Не веднъж съм обсъждал смисловата функция на този род противопоставяния-oпозиции. Напоследък започнах да ги наричам и антонимии, защото “антонимия” насочва вниманието към т.нар. синонимни редове, на които антонимиите са опозиция и които те ограничават, когато едни или други синонимни редове се разгърнат в тях. 

Но защо говоря за рефлексивност, а не за разум или рационалност, което звучи като че ли по-естествено? Защото смислово натоварената чуждица рефлексивност  позволява по-дълъг синонимен ред, в който се свързват повече единици - рефлексивната реч с нейното вътрешно рационално-логично поставяне в зависимост на словесни форманти, устроеното по подобен начин рационално действие, насочено и към цел, а и всичко, което наричаме ум и разум.

Така е. Когато употребяваме антонимии в нашата реч, грижата за двете им страни не е е една и съща. Така и в това есе моето внимание е насочено не към чувствата, а към рефлексивността. Тя е нещо разгърнато и словесно, поради което човекът е в състояние да разбира дискурсивно онова, което му се случва, а и да се намесва във външното с проекти за постигане на цели, докато нейната противоположност чувството-състояние-изпитване е безсловесно и неразгърнато.

Да, но се повдига и въпросът дали това мое твърдение не е повлияно от самата антонимия и дали също като разгърнатата безсловесна рефлексивност не е разгърнато и реалното чувство-състояние-изпитване.

Проблемите, които повдига тази антонимия, и изводите, до които се достига   Първият проблем е, че човешкото същество е устроено двойно. Освен разум, ум и рефлексивност, значи и способност за дискурсивно разбиране, а и за проектиране на външно действие с цел, във всеки човек се пораждат и чувства-емоции, изпитвания-реагирания на случващото се външно. Като казвам “външно”, имам предвид и по-вътрешното “външно” на случващото се в собственото тяло и съзнание. Но има и втори проблем. Той е, че това двойно не се възприема постоянно по този начин. По-често за същностно човешкото се мисли като за едното от двете.

То, разбира се, е валидно не толкова за винаги, колкото за ситуацията, в която са говорещите. Но, така или иначе, целият човек е било рефлексивно-рационално, било емотивно устроен. По-честият избор е първото. Може и да се предположи защо. Рефлексивността-рационалност е по-доброто и по-ценното, тъй като тя е общ идеал за всички човешки същества, докато емотивността, дори когато е желана, е като че ли нещо по-индивидуално и различно в отделните хора.

Съвсем очевидно в това предпочитание и разбиране за същностното в човека превес има идеалът за социалния рационален човек, докато конкретният човек-индивид остава загърбен и потулен.  Нашите казвания и говорения се опират на подобни идеални принципи. В това е и проблемът – че социалният рационален човек, който подменя отделното човешко същество, се представя като самостоятелно съществуващ, докато той е само малък коефициент пред  естествено некратката формула на отделния човек. Какво по-точно имам предвид, като твърдя това? 

Това, че ако в конкретния човек емотивното е винаги различно, то не е и само по себе си, а се преплита с другото на т.нар. рефлексивно, което също като емотивното би било индивидуално различно. Което между другото означава и непълно. Така при тези две непълни съставки би била непълна и конкретната антонимия “рефлексивност-чувства” в този човек, особено ако тя се сравни с парадигмалната антонимия на пълната рефлексивност и емотивност.

Което и установяваме – че чистата антонимия е нещо парадигмално, докато реалното противопоставяне между нашата лична рефлексивност и нашата лична емотивност не е толкова крайна. Но установяваме и това второ – че реалното протовопоставяне между рефлексивност и емотивност протича и е съставено от моменти. В неговия ход би трябвало да има и моменти на противопоставяне, но и на преплитане на тези две страни, а защо не и на преобразуване на частичното рефлексивно в частично емотивно и обратно.

Реалното противопоставяне между рефлексивност и чувства  и неговите признаци  Първият от тези признаци изглежда сигурен. Реалните рефлексии и реалните емоции в един конкретен човек протичат и могат да се разглеждат и отделно като съставени от свои редове и свои моменти. Но, така или иначе, по-реалното им разглеждане е редно да предположи, че те и се преплитат, което означава и че се преобразуват от едното в другото. Но има полза и от отделното разглеждане на техните два реда, защото протичанията са с различна дължина и защото, когато те са кратки, между тях са налице повече прилики отколкото разлики.

Това се отнася особено за редовете на рефлексивността. Всички човешки същества мислят, но повечето мислят накратко за едно, а после за друго по същия начин, а не са много тези, които мислят по-дълго по една тема, като си служат и с повече мислителни форми. Разликите започват да се усещат, когато дължината е по-голяма. 

Колкото по-къса е една рефлексивност, толкова по-еднаква е. Няма човек, който да не влиза в кратки логически ходове по тема, която зачева. Зачева, но и прекъсва, за да зачене друга. Човешките рефлексивни ходове си приличат и по това. Във всички заченати ходове се визират редове на причини и следствия и на намерения и цели. Хората разглеждат нещо като че ли, за да изпитат удоволствие от този тип кратки логически свързвания.

Индивидуалните разлики в рефлексивността се усещат по-ясно в по-дългите рефлексиви. Дължината зависи от професионалните знания, които някой има в областта, в която говори. Когато редът е по-дълъг, в него има повече логически моменти от “причини” и “цели”, често се влиза и в по-сложни двуредови разсъждения. Разбира се, индивидуални разлики има и по признака по-умен. Има разлики и по признака “по-умен в този момент”, защото никой умен не е умен постоянно. Именно последното разкрива, първо, че моментите на ум не са дълги, и второ, че те никога не са чисти моменти на ум, а винаги са примесени с емоции.

Същественият признак на реалното противопоставяне на рефлексивност и чувства е, че те двете са свързани   Като казваме, че са примесени с емоции, твърдим, че определени емоции ги размиват и им пречат, като водят и до паузи в конкретното говорене и мислене, до това, че несправило се с едно рефлексивно по една тема, то отскача на друга. Ние казваме, че мислим и че действаме рефлексивно, но всъщност преминаваме през кратки фази на мислене, които се редуват, без да се навързват и прерастват в общ ход на мислене.

Вярно е, че емоции, породени от намесата на тялото или на външната среда, водят и до  накъсванията и паузите, за които говоря. Но има и обратно, което вече споменах. То е, че рефлексията по темата може да бъде и по-дълга и по-свързана. Което между другото се дължи не на чистотата на рефлексията и съсредоточеността в темата. Дължи се на съответна за темата емотивност, на детайлизирана емоция, която способства за хода на рефлексията между другото и защото внася и яснота по въпросите защо тя се върши и към каква цел е насочена.

Което показва, че всеки от нас е само в едно отношение опозиция между частичен разум и частични чувства или частична рефлексивност и частична емотивност, докато в друго отношение е работеща хармония между едното и другото, и то не само в полза на първото, но често и на второто – на самите чувства. По този начин се оказва, че т.нар. чувства не са само силни и само сами по себе си, а са свързани с рефлексивност и често са детайлни, тихи и слаби положения, за които по начало липсват съответни думи, с които те могат да се назовават поотделно.

Което, разбира се, и не е необходимо, защото те са свързани с другото на частичната рефлексивност, за която също липсват думи. И сякаш е по-добре, че липсват, защото назоваването спира и рефлексивния, и емотивния ход на онова, което разглеждаме, и му пречи. Конкретната реч отдавна си служи с дискурси, които успяват косвено да направят и да представят онова, което не може да се представи пряко.

За модулния характер на човешкото живеене и устрояване на човешкия свят    И нашият цял живот е устроен по този модулен начин така, щото онова, което не можем да кажем, можем да го правим и обратно. Същата тази модулност е развила и двете области на рефлексивното и емотивното така, щото те да могат и да се противопоставят, но и да се допълват и заместват. Така че разполагаме и с антонимията между тях, но също и с допълването им, което и размива разликата помежду им.

В този модулен ред влиза и характерът на нашите две думи “ум” и “разум”, които вкарах в синонимния ред на многозначната идея за рефлексивност. Те са синоними, но значенията им не съвпадат. Един човек може да е умен, да е настроен рационално и логично, но да не е разумен. Защото разумът е и мъдрост на приемане на външното било поради далечен поглед, било поради кротост, съобразена със сегашното. Към което се добавя и не малката смислова разлика между “разум” и “разумност”. Разумът е нещо пълно, въпреки че не е лесно то да се изкаже, докато разумност означава известен разум, съобразяване с външните обстоятелства, предпазливост и сдържаност.

Както вече казах, работата на модулността не е само в значенията на отделните думи. Тя насочва и отношенията между различните протичания, както се влияе и от техните външни причини и цели, от това дали целта е по-близка, или по-далечна. Добавя се и това, че ако този рефлексив е от полза за някакъв субект, не е без значение дали той е на отделен човек, или на човешка група и дали не се налагат и компромиси-съвмествания на едното и другото.

Между рефлексива и емотива освен разлика има и прилика Е, рефлексивността е нещо протичащо, разчленено и многозначно. Да, но същото обзема и по-простия ред на чувствата-емоции. Емоцията е по-свързана с външното и като че ли зависи от неговата дължина. Но тя зависи и от самата рефлексия, за която е закачена. Не друго, а рефлексията й предлага синонимите “нагласа” и “настроение”, които й помагат, като удължават емотивния ред. В страната на чувствата по-големият проблем е острото вярване, че чувството-изпитване в мълчание е винаги противоположно на рефлексивността-ум-логика-разум. 

Да, но тя, първо, също може да бъде увереност и убеденост като чувствата и значи достойно мълчание, въпреки че все пак по-често е думи, размишляване и работа на ума, която се нуждае от различавания и гъвкави фрази-думи съответстващи на нещата, които се обсъждат. Към което се добавя се и фактът, че умът и рефлексивността не са мълчание и в случаите, когато протичат мълчаливо. Но има и друго, което е факт и което не означава, че не бива да се питаме за него.

Антонимията “рефлексивност-разум срещу чувства” налага определен неверен възглед В човешката речева среда няма друга антонимия, която да се е наложила толкова крайно като “рефлексивност-разум срещу чувства”. Което е довело и до неверния възглед, че там, където има разум и рационалност, няма чувства, и там, където има чувства, няма и не може да има разум и рационалност.

Както вече казах, вярното е, че опозицията-парадигма “разум и чувства” е едно, а друго - конкретните случаи на противопоставяне на разум и чувства. В тях и когато разумът или рефлексивността са налице, те не са идеално налице и винаги са съпроводени и от чувства. Доброто е, че поне трупането на синоними нарушава това противопоставяне и в по-дългите речи проличава фоново истината, че в конкретните човешки работи нито рефлексивността и умът са сами по себе си без чувства, нито чувствата могат да бъдат само чувства без разум и рефлексивност.

Но речевата ясна противоположност е силна и нищо не може да попречи за онова, което е само парадигма, да се вярва, че то съществува. Което с особена сила се отнася за основното ценностно противопоставяне, с което си служим всекидневно – добро и лошо. Коя е практическата опора то да се поддържа и да няма съмнение, че не е така? Първата практическа опора е вярата, че думите означават точно онова, което казват, но има и втора подкрепа. Тя е във винаги непълния брой на думите, с които разполагаме, и липсата на думи, които означават по-точно дребното и детайлното.

Как постъпват научните речи и всекидневната реч и какво може да се направи?  Научните речи и философията създават думи-термини за по-точно означаване на откритото отделно. Те почти във всички случаи са чуждици. Има обща болест “рак”, но има и видове рак, носещи различни имена и налагащи различни терапии. Познаването на тези видове е от значение, въпреки че не е без значение в различното да се познава и коефициентът на общото на вида.

Всекидневната реч ползва тези имена-термини, разбира се, по-често неточно, но нейното генерално решение на е различно. Тя създава фрази, изречения и по-дълги речи, които се доближават до реалното, не и без заблудата, че това е не приближаване, а точно представяне на реалното. Затова и, поне на пръв поглед, всекидневната реч постъпва по подобен начин като научното и философското говорене, които си служат с термини-чуждици и дефиниции.

Ако искаме нашата редова реч да бъде относително по-точна, нашите наричания-описания би трябвало да бъдат поне две. Така постъпих и аз в предишното есе. За да увелича точността на онова, което твърдях в него, дадох повече определения за реч и казах, че ако искаме да сме по-точни по тази тема, трябва да говорим и за реч, и за дейност. Речта е и дейност, а и човешката дейност е винаги проникнат от речи. Но защо да постъпваме така?

Защото ако не отчитаме тази реална двойност в проявата на онова, за което смятаме, че съществува непосочимо, това неотчитане си казва думата и останало недетайлизирано в тази си рационалност, започва да се държи като чувство. Чувствата затова са стихии, защото често са неподложени на различаване. Поради което и се противопоставят на рефлексивността, значи и на рационалното, което е разчленено.

Да, но, както казах, първо, самото то може да не е достатъчно разчленено и да става чувство, а и, второ, то може да се разчленява и да не престава да бъде рационално, като бива съпроводено от особено леко и повратливо чувство, толкова повратливо, че всъщност и губи вида си на чувство. Всъщност не малък брой рефлексивни дейности затова са успешни, защото протичат по човешки снабдени с такива детайлизирани чувства.

Така или иначе, разполагаме с едрата антонимия рефлексия-чувства, която ни задължава, влизайки в нея, да започнем с пълно противопоставяне на едното и другото. Но влезли в нея, намаляваме това противопоставяне, рефлексивността се преобразува в различни рефлексии и за всички тях се залепват детайлизирани чувства. Понеже не разполагаме с думи за назоваването им обаче, не ги смятаме за чувства и ги смесваме с рефлексивността, като и нея не възприемаме в своите наричания видово, а свеждаме до основната една рефлексивност.

По-общата задача в това есе   Тя е в моето настояване за по-вярно екзистентно рефлексивно разбиране на онова, което правим, когато мислим и говорим. Така или иначе, нашето разбиране не би трябвало да остава при едрите антонимии на всекидневните начални противопоставяния. То би трябвало да проследява техните преобразувания в хода и на външната, и на вътрешната реч и да намира и съответните назовавания за тяхното по-точно изразяване. Мога да изкажа същото и така.

Аз твърдя в това есе, че има по-рефлексивни и външни, и вътрешни речи, и настоявам, че за да бъдат такива, каквито са те сега, т.е. недостатъчно дискурсивни и рефлексивни, причината е идеята да бъдат максимално словесно чисти, т.е. словесно кратки и близки до едната дума-понятие. Да, но това е парадигмалност, която не отговаря на тяхната конкретна употреба. Защото няма и не може да има рефлексивна реч, която да няма емоционален паралел.

Заключение   А какво има? Едри емоции, които пречат на рефлексивността. Да, но никоя рефлексивност не е неподпомогната от детайлни емоции и чувства. Същевременно в човешката среда няма и не може да има емоции и чувства, които не вървят заедно с някаква рефлексивност. Така че е редно и да поправя онова, което казах току-що. Всъщност не едрите емоции, а едрата рефлексивност, която върви заедно с тях, блокира по-детайлната рефлексивност.

Аз зачитам всекидневното говорене и неговите оценностявания и добре знам, че то не може да се откъсне истински от специализираните професионални казвания на нещо. Тези казвания са полезни и без тях не може, защото те са опити назоваваните от тях неща да бъдат именно те. Същевременно колкото по-дълго се остава в тях, толкова повече те се пропиват от всекидневното говорене и неговите оценностявания.

На професионалните говори се дължи и технологичният прогрес в човешката среда, но за съжаление те водят и до надеждата, че може да се постигне реално идеалът на непромяната. Да, но самата тя не означава точно непосочимото, което сочи. Едно е непромяната на открития уред – на часовника и микроскопа, а друго - закаченият за него смисъл на непромяната на климата или на земята, на която сме, а и на живота, който живеем. Каквато и по-конкретна непромяна да постигнем и колкото и да удължим своя живот, вероятно няма да достигнем до живот, който да не завършва със смърт. Така че не е възможно да постигнем цялата непромяна.

Та затова почитам всекидневното говорене и неговите, естествено, компромисни оценностявания. Ценността е опит за спиране на подвижността и навлизане на ценното в територията на свързаното с него неценно. Когато ценим всекидневно здравето с грижа за своето собствено здраве, ценим пълното здраве и търсим негови знаци-означители. Между тях са, естествено, младото красиво тяло. Виждаме го и не се съмняваме, че то е здраво.

Да, но то може да е само видимо здраво, без да е напълно здраво и не се досещаме, че здравото е и изобщо такова, но е и конкретното здраво в този случай. Както и поради медицината, бидейки немлади, се стремим към пълното здраво на повреден орган, но тази повреда може да е в реда на вече станалото изхабяване и следователно да става дума и за повреда, но и за норма на здраве в този случай. Т.е. гледано реално, здравото в конкретното здраво е поне две норми, които са свързани. Което означава, че това конкретно здраво е и нещо, което не може, а и не бива да се нарича с една дума.

Именно това е и основата за рефлексивното подобряване както на редовата всекидневна, така и на професионалната научна реч. Те двете се объркват и смесват не поради друго, а поради напора-идеал думите да отговарят на нещата, които означават. Ето и простата норма за по-рефлексивната и всекидневна, и професионална научна реч – по-доброто назоваване е винаги поне двойно. Както в конкретните случаи здраветата са поне две, така и за всичко друго конкретно трябва да сме готови да го наречем и по друг начин и да употребим и друго предикатно име.

Както постъпвам и в това есе с рефлексивността, значи с разума и рационалността, и с емоциите-чувства. Всяко от тях и на едро, а и конкретно е в един момент и слабо различимо от своята противоположност. Разбира се, работата е не само в принципа, а и във възможността за нови назовавания. Има нужда и от несъществуващи думи, но също и от по-дълги изкази, които да преминават меко в други изкази с оглед и на това да могат да се отнасят и за постоянно различни външни неща.