Изразът “дела и думи” сочи две съществени прояви на човешкото живеене. Разбира се, хората постоянно изричат както думи без стойност, така и думи със стойност. Същото е и при делата. Постоянно се вършат и работи без значение, но и работи с полезни последствия, част от които са и значителни. Същевременно се извършват и не малък брой дела с видим резултат, каквито са и многото строежи, уреди, машини и произведения на изкуството в човешката среда.

Така към двата вида на делата и думите се добавят и двата подвида на ценното и неценното, което те развиват. Разбира се, изразът и уточнението могат да се изкажат и като различни твърдения, но могат и да се свържат в общ текст, който да започва с израза, да продължава в уточнението, след което да се добавят и още разсъждения. Вероятно подобно навързване-удължаване ще се осъществи в по-дългия текст на това есе.

За темата и подтемата и основанието те да се свържат    В началото на първия абзац формулирах основното значение на изписаната с главни букви в заглавието двусловна конюнкция “дела и думи”. Самата подредба на двете думи, това, че първата е “дела”, а втората – “думи” набелязва и второто антонимно значение на израза, че думите не са дела и делата не са думи и че думите като цяло са нещо напусто, докато делата съществуват.

В конкретните употреби обаче се подчертава или чистото конюнктивно, или антонимното значение на израза. Твърдението, че неговите значения са едновременно две, е учено заключение, което е толкова сигурно, колкото е и практическият избор на едното от двете значения при конкретната употреба на израза.

В което е и проблемът, обсъждан в това есе, който има две съставки. Първата е, че при употребата на подобен израз се пораждат и допълнителни значения, които се добавят и към практически избраното едно значение, и към двете значения и ги усложняват. Втората съставка е, че на тази разлика между значението и получаващия се смисъл  не се обръща внимание. Като казвам, че не се обръща внимание, имам предвид и практически ползващите езика, които смятат, че думите и изразите-теми имат едно значение, и учените, според които думите имат повече значения, а и темите, какъвто е и случаят с избрания в това есе двусловен израз-тема.

Оттук следва и настояването в това есе, че е едно принципната речникова многозначност на думите и двузначността на темата-израз в заглавието, друго - еднозначността при тяхната практическа употреба, а трето - по-истинната промяна на тяхното значение в смисъл при конкретното употреба на думите и изразите. Това обяснява и защо съм свързвал двете теми в горното заглавие. За да покажа, че текстът е и значение, свързано с означаване на нещо външно, но че той е и смисъл за някого, който разбира това на фона на свят.

За значението на израза “дела и думи” и за реда от синоними, който следва от “думи”  Веднага се повдига въпросът дали в нашия израз представеното двузначно значение се е получило като сума от значенията на двете думи в него. Отговорът е негативен. Значението на израза е по особен начин променливо отношение между значенията на двете думи в него, което се поражда и от това, че те развиват различни синоними при различните обстоятелства на употреба.

Добър пример е “думи”, което означава “ред от повече думи, свързани в текста на устна или писана реч”. Именно защото е свързан, този ред се отнася за нещо, което е едно. За общото назоваване на това едно ползваме за изразите чуждицата “тема”, а за по-дългите текстове трите синонима на “думи” - “слово”, “реч” и “текст”. Да, но този ред от синоними на “думи” не е активен в нашия израз-тема. Той е учено разбиране-добавка, което в практическия смисъл на израза е стегнато и съкратено от антонимията на дела и думи.

Този ред ще стане по-активен и ще се прояви в по-дългия текст на това есе вероятно, когато то бъде завършено. Така или иначе обаче, с оглед на поставената задача се налага да кажа кои са основните белези на текста според функционалното съдържателно-екзистентно разбиране за текст, което следвам. Това е необходимо, защото “текст” може да означава и другите два синонима на “думи” – “слово” и “реч”.

Т.нар. функционално съдържателно-еказистентно разбиране за текст   Но защо е нужно обхватът на текста да се разшири и по друг начин, така че текстове да станат и отделната дума, и изразите-теми като тази в заглавието? За да проличат по този начин двата съдържателно-екзистентни белега на текста и да се почертае, че за да има текст, в него трябва да се поражда, първо, нужен някому смисъл, но и второ - освен да се визира нещо конкретно, с оглед на смисъла и нуждата от смисъл за някого, в този текст трябва да се поражда и словесен свят-фон.

Това е и дълбинната причина в нашата реч употребената отделна дума да образува подразбиращо се просто изречение. То обаче не очертава словесен свят-фон, а само смисъл за този, който говори. Защото отделните думи се отнасят, към каквото се отнасят, в средата-контекст на самия външен свят, в който се произнасят. Което вече не е така в двусловния израз-тема “думи и дела”. При него е очертан и словесно възможен свят с две посоки, а е произведен и смисъл от преплитането на две значения.

Т.е. в изразите-теми, тези пандани на отделните думи, вече е налице онова, което е по-разгърнато и по-ясно в по-дългите текстове. В това е и връзката между изразите-теми и по-дългите текстове - и в двата случая има текст и съответно получил се смисъл, като колкото по-дълъг е текстът, толкова по-сигурно е очертан в него т.нар. словесен свят. Е, дългите текстове са много видове и в някои от тях освен скица за свят, се очертава и реалност, т.е. има и линия на променяне на света.

Нарочно не влизам в темата за литературния и нелитературния рефлексивен текст, за да мога да обобщя, че и в единия, и в другия случай се гради словесен свят-паралел на външен свят, на чийто фон се визира едно или друго конкретно нещо. Това важно смислово положение за разбирането на текста не е подчертано и е дори пропуснато в съвременната теория. Ето и двата извода, които биха следвали от него, ако то би било възприето.

Първият извод е, че, когато се казва нещо конкретно, то като че ли се сочи. Кратките текстове от една дума и двусловните изрази като че ли сочат нещо определено. Да, но двусловните изрази развиват в себе си и фон-свят за разлика от отделните думи, които, както казах, ползват като контекст-свят-фон за нещото, което сочат, един или друг реален свят. Текстовете от една дума, а често и темите, са, така да се каже, по-пряко закачени за външното, което сочат. Затова и те не са особено пригодни за разбиране на т.нар. словесно правене.

Това словесно правене - и на нещото, за което става дума в един текст, и на скицата за свят, на чийто фон то се представя словесно, личи по-добре в по-дългите текстове.
От което следва и вторият извод от горното положение - че словесното, което се прави в тези текстове, независимо дали е конкретно нещо, или е свят-фон за представянето на това нещо, щом като те се правят, въпреки че са изказани с думи, могат и трябва да се смятат, а и да се наричат “дела”. Затова и в по-дългия ред от синоними, с които се замества името “думи”, влиза и неговото противоположно “дела”.

Темата на това есе не може ли да бъде и “дела, образи и думи”?  Въпросът, който се повдига, е дали между “дела и думи” може да се вмъкне и “образи” и двусловният израз да стане трисловен. Това е възможно, въпреки че ще се породи неравновесие между конюнктивността на трите думи и антонимостта на дела и думи, всяка от които ще примъква към себе си “образи” и по този начин ще пречи за по-точното назоваване на означаваното външно.

И все пак, ако нарека тази тема така, ще го направя не поради незначително основание. То е, че в нашия съвременен живот, освен че говорим и вършим нещо, сме заети и с постоянно вглеждане в образи на различни неща, представяни на екрани. Особено дълго се взираме в най-разпространения екран в нашата съвременност – на смартфона, който неуморно показва различни образи-неща. Броят между тези образи-неща на образите-видими дела не е малък. Образите несъмнено са човешки дела като избор и гледна точка на някой, който ги е  уловил, снимал и осъществил. Същевременно те са и знаци, особено точни знаци на нещата, които представят.

Да, но образи е имало и в по-далечното минало, преди те да са можели да се гледат на екрани. Вижданото в самия свят е оставало в човешкото съзнание, след което с комбиниране от него са били съставяни и други образи. Оттам се повдига и въпросът дали днес не си губим времето не само с празни думи, а и с празно гледане на образи?

Отговорът е положителен, ако положим, че и думите, и образите не са самите неща, които са истински ценното, но може да бъде и отрицателен, ако вниманието ни бъде привлечено от разликата, че думите са по-отдалечени от нещата, докато образите са като самите неща. Да, но в това есе обсъждам не конюнкцията-антонимия “думи и неща”, а “думи и дела”. Ценното при втората конюнкция-антонимия не е съществуващото, а онова, което се прави и е дело. Но щом обсъждам ценното на резултата на човешкото правене, в него несъмнено има място и образът, гледан на екран, след като той винаги е нечие дело.

Същевременно именно образите са добър повод да се осъзнае, че човешкото присъствие в света е свързано с пораждане на двойни ситуации. Поради съзнанието и речта си човешкото същество никога не е направо в света. И поради образите, които занимават съзнанието му, всеки е веднъж в ситуацията, правена от образите, и втори път в обективното “тук и сега”, в което е. Разполагаме с добри примери. И картината на художника, която сме купили и закачили у дома, и тя е образ за едно другаде и друго време, което сме внесли в “тук и сега”-то на нашия дом.

А дали същото не става и в самите нас? Вътрешният ни поглед-съзнание не шари ли постоянно назад и напред във времето и не сме ли постоянно хем в едно празно “тук и сега”, хем другаде и в друго време, с което пълним сегашното? Така че за това смесване на местата и времената трябва да виним не съвременността, а това, че като човешки същества поначало смесваме времената и местата. Това се отнася особено за децата, които несравнимо по-малко от възрастните могат да бъдат именно тук и сега.

Да, но правим това смесване не само поради подвижността на нашето съзнание и реч. Правим го и поради основанието, че преди да се заемем с някакво дело, го подготвяме и проектираме. Добре знаем това, макар че не непременно осъзнаваме неговите основания и цели. А те са заложени в двойствеността на нашето битие, в това, че сме в един свят, който съществува и който назоваваме, но че същевременно пораждаме и наша човешка среда, която посредничи в отношението ни с другите хора и съществуващия свят и която постоянно доправяме и объркваме със съществуващото преди нас и независимо от нас.

Това несъмнено може да се каже. Въпросът е дали то се разбира и формулира. Във всеки случай то е зададено в нагласите на човешкото съзнание и е малко по-ясно във функциите на човешката реч.

За тези функции и екзистентната нагласа на говорещия човек    В човешката реч тези функции са две и са като че ли различими, въпреки че постоянно се смесват. Едната от тях е самото посочване на съществуващото чрез думи-изрази и по-дълги текстове, казването, че то съществува. Другата функция е неговото правене, твърдението, че то съществува без уточняване дали съществува по различен начин или не съществува, а е нужно да съществува. Което щеше да бъде съвсем неустановимо, ако речта беше само реч и не беше прекъсвана от започващи и завършващи казвания, ако не беше и ред от речеви ситуации, отнасящи се до външен контекст и свързани с него.

Така или иначе, конкретната реч  е многослойна и многозначна. В нейните повече слоеве влизат и видовете реч, зададени коефициенти за правене на свят. Броят на тези видове е голям. Върху тях се наслагват и ситуациите на по-дългата, по-кратката и съвсем кратката реч. А има и скрити ситуации като тази, която, тръгвайки от една дума, я разгръща в синоними. Експлицирах такъв ред, тръгнал от “думи”, последвани от “тема”, “слово”, “реч” и “текст”. Има и текстове, способни да разгръщат и по-частични синоними, и то така, че когато се наложи, те да продължават с нова дума в нова посока. Много монологични и диалогични речи са устроени по този имплицитен отворен начин, който е и своеобразно разбиране за света като набор от неща.

Има и имплицитни антонимни текстове, определящи света като едра опозиция, която, разбира се, може да допуска известна конюнктивност за едното или другото, противопоставени в нея, развиващи и синонимни редове, въпреки че, общо взето, опозицията ги свива. Има и такъв модел за свят, при който синонимните редове в една опозиция бързат към редукцията всяко от двете да завърши със своето противоположно. Аз вече го допуснах за “думи” от израза-тема на това есе и показах, че те могат да завършат и с “дела”. Ще го допусна и за “дела” и ще покажа, че те пък могат да завършат и с “думи”.

Което и убеждава, че спокойно можем да обогатим двусловната тема “дела и думи” с “образи” и от двусловна да я направим трисловна. Но можем и да останем в антонимията на “ дела и думи”, като се откажем от нейните две противоположни посоки и я сведем до редуциране-сливане на всяко от двете в едно. Правенето на това опира не само до нашето можене, а и до осъзнаване на ситуациите на речта, от които то зависи. Винаги определена ситуация е предпочетена пред друга в този текст, а тя е и предпочетен модел за свят.

Така че моделите за свят се задават не направо от света, за който говорим, те стават и с посредничеството на речта-ситуация, чрез която говорим. Текстовете са наши средства, с които си служим, но те са и случващи се ситуации по същия начин, както всяка случваща се ситуация би могла да се свежда и до текст. Което ме кара да се погрижа и за ситуацията на текста в това есе и да представя, в противовес на развития в началото синонимен ред на “думи”, и синонимния ред на “дела”.

За възможния синонимен ред на “дела”   За разлика от “думи“, чието множествено число развива и други значения, различни от значението на “дума”, при “дела” не е точно така. Въпреки че на делата може да се гледа и в гледната точка на идеята за човешка среда, “дела” е и просто множественото число на “дело”. Т.е. неговото основно значение е същото, каквото е то и за думата в единствено число.

“Дело” на български има и други значения, но означава и “съдебен процес”. В този случай думата приема и значението “протичане”. Основното значение обаче е в друга посока – “дело” е направеното и постигнатото, което може да се посочва. Делата са и видими, което поддържа и израза “По делата се разбира какъв човекът”. “Дело” е и просто работа, вършене и заетост с цели и намерения, насочени към другите и другото, които водят и до промени в човешката среда. В този пункт в значението на “дело” се намесва и опозицията “добро-зло”.

“Дело” е постигане на улеснение-благо за мнозина и правене на услуга-полза за себе си, своите близки или за някого. “Дело”-то е нещо добро. Но поради генералното противопоставяне между добро и зло то може да бъде и зло. В образуващото се конкретно значение се намесва и частичната опозиция “случване-правене”. Някой иска да направи добро, не успява и делото се случва негодно. Но има и изпълнени намерения, които, така да се каже, се правят. Някой иска да направи зло и успява – прави зло и наврежда.

Лесно е да противопоставим празните думи на делата, вършени в мълчание, и да залепим за думите лошото, а за делата – доброто. Това залепване е характерно за всички конкретни ценностни противопоставяния.  Те винаги са свързани по няколко, така че и разбиранията са по няколко в зависимост от обстоятелствата или, казано по-добре, в зависимост от конкретния свят-фон, който ги насочва. Така че мълчаливите дело-вършене и дело-резултат могат да бъдат и пълно добро, но и пълно зло. Мълчанието е добро срещу празното говорене, но и празното говорене е добро срещу мълчаливото вършене на зло. Така е в практическия план на оправянето с къси фрази и справянето с тяхното отношение към външни неща.

Да, но мълчането какво е освен формално непроизнасяне на думи? То не е ли и правене, в което се редуват моменти с отношение помежду им? И не е ли и мислене, значи и казване наум? И всяко действие (защото дело означава и действие,) не съдържа ли рационално построен текст? Което и опира до крайното положение, че делата и като протичания на работи-вършения, но и като резултати са възможни, ако са паралел на онова, което са думите, т.е. ако са и отнесени една към друга разчленявания на външното.

Оттук и допълнителното основание в конюнкцията “думи и дела” двата нейни члена да са свързани с “и”. Свързани са, защото в образуващите се два синонимни реда на двете думи, когато тези редове са по-дълги, синонимният ред на “думи” може да завърши с “дела”, а синонимният ред на “дела” - с “думи”.

Заключение   Разширих идеята за реален текст в това есе и казах, че текст е и отделната дума, и темата-двусловен израз от заглавието и всеки по-дълъг свързан наниз от думи. Същевременно подчертах, че във второто и още по-ясно в третото е набелязан словесен свят, паралел на външния свят, за който става дума в текста. Така че този очертан словесен свят е закачен и за външния контекст, който като че ли се сочи, но който текстът и прави чрез набелязания вътрешен словесен свят. Смисълът на текста се нуждае и от едното, и от другото.

Второто, което казах, е, че заглавието-двусловен израз-тема не бива да се разбира чрез своите парадигмени два синонимни реда на думи и дела, въпреки че аз  набелязах и двата реда. Защото изразът “дела и думи” е не само конюнкция на две равностойни неща. Те са свързани и в опозиция-антонимия, която им налага своя смисъл и не допуска те да стигат до противоположното. При това има и външно, към което този израз се отнася, когато се употребява реално, и което почти винаги е причина разбраното в този случай да спре до определено значение.

Това е и големият недостатък на научните текстови анализи, които формулират смисъла. Да, текстовете насочват смисъла на своето разбиране, който е, така да се каже, зададен в неговото значение. Но всеки текст, когато се разбира, влиза и в ситуацията на това разбиране в този случай, което се добавя към текста и макар и минимално го променя. Големият недостатък на научните тълкувания е всъщност практическата нужда разглежданият текст да има едно значение, което да е вложено в него и то да не се променя от взаимодействието с конкретен контекст.

Показах в анализа на конюнкцията-антонимия “дела и думи”, че тя може да избере за преобразуването на своето значение в смисъл да потече и в по-кратък, и в по-дълъг текст. Показах освен това, че тя може в този текст да развие само едната страна от двете противопоставени в нея страни, може да развие неравно тези страни, може да предпочете конюнкцията, но може да предпочете и имплицитната антонимия, което е по-честият случай. 

Всичко това се определя и от външната ситуация на разбирането, която развива своя вторичен текст и го наслагва върху първичния.  Да, но и този дележ е практическа позиция на някакъв анализ. Първичният текст е податка за насока, която става такава след избор, а не е по начало твърдо фиксирана. Затова и поставям под въпрос фактическата сигурност, с която започват всички текстови анализи – че ето това е текстът, че ние няма да се отклоняваме от него и че можем да го представим точно.

Това е възможно само ако този, който го прави, има съзнание за разбирането-доправяне на текста или, казано по-точно, за добавянето на това разбиране към онези добавяния, които вече са се случили в неговото предишно правене. Защото и този текст е един само условно и не е достатъчно той да има начало и край и да е създаден от еди-кого си. Тъй като и този текст е последствие от разбиране на предишни текстове и е ред от допълнителни преобразувания на смисли, без знаенето на които говорещият сега не може да бъде точен.

Точността е трудна за изказване плетеница от означавания. Също като реалния текст, който е случила се ситуация на истинност, попадаща в ситуация на също случило се разбиране, всички разбирания са ситуации на истинност, в които винаги участват повече субекти, които и разбират, каквото разбират, но и правят и самите ситуации, и конкретния свят техен фон, а и самите себе си.

Е, ако читателят на това есе няма нужда от тези детайли, може да си задържи вниманието само върху това различаване, че всеки текст, независимо колко е дълъг, има определено значение, от което трябва да тръгва и неговият анализ, но че разбиран конкретно от някого, той, естествено, развива и смисъл, който се наслагва върху неговото значение и, разбира се, го променя.

Това различаване между значение и смисъл се прави отдавна, аз само го ползвам, за да мога да кажа и другото важно по темата, без което тя би оставала непълна. Но трябва да добавя и това, че при цялото старание значението да е само значение и смисълът да е само смисъл, това не е възможно, защото не малка част от значенията са и бивши смисли и не малка част от сегашните смисли стават значения. Затова “значение” и “смисъл” са и пълни синоними и в нашата българска, но и във всяка друга реч.