Задачите са две. Едната продължава характеризирането на човешкото говорене, а другата поставя под въпрос обичайното работене с понятия в сферите на хуманитарните науки и философията и настоява, че и когато са специализирани, и тогава за постигането на нужния смисъл те си служат с антоними и синоними, т.е. постъпват така, както постъпва и всекидневната реч при търсене на нужния смисъл.

Нито философията, нито големите хуманитарни науки боравят с дискурсивен възглед по този въпрос. Те просто се различават от всекидневното казване на нещо, без самото то да е добре характеризирано. Така описателно практически се смята, че философията и хуманитарните науки подхождат по-разчленено към темите на всекидневното говорене и че онова, което всекидневността визира наедро, те визират по-детайлно.

Разбира се, това е усет, а не подробно представена разлика. В различието от всекидневното говорене влиза и това, че във философията и хуманитарните науки се разглеждат теми и предмети, които не занимават всекидневното съзнание, както още и това, че те двете не само разчленяват, а и уедряват всекидневно разчленените неща и така пораждат и предмети, които не са в обхвата на всекидневното съзнание.

Проблемът обаче не е само в по-точното описване на разликите между двете говорения, а и в неосъзнаването на тяхната прилика и по-точно на това, че колкото и различни от всекидневното говорене да са говоренията на философията и хуманитарните науки, те все пак са говорения и процедират базисно речево по подобен начин като него. Това е и по което сме останали без нужните формули при характеризирането на човешката реч.

Разбира се, има нещо основно, което е добре известно. Всяка човешка реч реферира към нещо външно и същевременно го прави такова, каквото трябва да бъде, без да отделя едното от другото. Това смесване е и проблем, но то е и основна функция на речта. Всяка реч визира и познава нещо външно, но и го построява, като по този начин удвоява световете. Има външен свят, но и речеви свят-паралел, чрез който хем външният свят се познава, хем се построява различно.

Което е с реално последствие за пораждането на човешкия свят-среда на земята, който съвсем видимо се наслагва върху външния природен свят. Да, но това разбиране за двуфункционалността на човешкото говорене е само базова характеристика, която би трябвало да продължи и в коментирането на други по-конкретни речеви начини за изработване на нужните смисли, смисли не за онова, което не съществува, а за изразяване на едно или друго по-комплексно значение на самото съществуващо. Което се отнася и за значенията, и за самите неща, които са условно идентични на себе си, но иначе се свързват и с друго и стават други неща. А се добавя и това, че подвижни и променими и вътрешно,  те и се делят в себе си на други неща.

Именно с оглед на това по-сложно разбиране и в това, и в предишното есе обръщам внимание на един по-конкретен речеви начин за справяне с този подвижен смисъл, с който разполага човешката реч. Той е проявен в свързването на две или повече думи, чрез които се произвежда нова речева единица, променяща значението на отделните думи, които я съставят, и наслагваща върху това значение поне още едно. В предишното есе, с важното свързване на двете думи-идеи “човек” и “общество”, разгледах косвено какво допринася, но и препятства при образуването на едно по-сложно твърдение т.нар. антоним, като същевременно коментирах и динамиката около значението на думата-идея-външно нещо “общество”, която се поражда, когато то се постави в отношение с “човек”.

Конкретната задача в това есе, което допълва предишното, е да разшири казаното там и да покаже как тази важна в човешката реч дума-идея-външно нещо “общество” се променя, разширява и стеснява речево, ако се вкара в синонимния ред “държава, общество и общност”. 

За синонимията “държава, общество и общност” Когато стане дума за общество, всички имаме пред очи идеалността на някакъв пълен ред. Затова и когато говорим за България, я наричаме “страна” и “държава”, но почти никога “общество”. Въпросите са да не би такова общество на пълния ред да няма никъде, а навсякъде да е налице само приближение към него и да не би един oт факторите да бъдем неудовлетворени от държавния ред да не е и собствената ни неточна представа за “общество”.

Кое не е наред в тази представа? Това, че тя не отчита следната зависимост. В съвременния свят страните-държави са отворени една към друга и участват в голям брой съюзи и свързвания по същия начин, по който всяка отделна страна-държава е отворена вътрешна структура, съставена от единици в обмен, които се допълват, без да се сливат в строго единство.  Страните-държави са и общества, и култури с обхвати, които надхвърлят самата държава.

Като една по-широка рамка всяко общество е и това – обхваща голям брой по-малки общества и всякакви видове микросоциални образувания. Големият недостатък на предишното общество у нас беше това, че направено насилствено с външна промяна, то имаше горен слой, който играеше ролята на общество, но беше без реални малки общества и в него и особено под него и беше проявено в тези две страни на малко горно общество и население с частен живот. Така е и в по-стария Източен свят, но е така и днес в цяла Азия и Африка.

Тази структура на малко горно общество и население, съществуващо предимно частно, вече се рушеше в последните две десетилетия на социализма. Което рушене се задълбочи след 1990 година. Да, но то беше и създаване. С всеки изминат ден в българското общество на прехода се пораждаха и продължават да се пораждат нови и нови малки общества. Трупа се и опит по тяхното юридическо обезпечаване с малки кодекси, които уреждат правата и задълженията на участващите в тях. Така или иначе, започне ли да има разгърнато общество, започват да се образуват и все повече малки общества по различни признаци. Държавата ги обхваща донякъде.

Гражданското общество е и това – подвижно надхвърляне на всичко, което се поддържа от високото единство на държавата. Подобно надхвърляне става и в обществената област на недържавната икономика. Въпреки че създава закони и наредби за регулирането й, държавата не я обхваща и тя е един вид по-широк неин обществен хоризонт. Да, но този констатив е и скрито перформативен. С казаното аз твърдя, че би било редно държавата да не го обхваща и да не препятства неговото разгръщане.

Но всъщност с изкуственото поддържане на държавния сектор в икономиката и с тормозене на частния сектор с правна система, която не го подпомага, държавата поддържа косвено стария ред на горно малко общество и население, съществуващо частно, като по този начин принуждава частните фирми да се уреждат чрез държавата. Колкото наедро и в този смисъл неточно да е това твърдение, казано накратко, именно такъв е случаят у нас във все още продължаващия преход.

В големия обхват на обществото държавата е нещо горно по-малко, което обезпечава реда. Неслучайно казвам “големия обхват на обществото”. Така коригирам остарялата идея, която наследихме от старото социалистическо, а и от още по-старото неразгърнало се буржоазно българско общество – че общество е само неговият върхов слой, докато всичко останало е едва ли не необщество. Тази идея продължава да е валидна поради повече причини, но и поради тази, че пропъдените извън обществото в своето частно битие редови хора смятат, че така се отървават от несгодите на лошата държава.

Добавя се и объркването, причинено от нелесния за отговор разделителен въпрос - обществото само от отделни граждани ли се състои, които имат права и задължения, или и от не малък брой малки общества с колективни права и задължения? Това объркване отпада, ако се отговори с “да” и на двете питания. Всички сме и отделни граждани, но участваме и в колективности, които ни добавят и други права и задължения. Всички сме с повече идентичности.

Правото постоянно разгръща все по-широко своята номенклатурна мрежа. В отворения свят, в който живеем все по-реално, тази мрежа се разширява и към двете по-рано нетретирани сфери – физиологията на човека и интимното и личното, които дълго са били прости убежища от горното общество и значи от свързаната с него държава. Което не означава, че обхванатото с правила и регулирано все по-масивно частно на човека, включващо и природата му на същество с физиология, бива обхванато социално.

Това е само намерение на определени среди и външно следване на образци. Иначе отделният човек продължава да е в себе си с неясна или полуясна природа. Затова и за него е по-лесно да смята, че е извън социално обхванатото и че то всъщност му противостои. Това е и големият недостатък на традиционното научно обективистично разбиране, което, говорейки за различните проявления на общественото, ги превръща в самостоятелни общоважими предмети, чиито правила се смятат за реализирани и за реалност.

А как е, ако на това се погледне реално?  Онова, което важи за юриста и политолога, първо, важи за него в момента на казването му, но не и в другите моменти на тяхното битие, в които то не е актуално. Но има и  второ - дори когато са кодифицирани като правила, тези идеи са проекти за осъществяване и желан по-добър ред, а не реалност. Което се отнася не само за тях, но и за цялото обществено битие, плътно смесващо вече осъщественото с онова по-добро, което се желае и към което човешката среда се стреми.

Както казах по-горе, обществото никога не е само по себе си. Гледано по-реално, то има и варианти на държава, и на по-малки общества в него, а и на още по-широкото и бавно променящо се на т.нар. култура. При опита да бъде назовано по-точно, обществото е винаги многоредово и многозначно. Добавя се и това, че то става и допълнително различно във версиите, които претърпява в самото живеене на отделния човек и малките колективности на групите, а и в самите идеи за него, които те развиват.

Наистина няма нищо по-объркващо за възприемане от това, че едно са думите с тяхното значение, а друго - реалното, което те означават. И все пак, за да можем да говорим и да се разбираме, не би трябвало да има колебание какво е общество, какво е държава и какво -общност. Думите са три, което означава, че са три и техните значения, а и външните неща, които те означават.

Най-лесно е да се каже какво е човешка общност. Група от хора, свързани било от естествен външен признак, било от обща работа, цел или възгледи. Тази група може да е реална, да има общ живот на определено място, но може и да е виртуална, нейните членове да са пръснати и да се свързани помежду си с общия си признак, но не и като общ живот. Несъмнено човешкото живеене е живеене в общности. Поради което и в своята “Политика” Аристотел тръгва от общността към идеите за общество и държава.

Проблемът е, че принципно общностният човек е винаги многообщностен, участващ в повече общности, едни от тях реални, други виртуални или в потенция да станат и по-реални. Реалната общност е склонна да развива и институции, власти, йерархия и ред. Така тя поема по пътя на обществото, което винаги е налагане на ред и йрерахия и винаги развива и по-малки общества.

Ако йерархията го дърпа и към това да се прояви и високо и да стане държава на основата на обща територия, свързаното с него разгърнато общество развива и мрежа от по-малки общества, които влизат в отношение с подобни малки общества другаде. Така че държавите влизат в по-трудна за поддържане международна мрежа, под която се развива и по-лесната за боравене междуобществена мрежа. Обществото търпи като актуална, определена от някакво време проява на колективност, да се допълва исторически в по-дълготраен план било от една, било от повече култури, които отделните хора могат да избират и да добавят в своята многопредикатна идентичност.

Проблемът е, че в една обратимост, характерна за подвижното човешко същество, то може да превръща всеки от предикатите на своята идентичност в определящ неговия субект и личност изцяло. Така или иначе, по-добрият начин за свързване на отделния човек и с общността, и с обществото, е полагането, че тази връзка е асиметрична, т.е. че тя е винаги частична и непълна.

Колкото и социализирано да е, човешкото същество винаги остава и извън социума, с който има отношение, първо, защото този социум  е подвижен, и, второ, защото човешкото същество е силно зависимо от своята физиология. Поради което то непременно в някаква степен съществува опониращо несвързано със социума, в който битува. Въпреки че съвременните социуми все повече и повече обхващат необхванатото по-рано, то се обхваща само по идея и намерение и в гледната точка на отделното човешко същество винаги остава необхванато.

Но в това есе обсъждам не тази асиметрия и не антонима “човек-общество”, а синонимното дообясняване на идеята за общество. Както показва българският случай, ние превръщаме в пълни синоними “държава” и “общество” и, общо взето, не сме склонни да смятаме обществото за допълващо структурата на държавата. Така постъпва и Аристотел в своята “Политика”. При него това е като че ли по-основателно, защото в неговите елински градове-държави с винаги малък териториален и човешки обхват няма място край държавата и за общество.

В късната елинска класика, в която живее Аристотел, държавата-град е добре разчленен ред, който не се допълва от обществено стопанство. Стопанството е изцяло дело на отделните домове. То е, така да се каже в сферата на частното. Странно е, че за да може да има общество, то трябва да развие и стопанско битие. И то действително започва да се оформя в елинския свят и с практиките на други дела, които не са непременно държавни.

Заключение за думите-идеи и многозначността на думата-идея “общество”   Показателно е, че идеята за общество, която все повече укрепва в античния свят, в традицията на високия латински бавно се налага и като дума. Това става с откъсване на една от двете латински думи за общност “communitas” и “societas”, в които и се крие идеята за общество. Втората от тези думи вече във френското société и английското society става и собственo европейскатa дума-идея за общество. На немски Gesellschaft, което се обляга на латинското socius, означава обществото и като че ли естествено се различава от общността Gemeinschaft.

Така и се разбира, че различната идея за общество като дума се поражда от “общност”. Думата “общество” не се ражда лесно и защото идеята-усет дълго я замества, но и защото нещото на обществото е силно свързано и с общност, а и с онова, което толкова често го превръща в синоним – държава. Ние сме заели думата “държава” от руски и тя при връзката с “държа” и “самодържие” е с различна идея от френското état, английското state и немското Staat. Те означават етимологично нещо по-кротко – състояние и положение, което е, а не което се удържа със сила.

Защото е така – думите добавят своята допълнителна етимологическа концепция към предпонятията за нещата, които означават. А после става и това. Веднъж породилите се думи влизат и в това пулсиране на значенията, за което помагат антонимите по един, а синонимите по друг начин. Както, надявам се, показах в това есе, как пулсиращото значение на важната дума “общество” един вид отвоюва своето по-самостоятелно значение от съседството с по-подобното “общност” и като че ли неподобното “държава”.

Боя се обаче да не би да оставя погрешното впечатление, че критикувам всекидневното немарливо отношение към значението на думата-идея “общество”. Опитах се да покажа друго – че това е в нормата на живата реч, но че речта разполага със скрити средства да го преодолява с един вид подвижна многозначност, въпреки че и всекидневният говор, и философията и хуманитарните науки продължават да не осъзнават това.

Което, разбира се, също влиза в човешката норма. Защото, така или иначе, винаги има неосъзнато. Поради което дори и да се осъзнае онова, за което пледирам, почти веднага ще се оформи ново неосъзнато, което ще го допълни и което ще стане и нов прицел на разбиране. Това неуморно продължава.