БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ 1
РАЗБИРАНЕ И
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ФОРУМ 2
ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ  

«УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ТЕКСТА» НА РОЛАН БАРТ КАТО ФИЛОСОФИЯ. Богдан Богданов

Философията е научна дисциплина с определен предмет - дълбинният въпрос за самото битие. Философията съществува, разбира се, от векове и нейният предмет се е отместил. Питането и говоренето за битието са станали питане и говорене и за същината на човешкото мислене.
       На път към особената философия на Ролан Барт трябва да оставим другото в това отместване на идеята за философия и да се обърнем към промените във втората половина на 19-и и в 20-и век, довели до него. Три от тях са особено важни – преминаването на философската херменевтика от мисленето към разбирането, на феноменологията към представно-емоционалния ред на човешкото възприемане и на аналитичната философия към обикновеното казване и говорене. Има и четвърта голяма промяна, свързана с третата и всъщност предхождаща я - появата на семиотиката или семиологията, както я нарича Ролан Барт. 
       Рожба в САЩ на логиката, а по-късно в Европа на теоретичната лингвистика, семиотиката се колебае дали да бъде по-философска, или да се обособи като по-специална научна дисциплина. Това колебаене е белег на почти всички съвременни науки с методологическа претенция. Обособени области със свои вътрешни редове и институции, те са и дворове с не толкова високи огради, в които се развиват охранявани специализирани езици, но и междинни речи, които посредничат към говоренията в съседни и по-общи области. Навсякъде и във всичко редове от затваряния и отваряния. 
       Такъв е историческият ход и на цялата човешка култура, и на самата философия. Затварянията воюват помежду си и се редуват с помирения и отваряния. От тук като че ли следва и все по-голямата нужда от истории, които не само регистрират събития, велики личности, съперничещи си страни, обществени среди, партии, направления и школи, но представят и невидимите следващи едни след други отваряния и появи на нови цялости в съвремената обществена среда, наука и култура, а и трудните за регистриране промени в езиците и техните речи. 
       Именно такава интелектуална личност, непреставала да мисли по тази трудна тема, е Ролан Барт. В края на своя недълъг живот Барт става професор по литературна семиология в «Колеж дьо Франс». В знаменитата си встъпителна лекция на 7 януари 1977 година той говори основно за това колко несигурни за ограждане и определяне са двете области, в които се подвизава - голямата област на самата литература и малката по-специализирана на семиологията. Тази встъпителна лекция обяснява най-добре и особения почерк на «Удоволствието от текста», този недълъг текст на Барт, издаден от Издателство «Сьой» в 1973 г и представен наскоро в превод на български. 
       Кое е обаче основанието аз да коментирам този текст? Може би това, че съм между малцината у нас, повлияни по-пълно от структурално-семиотичните идеи на Ролан Барт по темите литература, култура и текст. Моите възгледи, че и езикът, и литературата са набори-системи от езици, са възгледи на Барт. Негови са и ред други идеи, до които съм достигал сам по образеца на другото възприето от него. Като това например, че литературните текстове се четат с прекъсвания и отклонения, което прави от тях като че ли други текстове. 
       Сегашният прочит на «Удоволствието» обаче ме кара да мисля, че съм допуснал неточност, като съм възприел преди години идеите на Барт вън от руслото на неговия бунтуващ се индивидуализъм. А именно той е породил тезите за удоволствието от текста и текста-остров за временно отърваване от принудите на толкова езици. И не само съм ги отделил от това породило ги русло, но съм ги и свързал с друго - с протичащия смисъл и динамиката на един «аз», който не изпитва негатива на горните принуди и дори смята, че те го усилват. 
       Мога да съобразя, разбира се, че вина за това отделяне има позитивната нагласа на античните текстове, с които съм работил, а и изпитаното в младите години влияние от хегелово-марксовата диалектика. Оставила следи и в прекрасния почерк на Барт, тази диалектика ни най-малко обаче не е повлияла на нагласата към затвореното «аз» на автора на «Удоволствието от текста», което търси пролуки да се разбере и утвърди като именно то. 
       Докато в моя случай тази диалектика, която в нашия тукашен живот беше и софистика, инструмент за прикриване на истини, проникна в съществото ми дотам, че стигнах и до възгледа, че за да се възприема ефективно настоящото и миналото, трябва да се разбира и самото живеене. А то – така мислех и тогава, така мисля и сега, навсякъде и винаги е и механизъм за прехождане на едно по-малко вярно в друго като че ли по-вярно. Това, което казвам, не е нито самокритика, нито критика на идеите на Барт. Особено второто би било не на място, тъй като не от друг, а именно от него усвоих, че идеите имат стойност, доколкото са субектно обосновани. Моите идеи станаха такива, каквито са, и поради образеца на неговия субектен почерк. 
       Това, което ме затруднява сега, е, че много преди да се оформят при мен, те са претърпели критика в «Удоволствието от текста» на Ролан Барт. Преди години, поради тогавашното устремно четене, не бях обърнал внимание на пасажа, в който той казва какво се случва при опита сдържаното говорене за текста да се превърне в херменевтика, в увлечено от универсални истини усложнено говорене за реалното, за което говорещият вярва, че може да се говори съответно. Барт казва по този въпрос друго - че за реалното наедро може да се говори само идеологически лъжовно. 
       Облягащ се на Юлия Кръстева и пределно приятелски настроен към нея и в онова последно десетилетие от живота си, когато пише «Удоволствието», той е засегнал критично и нейния възглед, че литературният текст, а и текстът изобщо, са процедури на означаване. Ако не е бил толкова мек, вероятно е щял да каже по-твърдо, че означаването не добавя нищо по-добро, ако означаемото, значението, смисълът и съдържанието останат в текста. В това е и големият проблем според Барт – че по стара традиция литературата се определя като нещо полезно, ако е разбиране, поучаване и правене на смисъл. Според него обаче литературата не е в смисъла и посланието, а в играта на означаващите. Това е, наедро казано, веруюто на Бартовата структурална теория на литературния текст. 
       Юлия Кръстева, макар и не толкова радикално като Цветан Тодоров, напуска по-късно тази теория и влиза без колебание в опасната зона на означаемото. Но колкото и да се придава процесен вид на означаемото с означаването (според Кръстева същината на текста), то  остава означаемо и смисъл и не се отваря към самото свято на текста - към удоволствието от него. Така смята Ролан Барт. И вероятно с основание, ако нищо друго освен това удоволствието не гарантира съществуването на този малък остров, на който човек може да се поотърве от властовите въртопи на толкова налитащи го езици. 
       Никой друг не би бил по-убеден от Барт, че това също е идеология. Като инструмент за откъсване от другите и навличаните стереотипи този малък остров също обслужва нещо външно, което не е в текста. Именно затова и той е идеология - служи за съхраняване на постоянно подриваното «аз», което в годините на създаването на «Удоволствието» Барт смята за толкова важно. Така се появи и моето вярване, на което аз продължавам да служа теоретично – че текстът е свидетелство за труда и удоволствието на един автор, което, естествено, се променя в прочита-удоволствие на друг разбиращ. Така че според мен въпросът е не за написания текст и удоволствието, което той оставя, а за неговото съотнасяне с текста на прочита. 
       Но, така или иначе, в «Удоволствието» Ролан Барт не се пита за това съотнасяне. Той се интересува от друго – от изпитваното удоволствие, от това ценно субектно удостоверяване на «аз»-а, който така се опазва от набега на толкова многото езици, можещи да го погълнат и да му попречат да бъде той. Барт влиза и в междинността, че и удоволствията са зададени от културата, че и те влекат към подобие с изпитваното от други. Което обаче щастливо не се отнася за насладата. Единствено насладата от текста е само за този, който я изпитва. Насладата е пределно личното, винаги подривно и опълчващо се, затова и перверзно, нищо, че границата между него и удоволствието е размита.  
