БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ЗА МИСЛЕНЕТО И ЛОГИКАТА. Първа част - за двата смислови реда в онова, което мислим и говорим и което се доказва от семиотиката. Богдан Богданов

Издадох наскоро книга с есета по темата какво правим и какво става, когато говорим и мислим. Опирайки се на изказвания на Ролан Барт, към края на книгата развих и пасаж за това в какво е проявено реалното мислене в широкия смисъл на думата. Но, така или иначе, книгата остана без есе за мисленето в тесния смисъл на думата, което разглежда нещо по съзнателно логичен начин. Опитвам се да го изпълня сега.

Разбира се, между мисленето в широкия и тесния смисъл на думата няма и не бива да има граница. В тази връзка, с оглед на есето за мисленето и логиката, с което се заемам, трябва да припомня коментираните в книгата принципи, които визират човешкото мислене. Първият от тях беше, чe мисленето не трябва да се отделя от говоренето, вторият e, чe мислим речево и наум, третият, че мислим и когато говорим и пишем.

Има oбаче и четвърти принцип, който остана без коментар в книгата - че във всички случаи на мислене няма ясна граница между изразеното с думи и фрази и добавяното от представи и образи. Представите и образите протичат наум успоредно със словесната или писаната реч, но те и се намесват в нея, като или се укриват в думите-непонятия и фразите-несъждения, или се проявяват и открито словесно, като в този случай се редуват с изказаните понятия и съждения. Именно този четвърти принцип насочва към положението, че всички наши речи са устроени от повече смислови редове.

В случай, че решим да опростим това положение, би трябвало да кажем, че нашите мисления и говорения протичат в поне два смислови реда, които се свързват в цялото на по-сложно твърдение. Което, разбира се, ще бъде по-близо до реалното положение отколкото е обичайната идея, че говорим и мислим смислово едноредово. Тогава кое е основанието да се вярва в истината на т.нар. едноредовост? Това, че тя е  полезно улеснение, което позволява да мислим за нещата в света като за идентични на себе си и съответно за речта като за идеално средство за сочене на съществуващото, което се означава точно от нашите думи и фрази.

Вярно е, че внасяме известна относителност във валидността на това положение и смятаме, че то е по-вярно за посочимите неща и означаващите ги думи и изрази и е по-малко вярно за непосочимите неща, за които знаем, че една част съществуват за разлика от друга, които не съществуват, но се представят за съществуващи. Да, но в случая не е на място самата еднозначна идея за истинност, защото в това комплексно положение вярното и невярното се съчетават функционално. То е своеобразна функция на човешкото говорене и мислене.

Говорейки и мислейки, имаме за предмет нещо съществуващо, което ние представяме, но и променяме с оглед на определена картина за свят, която не съвпада с външната реалност. Което е с последствие за представянето на отделното нещо. И в случаите, когато то действително съществува, ние примесваме в неговия словесен корелат и доза от идеалност и го представяме такова, каквото трябва да бъде. Това, разбира се, не е мое откритие. Аналитичната философия отдавна се занимава с  тази т.нар. речева функция.

Казано обаче по-точно, тя не се занимава със самата функция, а с нейните проявления във видовете пропозиции-говорни актове, като при това вниманието е насочено към видовете, а не към тяхното прилагане в реални пропозиции, в които видовете се наслагват. От което се поражда не малкият проблем, че, първо, се загърбва това наслагване, и, второ, погледът се отвръща от другата важна проява на тази т.нар. речева функция – от нейните едри дискурсови проявления в речта.

Затова и в книгата за текста, говоренето и разбирането се опитах да запълня тази празнина, като на няколко места говорих пространно за трите дискурса - на редовото говорене, на научната и философската реч и на литературата. Пропуснах обаче да го направя за може би най-почитания дискурс в човешката среда – за мисленето в тесния смисъл и логиката. Което и правя в случая.

Европейската история на логиката започва с “Органон”-а на Аристотел, който нарича своята логика “аналитика”. Името “логика” дължим на живелите по-късно философи-стоици Зенон и Хризип. За тях обаче логиката не е наука за мисленето, както е за нас, а е по-скоро наука за речта. Казано по-точно със съвременния термин, наложен от позитивизма и аналитичната философия, за философите-стоици логиката е пропозиционална логика. Разбира се, мисленето не бива да се отделя от речта, тъй като то е и реч, както не бива да се отделя и от неречта на съпровождащите го представи и образи.

Но темата, която ни занимава в случая, е друга - че като всяка човешка реч и специализираното логическо казване е устроено смислово повечередово. Аз вече казах кое е външното основание да се вярва, че то протича едноредово. Сега добавям, че след опита, с който разполагаме благодарение на съвременната семиотика, не е трудно да схванем, че в хода на едно речево означаване става функционално полусъгласуване между поне два смислови реда.

Първият от тези два реда са смислите, произвеждани при външното отнасяне на знака към означаваното нещо, а вторият са подобноразличните смисли, произвеждани в речевото отнасяне на означаващото към означаваното вътре в самия знак. Забелязваме обаче, че това външно, при което нещо се сочи чрез знак,  е толкова рефериране, колкото е и правене и че нещото било се прави изцяло, ако не съществува, било се доправя, за да стане такова, каквото е нужно да бъде. Тази двойна външна процедура има и вътрешен речев също двоен паралел.

Ако разгледаме това в по-простото Сосюрово отношение между означаващо и означавано вътре в знака, чрез който се сочи външното, то е проявено в два смислови реда – в по-тесния на означаващото и по-широкия на означаваното. Добрият пример са, първо, знаците-думи с техния етимологически смисъл и означаваните от тях понятия-значения, които обикновено не съвпадат с тези на етимологическия смисъл, и, второ, знаците-думи с основно значение-представа, носено от думата, и другото по-широко значение, което се поддържа от опита на обичайното разбиране. 

Това е осмислено и представено като триадична процедура от Пърс в неговото разбиране за семиозис. Един външен обект поражда малък знак, той на свой ред поражда интерпретант, който на свой ред поражда други интерпретанти. Малкият знак придобива значение в по-къс смислов ред, което се разширява в друг по-дълъг на интерпретанта и се променя и в редовете на другите интерпретанти, като вътре в получаващия се голям знак се поражда и словесен дубъл на външния обект. Триадичността за Пърс е в този речев акт.

Въпросът е защо тя да не е налице и във външния акт на мълчаливата употреба на знака, щом като човекът постъпва разбиращо и когато не говори.

С повдигането на този въпрос, реторически добавям онова, което е нужно за внушението, че независимо дали по по-простия Сосюров, или по по-сложния Пърсов начин, реферирането е и сочене, и правене на външното. Това двойно външно действие влиза в отношение на допълване с вътрешното знаково действие на речта-означаване. Което и означава външния предмет-обект, но и му създава словесен дубъл, като по този начин и започва да участва в неговото битие.

Именно от това според мен произтича идеята за поне двата съотнесени вътрешни смислови реда в едно логическо твърдение, които обслужват и поне две отнасяния към някакво външно. Говорещият и мислещият логически има за тях и тази грижа как, бидейки два реда, те да станат и един, който да сочи денотат, така щото този денотат хем да бъде идентичен на себе си, хем да се променя, а ако е нужно, и да се удвоява в два предмета с различни имена, които да влизат и в развойно отношение помежду си. 


Коментари по темата
Честитката, Декарабах. вълнува, дано и да е вярна. Вълнува и с нацелени нагоре и напред изрази за съществени неща. Нека и да се свързват и с мен, но по-важното е да ги има. Та затова най-вече, заради казването им ви благодаря. Ами, да, Георги, започнал сте отдалече и сте въвел пространно и точно, трябва и да продължите.
Тема № - 121 Коментар № - 7869 Bogdan Bogdanov - 2015-01-04 07:58:03
Благодаря ви за благопожеланието, ще се обадя и по другите части на есето, понеже останах за по-дълго в темите, които развивате в "Текст, говорене и разбиране".
Тема № - 121 Коментар № - 7868 Георги Гочев - 2015-01-03 19:20:09
Обаждам се, за да честитя Новата календарна 2015-та година - на НБУ, на неговия, най-обикновен и надскочил всяка къса глума, патриарх, професор Богданов, на всички, почитащи този негов сайт!
Следя, с интерес на поиграващ си с думи и „логики” любител, този раздел. Черпя от него, което улавям, с подплатата на едно било вмъкване в класическата филология и със своята прекъсналост, заради един „по светски” свят. И ще споделя веднага, какво и как ме жегва през натрупваните редове в Професорското дълго раздипляне на „воали” в научното, литературното и редовото ГОВОРЕНЕ-ПРАВЕНЕ.
Ето, той казва примирено, в края на коментара си за разбиращото влизане на д-р Гочев в книгата му, която се поражда: „Не казвам разширил, защото тя се скъси”. Стопроцентово вярвам в абсолютната творческа интимност на такова признание. Наблюдавам отдавна и с ревниво-пропиляно, отдалечено разбиране настоятелните и преопитни усилия на професор Богданов да ни вкарва в „забравеното” аналитично и хармонично усвояване/реализиране на българската словесност, с която ПРАВИМ света си на разумна езикова общност. И се прекланям пред това усамотено, „елитарно” усилие! Пред неговите „общи и терминатни” научни посоки, и пред навлизанията му в океана от литературност, всевъзможна образност, метафорика и бърза сетивна внушаемост, идваща от места, където Музите се къпят в невинност.
Такава, мисля, трябва да е НЕЛЕКАТА, НО И НАЙ-СИЛНАТА, ПОЗИЦИЯ на българския хуманитарист И СЪХРАНИТЕЛ във време на ИЗГУБВАНЕ НА ЕЗИКА НИ КАТО НОСИТЕЛ ЗА П Р А В Е Н Е НА НАЦИОНАЛНО РАЗСЪДЪК ЗА БЪДЪЩНОСТ.
Тъй че, ИЗВАЖДАЙТЕ, уважаеми професор Богданов, ПРАВЕТЕ от античната съкровищница, тъй близка до най-високите духовности на „малката” ни култура, органона на едно неминуемо, целебно, оцеляване наше сред десетки нации и стотици народи. Следват Ви и разбиращи и „неразбиращи”.
И скъсявайте само когато Тя, поредната Ви книга, започне „да се пише сама”.
Здраве и неизтощима творческа воля за Вас! И за всички, правещи науки и изкуства /и правещи да го правят и идващите след тях/ в НБУ!
Тема № - 121 Коментар № - 7867 Dekarabah - 2015-01-03 18:05:06
Благодаря, Георги. Не само сте разбрал доста точно онова, което правя, но и наистина като отлично осведомен сте го допълнил и по пунктове за логиката на Аристотел, които ще пропусна в сегашното есе. Пожелавам ви новогодишно да бъдете, колкото може по-често, така обхватен и спокоен във вижданията си, какъвто сте в този коментар. Всички бихме имали полза от това. Е, не е съвсем възможно, след като във всеки от нас действат и други нагласи. Но защо да не ви го пожелая? Написал съм и втората, и третата част на това есе, но и продължавам да го дописвам, както, разбира се, съм дописал и първата. Не казвам разширил, защото тя се скъси.
Тема № - 121 Коментар № - 7866 Bogdan Bogdanov - 2015-01-03 11:45:46
Текстът, чиято първа част е публикувана тук, е несъмнено важен. За логиката е писано много, има толкова неформални и формални видове логика, толкова видове логически езици, които си оспорват правото да бъдат най-добри, че сякаш е по-правилно да се говори не в единствено число за „логика“, а в множествено – за „логики“. Но все едно, спорът за най-добрата логика е много често спор и за друго – дали логиката е отделна наука, която има за свой предмет мисленето и истината, или е инструмент на знанието и научен метод, с който си служат всички науки. В Аристотеловата парадигма логиката е по-скоро второто – инструмент на знанието, което подсказва и заглавието на корпуса от логически съчинение на Стагирита. „Органон“ означава именно инструмент.

Като казваме Аристотелова логика, трябва да направим няколко уточнения. Най-напред, логиката на Аристотел, както отбелязва проф. Богданов, не се нарича логика, а аналитика. После, под аналитика Аристотел като че ли разбира две хлабаво свързани части на едно учение. Първата част, изложена в трактата „Категории“, се занимава с кратките наричания и изказвания за нещо, разглеждано само по себе си. Тя много прилича на съвременната семантика. Втората част, изложена в „Първа аналитика“, „Втора аналитика“, „Топика“ и „Опровержения на софистите“, се занимава с по-сложните, кондиционални изказвания за съществуването на нещата като свързани и зависими едни от други на фона на свят с времеви и пространствени характеристики. Тази втора част на Аристотеловата логика се нарича още силогистика и има отношение към реториката и диалектиката.

Третото, което следва да се каже, е, че Аристотел сякаш не различава никъде мисленето от говоренето и не търси друга реч, друга символна система извън системата на гръцката реч, с която мисленето би могло да се изрази най-добре и най-точно. Поради това и логиката на Аристотел е преди всичко изкуство на вярното изказване с арсенала на общоупотребимите лексикални, синтактични и смислови матрици. Те, от своя страна, за Аристотел са не просто езикови метафакти и топоси от речта; те са метафизични форми, организиращи някак отвътре спрямо речта всяко едно наше изказване. Когато човек чете заедно „Метафизиката“ и „Органона“ на Аристотел, той вижда, че базовите категории на съществуването са принципно свързани с базовите категории на значението. Така например битийната същност на нещото, която се определя с думата ousia, е едновременно и основен смисъл на думата, с която това нещо се означава. Между едното и другото няма напрежението, което се усеща в съвременната философия на езика.

Свързаността между мислене, говорене и съществуване налага след Аристотел и онзи възглед за истина, който добре познаваме от класическата западна логика, а именно, че истината е съвпадение между предмета и онова, което се казва за него. Натам тегли логиката на Аристотел и неговите коментатори. Това, което проф. Богданов казва тук и в новата си книга, тръгва от Платоново-Аристотеловото базово сходство между мислене и говорене, но тегли към друго разбиране за истината като нещо (тук използвам „нещо“ в най-общия и неопределен смисъл), което не само се изразява от говорещия, но и се прави от него чрез речта. Оттук и необходимостта, която проф. Богданов следва: да се влезе в темата за логиката не през въпроса за нейния научен и методологически статут, а през въпроса какъв е нейният общ речеви характер, каква е тя като говорене-правене, сходно с други говорения-правения.

От край време грижа на логиката е да избегне многосмислието на редовата реч. Водени от тази грижа, някои логики ограничават истинното говорене само до дедуктивните изказвания, други, с особен компромис, включват и индуктивните, трети като логиката на Чарлс Пърс добавят и т.нар. „абдукция“. Има и логически системи, които стигат и по-далеч, като ограничават изобщо механизмите на означаване, замествайки думите, тези коварни знаци от гледна точка на логиката, с математически символи. Но тъй или иначе, грижата е една и тя е да се постигне безстрастна, технизирана реч, в която предметът, към който се реферира, е принципно идентичен на себе си и във възможност да се разглежда като съществуващ в пълния си смисъл, в цялата си същност сам по себе си. Общо-взето, има ли класическа логика, изниква в една или друга степен и този радикален есенциализъм, че нещата някъде съществуват сами по себе си, напълно идентични на своята същност.

Сега, когато чета „Текст, говорене и разбиране“, виждам разгръщането на една друга парадигма, засягаща онова, за което се говори. Първо, проф. Богданов настоява върху разликата между посочими и непосочими предмети – каквато разлика, поне доколкото на мен ми е известно, класическата логика не прави (за нея столът и справедливостта са като че ли един и същ предмет в някаква пропозиция). Второ, свързва семиотиката на думата (засягаща класическото отношение между означаващо и означавано) със семиотиката на говорните актове (засягаща връзката между действителността и начина, по който речта я реферира) и изработва един по-сложен и комай по-гъвкав инструмент за разбиране на значението на онова, за което се говори. И трето, разширява прагматисткото поле на лингвистиката от класическите перформативи – с които някой заповедно променя външната действителност – към работата на всяко едно говорене вътре в самата система на означаването.

Ще се спра още малко върху втория и третия пункт. Класическата семиотика на Сосюр и лого-семиотиката на Пърс, колкото и да се различават една от друга, стъпват на разделението между свят и реч-език-говорене, който го означава. В парадигмата на Сосюр речта няма функцията да променя нещо по света; тя просто го означава – такъв, какъвто е или какъвто става. При Пърс, чрез структурата на семиозиса, речта вече има дял в правенето на света и по-обхватната идея за знак, значение и обект на говоренето носи открито елемент на динамика. В теорията на перформативите говорния акт вече може да променя света, но това става строго ограничено в определен тип изказвания (напр. императивните), осмисля се някак твърде буквално като връзка между конкретна реч и конкретен видим резултат-промяна в действителността, и освен това не засяга функцията на означаването.

Какво коригира проф. Богданов в тези парадигми? Понеже човек живее в свят, който е негов и не съвсем негов, чрез речта той го означава като онзи, който е, и заедно с това като онзи, който би трябвало да бъде, за да е повече негов. Това е по-стара идея на проф. Богданов, която се среща на някои места още в книгата „Отделно и заедно“. По-късно, в книгата „Разказ, време и реалност“, се добавя това, че това отнасяне към външното на човека като към цялостен, статичен свят и заедно с това като действителност, в която протича промяна, се случва чрез рефлексия, репрезентиране и презентиране. Сега, в „Текст, говорене и разбиране“, се засяга самата устроеност на означаването, като се казва, че онова, което се извършва от речта чрез отнасянето към външното (под формата на рефлексия, репрезентиране и презентиране), се извършва и вътре в самата система на знака, като успоредно с означаването на предмета като онзи, който той е, се изработва и „словесен корелат“ на този предмет, и така знакът, който ние използваме, за да разберем действителността, се отнася както към предмета, който има такива и такива качества, така и към словесния му двойник, в който този предмет е повече наш, повече усвоен от нашето съзнание.

Ще се опитам да обясня тази сложност на т.нар. „словесен корелат“ чрез успоредяване с идеята за презентиране на реалността. Какво беше презентирането според проф. Богданов? Речево представяне на реалността като такава, каквато тя би трябвало да бъде, което моделирано представяне на реалността се смесва с репрезентирането, т.е. с представянето на реалността такава, каквато тя е. Напомням, че това смесване между обективно и моделно е необходимо не просто така, а защото онзи, който говори, изпитва нужда да се свърже по-близо с онова, за което говори (да го „присвои“, както казва проф. Богданов). Е, горе-долу същият процес се открива и на нивото на знака: словесният корелат на външния предмет, за който се говори, е, тъй да се каже, презентираното в знака нещо. На свой ред това презентирано в знака нещо би могло да накара онзи, който говори, да обърне внимание на разликата между външния предмет и репрезентираното му от речта значение, да се намеси, ако може, в действителността, и да поправи самия предмет, тъй че той да стане по-близък до презентираното си значение.

Тези фини словесни ходове имат своята на моменти поглъщаща очарователност. Нека обаче не забравяме, че те са само инструменти, работни схеми за разбиране, които не са иманентни на нещата и думите. Казвам „инструмент“ и си мисля, че когато разглеждаме обяснителната парадигма като инструмент, би трябвало да си даваме сметка, че всеки инструмент, а значи и словесният инструмент, се наглася спрямо онова, върху което се прилага – по същия начин, по който чукът се наглася по големина и устойчивост спрямо големината на камъка или пирона. Оттук и дразнещата, поне мен, претенция на някои логики, че те са хем инструменти на знанието, хем нямат никакво отношение към предметите на речите, които обсъждат.
Тема № - 121 Коментар № - 7865 Георги Гочев - 2015-01-02 23:16:03
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 63503

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92713

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13583

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16745

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39222

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17229

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26004

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24751

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20389

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28011

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA