За неравността на разбирането  Нашите разбирания са един вид текстове, които протичат по-равно или по-неравно. По-равните са ходове от еднакви по изказ моменти на конкретно представено нещо или общи твърдения по някаква тема. Което е по-редкият случай. По-честият случай са неравните разбирания-ходове от общи твърдения, които на места се редуват с конкретни описания, ползвани като аргументи и доказателства. Така че, ако трябва да се каже по-накраткo какъв е ходът на човешкото разбиране, трябва да се каже, че той е неравен.
       Въпросът е кой разбира – дали който разбира нещо казано или написано, или и този, който казва и написва? Обичайното значение е първото. Вниманието в тази книга е насочено към общото, което ги свързва. Онзи, който казва и написва нещо, го казва и написва, защото го разбира по този начин. Затова и въпросите, които се повдигат в случая, се отнасят и за начините, по които протичат това казано и написано, и за тяхното разбиране от друг, но и за свързването на двете в общо протичане. Необичайно и непрактично е да се задават подобни въпроси.
       Обичайно и практически целесъобразно е друго – да се вярва, че който разбира нещо, или го разбира, или не го разбира. Ако приемем обаче, първо, че разбирането протича неравно, и, второ, направеното различаване между две разбирания, които се свързват, естествено се повдига въпросът дали и онзи, който разбира нещо протичащо, го разбира по същия начин, по който то протича. Защото възможностите са три – той може да го превръща от неравно в равно, може да постига неговата неравност, но може и да я променя в друга неравност.
       Третото е като че ли най-близко до онова, което се случва най-често при условие, че приемем, че човешкото разбиране е комплексен акт на преплитане на поне две линии. Същевременно е разбираемо, че тази комплексност се опростява и че се вярва, че говорените и писаните текстове са един вид прави линии на логика, която се разбира. Но какво представлява тази логика? Един вид идеалност, която е по-проста от реалното, което става. Така е и при всички човешки действия. Смятаме, че те са прави линии към определени идеални цели, които евентуално се постигат.
       Би било неточно да смятаме, че тази интенция е заблуда и грешка. Това, което се случва, е по-сложно. Идеалното води до последствия. В определени устни и писани текстове се постига по-прав и равен ред. Те, а и техните разбирания, действително протичат в по-прави редове от причина към следствие и от проблем-задача към постигане на цел. Именно така са устроени научните текстове и разбирания, които се опират на метод – те имат ясна гледна точка и преследват определен резултат. Ето един пример.
       Трябва да се проникне в механизма на превръщането на т.нар. стволови клетки в полови, което се смята, че ще реши проблема с безплодието. Сега за сега изследователите са успели да превърнат стволова клетка в сперматозоид на мишка. Задачата е ясна, но в нея се намесва външен контекст. Повдига се въпрос дали е редно да се раждат хора от такива вторични, а не от първични полови клетки. Добавя се и фактът, че това превръщане забавя нелесното решаване на проблема.
       Но се повдига и втори въпрос – дали проблемът с безплодието е проблем и за кого. Отговорът не е труден. Безплодието е проблем за не малък брой семейства и особено за жените. Смята се, че раждането е природна необходимост, която, ако остане неудовлетворена, уврежда здравето. Да, но това поражда проблем за цялото човечество, свързан с изхранването, стандарта на живот и увреждането на природната среда. Именно затова се предприемат действия, които ограничават раждаемостта.
       Да, но може, а и трябва да се мисли не само по правите линии «следствие-причина» и «проблем-цел-отстраняване на проблема». Защото и в света, и в човешката среда нищо не е само по себе си и никой проблем не е несвързан с други проблеми. Което комплицира еднозначността и я удвоява. От една страна, се оказва, че всяко разбиране на нещо е по-успешно, ако то се разбере в ясен ред, но от друга страна, се оказва вярно, че освен онова, което смятаме, че е това нещо, то е и друго, влизащо и в редове, които го усложняват и го правят двузначно и дори повечезначно.

За научната и всекидневната реч и техните разбирания   Не че пред подобен проблем не се изправят и изследователите в природните науки. И те, когато изследват нещо, го изолират от връзките му с други неща, а и от комплексната среда, с която то е в отношение. Но, така или иначе, самите експерименти и инструменти в природните науки постоянно се усложняват, а това налага и заключения от горния двузначен тип, които като че ли влизат в прилаганите от тези науки методи. 
       Въпросът е защо, след като всички изследвани неща са изложени на това усложняване и след като нашите мозъци са устроени така, че да могат да го разбират, в хуманитарната област - в историята, социологията, антропологията, езикознанието и литературната наука, всичко по-често се представя просто, еднопринципно и еднозначно?
       Отговорът не е лесен. Хуманитарните и социалните науки, първо, не разполагат с това, което е експериментът в природните науки. Разбира се, те разполагат с нещо подобно. В последните години беше открита силна опора в допитването, анкетата и средното мнение по някакъв въпрос, чийто резултат се смята за статистическа истина. А и друго - и хуманитарното, и социалното знание боравят с факти,  работят с понятия и термини и следват методи и специализирани логики, т.е. постъпват така, както постъпват природните науки, като при това също като тях разполагат със силния коректив на философията, която се грижи за общите положения и значи за споменатата по-горе многозначност и многопредметност.
       Второто е още повече така, след като в последните десетилетия набра сила аналитическата философия, която между другото се зае и с изясняване на намесата на всекидневния език в научните езици. При тази намеса речта на хуманитарните и социалните науки се влияе като че ли по-силно от всекидневната реч. Именно това повдига въпросът да не би не друго, а всекидневният език да е прекият виновник за имплицитната ненаучност в тези науки?
       Този проблем нямаше да бъде толкова голям, ако всекидневният език можеше да се отдели от научния. Но това не е възможно, поради което и всекидневният, и научният език са с много нива с различни дози на проникнал в тях всекидневен и съответно научен език. Тези дози не са измерими. Защото всекидневната и научната реч са напълно различни само когато за тях се мисли в тази едра парадигма. Иначе реално употребени, те са човешка реч и по подобен начин реферират към някакво външно, което ги занимава. Това рефериране, станало специален предмет на семиотиката обаче, е разбрано все още само в едър парадигмен план и не е станало редова характеристика на всяка реч и всяко разбиране.
       От тук произтича и последствието, че определянето на научната реч по белезите «уговорени специални термини и общи понятия» и «осъзнавани научен метод и логика», е недостатъчно валидно, ако то не се постави в отношение с т.нар. редова характеристика на всяка реч. Че това е така се разбира при опита да се отделят понятията, които е редно да се уговорят, за да се каже, че една реч е научна. Те не могат да се отделят и по други причини, но и защото няма ясна граница между специалните научни термини и общите понятия, които съвсем очевидно са налице и в научната, и във всекидневната реч.
       Един учен може да е наясно с научните термини и да не допуска грешки в тяхната употреба. Но той употребява не само специализирани термини, а и общи понятия, които са и редови думи. Между тези общи понятия непременно фигурират «индивид» и «общество». Ученият си служи с тях и ако е медик или физик, но особено често, ако е историк и политолог. Затова и един политолог може да е наясно със специалните термини, които употребява, и съответно със специалната тема, която разглежда – примерно особеностите на изборната динамика, но той може да говори за индивида и обществото по реифицирания всекидневен практически начин, по който говорят всички.
       А това поставя под въпрос косвено неговите съждения по темата за изборната динамика. Изобщо колкото по-близо до човешката реалност е една хуманитарна или социологическа тема, толкова по-изложено е нейното разглеждане на недостатъците на конкретната реч, с която то се провежда. Същото се отнася и за дискурса, който ползва подобна реч.
       От тук е и особеното последствие, че е всекидневно не само грубото наедро говорене по някаква тема с малко понятия и емоционално оцветени думи и фрази. По същество е всекидневна и изтънчената реч с гъвкави фрази и изречения и много понятия и термини, ако тя само бележи с тях своята различност, но пропуска определени важни понятия или ги употребява с техните опредметени всекидневни значения. Което е особено чест случай, когато хуманитарната реч се опира на всекидневните практически значения на думите «общество» и «човешки индивид».
       От тук произтича и особената нужда научната реч да не загърбва, а напротив да се опира на подобна обща характеристика на всяка реч, в която е изяснено какво правят човешкото, говорене и писане, когато се отнасят към реалното и реалността. Това е основната задача в тази книга, която е прекалено амбициозна и може да се изпълни по-коректно само с екипно усилие. Още повече, че може би е вече изпълнена, но резултатите са изказани по различни начини, което и налага те да се съберат и уеднаквят.
       Затова и смятам, че в случая само скицирам нужното, което трябва да се каже по въпроса какво правят всяка реч и всяко разбиране при своето отнасяне към отделното реално нещо, към реалността, в която се свързват повече неща или и към двете, което е най-честият случай.

Какво правят речта и разбирането при  отнасянето си към реалното и реалността?  Именно с оглед на тази задача въведох понятието «редово говорене». То един вид свързва научната и всекидневната реч и тяхното разбиране. Понеже това понятие е в режим именно на редово говорене, неговите значения са три. «Редово говорене» означава, първо, всекидневно говорене, обогатено с научни идеи и понятия, второ, научно говорене, обогатено с многозначността и променливостта на всекидневния изказ, и, трето, онова, което правят всяка реч и всяко разбиране при своето отнасяне към реалното и реалността.
       Третото не се осъзнава от всекидневната реч, което е в реда на нещата, но то не се осъзнава и от научната реч, което е вече пропуск. Въпросът е дали това, което правят речта и разбирането, може да се представи разгърнато. То може да се сведе само до схема. Схемата, която ще представя, е набор от три проявления или черти. И трите, но особено първата, зависят от общото положение, че всяка реч и разбиране си служат с предоставени от езика схеми-парадигми.
       Такива микропарадигми са отделните думи, но също и тяхното съчетаване по различни начини, което преминава в едни или други теми, преди да премине и в прости и по-сложни предикации. Но, така или иначе, независимо, че тези парадигми не могат да се изброят и да бъдат описани коректно, ние разполагаме с тях и го ползваме за означаване на съществуващото. Така е устроен езикът-реч, този инструмент за разбиране - в него всичко, което предстои да се каже и разбере, вече фигурира като схематично разбрано.
       Повечето предварително разбрани неща са имена. Когато се появят неща без имена, имената се измислят или се набавят от други езици, като в редица случаи се съставят и с комбиниране на няколко имена. Съответно имената се заместват с местоимения и влизат в отношение помежду си благодарение на предицирането, осигурявано от спомагателния глагол и неговите синоними и по-сложното отношение на преобразуване на едно в друго, което става посредством наличните в езика-реч глаголни форми.
       Проблемът е, че за да се върши това добре с оглед на реферирането към нещата, за които става дума, речта и разбирането ползват голям брой парадигми едновременно. Това се налага, първо, тъй като в това условно «навън», за което говорим, има отделни неща, но е налице и свързване между тях - т.е. има и реални неща, но и реалност. А и не само това. Речта реферира към това двойно външно, но тя и го отделя от друго външно, а и още по-важно - го създава. Защото често то не е такова, а и изобщо не съществува.
       Та речта и разбирането правят и едното, и другото. Или казано с формула, те не само реферират към съществуващото, а и го правят. Удвояват външния свят, като веднъж го повтарят, а втори път го правят такъв, какъвто той не е, но какъвто е нужен да бъде, като смесват това рефериране-правене на външното с парадигмите, които ползват за тези две цели.
        Добавя се и това, че речта и разбирането не само разполагат с нужните парадигми. В езика и езиковото съзнание те не са крайно налични, а винаги се доправят, а и правят. Именно поради това, въпреки че изглежда редно да се опишат, те не са описани. Защото и речта, и разбирането ги доправят и правят с оглед на казваното и разбирането сега и тук. От тук произтича и характерното за всяка реч и всяко разбиране смесване на външните неща и парадигмите, с които те се разбират.
       Колкото една реч е по-практически насочена – а така е насочена и научната реч, толкова повече в нея се държи на парадигмата, а не на външния предмет, който се разбира. Хората – и учените, и редовите люде, се карат повече за парадигмите и по-малко за външните неща. Защото, общо взето, парадигмите се смятат за самия свят. Ясно защо. Защото те осигуряват светът да не се променя. Така се улеснява разбирането. Та това т.нар. смесване на парадигмите с външните неща е първата проява или първата черта в общата характеристика-схема на всяка реч и всяко разбиране.
       Втората черта е постоянната подмяна на словесното рефериране на нещо със словесно правене и обратно. Увлечени от идеала-простота на парадигмата и убедени, че външното съвпада с него, ние правим нещо да бъде идеално-просто и повличаме и външното натам, като не рядко успяваме да го опростим. Но, така или иначе, понеже съществува отдавна независимо от нас, то не се поддава напълно на усилието ни. Така че в крайна сметка в нашите речи и разбирания по-скоро правим словесно светът да е такъв, какъвто казваме, че е, отколкото реферираме към него.
       Не без връзка с тази втора черта на речта и разбирането е и тяхната трета черта или проява. Ние сочим един реален предмет и говорим за него така все едно, че няма разлика между онова, което той е вън от нас, и онова, което твърдим за него. Но всъщност има разлика и тази разлика не е израз на несъвършенството на речта ни. Тя е нещо е функционално и за речта, и за разбирането, а и за онова, в което те постоянно прехождат – човешката дейностна среда.
       Онзи външен предмет и още повече онази външна среда, съставена от повече предмети, която наричаме реалност, са наистина сложно устроени. Затова, за да ги представим по-съответно, ние ползваме повече налични парадигми. Именно благодарение на тези повече парадигми успяваме не рядко да създадем по-комплексен словесен предмет, двойник на онзи външен, който означаваме. Разбира се, че и в този случай този двойник се разминава с външния предмет поради споменатата по-горе функционалност. Но, така или иначе, тази трета черта в схематичната характеристика на всяка реч и всяко разбиране – това т.нар. съставяне на словесен предмет, е радикално новото, което представям в тази книга.
       От него най-вече следва модулната двойност в нашите речи и разбирания. От една страна, те визират парадигми, които се представят сами по себе си. От друга страна, те визират съществуващи неща. Разбира се, този дележ е парадигмен. В първия случай се представят несвързани елементи и форманти, докато във втория се представят свързвани, което може да бъде проявено и като следване на първото от второто, но може да бъде проявено и в тяхното наслагване по знаков начин.
       Да, но и в двата случая се прави подобно внушение. В първия се внушава, че тези елементи и форманти съществуват и реално по този начин - отделени един от друг, докато във втория се внушава привидно друго, но всъщност същото – че така представеното свързано е идентично на външния предмет, който се означава с него. Второто вече насочва към чертата на т.нар. словесно променяне на предмета с оглед на неговото премоделиране с оглед на едни или други цели в този случай на говорене.
       Така че речта прави и едното, и другото. Тя може да сведе при нужда един външен многопредметен предмет до един идентичен на себе си предмет, но може и да улови словесно тази многопредметност и многозначност, като представи словесно многопредметността като низ от предмети или като ги насложи, и съответно като представи многозначността като низ от значения или като ги насложи. Така че речта и разбирането разчитат и на съвпадането на словесното с извънсловесното, което е по-честият случай, а и на обратното – на тяхното несъвпадане, което е по-редкият случай.

Отново за научната и всекидневната реч Това добре обяснява наслагванията и модулните комбинирания между едрите дискурсни области на всекидневната и научната реч. Те са налице и в несловесната човешка дейност. Именно за тяхното изразяване въведох идеята за редовата реч и разбиране и тяхната обща характеристика. Трябва да се добави задължително и това, че и трите – и несловесното човешко правене на нещо, доколкото и то е имплицитно словесно, и всекидневната, и научната реч, доколкото са само речи, вървят заедно със силна идеология, която обикновено се критикува и поставя под въпрос.
       Кое е основното в тази идеология? Това, че се занимаваме не с друго, а с точното отделно нещо и че живеем в свят на отделни идентични на себе си неща, които влизат в еднозначно логични отношения. Това, разбира се, е така само в един отчет, който постоянно се коригира, като се допълва от втори отчет. Което допълване става, първо, външно на практика. Философията допълва науката. Добър пример е и онова допълване, което правят големите алтернативи на литературата и изкуствата – те набавят на ползващите ги едни или други липсващи им ходове на динамична многозначност и многопредметност.
       Същото се постига и по други начини – с обикновените разговори с други хора, които водим, и добрите по-дълги текстове, които четем и пишем. То се постига и по-генерално посредством толкова многото празнувания в човешката и традиционна, и модерна среда, които със своята друга различна идея поставят под въпрос и променят, макар и за кратко, станалата плоска и изхабена всекидневна идея за свят.
       В това външно допълване-модулно коригиране е големият принос на литературата, на визуалните изкуства и музиката, тези своеобразни усилени аналогии на онова, което вършат, особено в своите по-дълги ходове, добрата всекидневна и добрата научно-философска реч. Те и двете изпълняват, първо, вътре в себе си речево онова външно, което продължава да става и в коментираното външно.
       Това е и силно характерното за модулно устроената човешка среда - ние постоянно вършим по няколко начина едно и също важно за нас, за да му осигурим успех. Което между другото добре обяснява защо няма и не може да има нито един велик текст, нито една най-добра реч, които винаги и във всички случаи да довеждат онзи, който ги ползва, до безспорно сигурна истина.

Заключение за т.нар. неравно разбиране По-горе повдигнах въпроса дали има изход от т.нар. неравно разбиране. Отговаряйки, че има и че това е относителното изправяне, което се постига и в научната, и във всекидневната реч, добавих и следното - че това изправяне е нещо идеално и същевременно практическо, което трябва да се уважава, въпреки че разглеждано само по себе си, то е невярно.
       Това невярно е без особено негативно последствие, тъй като мрежата от речи и текстове в човешкото пространство го коригира – веднъж вътрешно в самите речи и текстове по модулния начин на речевата двойност, за който говорих, и втори път външно, също модулно, с поставяне на един текст и една реч в контакт с друг текст и друга реч, контакт- непосредствен досег, който е и един вид продължаване на едното в другото и значи образуване на по-голям текст, но който е и нов по-голям текст, включващ двата текста. 
       Затова и изводът за неравното разбиране е двоен. Вътрешно неравните речи и разбирания са и нещо вярно спрямо условията на онова, което се казва и разбира. Същевременно не всяка неравна реч и разбиране са верни. Същото се отнася и за логичното право казване и разбиране. То е на място в определени случаи, в други случаи обаче не е на място и трябва да се замени с неравна реч и разбиране, които биха били на място в този случай.
Ето и особената двойна позиция в другата радикалност, свързана с образованието, налице в европейската традиция поне от времето на “Държавата” на Платон насам. Тази радикалност е, че без образование и добра подготовка т.нар. логично право казване и разбиране не могат да се постигнат от само себе си. Логиките и ясните линии трябва да се преподават и научават.
       Но в съвременната отворена либерална среда, в която са така умножени субектите на разбиране, умножени дотам, че всеки има право да разбира, поради това се умножава и онова, което е редно да се преподава и научава. В него влиза и динамичната “крива” логика на т.нар. многозначно и многопредметно разбиране. Накъсо казано, то представлява разбиране за реално и реалност, които включват и способността те да се разбират като отделими ситуации на полагано сега и тук, което е двойно – в определени случаи е с права еднозначна и еднопредметна, но в други случаи е с крива многозначна и могопредметна логика.
       Сега за сега смятаме, че второто е въпрос на усет и натрупан опит. Но също като ученото по-рано право логично то трябва да бъде предмет и на своеобразно преподаване и научаване. Между другото това е второто, което правя в тази книга – изброявам принципите на това преподаване и изучаване.