БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ЗА ГОВОРЕНЕТО КАТО ДЕЙСТВИЕ 4. Първа част. Богдан Богданов

Какво целя с този опит да превърна говоренето в понятие и защо се заемам с него, а не с езика, словото, речта или разговарянето?

Не следвам философската херменевтика и аналитичната философия, които са повдигнали тази проблематика не за говоренето, а за редовия човешки език, най-напред защото гледната точка на езика пречи да се осъзнае важното реално преплитане в човешкото говорене и на ред други действия, но и на тези основни, които наричаме говорене, мислене, разбиране и правенето. Подобно различително е и основанието да не говоря за речта или устното слово. Тези два синонима за език не внушават, че ползването му е протичане, при това съставено от две допълващи се страни на външно общуване и обслужващо го вътрешно словесно протичане.

Но защо, след като говоренето, разговарянето и казването са утвърдени идеи, означаващи три конкретни вида изричане, избирам не друго, а именно говоренето, за да означа по-общото, което ги свързва? Въпреки че това поражда двусмислие, го правя поради следните две предимства, които говоренето има. Първото е вече казаното, че в идеята за говорене се подчертава неговото протичане, а и то се мисли като резултат от свързването на външна и вътрешна страна. Но то има и второ предимство - реферира към нещо външно, което ползва неговото общуване, както на свой ред и то ползва това рефериране.

Второто на общуването е изявено по-добре при казването и разговарянето. Дори може да се каже, че в тази гледна точка и говоренето, и казването са разговаряния. Наистина човек може да казва и да говори и сам на себе си. Но и в този случай има общуване - между казващия или говорещия “аз” и чуващото го ”себе си”. Така е и при разбирането, а и при мисленето, за което отдавна разполагаме със знаменитото определение, предложено от Платон в “Софистът”, че то е разговор на душата със самата себе си.

В тази връзка трябва да отговоря и на последния въпрос, който се повдига. Той е защо избрах говоренето да представя по-общото на тези три подобни вида действие? Направих го, защото в думата за говорене освен външната страна на действието на общуването се подчертава и словесният акт на реферирането към нещо външно, а аз обръщам особено внимание на това в този текст за говоренето като действие. 

Но какво показва този избор? Че когато се търси название за едно ново понятие, не е без значение думата, с която то се нарича. Така е, защото като означаващо на понятието думата има минимално тясно значение, което би могло да допринесе за получаващото се означаемо, като насочи към неговото значение. Разбира се, това може и да не става и по-тясното значение на думата може и да не се съгласува със значението на понятието. Така е при редица етимологически значения, които са в разрез с оформилото се значение на понятието.

Не че тази двузначност не играе роля в поведението на думата-понятие. Но, така или иначе, в по-висока степен понятието зависи не от думата, с която се нарича, а от уговореното стеснено семантично поле на тази дума, което се прави от самото понятие. Затова и изборът да нарека по-общото на говоренето, казването и разговарянето говорене е само допълнителна смислова подкрепа, която се оправдава единствено от обстоятелствата на този текст и неговото случване по този начин.
 
За задачата на този текст, за т.нар. отворени понятия и идеята за действие Задачата, която си поставям, e да предложа aргументи в подкрепа на тезата, че човешкото говорене e и правене. Тези аргументи променят обичайното разбиране за говорене. Аз не смятам, че говоренето е нещо различно, към което се добавя правене. Човешкото говорене е по начало действие, едно от основните действия в праксисното човешко съществуване. Аз изброих по-горе тези действия. Те са пет – говоренето, мисленето, разбирането, вярването и правенето.

От това се пораждат две посоки на съотнaсяне. Едната е външна. Говоренето влиза в отношение с голям брой други човешки действия. Другата посока е вътрешна. Всяко реално говорене е в отношение в себе си с реално мислене, разбиране, вярване и правене, като развива и втори ред от вътрешни действия, с които взаимодейства – на изразяване, осведомяване и други означавани с глаголни имена действия, които го представят като съобщаване. Което повдига следните две питания. Ако човешкото говорене е комплекс от говорни актове, те дали са сами по себе си, или се свързват в нещо общо, което може и бива да се назове?

Второто питане е по-конкретно. Следвайки идеята за акт, тези говорни актове само вършения ли са, свързани с изразяване и предаване на информация, или са и правения в по-тесния смисъл на думата, които завършват и с нещо направено? Този въпрос се повдига, тъй като получилият широко разпространение термин “говорен акт” не експлицира тази разлика и не насочва вниманието към общото, което се постига от реалното говорене. От тук следва и въпросът за отношението между двете идеи за действие и правене, които са частични синоними, но които развиват и разлики, за чиято функция е редно да си дадем сметка. Как може да се отговори на този въпрос?

Редно да се започне с тясното значение на наличните означаващи и с това, че разликата между правене-вършене (лат. agere) и правене с резултат (лат. facere), която не е налице в оригиналното латинско “аctus”, се поддържа от българската дума “правене”, но се загърбва в еднозначното име “говорен акт”, въпреки че закаченото за него означавано е в по-многозначен режим. Разбира се, научността не е в термините. Тя е проявена и в осъзнаване на ред други значения, набавяни по други начини, чието натрупване е с последствие за достигането до определен краен извод.

Което ясно показва, че освен научна научната реч е и реално говорене. Оттук следва и нуждата да се коментира основното, което се прави и постига от т.нар. реално говорене. Така или иначе, говоренето има и тази проява, че си служи с редове от по-пълни и по-частични синоними, които му служат основно за това да променя своя предмет и да го поставя в отношение с други предмети, с които той е свързан или трябва да бъде свързан. Затова и може да се твърди, че спрямо своите предмети реалните човешки говорения са винаги многопредметни.

Показателно е, че ако за това им служат споменатите синонимни редове, в тях влизат и други редови имена, но също и термини-чуждици. Те могат да имат и по-точни значения, когато се употребяват научно. При влизането си в редовата реч тези точни значения могат да се употребяват като един вид етикети и да се реифицират. Но може да става и другото характерно за редовата реч – те да придобиват и многозначността, която придобиват редовите думи.

И в двата случая една такава дума-термин започва да произвежда и производни. Това се случва и със старогръцкото “praxis”, което добре знаем, че подменя идеята в научната реч идеята на българското “действие” очевидно с намерението така да се ограничи неговата многозначност. Белег за това е, че в редовата реч “praxis” образува прилагателното “праксисен”, което аз употребих в началото на тази параграф. Всекидневни думи са станали и латинските “акт” и “акция”, а и третата латинска дума, влязла в смисловото пространство на “действие” и “правене“ – “функция”.

Произвела на български “функционирам” и “функционално”, “функция” е между не малкия брой важни чуждици, които обслужват българската реч. Разбира се, че и тази чуждица има активен български синоним – “работа”. Но какво целя с това изброяване? Да покажа, че няма и не може да има преграда между научната и всекидневната реч и че всички думи, и научните термини-чуждици, не могат да останат еднозначни и теглят към това да влязат в отношение с други думи с подобно значение и така да образуват подвижни смислови пространства в подвижното човешко говорене.

В научния език тези смислови пространства се наричат “семантични полета”. Живият език е набор и от тях, затова и да се владее добре един език означава да се владеят и тези семантични полета. “Семантично поле” обаче означава две неща. Първото е, че всяка дума в един език има свое семантично поле. Второто значение, на което не се обръща внимание, е, че няколко допълващи се думи развиват и общо смислово пространство, което се застъпва и с други такива пространства, но и с това на отделните думи. Така поради двойното свое и общо, в което участват, думите означават и своето, и общото.

Поради него една дума може да стане частичен синоним на друга дума, която участва в това общо. Но се получава и още нещо - поради това общо една дума означава едновременно и своето, и общото. Което е и основанието за многозначността на думите. Тяхното по-собствено значение е отворено и към по-широкото, от което те черпят в повечето случаи неназован имплицитен смисъл.

Това е и полето, в което се разразява своеобразното съперничество между реалното и научното говорене. Научното говорене дърпа към затворени по възможност еднозначно определими понятия. Тези понятия в някаква степен се етикетират еднозначно от термини чуждици, които ги предпазват от влизане в реалната реч. Но не малка част от тях влизат в реалната реч. Там обаче смисловият режим е двоен.

Понятията са не само еднозначни, те отгоре на това се и реифицират – значението им става идентично със самата дума. От друга страна, същите тези думи-понятия стават и многозначно отворени, като образуват заедно с набор от по-пълни и по-частични синоними смислови мрежи-полета. Така в реалната реч от затворени еднозначно определими научни понятия или реифицирани думи те получават и друга възможност – да бъдат също и отворени понятия с повече значения в обмяна, допускаща и образуването на отворени пулсиращи словесни предмети-корелати на външните предмети, които означават. Не рядко тези вътрешни динамични предмети добре означават отговарящите им външни предмети, които са също динамични. 

Какво означава това “динамични”, казано за тях? Означава нещо двойно - първо, че те се променят, но и, второ, че образуват заедно с други външни предмети трети предмети, които се възприемат за други, поради което се и наричат с имена различни от имената на съставилите ги предмети. Такъв е и резултатът от получилото се смислово съдружие между “действие” и “правене”. Действие е и действие, но и правене. Двете думи са синоними, които си обменят значения в общото поле на едно отворено понятие.

“Правене” е по форма с глаголен характер, а “действие” не е. В “действие” смисълът е външно насочен към други действия. Думата събира като в един пункт протичащото действане и го насочва към също като че ли пунктовите смисли “цел” и “последствие”. Парадоксално на български латинското “actio”, станало “акция”, изразява именно такова отделно действие-пункт с определена цел.

Действието има субект, но той е по-слабо подчертан отколкото е в “правене”. Когато действието е с ясен един и същ ефект, тогава може да се говори за функция или за работа. Функция имат механизмите, но също и органите в живия организъм, като и в този случай е налице идея за субект, въпреки че той е жив само косвено.  Прекият жив субект не функционира, а прави и действа, защото е с повече, при това трудно изброими функции. Живото е винаги многофункционално. Именно на основата на получилото се общо смислово поле в действието-правене се произвеждат, първо, двузначността на вършенето (agere) и правенето (facere), а после и по-общата идея за протичане.

В едно протичане обаче има не само вършения и правения с проектиран резултат, т.е. човешки събития, има и случвания, които не са резултат от човешко правене и в този смисъл не са действия. Това, разбира се, не пречи и те да влязат в идеята за “действие”. Така тази идея става по-широка от онова, което означава думата “действие”. В това е и нашата заблуда, че сме наклонни да се питаме за по-точното значение на една дума, докато в него, така е и в “действие”, се свързват повече значения.

Между другото това по-широко разчита и на разминаването между разбираната или само долавяна етимология на думата и нейното най-често значение, което я окръгля. Има случаи, в които първото съвпада с второто, по-често обаче те не съвпадат. Което прави от думите своеобразни калейдоскопи, представящи коментираното свързване на повече значения. Това свързване прави и другото на тяхното знаково устрояване, това, че всяка дума в себе си е вътрешен знак, един вид упражнение-подготовка за своята външна знакова употреба.

От тук и възможността при това разминаване между означаващо, което е вътрешен по-малък знак, и означавано от него основно значение всички думи да се разбират и като своеобразни стари метафори, в чието вътрешно е проявено по-добре наблюдаемото на живите метафори. Това и настоявам в този текст – че метафората е само конкретна проява на по-общото на знаковата устроеност. А и другото необичайно, за което настоявам - че не само редовите думи, но и като че ли еднозначните думи-понятия са подвижни смислови конструкти. Затова и почти винаги не малък обхват от техния смисъл остава не добре назован и от българските, и от чуждите думи-термини. Такъв е и случаят с коментираната дума-понятие “действие”.


Коментари по темата
Ще ви отговоря по два начина, Tree of Life. Първо, ще отговоря по пряко на поредицата от въпроси, които поставяте, но на поредицата, а не на въпросите, и, второ, ще отговоря на същото, но непряко с онова, което може да се направи във връзка със засягащо ни житейско положение.

В този увод споделям, че искам да направя понятие от думата говорене. По-нататък в текста показвам какво означава то хем да става отворено понятие, т.е. поредица от повече значения, хем да означи нещо външно, което е поредица от повече проявления, хем когато се налага, от поредицата негови проявления и значения да се изваждат някои с оглед на тяхното пасване с определена ситуация на общуване-обсъждане, която налага този избор. Това е и то случващото се случване в един текст.

Ако решим обаче да сме по-точни наведнъж по една тема, трябва да оформим поне две изказвания за нея. Така е и в случая с рибата и нейния скелет. От една страна, е вярно, че скелетът е нейният смисъл, т.е. че той е рибата, от друга страна, е вярно, че скелетът не е рибата. Затова и казвам, че еднолинейният смисъл на винаги по-многолинейния текст е друг текст. Казаното от вас за двата текста на Хемингуей казва същото. Самото пораждане на втория текст е живият начин, по който се тълкува първият.

Това се отнася и за въпросите ви. Ако реша да им отговоря поотделно, ще отрека вторичния начин, по който им е отговорено в продължаващия нататък текст. Защото продължаващата реч или говоренето са именно това – работещо добавяне, което с натрупване се опитва да допълни онова, което вече е казало. По-добрият отговор е двоен. Иначе във всички случаи бихме отговаряли само накратко и не би имало нито говорене, нито разговаряне, нито правене, което се опитва да бъде по-добър отговор, но не е. Поради което едно правене се поправя с ново правене или ново разговаряне и така без край.

Знаменито добре сте свързала външното общуване с другия като свързване-обичане-любов и вътрешното словесно рефериране към нещо, което успоредява ставащото и външно. Така е - те прехождат и едно в друго, както и човекът прехожда към други хора, което прехождане и поражда хора. Но човекът прехожда и към неща-вещи, като тяхното познаване е и правене-нарастване на човешката среда в света в опит да се изгради втори по-човешки свят, който един вид се включва в първия на земната природа.

И ето какво става- човечеството нараства, извлича от природата и пребразува в своето. Живот-обмяна-преобразуване-протичане. Говоренето е като че ли същото в по-проста и по-наблюдаема форма. Но то е и друго. Така че за да кажем какво е, трябва да поставим едно след друго две изказвания. Трябва да съставим писан или устен текст. Е, можем и да изпитаме емоция или да си послужим не с нанизване на две или повече значения, а да изобразим.

Ето и моя житейски пример. Към който и близък човек да погледнем, първо ще кажем, че той е такъв и такъв, в което влиза и абстрактното добър или лош. Да, но той е зависим от други хора, от предмети и обстоятелства, поглъща храна, притежава неща, служи си с принципи, т.е. постоянно става друг. Лекар е и е употребил години, за да може да се справя с лекарства и диагнози. Но е и немлад редови човек, който иска да бъде красив, привлекателен и да изпитва удоволствия. Личното го поглъща и той става немарлив, занемарява лекарските си умения, лекува, но и разболява. Мога да кажа само, че в един случай е добър, а в друг лош. Мога да нанижа повече преценки и в зависимост от моето настроение да избера по-добрите или по-лошите примери, по-положителните или по-негативните преценки. Но не мога да ги събера в една вярна преценка. Най-многото, което мога, е да ги сведа до две. Какво още мога? Да го наблюдавам отдалече или по-отблизо, мога да се привързвам и отдалечавам от него в зависимост от онова, което му се случва и той прави, без да съм сигурен, че не го смесвам със своето, а и с друго, на което той прилича.

Какво още мога? Да напиша нещо за него или по-добре да го стопя във фабула, в която, бидейки същият, той да стане и друг. Мога да успея в тази косвеност да се изкажа хем точно за него, хем точно за по-общото, в което той е. Мога постъпя равностойно на Хемигуей. Но мога да изпадна и в баналност, да сведа тази фабула-протичане до простото на някакъв принцип и така да говоря дълго за нещо, което е било по-ефективно да кажа накратко. Е, може, ако разполагам със средства и имам професионално умение, да направя прекрасен филм за него, който филм да получи дори награда, понеже разплаква дори такива като мен, но независимо от това не е с особена стойност.

Та поради всичко това, Тree of Life, ви благодаря за този прочит, но ви моля да прочетете така и останалото. Надявам се, че ще се убедите някак в неизбежността, а и в полезността на тази двойност, за която говоря в заглавния текст.
Тема № - 100 Коментар № - 7713 Bogdan Bogdanov - 2014-03-03 06:51:57
Този път, реших да пиша коментара успоредно с четенето на текста така, че максимално да уловя, всичко онова, за което текстът говори, но и неговори. Още в началото започнах с нагласата да проверя дали и тук са останали двете основни линии, които забелязах и при предните варианти на този текст, а и при другите текстове от бъдещата книга. Едната – че и самият текст може да бъде случване, нещо което е малко по-отместено от това, че говоренето може да е като действие. Това отместване между говоренето като действие и текстът като случване обаче по някакъв начин осигури доказателството, че смисълът в голяма степен зависи от свързването си с реалността, която прави – т.е. не само от автора, не само от читателя – а именно от онова, което прави. Втората е – моето подозрение, че в тези текстове за говоренето по някакъв много имплицитен начин става въпрос за важното отношение между две големи парадигми – тази на набавянето на липсващия смисъл - и другата - за набавянето на липсващия друг.

