически облаги, но тя не може „просто така” да се предава по наследство.

Става дума за номенклатурните длъжности и свързания с тях социален статус, които в България не можеха нито да се продават (както в някои централноазиатски съветски републики), нито да се предават по наследство. Въпреки че на най-високо равнище  бяха правени опити (в България и Румъния), все пак създаването на комунистически династии в Източна Европа не бе завършено. Такива възникнаха успешно само в периферията на комунистическия лагер - в Северна Корея, или някои арабски просоциалистически режими като тези в Либия и Сирия, а го наблюдаваме и досега в някои азиатски бивши съветски републики.

Окончателният провал на командната социалистическа икономика в България настъпи сравнително късно - последният фалит на комунизма съвпадна с последните месеци на тоталитарно-номенклатурния режим и управлението на Луканов след политическата промяна на 10.11.1989. Но този банкрут се  усети от народа едва след като демократичните промени започнаха. Бавно и срещайки огромна съпротива от страна на комунистическата партия, демократизацията за времето от началото на „кръглата маса” (от януари до май 1990 г.)  до падането на правителството на А. Луканов в края на 1990 г., все пак успя да демонтира някои от основите на тоталитарния комунистически режим. Но това стана едновременно с рязкото падане на жизненото равнище на народа,  изчезването на почти всички стоки от първа необходимост, а впоследствие, с идването на първото не изцяло комунистическо правителство на Димитър Попов и с резкия скок на цените в порядъка от 7 до 10 пъти само за няколко дни в началото на 1991 г.

Това стана повод левите неокомунистически идеолози да тръбят и до днес, че "демокрацията донесе разрухата". Всъщност картината на социалистическата разруха може да се прочете в „забравения” доклад на Петър Младенов  за „прекрасното” наследство, което получава от Тодор Живков. Но този реалистичен, макар и доста непълен и повърхностен доклад периодично изчезва от интернет пространството. Явно криминалните леви структури не желаят носталгията по живковския социализъм да бъде „опорочена”.

Българският преход към демокрация и пазарна икономика започна почти едновременно с промените в останалите социалистически страни. Проблем за България бе, че той не бе изстрадан и за управляващи, и за управлявани, и че подкрепата за промените не бе масова и наистина всенародна като в страните от Централна Европа и дори в бившите съветски балтийски републики. В тези страни народите имат много по-силно запазено чувство за национално достойнство и чест. Те болезнено възприемат "ограничения суверинитет", който им бе предложил съветският "освободител". У нас и досега, за разлика от Чехия, Полша, Унгария, Литва, Латвия и Естония, по традиция окупаторите се възприемат от държаните в състояние на политическа неграмотност народни маси като „освободители”.

И така в България започна един „бавен и мъчителен преход”... Всъщност идеологемата за „прехода” се превърна в успешна форма за прикриване на действително протичащите социални процеси и на действителния смисъл на социалната промяна. Например докато на повърхността на събитията се разиграваше грандиозна политическа битка между "демократи" и "социалисти", под повърхността на ежедневните събития трескаво се извършваше процес на трансформация на властта в собственост и след това на собствеността във власт, заграбени и двете от успешно трансформиращата се в нова квазикапиталистическа олигархия бивша господстваща класа на комунистическата номенклатура.

Банкрутът на социализма като доказала се негодна икономическа система принуди българските комунисти и техния челен отряд – господарите от партийната номенклатура да отстъпят след тежки парламентарни и извънпарламентарни битки чак към началото на 1997 г. господстващите си политически позиции пред по-слабите, по-неорганизирани и по-хаотични демократични сили. Но за да завоюват господстващи позиции в криминализиращата се под тяхно ръководство икономика на страната.

Нещо повече - политическата битка също бе на приливи и отливи. След първата българска „нежна революция” от 1989-1991 г., изродила се в „мирен и плавен преход”, приключил с много по-тежки жертви от евентуалните жертви на една формена гражданска война, последва първият опит за реставрация през 1995-1997 г., когато в опита си да върнат социализма социалистите унищожиха и малкото останало от българската икономика.

Последва втора нежна революция през „зимата на нашето недоволство”  (1996-1997 г.), след която като че ли най-сетне българите постигнаха след осем години лутане и изоставане от другите посткомунистически страни от Централна Европа онзи необходим демократичен консенсус накъде вървим и какво искаме.

Но само 4 години по-късно, уморени от тежката (поради от нейното седемгодишно забавяне, както и от редица погрешни решения на лидерите на демократичната общност) икономическа реформа мнозинството българи предпочетоха да повярват в популистки чудеса, а не в собствените си сили и рационален европейски избор.

Разбитите и разпилени демократични сили така и не се съвзеха и през 2005 година дойде на власт едно още по-популистко и демагогско в същността си правителство, което се опита да изведе на практика България от коловозите на европейския избор и да го върне в сивата зона между Европа и Русия, където хазяйничат руските политически мафиоти и икономически олигарси. Опитът за „путинизация” на България тогава се провали. Но наследството от управлението на първата „тройна коалиция”, както и политиката на нейния президент остана. Останаха да тежат и руските енергийни проекти, които трябва буквално да подчинят икономически България на руската олигархия през следващите 50 години.

През 2009 г. българите, за кой ли път разочаровани от поредното „успешно” социалистическо правителство, избраха втората след 2001 г. нова популистка алтернатива в лицето на Бойко Борисов, когото припознаха като един нов месия. Набедените за „кукловоди на криминалния преход” се надяваха, че и към него хората твърде бързо ще променят отношението си и ще се разочароват, както това се случи с бившия български цар само няколко месеца след като той триумфално се завърна като министър-председател на Република България. Това обаче не се случи. Защото правителството на ГЕРБ направи Херкулесов опит да излезе от популисткия сценарий и след осем години забавяне започна да  провежда, макар колебливо и непоследователно, политики на необходимите реформи в някои от главните обществени сфери. Проблем се оказаха приоритетите.

В кризисна ситуация очертаването на приоритетите е особено важна и сложна задача. Историческият опит на други народи в подобна ситуация на криза е показал, че е най-добре да се инвестира в развитието на образованието и високите технологии. Българската специфика обаче налага спешни инвестиции и в развитието на модерна инфраструктура, което има комулативен ефект върху такива важни за България сфери като туризма, търговията и услугите.

В същото време тези реформи трябваше да се съобразят с популистките очаквания за повишение на доходите и „развитие на производството”, за да се облекчи нарасналата безработица. От друга страна правителството трябва да се съобразява и с ниската политическа култура на българите, с робуването им на митове и идеологеми, отдавна опровергани от историята.Това доведе до твърде непоследователна и колеблива политика. Министър Симеон Дянков успя да запази финансовата стабилност в условията на разрастваща се световна финансово икономическа криза, но не успя да съобрази равнището на доходите с инфлацията, фалирането на почти половината от малките и средни предприятия и с бързо нарастващата безработица.

Това доведе до пореден социален взрив, умело провокиран от най-реакционните части на бившата номенклатура – нова олигархия, от антиевропейско настроени неокомунистически, крайни националистически, ксенофобски и расистки сили, направлявани умело от руското посолство. Свалянето на правителството на Бойко Борисов чрез изборен преврат доведе на власт една още по-реакционна тройна коалиция, решена с всички сили да изведе България от коловозите на европейския цивилизационен избор и да върне страната отново в сивата зона между Европа и Азия, където господстват руските олигарси и мафиоти.

Така предимно негативният опит от последния почти четвърт век на преход доведе до една патова политическа ситуация между силите отстояващи демократичните завоевания на българския народ и все по-авторитарната управляваща олигархична върхушка. Липсата от десетилетия на една дълбоко промислена стратегия за действителна промяна, за превръщане на съветско-комунистическа и балкано-ориенталска България, в европейска, демократична и просперираща страна става все по-пагубна. Досегашният преход към демокрация и пазарна икономика бе по-често имитация, а не действителна промяна. Тази имитация всъщност трябваше да прикрие опитите за трансформация на бившия номенклатурен социалистически режим в корпоративно-олигархичен, т.е. в псевдо-капиталистически режим. 

Затова е особено важно да се изгради подобна стратегия за действителна промяна, която да продължи позитивния опит на промените след 1989 г. и парира опитите за неокомунистическа и неототалитарна реставрация. Наследството и рецидивите на комунизма е крайно време да бъдат захвърлени там, където им е мястото – на бунището на историята.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Пушката на Първанов и празният калъф на Станишев

Шокиращи за БСП данни от социологическо проучване на предизборните нагласи на студентите в НБУ. Формацията на Първанов взема почти два пъти повече гласове от партията на Станишев!
(необработени предварителни данни)

Заявката на президента Първанов да участва самостоятелно с формацията си АБВ на предстоящите Европейски избори предизвика силни брожения в редиците на червената партия.*. Този неочакван ход на бившия президент е продиктуван от няколко важни обстоятелства:

1. Поредният провал на ръководената от неговия приемник Станишев БСП става все по-явен. В България едва ли е имало по-некомпетентно и в същото време репресивно управление от това на новата тройна коалиция, начело с БСП на Станишев. Наглостта на представителите на този все по-авторитарен и нелегитимен режим е видима и тя очевидно трябва да компенсира тяхната интелектуална и политическа недостатъчност. Както пише блестящият сатирик на тоталитарния ХХ-ти век Станислав Йежи Лец „Неграмотните са принудени да диктуват”.
2. В Европа този провал е вече повече от ясен и европейските социалисти, които лекомислено си избраха за шеф съветския възпитаник вече дълбоко съжаляват за своя избор. По свои канали Първанов знае това и затова смело атакува своя съпартиец и приемник.
3. Анализът на наличните социологически данни ясно показва, че Първанов има шанс да победи Станишев на едни Европейски избори. В случая победа означава вкарването на поне един евродепутат. Ето защо Първанов издигна кандидатурата на бившия външен министър и най-силен (според него самия) евродепутат на левицата Ивайло Калфин. Тази победа ще ознаменува и неминуемата загуба на поредните избори от Станишев, а ще бъде пълна, ако Първанов вкара още един евродепутат. Това вече отваря пътя на Първанов към връщане на лидерството си в БСП.

Кои са тези социологически данни, на които се уповава Първанов? Това, разбира се, не са манипулативни данни на агенциите на Кънчо Стойчев, Андрей Райчев, Кольо Колев или Васил Тончев, които изпълняват стриктно политическите поръчки на „Позитано”. Това са данните на агенция „Маркет линкс”, публикувана в изследването „Актуални обществени нагласи и потенциал на десния вот”, реализирано в периода юли-септември 2013 година. Там в раздела „Очакване за развитие на политическото пространство” е зададен и въпросът: „Ако в бъдеще се появят следните нови партии/коалиции, доколко вероятно или не е да гласувате за всяка една от тях”.
Въпросът е включен, за да се измери влиянието и тенденциите при нововъзникващи партии, които са предимно в дясно-центристкия спектър, а евентуална партия или организация, свързана с експрезидента Първанов е включена заради баланса и възможността за избор на левия гласоподавател. Ръководителят на агенцията Румяна Бъчварова напомня, че още тогава резултатите са направили силно впечатление на екипа заради високите си резултати при относително ниската обществена активност на самия Първанов и практически отсъствието на обществена дейност от страна на АБВ.
Получените резултати от изследването показват, че за партия, ръководена от Георги Първанов със сигурност заявяват, че биха гласували 7.5 % от анкетираните, 13% по-скоро ще гласуват, а около 55% – че по-скоро няма да гласуват за такава хипотетична (тогава) партия.
На въпроса за предпочитанията само сред левите избиратели, резултатът е следният: 23 % със сигурност биха гласували за партия на Георги Първанов, а 30% по-скоро биха гласували за такъв политически субект. Показателно е също, че едва 9.5 на сто отговарят, че по-скоро няма да гласуват, а 28% - че със сигурност няма да подкрепят Първанов. Още по-показателно е, че за Първанов биха гласували с еднаква сила във всички сегменти на левия електорат – както в селата и малките градове, така и в столицата, както сред по-необразованите, така и сред висшистите, както сред по-бедните, така и сред по-заможните слоеве.
Според Румяна Бъчварова, дори при предпазлив анализ на данните, ако структура, ръководена от Първанов, се яви на избори, би получила около една трета от левите гласове и при един условен потенциал на БСП от 1 милион избиратели, това означава минимум 300 000 гласоподаватели.
Данните от изследването на „Маркет линкс” са хипотетични - т.е. изследва се как ще реагират избирателите при една бъдеща, но все още неясна и имагинерна ситуация. Обикновено в такива случаи избирателите дават аванс на такива повече или по-малко реални нови участници в изборния процес. Във времето такива участници бяха т.нар. СДС-та с тирета - даваха им се дори 2 пъти повече проценти от реалните, които получиха на парламентарните избори през 1991 г., партия „Нов Избор” - бе обявена за сигурен участник в следващия парламент на изборите през 1994, Евролевицата трябваше да обере почти една трета от червения електорат през 1997, за царя декларираха че биха гласували над 80% от българите и пр. С други думи в такива случаи винаги анкетираните "наддават" за такива нови формации. Но при реална предизборна ситуация, когато трябва да се прави истински избор, се намесват множество други, вече реални фактори. Например съотношението между различните участници в изборния процес, тяхната история, потенциал, характер на предизборната кампания и др. Що се отнася до левите избиратели за тях значение имат и редица допълнителни фактори, които могат да се окажат решаващи при един реален алтернативен избор – например Кой – Първанов или Станишев е автентичния изразител на интересите на Партията, кой е потенциален победител над основния противник в момента на едни парламентарни избори, какви са шансовете за запазване на партийното единство и едновременно с това за разширение на партийната периферия и др.
В този смисъл на този етап 300 000 избиратели е един потенциал, който е по-скоро максимум, отколкото минимум на избирателите, които биха гласували за формация на Първанов на парламентарни избори. Но за негова формация, която се състезава с неговата партия БСП този таван трябва да се редуцира. Просто защото той ще се състезава със собствената си партия!
Освен това през последните 6 месеца наблюдаваме два противоречиви процеса. От една страна потенциалът на БСП като условен „победител” в парламентарните избори, излъчил правителство с помощта на ДПС и „Атака” нарасна. Към него се присъединява част от т.нар. "блато", което гласува за победителя, или се присъединява към него след изборите.
Но, от друга страна, особено през последните два-три месеци електоралната периферия на БСП се свива. Условно „придобитият” по време на изборите страничен и периферен електорат (който е между 100 000 и 200 000 избиратели) постепенно се разочарова. Голяма част от тези избиратели гласуваха не за ГЕРБ, а за БСП, поради внушеното преди изборите на 12.05.2013. убеждение, че „ГЕРБ води репресивна политика и ще фалшифицира изборните резултати”. Поне сега се оказва че БСП провежда същата, ако не и много по-репресивна политика и че ако някой е манипулирал изборния резултат – това е точно партията на Мая Манолова. Така че тези избиратели по-скоро не биха гласували, особено на европейски избори, отколкото да гласуват за формацията на бившия президент като автентично лява алтернатива. Техният профил е ясно центристки ориентиран и те биха подкрепили по-скоро Реформаторския блок, ако изобщо отидат да гласуват на предстоящите избори.
Друга не малка част от автентични леви избиратели на БСП (на този етап между 50 000 и 100 000 души) също се разочароват и не биха гласували за нея. Те са вече потенциални почти сигурни избиратели на Първанов.
От изследването не става ясно как точно са идентифицирани изобщо „левите избиратели”. Те само декларират ли, че са „леви” ли, или са симпатизанти изобщо на леви партии, или са реалните гласоподаватели за БСП? Затова, поради неопределения си „ляв” профил съвсем не е сигурно, че те биха гласували за АБВ, но при липса на друга лява алтернатива е напълно възможно и да го направят.
При всеки случай наличните до този момент данни говорят за сериозно разцепление и смут сред левия електорат.
Освен това само със заявката си за участие в Европейските избори, продиктувана според Първанов от напълно неадекватната политика на ръководството на БСП (дори без да се коментира излъченото от БСП и ДПС правителство!), за пръв път се създаде възможност дълбоките личностни противоречия и различия в БСП да излязат наяве до такава степен, че да застрашат за пръв път сериозно най-ценното за тази партия – нейното единство.
Наистина противоречията в БСП съвсем не са идейни или ценностни. Те са свързани с борбата за власт вътре в партийното ръководство. При всеки случай тази вътрешна борба ще доведе до свиване на периферията, но възможно и на самото електорално ядро на БСП. Така вероятно ще бъде засегнат и потенциалът на партията да привлича нови избиратели в близко бъдеще. А това вероятно би засилило както продемократичните, търсещи нова алтернатива избиратели на БСП, които са потенциал на Първанов (макар да е твърде спорно, доколко той може да олицетворява такива тежнения), така и някои остатъчни неокомунистически и националистически тежнения. Така част от условно „продемократичните” избиратели на БСП ще гласуват за Първанов, а част от „контрадемократичните” ще се отлеят в някоя от наследяващите „Атака” националистически и националпопулистки формации – продукт на партийното инженерство на „Позитано” и водещата сега червена банка – като НФСБ или ББЦ.
В този смисъл са прави тези, които смятат, че в тази неблагоприятна за БСП ситуация е по–вероятно Първанов да отцепи значителен процент от типични леви гласове, отколкото да прибави значително количество нови гласове от левия център. Просто защото ситуацията е различна – БСП е на власт и явно (за кой ли път?) не се справя с управлението на страната. В такива ситуации е напълно възможно да има и успешна (до следващ подем на БСП!) друга лява алтернатива – примерът от Евролевицата от 1997-2001 г. е показателен в това отношение... Така че президентът Първанов има шансове да вкара поне един евродепутат. Той може да разчита на гласовете на по-интелигентните леви избиратели не само от провинцията, но и от столицата.
Показателни в това отношение са предварителните данни от проведена анкета след студентите от НБУ. На въпроса за кого ще гласуват на предстоящите Европейски избори деклариращите, че ще гласуват за АБВ са почти два пъти повече от тези, които казват, че ще гласуват за БСП! Показателно е и друга – че ГЕРБ, въпреки сътресенията остава първа политическа сила пред РБ и АБВ. Забележително, е че анкетираните студенти не смятат, че сегашното правителство на Орешарски и по-предишното на Станишев са провеждали проевропейска политика. На първите три места те поставят правителствата на Костов, Борисов и Сакскобурготски.

При всеки случай пушката на Първанов вече гръмна. Напразни са призивите тя да бъде прибрана в калъфа и окачена на стената до края на евроизборите. Това няма как да стане – предстои жестока компроматна война, в която не е ясно кой ще победителят. Въпреки „опорните точки” и флашките. Защото и двете страни имат такива – Румен Петков ясно намекна за това.

Оттук нататък борбата в БСП, както казва поетът, ще е жестока и даже епична. Нищо че не става дума за ценности и политики, а за благата и облагите от властта.

При всеки случай Станишев отдавна е загубил и тези избори. И колкото и да рови земята, няма как да ги спечели, дори пак да се опита да ги фалшифицира.
______________________
* Момчил Дойчев, Шок и ужас в червената менажерия: http://www.svobodata.com/page.php?pid=154


Тема № - 93 Коментар № - 7678 Момчил Баджаков - 2014-01-24 16:31:56
Понякога осмислянето и критичният анализ на един текст е трудна работа. Особено ако критик трябва да бъде самият автор на този текст. Търсенето на истината не е само труден процес на проучване, но и на узряване. Освен това се иска и смелост да изкажеш истини, които си разкрил, но или средата не е подготвена за тях, или просто е безразлична.
Не зная доколко моят подход към анализа на това, което се нарича „реален социализъм” и онова , което настъпи след неговия грандиозен провал, е продуктивно и ценно. Това трябва да преценят моите читатели. За мене е ясно, че политическата промяна от тоталитарен режим към демокрация и от командна към пазарна икономика е сложен, многостранен и обратим процес, а не продукт на историческа закономерност, заговор, или „пътна карта” в транзитологичната парадигма. Промяната е процес, който може да бъде отклонен, подменен, фалшифициран, окупиран... В крайна сметка сблъсъкът на различни тенденции и борби няма начин да не доведе до резултата, който се е получил четвърт век вече по-късно.
Неудовлетвореността – обществена и лична преминава в обида, особено след като се осъзнаят пропуснатите шансове – и лични, и обществени. Но в крайна сметка осъзнаваш, че в нашата история опитът е такъв – изяждаме си и солта, и боя и накрая пак си плащаме... Въпросът е докога ще плащаме тази непосилна цена? И каква е отговорността на тези, които претендират, че са умни и интелектуалци?
Проблемът за изобретателността и умът на Злото... Иво Инджев остроумно писа, че „Мълчанието е злото” – ето мълчим си дълго, дълго, дълго. И накрая избухваме, макар този бунт често да не е продукт на „натрупани мълчания”-мисли, а често емоционална реакция на явна несправедливост – ето Пеевски предизвика такава реакция за ужас на отклонителите, подменителите, фалшификаторите, окупаторите на Прехода... И затова за тях въпросът „Кой?” стана сакрален. Защото разкрива „светая светих” на дяволски пъкленото им дело. Не, те не са глупави . Те са безкрайно умни, но така както безкрайно умен е Доган, за което споменаха и Георги, и Dekarabah . Но тяхната безкрайна умност е достигнала до безкрайна глупост – хората като Доган са успели да приватизират част от общественото, т.е. да го превърнат в частно благо само за себе си. Но постигнали ли са лично щастие и хармония, ако не философска, то поне житейска, тънейки в неподозиран разкош. Защото що за живот е това, да не можеш да отидеш дори до тоалетната без охрана... Да не можеш да влезеш в сграда без резервен таен изход... Или да се страхуваш, че всеки момент могат да ти разкрият далаверите – не враговете, а твоите съпартийци...
В крайна сметка престъпният Ум не е изненада, а исторически факт, който едва ли може да се обори. Но тази умност на Злото, не може да му донесе добро, нито да го направи Благо – нито обществено, нито лично.
Тема № - 93 Коментар № - 7677 Момчил Баджаков - 2014-01-24 15:38:35
За левите избиратели значение имат редица фактори, които могат да се окажат решаващи при един реален алтернативен избор. Например Кой – Първанов или Станишев е автентичния изразител на интересите на Партията, кой е потенциален победител над основния противник в момента на едни парламентарни избори, какви са шансовете за запазване на партийното единство и едновременно с това за разширение на партийната периферия и др. Те си гласуват за партията, а идеите отдавна служат просто за алиби. Всъщност и между Първанов и Станишев няма никаква идейна разлика. Просто първият „путинизираше” България докато беше президент, а вторият пое щафетата след него. Битката е за власт и облаги от валстта, както и за това кой по –добре защитава в България интересите на Путин.
Тема № - 93 Коментар № - 7676 Момчил Баджаков - 2014-01-24 13:33:30
На мен ми се струва, че между Първанов и Станишев няма особена разлика. Защо тогава се прави и изтъква тази разлика? На принципа на другото, което е по-добро от същото. Но все пак да не забравяме, че на този принцип малко преди изборите мнозина, между тях и десни политици и интелектуалци, казваха, че Станишев е къде-къде по-добър избор от Борисов. Същото, което тогава се изтъкваше като плюс у Станишев, сега се изтъква като плюс у Първанов. Същото, което тогава се изтъкваше като минус у Борисов, сега се изтъква като минус у Станишев. В този смисъл изборът между двамата – между Станишев и Първанов – не само не е никакъв избор, ами е и своеобразна манипулация. Все едно не беше Първанов онзи, който измъти първата Тройна коалция!

Въпреки социологическите данни, които Момчил цитира, според мен Първанов ще изгуби категорично и АБВ ще има съдбата на ДАР, ГОР, Евролевицата и пр. леви партии, отлюспили се от голямата лява партия. Както казвам, не защото е по-лош от Станишев, а защото, от една страна, не е свързан с разпознаваема институция, а от друга, идеите, които предлага, нито са нови, нито са особено интересни. А този, така нар. „ляв електорат“, той за какво всъщност гласува на избори? За лица и идеи или за голямата и уредена институция на партията, която все още представлява БСП? Последното е въпрос към Момчил и Дмитрий.
Тема № - 93 Коментар № - 7675 Георги Гочев - 2014-01-22 23:48:59
Прочетох с труд и внимание текста на Момчил. Заслужава, защото не рее в една и единствена посока Разсъждава и анализира. Но! Това "но" е лично и субективно, затова не е правилно. Акценът се пада върху външни, обективирани действия и нагласи. Така са искали,така са направили А ако мислили са едно, а направили са друго?
Къде остава ПРОТЕСТЪТ?
Тази многопластова история на прехода просто не му оставя място. Не обяснява откъде и защо е такъв в момента.Просто го вмества в прехода А това е феномен ПОСЛЕ.При това фатално неуспешен - романтически, превърнал се в едно постоянно парти Се делегетимира пред обществото. Стана частна работа на еди кои си..социологически констелации
Тема № - 93 Коментар № - 7673 Дмитрий Варзоновцев - 2014-01-22 22:07:30
Понеже за пръв път от предишната година влизам да ви чеситя с новата. Да сте ЖИВИ и ЗДРАВИ! Защото за мен битката за здраве остава приоритет, вери сори.
Закачвам се за последната тема Първанов. Нямам никакво съмнение , че той е дружка на Бойко Борисов. Случи ми се през 2006 година да представям изводите на едно качествено преелекторално изследване Та там бяха ясни приоритети - всички сочеха Борисов. Тези изводи стигнаха до Първанов и той покани мен и екипа за среща. Точно и ясно формулираше въпроси на които му дадох изчерпателни отговори-няма шанс срещу Борисов. Не се учуди!
Тема № - 93 Коментар № - 7672 Дмитрий Варзоновцев - 2014-01-22 21:08:05
Трогнат съм и изключително благодарен, професор Богданов, за труда Ви бързо да намерите учтиво оправдание и полезно контекстово връзване на поредното маркизово „хлопане“ из форума ! Не чувствам неудобство, сред приятели, да призная, че винаги се чувствам много притеснен след обикновено прибързаните, дори неавтоцензурирани, приповдигнати „депеши“, с които замерям спокойни, съсредоточени в работата си и в своето си, пишещи и четящи тук… Но аз с това разполагам, като психодинамична „торба“, като равнище на вникване и като време за по-точно изразяване. Отново ще се оправдая и с това – по ми се отдава да напипам и драсна стихче, кратка „проповед“, шаманизирана шегица, отколкото да се отдам дълбоко и настоятелно на строен, аналитичен текст. Някои ще ме разберат, къде точно ми куца „пишещият ангел“, други, вероятно, не са се изправяли пред подобен проблем. И едните, и другите, моля Ви, бъдете снизходителни.
Както заинтимничих, за пореден път, през този форум, се сещам, поне да се вържа с нещичко към поредния откровено-помагащ коментар на Професора ни. И ще споделя нещо, към което моите граждански „фантазии“ са особено наклонени и острастени. Да, става дума за този „друг в нас“, който ни следва, „един човек без дрехи“, но невидим в голотата си за околните, от първото ни крехко интелектуално напъпване, та до „мъдрата ни, категорична есен“, ако бог даде да попътуваме и в нея… Хващам се с очевидно не непроучвана, дълга идея-разсъдване, затова ще си вляза в прибързаната своя краткост. Най-общо, стремя се да вдигна и положа този „друг в нас“ в едно по-широко пространство-живеене-хортуване, надскачащо лечителния модел на семейно-чифтовото, рода, професионално-приятелския „кибуц“, етническия геран, партийната палитра, дори общественото в административно-делителната му граничност, а и националното, като пределна зависимост… В последните години и месеци много мисля за големия „родилен несинхрон“ на ЕС и хладината на „разноезичието“ в него. Убеден съм, че трудният, невидим с близко политическо и медийно око, прогрес в съюза на най-смелата, интересна и продуктивна цивилизованост, до която ни довлачи историята, се дължи именно на личностното умение-преодоляване на все по-голямо число европейски граждани да поставят този най-важен и разноречив „друг в нас“ над всичко задължително, свързващо, подхранващо ни, осигуряващо най-насъщните сокове на личностната и обществената ни виталност. Нещо като – да, всичко около мен и за непосредствения ми мен е важно и отдавна конституирано, но аз ще се допитвам винаги до онзи, „голия и невидимия в мен“, да видя, как би постъпил той спрямо „невидимите голи“, които другите са понесли мълчаливо със себе си?... Мисля, или може само си въобразявам, че тук опираме до онова ново, голямо отместване на смисъла на Образованието и Комуникативността, което, не аз го откривам, наистина да постави Голия, неопознал се никога докрай, Човек като алфа и омега на всяка държавно-обществена, законова, производителна и творческа уреденост и инициация… Звуча объркано и „религиозно“, но мисля, че контурите и първите „невидими“ плодове на такъв процес, поне в най-стойностната среда и проявления на надхвърлилото 500 милиона Европейското общежитие, е факт… Мисля също, че именно съобразяването с безценността, пиететът към „бездейните, автономни, но неучастващи, т.е. и непотърпевши наглед, други в нас“ е една от големите морални магистрали към изолирането и креенето на престъпното, антиблагополучно за човешкото цяло мислене, действие и възползване…
И то, какво излезе, въртял съм се около „божията искра“ и десетте божи заповеди. Само че, някакси да си го направим и стигнем през светското образование и прекодировка на вечни ценности.
ПП: Уважаеми г-н Гочев, ако не друго, дано поне Ви наклоня с тази си писаница, да продължите мислите си около образованието и пазенето на възгледа за истина.
Тема № - 93 Коментар № - 7660 Dekarabah - 2014-01-14 15:53:53
Току-що прочетох, Маркизе, благия ви коментар. Развълнувах се. Може би защото отдавна съм свързал това ви изразяване с особената ви личност. Моята личност обаче е различна. Тя ме кара да зарежа другото, което правя, и да се заема с тези редове.

Наистина вярвам, че вече убързената промяна ни приближава към времето, когато ще познаваме по-обхватно това място-страна, в което живеем. Е, това “ние” е подвеждащо. Едни ще го познават повече, други по-малко, едни ще познават едно, други – друго, но лека-полека ще стане и това – ще понамалее сегашната наша раздалеченост в името на личните разлики и ще започнем да се допълваме, което е и по-доброто. Вероятно сте усетил, че сега не само сме доста раздалечени един от друг, но и че всеки е вътрешно разделечен от един друг в самия себе си. Ако четете другия форум, сигурно се досещате, че настоявам не за друго, а за тези две допълвания – едното външно помежду ни, а другото вътрешно между нашето “себе си” и този друг в нас.

Кой е впрочем този друг? Е, при всеки е различно, но има и нещо общо. “Себе си” е частното същество, онова, което живее с близки и се грижи и за себе си, и за тях, а “този друг” е по-общественото и външното вътре в нас. Е, това “по-обществено”, макар и сега да се усилва, е някак слабо. В някои дори липсва, в други, които са в една или друга власт, то е като че ли по-силно. По-честият случай е, че неговата сила в тези, които са във властта, идва от друго – от това, че в тях то съвпада напълно с тяхното по-частно “себе си”. Та това е според мен личностният механизъм, който блокира външното обществено, което в нашата страна е все още неразгърнато и поради което някак продължаваме да се делим на олигархическо малцинство горе, което живее привидно обществено, и на поданическа маса долу, която живее пропъдено в като че ли друго общество.

Сигурно добре разбирате и срещу какво протестирам в този форум. Срещу отсечените личностни прояви – че ето това е така, както съм го казал и че ето това са моите чувства и преживявания и че след като те са такива, няма как да бъдат други. Ето много качественото описание на прехода от Момчил Баджаков и прекрасния коментар на Георги Гочев. Че други не се обаждат, добре. Има и това – ами вече омръзна някой да казва важни неща, казването не е правене. Така е. Но и на Момчил, и на Георги им е трудно да кажат същото по друг начин. Точно така се поражда този външен своего рода дедективски стил, при който истината е нещо скрито, което се разкрива и при който, след като нещо е разкрито, вече няма място за друго. Наистина и в науката е донякъде така и по модела на химията и физиката така стана и в историята, и в политологията. От което има и полза - истините трябва да бъдат и еднозначни факти, а не да се размиват.

Няма да е размиване и оправдаване на случилото се обаче, ако едно обществено случило се се разбере и в плана на коментирания личностен механизъм и ако към дълговременните престъпления, извършени в ред случаи не умишлено от определена среда в българската власт, се добави, че те са се случили и затова, защото аз съм се бил свил в своето малко “себе си”, а и защото постъпилите престъпно, не са имали интелигентността да направят разлика между частното “себе си” и обществената си роля и да разберат, че да си умен не означава да ги смесиш, а напротив – да го различиш.

Аз лично упорито не разбирам какво пречи на някой да е престъпен и да не е умен. А и какво пречи да е и по-умен и все пак да е престъпен, след като това, което е допуснал, е зависело и от външни обстоятелства, които той е можел да изтълкува неправомерно? Та това са, Маркизе, въпросите, които ме занимават.
Тема № - 93 Коментар № - 7659 Bogdan Bogdanov - 2014-01-14 10:41:41
Уважаеми приятели, преподаватели и четящи студенти, СКРИПТА МАНЕТ... Другите, само речените ни думи хвъркат насам-натам, над „пролетно” море и омърлушена суша, като наште зимни, почудени от такава нелепа и топла зима, бургаски гларуси…
Моя маркизова милост начесто наднича в този богат с направеното от него форум, за да го види и завари тъй широк и смел, както му е пред-дадено и ДЕМОКРАТИЧНО отворено… Но очакванията ми не се сбъдват, както не се сбъднаха и редица други мои житейски представи за по-разумна България.
Нямам предвид в тези думи голямата стойност и гражданска иманентност на заглавния текст на доцент Баджаков, нито мъдрата Подбуда и неуморна реактивност на Учителя и домакин на този форум, нито умните, стремителни пасажи на разбираемия за мен колега д-р Гочев… Аз мога да получа и само това, и да бъда достатъчно тих и доволен в своите дневни виждания, свързвания и отмаляващи терзания… Но ми се струва, че има нещо по-гигантско, за което ни е страх да се заловим…
Впрочем, не впрочем, а направо, чета с нескончаем интерес и текстовете в другия форумен раздел. Поздравявам уважаемата Рени Янкова за рицарската схватка с БогданБогдановия „друг семиотично-енциклопедичен свят”!... Но, светът е наистина гъвкав Динозавър, проумяването му ни вкарва в борби без „научни доспехи”, май…
ПП: Уважаеми колега Георги, лично аз, в провинциално смирената си не/милост, съм склонен да приема „малкия подвиг” на Октай Енимехмедов като НЕВНЯТЕН, но граждански жест. С такива нашата малка, невиждаща почти нищо около себе си, страна, е исторически осъдена да разполага отдавна. Може би, ако развиете Вашата теза за по-мощно ерудирано излизане от „догановската ученост”, ще се разберем и „фърлим в борба на кръв и довека”.
Странен е писменият СВЯТ… Следите му все повече остават… Ама, на маркиза все по-малко му пука от това… СЛЕДИТЕ СА ВАЖНИ – ето, Момчил, Богдан /Учителя/, Георги, Октай, моя маркизова, самата „Жана да’Aрк”, пред която май сваляме всички шапки, и…ТАКА НАТАТЪК.
Тема № - 93 Коментар № - 7658 Dekarabah - 2014-01-13 20:49:16
Здравейте и за много години, приятели на форума!

Момчил Баджаков публикува своя текст преди около месец. Тогава го прочетох и си наумих да коментирам нещо по него, но после дойдоха празниците, започивах и се отказах да коментирам. Сега се връщам към първия си замисъл, с оглед и на годишнината, която наближава – на 19 януари ще стане една година от опита за атентат срещу Ахмед Доган.

Сама по себе си тази случка може да се разглежда и като любопитен инцидент без особени последствия за обществото. Та какво толкова, ще кажат някои! Ненормален млад мъж, който се е разочаровал от своя кумир, се опитва да го застреля! От друга страна обаче, в опита за покушение над Доган се съдържа и по-висок смисъл. В България през последните години се случи нещо – ние все още не знаем как да го наречем - което накара една вече немалка група хора да развият отговорно отношение към обществените факти и истини. С други думи, започна да се променя статутът на обществената истина. Това е и темата, която ще коментирам – употребите на обществената истина в България.

Най-напред се връщам в 2010 г., година след като ГЕРБ са спечелили изборите за парламент. През месец март в-к „Труд“, вече понесъл се по новите ветрове, публикува статия, в която се разкрива, че по време на Тройната коалиция Ахмед Доган получава огромен хонорар за консултация по обществен... хидропроект. Доган, който е с философско образование, очевидно няма нужните компетенции. В-к „Труд“ би трябвало да бъде похвален за разкритието, с което започва да се занимава и прокуратурата. То подбужда и последващи разкрития за това, как управляващите обслужват своите интереси с обществени средства. Остава обаче един горчив привкус.

Доган дълго време е бил любимец на вестника и по-специално на Валерия Велева, един от малцината журналисти, на които лидерът на ДПС редовно е давал интервюта. Може би по тази причина след публикацията Доган реагира необичайно остро с отворено писмо (под формата на платена публикация) до някои информационни агенции. В писмото Валерия Велева е наречена „Мадам В“, а нейните разкрития се обявяват за отмъщение, задето Доган е престанал да плаща за услугите на вестника. Писмото на Доган е, от една страна, страстно и наподобява донос на измамен клиент, от друга страна, прилича, по изказа си, на философско есе, написано от начинаещ научен сътрудник към БАН. Писмото трябва да навреди, но и обективно да ни информира за нещо. За какво? За това как една българска медия изработва своите новини. Ето какво пише Доган: „Това [отношението на Велева към истината] е методът на подмяната: подменяш предметната реалност (обективният факт) с виртуална реалност (предложения) и върху „новата“ основа на предполагаемата виртуалност съграждаш или създаваш всякакъв тип „новини“, които в общественото съзнание изглеждат правдоподобни, но по принцип са подвеждащи, невярни или манипулационни.“

Абсурдното в това твърдение на Доган е, че то е едновременно вярно и за повечето от българските вестници, и за начина, по който Доган създава публичната си репутация на най-големия български политик в годините на прехода. Какво прави по същество Доган, за да привлече власт и пари към себе си? Умело свързва и разделя фактическата действителност от действителността такава, каквато на някого му се ще да бъде. Казано с термините на Фройд, манипулира, в много широк план, връзката между принципа на реалността и принципа на удоволствието.

Това е нещо, на което се научава още в средата на 70-те, в казармата, не без помощта на органите на ДС. Досието на Доган, публикувано изцяло от Тома Биков през 2009 г., гъмжи от подобни примери. Какво трябва да прави Доган, за да спечели доверието на турчетата в казармата и да изкопчи от тях информация за готвена противодържавна дейност? Оперативният работник на ДС, някой си лейтенант Стайков, съветва агента по следния начин: ако онзи, когото вербуваш, иска, например, да избяга в Турция при свои роднини, които го убеждават, че животът там е по-добър, ти му речи, че той не може да знае всичко за роднините си и дали те не го лъжат, че си чувал, че в Турция не се живее никак добре и пр. Иначе казано, ако искаш да се добереш до повече факти и истини за някой човек, трябва да отречеш идеала, в който той вярва. Само че това действие се прави не в името на обективната истина и за благото на човека, който е засегнат от тази истина. Машината за разконспириране на идеали, ръководена от ДС, няма нищо общо с онова, което Ницше нарича „непорочно познание“ („познание на всички неща, когато не искам нищо от нещата“, се казва в „Заратустра“).

Друг път Доган прави обратното – целенасочено създава пласт от идеализирани представи около себе си и своя живот и противопоставя тези идеализации на бедната действителност около хората, на които иска да повлияе. Когато прочетох досието на Доган, се сепнах от една случка, който издава много за това как партията ДПС е манипулирала през годините своя електорат. През 1983 г., в навечерието на Възродителния процес, Доган пише по своя воля анализ до ДС за т.нар. „изселническа психоза“. На какво се дължи тя? „Самият факт“, пише Доган, „че една народностна група живее при условията на различни социални системи, е достатъчно сериозна предпоставка за манипулация“. Е, добре, може би Доган е прав. Може би българските турци масово са желаели да напуснат страната, защото в техните очи Турция е изглеждала като рай. Но по-важният въпрос е, не използваше ли ДПС същия този механизъм за влияние, за да държи подчинен своя електорат? Не караше ли бедните турци да искат да напуснат мизерния си живот в Джебел или Разград и да заживеят в сараите на философа Доган?

А не направи ли Доган същата тази манипулация и с цялото ни общество? Не ни ли накара да повярваме, че е най-влиятелният човек в страната? В този смисъл, какво всъщност означаваше прочутата негова фраза, че той разпределял всички порции в държавата? Според мен тя беше само частично вярна. Но създаде идеализиран образ за влияението на Доган – образ, благодарение на който политикът действително успя да акумулира огромна власт и влияние.

Самият Доган обаче също става жертва на идеалните, желани истини, които създава. Ще дам два примера. Първият е от 80-те, когато Доган бленува за научна кариера в Оксфорд и Харвард. Той наистина вярва, че е голям философ и наистина вярва, че ДС ще уреди всичко. Не става така. ДС всъщност не знаят какво да го правят и не го смятат за особено перспективен агент. Някои от анализите на оперативните работници от онова време са безжалностни. Наричат го самохвалко, плагиат и пр. Може би затова и когато идва кампанията с промяната на имената, Доган е третиран като най-обикновено селско турче. Това, изглежда, го засяга много. По-късно, когато Доган става лидер на нелегално движение сред българските турци, в анализите ще се появят сведения за това, че след провалената си кариера на философ-разузнавач се е затворил в себе си и е изпаднал в депресия.

Това разочарование ще се повтори и през януари 2013 г. Този, който си въобразяваше, че управлява страната, замалко щеше да бъде застрелян в лицето от един най-обикновен луд. При това пред погледа на всичките си заклети фенове. Аз не вярвам, че опитът за атентат е бил театър, организиран от Доган. В неговите реакции имаше истински ужас, имаше неподправен страх и изненада, че на него, великият лидер на прехода, това може да се случи.

Казвам всичко това, за да кажа в какво най-важно преходът се състоя и заедно с това не се състоя напълно. Състоя се, първо, в появата на все повече фактически истини за времето на комунистическия режим, второ, в желанието на все повече хора да разполагат с неидеализирана, фактическа истина за онова, което се случва около тях в обществения живот, и, трето, в лична готовност истината да се търси, представя и брани. Преходът ни направи по-отговорни към личната и обществената истина. В същото време обаче старите механизми за манипулация на действителността продължиха и продължават да действат. Като политик Ахмед Доган, както накратко се опитвам да покажа по-горе, не прави нищо по-различно от онова, което е правел като агент на ДС. Маса български вестници и телевизии в момента не правят нищо по-различно от онова, което правеше партийната машина за дезинформиране.

В този смисъл, големият конфликт, който преходът изведе на преден план, е конфликт за управлението на истината: дали тя бива представяна и използвана обективно, отговорно и с оглед на общественото благо, или бива прелъстявана и използвана за манипулиране с оглед на някакви лични цели.

Това коментирам сега. Повдигнатите въпроси за управлението на обществената истина обаче изискват от нас, които се занимаваме с висше образование, повдигането и на още един съществен въпрос: как системата на образование, като формираща и пазеща определен възглед за истина, беше променена по време на прехода?
Тема № - 93 Коментар № - 7655 Георги Гочев - 2014-01-07 15:36:27
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 114146

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 127996

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 19974

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32586

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134137

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 93753

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 28835

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17614

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180640

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60595

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA