Има твърдения, които казват нещо определено, но има и други твърдения, които, казвайки нещо определено, имплицират в него и второ твърдение. Оттук следва и работният извод, че във всяка речева среда има и безспорно еднозначни, и повечезначни твърдения, които за улеснение свеждаме до двузначни.

По двувидов начин могат да се разберат работно и еднозначните твърдения. Първият техен вид са твърденията, че едно нещо (обикновено посочимо и пред погледа) е именно то и че един факт е именно този факт. Като казвам “факт”, имам предвид случилото се раждане на дете или случилата се опустошителна буря, а и всичко безспорно като това, че този мъж и тази жена имат три деца.

Еднозначните неща и факти обаче са такива в практическата среда, в която живеем и чиято еднозначност се поддържа и от нашата всекидневна реч. Затова и в случай, че реагиралият практически започне да реагира теоретично, еднозначните неща и факти могат да станат повечезначни, да се умножат, а и всяко от тях да се нарече и с други имена.

Да, но е така в идеалния план на парадигмата “теоретично-практично”, докато в по-реалния план на човешкото всекидневно говорене и действане теоретичното и практическото са примесени така, щото и в най-практическото разбиране има и теоретични моменти, а и в най-теоретичното разбиране са налице и практически основания.

Което с особена сила важи за реалните човешки речи, в които теоретичното и практическото са винаги насложени и значи примесени в една базова реч-език, ползваща и същите думи и фрази, но и същите речеви функции, които ползват и примeсените в нея теоретическа и практическата реч.

Но да оставим настрана думите и фразите и да обърнем внимание на речевите функции. Най-важната между тях е реферирането - всяка човешка реч реферира към нещо външно, също и в случая, когато то е и вътрешно като особеностите на речта. Разбира се, всяко по-дълго рефериране е поне двойно – означават се и отделни неща, но винаги се означава и едно или друго по-голямо нещо, свързано с тях.

От което изглежда следва особената реакция на т.нар. практическа реч. Тя иначе вярва на онова, което означават думите – и на означаваните неща и факти, и на означаваните непосочими положения. Без да се разсейва в тяхното коментиране, нашата практическа реч поддържа основното значение, като го свързва неотделимо и с думата, и с означаваното нещо. Което сливане на думите с техните значения и означаваните неща наричаме реифициране.

То не е толкова невинно, колкото изглежда. Защото пренася и поддържа идеологията на практическото разбиране на свят. Прекарвайки толкова време в едно или друго всекидневие, неусетно за самите нас започваме да следваме тази идеология и тя заработва в динамичната структура на нашите личности. Не че не се влияем и от други опити. Повечето от нас ползват усвоени професионални опити с други разбирания за свят. Но колкото и да се примесват в несъзнатото на нашия практически опит, те така и не успяват да поставят под въпрос неговата визия за свят. А тя в какво е проявена?

В това, че както в нашия език-речник всяка дума има основно значение и този наш език-речник е устроен сумативно, по подобен начин механично-сумативно е устроен и нашият свят, който поради двете думи “пространство” и “време” се дели на пространство набор от отделни неща и на време наниз от събития-факти. Което до какво води? До това, че бидейки дълбинност от несъзнато, върху което се развива и съзнато, нашето разбиране-говорене е двойствено.

Ние смятаме, че разбираме и изследваме с нашето съзнато, което обаче, колкото и чисто теоретично устроено да ни се струва, се опира и на представената несъзната практическа визия за свят. Оттук произтича и не незначителното последствие, че никоя теория не е без примес от практически основания и никоя практика не е и теоретично ненасочена.

Този възглед все още не се споделя. Към което се добавя и втора липса. При гъмжилото от математически подходи в нашата съвременност продължава да не е разработен метод за точно определяне на дозите на теоретичното и практическото, които се преплитат в реалните практики и теории. Прави се друго - това преплитане сублимативно се превръща в пълно отделяне на теоретичното от практическото, като всяко от тях в зависимост от случая се смята за коректор на другото.

Ето какво стана дотук в текста. В началото влязох в работно полутеоретично-полупрактическо разбиране за двата вида еднозначни твърдения във всяка човешка среда. Твърденията по първия вид, отнасящи се за нещата и фактите, доведоха до изказания принцип, че всяко реално разбиране е устроено като примес на теория и практика. Независимо, че има само рамков вид и не е разработено, то би могло да се използва поне ориентировачно за по-вярното разбиране на втория вид еднозначни твърдения.

Този втори вид визира принципите, които са нещо просто и еднозначно. Да, но основанията за това не са едни и същи при двете групи от хора, които смятат така. В първата група, която е многобройна, влизат и редови хора, и изследователи. И едните, и другите смятат, че принципите съществуват реално. Поради което и едните, и другите не се колебаят да подчиняват реалните неща на принципите. Спокойно може да се каже, че повечето хора правят именно това – стараят се да подчинят нещата и фактите на определени принципи.

Втората група е малобройна. В нея влизат учени-рационалисти, които са и номиналисти. Последното означава, че за разлика от своите колеги реалисти те смятат, че принципите не съществуват реално, а са човешки когнитивни форми. Което и позволява принципите да бъдат прости еднозначни положения за разлика от реалните неща, които се разбират чрез тях и които не са идентично на себе си съществуващо, както смятат реалистите.

А какви са? За една още по-малка група номиналисти, отнесени към принципите, реалните неща са многопринципни многозначни образувания. Такава горе-долу е и моята теза. Добавям не случайно “горе-долу”, защото в тази иначе номиналистка теза има и примес от реализъм - аз смятам, че макар и силно видоизменено, нещата носят в себе си принципите и значенията, с които ги разбираме.

Колкото и да усъвършенствам своя изказ, няма да мога да изкажа теоретично убедително това положение, тъй като и то е компромис между теория и практическо разбиране. Този компромис валидира именно това - разликата между мисленето за принципите, които не съществуват и затова се смятат за еднозначни, и повечезначните реални неща и факти, които са такива, защото съществуват реално.

Кое е теоретичното, примесено в това практическо разбиране? Прекалено твърдото отделяне на принципите от реалните неща. Но по-добрият отговор налага и добавката, че прекалено ясното отделяне е проява и на практическо разбиране. Така че по-доброто по-съответно истинно разбиране, е че първото и второто са преплитащи се и разменящи местата си гледни точки. Теорията и практиката са антонимни действия-разбирания, когато се разбират по принцип. Но в плана на реалното и на реалната реч, която го представя, те са свързани и едното не само прилича на другото, но може и да се изказва с неговия смисъл.

Същото това преплитане на по-теоретично и по-практично засяга и принципите на човешкото мислене, говорене и писане, тези три различни човешки действия, които са различни като думи, но в реален план са свързани едно с друго. Независимо дали се отнасят поотделно или общо и за трите действия, тези принципи осигуряват едва ли не най-святото в човешката среда – смисъла, свято дотам, че за него дори не си позволяваме да твърдим какво е.

Но какво е все пак смисъл? По косвения отговор на логиката смисълът е убедително времево свързване на едно с друго. Ако речем да продължим и нататък, смисъл е нещо да е свързано с причина и цел, но и с това да е в мрежа от повече неща и чрез нея да е зависимо от контекст-среда.

Тези правила за постигане на смисъл се отнасят и за нашата работна схема-модел за речева среда с нейната алтернатива на еднозначно и двузначно твърдене. Бихме искали и в реалните си проявления те двете да са ясно разграничени, но е така само в принципа на класирането им в два различни вида. Иначе, колкото по-реални са случаите на твърдене на нещо, те са толкова по-примесени в него.

Така че практическата гледна точка ни налага да работим с еднозначни принципи, но не и да вярваме, че те се реализирани точно такива, каквито са, в нещото, което се разглежда чрез тях. Същото се отнася и за самото нещо. То е отделно само по принцип. Иначе реално е свързано с други неща и като се променя и само, и заедно тях, образува с тях относително цяло, което и то не е само независимо, а влиза в отношение и със среда. Това е и агентът на двузначността, защото всяко нещо може да се разглежда и само по себе си, но и свързано, т.е. може да се разбира и еднозначно, но и двузначно, и то по различни начини. 

Така че, ако се наложи да се изкажем практически за нещо, можем да постъпим еднозначно. Но и мисленето, и говоренето, и писането са устроени така, че могат да продължат и по-надълго и да представят и изброеното по-горе в ред от твърдения. В това вече по-дълго модулно изказване, естествено, нещото може да стане и друго и да се нарече и с друго име. Което и повдига въпроса кое прави възможни еднозначните твърдения за едно нещо и за един факт, ако съществуващото е винаги заедно с друго, винаги е в среда и винаги е променливо и двузначно.

Първо това, че краткото еднозначно е необходимо, за да може да се премине и към дългото двузначно или повечезначно мислене-говорене-писане за същото, при което то става и друго. Има и второ основание. То е, че в този момент сме във временен малък свят, в който сме в отношение с това нещо. Затова и се абстрахираме от неговата променливост и свързаност с други неща и можем и да сметнем практически, че нашата реч е добър инструмент за неговото назоваване, а и че сме направо в света, в който имаме работа тъкмо с това нещо.

Което е невярно и в този смисъл, че като посредничи между нас и нещата в света, речта посредничи и между нас и някакви други като нас, които си служат със същата реч и които, въпреки че в този момент не са тук, са все пак тук косвено чрез речта, с която си служим. И то заедно с тях ние си служим с тази реч не само, за да назовем нещо външно, а и за да си послужим и с наличния в речта двоен модел за свят, съставен от образа-модел на нашия малък по-човешки свят, чрез който можем да погледнем и към другия по-голям и по-трудно разбираем.  

Навсякъде и във всичко двойности. Постоянно говорим за едно нещо и по една тема експлицитно като за идентични на себе си, съществуващи обективно и значи имащи същности, но имплицитно правим и друго – сравняваме и различаваме това нещо и тема от друго нещо и тема и твърдим, че едното е по-добро от другото. А как го внушаваме, като не говорим за него? Посредством някаква реторика, ако говорим, някаква стилистика, ако пишем, или някаква емоционална нагласа, ако мислим.

Затова и твърдя, че никой устен, писан и мислен текст не е само текст в тесния смисъл на думата, а винаги е съпроводен от контексти, които текстът мъкне, наслагва и включва в своето неравномерно протичане. Ако можехме да сме сигурни в аналогиите, бихме казали, че когато правим това добре, мислим, говорим и пишем полифонно, т.е. така, както звучи протичането на една соната на Бетовен и на един етюд на Шопен. За постигането на тази полифонност в човешката речева среда са на разположение и едри дискурси.

Ето и двете противоположни грижи на двата дискурса на научната и умишлената логическа реч и на речта на поезията и литературата. Първият отстранява полифонността на смисловото наслояване и на неравното протичане на текста, а вторият се опитва в обратното -  запазва това наслояване и смисловата “мелодия” на протичането на текста. Не че те винаги успяват да постигнат това във висока степен.

Към правеното от тези два дискурса е редно да се добави и усилието на третия голям дискурс в човешката речева среда – на всекидневното говорене. Казвам само най-общото - то без никакво колебание борави и със смисловото наслояване, и с неравността. Което е не укор, а похвала. От тази иманентна похвала последва и онова, което направих в книгата, която публикувах наскоро, като въведох компромиса между всекидневното и по-теоретичното говорене-мислене и го нарекох “редово”.

Редово е всекидневното говорене-мислене, което осъзнава своята двузначност и неравност, а и своята двулогичност - естественото редуване на еднозначната логика на краткото казване с модулната логика на по-дългия текст. На възможността за такъв компромис се основава и моето убеждение, че т.нар. редово говорене-мислене влияе положително и на научно-философското говорене-мислене, а и на това на логиката в тесния смисъл на тази дума.

Което не пречи да се отнесем позитивно към коментирания теретико-практически принцип да се прави разлика между еднозначните принципи, които имат инструментален характер, и по-реалните неща и положения, които се разбират посредством тези принципи. Но защо казвам “по-реалните неща и положения”?

Защото те не са самите реални неща и положения, а са вече проникнати от едни или други принципи. Както нещата и положенията, които разглеждаме като неща, са вече моделирани речево, така и принципите, с които ги разглеждаме, при цялото ни старание да бъдат чисти и еднозначни, са вече нападнати от примери, които са ги уточнили и, така да се каже, са ги примъкнали към себе си. Така че някой може да говори само за принцип, но примерът може да е залепнал смислово за принципа и това да не е самият принцип, а залепналият за него пример, който го прави по същество относително реално нещо.

Това впрочем се случва много често, когато се обсъждат принципи. Не друго, а именно осъзнаването на това обичайно смесване на принципите и когнитивните парадигми с примерите, които потвърждават тяхната валидност, би стимулирало според мен по-доброто научно мислене-говорене.

В книгата, която публикувах наскоро, ту правя това отделяне, ту се отдавам на удоволствието да покажа напразния опит да се отделят принципите от нещото, което се обсъжда чрез тях. Така или иначе, и двете словесни действия са речеви игри, защото в по-реален план принципите и нещата са винаги свързани и могат да се отделят само частично и условно. Каквото и да правим, можем само да внушим реторично на другите и себе си, че представяме именно това.

Никога обаче - също и със средствата на изкуството, не можем да представим нищо определено съвсем адекватно. Защото мисленето-говорене-писане е и разбиране, а разбирането винаги спира до нужна сега и тук истина.

Ние не уточняваме разликата между мислене и разбиране в това мислене в широкия смисъл на думата, което, нека да повторя, също като мисленето в тесния смисъл на думата, няма как да не спира до определена истина, понеже няма как да не зачита една или друг външна ситуация-среда-контекст-свят, а и няма как и да не я замества с модел, който хем да я сочи, хем да я подобрява, като я прави така и по-разбираема.

Та какво са, казано в заключение, мисленето в тесния смисъл на думата и логиката, разгледани по-надълго в това есе? Те са две действия всяко със стойност и само по себе си, но и в отношение към другото, което добавено към него, го остойностява от своя гледна точка и така като че ли му намалява стойността, но всъщност парадоксално я потвърждава, защото, гледано по-общо, едното все пак не може другото.