Извеждам това отношение още от самото начало на текста: професор Богданов се опитва да превърне говоренето в понятие. Именно говоренето е онова действие, което най-сигурно разполага с говорещ и слушащ, които последователно си разменят позициите – именно това показва по-ясно и: веднъж, преплитането на другите дейности в човешкото говорене – мисленето, разбирането и правенето и, втори път – говоренето като протичане: 1. „съставено от две допълващи се страни на външно общуване“ и 2. „обслужващо го вътрешно словесно протичане“.

Тук е първият ми въпрос: Защо вътрешно словесното протичане не е двойно?

Именно говоренето е онова, което носи по-общото от трите вида изричане, които вероятно могат да се означат и с по-ясните - диалог, полилог, монолог. Текстът събира предните две характеристики в една: 1. Защото говоренето протича и защото е резултат от свързването на външна и вътрешна страна, и добавя втора – 2. „Реферира към нещо външно, което ползва неговото общуване, като на свой ред и то ползва това рефериране“. Извежда се една зависимост-необходимост и може би до някаква степен о-сигурностяване между онова, което се реферира и общуването. Но и точно това „рефериране“ е което доближава говоренето с разговарянето и казването.

Тук идва вторият ми въпрос към професор Богданов: говоренето реферира към нещо външно – и то двойно – веднъж към онова, за което се говори и втори път към онзи, на когото се говори – осигурявайки обаче външния референт, онова, за което се говори, приближаването между говоренето, разговарянето и казването, не отдалечава ли, не разсейва ли референтността на онзи, с когото се говори? От една страна, това би могло да е причината за връзката между общуването и реферирането, но от друга, това постигане на сигурност, на ясно значение, на постигане на референта не разсейва ли казването и говоренето в разговарянето – където човек не е нито във връзка, нито сам – а е част от общо?

В края на първата част професор Богданов обосновава своя избор да превърне в този текст говоренето в понятие – като разглежда отношението между думата и понятието. Две важни неща - понятието не зависи от думата, с която се нарича, а от уговореното стеснено семантично поле на тази дума, което се прави от самото понятие – извод, който опровергава първото, че думата може и да не става и нейното по-тясно значение може да не се съгласува със значението на понятието.

В същото време – случването в този текст е уговорено по същия начин, както се уговаря и семантичното поле на понятието. И тук идва третият ми въпрос: дори и уговорено и възможно едно нещо само за едно понятие или само за един текст – то не притежава ли и обратното – възможността да се случва и във различни тук и сега ситуации – именно поради онова по-общо, което се носи от говоренето, и което важи и за разбирането?

Във втората част на текста професор Богданов отново се връща към външната и вътрешната страна на говоренето-правене, но вече по отношение на въпросите - дали човешкото говорене е комплекс от говорни актове и дали те са сами по себе си, или се свързват в нещо общо, което може да се назове – и – дали тези говорни актове са само предавания на информация или са и правения, които завършват с нещо направено? Поставя се и въпросът за разликите между действие и правене в говоренето – една история, която всъщност обхваща и казаните и неказаните неща в текста, защото такава е самата нейна природа.

Интересното е, че може да се изведе и следният паралел – че научната реч е реално говорене, и че спрямо своите предмети, реалните човешки говорения са винаги многопредметни. На експлицитно ниво това означава, точно това, което текстът иска – но на имплицитно – се търси общото, което се прави от реалното говорене така, че то да е възможно и в по-голямото на говоренето, обхващащо и другите видове говорене, а и да е възможно спрямо самото отношение действие-правене така, че онова, по което се е действало, но не се е случило, да може да е възможно и в някой друг (следващ) момент. Така, както се случва и при постигането на научността, която не е в самите термини, а в набавянето и натрупването по различни начини и на други значения.

Защо ни е необходимо говоренето да бъде понятие? Едно е в редовата реч да влизат термини с по-точни значения, но какво се случва, когато думи от редовата реч отидат в научната? И в двете ситуации се достига до многозначност. Във втората – до по-обширна многозначност, защото редовата дума, внедрена в научната реч, няма как да остане като етикет – тя може само да бъде многозначна и тази многозначност да избие в диаметър и да се разпространи все повече и повече, свеждайки научната реч до входа на редовата. Професор Богданов казва, че всички думи не могат да останат еднозначни и теглят към това да влязат в отношение с други думи с подобно значение и така да образуват подвижни смислови пространства – каквото, реално погледнато, е общуването. И също като в говоренето между двама души, или между аз и себе си – и дори в разговарянето – думите имат свои семантични полета, и – „няколко допълващи се думи развиват и общо смислово пространство, което се застъпва и с други такива пространства, но и с това на отделни думи“ – и следователно – така е и в казването.

Но онова, към което текстът влече е друго – то е в означаването на своето и на общото.Това, което може да се види в общуването, което може да се види в семантиката на думите, може да се види и при интерпретацията – в това, че и всеки текст има собствено значение, което е и свое, но и отворено към по-широкото – от което се черпи в повечето случаи неназован имплицитен смисъл. Това по-общо, според мен, може да се приеме, че е нещо съвсем друго – например в интерпретацията – може да се приеме, че е съвсем друг текст, или – че е по-ясно, че свежда до ясно значение – но всъщност – това е многозначността – а и сигурният белег за реалност. Неназованият имплицитен смисъл – отвореността на всяка дума и всеки текст – е нещо, което приканва към реалност. Така е при интерпретацията, но нейното по-общо е разбирането.

Какво прави всъщност професор Богданов – той иска да превърне говоренето в понятие, същевременно обаче – той детайлно представя какво се случва, когато вече направеното понятие – принадлежащо на научната реч – влезе в реалната реч. Тази странна двойност навява на мисълта, че е по-важно да разберем многозначността, отворенността и свързанността на думите в реалната реч – защото и в реалната реч, онова, което се прави с тях – е да не се забелязва това, че действието е и действие, но е и правене, че обменяйки се в едно поле – така както става и при говоренето – тези две думи са отворено понятие, но и отворена възможност за направяне с резултат. И както казва професор Богданов – въобще – те са по-общата идея за протичането.

Сигурно някои от нещата, които си мисля – наистина са съвсем друг текст, или ясни смисли – както каза професор Богданов в последния си коментар по миналия заглавен текст – но четейки така текста – стигам и до най-важното, което, в началото на коментара, само предположих – случването.

„В едно протичане обаче има не само вършения и правения с проектиран резултат, т.е. човешки събития, има и случвания, които не са резултат от човешко правене и в този смисъл не са действия.“ Но и те влизат в идеята за действие и тя става по-широка от думата. Именно затова не може да става въпрос за по-точното значение на една дума, в която има и идея. Тази идея в думата е като човешката еволюция, тя също е имплицитното общо.

Така, онова, за което говорим може да се види като простиращо се от еднозначното и реифицираното, до многозначното и отвореното в мрежа, и до онова, което се крие в идеята – така както се обменят и действието-правенето-случването.

Текстът завършва с това, че метафорите са само конкретна проява на по-общото на знаковата устроеност на думите и че всички думи са подвижни смислови конструкти, затова и не малък обхват от техния смисъл остава не добре назован – както е с думата-понятие „действие“.

Какви са изводите – че и самият този текст може да бъде метафора за друго – може да бъде и метафора за избора именно говоренето да бъде превърнато в понятие, или метафора за това, че неназованият смисъл на думите е онзи резерв, който те си набавят от реалността (не от съвпадането на идентичността, а от несъвпадането на идеята), дори когато са научни понятия, а може да бъде и метафора за това, че действането като правене и случване е и възможност, и време.

Но, въпросът ми е към професор Богданов, означава ли този текст, че във всичко казано и написано се крие по-кратък и ясен смисъл, който наистина може да се изказва и който е същност и истина, а онова, което е неизказано е „неназован имплицитен смисъл“ и идва от реалността – от автора, както е в казването, от разбирането между автора и читателя, както е в говоренето, от разбирането на текста от различни хора, както е в разговарянето – от реалността въобще – както е при случването?

И - когато от съкращаването на един текст до определен смисъл се получава друг текст – не бележи ли този друг текст – отново като част от това „семантично поле“, както е със случването? Променянето на един текст, не е ли също като онзи вътрешен знак на думата в себе си, който е един вид упражняване-подготовка за външната знакова употреба?

В този четвърти вариант на текста, професор Богданов казва нещо много важно – което може би е казал и в другите варианти, но аз не съм го видяла – а именно – това, че действието-вършене, правенето-постигане, и случването – което е нещо, идващо от вън – бележат протичането. И, че случването на текста не зависи от неговото вътрешно проектиране, а че именно случването на текста е друг текст, който – да – влиза в смисъла на проектирането и правенето – но то е друг текст. Случването е друг текст!

Според мен, по-този начин текстовете не просто съществуват като идентични на себе си, но и чрез тях се извършва проектиране-правене – и те излизат извън себе си – получавайки дължина и в друга среда – в реалността. Така си представям и т.нар. общ знак – преминаване от духовно към материално, така както се преминава от по-неясния смисъл, за да се пренесат големи парадигми, към ясния смисъл, необходим, за да се случи нещо.

***

В последния си коментар по предходния заглавен текст професор Богданов написа, че извлеченият от текста линеен смисъл прилича на скелета на оглозгана риба, според онова, което казва за случването на текста и неговия смисъл – но според мен – не е така – и пак ще дам любимия ми пример от литературата. През 1950 г. Хемингуей пише - “Отвъд реката край дърветата” – книга с ясен смисъл, чисто репрезентиране – без никакво видимо рефлектиране – така започва, така протича и така свършва, четейки човек се движи из нещо като: „Стъмни се. Той дойде. В тъмното се разкрещяха патици. Малко по-късно дойде и тя. Качиха се в гондолата и потеглиха.“, но и безкрайно разговаряне между двама души. Литературната критика съсипва Хемингуей. Веднага след издаването на книгата във всички вестници излизат статии с грамадни заглавия „Краят на Хемингуей“. Той изпада в пълна депресия и в знак на отмъщение – през 1952 г. пише „Старецът и морето“ – където, както знаете, през по-голямата част в текста – има двама герой – рибата, която мълчи и старецът, който говори – дори вместо нея. Рибата, която в крайна сметка той изважда на брега, за да я видят другите и тя да има смисъл и за тях. Критиката харесва книгата именно заради голямата риба и борбата с нея. През 1954 г. Хемингуей получава Нобелова награда за книгата. Рибарите я мерят – била е шест метра от носа до опашката. Но от рибата всъщност остава само една кост на брега и туристите дори я бъркат с акула, а тя е била риба меч. Обаче „Отвъд реката край дърветата“ е по същият начин кост, върху която можеш да залепваш и съживяваш общи (своите) значения.

Според мен, това, което е скелетът на рибата – не е ясният смисъл – не е и скелет, а както казвахте преди, професор Богданов, това е един каркас – който чака своя смисъл. Според мен, случването на текста би трябвало да идва отвън. Но дали е така – и дали винаги това може да се разгледа като нещо общо и приложимо за всички думи и текстове? Дали винаги има нещо така външно за действието-правене, което като случването – да дойде отвън и да стане вътрешно за нещата, правейки от тях протичане и реалност? И – правейки ги от еднозначни и реифициращи – общуващи, като в говоренето?


***

Когато преди си говорихме за скелети – си спомням, че Борислав Георгиев написа нещо много хубаво: „в една песен "каркасът" е мелодията, а върху тази мелодия се лепят всякакви текстове.“ Професор Богданов често говори за мелодия в текста, и че текстът е мелодия. Последната книга на Борхес, която си купих, също завършва така „значението не е важно, важна е една определена мелодия в текста….“

Тази книга за говоренето има такава мелодия – и тази мелодия е случването. И затова, си мисля, че професор Богданов, като един истински майстор-изобретател на заглавия като „Промяната в живота и текста“, „Отделно и заедно“, „Любов и разказ“ и като „В градината с розите“ – трябва да й измисли такова заглавие, в което - ясно да се разпознава скелетът на една мелодия в говоренето.

И да ни го каже.
Тема № - 100 Коментар № - 7712 The Tree of Life - 2014-03-03 03:02:42
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 63482

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92704

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13572

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16739

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39215

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17224

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 25996

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24746

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20383

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28006

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA