Нормалната задача би била да се опитам да кажа по-ясно вече казаното в моята предишна книга “Текст, говорене и разбиране”. Да, но дълбинната реч, която се обажда в моите въведения, ме изправя пред дилемата, че тoва “по-ясно” може да се проведе както като свеждане на едни или други по-дълги обяснения до по-кратки и еднозначни, така и като разгръщане на евентуално по-кратките и еднозначни в по-дълги и многозначни. Което и повдига въпроса дали едните са равностойни на другите, или напротив, без да съвпадат, техните смисли се допълват. Затова и за да избегна затрудненията, се насочвам към по-краткото. Така или иначе, същественото е винаги по-кратко.
И все пак то колко кратко трябва да бъде? Защото кратките обяснения клонят и към възможно най-краткото, а то е или една дума с повече значения, или еднозначен термин-чуждица. Има и средно положение, когато думата се съставя от две думи, свързани с малко тире. По този начин еднозначното става двузначно. Това, разбира се, е компромис, защото и двузначността, и многозначността се представят по-добре с разгърнат текст.
Словната единица, с която имах повече работа в тази книга, е тема, а тя без особено усилие се съгласува с думата, защото е дума от по-висок разред. Така че току-що коментираната двойност може да се приложи и върху темите. И те могат да се назовават с двойно име, което свързва две теми. И все пак за по-точното представяне на повечето подтеми в една тема е нужно те или да се изброят в неутрален текст, или да се свържат в по-дълго обяснение.
За динамиката на вътрешно и външно и статута на научното есе в тази книга Така или иначе, при обясняването на една дума или тема се образуват вътрешни значения. Те могат да се окажат и външни, ако думата или темата участват и в по-голяма единица. Думите дават добър пример. Речниково многозначни, употребени в реч, те клонят към едно значение, към каквото клонят и когато се употребяват във фрази и изречения. Тяхното вътрешно значение в този случай образува семантична мрежа със значенията на другите думи. Мрежата е вътрешното значение на фразите и изреченията, но тя е вече нещо външно спрямо значенията на отделните думи.
Тази динамика на вътрешно и външно играе важна роля при свързването на няколко теми в едно научно есе. Това, което ме занимаваше, а и ми даваше опора в книгата беше образуването на словесен контекст-модел за малък свят в едно научно есе, когато в него се свързват няколко теми. То беше важно за мен, защото, като се отнасят към този контекст и се прилагат в него, тези теми зазвучават по-конкретно. Тъкмо това породи в предишната книга моето доверие към научното есе, което продължава и в тази книга.
Разбира се, и една цяла книга може да постига смислово по-единен текст. Но, така или иначе, и изобщо, но особено в моите книги, тази смисловост е по-отворена и незавършена отколкото е смисловостта, постигана в отделните есета. Това заявих и в предишната книга и сега го повтарям - поради образуващата се от свързването на няколко теми контекст-среда в текста на едно есе то е по-стабилната единица на смисъл и в тази книга.
Говоря за няколко теми, но и в тази книга основните теми, които се свързват в едно есе, са обикновено две. Свързани като конюнкция, в повечето случаи те фигурират в неговото заглавие. Най-често тези теми са еднозначни понятия, които почти винаги клонят към това да са и редови думи. Така се поражда и търсеният от мен словен режим на многозначност, който постоянно се преплита с по-еднозначния режим на понятието.
Така или иначе, въпреки че ме занимават и промените на външните неща, в есетата на тази книга наблюдавам предимно ставащите протичания и промени, свързани с думите, понятията и най-много и с темите. По-малко внимание обръщам на останалите по-общи положения. Това е и основанието да заговоря за тях по-пряко в този послеслов.
За трите основни теми в тази книга Та на научното есе дължа вариативното разгръщане на първата основна тема в тази книга - за човешката реч. В контекстите на няколкото есета, които се занимават с речта, казах, че и разбирането на нещата в света, и оправянето с тях и техния контекст, двете базисни човешки действия, се насочва и от двете основни функции на човешката реч, реферирането към някакво външно и т.нар. словесно правене. Към тези две речеви функции от само себе си се добавиха и три от техните речеви прояви, които нарекох свързвания. Но така и не отговорих на въпроса дали един говорещ по тази тема може да бъде изчерпателен.
Ето сега отговарям. Зависи от начина, по който говори. Той би могъл да бъде изчерпателен, ако говори обективистично, но не би могъл, ако визира човешката реч в по-реален план. Защото в този случай тя няма да е само във външното изричане, а ще бъде и ред други проявления, които, за да се изразят, речта трябва да се нарече и с други думи, което означава тя да стане и други неща. Така че не е без значение дали предметът човешка реч се разбира като формално идентично на себе си нещо, или се визира реалната реч, която постоянно се свързва с нещата, които обсъжда. Затова е и по-истинно да се твърди, че реалната реч колкото съществува, толкова и се прави.
Това се разбира добре от разликата между баналното слово на твърденията в прочута песен и същите тези твърдения, свързани с мелодията на песента. В този случай те получават изражения, а значи и смисли, които те иначе нямат. Същото преобразуване на едно в друго става и посредством перформативния тон, с който се говори обективистично по темата за човешката реч. Така се говори, защото онзи, който говори, обикновено хем не прави разлика между парадигмата за реч и реалната реч, хем усеща тази разлика и подсилва с перформатив констатива на парадигмата.
И все пак ако нещо реално може да ограничи и стопира подобен перформатив, то е свързването на темата за човешката реч с други теми и пораждането на текст-словесна среда-контекст, която й придава условна реалност. Както се опитвах да постъпвам в тази книга. В което есе се появеше темата за човешката реч, я свързвах с поне още една тема. Така очертавах и за двете теми словесен контекст-реалност, към които отнесени, те ставаха редове от променими значения-неща.
Това, естествено, влиза в разнобой с идеята, че понятията-основни значения, които се пазят непроменени, са “светая светих” на научните говорения. Зависи обаче как разбираме противопоставянето “понятие-редова дума”, дали смятаме, че понятието е абсолютно уточнено в противовес на многозначната или прекалено еднозначна редова дума, или смятаме, че те са в обмяна и че както понятието влиза в режима на думата, така и тя ползва режима на понятието.
В тази книга смятах второто и се опитвах да представя тези два преплитащи се в реалната реч режима. Особено когато понятията не са чужди термини, а са и редови думи, те стават по-многозначни поради отнасянето си към подвижното променливо външно, за чието разбиране помагат, а и поради контакта с изредените в един определен текст повече означавания. Именно в тази посока на образуване на по-многозначна, зависима от получаващ се променлив, но все пак съществуващ текст-контекст истина, бяха моите наблюдения в тази книга.
Третирах темите, които разглеждах, понеже ги разглеждах в конкретни текстове-есета като по-многозначни думи, устремени и към основното значение на образуващо се понятие, но и променливо зависими от протичането на тази реч. Единственото по-общоважимо, което оставаше по-непроменено при този подход, бяха двете функции на речта – т.нар. рефериране и правене, а и твърдението, че речта е и действие. Напомнях това по-общо вариативно в есетата, които се занимаваха с темата за речта, като го правех не с едни и същи думи, а с променящи се синонимни изрази.
Затова и ако някой сравни тези пасажи, ще установи, че за едно и също съм говорил ту повече ту по-малко, ту с едни, ту с други примери и ту в едни, ту в други връзки. По същия вариативен начин, определян от текстовете на отделните есета, е представена и втората основна тема в тази книга – т.нар. “редово говорене”. Съвестният читател няма как да не забележи, че наричам “редово говорене” и подобреното научно-философско говорене, което пази чертите на всекидневната реч, но и самата човешка реч.
С такива редукции-прекалени свързвания, а не в научно-философския маниер на все по-тънки различавания, е развита и третата основна тема в тази книга - разбирането за човешко същество. Изказана по-наедро, тя е, че всеки от нас, поел отговорността на онова, което мисли, твърди и прави, е структура от изказвано негово и неизказвано по-дълбинно ненегово, което непременно оцветява и словесно, и поведенчески неговите дела. В което продължава твърдението на едно от есетата на предишната книга, че поради нашия сложен телесен опит, всеки носи в себе си цялата биологическа еволюция на земята, предходила появата на човешкото същество.
Това е може би така и аз реферирам към него. Но е възможно и другото на перформативността или на словесното правене, което се опитва да преодолее пропастта между добре установеното от съвременната биологическа наука и поддържаната от съвременната хуманитарност вехта идея, че човечеството е своеобразен венец на земното, а и на цялото космическо развитие.
За имената на темите, възможното по-точно име и онова, което правя в тази книга Няма да изброявам останалите теми, които коментирам в тази книга. Те не могат, а и не бива да се изброяват. Защото по-реално съществуват не те, а вариациите, които претърпяват, когато се коментират заедно с други теми. Каквито и усилия да положа, няма да мога да означа разликите, които те претърпяват в конкретните контексти на отделните есета. А смятам, че тези разлики им принадлежат. Именно те биха произвели и техните по-нюансирани имена.
Да, но водени от икономията на речта и нагласата, че истинното е имплицитно по-същественото и че то, така или иначе, не е в повърхността на онова, което се твърди, а е нещо винаги еднакво и ясно неизменно, с което не сме в досег. Отдавна привикнали и привързани към тази истина, не разбираме, че по-живото реално е заложено в в нарушаването на тази истина и че когато то се разбира в гледната точка на темата, това по-живо реално е непременно многотемно сплитане на повече теми. Затова и моите теми в тази книга, за които така и не мога да намеря по-конкретни имена, изказани по-общо, са голи когниции, каквито са и всички думи в нашата реч.
Но какво означава “голи когниции”? Означава речеви инструменти за познаване, общи значения, представяни от дума или тема, които, от една страна, карат онзи, който ги употребява, да влезе и в по-дълги текстове, за да ги изрази, но, от друга страна, го дърпат и към обратното – да ги свие в твърдо основно значение или в определена тема, наричана постоянно с една и съща фраза.
Това са двете тяги на всяка реч – едната дърпаща към все по-дълъг текст и другата, теглеща към все по-точна една дума или фраза. Второто отвежда и до чудноватите чуждици, обичани от научната реч, но и до едно или друго замлъкване, което се смята за по-добро от което и да е казване. Така че сами по себе си темите, които коментирам в тази книга, са голи когниции. Употребени в текст и свързани с други теми, те попадат и в реалност-контекст, която ги прави конкретно по-истинни - с повече значения, а и отнасящи се към повече неща.
Така би трябвало да разбираме и самото реално - да не го смятаме за чисто реално дори когато е посочим предмет. Направен от нас, а и достъпен за речта, този предмет, а и всяко друго реално, особено непосочимото, е вече полепнало с когниции. Нашият живот е усилие по постигане на едно или друго по-реално. Но, така или иначе, във всички случаи имаме работа не направо с него. В по-лошия случай постигаме словесно или ментално гола когниция, а в по-добрия достигаме и до добре “замърсена” с реално когниция.
Само малцина, благодарение на отлично усвоени дискурси и повече изказан или записан текст, постигат и повече реалност, и то не, като я повтарят такава, каквато е, а като я преобразуват в съответен модел, който, откъсвайки реалността от нейната конкретност, позволява тя да се ползва инструментално за разбиране, а и за пораждане на все още несъществуваща реалност. Та това правя в есетата на тази книга - воювам с голите когниции. Като ги отричам, но и като ги замествам с едно или друго позитивно, което съществува или може да се осъществи.
Между другите позитиви в тази книга е и това твърдение - че когато противопоставяме две положения, в своя пръв познавателен ход това противопоставяне е относително по-гола когниция. След което обаче следват и други ходове на по-истинни свързвания, размествания и допълвания. Няма по-добър пример за тази речева операция от противопоставянето на онтология и гносеология, на което стъпва философското знание. Може би трябваше да напиша есе по тази тема. Не написах, а сега се налага да коментирам тази тема, защото именно на нея дължа най-важният подмолен смисъл, който свързва в по-цялостен текст дванадесетте есета на тази книга.
Противопоставянето на битие и познание и човешкият живот като разбиране и оправяне-справяне Самите думи-термини са ясни. Онтологията е науката-знание за битието, а гносеологията - науката-знание за неговото познаване. Това знание е и разбиране. Ние ценим разбирането, като често го наричаме и мислене. Ценим ума и държим да сме умни, въпреки че живеенето не е само разбиране и на каквото и да е друго, и на цялото битие, а и оправяне-справяне с каквото и да е и с цялото битие. И философията, и всяко друго знание разделят мисленето-разбиране от т.нар. оправяне-справяне.
Което щеше да бъде по-основателно, ако разбирането ставаше отделно от оправянето. Оправянето обаче, което е само момент в масивното човешко правене-стремене към по-добро, върви заедно с човешкото мислене-разбиране. Ние познаваме, каквото познаваме, защото и се оправяме. И познаването-разбиране е правене, както и мълчаливото правене-стремене към по-добро е и разбиране. Познанието-знаене е наше битие и нашето битие е процедура на разбиране, в която то се свързва с нашето правене.
Така че дележът на онтология и гносеология е само начална едрина, която продължава в други по-детайлни деления, въпреки че това противопоставяне на битие и познание е неравностойно. Познанието е дейността на човека, който познава битието, в което влиза и самият той, а битието е самото познавано като предмет. Всяко от тях двете обаче поради този дележ се разбира като насрещно на другото.
Външното на битието е двойност, определяна от познанието. Битие означава съществуване. Това съществуване е събрано в едното на състояние, но то означава и траене, а и протичане с промяна. Има и втора намеса на познанието в битието. Битие има и отделното, както отделно битие е и моето същество като отделен човек. Има обаче и общо битие на някакви всички, а и на абсолютно всичкото. Битие в единствено число означава и това абсолютно битие. Да, но ако първото е видимо, абсолютното битие не е видимо, то става такова словесно. Затова и можем да кажем, че битието се прави, защото има познание и защото има нужда направеното да се назове. Така че, ако нямаше познание, нямаше да има и абсолютно битие.
Самите ние сме отделни съществуващи, но сме и свързани в различни едно, връх на които е самото битие. Мога да кажа това поради речта и различаванията и свързванията, които тя прави. Разбира се, може да ме отклони и моята реч и да се отдам на радостта, че тя е в състояние да го изкаже. Мога и да спра до тази истина и емоцията, която я съпровожда, но мога и да продължа нататък, като осъзная, а и кажа, че всеки от нас поотделно в ситуациите на живеене реферира и към нещо отделно външно, и към среда-свят, с която отделното е в отношение, а и че то и средата-свят се променят в зависимост от ситуацията.
В зависимост от ситуацията означава, че едното отделно е отделно от друго отделно, но и че средата-свят, която ни свързва, си променя обхвата и влияе коефициентно на нашите отделни, които са и по-твърдо или по-хлабаво свързани, а и че отделният “аз”, гледната точка в тази ситуация, не остава същият поради тази свързаност, която върви заедно със своята по-твърда или по-хлабава ситуация.
Затова е и нужно да се смята, че в отношение с външно, а и с външна среда, а и ставащ някакъв, различен от по-рано, моят “аз” и се отнася към съществуващото външно, но и го прави то да бъде именно такова. А и се досещам, че те двете могат и да не съвпадат. Следователно това е както разбиране какво е външното, така и оправяне с него, като едното и другото се разделят само условно. Така че онова, което философите са разграничили, аз свързвам в практическа философия, обръщаща внимание не на отделното различено, а на протичането.
Разграниченото е само начално положение, което в това, което мисля и върша, влиза и във втора фаза на свързване и размяна с онова, от което е разграничено, а и се видоизменя в третото на разполагащата се между битието и познанието човешка реч, а и в четвъртото на самата човешка среда-свят. Знам и това, че с добавяне-допълване на едно с друго мога да постигна по-доброто в този момент разбиране-оправяне, което може да е в хармония и добра свързаност, но може едното да бъде и в работещо разноречие с другото.
Всеки от нас мисли разбиращо и се оправя в този свят, някои от нас мислят разбиращо и се оправят в света по-добре, като успоредно с това мисли разбиращо и се оправя със света и условният субект на цялото човечество, а се добавят и променящите се названия в неговото протичане-история. По-рано е имало битие и сега може да има, защото по-ранното е и тук. Но сега битието по-често от по-рано се нарича и космос, знанията за който стават все по-конкретни. Т.е. битието е получило този синоним, а е получило и синонима “свят”, който пък в страната на съществуването е получил и названието “реалност”.
Това е четвъртата основна тема, която ме занимава в тази книга – че разделяното е само началото на дълъг текст от преобразувания, в който се оформя и голямото средно на човешката среда-свят и на човешката реч, които за да се справят с битието, а днес и със ставащия все по-реален космос, а и за да ги разберат, ги удвояват и в речта, и в човешките дейности, които удвоености и съвпадат, и не съвпадат помежду си, а се поставят и под въпрос.
Затова и в човешката среда е налице не само разбиране и не само философия и наука, нито само редови живот и разбиране на редови хора. Съществува и справяне-правене, което се комбинира с разбирането, както съответно ситуациите “тук и сега” се комбинират с различни по обхват ситуации на навсякъде и винаги. Във всичко това, което изричам, няма нищо ново. Новото е, че не от друго, а от самите съвременни човешки условия на живот всеки от нас е получил правото да бъде именно той, така че и всичко, което казва и прави, да бъде стойностно.
Реалното ново и различно в съвременния свят Очевидно това е полезна нагласа. Полезна, защото търси по-доброто, поради което дава и повече право на тясно разбираното свое. Да, но който разбира, разбира не само от своето тясно себе си. В него се намесва по-добре или по-зле и контекстът на многото среди, а и на мнозината други, с които е свързан. Ние сме тези тела, тези мозъци и тези гласове, но сме и всичко друго, което мъкнем с нас. Което означава, че сме и цялата случила се на нашата земя биологическа еволюция, закодирана в нашите тела.
Това и ни привързва към по-голяма скромност особено ако я сравним с нескромната свобода, която ползваме, скромност, която по многосмислието, което изповядвам, е и свобода-несвобода. Защото свободата е в името на разгръщането на средния свят на човешката среда, а несвободата - в името на по-едрото разбиране-справяне, към което ни дърпа нашата потопеност в този свят.
Затова и повтарям онова, което по толкова поводи казвам в есетата на тази книга. А то е, че еднозначните практически истини на разбирането само по себе си и на свободата сама по себе си са безспорно полезни и не бива да се отхвърлят. Но, така или иначе, по-истинното, което е и по-дълго валидно, е най-напред в сдвоените наричания, в които разбирането става и правене-справяне, а свободата - и някаква несвобода и зависимост.
После то е и в по-дългата реч, способна да разчлени още по-детайлно възможните отделности, а и да свърже по-сложните отношения между тях в тази реч. Следва и жизненият експеримент на модулното съединяване на различни дейности и познавания, които се свързват в дългите и трудни за изказване твърдения, укрити в нашите по-лични дела и делата на човешките колективи, в които живеем.
Така ние и казваме това-онова, но и изпитваме валидността на случващото се в лични и общи емоции и преживявания. Казваното от един се коригира и допълва от казваното от друг, а и казаното общо се коригира и допълва от оформилите се общи емоции и дейности. Така на няколко нива случващото се става и по-дискурсивно, което улеснява нашето разбиране, но и се уедрява до световостите, между които се колебае. Макар и да протича косвено, всичко това е проява на мислене и разбиране.
Ние го наричаме по-често живеене, но добре знаем, че в него се преплитат двете основни правения-оправяния, които ни изпълват времето - на някакъв свят, и на самите себе си, като и свързваме едното с другото, за да станем така и по-дълго съществуващи. Външното, което се постига от подобно свързване, е сигурно – нараства човешката среда и се увеличава дължината на човешкия живот. Останалото в най-добрия случай е все още непостигнато. В неговия обсег влиза и говоренето с “ние”, което постига само словесно иначе все още невъзможното да се постигне.
За “ние”-ситуациите на философията и науката и личната реч на един философ и учен Такива “ние”-ситуации са и философията, и науката. Непосочимото външно, което те означават, са огромни виртуални човешки общности, които наистина съществуват, но чието правене не е нито завършило, нито е сигурно, че ще бъде завършено. Доказателствата на съвременните технологии, дело на науките и техните институции, са доказателства за друго, което би трябвало да се нарече с други имена. Но, така или иначе, тези доказателства не доказват принципното съществуване на науката, а са само внушения и подмени, каквито обичайно прави човешко говорене.
Ние се научаваме с прочити, изследвания на факти, с проучване на понятия и експериментиране да бъдем учени и философи. Въпросът дали успяваме е между най-трудните за отговор, особено когато питането е по-конкретно за това дали аз или еди-кой си сме учени или философи. Именно затова отговаряме по-перформативно на това питане отколкото е редно. Такова е обективистичното казване на каквото и да е, което винаги назовава всичко по-сигурно отколкото е, като подкрепя тази си сигурност, позовавайки на авторитети.
Науката и философията правят това постоянно, но така постъпва и редовото човешко същество. Голямото опора е обичайното смесване на двете функции на речта, което, поне привидно, се справя със сложното рефериране към нещата в света, с това, че те са реално свързани по много начини, като маркира в него и чрез него и другото сложно на самата човешка позиция – смесването на субектите на отделните човешки същества с многото видове колективни субекти.
Опората е сериозна, но е сериозна и пораждащата се измама. Тази като че ли функционална измама е породила и самата човешка среда посредник между по-личните разбирания и оправяния със света и по-неличните колективни разбирания и оправяния, а и магическите общности-институции на философията и науката. Но, така или иначе, по-реална е личната гледна точка. Лична отговорност за една конкретна измама може да има само отделният човек. Отговорността е пред някакви други, но тя е и нещо вътрешно, което води и до осъзнаване.
А то преди всичко друго е, че никой никога не се поглъща изцяло от своята професия и не постъпва, мисли и говори само от нейно име. В професията, в която е, всеки е и този човек, придобил тази професия, който нито се е родил, нито ще напусне този свят заедно с нея. Което е и основанието той да осъзнае и своята случила се, но и изградена от него ментална личност. Естествено, тази личност е с различна обхватност и по начало, но тя и пулсира между по-голям и по-малък обхват в зависимост от променящата се жизненост. А се добавя и нейното оформяне от ползването на различни образци и идеали.
Така че ментално всеки е носител на особено свое, налице и в неговите мисления и изследвания. Така е и в моя случай. Някой може да ме смята и за учен, и за философ, а и така да ме нарича, било за да облекчи себе си от трудността на по-точното наричане, било за да ми достави удоволствие. Но аз знам и от по-добрите прочити, но и от по-повърхностното прелистване на книги, че, първо, науката и философията, а после и всички науки, с които съм бил в допир, са външни аргументи за по-скоро непостигнати качества. Докато всъщност всеки в своята област, особено ако тя е хуманитарна, борави със случил се набор от понятия, термини и общи представи, а не със задължителен ред от идеи, дошли механично при него и оказали се в негово разоположение.
Колкото и силно да се вярва, че е така, никоя устна или написана конкретна реч не може да бъде само професионална. Всяка реч е динамика от две примесени една в друга речи – едната професионална и другата лична. В зависимост от външни често пъти светски обстоятелства едно лично оцветено научно слово става образец за професионално подражаване и личното влиза в контакт и с друго лично, а и друго професионално. В което, разбира се, си казва думата и някакъв опит.
Така че тази хуманитарна област, в която съм в този случай и от която няма непосредствена полза, тя е нещо допълнително, без което може. Хората живеят всякак, независимо, че те и колективно биха могли да съществуват криво. По-същественото е, че тази хуманитарност е в по-голяма степен свободна лична реч и лесно може да се нарече и ненанука, и пълна лъжа. Но, както и да се нарече, дори и някой да я сметне за добра наука и философия, тя мъкне моите състояния и нагласи, а и случилия се набор от факти, възгледи и понятия. Така е и при всички и философи, и учени, а и при всички редови хора. Тяхната реч и общ поглед се е получил поради определена лична история и изпитани влияния.
Единствената малка разлика е, че аз осъзнавам това и като последствие от това осъзнаваме се опитвам да не се укривам в определена научна област и нейното обективистично говорене. Предпочитам по-личната реч, която ползвам. Тя се е оформила от определени образци, които дано да съм опознал добре и да ги представям по-точно, когато го правя. Затова и между другото, за което настоявам в тази книга, фигурира и това положение, че и нашата менталност, а и личната ни свобода зависят от нашата реч. Но ето, че пишейки тези редове, без да искам, се облегнах на подмолния аргумент на “ние”-говоренето.
Ще се опитам да го избегна с преименуване и ще кажа, че всеки от нас е толкова свободен, колкото свободно си служи със своята получила се и направена от самия него реч. Мога да кажа същото и със следната сентенция, която като че ли отива на този край - че освен другото, което мъкне със себе си, всеки е все пак по-често речта, с която си служи.