За реалното говорене и неговите белези В научната традиция, последвала книгата на Джон Остин “Как с думите се вършат неща”, са били наречени отделните актове в човешкото говорене, но се е породил и проблем. Понеже съвременното научно говорене оценностява различаването, то насочва вниманието към отделните говорни актове, но загърбва действителното по-реално – това, че тези актове се редуват и наслагват в реалното говорене и че то, въпреки че го наричаме говорене, не е само говорене.
Това оценностено различаване води и до по-сериозния пропуск, че не се осъзнава динамичната логика на човешкото говорене и по-точно това, че то комбинира поне две допълващи се постановки за отношението на думите и езиковите изрази към външното, което те означават. Едната е, че това отношение се представя точно, а другата е, че не се представя по съответен начин. Което налага казаното веднъж да се казва и втори път, а и това, че като поредица от казвания на едно и също по повече начини човешкото говорене почти винаги уточнява едно или друго недоуточнено предишно с някакво следващо.
Изобщо да се съществува човешки означава едно и също да се казва и да се прави по повече начини, които да се допълват вариативно и в действията на един човек и човешка група, но и в действията на други хора и други човешки групи.
И в индивидуален, и в групов план човешкото съществуване е несекваща вариативност, устремена към по-доброто съгласуване на двете преплитащи се съгласувания на едно казано или правено с друго казано или правено, но и на всяко от тях с външно, към което то реферира. Това по-добро постоянно не се постига, поради което кратките казвания прерастват в по-дълги говорения и едни говорения преминават в други. Този възглед, разбира се, опростява макроситуацията на човешкото говорене. Реалните говорения реферират към повече неща едновременно.
От тук е и последствието, че реалните устни текстове са устроени не само като редове от значения, които следват едно след друго, но и като наслагвания на повече смислови редове в променливо знаково отношение помежду си. Това важи особено за случаите, когато говоренията са по-дълги, но то се отнася и за по-кратките като че ли едносмислови казвания.
Две са основанията за това редуване-наслагване. Първото е самото рефериране, това, че външните неща, за които става дума, съществуват и поотделно, но и заедно с други неща, което налага за тяхното по-точно назоваване да се употребяват и други думи. Второто основание е вътрешно словесно. То е, че в човешкото слово освен посочими и непосочими съществуващи се визират и несъществуващи неща, които се представят за съществуващи. В тази връзка се добавя и това, че по този начин се произвежда словесно също и адекват на визирания свят, но се изработва и негова схема, която се ползва при последващи подобни визирания.
Поради отворения характер на реалното човешко говорене това уточнение също не представя достатъчно точно неговото основно действие или работа. Причините са две. Първата е, че то никога не е издържано само в един от своите видове, а комбинира няколко вида. Втората причина е вече казаното, че реалното говорене е и мислене, разбиране, вярване и правене.
От него се поражда и следният силен парадокс на човешкото говорене - че със същите думи и изрази, които представят една или друга мислима идеалност, говорещите назовават и по-реалното, в което тази проявена идеалност се комбинира с други идеалности. А това има особеното последствие, че в идеалния план на парадигмата и на езика като набор от словесни знаци мисленето и говоренето са две различни действия, докато в по-реалния план на онова, което се твърди, всяко говорене е и мислене, както и всяко мислене е говорене.
Различните видове говорене и основната проява на реалното говорене В същото отношение попадат и говоренето, разговарянето и казването. Въпреки че те са три различни вида на общото на говоренето, в реален план те се застъпват и покриват. Което не пречи за тях да се мисли и таксономно видово като за различни предмети. Те могат да се определят и по формални признаци като този, че говоренето и разговарянето траят по-дълго, а казването е по-кратко. Това “по-кратко” позволява казването да бъде отделно твърдене, но и елемент на по-дълго траещите говорене и разговаряне, съставени от следващи едно след друго казвания-твърдения, прерастващи в цялото на общо твърдение.
Така че първото възможно разделяне на по-общото на говоренето е на трите негови вида говорене, разговаряне и казване. Възможно е и второ разделяне - по сюжета на онова, за което се говори. Първият вид е краткото казване, с което някой подтиква друг да направи или да каже нещо. Вторият вид е говоренето, в което се обсъжда или построява определен предмет. Третият вид е съобщаващото говорене, в което се коментира нещо случило се или можещо да се случи. Този трети вид може да се свърже с втория, защото и той е като че ли говорене по предмет.
Представените две разделяния на видове съществуват слабо реално. Те са проявени по-реално, когато се преплитат в реалните говорения. Реалните говорения са смесици от подтикване някой да направи нещо, съобщаване-коментиране на случило се, обсъждане на предмет и тема, но и обсъждане на говорещите или на отсъстващите от това говорене. Добавя се и възможността да се визира и обсъжда и самата среда, в която се случва това говорене, както и по-широкото на свързания с нея свят-реалност. Затова е и толкова сложно да се анализира протичането на едно реално говорене.
В тази връзка представям и трето възможно разделяне на видове. Не го пропускам, тъй като то е по критерий, който позволява да се изкаже може би най-съществената проява на реалното говорене. То е между следните два вида. Първият е краткото говорене-казване, което не очертава вторично място-време, а вторият е по-дългото говорене, което очертава такова място-време, като го наслагва върху първичното, в което се осъществява. Критерият, който отделя тези два вида, е неразвиването или развиването от говоренето на свое място-време.
При първия вид това място-време е едно и също за външната ситуация и вътрешното словесно протичане, докато при втория вид то се дели на две подобно-различни места-времена – едното налично във външната ситуация на говоренето, а другото образуващо се в самото словесно протичане, което не съвпада с онова във външната ситуация. В ред говорения се наблюдава засилен интерес към времето, докато в други говорения интересът е насочен повече към мястото и пространството. Но, така или иначе, във всяка човешко действие и говорене грижата е да се означават, но и да се построяват словесно и места, и времена.
При първия от тези два вида на краткото казване, чийто признак е, че то не е откъснато от средата-време, в която се осъществява, наблюдаваме начален вид на говорене, което сякаш все още не е говорене. Така се разбира, че на практика говорене може да означава и ситуация, в която определящата функция може още да не е налице. Тази функция е развиването на своя особена вторична среда-време, която се наслагва върху първичната външна ситуация на това говорене.
Ето два примера - слушането на лекция в аудитория и четенето на книга независимо къде. Те са човешки ситуации, защото започват, протичат и приключват, но те се и делят на външна по-несловесна и вътрешна по-словесна страна. Външната страна е първичният акт на ставащото в аудиторията слушане или на ставащото където и да е четене, а вътрешната страна е вторичният смислов акт, който се осъществява в протичащото слово на лекцията и четения текст. Този вторичен по-словесен акт се наслагва върху външно ставащото и комплицира неговия смисъл, като двете се свързват от общото протичащо време, което обаче, понеже е човешко, освен, че е едно, се дели и на тези две протичания, които влизат помежду си в комплексно пулсиращо отношение на свързване и отделяне.
Това съществено в реалното говорене и голямата особеност на човешкото съществуване Твърдението, че по-дългите устни говорения развиват своя вторична среда-време, която наслагват върху първичната, в която се осъществяват, насочва вниманието към следната важна особеност на човешкото съществуване - че човекът, и като отделно същество, и групово, поради словото и паметта си винаги и във всичко поражда словесно или само емоционално-представно по-конкретна среда-време, чрез която се полага в по-голям свят-време.
Това става и при животните, и при тези, които живеят по-социално, но и при онези, чийто живот не е устроен социално, но чиято памет-опит ги кара да развиват по-особен свят-време, чрез който те се полагат в другия външен като че ли по-широк свят-време. Вероятната разлика между животните и хората е, че хората разполагат и с идея за цял свят-време. Разбира се, тази идея не съвпада с реалния цялостен свят и като всичко друго човешко пулсира между по-обхватно и по-свито. Особеното в това пулсиране е, че в него с наслагване участва и идеята за цялостен свят-време, която също пулсира между по-пълно и по-празно.
В това е и като че ли очевидната втора разлика между човека и животното – че при човека пълненето на този свят-време се осигурява от човешката символна материална и идеална среда, която му предлага голям набор от ресурси, от които той черпи използваеми положения. Между тези ресурси са и многото видове и устни, и писмени текстове. Естествено, в човешката среда е налице тенденция да се ползва един или друг основен като че ли най-добър ресурс. По-често обаче ресурсите се комбинират и редуват. Което обяснява и споменатото редуване-комбиниране-наслагване на значения в по принцип многозначното човешко слово. Това редуване също трябва да се добави към другото, отличаващо човешкото от животинското.
Тази три разлики обаче не отменят дълбинната прилика на коментирания основен и за животните, и за хората акт на полагане в света – това, че те живеят в поне двоен свят, че са и в това място-време, но и в място-времето на някакъв по-обхватен свят. Което влиза и в логиката на човешкото говорене. Освен другото, което прави, човешкото говорене представлява и оправяне с някакво външно пространство-време. То се възприема и представя, но и се замества със скица-дубликат на вторично словесно пространство-време, при това не твърдо и за винаги, а пулсиращо между моменти на несъвпадане с вероятното външно и други моменти на такова съвпадане.
Това повдига следните два не маловажни въпроса. Първият е по-едрото питане защо тази сложнотия на земното биологично съществуване се повтаря в човешкото говорене. Вторият въпрос е разделителна модификация на първия.
Този въпрос е дали тази биологична работа-действие по едновременно свързващо се и различаващо се полагане на подвижен организъм в среда-време, което допуска този организъм да има свой по-особен живот, но и го отваря към друг по-едър живот, не е нещо по-ниско от словесното изразяване и разбиране на тази работа-действие, или напротив то я повтаря, като в по-добрия случай я надхвърля, а в по-лошия я опростява, при което нейната сложност остава неизразена и неразбрана. На този въпрос ще отговоря във второто заключение на този текст.
За външните неща и техните словесни корелати В едно реално говорене става дума за различни външни неща. Те обикновено са повече, въпреки че има и такива говорения, които са за едно нещо. Реалните говорения обикновено смесват външните неща и техните словесни корелати, които построяват в хода на своето разбиране. Както вече казах, те и ги различават. Така че външните неща, за които става дума, са едно, друго са техните словесни корелати, които съвпадат или не съвпадат с тях. Трето е получаващото се в хода на това говорене тяхно свързване в общ предмет-тема.
Първият проблем е, че във външния свят, към който се реферира, а и вътре в самото говорене, има не само отделни неща, а се очертава и тяхната среда-фон, която също става своеобразно нещо. Ние я наричаме ту свят, ту реалност, като объркваме тези названия с идеята за цял свят-реалност. Тази среда-фон е нещо подвижно и променящо своя обхват - и вън от нас, но и вътре в нашите говорения. Тя обаче е нужна, тъй като човешкото възприятие за едно нещо почти винаги става на фона на цялото на свят-реалност.
Преди визирането на тази среда-фон става и друго. Гледането-мислене-говорене за едно нещо въвлича и неговата свързаност с други неща. Именно тя става посредник това нещо да прерасне и в непосочимото макронещо свят-реалност, което е навън, но се поражда и вътре в човешкото слово, при това като ти ту съвпада, ту не съвпада с външния си корелат. Вътрешното, естествено, хем е самото външно, хем се отклонява от него, хем просто го назовава, хем го преправя, хем го прави, без то изобщо да съществува, и то просто така за обикновено запълване на празно време, но и сериозно, защото то липсва и е нужно да се проектира по този начин.
Гледната точка на външните посочими и непосочими предмети е нещо неотменимо в човешкото говорене. Столът е посочимо, а любовта непосочимо нещо. Знаем, че любовта е чувство и състояние, т.е. че не е нещо посочимо, но че думата за любов опредметява нейното основно значение. Това позволява да смятаме любовта за нещо, да ползваме значението й, а в определени случаи и да го уточняваме, като спорим по него. Практически дележът на посочими и непосочими предмети изглежда безспорен. Но не е така и поради външни, и поради вътрешни причини.
Основната външна причина е, че в света отделното е условно, а не реално отделно. Това се отнася и за камъка, свързан с друг камък, но и за дървото. Наричаме го с тази дума и мислим за него като за отделно нещо, но то плавно преминава чрез корените си в земята, от която черпи влага и се свързва с другите дървета в гората, а и с въздуха, от който черпи кислород. Добавя се и реалната разлика между живото и изтръгнатото с корените си дърво, която налага употребата и на други думи, а и на фрази и текстове, съставени от повече думи.
Бихме искали да говорим с отделни думи с ясни значения и точни референти. Израз на същото са и кратките ясни верни казвания. Да, но те се налагат само практически и въпреки че са ефективни, почти винаги нарушават една или друга по-сложна референтност. Този стремеж към яснота се поддържа и от самата човешка предметна среда, в която предметите са по-категорично отделени един от друг и могат да се посочват. Същевременно не е точно така. Наричаме масите с това име и поради формата им, и поради функцията, която имат. Тази функция се пази от практическото правило, че на масите не се сяда. Да, но когато са по-ниски, върху тях може и да се сяда. Някой може и да създаде маса, върху която основно да се сяда, което да постави под въпрос и функцията, и името на масата.
Практиката включва човешкото разбиране, затова и по-точното разделяне между нещата и думите в определени случаи е невярно. Тази работа се усложнява не толкова от посочимите, колкото от т.нар. непосочими предмети. От една страна, и към тях се отнасяме по навика, създаден от посочимите предмети и вървящата заедно с него неосъзнавана идея, че светът е набор от отделни неща и по-малко видимо от реално съществуващи класове. Какво прави този навик с непосочимите предмети?
Превръща видовете им в един вид членове на класа, представян от думата за непосочимото, на основата на това, че поради думата и нейното значение няма съмнение, че нещото, което тя означава, съществува. Това значение затова и се опредметява. В съзнанието на отделните говорещи представата, която отговаря на това непосочимо, е различна. Най-често това е представителен пример, а тези примери са различни, което довежда и до житейски недоразумения, а и до ожесточени спорове по въпроса.
Но, така или иначе, редовото говорене не върви по пътя на логиката на Аристотел, на феноменогията от началото на 20-и век или на знаковото мислене от Сосюров и Пърсов вид. То постъпва по друг начин. Има ли дума, опредметява нейното значение, превръща го в предмет, като без да осъзнава това, добавя и други значения, а заедно с тях и повече определения, които ту съгласува, ту не съгласува, но в края на краищата непременно опира до вече представеното работещо противоречене-допълване на двете внушения, че думите съвпадат с нещата, които означават, но и не съвпадат с тях. В този смисъл, макар и suma sumarum да е неточно, реалното говорене е точно в това сега и тук казване и става още по-точно, поставено в отношение с други говорения, а и неговорения.
Към което, естествено, се добавя и това, че тази неточност е и правене. Човекът казва, че нещо е такова, но казва и че то трябва да стане такова. Поради което говоренето е и един вид проектиране. Оттук и сериозната игра в реалното говорене по обмяната между двете проявления на същността-истина – едната на средното общоважимо и другата на идеалното положение, което е редно да се постигне, без да знаем доколко това идеално е в езика, доколко е общо дело поради нашата заедност и доколко произтича от нашия вътрешен представно-емоционален опит.
Но, така или иначе, гледната точка на външните посочими неща владее реалното говорене. Именно тя дърпа и към опредметяване на значенията на думите, и към внушението, че те съвпадат със самите неща. Тя, разбира се, си казва думата и при словесното стъкмяване на неща, които не съществуват. Така че, доколкото могат да се отделят, тъй като постоянно преливат една в друга, тези външни неща влизат в мрежата на трите реалности, в които ни се налага да живеем
Едната, средната е на нашето слово, което има работа веднъж с вътрешната наша представно-емоционална реалност и втори път с външната реалност в света. Така от реалното на своето слово ние гледаме към, гоним и се опитваме да достигнем двете други реални страни, които го обграждат - едната на нашето вътрешно представно-емоционално и другата на външния свят. Те и двете, но особено външното реално, бягат пред нашето словесно реално и постоянно остават ненастигнати от него.
Не без връзка с драмата, в която тези три реалности се опитват да се свържат и не успяват, за да почертая, че това така и няма да стане, аз упорито употребявам в този текст “нещо” като синоним на като че ли по-точното “предмет” и не добавям още по-точното“обект”. Не го правя защото въпреки че е точен превод на латинското “оbiectus”, като всекидневна дума българското “предмет” е по-многозначно от “обект” и позволява да се назове вярно и външният посочим или непосочим реален предмет, за който става дума в едно слово, но и неговият вътрешен словесен предмет-корелат.
Така едновременно следвайки, но и коригирайки семиотичната идея на Чарлз Пърс за динамичен обект, аз подчертавам истината на твърденото от него, че в езиковия знак, освен означаващото на думата и нейното значение, е налице и словесен корелат на външния предмет, за който се мисли или говори.
Същевременно, отново не без опора в семиотиката на Пърс, настоявам в този текст, че тяхното различаване е полезно, но че то не може да се потвърди като реално, тъй като ставащото в нашето слово означаване е все пак само копие на външното означаване и само упражнение за по-сериозното, което предстои. То прераства и в словесен проект за правене, но не рядко преминава и към външна направа на несъществувал до този момент реален предмет. Така ние реферираме към външното, но и участваме в неговото реално нарастване.
