Постоянно мислим за нещо определено. Разбира се, има техники, които насочват да не се отклоняваме от него. И Аристотеловата, и другите по-късни логики са такива техники. Те се налагат и поради негатива, че човешките мисления обикновено се отклоняват от това едно. Въпросът, който се повдига в тази връзка, е дали това отклоняване става само поради неустойчивостта на нашето мислене, или и поради позитива, че когато мислим за едно, преминаваме и към друго, свързано с него? Като казвам “позитива”, имам предвид и логическото, но и редовото словесно преминаване към друго.

Как става логическото преминаване? С влизане в съждения и умозаключения. Съжденията са в основата си свързване на субект с предикатно име, а умозаключенията са свързване на две съждения в общо съждение. Логическото е осъзната и контролирана форма на свързване. Въпросът е кой е предметът в това свързване – дали свързването на нещата в света, или свързването на значенията на тези неща. Разбира се, има и трето положение – свързването на тези две свързвания, при което те са и две, но са и едно различно от двете.

Според обичайната логика съжденията и умозаключенията визират онова, което става с нещата в света. Според съвременната логика има разлика между външното ставане и ставащото с техните значения в нашите съждения и умозаключения. Занимаването с тази разлика не е предмет на съвременната логика, нито е предмет ставащото с нещата в света; предмет е онова, което става със значенията на тези неща в нашите съждения и умозаключения. Което означава, че въпреки че са имплицитни съждения със сигурна предикатност, пояснени с дефиниция, понятията не са предмет на логиката.

Предмет на логиката са съжденията и умозаключенията, които са формални речеви структури от втори разред и като се наслагват върху вече означеното от първи разред. Това означено е, така да се каже, приключило с образуваните понятия и думи-непонятия. Но ако разликата между понятията и думите-непонятия все пак ни занимава, трябва да кажем известното - че понятията са с уговорено и дефинирано значение, докато редовите думи са с повече значения. В реалната реч обаче тази разлика е размита. Във всички езици има не малък брой думи със статут и на понятия, и на редови думи.

Такива са на български старите капитални чуждици култура и демокрация, а и не малък брой родни думи като държава и общество. От друга страна, на всички езици,  редовите думи, които са с повече значения, се реифицират и клонят към твърдо значение. В устите на хората това значение обаче не е едно и също, което, добре знаем, води до не незначителни недоразумения и спорове. Което впрочем нерядко се случва и с понятията в научната реч. Така че нищо друго в човешката реч не е толкова неустановено като понятието.

Ако едно понятие се означава с чуждица, чуждицата за известно време пази понятието. Но, така или иначе, не малък брой понятия-чуждици стават и редови думи, което ги излага и на двете опасности - на многозначността и  реификацията, двата характерни жеста на редовата реч, които, постепенно съсипват понятията. Така или иначе, както е размита границата между понятието и редовата дума в реалната реч, така е размита и границата между т.нар. логическо и редово словесно свързване на едно с друго.

Логическото преминаване от едно към друго, разбира се, е по-кратко, когато борави с думи, а не с формули. В него владее ясен линеен ред на свързване, в който и свързани, едното и другото пазят идентичността си. Логиката е осъзнатият ред на това обичайно кратко свързване-преминаване от едно към друго. Но и редовото словесно свързване-преминаване към друго също държи на ясния линеен смисъл - фразите и изреченията в него се подчиняват на известните логически връзки. Да, но редовото словесно свързване ползва и втора “логика” - тя организира по-дългия текст, който се получава от нанизването на повече фрази и изречения.

Т.е. редовото словесно свързване-преминаване към друго е организирано и модулно. Не случайно казвам “и”, защото в този модулен ред прозира и този на логическите връзки. А и обратно – т.нар. модулност нерядко се обажда и в кратките фрази и изречения, организирани логически. Именно редовото словесно свързване-преминаване към друго е това, което неумишлено е устроено знаково насложено, т.е. е съставено от поне два смислови пласта, които влизат в отношение на означаващо и означавано. Както и обратно – обикновено по-краткото логическо словесно свързване-преминаване към друго е умишлено устроено едноредово логически.

Но какво представлява редът, който наричам “модулен”? Той борави не само с основните значения на думите и фразите, но и с техните по-широки семантични полета, от които черпи и други значения, които свързва с предишните, като си служи със синонимни и антонимни преходи и така зачита, първо, повечето значения в подвижните семантични полета, но и, второ, постоянното разминаване между думите и нещата и по-точно това, че за да се изрази реалното, то се нарича и с друга дума.

Така логиката на говорната модулност сякаш безсъвестно сменя и думите, и темите и нещата. Но тази смяна е и с позитивно последствие – във винаги по-дългите текстове, които се пораждат. Те, първо, зачитат подвижността на семантичните полета и, второ, не загърбват реферирането към нещата, а оперират несъзнателно и с несъвпадащи с тях словесни корелати. Т.е. логиката на говорната модулност прави онова, за което настоява семиозисът на Пърс, или което се опитват да представят съвременните т.нар. модулни или динамични логики.

Казано съвсем накратко, в редовото мислене и говорене се комбинират две логики – едната на фразата и изречението, логиката в тесния смисъл на думата с нейните закони и правила, и другата модулна на по-дългия текст, която визира не само промените на значенията, но и на нещата, от които тези значения са зависими.

Съвременната научна логика е непоследователна в това отношение. От една страна, тя развива пряко по-сложно знание за нещата-референти в света, например по темата, че посочимите неща не са всяко само по себе си, а участват в класове. Разбира се, Ръсел, в чиято логика се коментира това положение, общо взето, не влиза в темата за двете логики на краткото и по-дългото, тъй като учен той вярва в единния смислов ред на това, за което се мисли и говори.

Съвременните пропозиционални логики се държат не универсално обхватно като философии, както се държи старата логика, а като специализирани науки, които се различават с оглед на важно отделно, въведено от една логика, но загърбено от друга. Поради това те  определено не смятат за нужно да се опират на всички научни достижения. Така се е случил и този пропуск да не се обърне внимание на важното знание, до което достига Пърс, че в големия словесен знак, пораждан от нещата, се поражда и словесен корелат на външния обект, който като негов модел, не го повтаря, а влиза във функционално отношение с него.

Защо се е случил този пропуск? Поради външното основание, че с научното ценене на яснотата се е породило недоверие към сложнотията на Пърсовата семиотика. Разбира се, и науките, и съвременните пропозиционални логики не са последователни. Има логики, които са разработили Пърсовата логическа идея за т.нар. абдукция. Поради същата непоследователност, добре изразена в т.нар. две логики, нерядко редовото мислене и говорене достигат до читави решения. Каквото е и представеното по-горе реифициране на думите в редовата човешка реч, което е своеобразно зачитане на словесния корелат в словесните знаци.

Та какво е самото логическо? Форма на свързване-отнасяне на едно към друго. Има ли мислене в тесния смисъл на думата, има отнасяне на едно към друго и речево конструиране на елементарно време-промяна? Въпросът е дали тази мислителна форма е и в нещата в света, или е само наш когнитивен инструмент, с който си служим, за да разбираме опростено отношенията между тези неща и който инструмент представяме несъзнателно като съществуващ и също несъзнателно нанасяме върху действително съществуващото.

Какво правя с повдигането на този въпрос? Опитвам се да вляза в основното, което твърдя в това есе – че никое говорене и мислене за нещо не стават без среда. Така е и когато средата е набелязана вътре в онова, което се говори и мисли, но е така и когато тя не е набелязана и е било външният неутрален свят, в който говорим и мислим, било непосредственото външно, което влияе на това говорене и мислене.

Твърдя, че ако не развият в себе си среда, което означава и особен свят-фон, т.нар. неутрални говорения и мисления са само привидно неутрални, защото се свързват или с подразбиран цял свят, или с външното тук и сега на това говорене и мислене, или и с двете, които влизат в отношение помежду си. Това според мен твърдят по различни начини съвременните философи-контекстуалисти Дюи, Попър и Витгенщайн – че всяко логическо твърдение развива контекста на вярно или невярно оправдание.

Да, но като философи те мислят обхватно универсално. Логиците са употребили друго име, за да подчертаят позицията си - нарекли са се фундационалисти. Възгледът за основа и дъно (fundus), разбира се, е стар. Той тръгва от “Втората аналитика” на Аристотел и преминава през “Размишления”-та на Декарт, за да стане и един вид понятие в пропозиционалните логики на 20-и век в постановки на Ръсел, Луис и Чизъм. При всички тях обаче става дума за възгледи-вярвания, т.е. за мисловен контекст.

Друг съвременен философ-логик – Крипке, прави съществената крачка и към възможен свят, който е нужен, за да бъде дълбинно подкрепено онова, което се мисли. Така че това, което аз твърдя, радикализира възгледа на Крипке в едно редундантно едро положение. То е,  че за да могат да твърдят каквото и да е, човешкото говорене и мислене (цялото мислене, не само това в тесния смисъл на думата, с което се занимава логиката), или построяват в себе си модел за възможен свят, или присъвокупяват външен вече готов свят.

Кое е редундантното в това твърдение? Свързването на отделното човешко казване-помисляне с литературното творчество, музиката, живописта и архитектурата и настояването, че всички те пораждат възможни светове. Но в какъв смисъл тези светове са “възможни”? Защото са динамични структури от вътрешен по-малък като че ли по-ясен свят, който се полага в другия външен по-голям и по-неясен, за да се улесни по този начин и достъпът до него, и неговото разбиране.

Несъмнено редуктивно аз свързвам онова, което обикновено се изброява и различава, и смятам, че мисленето в тесния смисъл на думата и логиката имат същата светова нагласа като литературата, театъра, а и толкова други неречеви построения в човешката среда. Но тази нагласа е проявена не само в това, което казвам – в самото мислене и построяване. Тя е и във външното, което подтиква към тях, в това, че този, който мисли и строи така, и живее по този начин в света – с посредничеството на друг по-малък свят.

Което, ако е вярно, повдига следния въпрос. Ние ползваме постоянно говоренето и мисленето, за да се произнасяме генерално за какво ли не в света и смятаме, че именно логиката потвърждава, че това е възможно. Би било странно да е така, щом като във всичко друго човешкото същество, и не само то, а и живите същества на земята, пораждат по-малък свят, чрез който се поместват в по-големия. Добавя се и не маловажният детайл, че никои други земни същества не са разширили толкова своята среда. Човешката среда се е разширила дотам, че често и тя е нещо външно за нашето собствено.

Което веднага повдига питането дали нашето собствено е нещо просто. Не е. То е съставено с наслагване на повече мое собствено, които влизат помежду си в знаково отношение. Аз съм в моята страна, но и в този град, и в този дом, но и на това място, от което наслоено, наслоено и върху мен, гледам към наслоеното външно. При това като външното и моето никога не е същото, а пулсиращо си променя обхвата.

Е, наистина твърдя, че съм тук и там, въпреки че тези “тук” и “там” са пространствено, и времево променящи се знакови ситуации. Мога да кажа, че съм в света, както и да се произнеса генерално какъв е животът, но мога и да се съобразя с по-вярното, че нито съм направо в света, нито ми е достъпно което и да е цяло пространство и време. А къде съм всъщност? В тази ситуация на време-пространство, която се променя, и то по много начини.

Вярно е, че ситуациите си приличат, но е вярно и другото, че те си приличат, защото са ми слаби възприятията. Иначе тези ситуации са сложно различно-подобни, което така и не мога да усетя и още по-малко мога да изкажа съответно. Тогава в какво е заблудата? Във видимостта, че благодарение на логиката сме в големия свят. Това положение само изглежда истинно поради едно или друго формално съждение и умозаключение.

Да, но човешкото битие е поне двойно отношение между по-малък напластен свят, полаган в по-голям също напластен, което налага сложно подвижно знаково отнасяне, за да може да бъде разбрано по-съответно. А и по-нататък. Бидейки в поне два свята, сме винаги в поредица от променящи се ситуации, които влияят на мисленето и разбирането ни, а и на всичко, което правим и което се мени, както се мени и обхватът на нашето разбиращо “себе си”.

Това сравнително ново знание не е особено достъпно. То е дълбинната причина ония, които разполагат с него, да живеят в като че ли друг свят и време в сравнение с останалите, които го нямат. Да, но и тези засягани от това знание не живеят постоянно в този така описан свят. Той е винаги само момент в техния пулсиращо подвижен свят, в който моментите на старото и по-новото се редуват и се наслагват знаково. Което повлиява с особена сила логиката.

Всички логики са идеологии на вярата, че нямаме проблем с външния свят. Затова и новото знание или по-скоро усетност за ситуативния поне двоен свят, в който живеем, не повлиява нищо друго толкова много, колкото подема на съвременната логика. Започнал от втората половина на 19-и век, той продължава и до днес. Първата голяма промяна е, че с всеки изминат ден логиките стават все повече и повече. Те се наричат с нови и нови имена. Има квантова, немонотонна, динамична, интенционална, комбинаторна, многозначна, множествена, символна, темпорална, че и свободна логика.

Аз обаче бързам да кажа кое ги свързва. Първо, те са постигнали по-истинното множествено число. Второ, прекрачили формалната краткост, се занимават и със съществуващото по-съдържателно. Трето, все повече осъзнават, че и нищо, и никое значение не са направо в света, а винаги са в конкретна ситуация, от която зависят. Затова и логическите редове, които занимават съвременните логици, са вече по-дълги. Е, вярва се повече не в ситуативните светове, а в ситуативните речи. Затова и най-многото, до което се е достигнало, е правенето на нови и нови програми от модалната логика и информатиката.

Живеем в епохата на уреда, този програмиран малък свят с определена функция, и надуреда-компютър, устремен към имитиране на малкия биологичен компютър на нашите мозъци. Знаем защо то няма как да бъде напълно успешно. Защото мозъкът е закачен за подложеното на промени човешко тялото, което е закачено за външната човешка модулна среда, която включва уредите и компютрите и която е закачена за пулсиращия отварящ се голям свят. Така че по-успешно е имитирането, което наподобява тази модулност. Досещаме се колко далече са от нея редовото човешко мислене и говорене.

Защото те продължават да правят умишлено не това, което е заложено в тях - заместват сложнотията и дори опростяването й с две съчетаващи се логики с една или друга ясна логика и вярват, че тя може да предложи трайно решение на всички проблеми, което да е валидно навсякъде и винаги. Е, все пак поне знаем, че това заместване е само идеализация и опит онзи, който го прави, да стане по този начин косвено безсмъртен.

Още по-доброто е, че тази идеализация постоянно се отменя - първо, вътре в самите нас от други идеализации, второ, вече външно, от идеализациите на близки хора или авторитети, които следваме. Ако разполагахме с усет за повсеместната базова двойственост, бихме разбрали поне това, че така заместваме сложното реално с по-просто идеално. Но дали не можем да разберем и това по-сложно - че не сме толкова сигурни “аз”-ове и че сме въвлечени в незавършващо правене на себе си, при което нашето глупаво или умно постоянно се усилват от неясно какво ненаше?