Работя по превода на “Диатрибите” на Епиктет, които ще се появят в поредицата, започнала  с второто издание на превoдa на Петър Димитров нa “Историята” на Херодот. В тази поредица ще се появят още три превода - на Георги Гочев на “Държавата” на Платон, на Владимир Маринов на “Никомахова етика” на Аристотел и второто издание на “Политика” на Аристотел в превод на Анастас Герджиков.  От дълги години се грижа да се появяват на български съвременно коментирани антични преводи, което е в съгласие с моята университетска специалност класическа филология. Но дали и не толкова рядко не се и отклонявам от предмета на моите занимания елинската древност?

Отговорът зависи от начина, по който се разбира този предмет. Защото може да се каже и обратното – че не се отклонявам, а че напротив провеждам една от типичните прояви на древното елинско разбиране: редуктивното разширително атакуване на думите-идеи, употребявани във всекидневната среда. Платон и Аристотел не правят ли и това, не напомнят ли, че практическата всекидневност налага думите и фразите да са с ясни значения и да означават ясни предмети, но че тяхната практическа истинност се различава от по-валидната истина, изказана с повече думи, разгърната и за самия предмет, а и за неговото понятие?

Това е и основанието да свържа в заглавието двете думи-идеи “човек” и “общество”. И в елинската класика, и днес те визират цялостта на човешкия свят и силно зависят от тази двойна истинност - на краткото значение и по-разгърнатото понятие. Настроен функционално редуктивно, което ще рече търсещо и по-общия предмет, когато това се налага, смятам, че въпреки толкова многото векове, които разделят днешната съвременност от елинската класика, по определени признаци тези две думи-идеи се определят и от наличен в означаваното от тях траен обществен тип. Затова и упорито смятам, че елинската класика е вече модерно време, което задава европейската съвременност.

Този възглед не е мой и не е нов. По-новото и по-моето в него е операционалната логика на подвижното разбиране на онова, което се визира, и настояването, че, за да разберем по-пълно нашата съвременност, освен сама по себе си и исторически, трябва да обръщаме внимание и на наличното в нея по-общо, което не е чисто специфично, постигнато от нея, и е било постигано и много по-рано. Т.е. е нужно да постъпим и работно редуктивно. Именно с оглед на това съм свързал в заглавието двете думи-идеи “човек” и “общество” и така съм породил този своеобразен антоним, с който се твърди един вид следното - че човекът не е общество и обществото не е човек.

Всяка реч е и мрежа от подобни антоними, в чийто ход техният опозитивен смисъл пулсира между по-голямо и по-малко противопоставяне. По-голямото е обикновено в началото. Ако има развитие, по-крайната антонимия намалява и противопоставените две думи-идеи стават и синоними. Развиват се и думи-предикатни имена, често чуждици като “социален”, които придават общественото на отделния човек. Така или иначе, ако има човек, има и общество, а и обратно – ако има общество, има и човек. Настроен работно редуктивно, т.е. търсещ и непромененото общо, с избраното заглавие аз твърдя, че, ако нещо не се е променило от елинската класика до днес, то е антонимията “човек-общество”.

Разбира се, по-скоро усетно, но не и в употребяваните думи-идеи. Това обаче не засяга мощната дума-идея “човек”, винаги налице и в миналото, и в съвременността. Древноелинското “anthropos” e живо и в новогръцки. Но не е така за “общество”. Елинската класика не разполага с тази дума-идея. Философите вече я търсят, когато говорят за общност и държава. Впрочем “държава” e наш съвременен нанос върху двете елински думи-идеи “държавно устройство” и “град”, употребявани от Платон и Аристотел. Елинската класика не разполага и с думата-идея “държава”.

Пряката дума-идея “общество” се появява по-късно на латински, но дали Аристотел, който е толкова разгърнат по тази тема в своята “Политика”, вече не разполага усетно с нея? Така или иначе, той постъпва работно редуктивно по този въпрос в своя знаменит трактат и в името на по-общото, което го интересува, постоянно смесва държавата с обществото. Което смесване без никаква разлика е налице и в нашата съвременна позиция по въпроса, когато говорим за държавата и обществото всекидневно.

Иначе разширително по-уточнено, т.е. научно-философски, правим разлика между държавата и обществото и, разбира се, между обществото и общността. Точно като Аристотел знаем, че държавата-общество е и общност и че общността е общото на свързани със задача-цел или общо битие хора, които поради него получават и предикат-качество, че са настроени общностно, но според мен получават и допълнителен субект, който е и външно проявен. Това е героят-политик-лидер, своеобразен усилен и уголемен човек, било образец-идеал, към който се стремят редовите люде, било негативност, от която те стоят настрана.

Неслучайно, в края на 19-и век, когато думата-идея “общество” започва да пониква за съвременното обществено съзнание, се появява и знаменитата книга на Фердинанд Тьонис, Общност и общество (1887 г.).

Разширително по-уточнено, за което помага и наличната дума, днес знаем, първо, че обществото, което е и общност, за разлика от нея разполага с институции. Знаем и второто съществено, че макар и да е свързано с държавата и нейния строй, обществото не съвпада с тях и в добрия случай, ако не им пречи, ги допълва. Обществото се и дели на по-малки общества, които и се разминават с него. Между другото и защото по-лесно се свързват с други като тях извън това общество. Социалността-общество по-лесно от държавата-държавност влиза в мрежи с по-голям обхват. Именно такава мрежа развива днешното земно човечество.

Да, но това са научно-философски смислови разширения, а не всекидневни възгледи по въпроса. Всекидневните възгледи се държат за ясната антонимност. Както за Аристотел в неговата “Политика” държавата-град е синоним и на “общество”, така в съвременната всекидневна реч държавата, страната и обществото са почти пълни синоними. Което е говорното препятствие те да разгърнат своите значения, да прераснат в понятия и да разрушат антонимния смисъл на “човек-общество”. Това би насочило и към по-общото, което означават двете думи, и би поставило под въпрос и краткото практическо значение на думата-идея “човек”.

За какво настоявам в това правене на разлика между по-разгърнатото понятие и неразгърнатото значение? За това, че прилаганата крайно и еднозначно редукция във всекидневното говорене между името, значението и означаваното нещо е препятствие за тяхното евентуално по-разгърнато разбиране поотделно. Докато работната редукция, която се ползва само добавъчно, напротив способства да се разбере реалната подвижност на обсъжданото нещо и функционалното несъвпадане между неговото име, значението и самото това нещо.

Смятам, че на този тип по-добро мислене-говорене-писане пречи особено идеята, че обсъжданият предмет съвпада със своето име и значение и че те са реални дадености и за езика във външния свят. Това е т.нар. лоша редукция. Което с особена сила се случва, когато се опредметяват изказаните предикатни положения за нещо. Когато казваме, че някой е философ, това означава, че той е такъв не винаги и във всичко. И знаем защо. Защото, гледано в по-реален, а не в чисто номинален план, всяко човешко същество е и философ, и всеки философ е и човешко същество.

В същата посока е и моето твърдение, че живото говорене и разбиране на всеки човек, значи и на философа, и на редовия човек, пулсират между повечето по-детайлно и по-малкото по-наедро казано. Поради което и философията като цяло, а и науката, са като че ли проява на един вид по-детайлно казване или мислене. Може да се продължи в тази по-добра посока и да се заяви, че и философията, и науката са налице само в някои философски и научни изследвания, и то не в целите, а само в отделни техни части.

Аз не отричам полезността на нормалните практически твърдения, с които си служим всекидневно – например, че еди-кой си е философ по професия. Отричам следващото от това твърдение погрешно полагане, че философът е философ винаги и във всяко отношение. Затова и настоявам да се приема и по-реалното общо положение, което, разбира се, е нещо номинално и не е самата реалност. Именно такова е и моето твърдение, че реалното човешко разбиране и реалното писано слово винаги пулсират между двете страни на по-детайлното и по-наедро казаното.

Затова и добавям в тази връзка, че ние никога не можем да опишем точно реално съществуващото, каквото и да е то. Заемайки се с описването му, ние преминаваме от една по-обща номиналност към друга по-разчленена и по-доближена до реалното, предмет на това описание. Това и правя в този текст – с въвеждането на думата-идея “пулсиране” пораждам приближена до реалното по-разчленена номиналност.

“Пулсиране” е нелоша метафора за изразяване на онова, което правят живото сърце и протичането-пулсация на всеки живот. В случая обаче визирам по-пряко не това базово пулсиране, а неговата особена проява в усилената от речта наша по-дискурсивна човешка памет, която обхваща и повече време, а и съчетава едно или друго сегашно с някакво минало и бъдеще, което също е постоянно пулсиращо.

Така, като говоря за пулсиращата човешка реч и памет, стъпвам и в следата на станалото толкова авторитетно твърдение на Витгенщайн в неговия “Tractatus logico-philosophicus”, че езикът е граница на нашия свят. Но и веднага уточнявам, че това, което наричаме език, е не само нашият собствен говор. Първо, негативът на езика-свят-затвор е само външен смисъл, с който се означава и желаната ценност всяко човешко същество да бъде уникална индивидуалност. Но има и второ, което поставя под въпрос знаменитото твърдение на Витгенщайн. То е, че именно езикът е довел до чудото на разширилата се на земята материална човешка среда, а и до нейното удвояване със склад-набор от езици и видове речи и дискурси, които, като се сменят, се сменят и световете-реалности на онзи, който ги ползва.

Иначе е вярно, че всеки човек, а и цели човешки среди, могат да изпадат в един говор и разбиране, които да стават и техни своеобразни затвори. Но, така или иначе, когато казваме “език”, по-често имаме предвид здравото състояние на променящите се говори и на естествените дву- и повечесмислия, които, макар и да пулсират между повечето и по-малкото, са винаги набори от конструкции за повече възможни светове-реалности.

Но нека да си дадем сметка и за едрините, от които е съставен нашият свят. От една страна, са предметите, които ни заобикалят, наричани с определени думи и определящи практическите ни цели и нужди, поради които и държим нещата и техните значения да бъдат еднозначни. От друга страна, са езикът с повечето значения на отделните думи и фрази и нашето постоянно разногласие с хората. Именно поради това разногласие езикът ни осигурява и повечето значения и означавания. Така или иначе, нищо от заобикалящото ни, а и нищо непосочимо нямат едно значение.

Особено ако представлява протичане, то винаги става в повече смислови редове. Като говоря за повече редове, имам предвид и вложените в самото него, но и повечето възможности за смисъл, които се пораждат при неговото разбиране. Ясна е работната редукция, която допускам, като говоря за протичане и смислови редове - свеждам протичането до текст и текста до протичане. Подчертавам, че протичането-структуриране на време, което става реално и без текст, прилича на протичането в един словесен текст и че от това следва и практическият извод, че осмислянето на едно протичане чрез текст е заложено в него. 

Друг е въпросът дали обясняването на едно протичане с текст открива съдържащия се в него текст. По-скоро двата текста се разминават, а, което е и по-доброто, те могат и да се допълват. Разбира се, не всички протичания са човешки. По същество обаче, за каквото и протичане да се заговори, то вече е присвояване и става човешко.

Поезията като текст е типично словесно протичане. Обичаме поезията. Между основанията да я обичаме и търсим е и това, че тя е по-смислово многоредова от практическото слово, чийто контекст го прави смислово едноредово. Да, но ние, които държим на ясния приложим смисъл, държим и на това в онова, в което участваме, а и разбираме, да е налице и означен живот. А именно това се постига, когато в едно протичане се съчетават няколко смислови реда.

Разбираме, че едно казване е поетическо, по странността на твърденията му и тяхното странно разполагане. Разбира се, обръщаме повече внимание на отделните твърдения и по-малко на това дали те прехождат в общо послание. Това занимава повече специалистът-анализатор, който в по-добрия случай назовава това принципно двуредие – това, че в добрия поетически текст се твърди и отделно, но се постига и общо твърдение-послание.

Поетическият текст никога не е само слово. Той е и словесна мелодия, ред от повторения, асонанси, съзвучия и рими, чиято мелодична пълнота и свързаност упойват. Това слово-мелодия става още по-многоредово, когато към него се добави сложният в себе си ред и на някаква музика-съпровод, а и на пеене, което оплътнява гласово думите и фразите и ги отделя от практическата говорна знаковост.  Не че още в тембрите на нашите гласове вече не правим онова генерално удвояване на смисъла, което се постига, когато един поетически текст се пее.

Но да се върна към основното, към двузначността на антонима “човек-общество” и това, че човекът не е общество и обществото не е човек, но че едното не може без другото и че двете преливат едно в друго. Човекът и обществото са и думи-идеи, означаващи различни предмети, но са и подвижни предмети, които в хода на своята подвижност се свързват в съчетания, за назоваването на които нашата реч не винаги разполага с подходящи думи.

В какво е проявена подвижността на човека. Преди всичко в това, че живото човешко тяло, собственият човек, не само е преход от някакъв вид висше животно към вид или, казано по-точно, към поредица от видове, носещи името “човек” и образуващи неговата история до влизането му в собствения човек. Смисълът е не само в прехода, а и в добрата редукция, че в своето сегашно “себе си” човекът има освен прехода от висшето животно към собствения човек и цялото по-ранно биологично развитие. Един вид отворен към него, човекът го носи и в себе си. Той е и наслагване от по-общи, които не са човек и които са в него. Към по-близките по-общи с животното той прехожда и при своите общувания с животни. Така че няма по-лесно от това да се твърди редуктивно, че човекът е и животно.

По-трудни за възприемане са другите по-общо, в които той изпада и които на пръв поглед нарушават неговата отделност-тяло. Първата от тях е с другия човек. Аристотел я е назовал добре в своята “Никомахова етика”, като е казал, че човекът е “двойково същество”. Тази двойковост е и началото на човешката социалност. Човекът, т.е. отделният човек се свързва, първо, с двамата заедно – двамата с любимата, със съпругата, с приятеля, двамата на майката с детето и прочие двама. Т.е. отделният човек не само е с друг, което се казва с поясняващо предикатно име. В тази двойковост той наслагва върху субекта на единия с това тяло субекта на двутелесния. Kоято двутелесност не е видима.

E, тя като че ли става малко по-видима в половия акт, това временно свързване в общо тяло, при което то става двуглаво, четириръко и четирикрако. Затова и твърдя, че освен другите привлекателности, поради които се търси, половият акт е така желан и поради това временно постигано по-едро тяло. Но човекът, отделният човек се свързва и с повечето на групата, а и с още повечето на племето и народа със същия език и същия начин на живот, което свързване е, разбира се, и усилване, и отслабване-понижаване на по-собственото свое. Онова, което подчертавам в унисон с казаното по-горе, е отново не предикатното име, което се получава при това свързване, а другата персона-субект, която се добавя към тази на отделния човек.

Това усилване или отслабване е не само външно означено, то е и нещо вътрешно, различно от отделния човек, който някой е бил, преди да се усили или отслаби от общността и обществото. Твърдя, че това уголемяване-намаляване, предхождано от постигната променливост в обема на света-място  и реалността-време, не са между другото. Твърдя, че те са реално налице при всяко живо човешко същество. Затова и да се говори за човека означава да се говори за средата му или, казано по-точно, за многото среди, които са му нужни, за да може приспособявайки се към тях, той да добие и повечето субекти, които го усилват и са му нужни за по-дългото му оцеляване. В което той провижда и своето безсмъртие.

Силно променливо същество, човекът е развил тази прогресираща на земята среда, която  не само му служи непосредствено. С проблемите, които му създава, тя и убързява неговата променливост. Казвам среда в единствено число. Но средите са винаги повече. Другите като него, с които живее, също му стават среда. В това търсене на нова и нова среда толкова променливият човек влиза и в собственото си тяло. В усилието си да бъде човек, различен от тялото си, той превръща в среда и своето тяло. В което е и особеният принос, първо, на човешката група-общност, а после и на човешкото общество.

Точно, както тялото тръгва от биология-природа, за да стане нещо друго, така обществото-среда, опитало се да стане различно от предметната среда, се връща към като че ли същата среда, от която е тръгнало. Но всъщност поради натрупванията на толкова знания и технологии, тя се е променила значително и от по-идеалното, което е била по-рано, е станала, първо, по-реалното на точно тази земна природа, но и, второ, се е разшила и към един ставащ все по-конкретен космос. По-рано е била само земята и аурата на идеален цял свят, сега от земята се прониква в един все по-конкретен космос.

Да, така е. Когато разговорът, а и монологичното говорене са по-добри, те започват с антонима “човек-общество”, като в една или друга степен нарушават неговата по-крайна номиналност. Няма ред в това нарушаване. То може да е спорадично и непостоянно, но може да развива и по-дискурсивна номиналност, устремена към постижима цел. Проблемът е, че говорещите обикновено не осъзнават, че говорят не за самото реално. В което е и тяхното говорно действие.

В по-добрите случаи говоренето, постигнало такъв обогатен номинал, бива преустановено и говорилите се обръщат към извънговорни реални действия. Те са тези, които водят до нужните промени в средата-реалност, в която се живее – промени и в самите хора, а и в нещата и средата, които са се обсъждали. Това е напълно възможно, но сме отдалечени от него. И поради други причини, но и защото, нито в редовото, нито в научно-философското говорене не е достатъчно осъзнато това т.нар. дискурсивиране на т.нар. номиналност. Не е достатъчно осъзнато, че във всички случаи и когато то се изпълни с едно или друго дискурсивно реално, то остава номинално.

В което е и истинската задача - то да се приложи в последваща дейност, при чието прилагане неговата разгърната и значи приближена към съществуващото номиналност да премине в реална промяна и да се съгласува с вече съществуващото. Ние мислим не само, за да разберем съществуващото, но и за да го променим и да го направим човешко. Именно поради това нашето мислене-разбиране е и правене. Затова озаглавих това есе с този едър антоним “човек-общество”.

Защото смятам, че т.нар. осъзнаване би трябвало да започне именно от неговото по-съответно разбиране. Както се опитах да убедя (дано да съм успял!), то е своеобразна смислова пулсация между еднозначно значение и по-разгърнато понятие, което за разлика от него никога не е едно и също.