       Така влязох в по-неутралното представяне на посланието на Ролан Барт, но и в своеобразна защита на идеята за послание. Защото според мен изваденото от текста послание е едно, а друго посланието вътре в текста. Ползваната от Барт ясна парадигма на противопоставяни означаващо и означаемо е такава само външно и само като парадигма. Също и посланието не е само външно на текста означаемо-смисъл, то е и означено значение в текста, значи и снабдено с означаващо значение. Което и го различава от изнесеното извън текста послание. Но то е различно не защото е само значение и само смисъл, а защото е вече в друг текст и е свързано с друго означаващо. 
       Аз не смятам, че някъде е възможно да има само означаемо и само послание без означаващо. Това вече е критика на Барт, която аз провеждам в духа на неговата семиология. Затова и повтарям казаното в предишния абзац. Твърдя, че при всяка употребена в реален текст опозиция трябва да се отчита размиването на границата между нейните два елемента. Ако са означаващо и означаемо, те са такива само в семиологическата парадигма. Вътре в текста, значи и в текста на «Удоволствието» междата, която ги разделя, се мести и размива. 
       Барт нарича есета и другите си научни студии и статии. Нарича ги така, защото и в тях поставя под въпрос определени научни понятия и показва как смисълът им се променя от многозначността на думите. «Удоволствието» е есе и в още по-точния смисъл на думата. Защото върви по пътя на фрагмента, този стар инструмент, служил отлично и по-рано в мисловно земетръсни времена. Служил и на Шопенхауер, и на Киркегор, и на Ницше, когото Барт толкова цитира, и на Витгенщайн в неговите «Философски размишления» като малко есе на обикновено кратка мисъл без особено заключение. Не без принос към този контур на есето е и френската есеистична традиция. Тръгваща от Монтен, минаваща и през Декарт, подкрепяна от Паскал, в 20-и век, тя се разразява в знаменити текстове като тези на Башлар и книги с показателни заглавия като «Очерка по декомпозиране» на Чиоран.
       В «Удоволствието», в сравнително кратки следващи един след друг пасажи, Барт говори по определени теми. Въпреки че няма подзаглавия, те могат лесно да се изведат, особено, ако се озаглавят по-едрите комплекси от по няколко пасажа, отделени със звездички. Което отделяне впрочем той прави по-късно. Разбира се, ако са кратки, тези заглавия няма да бъдат точни, както са етикетно неточни впрочем всички заглавия. Разбираемо е защо Барт не е постъпил така при първото издание на текста. Вероятно е искал да проличи неговият линеен тематичен ход и да не изпъкнат отклоненията и свърванията встрани, малките времена на мисленето-замисляне сега и тук, които са като че ли по-истинни от времето на целия текст. 
       С промяната на отделенията това по-добро предпазвано от преувеличения време изглежда се е предпазило и от най-голямото преувеличение - на съвсем дългия текст, който, повдигайки във все по-висока степен пишещия, го довежда и до това да заприлича на най-негативното според Барт надчовешко – това на бога и някакви всички, които произвеждат големите истини. Така че в края на краищата авторът на «Удоволствието» се е предпазил от тях, като е избрал това есеистично фрагментарно писане, което според една фраза в неговата академична лекция прави от пишещия не друго, а неустановен и нечист субект.  Така се постига и другото, което върви заедно с искреността на субектното присъствие - възможното по-добро интелектуално изразяване. 
       В «Удоволствието от текста» Барт обсъжда критически и неизбежното предициране, изреченийната логика, в която ни въвлича езикът. Както намира в разломите между кодовете на езиците местата, пораждащи удоволствието-наслада от текста, на които четящият усеща своето «аз», така той открива и възможния разлом в самата изреченийна логика, която към другото, осъждащо ни на несвобода, добавя и предицирането. Този разлом изглежда е в навързаните повече предицирания, които взаимно се поставят под въпрос.
       Мислещият Барт, който иначе не пропуска да каже, че мислим в себе си с нецели изречения, с части от фрази и дори само с думи, открива компромиса как да бъде изречениен, защото все пак пише, но да се измъква от баналната власт на чистото предициране. Казаното или по-точно показаното по този въпрос в «Удоволствието» е най-ценното в сложното послание на тази малка книга. Барт е показал, в есеистичния като че ли фрагментарен начин, по който се е изразявал, че бъдещето е на една като че ли по-реално истинна наука, която предицира множествено вихрово с уважение към вътрешното вихрово на мислещото човешко същество. 
