I.
В повечето индоевропейски езици думите за означаване на езика в смисъла на специфично човешко действие са най-малко две. На български най-често използваме думите „език“ и „реч“, но имаме и думите „слово“ и „говорене“; на френски най-често използвани са langue и parole, но се срещат също така langage и discours; сходно е положението и на английски, където обичайно се използват думите language и speech, както и на немски, където се използват Sprache и Rede; в старите езици случаят е подобен: на латински, например, езиковото действие се означава с двете думи lingua и sermo, а на старогръцки с думите logos и lexis.

Тези думи обикновено се използват като синоними, но понякога чрез тях се назовават и различни прояви на езика. Най-честото различаване, на което те служат, е между езика като набор от думи, които са знаци за нещата в реалността, и езика като свързано във фрази и изречения устно или писмено слово, употребявано в определена ситуация. Когато казваме „език“, имаме предвид по-скоро връзката между думите и нещата; когато пък казваме „реч“, имаме предвид по-скоро връзката между думите и думите.

В началото на XX в. езикът става обект на научно изучаване и двете гледни точки към него, посочвани от речника, са сякаш поделени поравно между две дисциплини. От една страна, фонологията и възникналата от нея семиология (която е наричана извън Франция по-често „семиотика“) разглеждат езика като система от знаци; от друга страна, формалната логика и възникналата от нея аналитична философия разглеждат езика като система от фрази и изречения. Така, общият проблем, на който се посвещава семиотиката, е проблемът за референцията или означаването, т.е. отношението на езиковия знак към някакъв обект от реалността; на свой ред, общият проблем, на който се посвещава аналитичната философия, е проблемът за предикацията или обозначаването, т.е. свързването на две думи във връзка на субект и поясняващо го качество.

Не настоявам, че тази схема е изцяло вярна по съдържание – разбира се, има множество опити върху философията на езика, които обсъждат едновременно референцията и предикацията. Схемата обаче е вярна с оглед на ефектите, които настъпват в отношението ни към езика.

Благодарение на разграничението между езика като система от знаци и езика като система от речеви актове сме получили по-ясна и по-обективна представа за ролята на езиковия опит в действителността. Тази представа, на свой ред, е успяла да разруши доминиралото дълго време схващане за езика като инструмент на мисленето и комуникацията. Семиотиката и аналитичната философия, в крайна сметка, са ни научили да разглеждаме езика като нещо, което формира основите и границите на нашия светоглед.

Веднъж открит от науката, езикът почти на мига бива изгубен от нея. Разделянето на референцията от предикацията води, както казвам, до по-точно мислене за езиковите феномени. Проблемът е в това, че бидейки две неща в парадигматичен план, в плана на реалността езикът и речта не съществуват никъде като две. Те са част от едно общо, в което влизат и други специфично човешки дейности като мисленето и разбирането.

Основната причина за изгубването на това общо е, изглежда, тази, че лингвистичните философии се насочват най-вече към изследване на поетическите и логическите езици, оставяйки настрана редовия човешки език. Чак през 50-те години на XX в., като контрапункт на все по-формализираната и усложнена логика, в англоезичната аналитична философия се заражда отделно крило, което се занимава с т.нар. ordinary language или „обикновен език“. Анализите на късния Витгенщайн, Джон Остин, Питър Стросън и Джилбърт Райл ще събудят интереса към непосредсветността и целостта на езиковия опит, но няма да предизвикат необходимата радикална промяна в научната нагласа към него.     

Причината за този неуспех е може би най-вече в нежеланието на онези, които изучават редовия език, да заговорят на него. Най-близо до това стига като че ли Витгенщайн, в своите късни години, когато напълно се отказва от логическата архитектура на словото, която е демонстрирал през 1921 г. в своя „Логико-философски трактат“, и излага своята работа предимно в разговори, лекции, записки и есеистични размишления. По подобен начин постъпва и повлияният от Витгенщайн Остин, прочут в Оксфорд най-вече със своите седмични беседи; най-влиятелната книга на Остин, „Как с думите се вършат неща“, е всъщност сборник с лекции, изнесени в Харвардския университет през 1955 г.

Извън тези и няколко други изключения, научната философия на езика се придържа и до днес към формалния подход, който се състои в заместването на реалния опит в даден език с друг език, съставен от символи и формули. По същество, днешната философия на езика, която се преподава в университетските катедри по логика и езикознание, представлява описание на усилията по изнамирането на съвършения символен език – т.е. език, който ще бъде напълно откъснат от влиянието на външната действителност и който, поради тази откъснатост, ще описва смисъла на думите и нещата с абсолютна точност. 

В тази статия ще се опитам да представя другия възможен подход към проблема за общото на езика, което, както казвам, бива изгубено от самото начало на лингвистичната теория. Този подход не е строго формален и зачита именно онова, което върши естествената човешка реч. Той е показан в две есета от последната книга на проф. Богдан Богданов „Текст, говорене и разбиране“ (изд. „Жанет 45“, 2014 г.): „Научното и редовото говорене, проявите на истината и възможното по-добро слово“ и „За говоренето като действие“. Казаното в третата част на моята статия следва тези две есета.

II.
Преди обаче да премина към казаното от Богдан Богданов, е важно да уточня в какъв смисъл то е последователно изложена и отделна теория и в какъв е нещо друго.

Като класически филолог и изобщо като учен, който работи в полето на хуманитаристиката, Богдан Богданов се занимава с езика отдавна. Първите му изяви в общата философия на езика датират от основаването на есенната школа по семиотика към НБУ през 1995 г. Именно в рамките на тази школа през 2007 г. Богдан Богданов представя една ранна версия на теорията за връзката между референция и предикация, изложена в двете есета от новата му книга. Тази ранна версия може да се открие като текст със заглавие „От статиката на думата към динамиката на фразата“, публикуван в сборната книга на Богдан Богданов от 2010 г. „Минало и съвременност“.

Темата за езика като обект на философията присъства и в сборника с есета от 2005 г. „Отделно и заедно“, особено в трите есета от първия дял на книгата, който носи заглавие „Дихотомии и редукции“. Тук ясно се открива свързването между говорене, мислене и разбиране, което по-долу ще коментирам.

Най-сетне, темата за функциите на говоренето и по-точно, темата за видовете референция е развита вече подробно от Богдан Богданов върху страниците на предишната му книга от 2012 г., носеща заглавие „Разказ, време и реалност в старогръцката литература“. В едно от заключенията към тази книга, озаглавено „Какво е литература“, се открива и дълго разсъждение за връзката между литературната реч, света и действителността. Основните твърдения в него са пренесени и в новата книгата на Богдан Богданов.

Този кратък преглед показва, че за Богдан Богданов теорията за езика е от първостепенна важност през последните десет години. Той обаче показва и друго – че тази теория не може да бъде чиста теория за езика. Понеже е за езика, тя е и за онова, в което той е по-ясно проявен, а именно конкретните речи, които ни вълнуват; а понеже е за конкретните речи, които ни вълнуват, тя е и за формите на общ живот, които ги пораждат. Това разбиране е напълно валидно и за новата книга на Богдан Богданов: особената теория за езика, предложена в нея, е и теория на живеенето.

Така че книгата „Текст, говорене и разбиране“ е всъщност две книги. В едната е засегнат езикът или по-точно говоренето и тя включва освен двете споменати от мен есета, също и други, които носят заглавия „Текстът като феномен на културата“, „Дискурс, текст и смисъл“, „За неравността на разбирането и основните прояви на всяка реч“ и т.н. В другата е засегнато живеенето и тя включва есета със заглавия „Дървото на живота“, „За духовното“, „За немоето в мен“ и т.н.

Оттук и втората цел на моята статия, а именно да покажа как темата за езика се свърза естествено с темата за живеенето. На нея е посветена четвъртата част от статията.

III.
Богдан Богданов назовава общото на езика с думата „говорене“. Това става в две значения.

По логиката на първото значение под „говорене“ Богдан Богданов разбира изобщо всеки речеви акт, писан или устен, независимо колко дълъг е той, на каква тема е, в какъв дискурс се осъществява и колко на брой са хората, с чието участие се случва. Говорене е, в това първо значение на думата, и монологът на трагическия актьор, и краткият разговор, който водим с приятел на вечеря, и текстът на стихотворението, което четем наум.

По логиката на второто значение под термина „говорене“ се визират двете функции, които речевият акт извършва заедно. Едната представлява отнасяне на речта към нещо външно и се нарича с термина референция. Тя се осъществява, казва Богдан Богданов по два начина, които обикновено се преплитат: чрез кратко или по-дълго описание на някакъв обект – това е т.нар. репрезентация; и чрез размишление или кратко отбелязване по смисъла и съществуването на онова, за което се говори – това е т.нар. рефлексия.

Бидейки осъществявана като рефлексия и/или репрезентация, на практика референцията се осъществява чрез твърдение, в чийто състав влизат субект и предикат. За да се изпълни референция към нещо външно – независимо дали реално или въображаемо – не е достатъчно само да се каже името на това нещо; то трябва да се назове с някакво качество. Оттук следва и втората функция на говоренето, т.нар. предикация, която се състои в изграждане на поясняваща смислова връзка между субект и качество, което му се приписва – т.нар. предикат.

Ако на свой ред обаче самият този предикат е неточен или непълен, той може да стане субект на следващо твърдение, чийто предикат може да стане субект на следващо и т.н. Говоренето, както изглежда, ни осигурява възможност за безкрайно търсене на по-точния смисъл, която възможност оценяваме особено високо тогава, когато онова, за което говорим, се променя и следователно трябва да се промени на свой ред и нашето твърдение за него. Говоренето обаче ни осигурява според Богдан Богданов и друга възможност: говорейки, ние можем да спрем промяната на онова, за което говорим, като спрем линията на предициране. В този смисъл говоренето е нещо като копче, с което, поне донякъде, бихме могли да упражним контрол върху промяната на външната реалност.

Какво обаче по-точно се случва при свързването между двете функции на референцията и предикацията?

Представете си, че говорим, например, за България и казваме, че тя е лоша страна за отглеждане на дете. Изречението „България е лоша страна за отглеждане на дете“, извършва, от гледна точка на говоренето и неговите функции, три неща. Първо, то насочва вниманието ни към нещо външно спрямо речта, което по конвенция се нарича с думата „България“. Второ, говоренето пояснява смисъла на това външно с предиката „лоша страна“ и допълващата го фраза „за отглеждане на деца“. И трето, то поставя, отново чрез предиката-понятие „лоша страна“, субекта на изказването в класа на лошите страни изобщо – т.е. които са лоши не само за отглеждането на деца, но и по други причини.

Казвайки, че България е лоша страна за еди какво си, ние на момента няма да променим нищо по външното състояние на реалността. Така е, но, както добре показва Богдан Богданов, променяме структурата на нейното означаване. Предикатът „лоша страна“, фигуративно казано, се залепя за означаемото „България“ и ако този предикат бъде повторен многократно от много хора, той ще влезе трайно в значението на знака, който представлява думата „България“, така че дори когато някой ни говори нещо хубаво за България, ние ще продължаваме да я разбираме като принципно лоша страна.

При това „залепяне“ на предиката за означаемото се случва още нещо. Предикатът уточнява съществуването на обекта, който се сочи. В какъв смисъл? Когато говорим за България, ние не можем да посочим къде се намира реално този обект по начина, по който бихме могли да посочим стола, за който говорим. Така, давайки предикат на непосочимия обект, който е България, ние даваме възможност за посочване на този обект в нещо, което другояче съществува като посочимо. Т.е., когато казваме, че България е лоша страна, ние даваме на себе си възможността всеки път, когато срещнем някоя конкретна нередност, да казваме убедено „Ето това е България!“.      

И така, в говоренето говорещият реферира не просто към реален или въображаем обект; той реферира към система от означаеми, които гравитират около този обект или представата за него. Нещо повече, посредством предикацията говорещият се намесва в структурата на самия знак за обекта, като допълва или уточнява съществуването на неговото означаемо. Богдан Богданов посочва, че този акт представлява създаване на словесен корелат или словесен двойник на обекта.

Последствията от поместването на словесни корелати в знака за някакъв обект са две.

Първото е от епистемологически порядък. Когато говорим за нещо – независимо дали реално посочимо или въображаемо и непосочимо – и настояваме, че казаното е истина, ние винаги смесваме реалните качества на обекта, за който говорим, с неговите пожелани качества или с качествата на класа, към който този обект принадлежи – или, иначе казано, с качествата на неговия словесен двойник. Това е именно причината във всички наши „е“ твърдения да се намират укрити „трябва“ твърдения.

Второто последствие е от практически порядък. Този, който говори, винаги извършва и действие по промяна на външната реалност или, по-точно казано, маркира възможност да го извърши.

Как става това? Когато човек говори, той се стреми, освен ако не лъже съзнателно, да премахне разликите между онова, за което говори, и неговия словесен образ. Дори обаче в най-аналитичното научно описание такива разлики са налице. От гледна точка на науката, те са нещо лошо, но от гледна точка на реалния човешки опит са нещо жизнено необходимо. Затова, защото именно пораждането на разлика между съществуването на означения обект като реален и като словесен, стимулира хода на желанието човек да се намеси във външната среда и да я промени – било като усъвършенства качествата на някои нейни части, било като я допълва с други, които до този момент са съществували само като словесни.

Възгледът, че между говоренето и действието съществува тясна връзка, е стар. Според едно класическо определение, цялото изкуство на реториката се корени във възможността чрез думи да се пораждат действия. В края на XIX в. един американски философ прагматик, Чарлз С. Пърс, ще посочи, че в системата на знака и истината трябва да присъства и практическият ефект от осъществяването на онова, което казваме, и че, следователно, истинни са онези твърдения, вярата в които няма да ни разочарова. В средата на XX в. британецът Джон Остин ще създаде разгърната теория на видовете речеви актове въз основа на интереса си към един специфичен акт на речта, чрез който не толкова съобщаваме нещо, колкото действаме и пораждаме промяна в реалността – т.нар. „перформативи“.

От гледна точка на краткия преглед, поместен в горния параграф, теорията за говоренето като действие, която представя Богдан Богданов, наистина е необикновена. За разлика от философите на реториката и последователите на Остин, които свързват действието, извършвано от речта, с нейното съдържание и със социалната рамка на ситуацията, в която някой говори, Богдан Богданов открива, че речта действа и чрез самите базови функции, които изпълнява. В следствие на това неговата теория се отнася не само до определен вид речи, а изобщо до всяка проява на речта във всяка една ситуация.

Така се открива ясно и до каква степен тази теория на говоренето е задължена на Пърс. Без да познава в детайли неговото наследство, Богдан Богданов щастливо е уловил и използвал от него тъкмо онова, което липсва на традиционната семиотика, следваща теорията за знака на Фердинад дьо Сосюр, а именно идеята, че знакът е нещо динамично, в чиято структура попада и т.нар. „интерпретант“ - за който Пърс някъде казва, че е друг знак на същия обект, за който се говори. Тъкмо тази идея, както изглежда, помага на Богдан Богданов да развие своята теория за словесния двойник, а по този начин и да види праксиса на речта в отношението между референцията и предикацията.

IV.
В есето „Научното и редовото говорене...“ Богдан Богданов казва, че говоренето създава словесни двойници на посочими или непосочими обекти от реалността и заедно с това създава словесен двойник изобщо на света.

Откъде идва и какво означава това, на пръв поглед, странно твърдение? Както изглежда, Богдан Богданов е забелязал, че когато говорим за нещо, ние винаги говорим за това нещо като за свое или чуждо, като за цяло или нецяло, и най-често – като за добро или зло. Тази интуиция за ценност, вложена в самия смисъл на нещото, за което говорим, според Богдан Богданов идва оттам, че говоренето ни дава възможност да се отнасяме към нещото не само като към отделно, но и като към свързано с други подобни на него и различни неща, при това не като към свързани както и да е, а като към свързани в система, устроена именно като система от стремеж към цяло и към добро. Система от такъв вид Богдан Богданов нарича „парадигма за свят“ или просто „свят“.

Говоренето, следователно, би трябвало да притежава и трета функция, свързана с по-горе описаните две – функцията да отнася онова, за което се говори, към идея за цялостен свят, а значи и към принцип на различаване между цяло и нецяло, между добро и зло. Богдан Богданов, доколкото знам, не дава специално название на тази трета функция. Ако обаче все пак искаме да я наречем с термин, можем да я наречем фундиране, тъй като чрез нея говоренето осигурява на своя обект именно онова, което на латински се нарича fundus, т.е. основа, при това и в двата смисъла на думата „основа“: и като начало, и като опора.

Богдан Богданов не дава название на тази трета функция, която извършва говоренето, но подчертава в какво се състои тя, като прави от говоренето постоянен синоним на мисленето и разбирането. Тези действия, между които, приучени най-вече от психологията, ние правим разлика, са свързани от Богдан Богданов по линията на общото, което извършват, а именно отнасянето на нещо отделно към цяло с ценностен смисъл, в което цяло отделното нещо е и по-ясно изразено като самото себе си, и във възможност да бъде друго.

Рефлексия, предикация и фундиране – когато тези действия на говоренето се представят заедно, а не отделно едно от друго, до голяма степен става ясно какво представлява езикът в своето реално съществуване едновременно като отношение между думи и неща и отношение между думи и думи. Става ясно обаче и нещо друго: че ако искаме да разберем по-пълно, в цялата нейна сложност, връзката между реалността и езика, трябва да се обърнем не към някаква кодирана реч – реч на еднозначни символи и формули, – а към редовата човешка реч.

Така че, в крайна сметка, голямата стойност на теорията за говоренето, която Богдан Богданов излага върху страниците на новата си книга, се състои в преоткриването на езика, говорен от всеки, като може би най-важната, най-базовата човешка дейност по усвояването на външната среда, в която протича нашият живот. Оттук и въпросът за по-доброто говорене, който Богдан Богданов повдига на едно място в своята книга, по същество е въпрос за по-доброто живеене.

Богдан Богданов различава два основни типа на говоренето: научното и редовото. Научното се определя, казва той, от следването на една тема, от използването на терминология – в името на еднозначността и избягването на реификация, от правенето на множество различавания и, най-сетне, от това, че то се включва в особена мрежа от слова на учени и философи, която мрежа се ползва с висок социален статут.

На свой ред, редовото говорене се определя от смесването на теми, от използването на общоупотребими думи, т.е. от многозначността, която стои зад тях, от това, че не следва един единствен дискурс, от това, че разбира и използва разликата между качествата на обекта, който сочи като външен, и неговите качества като словесен, както и от това, че е в ситуация, която допълнително налага някакъв контекст върху казваното.

Особеното в аргументацията на Богдан Богданов е това, че той описва чертите на редовото говорене там, където описва кое е за него по-доброто говорене. Това красноречиво показва и коя страна на жизнения етос той счита за по-добра. Не тази на човека, който се подвизава строго в науката, поради което смята, че нещата в света могат винаги да бъдат идентични на себе си и идеално да се делят на видове и свързват в класове, а тази на редовия човек, способен да вижда нещата ту като тези, които те са, ту като други, което му и позволява да се движи в среда с отворени граници и да гледа донякъде скептично на онова, което казва.