Говоря за “човешката реч”, а не за “човешкия език”. Т.е. не следвам обичайната говорна синонимия и подчертавам, че за разлика от езика, който е речник и граматика, речта е самото свързване на думите, т.е. употребеният език. Това различаване, разбира се, не намалява повечето значения на думата “реч”, а и не определя сложния феномен, означаван от нея.

Основните синоними за “реч”  Един от начините повечето значения на една дума да се пазят в езика е думата да има синоними. На български, както и на много други езици, “реч” има за почти пълен синоним думата “слово”. От което следва и първото по-добро формално определение, че “речта-слово” е ред от думи, свързани в общо твърдение. Това отвежда и до следното различаване – между външната ситуация на изричане на една реч-слово и нейното вътрешно твърдение, получено от свързването на употребените думи и изрази.

Това различаване веднага увеличава броя на синонимите, понеже думите “реч” и “слово” сочат по-пряко самото изречено, а има нужда да се изрази и външната ситуация на изричането. Което добавя глаголните съществителни “казване”, “говорене” и още други като тях, представящи външното протичане на една реч. Думите обаче не бива да ни заблуждават, защото никое външно, сочено от тях, не съществува точно по своя изказ.

Ето и пример. Вътрешното на речта-слово е наистина свързване на употребените думи и изрази в твърдение. Но е достатъчно да кажем, че това твърдение е важно и засяга слушащите тази реч, за да схванем, че то става и външно, ако, след като изслушат речта, те се заемат с него и дейностно.

Оттук произтича и следното по-генерално твърдение, че заедно с човешката памет и дейностност речта-слово е между основните прояви на човешкото съзнателно съществуване, което е винаги насочено от едно към друго възможно по-добро.

Идеята за реч, в смисъла на самата реч като низ от думи, ползва на български и трети основен синоним, който изразява значението “писана реч”. Това е “текст”. Думата е латинска и означава етимологично свързване-сплитане. Текст на български означава пряко записаната реч, която може да бъде размножена и като книга. Но думата “текст” има и преносното значение на всяко протичане, следователно и на всяко говорене и казване. От което тръгва подпоредица от синоними. Речта-текст може да бъде и коментар, записан или устен, може да бъде и разговор между двама души или две страни, на което казваме и диалог.

Можем да нанижем и още думи в тази подкатегория от синоними с надеждата, че в този наниз ще се набележи и по-общото, което ги свързва. Въпросът е дали, ако се върнем към трите основни синонима за реч “реч”, “слово” и “текст” и добавим и глаголните съществителни, означаващи външната ситуация на говоренето, този наниз може да изрази по-главното, което се постига в реч-слово-текст. Може, но това би било само внушение. Има и друга възможност – да изкажем пряко главното, характерно за речта.

Защото разполагаме и с този механизъм на човешката реч, която веднъж косвено, чрез синоними, изказва подобно по-общо, което се добавя към по-пряко казваното, но втори път може да изкаже същото и пряко. Наистина в този случай то е само по себе си и по-кратко, а има и този недостатък, че преувеличава смисъла на внимателното добавяне на едно към друго. Но, така или иначе, то е практически нужно. Което и оправдава донякъде толкова честото говорене за същности и принципи в човешката среда.

Та ако поемам риска на това преувеличение и изкажем пряко това главно, отнасящо се за речта-слово-текст, трябва да кажем, че тя е своеобразно вършене-правене. То може да е самото казване-изразяване-съобщаване на нещо, но може и да продължава и в извънсловесно решаване на проблем и осъществяване на промяна в живота на човек, група от хора или цяло общество. Тази по-обща работа, извършвана и от речта, и от друго човешки дейносто, изразяваме на български с чуждицата “функция”. Тава е и въпросът, който повдигам - за функциите на речта-слово-текст. 

За функциите на речта-слово-текст и нейното определяне   Естествено, тези функции са повече. В научната литература липсва сигурно заключение по този въпрос. Ако говорим не за всички, а за основните, ще се окаже, че човешката реч-слово-текст обслужва две същностни действия. Първото е, че чрез речта се отнасяме към света-среда, в който сме. Като казвам “ние”, имам предвид и всеки поотделно, но и субекта на колективите, в които участваме. Същото може да се каже и по-разгърнато. Посредством речта-слово-текст се отнасяме словесно и към отделно съществуващото, и към света, в който е то.

Но има и второ основно действие. Посредством речта назоваваме и отделни неща, които не съществуват или съществуват различно, а и цели светове, за които не е сигурно, че съществуват. Това второ, което речта прави, е по същество не посочване като първото, а словесно правене. Което поражда и проблеми, защото словесното сочене на съществуващо и словесното правене на несъществуващо се преплитат в една и съща реч, а и защото тези са и казвания, които, за бъдат валидни, трябва и да се приемат от някакви всички, чули за тях.

Отнасянето към съществуващото, което наричаме и “рефериране”, е дума, която замества външния жест на посочването и която означава посочваното външно. Да, но в словото тази дума може да се разгърне в по-кратко или по-пространно репрезентиране на това външно. Което усложнява словесното рефериране, тъй като в него външният свят се променя. В това е и въпросът - до каква степен казаното съвпада с външното, което се назовава, и в каква степен не съвпада. Ние смятаме практически, че външният свят е съставен от ясно посочими предмети, за които в езика са налице и съответни думи. Да, но това е улесняваща идеализация, а не истина.

Първо, във външния свят предметите са свързани и по няколко заедно, като често образуват и по-голям външен предмет, за който може да има, но може и да няма специална дума. Има и второ по-сложно – ние реферираме словесно и към външни неща, които не могат да се посочват, въпреки че е сигурно, че те съществуват. Голям брой думи в нашия език сочат не друго, а именно такива непосочими неща. Именно от тях започва втората функция на речта, за която говоря – “реферирането” към външно, което не е посочимо и не съществува.

Границата между непосочимото съществуващо и непосочимото несъществуващо е трудно установима. Затова и този, който говори, може да смята, че второто е необходимо да съществува и поради това да го репрезентира. Което обаче, казано по-точно, не е репрезентиране, а презентиране. Говорещият всъщност моделира словесно това нещо и го проектира по нужния начин, по който то може и да се създаде. Многото предмети, вещи и уреди в човешката среда са се появили именно по този начин.

Ясно е, че в едни случаи на слово-реч-текст превес има първата функция на реферирането, а в други случаи -  втората на словесното правене-моделиране. Но е ясно и вече казаното, че тези две функции се преплитат в живата реч и че често т.нар. рефериране е и моделиране-правене. Така че спокойно може и да се заключи, че това е функционалното съдържателно определение на човешката реч-слово-текст и че то я определя в гледната точка на сериозното друго, което тя върши.

Хубаво щеше да бъде, ако речта беше нещо идентично на себе си и можеше да се определи по един начин. Да, но освен свързан смислово низ от думи, тя е и работа-дейност, от което произтича и нейното функционално-съдържателно определение. Да, но второто се отнася не само за речта-слово, а и за голям брой човешки дейности, които на са реч.

Така че речта е и реч, и човешка дейност и независимо от сериозното функционално, с което се определя, тя е и просто изпълване на празно време, което не се различава особено от изпушването на цигара и слушането на музика. Речта е и протичане на време, следване на моменти като цялото наше друго живеене, за което затова и може да се разказва, като се казва, че нещо се е случило еди-къде си, че някой е казал нещо на друг, от което е последвало еди-какво си.

Свързванията определят вида на една реч   Но след като в разбирането на речта се колебаем между поне две определения, въпросът е дали като говорим за една конкретна реч непременно опираме постоянно до това общо функционално-разбиране и имаме чрез него предвид всички видове речи, или имаме предвид тази по-конкретна реч и само отвреме-навреме влизаме и в това общо по-пълно.

Отговорът е прост. Всяка реч е и реч-слово-текст на определени свързвания, които никога не са едни и същи. Затова и, за да означим по-точно този вид реч, трябва да кажем кои са тези свързвания и едва чрез тях и избрано друго име, което ги потвърждава, да разберем тази реч по по-специфичен начин.

Видовете реч са голям брой и се делят по различни признаци въз основа на различни свързвания, които те осъществяват и в себе си като речи, но и в някакво външно, което означават или правят. Защото свързването е колкото свързване на думи и значения в общо твърдение, толкова и рефериране към свързани неща, които се представят, но които често се и правят да бъдат такива, каквито се представят. Та, така или иначе, бидейки и дейност, и обикновено изпълване на време, човешката реч е особено нужно в този момент свързване на думи и неща.

Научната сигурност и опирането о сигурна истина ме карат да изброя точен брой видове реч, но аз добре знам, че това е идеално положение, а не истина и че както и да съм подготвен по въпроса, ще избера определени видове с оглед на личната ми нагласа в този момент. Това и правя в този случай на писане на есе, а не на научен трактат, зачитам своя поглед, който е поглед-скица наедро. Затова и отделям следните три вида реч, набелязващи и някои от основните свързвания, които стават в една реч.

Първият вид е краткото казване-посочване, което се отнася към някакво “тук и сега” и образува заедно с него цяло, за което няма точно име. Вторият вид е литературната реалистична романна проза, а третият - рефлексивната реч, тълкуваща определен широк свят на разбиране, в който разбиращият не се променя. От третият вид е и речта, която изпълнявам. И в трите вида е налице повтарящ се признак – светът-фон, с който е свързано онова, което се казва и към който се реферира. Този признак според мен е повсеместен във всички видове реч. Аз смятам, че за каквото и да се говори, се развива фон-свят и че изобщо човек нищо не може да каже, ако не набележи такъв фон.

Твърдя, че поради това човешкото същество с реч и памет, с действия за по-добро и значи с проблеми за решаване е и светово същество, защото то е някъде с други като него и винаги има проблем с търсенето на по-добро, т.е. винаги има работа с цели, идеали и бъдещи ситуации. Затова и казвайки и говорейки, човешкото същество визира свят-фон. Да, но зависи каква е речта. Тя може да бъде казване, което означава нещо действително съществуващо, но не развива свят-фон не поради друго, а защото има предвид видимата среда и се свързва с нея. Много речи-казвания правят това – просто се свързват с наличното видимо и са речи заедно с него.

Да, но, макар и да е повсеместен, този признак - наличие или липса на свят-фон, не е достатъчен за определянето на една реч. Така или иначе, по-доброто назоваване-определяне на една реч зависи и от други свързвания, които определят комплексно тази реч. Боя се, че на този въпрос за признаците на свързване, определящи една реч, не е обърнато достатъчно внимание и те са останали неизброени. Така е останал без внимание и признакът свят-фон, идеята, че всяка реч като опит за рефериране и словесно правене визира и нещо определено външно, но и фона-свят, в което е това нещо.

Което несъмнено щеше да е по-ясно, ако се разбираше, че човешката реч освен реч в тесния смисъл на думата е и дейност. Но ако речта-слово-текст е и дейност, това би означавало, че в нея има и субект-двигател на тази дейност, с когото нещо става в хода на тази реч и който се променя или не се променя. Което би било от значение за смисъла на тази реч, защото в промяната или непромяната е заложена идеалността, към която този субект се стреми.

Именно непромяната на субекта е и признакът на свързване, характерен за рефлексивната реч. Субектът, двигател в нея е непроменимо разбиращ, и то в свят, в който поради направения избор няма промяна. Което помага на разбирането. Защото всичко при тази постановка за реч е разбиране и каквото и да се свързва в нея, се свързва безпрепятствено. Това е и основанието да избера като друг тип свързване ставащото в реалистичния роман, в който свързванията са повече и са по начало от друг тип.

Първо, в реалистическия роман е налице по-пряката реч на автора, значи и на неговата идея какъв светът. Има и второ - в един момент авторът замлъква и заговорва с речта на един или друг персонаж. Говорейки като че ли със собствените си гласове, тези персонажи променят и самия свят, който в реалистическия роман осцилира между различни идеи и репрезентации. Така е, защото в романа постоянно има и някакво ново “тук и сега” с предмети и природни среди, неясно от кого описвани – дали от самия автор, или от персонаж, различен от него.

Но в реалистическия роман е налице и друго свързване – това на фабулата. Нещо се случва, и то на няколко нива. Като говоря за случвания, говоря и за това рефериране-правене на външно, което е във функциите на всяка реч. Което е и особеното - реалистическият роман е едновременно силно приближаване към външен свят-реалност, но и силно правещ нещо, което е било занемарено, а е било нужно да се направи. Така че читателят се колебае дали видяното от автора външно е такова или напротив – без да е такова, е показано правдоподобно.

Същевременно е ясно, че романът е само вид литературна реч, в която стават повече свързвания. В ред други литературни речи-жанрове не е така и превес имат само някои свързвания. Имаме и устни прояви като анекдота и вица, в които превес има фабулата и в които низът от събития-случвания е обикновено диалогично сдвоен с бърз избор на едното от двете. Един виц може да стане и разказ, но и като разказ в него по-скоро няма отклонения за описания и още по-малко за включване на други разкази с други субекти, както е в реалистическия роман.

Затова и не е уместно да се говори общо за свързванията, които стават в литературната реч, т.е. и за онова, което от края на 20-и век се нарича литературност. Има и литературна реч – тази в поезията, която, първо, може да бъде и фабулна, но и, второ, може да прилича на онова, което става в по-чисто рефлексивната реч – представянето на по-широк непроменим идеален свят, в който субектът на този текст, който е и този на автора, наблюдава своите отношения с този идеален свят-реалност.

Това, което казвам, е без научна стойност и е само констатация. Когато говорим за видове речи, тези видове не би трябвало да се съобразяват с деленията, с които разполагаме. В гледната точка на т.нар. свързвания няма обща литературна и нелитературна рефлексивна реч. Речите на всекидневното казване и говорене постоянно приличат като типове свързвания на едни или други жанрове на литературната и нелитературната реч.

Оттук и заключението, че нямаме възможност да стъпим на свързването на думи, за да разберем свързванията на твърдения, ако се сменят самите говорещи. Към което се добавя и това, че свързването на думи е в постоянен обмен със свързването и на неща, и то в двойния смисъл на посочими и непосочими, което е също в двойния смисъл на непосочими вече приети, че съществуват, и такива, които все още не съществуват и чието съществуване се обсъжда.

Добавя се и не малката несигурност да не би посочените по-рано три словесни свързвания – синонимното, антонимното и предикатното, да са повече на брой, а и това, че тези три словесни свързвания стават в субтекста на речта-слово-текст и че субектът на правещия текста може да не ги осъзнава и те да бъдат несъзнатото, което диалогизира с казаното от него.

Но, така или иначе, не разполагаме с такава методика на анализ, въпреки че ето аз вярвам в нейната ефективност. Вярвам, че колкото по-дълга е една реч и колкото повече свързвания осъществява в своя ход, толкова повече полезна работа върши и толкова повече гледни точки сплита, т.е. в толкова по-висока степен е способна да назове по по-сложен и значи по-точен начин онова, за което говори.

Заключение за двете речи, които доставят удоволствие   И все пак в моята лична гледна точка, оформила се в този текст, има една реч-слово-текст, в която субектът-автор е по-обърнат към субтекста на споменатите три словесни свързвания – на синонимните, антонимните редове и предикатните свързвания. Това е рефлексивната реч. В нея субектът е избрал, поне докато речта трае, да се променя по-малко, като по-малко се променя и избраният свят, на чийто фон той разглежда обявеното, чието разбиране е проблем.

Тъкмо защото владее и себе си, и света-фон, който е описан, а и нещото, което разглежда, този субект се оказва по-близо и до субтекста на тези три словесни свързвания, като осъзнава, че ги владее по-слабо, защото те идват от речта и представляват, така да се каже, долавяното от него свое несъзнато, което той осъзнава и изказва донякъде. Но и другото, което е по-важно – той разбира, че всичко, което твърди, заедно с означените свят-фон и тема в тази рефлексивна реч, че и то е един вид спряно и изглеждащо такова не поради друго, а защото е такава избраната реч – рефлексивна и насочена към света-фон-контекст на онова, което се обсъжда.

Така или иначе, този говорещ рефлексивно разбира, че това е временно спиране и непроменяне, което, първо, не би било такова при друг вид реч, а и, второ, е резултат и на усилие по ред и чистота на изказа, които не могат да са постоянно такива. Оттук и възможността този говорещ да въведе известна подвижност в тази реч, като нанесе върху нея и изброените осъзнавания, а и признае, че тази реч може и да се разруши и той може да изпадне и в лошата подвижност, която да постави под въпрос и неговите твърдения по обявената тема.

Съвсем очевидно чертите на тази идеална рефлексивна реч са усилени и преувеличени и поради естествената антонимия, в която изпадам, завършвайки. Говорих по-горе за повече видове реч, но ето сега повлиян, първо, от тази реч, която изпълнявам, и, второ, от този завършек, бързо-бързо свеждам тези повече видове реч до две противоположни.

Първата от тях е на субекта, който търси покой в неизменно дадения широк свят на рефлексивната реч и който се радва да не се променя в нейния ход, но като осъзнава тази временност дори предвижда и хаоса, който го очаква. Противоположната реч е на другия субект, на автора на реалистическия роман, който изпитва удоволствие от превръщанията си в различни персонажи и от своето, макар и само словесно попадане в различни светове, а и от своето само словесно изпадане в различни ситуации на “тук и сега”, каквото е всъщност обичайното човешко живеене, когато някой не пише и не мисли за себе си и за света романно.

За мен в този завършек това са две противоположни удоволствия. Първото на осъществения широк свят на рефлексивната реч, в която пишещият е постоянно един и същ, и второто на пишещия реалистически роман, който с помощта на персонажи и фабули преминава през превъплъщения и промени. Да, но и в двата случая това е така само във времето на писането. Иначе и двамата пишещи се връщат в неразборията по усилието да са в този момент и да не допускат в него другото на напиращото всичко, в което те не успяват.

Оттук и единственото решение, което им остава - да се заемат с нов текст по първата или втората формула. Което добре обяснява защо привикналият да пише постоянно се връща към писането, за да изпита наново удоволствието от световото устрояване, което той иначе така и не може да има.