За темите в това есе и начина на разбиране   Изброените в заглавието имена означават трите теми, които обсъждам. Като казвам имена, имам предвид понятията общество, държава и общност. Тези понятия не означават точно външните неща, към които реферират, защото не само сочат към тях, но и ги правят словесно. Те обаче влизат и в отношение помежду си, от което се пораждат и други значения, които допълват понятията и правят от тях и редови думи.

Това е едното общо, за което настоявам в това есе, че понятията са нестабилни определености, които се преплитат с двата режима на всекидневната реч - на реифицираното значение на думите, което просто се приема, но и на повечето значения в по-дългите текстове, в които обсъжданото влиза в синонимни и антонимни редове. Другото общо е, че всички обсъждания, също и обсъжданото в това есе, попадат в контексти, от които зависят. Което е и причината разглеждането на изброените три понятия да става в контекста на още две теми - общата характеристика на човешката реч и поставянето под въпрос на обичайното работене с понятия в науките и философията.

Речта на науките и философията се различава по принцип от всекидневната реч. Смята се, че онова, което тя визира наедро, те разглеждат по-разчленено. Според осъзнатото различие науките и философията третират с дефинирани понятия теми и предмети, които не занимават всекидневното говорене.  Това осъзнато за разликата между речите на науките и философията и всекидневното говорене се допълва обаче и от все още недобре осъзнати положения.

Първото от тях е, че науките и философията не само разчленяват и назовават онова, което всекидневното говорене не разчленява и не назовава, но че те и уедряват това, което то не уедрява. Което не е без значение, защото по този начин, разчленявайки и уедрявайки външното, науките и философията пораждат нови понятия и предмети. Пораждат нови предмети словесно и проектно, което подготвя  и реалното им създаване в човешката среда. Оттук следва и немалкото последствие, че науките и философията са основните производители на нови думи-термини в човешката реч.

Второто, което не се осъзнава добре, е голямата прилика, че колкото и да се различават от всекидневното говорене, науките и философията процедират базисно речево като него. Това е, по което сме останали без нужните обяснителни формули. То засяга особено самата човешка реч. Затова и в контекста на въпросите, които се повдигат в това есе, непременно трябва да се изкаже наново основното, което тя прави.

Всяка реч реферира към нещо външно, като същевременно прави словесно то да бъде такова, каквото е нужно при тези обстоятелства. Но, така или иначе, речта не отделя реферирането от правенето. Това смесване е сериозен смислов проблем. То обаче се поддържа от човешката реч, защото така човешкото и външното се свързват в общ свят. Тази базова двуфункционална характеристика засяга и другите по-конкретни начини за изработване на смисли в човешката реч. Тя е проявена и в комплексното сочене-рефериране, което върши речта.

Това сочене-рефериране е комплексно и променливо, защото освен че са това, което съответните думи казват за тях, външните неща са свързани и с други неща, заедно с които образуват трети неща, наричани с други думи. Изобщо, бидейки подвижни и променими, всички съществуващи неща и външно, и вътрешно образуват и други неща, които налагат и употребата на други думи.

Интермедия за отделянето на понятията “общество” и “държава” от външното, което означават   Както се разбира, в методиката на моето разбиране влиза различаването между основното значение на едно понятие и външното, което то означава. Аз смятам, че за да се работи коректно с едно понятие, е нужно да се прави разлика между него като инструмент, с който си служим, и външното, което се означава с него. Да, но не с отделяне на едното от другото протича обичайното разбиране в научните речи. В тях понятието и обсъжданото външно се смесват, като едновременно се уточнява и понятието, и се добавят и белези на обсъжданото нещо.

Това е същото смесване, което говорещите допускат, когато говорят за значение. Значението е ту друго име-нещо, ту е самото нещо, което се обяснява. Така и понятието е ту друго, ту е това външно, което се обяснява. Основанието е в двойността на самото рефериране и по-точно в това, че в неговата комплицирана гледна точка всяко нещо е хем само по себе си, хем влиза и в обсега на друго нещо. 

В нашия случай с темите  общество и държава в това смесване се намесва и трето.  Когато някой мисли по тези теми, има и задачата да разбере какво са обществото и държавата и изобщо, но и какви са обществото и държавата, в които той живее. Защото обикновено те не са такива, каквито трябва да бъдат, и той, мислейки теоретично по въпроса, е изправен и пред задачата да помогне за оправянето на своето общество и държава.

Трябва да се признае, че всички науки и философии, заели се с горната задача, което се отнася и за големите текстове по въпроса за обществото и държавата, правят и трите неща – визират понятието-основно значение, представят трайното външно, което то означава, и построили от това смесване нужното идеално положение-принцип, го ползват и за разбиране на своето общество, очертавайки неговото възможно подобряване.

Така ще постъпя и аз в следващия раздел - ще смеся тези три положения. Преди това обаче ще представя относително отделно значенията и външните неща, означавани от общество и държава. Има обаче смесване и смесване. Въпросът е кое е доброто смесване. Във всеки случай то не е това, което прави всекидневното говорене - разбирането на обществото и държавата като пълни синоними, всеки от които заменя другия.

Доброто смесване отчита, че значенията, а и нещата “общество” и “държава” се покриват частично, но означават различни неща, т.е. че и като понятия, и като външни неща те се допълват. Доброто смесване осъзнава и тяхната двойност - на непосочими неща, които и съществуват, но и постоянно се правят от речите и действията на онези, които се занимават с тях.

Обществото. Разполагаме с основното значение на това име-понятие още от “Политика” на Аристотел, въпреки че в своите текстове философът не го назовава и го свързва със своите понятия за общност и град-държава. Според автора на “Политика” обществото е характерният начин на човешко съществуване в по-голяма заедност, вследствие на която се постига и нещо повече и по-добро.

С оглед на външното, което е, днес за нас обществото е система от отношения между двете страни на едното като отделен човек и като малко общество и подвижното цяло на голямото общество, което усилва тези две единици. Обществото е хоризонтална и вертикална динамична структура от отношения между такива свързани и обменящи се помежду си единици, която е протичаща и разположена във време и не е свързана с място.

Държавата. Основното значение на това име-понятие е система на ред за продължително съжителство на определено място, укрепено със закони, институции и власти. Държавата е йерархическо построение с връх и низина, което развива съсловия, рангове и нива на собственост. Понеже е свързана с място, тя брани това място от външни сили, които се опитват да го присвоят. Освен проявена в пространство, с което се свързва, държавата има и времево изражение в история, традиция и система от пазени и променяни празници. От обществото, с което е свързана, тя се различава по това, че е по-затворена и е насочена нагоре към идеален ред.

И обществото, и държавата имат отделности, които са посочими. Като цяло обаче те са непосочими. Никой не се съмнява, че те съществуват, въпреки че и двете се правят и доправят. Може би не без връзка с това никоя наука не е изброила успешно техните трайни белези. Може би затова непосочимите неща развиват понятия, които се дефинират - дефинирането “стяга” нужното основно значение и му придава по-сигурна определеност.

Нататък ще говоря за обществото и държавата по обичайния смесен начин – и теоретично, но и с оглед на по-конкретната задача състоянието на сегашното българско общество да се опише в гледната точка на някои по-трайни негови белези, за които обикновено не се говори.

За понятията “общество” и “държава”, означаваните от тях външни неща и обществото и държавата в съвременна България   Когато стане дума за общество, имаме пред очи идеалността на някакъв ред. Затова и говорейки за България, я наричаме “страна” и “държава”, но почти никога “общество”. Два са въпросите, които се повдигат - да не би такава “държава” на пълния ред да няма никъде, а навсякъде да е налице само приближение към нея и да не би един oт факторите да бъдем неудовлетворени от реда в нашата страна да не е и собствената ни неточна представа.

Кое не е наред в нашата представа по въпроса? Това, че тя не отчита следната зависимост. В съвременния свят страните-държави са отворени една към друга и участват в голям брой съюзи и свързвания по същия начин, по който всяка отделна страна-държава и вътрешно разполага  с единици в обмен, които се допълват, без да се сливат в строго единство. А и второто, което не се взема предвид – че  страните-държави са и общества, и култури, като и обществата, и културите са с обхвати, които не съвпадат и помежду си, а надхвърлят и обхвата на държавите, с които са свързани.

Страната-държава почти винаги е на определена територия, докато съответното общество и особено съответната култура са с по-широки граници. Така че те трите се покриват, но са и различни неща-единици, които и затова се наричат с различни думи. Същото, което казах по-горе за обществото и държавата, може да се повтори за обществото, държавата и културата – те са частични, а не пълни синоними и като думи, а и като нещата, които означават. Същото има реално изражение и във вътрешния план на едно общество, развито в една страна-държава.

Ако едно общество е разгърнато и здраво, то представлява отворен голям набор от по-малки общества-микросоциални образувания. Което вътрешно делене е с функция. Разгърнатото здраво общество освен множество от индивиди е множество и от по-малки общества, които като удвояват субекта на отделните хора, ги усилват и повишават шанса им за успех в техните обществени действия. Което позволява да дефинираме обществото като механизъм за произвеждане на нужната субектност и идентичност за по-успешното извършване на конкретни акции.

Обществото затова е свързано с държава-страна-горен слой, поддържан и от институции, за да се улесняват тези акции. Поради същото то в друга посока обществото е свързано и с култура-опора в по-отдавнашни форми на живот. Общественото живеене е работеща модулна среда за допълвания. Като визира една идеална структура-цел и бъднина, това функционално определение за общество позволява да осъзнаем и да назовем основния недостатък или може би белег на предишното социалистическо общество у нас.

Той беше проявен в това, че създаденото след края на Втората световна война с насилствена външна промяна социалистическо общество у нас имаше горен по-малък слой, който играеше ролята на общество, а и беше общество, защото се делеше и на реални малки общества, но имаше и масивен долен слой на голямо множество-население, което живееше предимно частно в малки човешки групи с ограничена обществена проява. Горното общество развиваше измислена прогресистка култура и битуваше в едно желано бъдеще, докато долният масив на множеството-население живееше в бедната традиционност на едно като че ли минало.

Разбира се, имаше опити горното да прониква в долното. Но това проникване беше или имитация на горното, или откъсване на хора и семейства от долността и пренасяне в горното. Което ставаше естествено, защото долното се стреми да стане по-горно. Изказвам тази структура с тези по-общи фрази, защото нейната трайност продължава да не се осъзнава. Продължава да не се осъзнава, че идеалната структура на разгърнатото здраво общество е бъдност, която се прави постепенно и в по-добрия случай предстои, а в по-лошия не се осъществява. Разбира се, има значителни разлики между съвременните реални общества.

Описаните по-горе горно общество за малцина и своеобразен необществен свят на население-множество, характерни за нашето социалистическо минало, са налице и в по-стария Източен свят, а и в почти цялата съвременна Азия и Африка. Но макар и в по-ниска и неизразена по този типичен начин степен, те са налице и в съвременните развити страни в Европа и Америка. Проблемът е, че поради осъществените силни форми на свързване на горното и долното в тези страни, чиито общества са и пример за нас, базисната трайна структура на все още непостигнатото е замъглена.

По-големият проблем на тази реалност на променящо се тук и сега и желана идеална бъднина, която се постига бавно и трудно или не се постига, е, че тя е устроена като самата човешка реч, която реферира към съществуващото, но и го прави такова, каквото трябва да е, като се отнася и към двете така все едно че те съществуват. Което продължава и в изработваните на тази основа опозиции, особено на едрата опозиция “добро-зло”. Тъкмо защото е едра и то една, тази опозиция е нещо идеално, докато в гледната точка на опозициите, реалното е преплитане на повече опозиции.

Да, но принципът на идеалното добро-зло се разбира като нещо реално. Смята се, че доброто и идеалното са другаде, а злото е тук. Затова и добрият пример на североамериканското общество се покрива с парадигмата на здравото общество, а нашето социалистическо общество се покрива с описаната парадигма на лошите горно общество и долно необщество. Докато всъщност при всичките му постигания нито североамериканското общество е самото добро, нито нашата реалност е самото зло.

Затова и по-сериозната задача е да се разбере по по-реален повечепарадигмен начин съвременното българско общество. Описаната структура на малко горно общество и население-необщество, което живее предимно частно, вече се рушеше в последните две десетилетия на социализма. Това рушене се задълбочи след 1990 година, когато постепенното отпадане на старата структура се съпровождаше и от пораждане на т.нар. здраво общество.

Промяната обаче не става отведнъж. След 1990 година се премина и през хаотична активност на част от стария елит, а и на подмолни външнополитически действия, по оставането на България в старото съветско пространство. Политическата обнова беше и сложен банков бум, свързан и с опита старата държавна икономика да се успореди с корпоративно-частна, обаче не за всички в цялото общество, а за някои. Тази страна на промяната е многоописвана, но, така или иначе, тя остана недобре съгласувана със ставащото вътре в съвременното българско общество.

Ако се гледа положителното, макар и бавно, в съвременното ни общество с всеки изминат ден се пораждат нови и нови малки общества. Те, естествено, не са само компактни човешки групи, които обитават на общо място, а са проявени и в косвени, а и във виртуални отношения, които стават все по-възможни поради съвременната интернет-комуникация. Трупа се опит по юридическото обезпечаване на тези малки общества с кодекси, които уреждат правата и задълженията на техните членове.

Да, но в това положително има и проблем. Той е в това, че породени заедно с техните различни обхвати на живот, като в редица случаи са създадени и правила за общественото поддържане на техните субекти, тези малки общества са все още само места за осъществяване на по-разнообразен живот, а не и обществени средства за по-добро постигане и по-пълна обмяна, каквито би трябвало да бъдат. Оттук и заместителите на едни или други идеологии, чието разбиране подменя реалното битие на тези малки общества.Една от тези идеологии е на гражданското общество. Нейната парадигма е добре известна – гражданското общество на равни обществени деятели обхваща всичко, което държавата, а и по-реалното общество не обхващат.

По подобен начин идеологически се разбира и другият парадигмен носител на идеята за разгърнато здраво общество – частната корпоративна икономика. В какво би трябвало да е проявен нейният ефектив? От една страна, тя би трябвало да осигурява материалното благополучие на участниците и служители в частните фирми, а, от друга, да помага на самата държава, като я освобождава от старата традиционна грижа за благополучието на всички.

Това идеално сътрудничество има различни проявления в съвременния свят. Има богати държави, които поради залежи със стойност днес, поддържат високото богатство на много богатите горе, но и съвсем доброто битие на всички в тези страни. Добрите залежи могат да се заместват и с добра работеща организация в страната-държава и съответното общество, но те могат и да се пропиляват при организация на реда, чиято грижа е само за горното. Трудно е да каже по-точно как стоят в това отношение нещата в съвременна България.

Във всеки случай, за да може държавното и корпоративно частното да бъдат в равновесие и добра обмяна, са нужни закони и наредби, а и държавни институции, които да помагат за развитието на корпоративната икономика, като, от друга страна, държавата и държавното трябва и да се стремят да се съчетават с нея и да не пречат на нейното разрастване. Това е своеобразен работен конфликт, който се регулира с политически промени и законови компромиси.

Но как е все пак у нас днес? Въпреки че създава закони и наредби за регулирането на недържавната икономика, българската държава властва над нея и се опитва да я подчини на своята йерархия и управление. Тази моя констатация е вероятно перформативно преувеличена, но аз правя това в името на обещаното описание, за да помогна да се влезе в добро допълващо работно отношение с корпоративната икономика и държавата да се усилва от нея, а не да препятства за нейното разгръщане.

Което препятстване става, първо, с изкуственото поддържане на държавната икономика и, второ, с тормозенето на частния сектор с правна система, която го принуждава, за да е успешен, да бъде подмолно и нарушително свързан с държавата. По този начин, за което немалък принос имат и законовата уредба, и съдебната система, всъщност се поддържа косвено старият обществен ред на силно противопоставени горно малко общество и човешка маса-население.

Колкото наедро и в този смисъл неточно да е това твърдение, изглежда такъв горе-долу е случаят у нас във все още продължаващия преход. Затова и твърдим наедро, че миналото на социалистическото време все още не е отминало.

Какво е общност? Лесно е да се каже какво е общност. Група от хора, свързани било от естествен външен признак, било от обща работа, цел или възгледи. Тази група от хора може да е реална, да има общ живот на определено място, но може и да е виртуална, нейните членове да са пръснати и да са свързани помежду си с общ признак. Несъмнено човешкото живеене е живеене в общности. Поради което в своята “Политика” Аристотел тръгва от общността към идеите за общество и държава, макар и да не достига до осъзната идея за общество.  Проблемът е, че принципно общностният човек е винаги многообщностен и че винаги участва в повече общности.

Реалната общност-множество, която трябва да се подреди, е вече естествено склонна да породи институции, власти, йерархия и ред. Ако йерархията я тегли и към това тя да се прояви и високо и да стане държава на основата на обща територия, свързаното с държавата разгърнато общество развива и мрежа от по-малки общества, които влизат в отношение с подобни малки общества другаде. Така е в нашата съвременност – първо, обществата, а после и държавите са отворени построения, които се делят и в себе си, но се свързват и външно в по-големи образувания.

Образецът за това вътрешно и външно отваряне-нарастване е не друг, а реалната човешка общност, която винаги е била и затворена, за да получи името, с което се назовава, но и винаги се е смесвала с други общности, което пък хармонира с повечето идентичности, от които се нуждае подвижното човешко същество.

Така или иначе, по-добрият начин за свързване на отделния човек с общността, обществото и държавата, е полагането, че тази връзка е асиметрична и винаги частична и непълна. Затова и колкото да се социализира, отделното човешко същество винаги остава извън социумите, с които се свързва, първо, защото те са подвижни, и, второ, защото е подвижно и самото то, като при това е и силно зависимо от своята физиология. Така че вътре в социумите именно човешкото същество и усилва образувалите се социуми, но и ги блокира.

Но в това есе обсъждам не тази голяма асиметрия и не антонима “човек-общество”, а синонимното дообясняване на идеята за общество.

Заключение за многозначността на името-идея “общество”  Както показва и българският случай, ние превръщаме в пълни синоними “общество” и “държава” и, общо взето, не смятаме обществото за допълващо структурата на държавата. Така постъпва и Аристотел в своята “Политика”. Което като че ли е по-основателно, защото в неговите елински градове-държави с винаги малък териториален и човешки обхват няма място и за общество. Което повдига следния въпрос. В късната елинска класика, в която живее Аристотел, държавата-град е добре разчленен ред, който не се усилва от държавно стопанство. Стопанството е изцяло дело на отделните домове. То е, така да се каже в сферата на частното.

Което за нас е повече от странно - че за да може да има по-голяма държава, тя трябва да развие и стопанско битие. И то действително започва да се оформя в елинския свят и с практиките на други дела, които не са непременно държавни. Можем да предположим защо. Защото колкото по-обхватно става, толкова повече обществото се заздравява, ако се опре и на повече човешки необходимости.

Съвременната икономика се опира на нарастващия човешки апетит за повече и по-добро и стимулира това нарастване. Този апетит й е необходим, за да може да нараства и тя. По същия начин в още по-съвременното време обществената публичност включи в себе си и образността, а и самата човешка комуникация, като породи и технологични средства за косвеност, немислими в традиционното минало, отхвърлило човешката природа в скромността на едно частно с винаги ограничен обхват.

Показателно е, че идеята за общество, която все повече укрепва в античния свят, в традицията на високия латински бавно се налага и като име. Това става с избор на едно от двете латински имена за общност “communitas” и “societas”. Второто, вече във френското société и английското society, става и собственo европейското име-идея за общество.

На немски Gesellschaft, което се обляга на латинското socius, означава обществото и като че ли естествено се различава от общността Gemeinschaft. Но, така или иначе, различната идея за общество като име се поражда от смисъла “общност”. Името не се ражда лесно и защото идеята-усет дълго го замества, но и защото нещото на обществото е силно свързано и с общност, а и с онова, което толкова често го превръща в синоним – държава.

Ние сме заели думата “държава” от руски и тя при връзката с “държа” и “самодържие” е с различна идея от френското état, английското state и немското Staat. Те означават етимологично нещо по-кротко – състояние и положение, което е, а не което се удържа със сила.

Защото е така – имената добавят своята допълнителна етимологическа концепция към предпонятията за нещата, които означават. А после става и това. Веднъж породили се, имената влизат в това пулсиране на значенията, за което помагат антонимите по един, а синонимите по друг начин. Както, надявам се, показах, пулсиращото значение на важното име “общество” отвоюва своето по-самостоятелно значение от съседството с по-подобното “общност” и като че ли неподобното “държава”.

Боя се обаче да не да оставя погрешното впечатление, че критикувам всекидневното немарливо отношение към значението на името-идея “общество”. Опитах се да покажа друго – че това е в нормата на живата реч, но че речта разполага със скрити средства да го преодолява с един вид подвижна многозначност, въпреки че и всекидневният говор, и науките, и философията продължават да не осъзнават това.

Което, разбира се, също влиза в човешката норма. Защото, така или иначе, винаги има неосъзнато. Поради което дори и да се осъзнае онова, за което пледирам, почти веднага ще се оформи ново неосъзнато, което ще го допълни и което ще стане и нов прицел на разбиране. Това неуморно продължава.