       Разбира се, аз прекалявам с това оптимистично заключение. Барт е показал, може би  несъзнателно, нещо, което в моите очи излиза такова. Достатъчно е обаче да се прочете само страница от «Удоволствието», за да се разбере в какво се изразява това по-добро предициране. То, първо, поставя под въпрос обичайното мързеливо твърдение, че нещо е някакво. Налице като че ли и второ позитивно внушение. То е, че човешкото разбиране, независимо дали е мислене или казване, разбира нещо, като го отнася към клас от подобни неща, които имат общо предикатно име. В напора на езика това предикатно име се превръща във въображаем предмет, който поглъща това нещо заедно с класа му. Така на този клас и на този по-едър поглъщащ го предмет нещото дължи своята определеност-същност. 
       Хубаво мислене-поглъщане-одругостяване. Нека да е така, казва Барт. Но има изход. Той е не в спирането до това предикатно име-значение и повърхностното удоволствие, че нещо стои така за много хора, а в продължаващото предициране, в производството на цял рой предикатни имена, които не само поставят под въпрос обичайното значение, но и предмета, посредством който то става значително и истински значещо. Което се постига, ако, положено в един клас, обсъжданото нещо се полага и в други класове и прекалено общото му определяне се уточнява с по-неабстрактни необичайни определяния, извличани от капризни сравнения. По този начин се запазва и изпадащата в дефицит субектност и се влиза компромисно и в иначе непостижимото, но толкова желано от съвременността говорене за нещо като за именно това, което е то.
       Опитен в толкова литературни текстове, макар и неизпадал в макропочерка на самата литература, Барт знае, че тази мания на съвременността да говори именно и само за това, без да засяга друго, се родее със старото на баш-литературното в литературата – с изобразяването. Той знае, че литературното изобразяване е непълно и винаги замествано с частично репрезентиране или със само сочене, което не изобразява, а показва. Както впрочем е и в живописта, в която изобразяването и репрезентирането-показване са в постоянен обмен и замяна. Затова и настроените към повече дистинкции литературоведи се чувстват в «Удоволствието» като златотърсачи, попаднали на златна жила. 
       Което е и големият парадокс в този текст – че като никой друг Ролан Барт умее да различава и определя обхватно, но че времето и съществото му са го накарали да избере това по-добро - на неразличаването и оставането в речта, която, колкото и да се подобрява, не става равностойна на реалността. Защото освен че е едновременно изказ и израз на своето на онзи, който говори, и практически инструмент за свършване на своя работа за него, тя има и друг недостатък - че никога не е само на казващия, а е и на някакви всички, които при това винаги са ту едни, ту други.
       Това е и разковничето на удоволствието-наслада от текста, което занимава Барт. Че траейки неопределено време, бидейки миг, но и изразено в ред от мигове, това удоволствие не може да се изследва и не допуска нито сигурно влизане в структурата на текста, нито разделяне на текста на сам по себе си и на друг, получаващ се при прочита, нито пък търпи другия въображаем дубъл - на текста и контекста. Това удоволствие пречи да се тръгне и по въображаемия път на откриването на повече текстове в текста. Барт не допуска тази агресия и по темите за човешкото тяло и човешката личност. Казва, че тялото му има идеи, които се различават от неговите собствени, но не влиза в предицирания по тези две писти на своето. Защото  пази негова цялост. 
       Съставих току-що казаното и като критика на своите собствени възгледи. Разбира се, не го правя само защото това е ментална добродетел. Правя го и защото завършванията са рамкови акорди, в които мнозначността отстъпва на затихващо еднозначно твърдение. 
       Изпълнен с почит към интелектуалното дело на Ролан Барт, завършвам с най-обикновено пожелание - «Удволствието от текста» да достави удоволствие, ако може, и наслада, а и да повлияе. Разбира се, по-добре е това да стане по друг начин, не по този, по който повлия на мене преди години. И ако при това ново повлияване някой би отрекъл казаното от мен, ще се зарадвам. Защото текстът на нашите животи може да се разбира и така – като нескончаемо провиране през одобрения и неодобрения. Нескончаемо, защото продължава и след нашата смърт.



Коментари по темата
Уважаеми професор Богданов,
Длъжен съм тройно да Ви благодаря, че допускате внищване и на моите крешящо шарени кончета в персийската геометрика на прочита Ви по „Удоволствието от текста“, последвал предните ваши „килимни“ есета. Да, точно това имам предвид. За четящите и наклонени към излагане на вътрешна реч в писмен ред /често неуправляемо, но сладостно безредие/, Вашите изследователски покривания на уж напълно достъпния дворец-музей на речта/текста/разбирането/правенето на спрели смисли/изобразяването-следване на дълги „ирационалности“ и колко още, простете за непълния опит да бъда пълен, ТОВА са действително плътно-омекотяващи тъкани, върху хладно-непроницаеми подове.
Ще добавя, че връз такава подканваща „облицовка“ е много приятно да се стъпва бос. Но не и с прибързани, недобре умити от „дневното“ табани, както на мен ми се случва. Та, извинете ме, скъпи ми форумци. Остава ни да се уповаваме на това, духът ни да е бил повдигнат на пръсти.
Силно и плодоносно лято на всички Ви!
Тема № - 112 Коментар № - 7780 Dekarabah - 2014-07-23 11:54:02
А, Декарабах, благодаря, че се обаждате. Сигурно бих се гордял, ако бях и допринесъл за гъвкавото ви слово. Но, каквото и да кажете, не може да съм допринесъл - тези слова са винаги нещо пределно лично. Друго искам да кажа във връзка с вашите реплики. Едно е нещо да се изкаже накъсо, може и съвсем накъсо, например със стихотворение (понякога това е най-доброто), а друго - човек да влезе в дълго слово-коментар, което не просто съкращава, а по повод на коментирания текст поемa по по-дълъг различен път. Това съм направил в есето за Барт - казал съм това-онова по-наедро и съм поел в друга посока. Опрян на Барт, съм построил различна платформа. Е, Барт е учен човек и изтънчена личност. Има платформа и я е изказвал. Въпросът е, че и всеки от нас, независимо колко умен и знаещ е, има платформа. И в това е проблемът, когато сме с него - дали я разбираме и можем да я уважим, или се оттласкваме от нея и я разпарчетосваме в името на своята платформа. Е, малко по-добре е, ако успеем и да я изкажем. Дано и аз в този текст да съм уважил платформата на Барт, а и да съм изказал и своята!
Тема № - 112 Коментар № - 7779 Bogdan Bogdanov - 2014-07-23 08:31:09
Простете, постнал съм текстчето си с няколко очебийни грешчици. Няма да ги отбелязвам/коригирам, Вие ги виждате. А и не е ли главната ни и най-сладка приключенска инвитрия, да оправаме меко и неусетно нещо в чуждите текстове?
… Позаспал съм, пробудих се, прочетох си обаждането, вече рубликувано, пак Ви занимавам. Но знаете ли, четящи тук, мили и предани на СЕБЕ СИ, хора. Правя го, защото остро ми се присъни една фраза. Не нова, и не непозната за заглъхналите ни слухови възможности. Този път обаче я чувам някак камерно изчистена и в същото време, безпределно дълбоко боботеща. Беззвучна, но опияняващо красива.
Фразата беше: „Говорете – и ще ви се отговори”.
Надявам се всички сънуващи със спомени от това, иначе най-обичайно отлитане-връщане, и чуващи звуци насън, да разберат кратката прелест на фразеологичната моя дрямка. И защо смея да я споделям. Не говорим ли за странните си откъсвания от „веригите на будността”, едва ли ще сме по-силни и годни за светлината.
Тема № - 112 Коментар № - 7778 Dekarabah - 2014-07-22 23:50:05
Удоволствието от текстовете на другия, когото ние никога не познаваме пълно, са „най-чудовищното” удоволствие, което можем да усетим на този приет за опознат от нас свят.
Винаги ме учудвала лекотата, с която разпознаваме себе си в чужди текстове. Но и винаги съм се питал, добре, такива са пътечките ни, в първите седем, в тези до седемнадесет, донякъде и в тези до 33, очевидно е, години.
Не мислите ли, приятели, че от там нататък нещата стават необхватно сами?
Ето, там, и то отдавна, е вторачен моят на четене.
Ако приемем, че СЛОВОТО ни е дадено до вдъхновената възраст на Разпятието, значи … нещо ни е подсказано и завещано. Оставено ни е за дълъг помисъл. За завършек в самотата на изправена пред Крайния Подвиг слабост. За взаимно доставяне на очакваща, чуплива, но ускоряваща се описателност на приетата крайност на казванията, знаците, изповедите ни…
За да управляваме света си, който ни е направил словесни.
Тема № - 112 Коментар № - 7777 Dekarabah - 2014-07-22 20:29:55
Благодаря за отговора, професор Богданов, сравнението тук е прозвучало истинско и доста видимо, защото това, което вътрешно се отказах да направя – беше именно то. Ако имах време да го направя – щеше да е самата наслада. Но щеше да прозвучи и като идеология, защото отговорът беше резултат от въпрос на избор. Не прочетох „Удоволствието от текста“, когато го издадохме – толкова дълго си бях мислила за него, че когато видях отделни фрагменти – то вече не отговаряше на очакванията ми. Тези дни я прочетох – разбрах кое не ми харесва – то не е част от книгата, а е част от насладата. А насладата е именно бавният преход от един към друг текст, съпротивлението – не да се опиташ да отвориш железните врати на предикатите, или да избереш от множеството, подобно на избора на душа, а да откриеш онази посока на движение (на падане, на летене), която ще може да те преведе в следващия текст. Печатът на наслаждението – онова чисто божествено, което не може да бъде изгубено, когато се отдели от тялото (на текста, на човека), защото неговият архетип идва от биологичното и затова продължава да живее и след нас, и затова тялото е сигурно.

Затова –
Exit Ролан Барт.
Тема № - 112 Коментар № - 7776 vesselina vassileva - 2014-07-19 08:56:28
Това, което сте написала, Веселина, е прекрасно есе. И то би било още по-прекрасно, ако в погледа не се набиваше това сравнение между Барт и професор Богданов. Разберете, че когато човек пише, той престава да бъде съществото, което е, и тръгва по пътя на идеи, а и на идеология, която в самия него би била несравнимо по-слаба. Пишещите подобни текстове не са живи същества, а опити за платформи. Барт живее в епоха, която се бори срещу лошото на властта, след него Фуко задълбочава тази платформа. Но Барт наистина открива в текста живото на удоволствието и не само го открива, но и по знаменит начин го изразява в своя странен почерк. Така се поражда и прекрасната двойност на неживото на платформата и живото на стила.

Виждате какво става. Аз написвам, вие пишете вашия коментар-есе, аз го прочитам, не приемам сравнението, което сте направила, и се досещам какво съм пропуснал да кажа в текста за Барт – това за прекрасната двойност на неживото на платформата и живото на стила. Идеален пример за казаното тук и там в книгата, която подготвям – че текстовете никога не завършват с края си, а винаги продължават и в други текстове, а и в текстовете на самото живеене.
Тема № - 112 Коментар № - 7775 Bogdan Bogdanov - 2014-07-19 08:18:18
Докато продължавах да чета „Удоволствието от текста“, си мислех, че всъщност има начин да се залови не удоволствието, а насладата, нещо, което Барт отрича, извеждайки, че удоволствието е на буквата, а на насладата е празнотата. Обаче има един втори план, който не е показан пряко – може би неосъзнат в текста на Барт, но осъзнат в текста на професор Богданов, който показва именно това – насладата. При Барт – той се крие в превключвания като между това, което е фикцията – застиването в изключителност и онова, което е точността – промяна на кода.

Барт е напълно прав – не може да се говори върху текста на насладата, а може да се говори само вътре в него, и още по-прав за другото – че един текст на наслада е невъзможният, невидимият текст, освен ако не бъде застъпен от друг текст. Барт обаче не се е досетил, че този друг текст може да бъде същият текст.

Именно такова застъпване прави професор Богданов – дори в края на своя текст – защото смъртта, тази невидимост и несъществуване, е същото, което е и раждането – застъпването на един текст с друг, продължаването и след нашата смърт, не е спирането при понятието, търсенето на свещеника, който да провъзгласи спирането, а напротив - прехождането. И професор Богданов е направил текста си така, че да може да се чете по тези два начина – единият - начинът на удоволствието, на спирането, на понятието, на науката, на тялото – другият - начинът на неспирането, на прехождането, на душата, на биологията-еволюция-дърво на живота – каквото е божественото. Това божествено-духовно на професор Богданов знае, че сме съставени от едно по-кратко, фрагментно човешко тяло, но което помни, че в това тяло има и нещо друго – по-дълго, което е повече от отделното човешко, защото започва от клетката, която е неговият пример за това как се прави свързване-цялост.

Професор Богданов е изградил текста си именно като диалог, като скандал, свързване с другия текст – не само видимо, но и невидимо. Получил се е невидимият текст на насладата, като например - онова място, в което Барт казва, че има две времена – едното на doxa, а другото на paradoxa, извеждайки политическото говорене, така както професор Богданов прави това, опирайки го на много по-гигантски дискурси, засягащи дори, от една страна – смяната на устното с писменото, а от друга, правейки същото с общото и индивидуалното. По този начин онова, което е епосът и което е входът към наличния текст – също така е и първата устност, а онова, което е реторичността, писменото публично – е и втората устност. Сигурно затова означаемото е по-важно от означаващото и пространството около текста е по-важно от самия текст, но има и друго – тези неща също могат да не се разграничават точно, също така както няма точно определена фигура за насладата. Един текст на насладата може да бъде текст на насладата и защото авторът може да достигне до онова по-дълбоко ниво на общочовешко, което се намира вътре в индивидуалното, както и читателят може да постигне насладата, давайки и пространство от себе си. И авторът, и читателят могат да зная онова, което не се казва, което се отлага – те имат общи кодове за това, ако ги нямаха, нямаше да е възможно самото преминаване от един код към друг, нито от един език към друг, нито от един текст към друг.

Професор Богданов разширява още тази еволюция – от една страна, тя не е свързана само с текстовете, но и с нашата биология, а от друга – онзи друг текст, който превключва кода и прави невидимото видимо – може да е и самият този същи текст, провидян от друг човек, преминал през онова, което иначе видимо се случва в историята на науките – преминаването между мисленето-разбирането-представата/емоция/възприемане-казването/говорене. Оттук следват протичащият смисъл и усилването, а преди тях – и протичащото време и отмирането на едно, но раждането на друго, което не е самото то, а е и онова, което е било преди това и което ще бъде - след. Това е битието и това е философията, в която професор Богданов иска да превърне „Удоволствието от текста“ така, че да може да стане видима и изразима насладата, която наистина ни връхлита посред един текст именно в момента, в който се почувстваме, все едно губим нещо и все едно няма да можем да го изкажем никога. Няма и как да можем да спрем това, за да го видим повече от видимо – защото неговата природа не е такава. Сигурното обаче е, че двама души знаят това – и ако го знаят двама души, или дори един човек, но в две отделни парадигми – то става сигурно и възможно.

Професор Богданов говори за субективно обосноваване на идеите, което е научил от Барт, но когато се постигне това субективно обосноваване на идеите – то те вече са и надсубективни, междусубективни и несубективни – а напротив – отворени за всяка субективност. Излиза се от субективността, така както се излиза от текста, чрез онова пространство, което е по-голямо от него и носи насладата. Текстът е процедура на означаване, но означаемото, което е над текста – има тази способност да прави още една реалност – която е след текста.

Двата големи прехода на професор Богданов са – първо, че насладата може да стане видима, когато един текст се застъпи с друг – реално, но и друг текст може да бъде самият този текст, когато се прочете от друг, като този друг, може пак да бъде и самият автор, защото ние винаги сме други, и второ – един текст означава реалното, но той го и прави – създава едно следващо реално. Именно тези следващи неща, които трудно се виждат, защото се раждат не от спряното, от свещеното – както би казал Барт, или от понятието, а от онова, което се ражда в една разпръсната светлина – е насладата.

Професор Богданов съпоставя тези две величини – написания текст и текста на прочита, подобно на означаващото и означаемото. Смята, че използвайки фрагменти, Барт се пази от по-дългото време, от по-дългия текст, и че за Барт най-отрицателното нещо е повдигайки се в степен, да не заприлича на надчовешкото, което ме подсеща, че всички същества в митологията, които са имали това – гиганти, диоскури, андрогини – са били разделени, но е била разделена повече природата на тялото – външното, обвивката – а онова, което не е било разделено и в което са се съдържали повече неща – е силата - любовта. Именно от тази любов се пази Барт, отдавайки се на фрагмента и на перверзното. Или – напротив – я търси, оставя отворена врата за влизане в текста, за търсене на онова, което не може да се намери и не може да се постигне, защото, ако се постигне – ще трябва да му се търси свещеник.

Това за свещеника – е моето любимо място в „Удоволствието от текста“ – „Всяка фикция се поддържа от социално говорене, социолект, с който тя се отъждествява: фикцията е тази степен на наситеност, която даден език достига веднага щом замръзне в изключителност и намери свещенодействаща класа (свещеници, интелектуалци, творци), за да го говори пред всички и да го разпространява.“

В текста на професор Богданов нещата са много по-сложни, те не се свеждат нито до това, че окото, през което виждам Бог е това, през което той ме гледа, нито до другото – че Бог е това, което е, а аз съм този, който не съм. Не се свеждат и до това, че въображаемият предмет поглъща разбираното нещо заедно с целия му клас от неща. Не се свеждат и до продължаващото предициране, произвеждащо цял рой предикатни имена – и те сякаш с общо осем крака и ръце - като колело.

Но така – две важни неща в текста на професор Богданов – едното, че самият текст става и друг, което означава, че онова преливане от текст в друг текст, което може да извлече и покаже насладата е възможно и само чрез един реално визуализиран текст – и второ – безсмъртието, което се гарантира от онова, че насладата от текста е именно това, че текстът не само представя реалност, но и прави реалност.

Докато четях текста на професор Богданов, сигурно заради неговата двойност, или заради нещо друго, през цялото време си мислих за андрогините и дали насладата не е онова, че хилядолетия след като андрогините били разделeни от Зевс, за да им се отнеме божествеността, хората продължават да си спомнят, дори тези, които не знаят мита, за това телесно разделяне, което благодарение на времето и на еволюцията, се е превърнало в духовно. Барт не е видял това продължаване в другото – в друг текст, в друга реалност.
Тема № - 112 Коментар № - 7774 vesselina vassileva - 2014-07-18 08:35:27
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 5213

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 51285

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 5431

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 8290

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 15386

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 10228

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 7743

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ. Книга първа. Втора глава. Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?
Коментари: 3 Прочитания: 10438

 «УДОВОЛСТВИЕТО ОТ ТЕКСТА» НА РОЛАН БАРТ КАТО ФИЛОСОФИЯ. Богдан Богданов
Коментари: 7 Прочитания: 26230

 ЗА РАЦИОНАЛНОТО И ИРАЦИОНАЛНОТО. Богдан Богданов
Коментари: 1 Прочитания: 10396

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA