Задачата е да се направи теоретичен обглед на значенията на думите “теория” и “практика” и свързаните с тях идеи и външни прояви, като се обърне внимание и на антонимията “теория-практика”, с която се означават два като че ли противоположни опита и същевременно възгледи-знания и дейности в човешката среда. 

“Теория” и практика” са старогръцки думи. При оформянето на нашия книжовен език те проникват не от старогръцки, а по всяка вероятност от неговия изкуствен наследник катаревуса. Двете думи-идеи, а и противопоставянето, означавано от тях, отначало се ползват от по-високите говори, но проникват и в по-ниския език и стават редови думи. Така или иначе, понеже са чуждици, значенията им на български не се поддържат от други думи от същите основи. 

Това е и различното в тяхната употреба на гръцки, в който старогръцкото “теория”, пазено и днес, кореспондира и с други две пазени старогръцки думи - theoro (“гледам, наблюдавам”) и theoros (“зрител”). Подобно кореспондиране става и между двата синонима praktiki и praxi, с които се изразява “практика” на гръцки, и старогръцко-новогръцкото pragma (“работа, нещо”). Тази разлика между български и гръцки убеждава, че и в случаите, когато образуват понятия, както е при “теория” и “практика”, редовите думи са винаги в отношение с други думи, което повлиява на техния смисъл. 

Между български и новогръцки обаче има и важни прилики. Първата е, че “теория” и “практика” са и понятия, и редови думи. Втората е по-общото положение, валидни във всички езици - че редовите думи са речниково многозначни, че клонят към едно значение в по-кратките си употреби, но че преминават и в повече значения в по-дългите изрази. Оттук следва и нуждата при обгледа на значенията на “теория” и “практика” тази речева динамика да се отчита, тъй като тя поражда и трите категории думи в един език. Тези три категории са редовите думи, термините-чуждици и редовите думи, образуващи и понятия.   

За речевата динамика   Започвам с втората категория на думите-чуждици, означаващи едно или друго особено, което не е предмет на всекидневния опит и се разглежда от специалисти. На тези думи, които са само понятия, казваме термини. Разбира се, много термини проникват в говоримия език и придобиват статут и на редови думи. Първата категория на редовите думи  е много голяма и се дели на подкатегории. Една от тях са и старите чуждици, които се употребяват и като редови думи. Именно в тази подкатегория влизат “теория” и “практика”. 

Но тя, както принадлежи на първата категория на редовите думи, така и посредничи към третата не малка категория думи в езика, които са и редови думи, и понятия. Ясно е, че тази двойственост в употребата може да се случи на всички редови думи. Тя се случва особено лесно, ако думата не означава нещо посочимо. Тогава нейното основно значение клони към това да стане понятие. Така или иначе, понятията са нещо силно променливо в един език. Оттук и лошото последствие, че определени важни думи като “държава”, “общество”, “наука” и “човек” внушават с основните си значения, че са понятия, без да се употребяват като понятия.

Това е и сложното в тази трета категория редови думи, които са и понятия - че едното и дргото се определят от обстоятелствата на говорене, а и от самия говорещ. Това е и големият недъг на хуманитарното говорене, че то често ползва тези думи-понятия като редови думи, без да ги определя и без да се отнася към тях като към понятия. Въпросът е дали това е недостатък и пропуск, или е белег, че научното говорене не може да бъде изцяло научно, защото е и говорене изобщо. 

По-горе казах, че редовите думи имат тройна смислова проява - че са многозначни, че клонят към едно значение в по-кратките казвания, но и че възстановяват многозначността си в по-дългите изкази и текстове. Тогава в какво е разликата между еднозначността на редовите думи и понятията? В това, че понятията, които са всъщност укрепени основни значения, се определят. При определянето основното значение става субект, който се свързва обяснително и с друго значение. 

А как е при редовите думи? Те са иначе многозначни, което е регистрирано речниково. Употребени в по-кратък израз, те стават ситуативно еднозначни. Тази ситуативност обаче не се осъзнава и еднозначността започва да се смята за траен белег на думата. Което не се съобразява с доброто теоретично знание, че значението е отношение, определяно от контекста на изказа. Затова и значението може да е едно, но и да се умножава в по-дългите изрази и текстове, които да налагат и употребата на други думи (значенията са думи), а и да реферират към повече предмети. 

Стабилната еднозначност на думите е класическа проява на практическото речево съзнание, което вярва, че нещата в света са идентични на себе си и че няма разлика между думите, значенията и означаваните неща. Ползваме учен термин за назоваване на тази идея. Наричаме я реификация. Интересното обаче е, че речевото реифициране се стреми към същото, към което се стреми и употребата на понятията – към едно значение. Но има и съществена разлика. Реифицирането постига тази еднозначност със сливане на думата, значението и нещото. 

Докато при понятието думата, с която то се нарича, самото понятие и означаваното нещо не се сливат, а, първо, съзнателно се различават, след което, ако се налага, се свързват и дори сливат, но отново съзнателно, а не поначало, както е при реифицирането. Но какво налага съзнателното редуване на различаването и сливането вътре в едно и също твърдение, когато една редова дума е понятие? Променящите се външни обстоятелства на говоренето, но и неговият вътрешен ход, в който реферирането се допълва от рефлектиране. А значението много по-малко се задава от реферирането и много повече се произвежда от рефлектирането, което може да го постави под въпрос и да го промени.

Затова и то може да се отделя от думата и нещото, което е и един от двата основни акта на по-теоретичното разбиране. Същевременно значението е и някак свързано с думата, а и със самото нещо. Това е и външното основание всекидневната реч да нарича “значение” и значението на нещо, но и самото нещо. Затова и аз твърдя, че отделянето на значението от нещото, а и от думата, с която се означава това нещо, като първи ход и тяхното свързване като втори ход е нормалното протичане на едно по-пълно разбиране на нещо.  

За съжаление това не е общоприето. Смята се, че е конкретен научен подход в семиотиката и езиковата семантика, но че и в този случай то е проявено в различаване, а не и в свързване-сливане. Знаем защо се смята така. Защото според утвърдената практическа представа науката е по-различително обяснение в сравнение с всекидневното разбиране. Вярва се, че именно на тази по-голяма различителност се дължат научните открития. Да, но те се дължат и на обратното – и на необичайни за всекидневното разбиране оприличавания-свързвания. Проблемът е, че дори това да се приеме, ще се сметне в добавка, че и едното, и другото – и по-тънките различавания, и необичайните оприличавания-свързвания-правения на нови обекти, са прояви не на друго, а на самия интелект, рожба на научния метод. 

Да, но е така само външно. Различаването и оприличаванета-свързване имат и вътрешното битие на функции на човешката реч. За съжаление, в духа на всекидневното практическо разбиране, ние мислим за речта си предимно пасивно реферативно-различително и не обръщаме внимание на нейната активност да свързва съществуващи предмети, да създава нови обекти и да проектира възможни светове и реалности. 

Още по-малко съзнаваме, че в полето на нашата речева активност влиза и смисловата тяга на отделните думи в езика, усилвана и от по-едрите динамики на синтаксиса на по-дългите изрази и изреченията и дискурсите, които са също налице в човешката реч. Е, те са като че ли по-забележими. Но, така или иначе, и те тръгват не от друго, а от смисловата тяга-енергия на отделните думи. А тази т.нар. смислова тяга-енергия от какво се захранва? 

И от основното значение на думата, което е и нейната податка за понятие, но и от другите по-имплицитни значения на тази дума, свързани в нейната смислова аура. Добре говорещият езика непременно ползва тази аура - тя захранва и основното значение на думата, но е и модел за малък свят. Гледано по-формално, смисловото поле на отделната дума е устроено като синонимен ред от значения, а и от набелязана в него антонимия. 

Да, но когато се говори, пише и мисли, думата никога не е една. Думите са повече, техните смислови полета се свиват и думите се свързват по няколко в други полета, които се редуват и наслагват в общия смислов поток. В тези други полета се пораждат същите синонимни и антонимни отношения както между значенията в смисловото поле на отделната дума. 

Пораждат се и други отношения - на времева и пространствена основа, които прерастват и в модели за възможни реалности и светове. Така и в полетата на отделните думи, и в повечесловните полета, и в дискурсите, и в текстовете, езикът развива и предоставя на говорещия голям брой модели за възможни реалности и светове. За да можем да бъдем в някакъв външен свят и в някаква външна реалност, бидейки словесни същества, ние не просто сме в тях и установяваме, че сме, но и ги доправяме, а и правим, опирайки се на моделите, които ни предоставя нашата реч. 

Казаното за смисловите полета на думите и т.нар. повечесловни полета е усетен умозрителен, значи и теоретичен опит, а не научна теория. Теорията трябва да бъде легитимирана с изследване на факти и метод. Доколкото съм осведомен, освен за повечето значения на думите и синонимите и антонимите, за така представените смислови полета все още няма научни заключения, нито специализирани речници, които ги описват.

За значенията на “теория” и “практика”   Както вече казах, “теория” и “практика” означават основно два типа опит и знания в човешката среда – едните теоретически, а другите практически, и два типа човешка дейност, която се обслужва от съответните опити и знания, но и води до тях. Затова и като думи, и като основни значения-понятия “теория” и “практика” влизат в дихотомно отношение и опозиция. Опозицията може да бъде пълна, но може да бъде и частична, което означава, че нещо може да опосредява теорията и практиката. Което и повдига въпроса дали пълната опозиция съществува реално? 

Моят практически инструментален, а не теоретичен отговор е, че пълната опозиция е предимно когнитивен инструмент, който не съществува или, казано по-точно, съществува слабо реално, докато реалните опозиции са винаги частични и опосредени. Това различаване е с практическа цел, но то е и белег на теоретизиране. Което и налага съобразяването му със знанията-понятия, коментирани в предишния раздел, и по-точно със знанието, че “теория” и “практика” са редови думи, и понятия. Те си приличат и по това, че означават непосочимото на двата основни типа човешка дейност, които се разбират дихотомно. 

Същевременно в това тяхно проявление се забелязва и разлика. Гледано по-тясно практически, “теория” е нещо мислено, говорено или написано, докато “практика” освен текстове означава и поставяне-постигане на видими или невидими цели, а и правене на видими и невидими неща. Това води и до словно-смисловата разлика, че при “практика” и редовата дума, и понятието сочат споменатия тип човешка дейност, докато при “теория”, гледано развойно исторически, като че ли не е така. 

Старото метафизическо понятие за теория означава “пълно знание за човека и света”, докато съвременната теория се свързва с една или друга наука и представлява частично и променимо знание. Това обаче не пречи на съвременната редова дума “теория” да пази универсалния смисъл на старото понятие. Като редова дума “теория” продължава да означава непроверено сигурно знание. Единственото променено е, че то е не общо, а лично и индивидуално. 

Такъв е и съвременният всекидневен смисъл на “теоретизиране”. Казва се укорително, че вместо да говори конкретно някой теоретизира. Един вид се отсъжда, че практическото конкретно действие и говорене са по-добри от теоретическото говорене-губене на време. Гледана семантично, тази отсъда е тавтологична пълна опозиция, в която се твърди, че теорията е теория и практиката практика и че те двете нямат нищо общо помежду си.

Интермедия за моя подход   Започнах обещания обглед на значенията на “теория” и “практика” по умозрителен начин, опирайки се на знанията, с които вече разполагам. Това противоречи на обичайното вчитане в научната литература и обичайното опиране на казанато от авторитети. Понеже много често то е само опиране и коментиране на казаното от големите други и понеже само бележи включване в тяхната среда, аз го заменям с по-свързано разсъждаване. Което поражда проблеми. Първият от тях е рискът да се открие нещо, което е вече открито. Но има и втори по-голям проблем.

Обичайното научно реагиране на казаното от други, преди да е белег на научното говорене, е белег на човешкото говорене. То е израз на общуване, зачитащо човешката среда, полагане е, че в нея има и други мнения по обсъждания въпрос. Така е, но това зачитане на другите мнения, по-рядко зачита повече мнения. По-често то избира едно авторитетно мнение и се съобразява с него. Така че говорейки по някаква тема, почти винаги сме в сравнителна позиция. Открито, но по-често скрито, представяме нашето мнение като по-добро от нечие друго, което се радва на одобрение. Такава е външната ситуация и на другите говорения-твърдения по някакъв въпрос, такава е тя и в този текст. 

Претендирам, че говоря лично и наистина го правя, тъй като онова, което вече съм усвоил, съм го усвоил и то е станало мое. Но то е и присвоено. Оставям настрана другото, което вече е толкова мое, че съм му забравил източниците. Но в казаното по-горе съм в споменатата сравнителна позиция към значителен текст по темата, който принадлежи на Ханс-Георг Гадамер. Почти всичко казано по-горе по темите “теория” и “практика” съм заел от този текст на Гадамер.  Единственото, по което влязох в разногласие, е, че старата метафизическа идея за пълното знание е останала в миналото. 

Аз смятам, че тя е налице и в редовото значение на думата “теория”, и не е изличена и в научната теория. Защото частичността и променливостта е само едната от основните прояви на съвременната научна теория, която се редува и комбинира и с другата - на метафизиката и умозрителността. Трудно може да бъде другояче, защото всяка научна теория е и човешко говорене. Поради това и реално няма и не може да има ясно разграничение между научното и редовото човешко разбиране. 

Статията на Ханс-Георг Гадамер  Тя е озаглавена “Теория, техника, практика” и е публикувана за пръв път през 1972 г. По-късно Гадамер я включва в своята сборна книга “Загадката на здравето”, публикувана в 1995 г. и преведена от немски на български и издадена от НБУ в 2014 г. Изяснявайки разликата между старото и съвременното понятие за теория, в споменатия текст, който е уводен в посочената сборна книга, Гадамер твърди, че днешната теория е вече научна и че съвременната научната теория не е пълна и крайна като старата метафизическа, а и че днешните и научна теория, и практика, се приближават една към друга и си посредничат чрез техниката. 

Така създателят на философската херменевтика поставя косвено под въпрос възглед на своя учител Хайдегер по въпроса, като вижда в техниката, днес бихме добавили и технологията, основният виновник за съвременното приближаване на теорията и практиката. В духа на своя реализъм Гадамер предлага и пълна картина на съвременната научна проблематика, като показва нейните колебания и по други в миналото напрегнати опозиции, чиито страни днес са значително приближени. Аз приемам тези заключение и ги ползвам в казаното по-горе. Реалистичното историческо разбиране на Гадамер обаче, което обяснява впечатляващо вярно и стремително нарастващата съвременна човешка среда именно с това приближаване на научната теория и човешката практика, се опира и на неприемливи за мен идеализации. 

Първата от тях визира научната теория. Гадамер похвално я нарича частична и променяща се, което е, общо взето, вярно, и й противопоставя и една съвременна като че ли също променяща се и следваща промените на научната теория практика. Което е вече по-скоро желано. Съвременната практика е нещо множествено. Има практики, които следват променливите и ненастроените радикално научни теории. Но има и практики, които не се съмняват в пълната истинност на научните теории, а и ги радикализират допълнително. Както вече казах, според мен едното върви заедно с другото, като те двете и се наслагват, а и се редуват и в речта, и в поведението на един и същ човек. 

Същото се отнася и за научното знание. И то в едни случаи е частично и нерадикално, а в други случаи претендира за обхватност и универсалност, което става и в речта, а и в поведението на един и същ учен. Така че това, което твърди Гадамер в своята статия от 1972 г., е желана оптимистична картина за съвременността, изпълнена с вяра в прогреса, и не отговаря на по-реалното положение. То е неравност, в която миналото и съвременността съсъществуват. 

Реалният прогрес е нещо кривуличещо и поради ред други основания, но и поради това, че науката не е само в боравенето с измеримите поради напредването на техниката и технологиите факти и фактически положения и не е само в усъвършенстването на научните методи. Науката зависи и от речта, и то не пряко от осъзнаването на нейните функции на рефериране и рефлектиране-правене, а от насложените върху тях частични разбирания-идеологизации, които усложняват тези функции и пречат те да бъдат осъзнати. 

Taка или иначе, в по-реален план, всяко човешко говорене, мислене и писане е зависимо от ситуацията, в която се случва. Един учен може да има своите моменти на прекалено практическо радикално разбиране, а и по-лошото да го примесва в като че ли по-доброто научно теоретично обясняване. Същото се отнася и за редовото човешко същество. Без да има нужната подготовка, то може в определен момент да теоретизира по професионален въпрос обхватно вярно без това да бъде с положително последствие за другите моменти в неговото човешко разбиране и поведение. 

Ние казваме практически, че някой е можещ и умен и без да уточняваме в какво и за какво, искаме, също практически, той да е такъв за винаги и във всичко. Това ни желание е и свършена работа. Желаем да не си губим времето с трудността да визираме по-точно, че същото се променя и бидейки то, е различно от себе си. Това е и мотивът да предпочитаме то да не се променя. Оттук и последствието да заменяме по-сложното реално с една или друга негова по-трайна проява, която е само коефициент пред скобата на неговата винаги по-дълга и по-сложна формула.

В ценната статия на Гадамер има реалистични заключения с изключителна стойност. Това, което не е налице, е съзнанието, че основните значения на думите, а и понятията “теория” и “практика” са общи когнитивни положения, които съществуват слабо. Така че в съвременното приближаване на научната теория и практиката, което е представено вярно, има и минимално по-трайно теоретично положение, което не се обсъжда. То е, че и в миналото, и днес по-реалното теоретично не е напълно теоретично, както и че по-реалното практично не е само практически устроено. 

Защото реалната теория опира до конкретен контекст, който я спира в определени пунктове, а реалната практика, макар и тя да е зависима от определена външна ситуация, понеже се прави от живо говорещо човешко същество, то пък поради това, че ползва реч, колкото и да е тук и сега, е по някакъв начин и навсякъде и винаги и в определени моменти постъпва и универсално умозрително теоретично. Така и Ханс-Георг Гадамер е създал този полезен текст, но за да бъде ясен, а и за да означи своето тогавашно битие, се е опрял и на идеализации и еднозначности. 

Както вече казах, за мен е особено неприемливо, което означава и невярно, че старото метафизическо всезнание е останало в миналото. То е налице и днес, и то и в научното знание, и във всекидневния опит и човешката практика, макар и не в този обем и обхват, който е имало в старата метафизическа философия. Парадоксът е, че именно сферата на разбирането, което е собственият предмет на херменевтиката, е звеното, което свързва идеализираната от Гадамер съвременна частична и бързо променима научна теория с практиката. 

Първо, реалната научна теория, особено в хуманитарната област, никога не е само обясняваща и интерпретираща. Тя е и разбираща, т.е. и приключваща с истината на някаква приложеност. Но и, второ, самата практика никога не е само прилагане и дълго поправяне на онова, което се прилага. Тя е и разбиране, което приключва с едни или други нужни истини. Което впрочем на няколко места е казано от Гадамер. Но моята позициая е по-радикална. 

Аз смятам, че, гледано по-реално, практиката е и теория, изчистена от колебания и бъдещи намерения, която се поправя с противоречия, с нова практика и протичащи човешки отношения. И на свой ред смятам, че и съвременната научна теория  е и практика на конфликти и коригирания и също на човешки отношения, които са и външният контекст на онова, което обуславя добрата научна теория. Ясно ми е, че Гадамер е разбрал прогресистко-исторически това приближаване на научната теория и съвременната практика. Затова и говори за второто просвещение, което се наблюдава в нашата съвременност. 

Но според мен това приближаване на теорията и практиката е последствие от съвременното отваряне на човешката среда и от повсеместното усилие на тази съвременна среда да стане реално единна. Това обаче е по принцип несъществимо, защото умозрителността и спекулативното винаги ще пораждат като коефициент във всичко, което правим и мислим, старата метафизика, т.е. старата само идеално единна среда. 

Колкото и да се приближават исторически една към друга, “теорията” и “практиката” са само опозитивно начало, което и при научното разсъждаване, и при практическото разбиране преминава в неравно пълнене с реалност. Това може да се представи исторически, но не може да завърши реално. Единното човешко може да се постигне само идеално, както впрочем го постига и Гадамер, като се опира на ползвания от всяка редова реч реторически аргумент на “ние”, който, естествено, ползвам и аз, когато говоря накратко. 

Разбира се, че може да се каже накратко, че всички ние, които сме живи днес, живеем в съвременността. Но, така или иначе, едни от нас са повече, а други по-малко съвременни хора, което се отнася и за човешките групи, и за всеки поотделно. Всеки има моменти, в които е повече съвременен, и други моменти, в които не е.  Затова и твърдя, че метафизиката не може да отпадне. Може да остане в миналото голямата пълна метафизическа теория, но не и самата метафизика, защото тя е във всеки от нас. Всеки примесва в своето разбиране една или друга умозрителност, тъй като винаги има въпроси и неща, в които е неук. 

Е, като цяло това постоянно се коригира, защото изпадаме и в моменти на свързване с други хора в обществени протичания, в които моето прераства в едно или друго по-общо. Което е и изворът на прогресизма и вярата, че можем да достигнем и до най-общото “ние”. Но не можем, защото поради телата си, а после и поради винаги някак отелесените си личности сме постоянно извън желания обществен опит на това най-общо “ние”. Докъдето и да стигне поради напредъка на технологиите, това “ние”, първо, ще е закачено за по-дългия опит на вселената, но и, второ, и за всеки от нас ще има и избор между повече възможности.

Заключение и изводи  Посоката,  в която тръгнах в тази критика, е погрешна. Няма и не може да има текст, който да е абсолютно идентичен на себе си и да бъде трайно рефлективно убедителен. Понеже се свързват и с външни контексти, всички текстове са не само рефлексии, те и реферират, а и са вярвания. 

Това се отнася и за статията на Гадамер. Той вярва в научния напредък и общото напредване на човешката среда, които за него са като че ли постижими идеали. Съответно на това той вярва и в ясното слово, което може да каже и обясни. Така че става дума за почитана картина на съществуване в съобщество. Аз критикувах по-горе именно тази картина, като в хода на критическата реторика, в която изпаднах, стъпих на моята картина на съществуване, която е различна от тази на Гадамер. 

Единственото малко предимство в моя полза е, че аз я осъзнавам и дори се опитвам да я отделя от онова, което казвам по темата за теорията и практиката, докато в статията на Гадамер темата, по която той говори, и неговата картина за съществуване са реторично свързани. Е, стремя се да различа едното от другото, но дали го постигам? По-скоро не успявам и те двете остават свързани. Така че моята т.нар. картина на съществуване е налице в изводите и заключенията, които правя. А те са:

1. Че теорията и практиката са два противопоставени типа човешки опит, разбиране и действане, които заедно с редовите думи, с които се означават, и значенията и понятията, с които се свързват, са преди всичко друго когнитивни инструменти, а не реални положения. Реално те съществуват слабо. Така слабо съществуват и науката, и научната теория сами по себе си.

2. Що се отнася до реално съществуващите теория и практика, доколкото може да се каже накратко и наедро, те винаги са сложни съчетания на някакво теоретично и някакво практическо и разбиране, и опит, и действие в дози, за които не разполагаме с метод и речева различителност, за да ги определим по-точно.

3. Теорията има много белези, които реално не се проявяват всички поради казаното по-горе, че реалната теория е винаги и някаква практика. Поради същото в научните теории рядко и по изключение е проявен и формилираният основен белег на теоретичното говорене - съзнателното речево различаване между думата, значението и нещото, което се обсъжда, и тяхното също съзнателно свързване в хода на едно и също разглеждане. 

В една по-оптимистична насока може да се вярва, че те двете – чистата теория и чистата практика предстои да се постигнат в човешката среда. Както вече казах, моята картина за съществуване, собствената ми жизнена платформа, която не мога да преодолея и която е в основата си скептично реалистки настроена, се намесва и постановява, че това по-скоро няма да се случи.

Така е. Мислим, че само художниците, композиторите и писателите са творци. Но по неизбежността на особената картина на съществуване, която ни налагат и нашите тела, а макар и променена, и нашите интелекти, ние всички, когато казваме нещо по-дълго, сме тръгнали вече по пътя на творенето.