Заглавието на следващата моя книга е редно да бъде “Думи, значения, понятия и неща”. Разбира се, този ред може да стане и по-дълъг. В него могат да се вмъкнат и “идеи”, “представи” и “образи-символи”. Това обаче би размило заглавието, което трябва да е знак-етикет. Още повече, че по горните добавки се спори и те не са в обсега на всекидневното разбиране, което е действителният предмет на това обсъждане.  Но какво по-точно имам предвид, като говоря за всекидневно разбиране?

Това, че то е компромис между по-кратко и винаги по-бедно словно назоваване на нещо, което се визира в един изказ, и по-косвено опериране с повече негови значения, което за разлика от първото е по-богато като смисъл и се осъществява в по-дълга фразa. Когато този компромис не е ефективен спрямо външното, което се назовава, той се допълва от друг подобен компромис, правен от същия говорещ или от друг, който участва в това наричане. Но то се допълва не само от друго казване, а и от последващо правене. В човешката среда казванията се свързват и помежду си, и с действията, които следват от тях.

Така че отделните човешки казвания почти никога не са сами по себе си. Те винаги се нанизват в по-дълги текстове, като прехождат и в правения. За което няма съществена пречка, тъй като всяко казване на нещо е и словесно правене на това нещо, а и всяко реално правене на нещо е и имплцитно казване, което и може да се изрази с текст.

Но защо тези четири думи-идеи, изредени в заглавието, го оформят добре като знак-етикет? Защото думите, значенията и понятията са основните средства на човешката реч, която като че ли противостои на външно съществуващите неща, първо, като ги представя, но и, второ, като построява свят, който повтаря външното, но и го променя с оглед на конкретна нужда в момента. Човешката реч реферира към някакво външно, но и го прави речево такова, каквото твърди, че то е. Много по-често се спира до това словесно правене.

Да, но то е и един вид подготовка за онова, което впоследствие се прави и реално. Естествено, това реално направено не съвпада с казаното, а го допълва, а нерядко и изцяло го променя. Именно по този начин е възникнала продължаващата да нараства човешка среда на земята. Нейните безброй вещи, предмети и уреди, с които си служим всекидневно, не са били налице в предишната среда, а са добавени към нея. Така или иначе, живеем в околна среда, която не е изцяло направена от нас. Реките, полята и планините не са наше дело. От друга страна сме натрупали безброй вещи, предмети и уреди, които не са съществували, но са били нужни и затова сме ги направили.

Разликата между едното и другото не е пълна. Планините не са наше дело, но нещо в тях е резултат и от нашето присъствие на земята. Нещата, направени от нас, в по-добрия случай се съгласуват и с планините, и с всичко природно на земята. Това е така или е нужно да бъде така и ние се стремим да го постигнем.  Но, така или иначе, в нашата реч околната ни среда и светът са цели. Реферирането към съществуващото и направеното е едно и също. Което и ни заблуждава и ни кара да мислим, че всичко съществува по един и същи начин. Тази заблуда се усилва и от това, че не различаваме невъзможното да се направи от онова, което е възможно и което се прави.

Една от съществените причини за това неразличаване e, че и за едното, и за другото няма пречка те да се правят словесно. Това е и основанието, че в това заглавие подчертавам тези две страни - на думите, значенията и понятията и на нещата-външен свят, които съществуват и като че ли противостоят на нашия език-реч. Да, така е – външният свят противостои на нашата реч, която също съществува, но като че ли само инструментално като средство за назоваване. Така е обаче в плана на тяхното противопоставяне.

Има и втори план - на тяхното свързване. Има външни неща, съществуващи по няколко различни начина, има и речево правени неща, които също са неща и част от които не съществуват, но могат да започнат да съществуват, ако хората се нуждаят от тях и ги направят. Както вече казах, именно така са възникнали толкова многото вещи, предмети и уреди в човешката среда. Това е било известно на древната стоическа семиотика, която е нарекла тези неща lektа, и е още по-добре известно на съвременната семиотика на Пърс.

То обаче е останало практически неизвестно за съвременното теоретично, а и за всекидневното човешко рефериране към т.нар. неща. Вината за това е силната в човешкото съзнание реификация, че речта е нещо инструментално, а нещата, за които се говори, са вън от нас. Да, но, както казах, има и втори план, в който човешката реч и т.нар. външно се смесват. Именно на този план служи добре думата-идея “нещо”, с която се означава външно съществуващото - и в случаите, когато то е посочимо, и в случаите, когато не е уточнено как, но и в случаите, когато е съвсем сигурно, че то не съществува.

Нещото е референт, денотат и сигнификат, казано с термини, то се нарича и предмет, и обект. Особено “обект”, което не само на български е чуждица, добре обслужва образуването на понятие-термин по тази тема. Понятието дума с подчертано и дори формулирано значение. То е и съвсем ясна ценност, която е, че по-умните хора си служат с понятия, особено учените  и философите.

Да, но като всички думи в човешката реч и понятието, дори когато е осмислено и определено, е по-бедна словесност, която се допълва и коригира компромисно от по-богатия текст на една или друга по-дълга реч, боравеща с повече значения. Разликата е, че беднотата словесност на думите-непонятия се върти около основно значение, по което няма уговорка, докато при понятието тя е уговорена и дори формулирана. Но, така или иначе, и тя е отностелно по-бедна и онова, което прави с нея по-дългата реч, е същото, което тя прави и при думите-непонятия – уговореното и спряното се уточнява в поредица от синоними и антоними.

Именно в този план на по-дългата реч и при понятието се разбира, че нещото-предмет-обект може да бъде и lekton, нужен за назоваването на едно външно, което е именно то, но което, като се свърже с друго, става друго и налага и употреба на друга дума, чрез която да се назове по-съответно. Но независимо дали става дума за понятие или за редова дума-непонятие, и в двата случая се влиза в компромиса на двойното назоваване, което е характерно за всяка човешка реч.

Тази книга  е практическа теория на референцията, която се върши по посочения двоен компромисен начин. Оттук следва и представената идея за нещото, говорен свръхсиноним на онова, което се нарича и “предмет”, и по-учено “обект”. С неравенството между него и по-разчленения в заглавието негов антоним “думи” подчертавам, че ние сме в речта и чрез речта назоваваме външното, в което живеем, но и го правим, като по този начин развиваме и втората проява на нашето съществуване - добавяме към по начало съществуващото, към което реферираме, по-собствено нашето, което правим и към което също реферираме.

Страната на речта съм разчленил на думи, значения и понятия. Но и “думи”-те са нещо разчленимо, и то не само за филологически образованото, но и за всекидневното съзнание. Думата “дума” означава, първо, нещо по-широк - означава “слово”, “фраза” и “текст”, особено в множествено число. От друга страна тя означава известната класификация на съществителни, местоимения, прилагателни, наречия, съюзи и предлози, а и глаголи. Всички те сочат някакво външно, но маркират и отношения в самата реч, които съвпадат, но и функционално се разминават с външното.

Всички думи имат основно значение. Знаещият езика го разбира. “И” означава добавяне в равенство, докато “но” означава влизане в разлика, която е по-голяма в сравнение с означената с “а”. Когато някой нарушава това значение, го поправяме или коригираме в себе си онова, което казва. Разбираме също и сериозното основание да бърка - знаем, че “но” и “а” освен че имат различни значения, имат и свързващо ги подобие.

Така или иначе, и основното значение, и другите значения на всички думи в речта са дума или повече думи. Разбира се, знаем, че значението-дума може да бъде и значение-нещо. “Маса” означава предмета “маса” с нейните функции, които я различават от предмета “стол”. Референцията винаги се уточнява допълнително с посочване или местоимение, което потвърждава за коя маса става дума.

Онова, което е добавено научно към знанието за посочимите неща в 20-и век, е, че думите, с които те се означават, сочат и клас от подобни предмети. “Мъж” означава и всеки мъж. Което веднага се е разширило с допълнителното знание, че всяко посочимо участва и в други класове, които му придават и други значения. Не може да се каже, че въпросът за идентичността на посочиимото е пределно ясен и за всекидневното, и за научното съзнание. Така или иначе, тази идентичност постоянно се уточнява в ситуациите на говорене, които се делят на две неравностойни противоположности.

По-силна е страната на случаите, когато отнасящият нещо към някакъв клас държи повече на класа отколкото на нещото. Нещото се отнася ясно към един клас. Вторият случай, когато се мисли и за другите класове, към които едно нещо принадлежи, е по-рядък. Разбира се, най-рядък е средният случай, когато се знае, че това нещо участва и в други класове и говорещият се опитва да различи неговото основно от допълнителните му участия, като формулира това и с думи. Знаем отлично при двата естествено противопоставени класа “мъж” и “жена” разноречията по въпроса за белезите на мъжкото и женското.

Те могат да бъдат повече и по-малко и са въпрос и на личен, и на колективен избор, които никога не се осъзнават достатъчно. Споровете се допълват от практики на различни действия, които въвличат в допълвания на смятаното, често в пълен разрез с него. Живеенето е постоянен компромис по съчетаване на различни мнения по значението на един и същ посочим предмет. И все пак, когато става дума за посочимо нещо, самото то като съществуващо значение-нещо е достатъчен аргумент-предикат за самото себе си. Каквото и да означава “лъв”, той е налице и свидетелства за своето значение.

По-сериозният проблем са т.нар. непосочими неща. Когато става дума за качества, представяни от прилагателни, речта е предложила решение. Наред с “добър”, “красив” и “висок” е развила и съществителни, представящи самото качество – доброта, красота и височина. Те са типични lekta. Спорът по тяхното съществуване прави и основната разделителна линия във философията, която е за това дали нещото, което сочат тези имена, съществува, или не съществува.

Всекидневното говорене отговаря практически с “да” на този въпрос, а несъзнателно в своята по-дълга реч, като се опира и на повече значения, може да отговори и отрицателно. Казано сумарно, то мени своите философии, не че нерядко така не постъпват и научното, и философското говорене. Проблемът е, че непосочимото в човешката среда не е само качество, на което може да се даде име, а че непосочимите референти-денотати са голям брой, по които теорията на референцията не е достигнала до добре уговорени видове. Това от една страна е без значение, тъй като, както вече казах, всекидневното слово и свързаната с него човешка практика имат компромисно решение по този въпрос.

И все пак това решение не е осъзнато и представлява механизъм на допълване и влизане в ред от грешки и коригирания, с които човешката среда като че ли се справя. Проблемът е, че човешката реч гъмжи от идеи-неща като любов, приятелство, държава, общество, политика и справедливост, по които няма колебание, че съществуват. Те, естествено, са предмет на едно или друго разглеждане в специализирани области. Лошото е, че определени втвърдени идеи като тази за понятието всъщност пречат да се разбере, че самата практическа реч разполага с решение, което поставя под въпрос самото понятие, като го отваря към повечето значения, които самото то отстранява. Така че и във всекидневната, и в научната реч силно оценностената и реифицирана идея за понятие се възправя срещу самата себе си.

Именно това е и сериозното основание то да се появи на трето място в горното заглавие. Какво е понятието? Осмислено и формулирано основно значение. Това е и по което то прилича на реифицираните думи-непонятия. То обаче е по-разгърнато означаване на нещото като дума или повече думи-значение, в което неконтролирано се намесва и значението-нещо, т.е. това съществуващо, което е негов предмет. Затова и т.нар. определения на понятия са ту самото разгърнато значение, това всъщност означава и понятие на български, ту също така разгърнати описания на предмета на понятието, ту смес от двете.

По този въпрос не ми е известно да има добра класификация. Което и ми дава право да твърдя, че и при понятията, както и при редовите думи човешката реч функционално смесва значенията-думи със значенията-неща. Но, така или иначе, има ли понятие, би трябвало да е налице и добро определение. Понятията се дефинират. А определянето-дефиниране какво е?

Разгърнат субект-нещо или значение, които се поясняват с отпращане към по-широко значение-нещо или по-широка дума-значение. Т.е. смесването на едното и другото продължава, както то става впрочем и при разбирането на думите-непонятия, с тази разлика, че дефинирането при понятието откроява по-добре, че нещо или неговото значение са членове на класове от подобни неща или значения, назовани с други думи. Та да повторим какво означава да се дефинира едно понятие? Означава то да се свърже с друго по-общо значение и по този начин да се ограничи действието на многозначността на думата.

“Държава” и “общество” са български думи в настоящия статус на нашия език. Те са понятия, не означават нещо посочимо и се употребяват като редови думи, като никой не се съмнява в съществуването на нещата, които означават тези думи, а и всеки се насочва към който от техните белези реши, когато говори за тях. Както казах, езикът гъмжи от такива думи-понятия, при които е достатъчно да няма сигурна посочимост, за станат те това, което са – думи-понятия.

Може обаче да е налице и посочимост. Така е при думата-идея “човек”. Защото въпреки че е нещо посочимо и може да бъде дума-непонятие, човекът има и сериозна непосочима проява, която стимулира статуса на понятието. И при човека, и при животните има непосочима колективност, която поражда надсубект, който не съвпада с отделния човек и отделното животно. Именно тази надсубектност поражда идеите-понятия “стадо”, “племе”, “общество” и “държава”. Така че “човек” става и понятие. Но човек е понятие, а не термин на български. Кога говорим за термин?

Когато означаващата дума е чуждица, не се разбира на езика, който си служи с термина и терминът като че ли сочи точно нещото, което означава. Да, но това е положение, ограничено по време. От една страна, терминът влиза във всекидневната реч и започва да се държи и като като понятие. От друга страна, като всички думи придобива основно значение, към коeто се добавят още значения. От основата започват да се правят и производни думи и така терминът постепенно се утвърждава като редова дума в този език. Така постъпих и в последната си книга с важната за мен чуждица “диатриба”, като създадох прилагателното “диатрибен”.

Казах, че това, което правя и в това есе, а и в бъдещата книга, в която то влиза, е практическа теория на референцията. “Практическа” означава, че тя визира всекидневната реч, а и всяка човешка реч. Основното правило-белег на всяка реч, което изведох, е двойността или компромисът между винаги поне две наричания в една реч – едното по-кратко и по-бедно, насочено към основно значение на дума или понятие, а другото по-дълго, боравещо с повече значения, като двете влизат в отношение на допълнителност и речево, и като външно рефериране.

Ние винаги твърдим нещо и реферираме към нещо съществуващо, но и винаги оперираме с него, доправяме го и правим от него онова, с което ни се налага да разполагаме в този момент. Така че доброто говорене за референцията е наложително да отчита и първото на буквалното рефериране към безспорно външно съществуващото, но и второто на неговото правене с оглед на нуждата в тази ситуация на говорене. Което на свой ред също не е нещо просто. Защото външно съществуващото никога и като посочимо, и като непосочимо няма как да е абсолютно идентично на самото себе си. И когато към него просто се реферира, то участва в поне два класа, от които получава и различни значения, а и назовимост с повече думи.

Но в границите на референцията има и втора възможност. Всяко външно е в съседство с други неща, заедно с които образува и други неща, назовими и с други думи. А и не само по съседство, но и в граничности, създавани от идеята за свят, развивана от това казване. Защото който реферира по някакъв въпрос към нещо външно, реферира на фона на правен от него в този момент свят. Никой не може да каже само това, без да предполага и наличен свят. Това предполагане е и правене на свят. Затова и никое рефериране не е само рефериране.

Което е и големият недостатък на теориите по този въпрос – че техните примери са чисти реферирания, които не отчитат предполагания свят-фон, на който става това рефериране. Дори и когато този свят-фон не се прави от тази реч в момента, а тя ползва външния съществувaщ свят, този свят е винаги по някакъв начин намален и всъщност направен. Именно затова - поради фона на винаги наличния свят, реферирането е и рефлектиране. Дори когато рефлектирането като че ли не е налице, то е налице с оглед на вече положения свят-фон.

Така или иначе, колкото по-разгърната е една реч, в нея както се реферира по горните няколко начина спрямо външното, така и се рефлектира – т.е. така и вече направените референции се преобразуват в други с оглед на аргументи, които се подчертават от това рефлектиране. Така че няма как една практическа теория на референцията да не бъде и теория на рефлектирането и значи и по-пълна теория на човешката реч.

Но, ако е добра теория на практическата реч, тази теория не би трябвало да бъде твърдо зависима от едно основно положение-същност. В това есе, което протече по този начин, основното положение беше т.нар. компромис между изказаните по-горе две означавания – по-бедното по-кратко, което се върти около едно значение, и по-дългото, което борави с повече значения и отчита и превръщането на визираното нещо в повече неща.

Вярно е, че това основно положение е вътрешно динамично и добре представя предмета на човешката реч. Но именно защото човешката реч е динамична и по други начини, т.е. казано с парадокс, именно защото тя не е само човешка реч, това есе би трябвало да може да протече и по други начини и да се допълни и от други есета.