БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ДВЕ ПОСТАНОВКИ. Първа част. Богдан Богданов

Предварителни бележки “Постановка” е редова българска дума и означава “онова, което някой поставя”. Затова и с тази дума най-често се означава поставени на сцена театрална пиеса, опера или друго представление. Т.е. опирам до двете значения на “значение” на български – основното значение на която и да е дума и външното, което се означава с нея. Тези две значения се смесват, защото въпреки че при много неща външното е посочимо, основното значение на думата се покрива и с думата, и с нещото, като същото става и когато думата означава нещо непосочимо.

Как е при “постановка”? Тази дума не означава посочимо нещо. Е, има момент на посочимост в театралната постановка, но, така или иначе, в случая е очевидно, че имам предвид по-общото значение на тази дума, което е “мислително положение”. Защо не се заемам веднага със самите постановки? Защото държа да изясня уводно основното, което е редно да се прави, когато се образува понятие от една дума.

Първо, трябва да не се загърбва многозначността на думата-понятие, означаваща разглежданото нещо, и, второ, е редно да се влиза и в реда на определени синонимни думи, които означават по-изцяло или по-частично същото. Така и с първото, и с второто би се подчертало важното, на което не се обръща внимание при обичайното научно подхождане – подвижността и на значението на думите, а и на нещата, които те означават. Както впрочем постъпих по-горе, като нарекох постановката “мислително положение”.

“Положение” е почти пълен синоним на “постановка” с тази разлика, че постановката е дело на някого, а положението е нещо по-общо, което не само се прави, но и се случва. Продължавам и с двата чужди синонима на “постановка” - “теза” и “тема”. Като старо достояние на българската реч те са хем многозначни, хем клонят към едно значение. Което се отнася особено за “теза”.

Понеже думата е свързана коренно с “хипотеза”, различаването на едното от другото е произвело на български като че ли вярното твърдение, че “теза” е това, за което няма съмнение, докато “хипотеза” е онова, за което се предполага. Същевременно “теза” се държи и като редова дума - образувала е прилагателното “тезисен” и е допуснала и заемането на своя старогръцки оригинал “тезис”, с който на български се означава “отделното положение-тезис”. Но какво означава “теза” етимологически? Свързана с корена на старогръцкия глагол “”tithemi” (“поставям”), думата означава именно “постановка”.

Следователно бих могъл да кажа в заглавието “две тези” вместо “две постановки”. Защо не го правя? Защото с прекалената си еднозначност “теза” ще попречи да се съобразя с подвижността и на значението, което ме занимава, и на самото означавано нещо, което ме интересува, както смятам, че е редно да се направи.

Първата постановка  визира човешкото разбиране-мислене. Разбира се, аз правя разлика между практическото всекидневно разбиране, което завършва с нужна в този момент истина, и мисленето-познавателен, тълковен или изследователски акт, което продължава и нататък до достигане до по-трайна истина. Естествено, и второто може да спира донякъде поради едно или друго външно основание.

Да, но аз не визирам разбирането и мисленето отделно, а техния общ механизъм и несъмнено мога да изкажа същото не в гледната точка на нещото със същност, което е такова само по себе си, а с оглед на контекст, от който то зависи, и да кажа, че ме занимава разбирането-мислене, което е такова дълготрайно, тъй като е в отношение с дълготраен контекст.

Проблемът е, че и при гледната точка с траен контекст, неразличаването между разбиране и мислене може да се се разшири още и в тази цялост да се включат и говоренето, и писането. Така че независимо дали разглежданото нещо е със същност и без контекст, или е с контекст, от който то зависи, и в двата случая се спира до онова, което се наблюдава. То може да бъде само разбирането и само мисленето отделно, може да бъде по-общото на двете, което наричам “разбиране-мислене", но може да стане и трето, ако то се разшири и към говорене и писане. 

Т.е. не е без значение дали смятам това по-общо за комплексно непосочимо съществуващо, или смятам, че по-реално съществуват неговите съставки, които имат общи черти. Така или иначе, като спира, без да изяснява това, научното мислене-говорене внушава, че едни или други положения са установени, докато те всъщност са само положени. Та, след като положих по-горе, че има такова нещо “разбиране-мислене”, въпросът е дали това комплексно човешко действие не се изразява в насочване към нещо външно, което насочващият усвоява посредством налични вътрешни средства, с които разполага.

За външното казваме референт, денотат, обект, предмет и просто нещо, а за вътрешното мислително или речево средство можем да кажем наедро когнитивен инструмент. Когнитивни инструменти са думите, изразите и текстовете, с които си служим в гледната точка на речта, и идеите, понятията, термините и парадигмите-структури от повече понятия и термини в гледната точка на мисленето.

Има две усложнения, които поставят под въпрос този дележ – първото е, че външното може да бъде и нещо вътрешно, а второто е, че и външното, и вътрешното могат да бъдат съставени от едно, което да включва и друго. Външното може да бъде което и да е посочимо или непосочимо, но може да бъде и набор, а и мрежа-структура от неща, които да са свързани в цялото на пространство-свят или време-реалност или и на двете, свързани едно с друго.

Тези усложнения показват и следното важно в случая - че дележът на две страни в акта на комплексното действие “разбиране-мислене” е нещо външно, което съществува, но че този дележ е и нещо вътрешно, че е парадигма, която не отговаря точно на външното, защото външното и вътрешното в парадигмата са по-крайно отделени и различени отколкото са в действителност. Във външното те преливат едно в друго така, щото ние не само познаваме външното като такова, но правим и проекти за външно, а и външни неща, които по-рано не са съществували.

Тази двойност и преходност на едното в другото и обратно се отнася и за вътрешното на всички наши т.нар. когнитивни инструменти. Те са и наши средства, чрез които подхождаме, когато разбираме и мислим за съществуващото външно, но са и вече засегнати от това външно и представляват и негови модели, които един вид ни улесняват и помагат в актовете на нашето разбиране-мислене.

Това и означава “модел” – че той не представя точно външното, което се познава, а е нещо по-просто, което насочва към това познаване. Т.е. моделът е и средство, с което си служим, но е и свят, особен вътрешен свят, който след като е свят, значи е и нещо външно. Затова и нека да повторя това важно, което формулирах по-горе – тази т.нар. двойност се отнася за всички когнитивни речеви и мислителни инструменти, с които си служим.

Такива модели са, първо, обикновените думи, после понятията и идеите. Тяхната моделност се усилва в изразите, в текстовете, в парадигмите-структури, съставени от повече понятия, във философските системи и литературните произведения, като тя тегли и към това да прерасне в по-пълна световост. Което, разбира се, никога не става точно. Външният свят по-скоро се надхвърля в нашите научни и всякакви други модели, защото функционалното в моделните светове е проектирането, а не точното означаване на външния свят.

От което произтичат и повечето проблеми, които имаме с човешката реч. Първият от тях е, че засягането от външната реалност веднъж е вече станало в средството-дума, израз или каквото и да е друго, с което си служим, но че втори път то се променя в нашата употреба. Когато ползваме тези средства, това поначало вече станало засягане с реалност може да намалява, но може и да нараства. За това обаче ние, разбиращите и мислещите със средствата на речта, нямаме съзнание, поради което и постоянно сме изложени на следните две неточности.

Първо, смятаме думите, понятията, идеите и всичко друго, изброено по-горе, само за инструменти, чрез които подхождаме към нещата и предметите в света, и не разбираме, че, бидейки засегнати от реалност, те могат да станат и още по-засегнати в хода на нашето разбиране. Към което се добавя втората генерална неточност в нашата употреба на речта – ние смятаме, че чрез тези инструменти познаваме и описваме самите външни или вътрешни неща. Да, но както когнитивните инструменти и парадигми, с които си служим, не са чисти инструменти, а са вече засегнати от външното, така и предмет на нашите разбирания-мисления не е самото външно или вътрешно, а вече засегнатото, случило се преди нашата употреба.

Ние смятаме, че мислим и говорим за самите неща, но поради речта, с която си служим, тези неща ни се явяват вече повлияни от предишното говорене и мислене за тях. Вина за това има и човешката среда, в която живеем по-непосредствено. Заобиколени в нея от такива предмети, с които си служим, и от такива хора, с които живеем, ние не съзнаваме, че и предметите, и хората не са толкова отделни и толкова снабдени със своя същност, колкото ни се струва и поради по-определената функция, която им се придава, но и поради самите отделни думи, с които ги назоваваме.

Ето и аз в случая, като говоря за неточност, се изразявам когнитивно оценъчно и в този смисъл неточно. Тази т.нар. от мен неточност има и своеобразно позитивно значение – тя е и служене с допусканото от човешката реч смесване на когнитивните инструменти с онова, което се познава чрез тях. Което води и до грешене, грешене на един и друг, но в реда на това грешене то води и до модулно успяване на трети или на някакви всички, което не е точно тяхно, след като става в този по-дълъг модулен ред.

Което, естествено, води и до не малката трудност на отделянето на едното на инструментите, от другото на предмета. Защото този предмет има комплексното битие да съществува, но и да не съществува достатъчно и да се доправя, а и да се прави наново. Това е и човешкото – съществуване в познаван свят чрез правене на по-малък свой свят. Кои са впрочем по-реалните случаи на неуспешно или по-успешно отделяне на т.нар. когнитивни инструменти от външното или вътрешното, което се познава чрез тях? 

Първият най-невинен, който е много чест в науката, е този случай, когато достигаме в своята познавателна работа само до обогатяване с още реалност на когнитивния инструмент, с който си служи, и него представяме за реалното, което разглеждаме чрез него. Същото става по по-лош начин и в науката, но е особено често във всекидневните разбирания и действия.  Това е насилното подчиняване на мисленото за реално на един или друг необогатен когнитивен инструмент, чрез който то се разбира.

Което не е друго, а динамичното речево действие на обикновеното “е” твърдение, при което някакъв предмет-субект се отнася непротиворечиво към предмета на предикатно име, което се приема за безспорна истина. Ясно е, че при тази позиция на обясняване на предмет-субект посредством предмет-предикатно име това е само началото на обясняването и че то, за да стане по-точно, се нуждае от по-дълъг ред на свързвания. Ясната позиция на едната истина е само контекстуална интенция, която се налага поради външни причини. Затова и борбата за нейната всевалидност започва с премахване на контекстността и утвърждаване на идеята, че истините са общоважими същности и природи.

Горното обаче разкрива, че самият контекст не е друго, а насочено разбиране. Никое по-реално разбиране-мислене не е само по себе си, а винаги е насочено от друго разбиране-мислене. Както е ясно и това, че обективно-обективистичният говор на науката, първо, полага идеално траен контекст за това, което изследва, след което представя за същност на изследваното или обсъжданото интенционалната истина за него, която се определя от този контекст.

А ето как би трябвало да постъпва евентуалното по-добро хременевтично или модулно разбиране. То подхожда към нещото, което е предмет на разбиране, с повече когнитивни инструменти или парадигми, защото осъзнава, че то няма как да не е свързано и да не се определя от повече контексти. Ако изкажа същото практически в гледната точка само на нещото, което не зависи от контексти, мога да кажа, че в него се преплитат повече парадигми. Ако на свой ред изкажа същото на езика на традиционната наука, която търси същността на изследваното нещо, би трябвало да кажа, че то има повече същности.

Е, разбира се, ако съм настроен херменевтично, ще отчета, че същността е не друго, а един вид гаранция, че това нещо е идентично на себе си, а и ще разбера, че с твърдението, че то има повече същности, се твърди не друго, а по-реалното, че поставено в повече контексти, то става и повече неща, поради което и като се свързва с друго в трето, и то не веднъж, а повече пъти, придобива и други същности. Което вече не е разбиране, а мислене, не късото право мислене на обичайната логика, а другото - дългото криво или модулно. Което е редно да се нарича и с други имена, след като прекъсва и започва наново и след като е и низ от проверки и прилагания и може да се нарича и опит.

А защо да не се нарече и с името на онова негово противоположно, на което казваме живеене и за което не е трудно и да се осъзнае, че опозицията мислене-живеене е само в началото на разбирането му и че това разбиране, естествено, достига и до неразличаването му от дългото криво или модулно мислене, което, разбира се, включва и така обичаното от всички ни късо право мислене с логика?


Коментари по темата
Благодаря за отговорите на професор Богданов и на Морис! Събудих се със следната еретична мисъл - не ни ли ползват моделите за реалност нас, а не ние тях. Защо жанровете се раждат от връзката си с определена социална практика, например? Моделите за реалност разтягат и свързват хората в името на нещо по-голямо и в името на продължаването - именно като взимат действията им - техните практически ситуации. Затова и романите са най-подходящ пример - заради действието, което позволява и на най-божествената идея да се раздвижи. Но реално - голямото нещо е конкретният живот и глупавите практически ситуации и малки спирания, без които никакви модели за реалност нямаше да могат да бъдат възможни. Зная, че и обратното е вярно, може би. Че са скачени съдове. Но и Платон казва, че божественото, също като разбирането и - като любовта - е само кратко зърване, обаче от него зависи всичко, цялото движение в безкрайността и във Вселенски мащаб - чрез припомнянето. Честит Св. Валентин и Св. Трифон Зарезан! Чак днес разбрах, че истината in vino veritas - не означава, че истината е в това да се напиеш, а в това - да си разкажеш всичко! Честит празник!
Тема № - 124 Коментар № - 7898 vesselina vassileva - 2015-02-14 08:22:43
Мислейки в контекста на казаното от проф. Богданов и продължавайки разговора с Веселина, се запитах за отношенията между практическото и общото, „теоретичното“ в световия модел. Тези отношения се формират във връзка с нещо трето – реалността, към която е насочен моделът. Тя внася постоянно напрежение между практическото и „теоретическото“. Не е възможно практическо без общото, което му задава цел и смисъл, иначе то не би било действие, а несъзнателна реакция. Но пък общото постоянно се променя под влияние на практическото, което проверява зададените му смисъл и цел, досегвайки се до реалността. Резултатите от тези промени могат да бъдат катастрофични и спасителни. Мадам Бовари има за модел на реалността очакването за любов, подобна на тази от любовните романи, но среща друго в самата реалност; нейният модел се проваля и тя се самоубива. Разколников обаче претърпява крах в „теорията“ си за разделението на хората между нищожества и величия, която го води към престъплението, но намира нов смисъл на живота си. Впрочем литературата (и особено романите) често сблъсква общото и практическото в поведението на героите, за да ни срещне с въпроса как трябва да съществува човек – съобразно идеала или съобразно зададеното му от действителността.
Тема № - 124 Коментар № - 7895 Морис Фадел - 2015-02-13 10:01:20
Любопитен е разговорът между Морис и Веселина. Наистина е така, както твърди Морис. Хората и когато мислят за нещо съвсем практическо, и тогава ползват светови модел, нищо, че не го развиват. Ние за нищо нищо не бихме казали, ако не разполагахме с такъв модел. Човешките казвания винаги вървят заедно с фона на модел. Той може да е съвсем частичен, може да е дори карикатура, но е своеобразен цял свят. Човек и пълна нелепост да каже, пак я пуска в действие върху екран, вьрху който би могло да се изобрази и нещо по-цялостно.
Тема № - 124 Коментар № - 7894 Bogdan Bogdanov - 2015-02-12 16:32:37
Въпросите ти са много интересни, Веселина. Според мен и в на пръв поглед най-практичните и фрагментарните човешки дейности и разбирания се оглежда някакво цяло, някакъв модел на реалност. Например, познавам хора, които не обичат автомобилите и шофьорите. Когато съм разговарял с тях за основанията на убежденията им, съм виждал че това неприемане на част от нашия свят е резултат от един по-крупен възглед за действителността, в който се оглежда страхът от техниката, нейното схващане като заплаха за човешкото. Този възглед има и своя литературен аналог – знаменитата възхвала на пешеходците в „Златният телец“. Ето че в литерурата можем да намерим всякакви модели на реалност – не е нужно теми модели да са непременно високи и да обитават отделна, нямаща общо с наивното ежедневие сфера. Всъщност тъкмо близостта на литературата до такива незаслужаващи доверие представи като омразата на пешеходците към шофьорите е и една от разликите между литературните и философските текстове.
Тема № - 124 Коментар № - 7893 Морис Фадел - 2015-02-12 10:36:01
Като се заговори за модели за реалност - какви модели ползват хората, които въобще не ползват моделите за реалност на литературата и ползват само това, което вършат - т.е. практическото, бързото, право, всекидневно, което бързо се мени без да се осъзнава - достигат ли до идеята за по-голям свят - и как? Как живеят и мислят тези "други", които не са подготвени за литературата, например - както казва Морис? А ако големите модели са недоверчиви и насочени единствено към групите на специализираните езици - то те наистина ли са големи модели, или са само някакви техни реплики - пак практически постъпки, маскиращи се като друго? И освен това - забелязала съм, че всъщност хората, които не ползват големите модели за реалност, а ползват практическите - са много по-свързани по между си. Но какво губят? И какъв е техният фон - може би се залепват за малките практически неща, в които дори и големите изпадат от време на време.
Тема № - 124 Коментар № - 7891 vesselina vassileva - 2015-02-11 10:34:17
Наистина, проф. Богданов, се получава едно такова затваряне – и социално, и езиково - на хората, ангажирани с литературни текстове. Това затваряне не е същото, както през времето на романтизма и модернизма, когато авторите са се отделяли от социалната действителност, за да изградят един свят на свободната творческа индивидуалност. Затварянето днес е по-скоро резултат от страха, че останалите няма да те приемат. Откъдето идва и едно постоянно недоверие сред литераторите към другите, едно скривано и не чак толкова скривано обвинение, че другите са недостатъчно подготвени, за да разбират изкуството им. Дали е така? Публичният успех на отделни произведения, които не могат да бъдат обвинени, че правят копмромис с вкусовете на читателите, а принадлежат към т. нар. „висока литература“, показва, че хората не са изгубили усета си за значимия текст, че проблемите са по-скоро сред самите литератори. В един по-широк план това означава, че в човекшкото същество, колкото и то се отграничава от другите същества като него, все пак е налице нещо, което го свързва с тях.
Тема № - 124 Коментар № - 7890 Морис Фадел - 2015-02-11 10:16:21
Така е, Морис, както казвате. Въпросът е, че то е така и поради още основания. Правещите литературни текстове, значи и светово по-пълни модели за реалност, се обособяват в наистина специализиран социален слой, който чрез това, което прави, охранява и собствената си социалност. Оттук следва и по-тясното схващане какво е литературата – например, че тя е преди всичко друго изтънчено слово способно да представя вътрешно човешкото. А аз дали не понижавам литературността, като казвам: “Ами каква разлика има между нея и онова, което върши всеки? Никаква. И в двата случая се моделира свят, за да може човек да се опира на него в разбирането на другия винаги по-голям свят. Това е екзистентно необходимо на всяко човешко същество. Иначе то не може да живее.”

Литературата никога не е само изтънчено по-обилно слово и никога не е особено представено било външно, било вътрешно. Тя не е в подчертаващото я сравнение, нито в отделната истина, която коментира, а в по-доброто, значи и по-пълното моделиране. Пример. Всеки от нас прибързано смята, че в съвременна България има всичко друго, но не и общество. Това не е вярно. Напротив имало е свито общество и в епохата на социализма, а днес то е плъпнало във вихър от малки общества, които далече надхвърлят обхвата на малкото общество-държава, за превземането на което се борят няколко политически среди.

И ето появяват се силни литературни творби, които убедително показват тази особена истина, неназовавана и от социолозите – че обществото, както и икономиката, както в още по-висока степен и културата, са винаги живи единици, които асиметрично не съвпадат с по-тясната единица на държавата. Това несъвпадане е силна динамика, която е налице при всяко човешко съществуване. Та около това кръжат Георги Божинов в “Калуня каля” и Милен Русков във “Възвишение”, не че го постигат, но то е вътре в тези текстове, както е вътре и в други силни текстове от миналото. Та кои са те и кое е това по-сложно светово? Е, с това би трябвало да се занимава българистът специалист по българска литература.

Та това имам предвид, Морис, като твърдя, че литературата навремени мисли за света ни по-пълно. Докато другото мислене е само опитване за мислене, особено когато по-голямата грижа в него е външното социално уреждане на себе си и на тези от слоя, с които ни свързва специализираната реч.
Тема № - 124 Коментар № - 7889 Bogdan Bogdanov - 2015-02-10 11:24:08
Идеята за световостта на литературата, проф. Богданов, за способността на литературното произведение да създава модели за поведение е също толкова актуална, колкото и противопоставянето на разрива между нещата и нас. Както във философията влиятелна се оказа постановката, че външният свят е ако не недостъпен, то достъпен по един силно опосредстван начин, и ние трябва да се затворим в изследването „нашия свят“ – мислите, въображението, езика – така в литературата и литературната теория авторитетни се оказаха изказванията, че писателят не трябва да има връзка с реалността, а по-скоро да се съсредоточи в езиковото конструиране на произведението. И едва ли не единственото външно, към което трябва да се обръща авторът са, както откриваме в редица постмодерни произведения, другите литературни произведения, които да присъстват в текста под формата на интертекстуални връзки. Това доведе до самоизолация на литературата – авторите започнаха да пишат за други автори, станаха една намаляваща експертна общност.
Тема № - 124 Коментар № - 7888 Морис Фадел - 2015-02-10 08:33:31
Благодаря на Веселина и Морис за техните коментари. Те ме уверяват, че казаното от мен този път е по-разбрано, което означава, че и аз може би съм го казал по-ясно.

Веселина е упорит фен на това, което пиша, и не съм изненадан от нейното упорство да разплете докрай. Ето сега в този дълъг коментар тя е все по-близо до постановката по овъншняването на вътрешното и овътрешняването на външното. Ние днес се борим за своето вътрешно, смятаме го за определено и по идеологията на американската среда сме готови на всичко, за да го изведем навън и да се себереализираме. Това вътрешно наше обаче не е толкова определено, по-скоро е набор от повече възможности, които смятаме за наши, докато те веднага се присвоявят и стават и чужди. Нашето и ненашето са само наричания в този момент и вярвания, че са това, което казваме, че са. Само по-дългото им наричане е в състояние да ги назове сравнително по-точно.

Изненадата за мен е включването на Морис и неговото съвсем точно разбиране, което той добре ситуира в критическата философия у Кант. Да, но в цялата философия по-късно, а и в моите собствени твърдения, има достатъчно вяра, че външното “е” и че то може да се изказва. Външното обаче е толкова “е”, колкото и се прави да “е”. Ние всички, се борим за определени неща да бъдат именно те. И какво правим? Постигаме други да им повярват. Така става по-лесно. Проблемът е, че няма и не може да има най-добро казване. Винаги изниква друго по-добро. Литературата, Морис, е такова масивно по-добро казване, в което се произвежда и по-пълна световост. Литературата е цяла по-добра система на казване и мислене, въпреки дърпането от нейното разбиране по този начин. Посредством литературата се мисли светово с правене на цели модели, в които се вярва и с които и се живее. Опитайте, Морис, да подходите към текстовете, които ви привличат, именно по този начин.
Тема № - 124 Коментар № - 7887 Bogdan Bogdanov - 2015-02-09 12:37:28
Напълно приемам, проф. Богданов, идеята за двойната грижа на нашите казвания. Тя всъщност изразява съпротива срещу дълго време установяваното господство на теоретичното над практическото, на идеала над живота. Смятам, че времето на това господство е отминало и познанието не трябва да бъде насочено към крайност и завършеност, а да бъде по-скоро движение, да бъде в сложно единство с живота, както Вие казвате в края на текста.

Много се радвам, че Веселина Василева се включва и че тя я е уловила неща, които и аз съм усетил. Тук бих искал да очертая една по-широка рамка, в която да се развива дискусията. В съвременната филосософия тече работа по поставянето под въпрос на Кантовото разделение между „нещата в себе си“ и познаващия разум. Това разделение доведе философията до задънена улица. Тъй като нещата са обявени за непознаваеми, тя стана втренчена в познаващия субект. В неговото съзнание, в неговото преживяване на света. Понеже не мога да позная света, аз трябва да се вглеждам непрекъснато в своето разбиране за него и, ако позная него, може да узная нещо и за света – това е пътя, в който се върти философията от доста време насам.

Същевременно науката направи изключително много за познанието и промяната на света. Тя не се подчинява на възгледа за непознаваемостта на самите неща и успява. Философията пък се затваря в лабирантите на субективността. Въпросът днес е: може ли да се излезе от делбата между нещата и познаващия ги. Да се твърди, че имаме директен достъп до света е наивно, познаващият субект не може да бъде заобиколен. От друга страна обаче не е и пътят да се затваряме само в субекта, тъй като тази перспектива води до базкраен регрес, до потъване в самопреживяванията ни.

Вашият текст помага да мислим за решаването на този проблем. Както и Веселина Василева подчертава, той държи сметка едновременно за субекта и за нещата, за тяхната небезпроблемна връзка. Тук особено важно е понятието „модел“, което използвате. Сложното при модела е как да го мислим – дали като образ на нещата, който все пак няма пряко отношение към тях или като карта, която ни дава представа за нещата. По-просто казано - може ли моделът да бъде верен? Вашето разбиране за модел, както и Веселина казва, като че съдържа и двете страни на проблема – моделът е малко или повече грешен, но ни помага да се ориентираме за нещата. Това разбиране е плодотворно, защото въвежда идеята за процесуалност на познанието – моделите са схеми, които сменяме, приближавйки се към нещата.
Тема № - 124 Коментар № - 7885 Морис Фадел - 2015-02-08 17:52:53
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 63490

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92713

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13580

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16745

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39221

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17229

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26001

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24749

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20387

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28010

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA