БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

СРАВНЯВАНЕ, СИТУАЦИЯ И ИСТИНА. Богдан Богданов

Вярвам във възможността смисълът на нещо по-кратко казано да се изясни, като то се изкаже по-надълго. Което и правя - изказвам с повече думи подразбиращото се твърдение в изредените в заглавието три теми. Но, така или иначе, това твърдение е заложено в тях. Затова и преди да се изкаже то, е редно да се коментира онова, което е заложено във всяка от тези теми.

Kакво е заложено в темата за сравняването? В почти всичко, което вършим, говорим и мислим, ни занимава и същността на определено нещо, но като че ли повече ни занимава неговата ценност. И понеже ценността е отсъда, че нещо е някакво за разлика от друго, затова и твърдим, че мислим по въпроса. В това мислене обаче основно се сравнява, докато, гледано по-генерално, мисленето би трябвало да влючва повече действия. Което и позволява да се каже, че в един род мислене не толкова се мисли, колкото се сравнява.

А какво е заложено в темата за ситуацията? Ние смятаме, че каквото вършим, говорим и мислим, става в широкия свят-реалност. Да, но изглежда то става в един по-непосредствено даден свят-реалност, който аз наричам ситуация. Разбира се, този малък свят-реалност е свързан с един или друг по-голям. Именно за да се избегне усложнението на това удвояване, се е стигнало и до практическата постановка, че онова, което вършим, казваме и мислим, става направо в големия свят, като при това този голям свят е общ за всички нас.

Което се разбира от факта, че наместо “свят” да не се членува и oзначаваното от тази дума да бъде различно за всеки, думата се членува и светът става универсален. Така този по-цял свят, който би трябвало да бъде ситуативно различен и променим, облекчително се свежда до константна обща за всички ситуация.

Което е с пряко последствие за разбирането на третата тема в заглавието на това есе – истината. Ние смятаме, че истината е нещо еднозначно и очевидно, докато съобразно онова, което казах току-що, излиза, че тя е по-прякото съответствие между мисленото за едно нещо и самото това нещо в средата на малкия свят-реалност, образувал се в този случай. Тази разлика повдига съществен въпрос, на който е редно да се отговори. Затова и трябва да заключа, че поне дотук, не съм изказал имплицитното твърдение, което се внушава от заглавието на това есе.

Редно е да се опитам да го направя в по-разгърнатия нататък текст. Да, но в неговия ход ще се повдигнат още въпроси, отговарянето на които, дори да помогне за изказването на имплицитното твърдение на това заглавие, ще породи и други текстове и ще покаже, че краткият текст на заглавието, по-дългият на уводното обяснение и още по-дългият нататък, са и синонимни по смисъл, но и достатъчно различни един от друг, т.е. че всеки от тях е текст и сам по себе си, но участва и в по-едри текстови единици. 

Да, но и в предишната, а и в тази книга аз съм обявил есето за най-добрия възможен обхват за един по-дълъг текст. Затова и без бавене по повдигнатия по-общ въпрос мога да се обърна към текста по-нататък, да се опитам повторно да изкажа с повече думи заложеното във всяка от трите обявени в заглавието теми и после да заявя по-сигурно кое е вложеното в това заглавие твърдение.  

Сравняването   Като говорим за мислене и действане, говорим като че ли за две неща. Казвал съм го другаде, сега го повтарям - бидейки две, те са и едно, защото и действането е мислене, макар и протичащо косвено, а и мисленето е действане, също протичащо косвено.

В духа на тази двойственост, която от различените две прави едно, е и моето твърдение, че всяко мислене и действане са и имплицитно сравняване. Това може да е само реторично казано, без да е по-буквално вярно, но то може и да бъде и по-вярно, ако онзи, който го твърди, е наясно по въпроса какво е мислене.

Разбира се, говорещият за мислене може да употребява тази дума, без да е в състояние да каже какво е мислене. Възможно е и това той да не може да каже какво е мислене, но да има усет и да смята правилно вследствие на него, че мисленето е по-сложно от обикновеното сравняване на едно с друго. А се добавя и реалното положение, че много хора и смятат, а и казват, че мислят, но всъщност правят само това - сравняват. Което не е особено голяма грешка, защото сравняването наистина е и мислене.

И все пак някой може да сравнява и дори да си служи със заключението от едно сравнение, но да не е наясно със сравняването като по-пълен акт. А то е по-пълен акт, ако сравняващият си дава сметка не само, че едно сравняване може да завършва със заключение, че едно от нещата, които се сравняват, е най-добро от всички други, или че е по-добро, ако то се сравнява с друго по-добро, аси дава сметка и за другото, че това сравняване може да завършва и със следното заключение - че никое измежду повечето подобни неща не се различава особено от другите или че, ако нещата са две, те са подобни по качества и никое не стои по-горе от другото.

Т.е. освен позитивно с излъчване на по-доброто или най-доброто едно сравняване може да завършва и негативно и да не става излъчване. Именно на тази основа възникват аналогиите. Разбира се, една аналогия може да бъде пълна и да завършва с неизлъчване, но може да бъде и частична, като се запазва и приликата, и разликата. Поради трудността това да се изказва и бързането към практически резултат, в човешките ситуации на сравнителна преценка надделява не частичната аналогия и сравняване, а пълното сравняване и излъчването на едно по принципа “пример за идеалност и ценност”.

Което добре издава дълбинната причина за нашите сравнявания-излъчвания. След бърз акт на сравняване-излъчване на най-доброто или по-доброто ние избираме ценното най-добро или по-добро. Трябва да изберем по-важното и го правим без баване или трябва да изберем по-общоприетото, защото не искаме да се различаваме било от всички хора, било от някакви хора и също го правим без баване, като във всички подобни случаи и смятаме, че мислим.

Да, но, казвайки това, ние обслужваме и нашата постоянна грижа да стоим като хора над животните, което не е толкова лесно, защото в определени случаи животните постъпват като нас. Когато е студено, бързо намират най-топлото място и се излягат на него. Без особено колебание също като нас те и съчетават и две ценни положения в своето поведение. И все пак техният живот е устроен по-просто и те боравят с ограничен брой ценности.

Съвсем сигурно обаче поведението на животните се насочва от едрите опозитиви добро и лошо, полезно и вредно и приятно и неприятно. Знаем защо. Защото и животните разполагат с памет и развиват на тази основа опит. При хората, поради тяхната по-силна памет, дължаща се и на речта, се съчетават повече ценности-мотиви, а и повече индивидуални разлики в общите нагласи за действие, усилвани и от различни обществени норми на живот. Това е и което усложнява човешките актове на сравняване и избиране – свързването в едно на индивидуалните нагласи с едни или други нормативни колективности.

Проявявани и поведенчески навично, тези нагласи се усилват и от съобразяванията на бъдещи действия и последствия в по-голям и по-променим времеви обхват. Към което се добавя и най-същественото, с което разполагат хората поради речта, паметта и обхватния променим усет за време – подвижната знакова устроеност на своите когнитивни инструменти.

Аргументирани от повече ценности едновременно, човешките когниции са подвижни и променими и в един момент са основани на една, а в друг момент на друга ценност, като в един момент са силни и действат безотказно, а в друг са слаби и не действат. Затова и говорим за инстинкти при животните, а за съзнание и знание при хората, въпреки че това разделяне е схематично, тъй като в реалните случаи на разбиране осъзнаваното е в постоянен обмен с несъзнаваното инстинктивно.

Но, така или иначе, не сме напреднали особено в разбирането на човешките когнитиции. Може би и поради това, че тяхната подвижност и знаковото им устрояване постоянно се опростяват от едрините на доброто и злото, полезното и вредното и приятното и неприятното, които приближават нашето поведение до това на животните. В основното, което изпитваме и вършим, ние сме животни. Коя е разликата? Тя е в това, че животните са по-устойчиви от нас в това основно. При нас то е по-подвижно и променливо. Такова е, защото в него се намесват опозиции, с които животните не боравят - като красивото и грозното, справедливото и несправедливото, идеалното и реалното, важното и неважното, нормативното и ненормативното.

Тази разлика продължава и в смесването на нашите по-сложно устроени когниции с външните неща и външните ситуации. Което в определени моменти е пълно, в други – частично, а в трети една когниция може и да се разделя на когнитивно средство и на познавано чрез него външно нещо. На тази основа и наричаме едно и също с повече думи-идеи. С подобно преназоваване променяме едно нещо в друго. Но същото може да стане и когато запазваме думите.

Мисленето, разбирането и преценяването са три различни неща състояния-действия, но техните смисли при определени външни обстоятелства могат и да се допълват, а и напълно да съвпадат дотам, че тези три думи да стават синоними. Което се отнася и за посочими външни неща, които са различни, и за подчертано различни непосочими неща-състояния като мисленето и правенето. Знаем защо. Защото всичко казвано и правено от нас е такова в тази конкретна среда и в тази ситуация, но се променя в друга среда и друга ситуация.

Като казвам “среда” обаче нямам предвид непосредствената предметна среда, в която живеем, а по-сложното, което обуславя нашите действия, говорене и мислене. Имам имам предвид двете свързани една с друга среди – малката среда-ситуация тук и сега, конструкт от предмети и неща, но и от символи и други означители, които се образуват тук, и винаги закачащата се за тази малка среда-ситуация среда-ситуация на един или друг по-голям свят. Човешкото същество не може без такава композирана среда-свят. Защото си служи с реч, има памет и идея за минало, настояще и бъдеще, а е и свързано с други като него.

Което усложнява човешкото видимо по-просто едно. Оттук и последствието, че то е променим конструкт от външна предметна среда, която се гради и реално, но и идеално чрез словесен свят-паралел-вариант на външната и човешка предметна среда, но и закачен за нея някакъв цял свят. Бидейки светово, човешкото същество гради неуморно повече светове, за да може, сравнявайки ги, не само да е в свят, но и да избира по-добрия от наличните светове. Това въздига човека, но той прави светове и лениво със словесните противоположности, които са му подръка.

За да избере по-доброто в този случай, му е достатъчна опозицията “добро и зло”. В следващия момент светът става друга опозиция, а после и трета. Дори когато разполага с повече знаково насложени опозиции, човешкият свят не е константно цял, а е с променим обхват на по-сигурен свят тук и сега, който при нужда и посредничи към закачения за него голям по-обхватен. Това са въпроси и на ситуацията, за която предстои да говоря, но те са с отношение и към сравняването - всичко това става с помощта на едно или друго сравняване.

Оттук и по-крутото заключение, че колкото и да мисли за това и онова и колкото, опирайки се на говоренето, да прави словесно еди-какво си, което не съществува, за да стане то съществуващо, гледано grosso modо, човешкото същество не мисли, не говори, а и не прави, а просто сравнява. Опирайки се на сравненото, то преценява кое е по-доброто, като така влиза и в отсъдата какъв е светът, а и го прави такъв, какъвто би трябвало да бъде. Светът е онова, което е осветено и се вижда. Има такива думи, неотделимо залепени за значението си и нещото, което означават, за които е кощунствено да се пита какво са.

Но аз се питам и казвам. Светът е най-напред място, пространство и набор от неща. Той е устойчивата среда, в която и заедно с която съществува живото променящо се. Същевременно и като по-устойчив от живото светът се променя. Бидейки среда, той е и контекст - и за неживото, и за живото. Точно контекстът сочи добре неговата друга страна – протичането и реалността. Всеки свят е и реалност, нещо променящо се. Затова и определям наедро ситуацията като свят-време.

Ситуацията    Но може да се продължи и да се каже по-разгърнато, че ситуацията е свят тук и сега, образувало се пространство-време, в което в някакво отношения между живи същества и предмети-неща се постига промяна. Ситуацията се случва, но тя се и прави от живи субекти, които целят да постигнат, като променят някакви цялости. Ситуацията е удобна чужда дума, белязана от известна глаголност, с която се означава това тук и сега, в чието време-пространство големият свят става полезрение на ставащото по-близо. 

Силно неясно е как това по-близо се отделя от по-голямото на някакъв по-цял свят, а и как една ситуация свършва и започва друга. Всъщност само като схема и когнитивна постановка малкият свят тук и сега е отделен от по-големия. В по-реален план, доколкото двата свята са отделими, няма ясна граница между единия и другия. Като всичко друго в човешката среда, което се отнася за непосочими неща, и тези два свята, и техните ситуации са навързани и се застъпват.

Има по-едра ситуация, която обема повече по-малки, а те пък се застъпват така, че едното не е завършило, а започва друго, което е и вътре в първото. Тези зрителни построения добре убеждават, че и т.нар. малък и големият свят, заедно с техните ситуации са когниции, нещо мислимо, чрез което се представя непосочимото. Езикът е пълен с подобни когниции.  Проблемът е, че ситуацията без колебание е нещо безспорно използваемо, въпреки че не отговаря на действителното случващо се и правено от живите същества.

На мене ми се струва ясно защо. Тази дума се е свързала с представа за конкретно време-пространство, което постоянно се изпречва и за което няма по-подходящо название. И ето в този случай аз го използвам, за да нарека по-близкия свят-реалност, който се очертава при всяко вършене, казване, а и мислене на нещо и който според мен е различен от по-големия свят. Така е, защото, гледано по-реално, този по-близък свят-реалност достига донякъде във видимото и нататък мержелее. Това мержелеещо се нататък е и по-големият свят.

Неслучайно казвам неопределеното “по-голям”, защото този голям свят също е нещо ситуативно и променливо, което само предположително е идентично на действителния по-голям пълен свят. Поради което и смятаме, че имаме общ свят. Но всъщност във всички случаи както се образува по-малък свят-ситуация тук и сега, така се образува и закачен за него по-голям винаги различен свят. Това красиво положение добре обяснява човешката свобода. Но, както вече казах, то е схема и в по-висока степен когнитивна парадигма отколкото реално положение. По-реално гледано, ето как е вероятно.

Когато говорим, мислим и вършим нещо, се образува средата-контекст-малък свят-реалност тук и сега. Както и казах по-горе, по-големият свят е нещо мержелеещо се и незавършено в своята отчетливост. Ако искаме да сме по-точни, трябва да кажем, че в своите реални ситуации човешките мисления и правения са по-скоро без голям свят. Оттук и логическата интуиция, която при добавянето на този голям свят, отстранява усложнението той да бъде някакъв и недовършен и го довършва с възгледа, че той е универсален и общ за всички нас.

Единственото по-сигурно, което доказва съществуването на тези два свята – на по-малкия тук и сега, който се образува при всяко вършене, говорене и мислене, и на прикачения към него по-голям, е аналогията с видимата човешка среда, която сме образували върху лицето на нашата планета. Ние живеем в човешка предметна среда, свързана без ясна граница със земната природа и космоса. Тази аналогия, естествено, може да се отнесе и за всеки отделен живот. Но тя с особена сила обяснява делата на цялото човечество, а и ситуацията на обективното мислене, което изпълва времето на толкова учени и философи.

Защото и при тях световете са два – вътрешният на обективността и целия свят, за които те мислят, и външният контекстуален малък свят тук и сега, в който  е положен всеки учен и философ. Какво имам предвид, като говоря за малкия външен свят тук и сега на учените и философите? Конкретната среда, която ги разбира, това по-горно общество, в което те се движат и живеят. То е същественото конкретно на по-общото, с което те могат да се занимават поради него. Този външен по-малък свят съществува по-реално от големия универсален, който изпълва мислите им.

По подобен начин и редовият човек предполага, че ценното, към което го подтиква животът, е действително истинно, докато то е само предположение, което се утвърждава в контекста на този свят тук и сега. Така че и едното, и другото са оценностявания, които превръщат предполаганото в пълна истина, докато то е резултат от сравняване, от отнесени един към друг два свята и насложени една върху друга две истини.

Истината  Какво ли не е написано и казано по тази тема? Истината е между думите-идеи-неща, без които не можем. И аз в това есе, а и в тази книга, за да кажа нещо и за да бъде то по-точно, опровергавам друго прието и търся опори, за да прозвучи то по-вярно. Никой не може да съществува без опора в определена истина. След тези думи веднага изниква прословутото неразличаване на думите от нещата, с което сме толкова привикнали, и последващото от него вярване, че истините не означават неможещи да се посочват съответствия, а съществуват посочимо.

Е, според изложеното в това есе, истините са винаги две свързани истини – едната по-проста практическа и другата по-сложна, зависима от по-широк контекст. В есе от предишната моя книга изказах двете положения, които поставят под въпрос това вярване и които продължавам да следвам. Първото от тях е, че идеята за истина означава и нещо, което е субект, за който и се пита кое е истинното в него и който при повечето начини на съществуване и истинност може да съществува и посочимо. Това е едната речева позиция на истината. Но има и втора – истината е и предикатно име, което се отнася към субект.

Това предикатно име прехожда в силните прилагателни “истинно” и “вярно”. Тук е и връзката между него и горното. Вярното и истинното като предикат се дели на повече проявления на истинност, които поради едната дума обикновено не се разглеждат като различни. Истинното може да бъде във факта на съществуването на нещо, но не и в неговите други проявления, които не следват механично от неговото съществуване. Ето и третото положение, което следвам.

То е, че истината на едно, влече и към истината на друго, които свързани едно с друго, а и в нещо с различно име, могат да се свържат и с трето, което да има различно име. Това въвличане на друго има своеобразен предел в контекста-среда, в която то е по-определено. Този контекст-среда-свят-реалност, който определя нещото да бъде такова, не е твърдо даден и е променим, което променя и нещото и значи и неговата истина.

Така че истината, за която говоря, е контекстова и се отнася за нещото в контекста, в който е то. Такъв е и смисълът на повечето видове истина, чиито имена изброих в споменатото есе. Оттук последва и моето твърдение за многозначността, а и за повечеистинността на което и да е нещо и която и да е истина. Многозначността и повечеистинността обикновено се опростяват и свеждат до двузначност и двуистинност.

Такова свеждане правя и в този случай, като настоявам за нуждата да се комбинират две преценки. Едната от тях се отнася за значението и истината, определяно от конкретния контекст, в който е едно преценявано нещо. Тя е по-сигурна и по-лесно съвпада с практическото едно значение, от което имаме нужда, действайки в този контекст. Другата преценка се отнася за значение и другата истина в ситуацията на някакъв по-цял свят.

Понеже този по-цял свят и неговата ситуация не са дадености, а само се предполага, че тяхното по-цяло е закачено за конкретното тук и сега, те няма как, а и не бива да се разбират универсално, въпреки че могат да бъдат по-обхватни. Познаваме средствата, които ги правят универсални. Винаги има някаква логика и някаква математическа формула с числа и букви, които означават по-дълготрайни положения, а и доказват дълготрайната си истинност с технологичните постижения, основани на тях. Но, така или иначе, по-дълготрайно истинни, не означава вечни или абсолютни. 

Затова и, когато става въпрос за истина-съответствие в ситуацията на такъв универсален свят, не би трябвало да се скрива, че това е само предположение, че това твърдение е перформативно и че бидейки такова, то е словесно правене на истина, а не рефериране към обективно дадена сигурност. 

Така че истините в нашите казвания, първо, са съставени от две различно истинни положения – едното по-сигурно и другото по-несигурно, и, второ, като всичко друго на този свят са променливи знакови ситуации, а не по начало дадени неща. Но какво означава променливи знакови ситуации? Означава, първо, словесно изразени, но и, второ, и вече станали предмети на човешко разбиране, които означава и вече започнали да се ословесяват. Смятам, че още дълго ще се спори по въпроса доколко това ословесяване, което е и видимият агент на знаковата означеност, съществува и обективно в света преди човешкото ословесяване.

Поради което и заключих в своето уводно изложение, че в казаното в него има проблем, чието изясняване налага след онзи уводен текст да се разгърне и по-дългият текст на есето, в който да се формулира по-точно темата на свързаните в заглавието три теми. Което вече мога да направя.

Заключение   Да, ние вършим какво ли не и мислим по всякакви въпроси. Но има разлика между вътрешните ситуации в нашето слово, които могат да бъдат и само упражнения и запълвания на време, но са нещо предполагане, и външните ситуации, свързани с вътрешните. Те са реално правене-справяне с проблеми. Което е по-реално и в случаите, когато то е само словесно действие-проект за бъдещо действие. Защото дори когато е само изказано или само помислено, то променя други наши реални действия, които следват от него.

Така че и в тези случаи то съществува в по-висока степен от самото предположено и казано, което и означава, че външната ситуация съществува реално повечде от втрешната словесна. Това е и първото различаване, което правя и което смятам, че е нужно да се прави – между по-реалното външно тук и сега и по-нереалното вътрешно словесно. Неслучайно говоря в сравнителна степен. Защото в един акт на правене, говорене и мислене тези две страни са свързани и постоянно прехождат една в друга. Което обаче не е основание да се свързва, че те двете са един и същи акт.

Второто различаване, което правя и смятам, че то е редно да се прави, е вариант на първото. То е между по-малкия свят тук и сега, в който вършим неща, говорим, а и мислим, и по-големия свят, който по-често е даден във вътрешното на нашето слово, а външно е онова, за което говорих по-горе.  По-малкият свят е по-уловим външно, както е уловимо външно и положението, че реалният голям свят, който се закача за него, е всъщност и винаги частичен по-голям свят, а и нещо променимо и с различен обхват.

Ние сме живи, но не сме цял живот на една и съща сцена. Мени се и сцената на света, а също се променяме и самите ние, като в онова, което правим, говорим и мислим, се добавя и ставащата промяна-комбиниране на нашата субектност и по-точно това, че тя постоянно се свързва с едни или други общи субекти. Защото сме и сами по себе си, разбира се, по различни начини, но се и закачаме за по-силни колективни субекти – съществуващи и пръснато във всеки от нас като подобни коефициенти във формулите на нашите личности, но и по-реално въплътени във фигурите на едни или други индивиди.

Ние сме и съставени и постоянно се съставяме наново. Да сме живи означава да се съставяме наново и наново, като съставяме на свой ред наново и света, в който живеем, и то по двойния начин, за който говорих – като по-малък мой свят, но и като общ наш свят тук и сега, материален и идеален-символичен, а и закачен за него по-цял свят, които два свята доправяме със знания и нови умения и възпитаване на своите сетива.

Та бидейки така, изпадайки постоянно в ново и ново сравняване, което е и ново и ново правене на свят-ситуация, ние няма как да не търсим опора в идеята за истина. Искаме в името на тази опора истините да бъдат постоянни, но, първо, те не са нещо видимо и посочимо, а и, второ, никога също като другите човешки неща и думи не са сами по себе си, а са винаги свързани, ако не по няколко, което е по-истинно, поне по две, което е като че ли по-вярно от която и да е една истина. 

 


Коментари по темата
Благодаря от сърце за отговарянето-преговаряне. Ето какво обещавам, което поискахте вие, Искро - да не спре потокът от есета. Книгата е доста завършена и трябва да си продължи пътя и да излезе oвреме като книга. Но един въпрос в нея остана някак висящ, защото е доста труден. За истината. Ще го подема в скоро време. И сигурно, ако това, което се каня да напиша, стане добро, мястото му трябваше да бъде в послеслова на книгата. Да, но тя си върви и без него. Завършванията почти винаги се случват по-добре по-късно.
Тема № - 162 Коментар № - 8145 Bogdan Bogdanov - 2016-01-23 14:49:59
В предния си коментар, уважаеми проф.Богданов, бях писал – „И когато греша нетактично, бързам да се оправям”. Писал съм го искрено. Но лошото е, че не съм проумявал докрай отделни мисловни разминавания. И то изкуствено породени, разбира се, плюс обясними различия в познавателните ни подходи. А, когато се поражда нещо, наистина „по-ново” – то и противостои.

Аз искам да усвоя частично и друг стил. Вашият. Но не ми се удава, засега. Защото чувам предимно /-не само!-/ себе си. Виня и моята прибързаност. За което съжалявам. Не се оправдавам с боледуването. Сега съм по-добре.Благодаря, че проявихте търпение. Разривът щеше да настъпи, не поради ваше, а поради моето перчене. Благодаря, че сочите и малки ползи от изговореното. Може би същинският текстови обмен, помежду ни, вече е започнал. И тепърва ще бъде – отделно и заедно; но с другите. Не можем без другите.

Вярвам, че колегите и приятелите, които бяха открито във форума, с имената си и тези, които тепърва ще дойдат публично заявено, знам го, ще оценят откритостта на нашия нелек, дори мъчен спор. Ние не се монстрираме. Правили сме го и сме го постигали, както всички други. Вижда се как приближаването и отдалечаването, в нашата междутекстова редова ситуация, са без корист. Разбира се и с естествени дози на субективизъм. С взаимно разбиране и неразбиране. Но в името на познанието. Другото го имаме. Ламтим за нови, непознати, а нужни и на студентите...пътища.

Не перченото, повечко за мен и по-малко за вас, е, водещото. То идва като неизбежен шум. Който ще се губи, в учлененото диалогово протичане. Вярвам ще се завърнат и те, другите умове, в смело мислещата ни форумна дружина. И те, за разлика от мен, са и с много по-младо работещи мозъци. Пък и дълбоките води, в които винаги сте потапяли дебата, не са само личностово психологически, а събирателно хуманитаристки, с реално-сложен и нов академичен интегритет.

Аз не дочетох докрай предложената и формулирана от вас, в началото на диалога, ясна и трудна цел.. Ще си я припомня – „... всяко естествено говорене е и разбиране на нещо в този момент и в тази ситуация. Защото няма и не може да има реално мислене, което е изобщо и което е обективно само по себе си”. И сте добавили тогава – „Това е по-новото, което твърдя в тези есета. И ако вие, Искро, се заемате да го разгледате критически, ще ви бъда благодарен”/ от 19.01/.

Но още тук, в кратко визираното ваше, не напълно ново а...”по-ново”, аз не виждам правенето и действането, раждащо и раждано от реално мислене-разбиране.. и пр., и пр. Това иде да ни каже, че и едно пределно кратко казване, за твореното „по-ново”, тепърва ще се назове и преназовава.

Веднага казвам, приемам посоченото по-ново. Но ще се опитам да опиша , да разсъдя и да отсъдя, как го разбирам, което сега чувствам, не мога да направя на един дъх. Както се самозаблудих, наивно самоуверен. Първо, сам сте казали, че се касае за – „...по-новото, което твърдя в тези есета”/от 19.01/. Т.е. аз наистина не мога да обозра, само чрез едно есе, с мисъл и слово, изграждания и самовъзникващия, вече и мимо вас, все още ненаименован напълно и означен само работно, редово продуктивен, а иначе и научно-философски стил.

Защо търсеният и видимо заявил се редови, теоретико-пракселогичен стил, да оства и да бъде само едно-еднозначен, а не едно-многозначен - ваш Искро
Тема № - 162 Коментар № - 8144 Искро Косев - 2016-01-22 21:01:08
По-рано и тук, а и другаде участваха мнозина. Отдръпнаха се, защото се опитваха онова, което казвам, да бъде само повод те да кажат своето. Да, но аз настоявам за своето. Не защото е мое, а защото е мрежа от разбирания и свързвания, която би помогнала да разбираме по-добре като отделни същества, а и да постигнем по-силен екип, ако се свържем. А вие, Искро, изпитвате удоволствие именно от това, което пропъди останалите коментатори – от евентуалната цялост на това разбиране и наистина критикувате в етимологочния смисъл на тази дума заглавния текст.

И отлично оцелвате по-слабите места. Сега сте оцелили това за животните. И с право, но не защото животните нямат и не могат да имат ценности, това е вашият аргумент. Оцелили сте друго - че съм бързал и не съм казал, а е трябвало да кажа, че според мен ценността е само един аспект на онова, което е ценно. То може да е ценно, но този за когото то е такова, и без да има идея за него, може просто да се стреми към него дейностно предпочително. Това нещо може да се нарече добро и по-добро, значи и да се въвлече в сравнение. Може и да се нарече с друга дума, което не означава, че като нещо то е само онова, което означава тази дума.

Та моят пропуск е, че съм си позволил реторично да кажа, че животните разполагат с по-малко на брой ценности, без да кажа в съседство или да повторя онова, което съм казал другаде. Е, сигурно е, че в това есе не съм го казал, но дали е сигурно, че както сега го казвам, съм казал и другаде в тази книга? Та за това ме критикувате според мен с пълмо основание. Да, трябва да се подложи на критика и вашата собствена позиция, която за съжаление е стъпила на нашето реифициращо съзнание, че животните са без реч, а човекът е с реч и следователне не е животно.


Ами така е, но е истина и това, че животното е живо и като живо избира по-доброто. А това по-добро според току-що казаното е и синоним на ценното. Но нека да нападна и своята прибързаност! Моето реторично бързане е и поучаване, че ето аз знам нещо, което четящият незнае. Пропускът ми е и най-обикновено човешко пъчене. Ами човек съм, може и да зная повече, но, вижда се, че колкото и да зная, целият не мога да бъда знаещ, а мога да стана и пъчещ се. Това, което твърдя за повечето реални неща, които означават отделните думи, а и за това, че колкото и да знае, човек винаги присъвокупява и нещо, което изневиделица се опълчва на някое негово знание, е доста вярно.

Искам да дам пример със значението на думата “език”. На последния семинар върху “Поетика” на Аристотел, понесен от това знание за означаващите повече неща думи, понеже “език” фигурираше в обявената тема, реших да изброя трите значения-външни неща, към които тази думата реферира и които би трябвало да бъдат и нейните значения, станах и ги изброих. Те са езика като формален израз-средство, като вътрешно значение-смисъл и като съдържание, т.е. като онова, което се представя и описва със средствата на езика.

Вместо да го кажа просто и веднъж, го повторих в различни варианти три пъти. Защото ме понесе реториката, че ето аз знам това, а всички употребяват, и то често, тази дума, без да имат идея за нейните три значения и три неща, към които тя реферира. В оня момент аз съм го знаел и съм можел да се пъча с него, но, първо, в самата книга, която тъкмя и която е за езика, не съм го казал, а би трябвало и, второ, за да започна да го зная, причината са изпитаните от Аристотел в “Поетика” мъчнотии по въпроса.

Ами така е. Нашите узнавания са получаващи се ситуации-времена-места, в които те възникват. Че и цялото мое знание по тези въпроси се породи като коментар към тази Аристотелова книжка, която аз не само критикувам в етимологичния смисъл, ами си позволявам и да изобличавам. А защо го правя, след като и всички без изключение изпитват да разберат особено третото, изброено по-горе – че езикът, което означава и всяка реч и всичко изречено имат за съдържание нещо, което се сочи и коментира.

Като казвам всички, имам предвид и цялото човечество, което разви в своята най-нова история следното колебание – дали съдържанието на онова, което се казва, принадлежи на това казване, или е нещо външно, което не принадлежи на езика. Как е според мен? Смятам, че като външно, което се сочи и коментира, то си е вън и в света, но в езика, значи и в речта, всичко изречено развива словесен корелат-съдържание на външното, който принадлежи на езика и има сериозната функция да бъде своеобразна намеса във външното. Защото външното и словесния му корелат-съдържание са в постоянен обмен.

Та това, Искро, е общото, което обяснява защо животните и нямат цeнности, но и имат. Защото словесното и сочи външното, но и не съвпада с него. Поради което т.нар. ценно е и друго, наричано и с други имена. Това се отнася и за словесните ми пропуски с означаваното от ситуация. И в този случай те са, че не съм повторил коментираното общо положение, че ситуацията е и значение, но и означавано външно нещо, което за да се изрази, трябва да се влезе и в по-дълъг синонимен ред. Така че пропуски има и аз ви благодаря, че ги посочвате, но според мен те са в друго, а не в това, което казвате, когато го казвате.
Тема № - 162 Коментар № - 8143 Bodan Bogdanov - 2016-01-22 10:41:40
И преди съм споменавал мисълта, на един френски изследвач и академик – за двете основни слабости на човека и хората. Първата – че не знаем истинския смисъл на думите. И втората – че не знаем бъдещето си.

В пореден ден коментирам думите. Заради любезната покана на автора да споделя. А и на мен ми е добре. Защото донаучавам. И когато греша нетактично, бързам да се оправя. Няма да навлизам в езиковите нюанси на хубавия текст за сравненията. Съотносимо той е двукратно по-обемист. Авторът, както винаги, търси и постига накрая, още по-голяма кристалинност. И чрез бъдещите си незначителни олекотявания. Включително и терминологични. Ето и дребните ми примери.

Известно е, че под думата „излъчване”, разбираме няколко неща. Това са разни природни лъчения. За тях тук не се говори. Друг смисъл е ... излъчването на доброта, бодрост или сигурност. Или пък излъчване в смисъл на подреждане, степенуване и класиране и пр. Или като определяне на лидери; избор на ръководства; на по-добри варианти; отличаване на постижения и на образци – чрез съпоставяния и пр. Възможно е дребно уточнение. С една пояснителна дума.

По-съществен е въпросът за прецезиране обхвата на понятието „ситуация”. Дали да остане израза „...среда-ситуация на един или друг по-голям свят”, от втория раздел на есето. Както и израза „свят-ситуация” , от третия раздел. В случая, един от трите основни термина, в обсъждания първи вариант на текст, се по- пренатоварва смислово. Става неспецифичен концепт. Изпразва се от редова конкретна пулсация. Губи точни адресати. Като свързан главно с конкретни случвания.

Не, че не е възможна и че не е допустима употребата на горните два израза. Като неопределено разширени метафори, те се срещат често. Авторът ще реши. Но неговите успешни опити и приноси, дори в едно по-разбираемо, по-осезаемо понятийно разбиране за „Свят”, който се модифицира и стига до нас, чрез различни близки нам среди-реалности, които са и транс-ситуативни и пр. – ще ни обогати; с негови поредни терминологични про- блясъци.

Възможно е наново да се огледа и израза „... животните боравят с ограничен брой ценности”. Някой би се запитал, дали животните, могат изобщо да си служат с ценности. Да боравят с ценности. В другите съждения, от съседните абзаци, авторът е прецизен и нещата са дадени задълбочено в неговия си, есеистично колорен стил. Той ще реши, дали думата-конструкт за „ценност”, може да се артикулира, макар и компаративно, и за една, неречева животинска психика, както, в останалия контекст е релефно пояснено.
Свързано пак с животинската психика може наново да се огледат следните съждения : „В основното, което изпитваме и вършим ние сме животни”./ Веднага пояснявам, че изречението е извадено от конкретната „речева ситуация”. И за това изненадва. В контекста то не звучи така./ След него следва питане и отговор – „Коя е разликата? Тя е в това, че животните са по-устойчиви в това основно. При нас то е по-подвижно и променливо”. Като не се твърди, че във всичко основно, ние сме животни – да не се членува думата „основно”. Отново езикова дреболия...

Като разговаряме, ние взаимно се топлим, за да не зъзнат душите ни – ваш Искро

Тема № - 162 Коментар № - 8142 Искро Косев - 2016-01-21 23:17:31
Благодаря, благодаря! Детайли, но уточняващи. Благодаря!
Тема № - 162 Коментар № - 8141 Bodan Bogdanov - 2016-01-21 08:11:38
Днес ще се огранича с вглеждане, само върху силната встъпителна част на есето. Тя е от седем абзаца. Всичките респектират с изненадваща словесно-мисловна иновативност. Тук не е мястото да броя, колко са новите познавателни проникновения. Колкото и да се взирах, в шест от седемте абзаца, не намерих повод за питане и опониране. Спирам се само на втория абзац. Той е от пет силни изречения-съждения. Аз ще се спра само на три.

Чета – „В почти всичко, което вършим, говорим и мислим, ни занимава и същността на определено нещо, но като че ли ни занимава повече неговата ценност”. Може би е по-точно, пък и по-кратко, след „нещо”, да следва –„ вкл. и неговата ценност”. Защото ценността е и в неговата същност. На нещото. Макар да е и „външно” социална. Или пък да е вътрешно- субективна; и психично-личностна ценност; която ние му приписваме; тя му е и имплицитно... при-съща.

Чета – „И понеже ценността е отсъда, че нещо е някакво за разлика от друго, затова и твърдим, че мислим по въпроса”. Чудесно съждение. И мен ме обогатява. Радва ме. И каква хубава нова дума – отсъда. Надниквам и в друго чудно Богданово есе, за „Редово говорене и ценност”. Там зърнах точната дихотомия на мислителя Георги Фотев... „Смисъл и ценност”. Тя води до „Когнитивно и афективно”. Макар и неразделими. Но находката ми бе друга – омайната нова дума ... разсъда.

Ето как в редовото научно говорене се плодят и нови красиви термини. Те обогатяват и научната лексика. В това ново говорене-разбиране-правене, двоичната опозиция „Когнитивно –Афективно”, или „Дескрипция – Прескрипция” и пр., може да се замени с Богдановото „Разсъда – Отсъда”. А в по-частен разрез е и Фотевото „Смисъл – Ценност”. Т.е., мисленето , освен отсъда е и ... разсъда. Може би по-често и някакси логистично разсъда предшества отсъда. И те се сливат.

Тогава и коментираното второ ярко изречение, може да се допълни, че ценността, освен отсъда е и разсъда. За да установяваме, че нещо е някакво за разлика от друго. Може да си остане и само с отсъда. Но тогава, да се уточни,че мислим предимно оценъчно по въпроса.

И за края на третото коментирано съждение, пак от втори абзац: „...в един род мислене не толкова се мисли, колкото се сравнява”. Самото мислене, което изначално и импилцитно е и сравняване, се противопоставя на...сравняването. Може би се имат предвид външни, реално протичащи сравнения.

Правилно авторът, в днешния отговор до мен, макар и нелицеприятно, брани своеобразният си, подчертано херменевтичен и не само такъв, а и друг, все още трудно назовим – познавателно-евристичен стил. Защото ние, страничните коментатори, макар и близки колеги, си носим като гърбици и своите стереотипи.

Отново сърдечни поздрави за всички – ваш Искро


Тема № - 162 Коментар № - 8140 Искро Косев - 2016-01-20 18:27:56
Както се казва, Искро, най-после си намерих майстора. Ценен е и този съвет за разделянето, но още по-ценно е разсъждение ви за двата вида сравнения и заключението - че те са резултат на понятийно подхождане, докато реално са винаги свързани. Това е недостатъкът на моето писане-изразяване - че нерядко пропускам да отбележа как подхождам в момента. А ето и оправданието есето да е такова троично и в някаква степен изкривено и прибързано. Така се е случило в онзи момент, когато е писано. Ако сега ви послушам и го разделя на две, ме заплашва да реагирам по-научно, което да повлече и други промени. В тази посока няма край. А още нещо. Във втората половина на коментара си блестящо защищавате тезата, че научните текстове-твърдения имат едно значение, което добрият анализатор открива. По-реалното положение е отново друго - разбиращият винаги не само усвоява, но и присвоява и в този смисъл той развива втори текст-значение, който наслагва над първия разбиран. Бъдете много здрав и с благодарност!
Тема № - 162 Коментар № - 8139 Bogdan Bogdanov - 2016-01-20 08:13:37
Питам се защо бях забравил, или изтласкал в подсъзнанието си, третата тема на есето. Тази за истината. Знаех, че има подобна трета тема. Не я потърсих..Защо? Вчера споменах и коментирах само първите две – за сравнението и ситуацията. С акцент върху ситуационните сравнения. Сега се чувствам малко виновен. Защото не бях погледнал наново в текста. Що за немара и високо-мерие.

Но за добро, сега ми се струва, че имам обяснение. Може би това, допадащо ми чудно есе, е малко пренатоварено с натежаващи три и още три по три, доста трудни „предметологии” и тематики / напр.относно когнитивни конструкти, за свят-реалност, къс и дълъг текст, предикати, знаковост и много други./. Възможни са частични сгъстявания, които са присъщи на автора.

Мисля си, че дискутираното есе може да си остане единено. Но може да се раздели и на две съставни есета. Обединени с общо встъпление и с общо заключение. И с оставащи вътре в тях, досегашни, троично и множествено ориентирани дискурси-контексти. Нещо, което е съзвучно с Богдановото редово научно говорене и с неговото мислене-разбиране-правене.

Като към хубавия сега предислов се прикачи сегашния текст за сравнение и ситуация. А второто есе-продължение – за сравнение и истинност – се приключи с общия, също свързващо силен послеслов. Еднакво са приемливи и двата варианта, обединителният и разделителният.

Нарочно третата тема я преназовавам. Вместо досегашния разширен и абстрактен обхват за истината изобщо. Би се подходило по-центрирано и по-конкретно насочено. Само и главно върху истинността на сравненията. И то само с редови анализ, на ситуационно-оценъчните сравнения.

Последното може да се поясни с две три-изречения. Че в това есе се набляга главно върху ценностно-оценъчните сравнения. Както се е получило в обсъжданата първа редакция на текста. И това е добре. Но трябва да се каже, че има и други... не-оценъчни сравнения. Някои от тях са само когнитивно-констативни. Или казано синонимно – те са само познавателно описателни.

Например, Искро е роден десетина години преди Богдан. В това когнитивно-познавателно сравнение няма никакъв ценностно-оценъчен привкус–/ Митко не е точен за „по-младите”; защото и уважавания наш автор, се оказва значително „по-млад”!/. Изречението- пример, е само с осведомително-констативна информация. И милиарди подобни сравнения, се диспозират извън ценностно-оценъчните, /обективно-субективни или социално-психични/, жизнено-редови сфери.

Преди десетилетия, в теория на информацията, се разграничаваха два информационни потока. Първият, на т.нар. дискриптивно-описателно-констативна информация. И вторият, на т.нар. прескриптивно-предписваща и нормативно-оценъчна информация /където са и ценностите/.

Още по-впечетляващо е разграничението между двете основни сфери на личностната психика. Първата – като когнитивно познавателна. И втората – като афективна /вкл. и ценностно- оценъчна и себереализираща за индивида, чрез съответни дейностни и поведенчески актове и процеси/.

Естествено всички тези деления, вкл. и между различните групи сравнения, са само понятийни. Иначе, те не само се закачват и прикачват едно към друго, което е вярно. Но проникват едно в друго. Не са мислими едно без друго. В психологията те винаги са когнитивно-афективни или афективно- познавателни. С някаква водеща и специфична, жизнено-рагулативна роля и функция.

И от мен сърдечни благословии, за всички минало-бъдещи и „по-млади” форумци – ваш Искро.
Тема № - 162 Коментар № - 8138 Искро Косев - 2016-01-19 19:49:35
Благодаря от сърце, Искро, за хубавите думи и бележките по текста. Прав сте, че това раздробяване в повече специализирани форуми не помогна особено за повишаване на активността на коментирането и че е по-добре да се върнем към старата форма. Но, мисля, че по-голяма вина за свиването на тази активност има всесилието на всекидневното обичайно наричане, чиито предикатни истини са ни практически нужни, за да не ни се подкопава нашият като че ли еднозначен свят, в който живеем. Именно срещу това се бунтувам в повечето есета тук.

Това е и смисълът на "обективно". Не казвам обектно, а смятано за обективно, т.е. за безспорно истинно. В тези текстове, а може би по-ясно в книгата, която ще се появи, наблягам на това, че обектите, които ни занимават, също и научно, колкото съществуват, толкова и се и правят. Към това е и нацелена реториката на науката - тя се занимава не едно към едно със самата истина по един или друг въпрос, а подмолно настоява казаното от нея да е чисто истинно, след като то е само вероятно.

Благодаря за похвалата-допълване по темата сравняване, но и споделям защо в тези есета избягвам тия позовавания. Това е моята реторика. Така хем скривам колко много незнам, хем поучавам, че толкова много незнаем, защото не си позволяваме да измисляме и казваме наново вече казаното. Ето аз го правя, а и знам защо. Защото така то става екзистентно нужно най-напред на самия мен, а после и на тези, които вярват на казаното от мен. Но трябва да кажа и кое е действително новото в тези есета. То е, че в реалния най-всекидневен план на нашето живеене ние мислим не по-малко от големите философи. Само че нашето мислене е мислене-разбиране, т.е. частично и проявено предимно в сравняване. Каквото е и реалното мислене на философите.
Само че тяхното внимание е насочено не към тази прилика, а към разликата. Мисленето на философите е наистина различно, когато те говорят по тази тема в своите съчинения. Само че в тези случаи мисленето е пълното мислене, което, разбира се, не е предимно сравняване, а е и другото, което изброявате. Така е, както казвате, Искро, но пълното или самото мислене е парадигма на мисленето и реторика на всеразбирането. Т.е. то е нещо, което повече се желае отколкото съществува. Докато нашето реално мислене е мислене-разбиране, което предимно сравнява и спира до онова, което е нужно в този момент и тази ситуация. Ето това вече има шанс да бъде новото в казваното от мен.

А грижата на философите, също и съвременните философи-аналитици, тя за какво е? За това те просто да се различават от обикновените хора. На тях това им е достатъчно, но ето какво ги сполита. Аналитичните философи са обявили, че се ззанимават с естественото говорене. Но те така и не са му направили пълна характеристика, а и не са се попитали и кое е естественото говорене в тяхното собствено говорене. Ами то е в това, че всяко естествено говорене е и разбиране на нещо в този момент и тази ситуация. Защото няма и неможе да има реално мислене, което е изобщо и което е обективно само по себе си.

Това е по-новото, което твърдя в тези есета. И ако вие, Искро, се заемете да го разледате критически, ще ви бъда благодарен. Защото, както и казах по-горе, аз съм и немарлив, и незнаещ. И съм такъв не защото подражавам на Платоновия Сократ, а защото той някога е казал какъв е човек, когато говори и разбира естествено. Немарлив и незнаещ е, а ето и моята добавка - също и частичен.
Тема № - 162 Коментар № - 8137 Bogdan Bogdanov - 2016-01-19 09:47:14
Отворих сайта и с радост Ви виждам, уважаеми професор Косев. Непоклатимо прям и устойчив във Вашето ОБЩО. Бог да даде на България повече такива грижовници за яснота в човешките перипетии! Да закърпваме скъсаните възелчета помежду ни, колкото и малко време да откъсваме от течащото бързо за такава „дреболия”. Често се питам, къде по-скоротечно „старее” България, в хората си от по-предишното, или в младостта си. И нямам отговор. Но тя не трябва да е апатична и отслабена за жизненост. Българските неща и ценности са си само наша работа, друг няма да я свърши.
Желая Ви здрава и успешна в професионално-творческото дело година!
Тема № - 162 Коментар № - 8136 Dekarabah - 2016-01-18 20:55:13
1  2  3 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 65030

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92871

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13662

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16853

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39317

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17341

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 26089

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24850

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20471

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28128

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA