За задачата в това есе   Разгръщам мисли, споделени в текста “Човек и общество”. Това са стари наблюдения, които дължа на заниманията си със старогръцка литература. Основно на нея дължа и идеята, че общественото съществуване отдавна дели хората на обикновени, които представят себе си и своето лично, и извънредни, които са годни да изпълняват по-високи обществени задачи, като представят колективи и колективни интереси.

Това може да се изкаже формулно с тази опозиция, която е смислена, но то е и невярно твърдение, защото всички човешки същества, поради речта, с която си служат, поради своята памет и дейностността си, са носители и на заложеното в тях принципно обществено, а и на конкретното обществено, в което битуват. Така че горното деление на хора с предимно лично и предимно обществено битие бележи само началото на разсъждение, което, ако се доведе до край, трябва да завърши с констатацията от началото на този абзац.

Та това е редът от мисли, които ме занимават в това есе. Доколкото те могат да се изкажат и като принцип, аз твърдя нататък, че общественото е колкото външно за отделния човек, толкова е проявено и в неговите лични качества и нагласи, стимулирани от речта, паметта и дейностността му. Което не е неизвестно.

Проблемът е, че то не е във фона на онова, което се казва, когато се говори за държавата, обществото и обществените институции. Разсъжденията по тия въпроси стават на друг фон – на частични разбирания за държавата, обществото и обществените институции като външни за човешкото същество, което, общо взето, се нащърбява от тях. Една от влиятелните причини за поддържането на този фон е, че речта, която ползваме, не разполага с добри думи, които да свързват външното на обществото с това вътрешнo на лични качества и нагласи, които между другото преминават и в обществените роли, които се поемат от човешките същества.

За приликите и разликите в разбирането на човека в миналото и съвременността   Една такава трайна дума е старогръцкото “герой”. Във времето на оформянето на европейското съзнание тази дума е проникнала успешно във всички езици на западната цивилизация и се пази в тях непроменена и до днес. Древният елински герой, този реален човек-аристократ с военно битие на народен защитник, но и митологически и литературен герой-образец, тръгнал от родовия аристократ и постепенно въздигнат в траен идеал.

Да, но с тази формула аз говоря колкото за далечното елинско минало, толкова и за нещо трайно. Защото и в днешния широко отворен и индивидуализиран свят не по-малко отколкото във времената на Омир се живее с герои, въпреки че те вече не са войни-аристократи. Така или иначе, общественото същество човек, както го определя Аристотел в Политика”, и днес не по-малко отколкото в традиционното минало продължава да се колебае между двете страни на по-реалното и по-идеалното.

Естествено, има разлика между старата и днешната идеалност. Старата е митология и устна литература, представяна и преживявана на празници, докато днешната идеалност е куп от съвършенства в различни области, които една неуморна публичност постоянно ни предлага. Основната разлика - в традиционното минало хората са сигурно приютени в социалното и то е онова, което ги представя. Да, но макар и силно разсеяно, това социално е налице и днес. Ценим обаче не него, а личното, което не смесваме със социалното. Оттук и външната голяма разлика между древните и нашите герои, които са вече предимно актьори и спортисти.

В традиционното минало общоважимата преднина е на по-високите съсловия, на хората с по-добър произход и по-дълга биография, продължаваща започнатото от прадеди. Най-често аристократи-войни, техният живот-борба-състезание, започнал преди раждането им, често има и далечно божие начало.Е, преднини има и нашата съвременност - днес отделните хора и възможните субекти са несравнимо повече.

Да, но за сметка на това животът, който започва с раждането ни и завършва със смъртта ни, е по-къс, сравнен с живота на старите герои, независимо че и днес над нас има и по-добро по-дълго, в което искаме да попаднем. Защото и днешната човешка среда разполага с колективности, които усилват личното. И все пак за нас са се случили две сигурни промени – съвременните колективности нямат божие начало и никоя от тях не е аристокрация.

Настроени несравнимо по-реалистично от  миналото, като казваме “добри”, имаме предвид станалите лично по-добри. Иначе продължаваме да си служим с идеята за герой и възприемаме актьорското постижение, а и спортсментсвото като геройства. Но самата идея, а и многото й синоними са вече метафори. А ето и другото съвременно предимство - разполагаме с много повече области за реално постигане на лично по-добро. Имам предвид самия реален живот, в който нашето лично се усилва от добавката на някакво колективно.

За съвременния герой-властник  и властта   В този реален живот се подвизават и хората-организатори, владеещи управляването и спояването в екипи. Наричаме ги с различни имена. Ако стоят по-ниско, им казваме администратори, на по-високо стоящите казваме политици. Вярно е, че като политици нерядко тях ги излъчват и семейства. Но, така или иначе, днес те не просто се излъчват, а и подготвят, така че сред тях попадат и хора без потекло, но с лични умения. Разбира се, онова, което тези съвременни герои умеят, не е просто усвоена професия. Нужен му е и опит, а и лична наклонност и дарба.

Да, но за назоваването му не разполагаме с общо име. Разбира се, можем да наречем добрия политик и умелия администратор и герои. Но можем с повече думи да наречем и тяхното умение. То какво е? Не се ли изразява по същество в това, че те управляват най-важния преход в човешката среда - между личното и колективното и обратно. Но тогава излиза, че те не липсват и в традиционното минало, ако добрият цар и стопанин постигат, каквото постигат, като управляват и се разпореждат с някакви други. Тогава обаче това тяхно умение е или съсловно усвоено, или е лична дарба. Докато днес то се обучава.

В това е и сериозното предимство на съвременността. Днес  нуждата от такива управленци-мениджери е повсеместна. Заедно с повечето отделни подвижни хора съвременността е развила и несравнимо повече форми на по-малка и по-голяма колективност, съставяна за по-кратко или по-дълго в зависимост от обстоятелствата. Поради правенето и действането, които я определят, съвременността по-често от традиционното минало прави колективи за свършване на работа. Наричат това умение-професия как ли не. Има и квазинауки по него, дори цели учебни заведения, в които то се преподава.

Знаем доста за външните му обществени изражения, но не особено много по въпроса какво представлява като лична наклонност и дарба. Онова, което е сигурно, е, че не разполагаме с достатъчно думи, които по-нюансирано назовават неговите вътрешни изражения. Оттук следва и моят опит да нарека това лично доста условно с не особено лицеприятната на български дума “властник”, която е с негативен смисъл и означава “човек склонен да властва”.  Какво означава “склонен”? Постоянно или понякога, на думи или и на дело? Означава суфиксно “постоянно надмогващ другите и постоянно заставащ и поставян начело”.

Не се съобразявам с тези негативни смисли и подчертавам с тази дума личната наклонност към власт. Подчертавам го и с парадокс, защото го правя в среда, привикнала да коментира антивластовите смисли в текстовете на Ницше и Фуко в едно продължило доста дълго постмодерно време. Така или иначе, в гледната точка на свободния постсоциалистически българин институциите на властта, а и самото властване, бяха с негативен смисъл. Но мен ме интересуват не те, нито тези, които ги поддържат. Интересуват ме властниците в самия непосредствен живот. Защото без тях този живот би бил невъзможен.

Властта е и нещо външно, поддържано от институции и обществени разпоредби, които се трупат и наистина ограничават човешката свобода. Да, но тя е и нещо вътрешно в самия човек, набор е от черти и прояви, наричани понякога и с други имена, които правят външната власт възможна, а нерядко и й пречат. Външните власти са винаги повече и винаги не само се усилват, като се трупат, но и отслабват, като се блокират. Което е може би плюс за личната свобода. Но има и второ. То е, че като всичко друго в човешката среда, която е и речева, т.е. назовава едно и също по повече начини с оглед на неговото определяне в тази ситуация, и външната власт става нещо друго.

Тя става и йерархия, която върви заедно с обществото, става и ред, и взаимопомощ и подкрепа, разбира се, става и тирания и какво ли не още негативно. По-същественото е, че тя не е само власт, както е склонно да я нарича прекалено опредметеното говорене а ла Ницше и Фуко. Това е и основанието да отменя постоянното й наричането с тази дума и да потърся нейните вътрешни изражения на лични качества, макар че в съвременната среда властта е станала и своеобразно знание, което се преподава и учи.

Така че на български тя е и властничество, което се дели на пунктове и методи. Те могат да се усвояват и в това е и първото отстъпване от като че ли ясната негативност на властта. Властта и властничеството са и нещо положително и значи и друго, наричано и с други думи. Те са и умение за управляване и на самия себе си, а и на хората с фази като натоварване с функции, разпределяне на задачи, по-специфично разбиране, планиране и постигане на цели. Те са и умение да се борави с променливи субекти, които в едни пунктове са едни, а в други – други. Те са и умение отделният субект при едно вършене да прехожда в субекта на екип-колектив, който е не друго, а субектът на постигането.

Смених думите и влязох в положителното на онова, което думата “властник” означава иначе негативно. Така или иначе, в широко отворения свят, в който живеем, нас вече ни владее идеалът всички да бъдем по-собствени овладени от самите нас “аз-ове”, а не да сме повдигнати в по-висока степен от ненашата сила на множество. Така е - нашите личности и днес се колебаят между границите на едно “по-аз” и друго като че ли “не-аз”, придобито в позицията на властници.

За общественото, което е и вътре в самите нас   Това е и между въпросите, които ме занимават в това есе. От една страна, отделността на човешкото същество е нещо видимо, за което се закача и ценността то да е оригинално само по себе си. От друга страна, това отделно носи в себе си връзката с другите като него. Носи я знаково, защото притежава реч и памет и е дейностно същество.

Онова, което Аристотел нарича по нашия неточен превод “обществено същество” (politikon zoon) и което означава, казано по-точно, “свързано с град-държава”, ние естествено се питаме и за него то дали е видимо и дали не е нещо, което му се додава външно. Това е и различното, наложило ми се от продължителния контакт със старогръцката литература – нейното гъвкаво разбиране за социалността на човешкото същество.

Този отговор е, че не само човекът, но и ред по-висши и по-нисши животни на земята са социални същества. Социалността им е различно проявена и различно разгърната.  При човека тя е получила двете опори - на речта и паметта и на действането и правенето, и е произвела и лично социално поведение, различно при различните индивиди и в различните социални среди. Но, така или иначе, социалното е определено вътре и в отделното човешко същество, и в различните социални среди.

Оттук следват и толкова различни комбинации. Отворете реалистичния трактат на Аристотел “Политика” и ще видите, че и той реалистът, но живеещ не днес, а тогава, неотстъпно търси по-добрите аристократи, които да управляват редом със сменящите се иначе редови хора. Идеите на Аристотел за природно по-добрите, за тези с лична добродетел и за аристократите, имали съсловна възможност да станат по-добри, се преплитат. Реалистът-философ е зависел от своето време, но и ние, които не сме по-големи реалисти от него, поради зависимостта от нашата съвременна среда не смятаме, че има такова нещо, в което той вярва – родови аристократи, постигнали реална добродетел.

Иначе и той, и ние разполагаме с общата идея за по-доброто. И в двата случая е налице това безспорно, което ясно се вижда в по-доброто на външния вид на отделното същество. И тогава, и сега между живите хора, а и между живите животни, има естествени различия, които в определен момент  стават и знаци за излъчване на властник. Кои са те? По-високият ръст, физическата сила, красотата и всичко друго, което може да произтича от по-добрия произход, но което, така или иначе, е лично притежание за съществото, което разполага с него.

Природното и човешкото обществено   В природата вижданото се установява като че ли по-лесно – по-едрият е по-силен, той се преборва и установява властта си, докато не се появят други, които го изместват. Това лесно става идеал за човешката среда. Но в самата човешка среда, поради наличието на речта и паметта и правенето и действането, определяни от ситуации, излъчването на властник е организирано сложно знаково с разминавания между знак и означавано. В човешката среда властник е и по-едрият, и физически по-силният в състояние да се преборва, но също и дребният, който се преборва косвено, опрян на други и усилен социално.

Човешкото същество с променяща се и нарастваща сила е по-неидентично на себе си, сравнено с животното. Такова е, понеже е и социално повдигнато в степен от тези, над които властва, а и от средата, на която се опира и която му принадлежи косвено. Човешкото същество е и това, което виждаме, че е пред погледа ни, проявено в това тяло, но то е и добавяната към него косвеност. То е и пулсация между едното и другото. Така или иначе, в човешката среда нищо не съвпада с простото значение на казаното.

Разбирането на това и трудностите на човешката реч   Това е и сериозният недостатък на нашето казване и говорене – че имаме пред очи изискуемото равенство между човешките същества-тела в съвременната среда и не обръщаме внимание на отлично формулираното от реалиста Аристотел твърдение в неговата “Политика”, че хората смятат, че са равни във всяко отношение, но че те всъщност са равни в едно отношение, а в друго са неравни. Добавя се и още една трудност – че нашите думи се отнасят двойно и за тази ситуация на свят, в която сме тук и сега, но и за други ситуации на свят с друго разположение на смисли.

Това не в малка степен се отнася и за нашето твърдение, че човекът е обществено същество, ако не отчитаме, че отделността му е външно проявена и видима, но че колективността или общественото, без да са външно проявени и видими, са все пак налице в отделността в поредица от качества, които имат предимно знакова проява. Което ясно означава, че те са ред от повече положения, наричани с различни думи, които не само сочат, но и правят по човешки онова, което наричат. Защото нещата в човешката среда не само съществуват, те и стават такива, каквито ги наричаме.

Иначе добре знаем, че не само разгърнатото човешко общество, но и всички животински предообщества са проявени в много видове сътрудничества и съперничества. Те са винаги налице и в отделния човек с не малката разлика, че като сътрудничества и съперничества са едно, а като лични качества на онзи, който ги притежава и упражнява - друго. Думите за едното и другото са различни, което не означава, че са различни и нещата, които означават и за които нищо не пречи да няма и думи. Оттук произтича и последствието, че речите, към които сме привикнали, могат да заблуждават, че думите, с които разполагат, съответстват на външните неща и че след като няма дума за нещо, то и не съществува.

Очевидно не е така. Нашата реч е изработила думата-значение “човек”, която означава отделния човек. С трупане речта се е погрижила и за помагащите идеи “индивид” и “личност”, които допълват неговата идея. Особено успешнo в това отношение е латинското individuum. Създадено на латински с буквален превод на старогръцкото atomon, то гарантира между другото неделимостта-оригиналност на отделния човек. Тук започва и авантюрата на наличното невидимо, което коментирам. Тя е в това, че отделният човек е с податки в определени случаи да не бъде отделен, а по различни начини свързан, по различни начини в зависимост от ситуацията на заедност, която е постоянно различна.

Достатъчно е да загърбим знанието, че човешкото същество има реч и памет и непременно е веднъж в реална ситуация, а втори път я назовава, за да дадем път на налагащата своята истина идея за отделно и така, като й дадем предимство, да влезем и в заблудата, че отделното е винаги отделно, а заедното е само желано, но неосъществимо. Последствието от това загърбване не са незначителни и те щяха да бъдат и катастрофални за осъзнаването на човешката обществена природа, ако не разполагахме със случващото се пред нашия поглед.

Двата текста - на случващото се външно и на нашето съзнание и реч   То поставя под въпрос онова, което мислим и казваме, т.е. фона на нашето езиково съзнание. Ние живеем, неотстъпно поставяйки под въпрос тези два текста – на нашето казване и мислене и на нашето постъпване и правене, като постоянно поправяме всеки от тях, опирайки се на другия. Точно с оглед на това е и моята странна идея-синоним на старата идея за герой, която заменям с като че ли по-съвременното “властник”, на което придавам и положителни значения.

Наоколо е пълно с властници, естествено, нееднакви в своята наклонност да помагат, да организират човешките групи, да извличат ползи или да губят в своето усилие да подчиняват повече хора в цялото на екип, който да постига повече отколкото би постигнал отделният човек. Достатъчно е да замълчим и да се огледаме, за да забележим, че всъщност реално никой не е сам по себе си и че всеки е добре закачен и скачен с друг, който му върши и неговото и който поради това не може да върши добре или напротив върши по-добре своето.

Нашето мислене и говорене, и то не само практическото всекидневно, но и научното и философското, не ползват това, което виждаме, поради което има и не малко основание да се каже, че и не го виждаме. Така е – нашето мислене не в слаба степен насочва и дори ограничава нашето виждане. Та какво не виждаме?

Това, че наоколо ситуациите на отделен човек, който е сам по себе си и върши, каквото върши, без друг, са твърде редки. Останалото е видимото на закачеността, прислонеността и заедността на нашите действащи тела. Всеки е закачен, прислонен и заедно с някой, без който тук и сега не би могъл.

Детето във всички негови възрасти не може без майката и то непременно е свързано с нея. Е, то търси нейния прислон и закрила, но и бяга от нея, като малко бяга в игра, която завършва и с връщане, а като по-голямо бяга по-далече с оглед и на това да се отдели напълно и да стане самостоятелно, също и в избора на други любими и приятели. Когато няма дете, се появява заместителят на домашното животно, което и се добавя към едни или други по-сложни комбинации на заедност.

Колко много заедности в човешката среда! Сред тях и толкова упоритата на семейството, което като че ли се руши. Но е така в сравнение с определено по-старо семейство. Иначе в груповата субектност на живеене с други, на живеене-любов-съвокупяване на тела, но и на заедност в хранене, грижа за деца и произвеждане на блага, в ритъма на празнуване с повече хора и заедно трудене с по-малко, няма и не може да има особена промяна. Човешкото същество неотстъпно се усилва с други, към които се прислонява, с имущество и завоювана среда за себе си и своите. То неотстъпно е неидентично на самото себе си и неотстъпно усложнява тази неидентичност.

С оглед на какво? За да бъде по-дълго живо, а ако може и да не умира. Затова и са му нужни нови и нови технологии, които да му удължат живота, затова и яде повече отколкото е нужно и обратно по-малко, не яде месо, а и гладува. Затова му се струва и особено благо да си закача субектността за съвременните герои властници, майстори по правене на едри субекти, които по-добре от него, като му отнемат свободата му вършат сложната работа по рисковете на неидентичността, които наистина му осигуряват, ако не безсмъртие, поне по-дълго съществуване.

Заключение по модела за човек   Опитах се в това есе да нарека с нова необичайна дума старата идея за герой и като сравня правеното от традиционното време и правеното от нас днес, да назова по-наедро приликите и разликите. Разбира се, същото може да се направи и с друга дума. Така или иначе, герой е вече метафора, но съвременната реч гъмжи от други думи-синоними на тази стара важна идея и разбирането на правеното от речта ни, а и от дейността ни, не може да се осъществи и да бъде полезно, ако не се влезе в подобен синонимен ред.

Но това беше все пак средството в това есе. В него имаше и цел и дано да съм я очертал ясно. Тя беше необичайният модел за човек, който развих. Основното, което казах, е, че бидейки видимо отделно нещо, поради своята реч, памет и правене-действане, човешкото същество е успяло да развие в себе си и вътрешните знаци за колективността-общество, към които постоянно се стреми. Формулно казано, следвайки нагласата на старогръцката литература,  показах в това есе как и с какво обществото е вътре в отделното човешко същество, което имайки го, и го прави, защото то не е дадено веднъж завинаги, а постоянно се прави наново.

Че обществото и колективността са ситуации, изясних. Не изясних обаче какво постига или, казано по-точно, към какво несъзнателно се стреми отделното човешко същество. Стреми се да си удължи срока на пребиваване на земята. Този среден срок убързено се увеличава. Но то се стреми към това и с надеждата да преодолее умирането, ако може, да го преодолее не идеологично, както във времената на традиционното живеене, а фактически. Това за сега дава подтик за развитието на науката и технологиите, средният срок на живеенето продължава да се удължава. Въпросът за умирането обаче остава открит.