“Думи и дела” e израз, съставен от две думи, които сочат две съществени прояви на човешкото живеене. Разбира се, хората постоянно изричат и думи без никаква стойност, и думи със стойност. Същото е и при делата. Хората вършат и работи без значение, но и с полезно последствие, част от които са и значителни дела. А извършват и не малък брой дела с резултат, каквито са и многото видими човешки дела с висока стойност.

Така, с повече думи, уточнявам ценностното, вложено в краткия израз-тема на това есе.  Този кратък израз и последвалото уточнение могат да се сметнат и за различни твърдения, но те могат да се свържат и в общ текст, който да започва с краткия израз, да продължава в уточнението, след което да се добавят и други разсъждения. Вероятно така ще стане в по-дългия текст, който подемам.

За значението на “думи и дела”   Изказах основното на значение на тази двусловна конюнкция в началото на първия абзац по-горе. Но изразът има и второ имплицитно антонимно значение – то е че думите не са дела и делата не са думи и че думите като цяло са нещо напусто, докато делата съществуват и могат да се посочват. Човешкият свят е наистина проявен основно в говорене и правене и наистина в израза “думи и дела” се твърди и това, че би било добре човешките правения да са дела, а не думи.

Проблемът е, че в конкретните употреби на този израз се пораждат и допълнителни значения, които се добавят към основните две и ги променят. Това различаване обаче - на по-честите две значения и получаващия се допълнителен смисъл, затруднява. Оттук и неправенето на това различаване и приемането, че и отделните думи, и темите като тази в заглавието на това есе клонят към твърди значения.

Въпросът е обаче дали в нашия израз представеното двузначно значение е сума от значенията на двете думи в него? Отговорът е като че ли негативен. Смисълът на израза “думи и дела” е по особен начин променливо отношение между значенията на двете думи, породено и от това, че те развиват различни синонимни редове.

Добър пример е първата от двете думи – “думи”. Тя означава “ред от повече думи, свързани в текста на устна или писана реч”. Именно защото е свързан, този текст се отнася до нещо едно. За изразяване на това едно ние ползваме - за изразите чуждицата “тема”, а за по-дългите текстове трите синонима на “думи” - “слово”, “реч” и “текст”.

Да, но този по-пълен синонимен ред на “думи”, на който се опирам в горното твърдение, не е активен в нашия израз-тема. Този ред е, така да се каже, учено разбиране- добавка. В конюнктивния смисъл на израза това разбиране е стегнато и съкратено от антонимията между думи и дела. Споменатият синонимен ред на думи вероятно ще стане по-активен и ще се прояви по-открито в по-дългия текст на това есе, когато то бъде завършено.

Т.нар. функционално разбиране за текст   Така или иначе, употребил веднъж думата “текст”, трябва да кажа кои са белезите на текста. Което не е без значение, защото “текст” лесно означава в моите текстове и другите два синонима на “думи” – “слово” и “реч”. А ето и допълнителното, което допускам в случая - разширявам обхвата на думата и наричам текст и отделната дума, и изразите-теми като тази в заглавието. Така подчертавам двата функционални съдържателно-екзистентни белега на текста, които според мен го определят.

Твърдя, че за да има текст, в него трябва да се поражда смисъл, който да е нужен някому, но и второ - освен че в този текст се визира нещо конкретно, в него се поражда и словесен свят-фон. Това е и причината в нашата реч употребената отделна дума да образува подразбиращо се изречение. То обаче не очертава словесен свят-фон. Защото отделните думи се отнасят, към каквото се отнасят, в средата-контекст на самия външен свят, в който се произнасят. Което не е така при нашия двусловен израз-тема. При него е очертан и словесно възможен свят с поне две посоки, като е произведен и смисъл от преплитането на две значения.

Т.е. в изразите-теми, тези пандани на отделните думи, вече е налице онова, което е по-разгърнато и затова по-ясно в по-дългите текстове. В това е и връзката на изразите-теми с по-дългите текстове - и в двата случая има текст и съответно получил се смисъл, като колкото по-дълъг е един текст, толкова по-сигурно е очертан в него т.нар. словесен свят. Е, дългите текстове са много видове и в някои освен скица за свят, се очертава и реалност, т.е. има и линия на променяне на света.

Нарочно не влизам в темата за литературния и нелитературния рефлексивен текст, за да обобщя, че и в единия, и в другия непременно се гради словесен свят-паралел на външен свят, на чийто фон се визира едно или друго конкретно нещо. Това важно смислово положение за разбирането и определянето на текста не е подчертано и е дори пропуснато в съвременната теория. Ето и двата извода, които следват от него. Когато се казва нещо конкретно, то като че ли се сочи. Кратките текстове от една дума и двусловните изрази като че ли сочат нещо определено.

Да, но двусловните изрази развиват в себе си и фон-свят за разлика от отделните думи, които, както казах, ползват като контекст-свят-фон за нещото, което сочат, един или друг реален свят. Текстовете от една дума, а често и темите, са, така да се каже, закачени за външното, което сочат. Затова и те не са особено пригодни за разбиране на т.нар. словесно правене. Това словесно правене и на нещото, за което става дума, и на скицата за свят, много по-добре личи в по-дългите текстове.

Оттук следва и вторият извод от горното разсъждение - че словесното, което се прави в тези текстове, независимо дали е конкретно нещо, или е свят-фон, щом като се прави, въпреки че е изказано с думи, може, а и трябва да се смята и да се нарича и “дело”. Така че съвсем правомерно в по-дългия ред от синоними, с които се замества името “думи”, влиза и неговото противоположно “дела”. Особено като набор от повече думи думите са и дела.

За идеята темата на това есе да бъде “думи, образи и дела”   Въпросът е дали между “думи и дела” може да се вмъкне и “образи” и двусловният израз да стане трисловен. Това е възможно, въпреки че ще се породи неравновесие между конюнктивността на трите думи и антонимостта между дела и думи, всяка от които ще примъква към себе си “образи” и ще пречи за по-точното назоваване на означаваното от това име външно нещо.

И все пак, ако нарека тази тема така, ще го направя не поради незначително основание. То е, че в нашия съвременен живот, освен че говорим и вършим нещо, сме заети и с постоянно вглеждане в образи на различни неща, представяни на екрани. Особено дълго се взираме в най-разпространения екран в нашата съвременност – на смартфона, който неуморно показва различни образи-неща.

Броят между тези образи-неща на нещата-видими дела не е малък. Те са човешки дела като избор и гледна точка на някой, който ги е  уловил, снимал и довел до значещи образи. Същевременно те са и знаци, особено точни знаци на нещата, които представят. Да, но образи е имало и в по-далечното минало, преди образите да са можели да се гледат на екрани. Вижданото в самия свят е оставало в човешкото съзнание, след което с комбиниране са били съставяни и други образи. Оттам се повдига и въпросът ние днес не си ли губим времето не само с празни думи, а и с празно гледане на образи?

Отговорът ще е положителен, ако положим, че и думите, и образите не са самите неща, които са истински ценното, но той може да бъде и отрицателен, ако ни занимае разликата, че думите са по-отдалечени от нещата, докато образите са като самите неща. Да, но в това есе обсъждам не конюнкцията-антонимия “думи и неща”, а “думи и дела”. Ценното при втората конюнкция-антонимия не е съществуващото, а онова, което се прави и е дело. Но щом обсъждам ценното на резултата на човешкото правене, в него несъмнено има място и образът, гледан на екран, защото той винаги е нечие дело.

Същевременно именно образите са добър повод да се осъзнае, че човешкото присъствие в света е свързано с пораждане на двойни ситуации. Поради съзнанието и речта си човешкото същество никога не е направо в целия свят. И поради образите, които занимават съзнанието му, то е винаги благодарение на тях веднъж в ситуацията, правена от тях, и втори път е в обективното “тук и сега”, в което е. Разполагаме с добри примери. И картината на художника, която сме купили и закачили у дома, и тя е образ за едно другаде и друго време, което сме внесли в “тук и сега”-то на нашия дом.

А дали същото не става постоянно и вътре в самите нас? Вътрешният ни поглед-съзнание не шари ли постоянно назад и напред във времето и не сме ли постоянно хем в едно празно “тук и сега”, хем другаде и в друго време, с което пълним сегашното? Така че за това смесване на местата и времената трябва да виним не съвременността, а самото речево и паметно подвижно човешко съзнание. Бидейки хора, ние поначало смесваме времената и местата.

Да, но правим това смесване не само поради подвижността на нашето съзнание и реч. Правим го и поради сериозното основание, че преди да се заемем с някакво дело, го подготвяме и проектираме. Добре знаем това, макар че не непременно осъзнаваме неговите основания и цели. А те са заложени в двойствеността на нашето битие, че сме в един свят, който съществува, но същевременно пораждаме и наша човешка среда, която постоянно доправяме и свързваме със съществуващото преди нас и независимо от нас. Това може да се каже. Въпросът е дали се разбира и формулира по този начин?

Общо взето, то не се разбира и не се формулира. Зададено е в нагласите на човешкото съзнание и е малко по-ясно във функциите на човешката реч. Което и задължава да го изкажем.

За тези функции и екзистентната нагласа на говорещия човек   Нека изказаното да бъде казаното в по-предишния абзац - че основанията и целите на човешкото битие са заложени в двойствеността, че сме в един свят, който съществува, но същевременно пораждаме и наша човешка среда, която постоянно доправяме и свързваме със съществувалото преди нас и независимо от нас. Не е много по-лесно да се изкаже другото, за което говоря в това есе - няколкото възможности за правене на свят, предоставяни и от думите, и от вършените от нас дела.

Казваме “реч”, “слово” и “текст” в единствено число, обемащо повече видове. Има обаче и такива видове – по-дълга, по-кратка и съвсем кратка реч-дума или тема. Има реч, която, тръгвайки от една дума, я разгръща в едри пълни синоними. Какъвто ред направих с “думи”, последвани от “тема”, слово”, “реч” и “текст”. Да, но има и дълги текстове, способни да разгръщат и по-частични синоними и то така, че когато се наложи, да спират това разгръщане и да се заемат с нова дума в нова посока. Много монологични и диалогични речи са устроени по този отворен конюнктивен начин, който е и своеобразно разбиране за света като набор от неща.

Има обаче и текстове, построени антонимно, определящи света като едра опозиция. Тя, разбира се, може да допуска известна конюнктивност за едното или другото и значи и известни синонимни редове. Но, общо взето, антонимията се налага и свива синонимните редове. Има и такъв модел за свят, при който напротив синонимните редове в една антонимия бързат към редукцията всяко от двете противоположни да завърши със своето противоположно. Аз вече го допуснах за думите и показах, че те могат да завършат и с дела. Ще го допусна и за делата и ще покажа, че те пък могат да завършат и с думи.

Което и убеждава, че спокойно можем да обогатим двусловната тема “думи и дела” и с “образи” и от двусловна да я направим трисловна. Но можем и да останем в антонимията “думи и дела”, като се откажем от нейните две противоположни посоки и я сведем до редуциране-сливане на двете в едно. Въпросът не е в моженето, а в ситуациите на речта, които са винаги и предпочетени в тази ситуация модели за свят.

Като твърдя по този начин, първо, че моделите за свят ни се задават не от света, за който говорим, а от речта-ситуация, чрез която говорим, но и второ, че текстовете не са само наши средства, с които си служим. Те са и случващи се ситуации по същия начин, както всяка случваща ни се ситуация би могла да се свежда и до текст. Но нека да представя в противовес на представения синонимен ред на “думи” синонимния ред на “дела”!

За възможния синонимен ред на “дела”   За разлика от “думи“, чието множествено число развива и други значения, различни от значението на “дума”, при “дела” не е точно така. Въпреки че на тях може да се гледа и сумативно в гледната точка на идеята за човешка среда. “дела” е просто множественото число на “дело”. Т.е. основното значение и в двата случая е същото.

“Дело” на български има и други значения, но означава и “съдебен процес”. В този случай думата приема смисъла “протичане”. Основното значение на думата е в друга посока – “дело” е направеното и постигнатото, което може и да се посочва. Делата са и видими, което поддържа и израза-поговорка “По делата се разбира какъв човекът”. “Дело” обаче е и просто работа, вършене и заетост с цели и намерения, насочени към другите и другото, които водят до промени в човешката среда. В този пункт в значението на “дело” се намесва опозицията “добро-зло”.

Делото е постигане на улеснение-благо за мнозина и правене на услуга-полза за себе си, своите близки или за някого. “Дело”-то е нещо добро. Но поради генералното противопоставяне между добро и зло то може да бъде и зло. В този пункт се намесва и частичната опозиция “случване-правене”. Някой иска да направи добро, не успява и делото се оказва негодно. Но има и изпълнени намерения. Някой иска да направи зло и успява – прави зло и наврежда.

Лесно е да противопоставим празните думи на делата, вършени в мълчание, и да залепим за празните думи лошото, а за делата – доброто. Това залепване е характерно за всички конкретни ценностни противопоставяния.  Те са винаги по няколко, така че и разбиранията са по няколко в зависимост от обстоятелствата или, казано по-добре, в зависимост от конкретния свят-фон, който насочва тези разбирания. Ценностите са сами по себе си единствено, когато се говори за тях като за парадигми. Така че мълчаливите дело-вършене и дело-резултат могат да бъдат и пълно добро, но и пълно зло.

Мълчанието е добро срещу празното говорене, но и празното говорене е добро срещу мълчаливото вършене на зло. Така е в практическия план на оправянето с къси фрази и справянето с тяхното отношение към външни неща. Да, но мълчането какво е освен формално непроизнасяне на думи? Не е ли и правене, в което се редуват моменти с отношение помежду им? И не е ли и мислене, значи и казване наум? И всяко действие (защото дело означава и действие,) не съдържа ли рационално построен текст?

Което и опира до генералното крайно положение, че делата и като протичания на работи-вършения, но и като резултати дали са възможни, ако не са паралел на онова, което са думите, т.е. ако не са и отнесени една към друга разчленявания на външното? Оттук и допълнителното основание в конюнкцията “думи и дела” двата нейни члена да са свързани с “и”. Свързани са, защото в образуващите се два синонимни реда на двете думи, когато тези редове са по-дълги, синонимният ред на “думи” може да завърши с “дела”, а синонимния ред на “дела” - с “думи”.

Заключение   Аз разширих идеята за реален текст и казах, че реален текст е и отделната дума, и темата-двусловен израз от заглавието и всеки по-дълъг свързан наниз от думи. Същевременно подчертах, че във второто и още по-ясно в третото е набелязан словесен свят, паралел на външния свят, за който става дума в текста. Така че този очертан словесен свят е закачен и за външния контекст, който като че ли сочи, но който текстът и прави чрез набелязания вътрешен словесен свят. Смисълът на текста се нуждае и от едното, и от другото.

Моето заглавие-двусловен израз-тема не бива да се разбира чрез своите парадигмени два пълни синонимни реда на думи и дела, въпреки че аз ги набелязах. Защото изразът “думи и дела” е не само конюнкция на две равностойни неща. Те са и свързани в опозиция-антонимия, която им налага своя смисъл и не допуска да стигнат до противоположното. Защото има и външно, към което този израз се отнася, когато се употребява реално, и което определя неговото разбиране да спре до еди-какво си.

Това е и големият недостатък на научните текстови анализи, които формулират смисъла. Да, текстовете насочват смисъла на своето разбиране и носят смисъл. Но всеки текст, когато се разбира, влиза и в ситуацията на това разбиране в този случай, което, добавяйки се към текста, променя неговия смисъл. Големият недостатък на научните тълкувания е всъщност практическата нужда разглежданото да има едно значение.

Аз показах в анализа на конюнкцията-антонимия “думи и дела”, че тя може да избере за фиксирането на своето значение да потече и в по-кратък, и в по-дълъг текст. Показах освен това, че тя може в този текст да развие само едната страна от двете, може да развие неравно двете страни, може да предпочете страната на конюнкцията, но може да предпочете и имплицитната антонимия, което е по-честият случай.  Всичко това се определя от избрания ракурс на разбирането, т.е. и от външната ситуация на разбирането, която развива своя вторичен текст и го наслагва върху първичния.  Да, но и този дележ е практическа позиция на някакъв анализ. Първичният текст е податка за насока, която става такава след избор, а не е по начало твърдо фиксирана.

Затова и поставям под въпрос фактическата сигурност, с която започват всички текстови анализи – че ето това е текстът, че ние няма да се отклоняваме от него и можем да говорим именно за него. Това е възможно обаче само ако този, който го прави, има съзнание за разбирането-доправяне на текста или, казано по-точно, за добавянето на това разбиране към онези добавяния, които вече са се случили в правенето на избрания текст. Защото и той е един, казано само условно, тъй като има формално начало и край и е създаден от еди-кого си.

Но и този текст е последствие от разбиране на предишни текстове и е ред от допълнителни преобразувания на смисли, без които сега говорещият не може да бъде точен. Точността е плетеница от означавания, която е трудна за изказване. Също като реалния текст, който е случила се ситуация на истинност, попадаща в ситуация на разбиране, всички разбирания са ситуации на истинност, в които винаги участват повече субекти, които и разбират, каквото разбират, но и правят както самите ситуации и конкретния свят техен фон, така и самите себе си.