Коя е задачата в това есе?   Странно заглавие на свързани с “и” две думи-идеи. За какво по-точно става дума? “Синонимни редове” означава човешката реч, посредством която представяме външното, в което сме, като го и моделираме с оглед и на вмесване в него, а “среда” означава самото външно, което е и вън от нас, но e и донякъде в нас. Така е по модела на човешката среда, която се дели на собствено външната ненаша, принадлежаща на всички, и на другата, вече усвоена и присвоена от всеки и свързала се с него.

Но защо тази моделна идея за среда? Защото настоявам, че за некъс ред от живи същества на земята е задължително, когато се мисли и говори за тях, това да става заедно с двойната среда, в която те са - на външно, към което се отнасят, и на по-вътрешно, усвоено и присвоено, което им принадлежи. Което означава обаче тази среда да не се описва само отделно за всеки вид, както се постъпва в биологическите науки, а и моделно свързано в по-общото на самата идея за среда. А това на свой ред означава по модела на човешката среда, т.е. на по-сложното, което обяснява по-простото, метаболичното отнасяне на живото към своята непосредствена среда да преминава и в действия по нейното по-нататъшно усвояване-присвояване.

Трябва да се признае, че това по-сложно моделно разбиране за среда не се следва нито от природно-научното мислене за биологическите видове на земята, нито от хуманитарното разбиране, визиращо човека и човешките работи. Това е и едно от основанията да се заема с формулирането на този т.нар. моделен принцип за среда. Та, от една страна, темата в това есе е средата, а, от друга, човешката реч.

Разбирането за човешката реч, нейните функции и вътрешни свързвания   Да, но към темата за средата аз като че ли подхождам с по-пълна идея, докато човешката реч съм свел до т.нар. синонимни редове, а тя е проявена и в други свързвания на думи, фрази и изречения при правенето на текстове, отнасяни към външното и дублиращи го с оглед на моделиранията на светове-реалности, които речта прави. Ако реша да бъда по-изчерпателен по тази тема, трябва да се опра, първо, на двете основни функции на речта, за които вече съм казал, че са т.нар. репрезентиране и моделиране на външното, за което се говори.

Именно те се обслужват от вътрешните свързвания на думи, фрази и изречения в речта. Ако мога да ги изброя коректно за думите, мога да положа, че те са същите и при фразите и изреченията и че и в двата случая се произвежда друго, което допълва предишното. Та опростената задача в случая е да изброя коректно тези свързвания за думите-неща-идеи.

Започвам със синонимните редове и говоря за тях в множествено число, защото в човешката реч те са с различна дължина. Ако съществуваше такъв род анализ, който проследява синонимните редове в човешките казвания и говорения, той би установил, че тези синонимни редове са обичайно къси и включват няколко навързани имена-неща. Този, който говори или пише, ги изрежда със спиране по всяко, така че, говорейки за отделното, влиза и в подобното, като създава по-общо разбиране и за него.

В това е и разликата между текстовете по една тема. По-голямата част от синонимните редове в тях са къси. Така е, защото повечето говорещи са в плена на езиковата идея-съзнание, че думите отговарят на нещата, които означават, и че в този смисъл по-скоро няма синоними. Но всички действат-говорят, водени и от самата реч, от това допълнително съзнание, което развива синонимни редове в разрез с по-осъзнатата езикова нагласа, че думите означават точно определени неща.

Точно в това е проявен различният ум или, по-добре казано, по-съответното речево съзнание на онзи, който схваща, че речта е все пак реч, а нещата в света не се подчиняват точно на думите и фразите и като думи преминават в други думи-неща, като образуват едни или други по-дълги синонимни редове. Тази по-съответна езикова нагласа схваща, че и речта е променлива ситуация и че тя веднъж развива по-къс синонимен ред, а друг път - по-дълъг, налаган и от тази ситуация на говорене, но и от външното, което произвежда в речта по-дългото назоваване на голямото, което иначе е разчленено в по-малкото конкретно на тези думи, фрази или изречения.

Пример за това с идеята за среда   Добре е да се даде пример. Най-съответен в случая би бил примерът с идеята за среда. Тази въведена от съвременната биология идея днес е приета широко и се употребява често с разширението “околна среда”. Да, но и с това разширение тя може да се разбира прекалено предметно затворено. Точно в този пункт започва не особено съзнаваната работа на фразите и текстовете, които въвеждат говорещия в по-дълги синонимни редове. Което, разбира се, зависи в някаква степен и от неговата нагласа.

Средата, с която живото същество е в обмен, може да се нарече и с други думи – тя е неговият по-малък свят, чрез който то се полага в другия по-голям. Тази среда може да е набор от предмети, вещи и уреди, както е в човешката среда, но и другите, с които живее човекът, същото се отнася и за земните животи - те също влизат в неговата среда. Зависи за каква среда става дума. Средата, казано с термин, отнасящ се до текста, е и контекст. Ние говорим и за повечето контексти в сложната човешка среда, една част от които са материално изразени, а друга имат само символно изражение, което имат и всички материални контексти.

Този пример убеждава и в друго - че удължаването на синонимния ред може да протече безотговорно метафорично, така че редът на свързването, който е и разширяване към общо, често и при липсваща специализирана дума, може да не свърши своята задача по пазенето на отделното значение на установените думи и работната двойност на разширяването на това значение. Налице е и другата опасност, вършена от науките – създаването на термин-чуждица за точно назоваване на т.нар. широко значение, който фактически го прави ясен предмет и прави излишна работата по неговото свързване с другото.

Проблемът не е само в това, че т.нар. синонимно разширяване е нова идея, която не е разработена. Има проблем и в недовършената работа по доброто изброяване на всички свързвания на думи, фрази и изречения, характерно за речта. Защото човешката реч развива не само синонимни редове с различна дължина, в които навързва и значи свързва по особен начин повече имена-неща-идеи.

Връщане към темата за вътрешните свързвания, вършени от речта   Човешката реч има и втори гръбнак – антонимните редове, противопоставянията и опозициите, с които е изпълнена или с които, казано по-точно, тя почти по правило започва и завършва.  Антонимните редове, също като синонимните, могат да бъдат по-къси и по-дълги. И в този случай става дума, първо, за рефериране, което, второ, е и удобно презентиране-моделиране на свят. Защото двойките антоними-противопоставяния-опозиции са и прости модели за свят. Разбира се, когато речта е по-разгърната смислово и произвежда по-сложна референция, тя вкарва двете противоположности в синонимни редове, а създава и ред от синоними на самите два антонима, така че антонимният свят става и ред от други възможни антоними.

Тази работа по свързванията, вършени от човешката реч, е далече от свършване. Това е само предварителна скица по тема, която предстои да бъде разработена. Но в тази предварителна скица има важно свързване, което трябва да се спомене. То е референциално и е в структурата на простото изречение с копула, което свързва субект и предикатно име. Непременно трябва да го включим в това изброяване, защото представя онова собствено човешко, което върши нашата реч, следвайки своето основно речево и значи и ментално ограничение, свързано с отделните думи.

Казано формулно, то свързва два класа – класът от неща, сочени от субекта на изречението, и винаги по-обхватния клас на нещата, сочени от предикатното име, с които се свързва класа на нещата, сочени от субекта. Това основно референциално свързване на два класа неща, което извършват нашата реч и нашето мислене, е важно, защото е намеса във външния свят, резултат не от друго, а от това, че нашите думи за назоваване на нещата в света са определено по-малко от онова, което е налице в него.

Разбира се, ние постоянно произвеждаме нови думи. Произвеждат ги специализираните езици. Но тези думи проникват в говоримата реч и бързо-бързо се обезценяват като нови знаци. После ги произвежда литературната реч, която придава смисъл на загърбени естествени думи.  Но, така или иначе, нашата реч постоянно изостава от външните неща и ние постоянно сме изправени пред невъзможността да наречем едно или друго по-точно.

Въпросът за еднозначността като истина   В това е и въпросът. Дали задачата, а и целта е в точното назоваване – както с отделна дума, така и със стегнат изчерпващ текст, който точно и пълно представя едно знание?

Разполагаме със силен исторически пример - научното дело на големия американски семиотик Пърс. Ние му казваме “семиотик”, но той е и философ-прагматик и рационалист-математик, занимавал се дълго и с речта и воден от амбицията, че има една най-добра научна реч. Писменото му дело е огромно. В това е и по-конкретният въпрос – дали то може да се събере в по-кратко изложение. Може, но зависи въз основа на кой принцип. Защото между принципите, които движат живия Пърс, има и такива, които са идеологични положения и вярвания.

Оттук и последствието, че съкратените изложения на философията на Пърс са без стойност, ако се правят с вярата на самия Пърс, че има една най-добра реч, в състояние да представи еднозначно онова, което е в света. Вярата в науката и в това, че има една най-добра наука в човешката среда са по-бедни от стихията на постоянното допълване в томовете, побрали многото текстове, оставени от Пърс. Знаем защо. Защото тези томове съдържат имплицитно и надтекста на този текст, който ги допълва. 

Така че деленето на двете страни на речта и на света-среда не е нещо само по себе си. Това, което наричаме език или реч е в света и самият свят е свят и с реч. Те не само се противопоставят, но и взаимно се допълват. Става дума не за точни думи и неща, които точно им съответстват, а за страни, които са в хода на отношение, чийто резултат е постоянно различен в зависимост от ситуацията, която е техен контекст и с която те са свързани.

Нещата обаче в нашия съвременен свят са се развили така, че се е достигнало до заблудата, че има такава най-добра реч, която може да представи точно онова, което представя. Такава реч няма. Не е такава и формулната реч на математиката. Това, което е възможно и което постоянно става, са по-точните описания, които следват принципа на допълнителността. Което се отнася и за допълването на текстове не в смисъл, че всеки текст може да бъде коригиран от друг по-добър. Не, допълващият текст образува с допълнения нов по-общ текст, който е сравнително по-точен от всеки от двата.

Този принцип с още по-голяма сила се отнася за отношението между текстовете и нетекстовете на човешката дейност, която бидейки протичане и значи текст от втори разред, влизайки в отношение с текстове от първи разред, въвлича в нова първично-вторична текстовост, която е относително по-истинна от всеки от текстовете, влизащи в нейния конструкт. Човешката среда е произвела голям брой силни качествени истинни текстове, но самата тя с цялото си развитие е насочена не към друго, а към такъв нетекстов текст от втори разред с претенция за по-голяма съответност на случващото се.

Отново за по-доброто на самата реч   Такъв е и случаят в самата човешка реч, която по знаменит за съжаление непосочен до този момент начин осъществява това съчетаване на най-малко две допълващи се назовавания, които взаимно се коригират в третото на по-пълно и обхватно. Речта е устроена по този двоен начин неслучайно. Защото така е устроено протичането и на живота в човешката среда.

Разполагаме с думата среда и й придаваме определени значения. Когато те се променят силно, променяме и думата. Но, така или иначе, в по-дългия синонимен ред на това, което наричаме и среда, а и с други думи, се образува особен отворен конструкт, който, поглъщайки все ново и ново, ни увлича в двойния вихър – веднъж на радостно влизане във все ново и ново, като всяко се различава не напълно от предишното, но втори път и на умора, която завършва с пълна редукция, пълно стопяване на неуморното ново в някакво едно, което унищожава различаванията в едно единствено прекалено общо.

Това е речева ситуация, а и изобщо ситуация на човешко отнасяне към нещо. Във всички случаи, опирайки се, първо, на словото си, но и, второ, на неговите продължения в уреди и други добавки, разбираме нещо, за да можем, като го усвоим, и да го присвоим. А после, като го направим свое, уголемени и усилени, опрени на него, повтаряме горното по-широко и пристъпваме и към друго по същия начин. Именно така усвояваме външната среда - правим част от нея наша и стъпили на нея, се заемаме с друга нейна част, после стъпили и на нея се заемаме с друга още по-външна среда.

Тази идеална разширителна позиция на колективното човешко по права линия, естествено, не съвпада с общото действително случващо се с човешкото напредване на земята, нито със ставащото с отделните човешки колективности, нито още по-малко с онова, което се случва на отделните индивиди. Това представяне на човешкия прогрес е идеално моделно положение. То, естествено, се обърква с действителното неравно напредване на земното човечество, за което, така или иначе, няма и не може да бъде сигурно, че ще завърши с успех, а не с причинена от човека или независеща от него космическа катастрофа.

Заключение-извод   Какво ме занимаваше в това есе? Първо, значението, което се налага от думата-идея “среда” и, второ, значението, което се поражда, когато тази дума-идея се окаже в началото на по-къс или по-дълъг синонимен ред. Защото не е без значение колко дълъг е този ред и кое е значението, което се поражда в него. Което значение, разбира се, не съвпада със значението на самата дума-идея “среда”.

Тази така формулирана задача за комбинирането на тези две значения, естествено, се оказа, че не е сама по себе си, а е свързана с друга по-радикална задача, която поставя под въпрос случилото в 19 и 20 век научно развитие и неговия резултат, че научните изводи са сами по себе си рационални еднозначни решения, поддържани технологично и от тяхното прилагане в прогресивния разширителен ход на едно все по-точно еднозначно знание.

Този резултат обаче е по-скоро отклонение, а не добър ход. Случилото се разделяне на по-нерационално объркано всекидневно знание и друго научнорационално еднозначно, на което се крепи човешкият прогрес, не е безспорно истинно положение. Защото и човешката объркана всекидневност, и човешкото научнорационално еднозначно познание и двете са зависими от естествената човешка реч, която и в двата случая, както познава външното, така и го прави, като го присвоява. Успехите на рационалната наука са не друго, а именно правения, които, както казах, отклоняват човешкото развитие в странична посока.

Така или иначе, тези две функции на речта и човешкото съзнание продължават да не се разбират по по-добрия съответен начин и заедно с тях остава объркано и знанието по темата истина. То не е така тържествено еднозначно, както го разбира научната рационалност. Първо, човешката реч, а след това и човешкото съзнание имат работа с тази двойственост, от която тръгва и неднозначността – те разбират външното по проблематичен начин, тъй като то не само се разбира, а и се прави, а неговото правене, е правене и на среда, която не непременно е точно тази, от която се нуждаем в посоката, в която сме тръгнали.

Човешката реч, както и човешкото съзнание не са просто по принцип несигурни и объркващи. Те непременно подават едно значение, за да може то да ни служи непосредствено, но те развиват фоново и друго значение, което го поставя под въпрос и ни обръща и към друга позиция, която в други случаи се оказва крайно необходима. В това есе твърдя, че и речта, и съзнанието ни имат този опит с двойността, до който в края на краищата непременно достигаме в разноречията и кривуличенията, през които в по-добрите случаи непременно преминава нашето обществено съществуване.