БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ЗА МИСЛЕНЕТО И ЛОГИКАТА. I част - за двата смислови реда в онова, което мислим, говорим и пишем. Богдан Богданов
Втора подобрена версия

Издадох наскоро книга с есета по темата какво правим и какво става, когато говорим и мислим. Опирайки се на изказвания на Ролан Барт, към края на книгата развих и пасаж за това в какво е проявено реалното мислене в широкия смисъл на думата. Но, така или иначе, книгата остана без есе за мисленето в тесния смисъл на думата, което разглежда нещо по логичен начин. Сега се опитвам да запълня този пропуск. 

В тази връзка припомням коментираните в книгата принципи, които визират човешкото мислене. Първият е, чe мислим наум, но и речево, вторият е, че, следвайки истинността на първoто, мисленето не трябва да се отделя от говоренето, третият е, че мислим не по-малко и когато пишем. Има и четвърти принцип, който остана без коментар в книгата. Той е, че към реда на мисленото, изказаното с думи и фрази и написаното във всички случаи се развива и втори ред от представи и образи. Този втори ред протича било успоредно и е проявен открито, било се намесва в първия ред на мисленето, изказаното или написаното, като се укрива в неговите думи-непонятия и фрази-несъждения.

Успоредно с това обаче този втори ред от представи и образи в съзнанието на един говорител може да се проявява и косвено в неговия глас и статура. Оттук и много особеното последствие, че говорители, които не казват нищо особено умно, повлияват на слушащите ги, ако са с въздействащ глас и убедително телесно поведение. Както, разбира се, става и обратното – умното слово на един говорител не повлиява, ако той няма привлекателен глас и не се държи убедително. Което е с последствие и в писаните текстове, които могат да бъдат не особено смислени, но да омайват стилистично. 

Именно четвъртият принцип най-вече насочва към положението, че всички наши речи са устроени от повече смислови редове. Когато решим да опростим това устрояване, го заместваме с твърдението, че нашите мисления, говорения и писания са сводими до поне два смислови реда, които се свързват в цялото на по-сложно твърдение. Което, независимо от пазената идея за по-сложно устрояване, се доближава до нашето обичайно вярване, че мислим, говорим и пишем смислово едноредово.

Там е и въпросът, който се повдига. От какво се поддържа тази вяра? Отговорът е лесен - от полезното улеснение да мислим за всичко в света като за идентично на себе си, което се назовава точно с думата или фразата, които го означават. От което следва и нашето второ вярване, че речта, с която си служим, е идеално средство за означаване на съществуващото. Вярно е, че с тази реч означаваме едновременно отделни неща, но и реалности, съставени от повече неща, фон за отделното, за което говорим. Така или иначе, на тази сложнотия заетите с практически дела редови човешки същества не обръщат внимание.

Така че вярата в отделността на нещата и валидността на думите и фразите, с които те се назовават, от една страна, остава за тях незасегната. От друга страна, нивата на живот и идеологиите, които ги съпровождат, са много. Добре би било те да са само две, както смятаме  – на практическия живот и науката. До, но реално има и практически съществувания, белязани от повече знание, а и научни подходи, белязани от всекидневност, и то в различни степени.

По-дискурсивно разбираната и тълкувана референтност е типично научен сюжет, но не бива да се забравя, че той и в науките може да е развит само донякъде. Съвременната семиотика и аналитичната философия му обръщат повече внимание и се е достигнало до като че ли вярното твърдение, че горните две валидности - за идентичните отделни неща в света и съответстващата им човешка реч, са по-верни за т.нар. посочими неща и означаващите ги думи и изрази и по-малко верни за непосочимите неща.

В моята наскоро издадена книга, работно практически, добавих уточнения, които не се правят, но които според мен са необходими. Те са, че една част от т.нар. непосочимо все пак съществува за разлика от друга част, която не съществува, но се представя за съществуваща. В случай, че решим да бъдем още по-точни, би трябвало да добавим и различаването между референтите-денотати, които съществуват, въпреки че не са видимо посочими, и непосочимите техни качества, свойства, белези и отношения, които наричаме с отделни думи, но за които знаем, че не са обекти-предмети-неща.

Оттук следва и характерното за речта на всички езици превръщане на предикатните прилагателни имена в съществителни. “Доброто” е наша преценка-отношение към нещата в света, но то е и субстантив, който ни кара да смятаме, че т.нар. добро съществува. Това е механизмът, породил Платоновите ейдоси. За съвременната пропозиционална логика неистинността на тази постановка е съвсем ясна.

Да, но е така само в гледната точка на съществуващите посочими или непосочими денотати-референти, но не и във функционалната гледна точка на двойното, което върши човешката реч. Тя прави повече неща едновременно, като при това не едно след друго, а с правенето на едно прави същевременно и друго.

В акта на казването човешката реч, от една страна, сочи нещо съществуващо, което не е само по себе си, но е в отношение и с други неща. Това отношение може да бъде белег и качество на това нещо, но то може да изразява и свързването на този денотат-референт с друг денотат-референт, с който те образуват трети денотат-референт. При това в този акт на казване те могат да се свързват и не като сигурно съществуващи навън, а като проекти-модели за съществуване, което е нужно и по което ще се работи. Най-накрая тези неща могат да бъдат и само въобразени с оглед на нужда в този момент на това мислене-казване-писане, без да се смята, че тези неща непременно трябва и да се създадат.

Така че, ако решим да кажем по-накратко формулно какво прави човешката реч, ще кажем, че тя и реферира-означава нещо съществуващо, но и го създава поради налагащата се нужда в тази ситуация на говорене-мислене.

Наистина повечето отнасяния на речта към външното съществуващо могат да се сведат до две – едното реферира към него и го означава, а другото го проектира и създава. Което делене е доста наедро, тъй като има и среден случай на доправяне и преправяне. Той се отнася за случаите, когато денотатът-референт съществува, но когато в неговия словесен корелат се примесва и доза от идеалност и той се представя словесно и такъв, какъвто ние смятаме, че трябва да бъде. Към което се добавя и трето, което става в нашата реч – т.нар. контекстуализиране или фундиране.

Понеже в помислената, изказана или записана реч се реферира към нещо съществуващо, което се и доправя-преправя, а и понеже заедно с това се създават и несъществуващи референти-денотати, те се свързват в особен модел за реалност, който, така или иначе, не съвпада с външната реалност, независимо, че не осъзнаваме разликата между нашия модел и външната реалност и дори смятаме получилия се модел за самата външна реалност. Нашата реч е хем доволна, че назовава тази реалност, хем прави и модел, въз основа на който тази реалност може и да се подобри.

Човешките речи правят и едното, и другото - смятат външното за контекст, към който се отнася онова, което означават, но нерядко правят и вътре в себе си този контекст, убедени, че той би трябвало да е налице и във външното, за което става дума. Ние мислим-говорим-пишем, сочейки като че ли действителна истина, но и правейки модел с помощта на който тя би могла да се постигне.

В случая предлагам пълна позитивна характеристика на онова, което прави човешката реч. Не случайно казвам ту реч, ту говорене. Защото речта е думата-термин, който позволява да мислим за ставащото вътре в самото слово, докато говоренето е думата-термин, който отчита и външната ситуация на едно изказване-написване, която също е протичане. Двете – речта и говоренето винаги образуват два допълващи се смислови реда. Което повдига и въпроса кое е в случая моето твърдение и кое е отдавна известното по тази тема.

За да се отговори по-точно, би трябвало да се прерови огромна научна литература. Аз не го правя и само вярвам, че новото, което означава и собствено моето, е онова, което аз твърдя събрано. В научната литература то е пръснато. Но има и второ по-общо, което според мен е останало пропуснато в тази литература. То е, че никоя реална реч не е сама по себе си и че всяка реч представлява двойност от вътрешен смислов ред, който се закача модулно за един или друг външен смислов ред, който се осъществява в ситуацията на това казване и говорене.

Иначе аналитичната философия отдавна се занимава не с тази обща характеристика, а с нейните проявления във видовете пропозиции-говорни актове. Вниманието е насочено към видовете, а не към тяхното прилагане в реални пропозиции, в които те се наслагват. От което се поражда не малкият проблем, че, първо, се загърбва това наслагване, и, второ, че погледът се отвръща от другата важна проява на тази т.нар. речева функция – от нейните едри дискурсни проявления в речта.

В книгата за текста, говоренето и разбирането се опитах да запълня тази празнина и на няколко места говорих пространно за трите дискурса - на редовото говорене, на научната и философската реч и на литературата. Пропуснах обаче да го направя за може би най-почитания дискурс в човешката среда – за мисленето в тесния смисъл и логиката. Което и правя в случая.

Европейската история на логиката започва с “Органон”-а на Аристотел, който нарича своята логика “аналитика” и чиито наблюдения са в посоката на т.нар. предикатна логика. Името “логика” дължим на живелите по-късно философи-стоици Зенон и Хризип. За тях обаче логиката не е наука за мисленето, както е и за нас, а е по-скоро наука за речта. Казано по-точно със съвременния термин, наложен от позитивизма и аналитичната философия, за философите-стоици логиката е пропозиционална логика.

Разбира се, човешкото мислене не бива да се отделя от човешката реч, тъй като то е и реч, както и речта е и мислене. Но темата, която ме занимава в случая, е друга – това, че като всяка човешка реч и специализираното логическо казване е устроено смислово повечередово. Аз вече казах кое е външното основание да се вярва, че то протича едноредово.

Сега добавям, че след опита на разбиране, с който разполагаме благодарение на съвременната семиотика, можем да схванем, че в хода на едно речево означаване става функционално полусъгласуване между поне два смислови реда. Първият от тях е линията на смислите, произвеждани при външното отнасяне на знака към означаваното нещо, а вторият е линията на подобно-различните смисли, произвеждани в речевото отнасяне на означаващото към означаваното вътре в самия знак, ако говорим за знака по идеята на Фердинанд дьо Сосюр.

Аз вече усложних това външно отнасяне на знака към означаваното нещо, като казах, че то е толкова рефериране, колкото е и правене, при което означаваното се прави изцяло, ако не съществува, или се доправя, за да стане такова, каквото е нужно да бъде. Която двойна и в този смисъл двуредова външна процедура има и вътрешен речев паралел.

Добрите примери в рамката на Сосюровото разбиране, че знакът е двусъставна структура от означаващо и означавано, са два. Първият пример са знаците-думи с етимологически смисъл налице в означаващата дума и означаваното от тази дума понятие-значение, което не съвпада с етимологическия смисъл. Вторият пример са знаците-думи с основно значение-представа, носено от думата и другото по-широко, което се поддържа от опита на едни или други допълнителни разбирания. 

Това е осмислено и представено като триадична процедура от Чарлс Пърс в неговото разбиране за семиозис. Един външен обект поражда малък знак, той на свой ред поражда интерпретант, който на свой ред поражда други интерпретанти. Малкият знак придобива значение в по-къс смислов ред, което се разширява в другия по-дълъг на интерпретанта и се променя и в редовете на другите интерпретанти, като вътре в получаващия се голям знак се поражда и словесен дубъл на външния обект. Въпросът е защо тази триадичност да не е налице и във външния акт на мълчаливата употреба на знака, щом като човекът постъпва разбиращо и когато не говори.

С повдигането на този въпрос, реторически добавям онова, което е нужно за внушението, че независимо дали по по-простия Сосюров, или по по-сложния Пърсов начин, реферирането е и сочене, но то е и правене на външното. Това двойно външно действие влиза в отношение на допълване с вътрешното знаково действие на речта-означаване. При което външният предмет-обект се означава, но и му се създава словесен дубъл, като по този начин и започва един вид участие на казващия в динамичното битие на този предмет-обект.

Именно от това според мен произтича идеята за поне двата съотнесени вътрешни смислови реда в едно логическо твърдение, които обслужват и поне две отнасяния към някакво външно. Говорещият и мислещият логически има за тях и тази грижа как, бидейки два реда, те да станат и един, който да сочи референта-денотат, така щото този референт-денотат хем да бъде идентичен на себе си, хем да се променя, а ако е нужно, и да се удвоява в два предмета с различни имена, които да влизат и в развойно отношение помежду си. 



Коментари по темата
Продесор Богданов, размишлявайки върху това какво е мисленето попаднах на Вашият сайт, написали сте страхотни неща. Ако начините на мислене са наум като ди говорим, на глас и с образи естествено, то тогава глухонемите в какво мислят ако не в реч?
Тема № - 138 Коментар № - 8004 Андрей Стефанов - 2015-07-26 20:33:29

Moрис, безукорни са ви и въпросът, и отговорът. Но кое все пак не е наред? Първо, че и отговорът, и въпросът са кратки и че полагат кратка истина. Истините са винаги кратки отговори по същество. Затова ги обичаме. Те са едни или други заключения, визиращи ясни добре очертани ситуации, а ние имаме работа със заплетени и сложни ситуации. Затова и са изходи от тях и затова им се радваме толкова.

Ако същото, което сте казал, се разгърне, ще се открие, първо, че “мислене-тяло” не е добра опозиция. Мисленето е нещо протичащо, а тялото е даденост. Ако трябва да се изрази като паралел на мисленето, трябва да се каже не “тяло”, а “живеене”. Но и второ. Ако казаното от вас се разгърне, ще се разбере, че ние всички само условно сме “мислене” и “телесно съществуване”, защото между тях се мъдри среда, която не е нито мислене, нито телесност – нашите представи и сетивност. Затова и ви казвам – кажете същото по- разгърнато и доброто му очертание-истина ще отпадне.

И не само това - ще се разобличи и идеята под сурдинка, че сме двусъставни същества “мислене-тяло”. Ами ние, ето казах го, не сме дву-, а трисъставни. И ако продължим още, ще станем и повечесъставни. Затова и твърдя, че никой текст и най-простият добре окръглен като вашия не е само този текст, а съдържа и друг текст. Другият текст във вашия започва с идеята под сурдинка, че сме “мислене-тяло”, което аз вече поставих под въпрос, като го замених с друг троен състав и като ви убеждавам, че този състав може и да се умножи.

Текстовете, Морис, са калейдоскопи, които само привидно са спрели до това изображение. Помръдваш и то се променя, при това, ако помръдването е слабо, предишното изображение хем се променя, хем някак и се пази. Затова и ви предлагам – опитайте се да кажете същото и по-надълго.
Тема № - 138 Коментар № - 7938 Bogdan Bogdanov - 2015-03-05 17:02:20
Замисляйки се за това постоянно трансформиране на външното във вътрешно, за което говорите проф. Богданов, пред мен изникна въпросът за отношението между тялото и мисленето. Може ли мисленето без тялото? Да, защото мислите ми могат изобщо да забравят за тялото ми, да се отделят напълно от него. Но и не, понеже тялото ми е ориентир на мислите, то е онова „тук“, от което те постоянно тръгват, към което непрекъснато реферират.

Тялото външно ли е на мисленето? Не, защото мислите ми могат да мислят и командват тялото ми. Но и да - мислите ми не могат да се досягат до толкова неща от тялото ми – например, да регистрират болестите, които влизат в мен.
Тема № - 138 Коментар № - 7937 Морис Фадел - 2015-03-05 10:46:50
Морис, така става - когато сме кратки, няма как да не говорим наедро. Мисленето - и по-краткото логическо, и по-дългото, което наричам модулно, зависят от външното, и то сложно, независмо дали ни се иска наедро да кажем какъв му е статутът. Ами то няма статут, защото постоянно става вътрешно, както и вътрешното става външно. Делим на две, но показваме и тяхното свързване и значи и това, че те не са две, а едно, като не пропускаме и възможнпстта да бъдат и повече. По това, което съм започнал да казвам, то е и казано в старата версия, мисленето е постоянно менене на броя на нещата, които ни се изпречват и това е по-важното от другото, за което сте повдигнал въпрос - за зависимостта или независимостта от външното. Вярно е, че това поражда не малко самочувствие. Ама има ли по-голям извор на самочувствие от това, че аз съм именно аз? Обърнете внимание какво съм казал в края на първата версия на текста "За мисленето и логиката" - попитал съм не можем ли да бъдем малко по-неуверени по този въпрос и да забележим колко флуидно е това наше "аз".
Тема № - 138 Коментар № - 7936 Bogdan Bogdanov - 2015-03-04 15:28:38
Много ценно и необходимо допълнение към книгата. Мисленето създава усещането за самодостатъчност. Мога да мисля света, но мога да мисля и самото мислене. Това, че мога да мисля мисленето, създава впечатление, че мисленето е малко или повече независимо от външното. Но проф. Богданов обръща внимание именно на външното като посочвано и проектирано от мисленето. Един въпрос, с който може да започне разговора, е за статута на външното. Дали то определя мисленето, дали е координата, спрямо която мисленето се отнася, или мисленето по-скоро го ползува като средство за саморазгръщането си?
Тема № - 138 Коментар № - 7935 Морис Фадел - 2015-03-04 09:34:44
1 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 63503

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92713

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13583

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16745

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39222

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17229

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26004

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24751

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20389

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28011

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA