БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ

ЗА ГОВОРЕНЕТО КАТО ДЕЙСТВИЕ 1. Богдан Богданов

Този текст е удължен вариант на вече публикуван във форума заглавен текст. Промяната се наложи след последвало мое разсъждение, други коментари и особено след един от тях на Димитър Вацов. Освен промените, внесени в казаното по-рано, разширих и самата задача. Добавих още съображения по съвременната идея, че говоренето е и правене, но скицирах и една по-цялостна прагматистка парадигма, която би могла да послужи за изясняване и на други подобни думи-понятия. В тази връзка е и първото, което подчертавам – че в този текст разглеждам значението на редовата дума говорене като понятие.

Преход от по-практическо към по-теоретично разбиране Като казвам “говорене”, имам предвид трите външни прояви на устното говорене – казването, говоренето и разговарянето. Понеже ме интересува не разликата между тях, а по-общото, което ги свързва, нататък ще говоря опростено само за говорене. Това е обичайно за научното говорене, въпреки че никога не е сигурно, че подобен термин се разбира винаги общо. Искаме думите и особено понятията да имат едно значение, но за съжаление то неконтролируемо се закача за примери, които го променят.

Трите външни прояви на устното говорене не са различени случайно. Говоренето и разговарянето са по-дълготрайни актове на устна реч, а казването, и на български, и на други езици, е по-краткотрайно. То е такова и като самостоятелен акт, но и като съставка на говоренията и разговарянията, които могат да се определят като низове от отделни казвания-твърдения, свързващи се в общо по-комплексно твърдение. От тук и на въпроса какво сочи на български думата говорене може да се отговори, че тя сочи, първо, този низ от казвания-твърдения, които се свързват и в общо твърдение, но второ, и онова, което се прави в този низ и чрез него.

Това по-практическо твърдение може да придобие и по-теоретичен вариант и да се каже, че с думата говорене се сочат два непосочими предмета – един външен говорен акт, ситуация на комуникативно действие, и нещо по-вътрешно, свързано с този акт - устна реч-ход по изработване на значение. Що се отнася до външния говорен акт, той може да се разбира по-тясно като действие между говорещи и слушащи, с които нещо се случва, но също и по-широко като действие, ставащо в определено място-време и по определен начин, с които също нещо се случва.

По-ясно е какво са и как участват в акта на говоренето времето и мястото. Но как участва т.нар. начин и какво е той? Начинът е говорният жанр, който може да бъде по-прост и по-комплексен. Прости говорни жанрове са монологът, диалогът и полилогът. Те са обаче с неравностойни значения, тъй като освен с различен брой участници говоренията са устроени и дълбинно смислово. Един външен диалог може да протича вътрешно монологично, както и един външен монолог може да протича вътрешно диалогично.

Но, така или иначе, влезлият в тази рефлексия е влязъл в не само в различаване на по-външен и по-вътрешен предмет, но и в динамично разбиране на говоренето като пулсиращо отношение между тези два предмета. Думата говорене сочи ту единия от двата предмета, ту двата свързани в един предмет. На тази основа и самото говорене се разбира като протичащо редуване на моменти на означаване. Въпросът е дали да се продължи в духа на това прагматично-екзистенциално разбиране на говоренето като действие, с което говорещият постига нещо липсващо, или да се остане в по-еднозначния практически план, че то е комбинация от казване-сочене и правене?

Има и още една възможност – двете да се комбинират, като по-практическият възглед за правенето се усложни с твърдението, че т.нар. правене е не само в устната реч, която смесва реално съществуващи с несъществуващи неща, но е налице и във външната говорна ситуация. Така без особен проблем се достига до по-сложното разбиране, че собствено словесното правене преминава без препятствие в правеното във външната говорна ситуация и изобщо във външното човешко правене.

Можем да приемем това твърдение за достатъчно истинно и да спрем до тук, но можем и да продължим към още по-усилената прагматистка постановка, че човешкото говорене не е само в обмяната между тези два вида правене, а че включва и промените, които стават и с участниците в говорния акт, и с време-пространството и начина на едно говорене.


Говоренето като динамично комплексно действие    Аз няма да спра и в този пункт. Допуснал функционалното определяне, че говоренето е основно човешко действие, ще продължа и в тази посока и ще уточня това разгърнато предикатно име, като добавя, че това действие е освен това динамично и комплексно. И поради други основания, за които ще стане дума нататък, но и защото всеки говорещ изпълва в акта на своето говорене някакво празно време с дискурсивно съдържание.

Което в повратливата и модулно разширяваща се човешка среда се прави и по безброй други начини – с гледане-забелязване, припомняне, въобразяване, изпитване, пеене, свирене, слушане, четене, писане и вършене-правене, като всички тези действия се извършват и отделно, и съчетано, и от отделни хора, и от човешки групи.

Също като при монолога, диалога и полилога това разделяне е условно. Защото човешката група освен множество от повече хора клони и към това да бъде един субект, както на свой ред и отделният човек освен че е един субект се дели в онова, което говори, мисли и прави, и на страни в отношение една с друга. Това естествено не е без последствия за особената комплексност на човешкото говорене, на която се дължи и предимството на говоренето пред ред други човешки действия като инструмент за т.нар. пълнене със съдържание на празното време.

Не че в човешката среда няма нагласи, които напротив ценят времевата празнота и недискурсивност, а заедно с тях и мълчанието. На тази основа са развити древни философски учения и цялостни поведения, някои от които са популярни и днес. Но, така или иначе, по-честият случай е, че не времевата празнота и недискурсивност, а тяхното избягване е сериозният екзистенциален подтик за това редовото човешко същество да говори и да съставя текстове така неуморно. 

Говоренето може да се нарече и така - процедура по пренареждане на значения. Тази процедура прилича на игра. Това е и основанието за обичаната от Витгенщайн и така широко разпространила се идея за т.нар. “езикова игра”. Проблемът обаче е, че нищо изречено не е само в значението на означаващата го дума. Никоя игра не е само игра. И т.нар. “езикова игра”, също и в случаите, когато е безсмислена, непременно запълва време, и то по споменатия дискурсивно-съдържателен начин. 

Но каква е функцията на това твърдение? То е един вид определение на говоренето. Според моето повече умозрително отколкото опитно проверено разбиране т.нар. “пълнене със съдържание и структуриране на протичащо време” е разгърнато отглаголно име, с което уточнявам в какво е проявено динамичното комплексно действие на говоренето. Както вече казах, и едното, и другото се отнасят не само за  него, но и за останалите основни човешки действия. Естествено няма и не може да има едномислие по въпроса кои са те. Според моето работно изброяване това са вярването, изпитването-чувстване, мисленето, разбирането и правенето.

Проблемът е, че независимо колко са и кои са, те са отделности само като думи и непосочими предмети. Като реални действия всяко, и особено говоренето, е комбинирано с други действия. При това тази комбинация не е постоянна, а се променя пулсиращо в хода на реалното говорене. От тук и възможността да се твърди, че всяко реално говорене е и вярване, и изпитване-чувстване, и мислене, и разбиране, и правене. Именно на тази основа говоренето е толкова пропито от вършене и правене.

Такова комбиниране на едно с друго става и в още един план. Никое реално говорене не е напълно именно то. Защото в него се осъществява и по-общото за всяко говорене. Именно това по-общо ни кара да го екстрахираме от отделните реални говорения и да казваме какво представлява. Но същата тази гледна точка премахва и още една бариера – между говоренето като устна реч и записания текст. Колкото и да се различават и колкото и упорито в науката да се говори отделно за техните области, те са и части от това по-общо на речта, което е налично и в двете и което може и трябва да се обсъжда.

Нищо друго не сочи така сигурно това по-общо, отнасящо се за всяка реч, както комплексните предмети, за които става дума и в устните речи, но и в записаните текстове.

За комплексния динамичен предмет на говоренето   Говоренето е комплексно динамично действие и поради други основания, но и поради комплексното динамично нещо, което се третира в него. То е и нещо външно, което се означава, но постоянно става и вътрешно, различно от него, което се и овъншнява. Да се говори означава да се преобразува някакво външно във вътрешно и обратно в следващи един след друг моменти на различно съотнасяне на едното с другото. Това е също един вид определение за говорене.

Прагматисткото разбиране си служи с повече определения, които разбира като по-пълни или по-частични синоними за изразяване на комплексното значение на своя предмет. Нанизването на повече определения прилича на онова, което прави редовото говорене. Нанизвайки по-пълни и по-частични синоними, също като в музикален текст, който нанизва вариации на една тема, редовото говорене означава така по-точно динамиката на предмета, който обсъжда.

Разбира се, не е без значение дали това се осъзнава или се върши несъзнателно. Когато се осъзнава, обсъжданият предмет се контролира, докато когато не се осъзнава, предметът неконтролируемо преминава в други предмети. Това е и голямата разлика между по-дисциплинираното научно говорене, което съзнателно пази своя предмет, и по-свободното всекидневно говорене, което преминава безцелно от един към друг предмет.

Няма определена дума за назоваване на подвижния комплексен предмет на говоренето. Аз го наричам “предмет” и, както прави и всекидневното говорене, го наричам и “нещо”, въпреки че тези две думи по-скоро се избягват от по-терминологично настроените говорения. Вероятно се избягват и поради сериозното основание, че идеята за нещо-предмет обърква особения непосочим говорен предмет с посочимите външни предмети.

В науките и философията за назоваването на комплексния динамичен предмет на говоренето се предпочита думата “обект”. Стара латиница, тя е по-добра, може би защото е обработено понятие. В съчиненията на Чарлз Пърс този предмет се нарича “динамичен обект”. Аз следвам това назоваване. Що се отнася до самото отнасяне на речта към външен предмет, за това се използват и други понятия, но се е утвърдил терминът референт.

Проблемът е, че и в другите хуманитарни науки, и в семиотиката, външният предмет, за който се говори в едно говорене, и съответният вътрешен предмет, чрез който се говори за външния предмет, се смесват нерефлексивно и не непременно се разбира, че това смесване е редово за говоренето. Според мен то е редово, тъй като по този начин говоренето се опитва и да различи едното от другото, като осъзнае по-съответно външния предмет, но също и да овъншни получаващия се в говоренето вътрешен предмет и така да предложи и проект за неговото създаване, ако той не съществува в човешката среда.

Не ми е известно някой да е изброил успешно основните видове външни предмети, които се обозначават чрез техните словесни двойници. Това изглежда трудно, а и невъзможно поради описаната работа на човешката реч, която ги смесва.

Могат да се посочат следните два по-ясно отделими класа от външни предмети, за които се говори в едно говорене – единият на т.нар. посочими и другият на т.нар. непосочими предмети. Първите съществуват реално и могат да се посочват или да се внушава от речта, че се сочат. По вторите, които са непосочими – всички понятия за качество и състояние, се спори как съществуват. Проблемът е, че и тези, които съществуват посочимо, също не са реални в буквалния смисъл на думата. Защото думите, които ги означават, означават и реалния клас от такива посочими предмети. Който клас не е посочим по същия начин като отделните предмети, които  съставят класа.

Но и още нещо. Отделните предмети, които влизат в един реално съществуващ клас, не са напълно еднакви. Това позволява на говорещите освен с определената дума, означаваща и тях, и класа им, тези предмети да се наричат и с други думи-синоними, които включват тези различаващи се предмети и в други реални класове. Това става, когато говоренето се влияе от непосредственото реално.

По-често обаче му влияят не тези по-реално съществуващи класове с по-различаващи се един от друг предмети, а идеалните класове в нашето словесно съзнание, в които участващите предмети са напълно еднакви, като в този случай думата авторитетно точно сочи предмета и не допуска нейното значение да се уточнява със синоними. Но всъщност и тези идеални ментални класове не влияят съществено на говоренето.

То повече се влияе от друг уточнител на значението на отделните думи – от образа-представа за визираното нещо в нашите глави, за който няма гаранция, че е един и същ при всички говорещи същия език. Това е опредметеното значение на думата, свързало се с нея с помощта на една или друга по-упорита за езиковите потребители представа. Това е и значението на важната в семиотиката на Пърс идея за интерпретанта, този вътрешен проект за разбиране със социален и ментален смисъл, предварително понятие, без което не може да се изпълни процедурата на  знаковото означаване.

В това обаче има проблем. Той е, че този интерпретант е нещо двояко – и усреднена представа за иначе различаващите се предмети в реалния клас, и идеален най-добър предмет, към който един вид се стремят тези предмети. Тази двоякост е менталният причинител на двете спорещи една с друга, но и допълващи се идеи за същност, които битуват в нашето съзнание – едната за средното повтарящо се при предметите от един вид, а другата за най-доброто и идеално, което може да не е осъществено, а и изобщо да се мисли за неосъществимо.

Така или иначе, е ясно, че и при посочимите предмети, думата, с която те се обозначават, сочи не само това предметно реално, проявено двойно в отделното реално и другите като него. Тя сочи и менталното реално на класа в съзнанието ни в двете споменати разбирания за същност. Това беше и основанието да кажа, че посочимостта е неточен аргумент за истина и че реалното на посочимите неща трябва да се разбира по по-широк напластен начин.

По-труден за представяне е случаят с т.нар. непосочими предмети. Несъмнено и при него би трябвало да са налице реални и идеални ментални класове. Ако започнем от менталните, те са по-скоро набор от видове проявления на това непосочимо – видове любов, справедливост, време, пространство, ред, добро и зло. По подобен начин стоят и отделностите в съответния като че ли по-реален клас на тези непосочимости. Те са случаи на проява с една или друга степен и форма, примери за случила се любов, случило се добро и зло, събития и факти, чиято реалност се подкрепя и от тяхната изразеност в определено пространство-време.

Посредством думите, които ги обозначават, говоренето изравнява тези две категории неща, като опредметява тяхното значение, въпреки че то, също и при посочимите предмети, никога не е едно. Опредметява  се най-честото и обичайното. Така или иначе, когато един език се говори добре, говорещите не объркват нито стола с масата или кучето с котката, нито любовта със справедливостта или времето с пространството.

Да се знае добре един език обаче означава да се знаят и употребяват колкото се може повече от синонимите, които този език допуска, за да може добре говорещият да постига в по-дългите си изказвания идеи-непосочими неща, за които няма думи. За съжаление идеята за предмет, която е именно непосочим предмет, се придърпва към отделностите и думите и не се обръща внимание на предметите-по-комплексни единици, които се изразяват било с натрупване на повече имена, както правя и аз с идеята “комплексно динамично действие”, било се развиват по-дълги текстове, които правят именно това - изработват значения-предмети, които не могат да се посочат по друг начин.

Сериозното действие при говоренето е не в уточняването на съществуващите посочими и непосочими неща, нито в преминаването от твърдение за съществуването им към твърдение за строежа, качествата и функциите им. Това сериозно действие започва със свързването на тези отделни думи-неща в комплекси от неща, които развиват и места, и свое време на съществуване.

За по-точното представяне на тези комплексни предмети се правят и по-дълги текстови форматирания, но се разчита и на съществуващи по-комплексни начини на говорене и изграждане на текстове. Именно такова по-комплексно изграждане е и това, което наричаме поезия и литература и при което нещо по-непосредствено представяно се представя на фона на по-цялостен свят-реалност.

За разликата между обичайното  научно и т.нар. прагматистко разбиране-говорене     Обичайното научно разбиране-говорене има за идеали еднозначността и ясния външно-вътрешен предмет на обсъждане. Тъй като целта е или онова, което се разбира, само да се разбере, или то и да се приложи с практическа цел, а и двете не допускат разноречие, това налага външният предмет, който се разбира, и вътрешният му двойник, чрез който той се разбира, да съвпадат в максимално идентично на себе си нещо, за което поради това се съставя и непротиворечиво определение. 

Разбира се, този предмет може да бъде и променлив, и проявен в история. За тази история обаче не се смята, че може да бъде прекъсвана или съставяна от повече истории, някои от които да участват и в истории на други предмети. Съответно не се смята за възможно такава история да се дели на външна и вътрешна, които две страни не само да се свързват, но и да се разминават.

В това отношение обичайното научно разбиране-говорене прилича на редовото всекидневно. Разликата е, че всекидневното променя неконтролируемо предметите, които третира и трупа определения, които, също като предметите, не свързва. Редовото всекидневно разбиране-говорене допуска тези промени, тъй като в по-висока степен от научното е зависимо от външни обстоятелства. Затова и формално то прилича на т.нар. прагматистко разбиране-говорене. С тази не малка разлика, че не осъзнава основанията за промяната на предметите и трупането на повече определения и съответно не ползва тези основания

Показателна е и следната прилика между редовото и научното разбиране-говорене. Те и двете имат за идеал ясния идентичен на себе си предмет, свеждан до ясно значение и определян еднозначно. Това е човешки универсален идеал. Научното разбиране-говорене го реализира в по-висока степен, докато редовото всекидневно го спазва в отделните си казвания, но не и в целия ход на говорене.

По-дългият ход на говоренето обаче става причина за нарушаването на този идеал и от научните говорения. Назованият с една дума в тях разглеждан предмет започва да се променя в хода на научното говорене и да се нарича и с други думи, като съответно и направеното еднозначно определение започва да се уточнява с други определения. Така си казва думата общото на всяко говорене и по-точно това, че в реален план то не е разделено на ясни жанрове и се променя от външните обстоятелства. Така в края на краищата нито реалното научно разбиране-говорене може да бъде последователно в идеала си, нито редовото разбиране-говорене придобива това предимство, което смятат, че то има аналитическите философи.

Същата непоследователност се отнася и за т.нар. прагматистко говорене, което няма как като реално говорене да не е в някаква степен и научно, и всекидневно. Разбира се, това не пречи да има по-абстрактен формален белег за строежа на всяко говорене. Той е проявен в следния чест ред. Всяко говорене започва и завършва с по-ясен един предмет и по-ясно едно определение, но и всяко допуска в своята среда умножаване на този предмет и на това определение с други синонимни определения.

Но, така или иначе, и в целия текст, и особено в този параграф, аз допуснах в триделението научно, всекидневно и прагматистко говорене тяхното ценностно разделяне на по-лоши и по-добри, като първите две “по-лоши” несъмнено противопоставям на третото “по-добро”. Така че, след като представих с повече думи по-лошите, излиза, че мога да представя в противовес по-доброто.

Има обаче проблем. Той е, че това “по-добро” не е нещо просто, защото прагматизмът е комплексна категория, в която има степени. Аз следвам един по-пълен прагматизъм. Което вече пролича в това, че разделих говоренето на външна ситуация и вътрешен говорен акт, в който акт се постига комплексно значение. Този по-пълен прагматизъм пролича и в това, че според мен в т.нар. вътрешен речеви акт участват с промяна и самите говорещи, и мястото, и времето, и начинът на говоренето.


Едно по-формално разбиране за ставащото в човешкото говорене  Кои са двете идеи на това усилено прагматистко разбиране, което определя човешкото говорене като динамично комплексно действие и твърди, че и то самото е динамичен комплексен предмет, който чрез пораждане на динамични комплексни предмети се отнася към външни подобни предмети, за да ги разбира, но и за да проектира така тяхното доправяне или правене наново? Тези две идеи са динамичният комплексен предмет и неговото определяне с повече редуващи се определения.

Какво означава динамичен комплексен предмет? Означава първо структура от повече предмети или страни и проявления, които участват в други предмети. Най-добрият пример – човекът живо същество, животно и човек. Което означава и това, че човешкото същество се появява, променя и престава да съществува. И още, че заедно с други като него образува трето различно, свързано с него. Динамичен комплексен предмет означава второ възможност за удвояване на това външно динамично комплексно с вътрешно речево подобно–различно, чрез което външното се разбира, но също и прави.

Човешките говорения разчитат на пълното покриване на тези два динамични отнасящи се един към друг предмета, но и на тяхното несъвпадане. Т.нар. разбиране-говорене е с поне две функции, които се наслагват и редуват. От тук и възможността да се изкаже ново по-формално определение за това какво е едно говорене в плана на неговото рефериране към съществували, съществуващи и несъществуващи предмети, за които се смята, че трябва да съществуват?

Ето това определение. В човешкото говорене се редуват моменти на пълни покривания-съвпадания, на частични покривания и на пълни несъвпадания на по-пряко дадени думи и езикови изрази, на по-косвено дадени техни значения и на още по-косвено дадени предмети, които в хода на това говорене стават ту по-вътрешни благодарение на значенията и употребяваните думи и езикови изрази, ту се възприемат и като външно съществуващи. Това по-формално определение издава основното съществено, което става в човешкото говорене – говорещият има работа с външен свят, който усвоява, в който участва, но и който прави, външен свят, който и сам се променя, но който се променя и от самия говорещ, който се променя.

Поради което и никое реално говорене не може да бъде именно то. Защото всяко говорене става в среда-свят, която се свързва с него. По-лесният пример е реалното всекидневно говорене, при което говорещият ръкомаха, сочи предмети наоколо, но и разчита на общите представи и следващи от тях значения, които имат слушащите.

Същото обаче става и когато някой говори пред аудитория за нещо във външната среда, с която тази аудитория е свързана.  Той не ръкомаха и не сочи, но постига това с тона на гласа и телесното си поведение. По неща, предмети или събития, по чиито значения има съгласие между него и слушателите, той построява своеобразен двойник на тази външна среда и я въвлича в говоренето си. След което с оглед на целта, която си е поставил, започва да променя някои значения. Поражда нови значения, поставя стари в нови връзки и се придвижва и към нов образ и за външната среда, и за предмета, за който говори.

Тази така представена схема ясно издава кои са двете поддействия в т.нар. динамично комплексно действие на говоренето. Едното е соченето на нещо съществуващо външно, което може да прерасне и в разгърнато репрезентиране, особено когато то не е налице, а другото е рефлексирането, с което някакви налични значения и смисли се преподреждат, за да може в края на говоренето това така разместено чрез рефлексиране да се репрезентира като действително съществуващо.
 
За двете т.нар. поддействия в човешкото говорене   Доколкото и двете са налице в текста на едно говорене, те обикновено се редуват. По-честият случай е, че се смесват и наслагват. В реалните говорения се редуват моменти на различни комбинации от двете с предимството на едната. Това комбиниране става, защото тези две  поддействия си приличат по функция - и двете имат  за прицел не друго, а справянето със ставащия двойствен говорен предмет при неговото отнасяне към външния предмет, за който се говори.  

Двойственото при т.нар. рефлексивно поддействие е, че този външен предмет може да се разбира и сам по себе си, но и заедно с друг, което да прави от него друг предмет. Рефлексирането в случая е проявено като нанизване на две съждения за съществуване, които се свързват и съгласуват и с две съждения за значение. Двойствеността при т.нар. репрезентиращо поддействие е подобна. Тя възниква от това, че представяното може да се представя и отделно, но и свързано с друго, от което то става и друго. Но представянето върви по пътя на описания, които могат да се редуват.

Естествено и при рефлексивното, и при репрезентиращото поддействие на едно говорене не е без значение дали предметите, за които става дума, се разбират и представят статично или динамично като ходове на промяна. Вторият случай усложнява говоренето.

Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен. В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране.

За т.нар. спиране и при двете поддействия на говоренето  Ако те са поддействия  първият въпрос, на който е нужно да се отговори, какво представлява това спиране? То също е своеобразно поддействие, проявено и в двете поддействия При поддействието на репрезентирането спирането става в името на самото реално. За да може то да се представи, не би трябвало да се пречи с влизане в рефлексивни редове. Разбира се, това е по принцип. Иначе са налице реални случаи на съчетаване и дори на усилване на репрезентирането с рефлексиране. Такъв класически случай е Прустовото споменно репрезентиране, не просто усилено, но и повдигнато в степен посредством рефлексиране, парадоксално поставящо под въпрос самото рефлексиране. Но все пак т.нар. спиране е с по-изявена функция в домена на рефлексирането.

Тъй като, за да може да се влезе в по-дълъг рефлексивен ход по определени значения, това трябва да стане в среда, в която други значения и истини да бъдат спрени и така да станат безспорни. Никое рефлексивно говорене не може да бъде постоянно рефлексивно. То е такова само временно. То е такова между другото, защото е свързано с външна среда, която го мотивира контекстово, но която се променя. Спиранията се налагат от нея. Но те се налагат и от самата мисловна и говорна човешка нагласа, която и в случаите, когато не е свързана с по-конкретна външна среда, развива идеална ментална среда заместител.

Така че, за да може да се каже, разбере и да се мисли нещо, трябва да има друго, което да е така и да не подлежи на промяна. Към тази външна неподложена на рефлексия нужда се добавя обаче още една нужда – това говорене да бъде вярно навсякъде и винаги. Двете нужди се индуцират взаимно от една голяма цел - да се отстранят двете екзистенциални  затруднения, които затрудняват всеки човек, това той да живее, говори, разбира и мисли за толкова променящи се неща в променяща се среда и да разбира и мисли за себе си като за пулсиращо свързващо-отвързващо се с други като него същество. 

Всеки от нас е различен. Едната ни голяма грижа е да пазим своята различност. Но имаме и друга противоположна - актовете на разбиране и правене, в които участваме, да са и общи дела поради общия език и общите стандарти на разбиране, от които зависим. Така, бидейки различни, ни се налага да бъдем, и то по много начини, и други. Това затруднява и изправя пред необходимостта да се парира споменатото пулсиращо свързване-отвързване наново с оглед на едни или други нови обстоятелства.

Говоренето предлага радикално решение - добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки различни, сме и идеално като че ли по непроменящ се начин свързани. Това отстранява и другото, което ни тежи - че нашето “себе си” не е чак толкова безапелационно различно, а е пулсация между по-скоро относително различното наше и редуващите се моменти на свързване с различни по обхват всички. Ето и един от генералните инструменти за осъществяване на това говорно правене - личното местоимение в множествено число “ние”.

Ясна непроменима по форма дума, то винаги е с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент. Оттук и последствието, че “ние” е толкова ефективен инструмент за говорно правене. И научното говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват.

Което между другото потвърждава вече казаното - че никое говорене не протича смислово само в текста си, а че непременно включва и среда-контекст-паратекст-свят, от който черпи аргументи за едни или други необходими истини. Те, разбира се, не са трайни истини, но вършат следното добро - спират неправомерното разгръщане на текста и правят от него в по-висока степен именно този текст. Така това т.нар. спиране става важен термин за разбиране на механизма на по-конкретното действие в едно говорене. Коментирах по-горе външните спирания, които стават в ситуацията на говоренето. Актът на т.нар. спиране обаче е налице и в текста на говоренето.

То е налице т.нар. репрезентиране, което внася и в текста на говоренето, но и в писания текст външното на нещо реално съществуващо. Универсален механизъм на пауза, репрезентирането е и спиране на рефлексирането, т.е. на онова, което е по-собствено текстовото в едно говорене. Което е и един вид твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува реалното, докато рефлексията и значи и самият текст не съществуват така истинно.

Заключение  Та какво излиза, че е още говоренето според тази заключителна хипотеза? Освен че е действие за пълнене и дискурсивиране на празното време, то е и друго не по-малко сериозно – действие по справяне с двойственостите, които се пораждат при нашия досег с реалното.

Но дали това ново функционално определение не изравнява двете т.нар. поддействия, които казах в по-предишния параграф, че се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Изравнява ги само донякъде. Защото, допълвайки се, репрезентирането и рефлексирането правят и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото винаги е предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране, а, казано по-точно, е презентиране на въобразено.

Друг е режимът на справянето с непосочимото при по-рефлексивното говорене. Залепено за думата и фразата, които го означават, непосочимото става предмет на обикновено твърдение, че предметът съвпада със своето значение. Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушение, че думата-значение-нещо съществува реално. Което, разбира се, не е вярно. Но не става дума само за казване. Казването е и недовършено действие, което може да завърши. И то наистина отвреме-навреме завършва с реално произвеждане на посочими предмети.

Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват. Те съществуват свързано в това, което наричаме човешка материална среда и което преминава не без конфликти в другата природна среда в единството на някакъв неясно дали и колко единен свят.

Делими или неделими тези две среди – човешката и природната, се свързват не само защото и двете са съставени от отделими статични и динамични предмети. Те са свързани и защото тези предмети неудържимо прехождат един в друг, като същевременно посочимите също неудържимо преминават в непосочими. Не само в по-пряката човешка среда, но и в света, който човек усвоява и като че ли никога няма да усвои до край, границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и между мисленето, говоренето и правенето, е постоянно размита.

Това на свой ред позволява да се върнем към първоначално повдигнатия по-практически въпрос и да му отговорим заключително по-еднозначно. Човешкото говорене не само външно се мотивира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене, мислене и разбиране.

От това следва и възможността да твърдим, че и самото човешко съществуване може да се разбира като един вид неравен ход на свързване на тези пръснати негови дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуално по-добро свързване. Съществуването ни е и за това – за едно или друго по-добро, което евентуално бихме постигнали.


Коментари по темата
Интересно е, че сме стигнали до ситуация, която показва, че е време да се спрем на говоренето. Реалното положение е такова и редица практически неща ни довеждат до търсенето на осъзнаването и търсенето на говорене-реч, която да е различна от научно-философската, залагаща на това, че значенията на думите и нещата съвпадат, и различна от тази на всекидневната реч, при която не съвпадат, но това не се осъзнава. Много изводи могат да се направят – но има два основни – необходимо ни е осъзнаване, необходим ни е нов жанр. Тъй като говоренето не се е оценностило и не е претърпяло отделяне от всичко друго, с което е свързано – като мисленето, разбирането, вярването, правенето и др. – говоренето маже да представи комплексната дейност на човешкото съществуване. Имаме една реална и една виртуална задача – реалната е именно говоренето, а виртуалната – човешкото съществуване. Така е обаче само – ако погледнем инструментално. Голямото в тази тема е друго – че чрез говоренето ние можем да сведем до по-реалното неща, които или се спират и отделят – или поради обхвата им – не можем да наблюдаваме и осъзнаваме.

Защо говоренето не се е оценностило – мислейки по това, стигнах до заключение, че най-вероятно една от причините се крие в неговото свързване по природа с някакво тук и сега, с някаква конкретна ситуация. Например при литературата, си спомням в „Разказ, време и реалност“, професор Богданов казва следното – че не може да се търси в един текст оригинален смисъл и че това понятие „оригинален смисъл“ (равносилно на това - едно понятие да е еднозначно или – това, което се казва да означава именно и само това, което се казва) винаги се разколебава от контекста на текста (защото авторът, превръщайки един текст в произведение – един свой вътрешен текст – в текст с примерен смисъл – е вложил в него своя контекст), но се прави от контекста на онзи, който възприема този текст (защото го пригажда към своя собствен контекст – тук и сега). При всички положения се вижда пулсиращото свързване на различните текстове: контекстовата реалност на автора, от която той прави друг текст, който става друг текст, четейки се от различни хора, в различни конкретни ситуации. На тази основа може да се види и друго – при говоренето, онзи, който говори, а и онзи, който слуша или участва в диалога – винаги се свързват с конкретна контекстова ситуация – така, както възприемащият един литературен текст – един вид – прави диалог с литературния текст, разбирайки го чрез своя контекст. За човешкото същество това е реалната реалност. Затова си мисля, че говоренето, което по-сигурно разполага винаги с конкретна ситуация и обвързване с конкретна контекстова реалност – не се е оценностило.

Има и един друг момент, по който последният текст на професор Богданов ме провокира – да напиша този коментар. Науката и философията се стремят към максимална еднозначност – аз много харесвам техния номер – да използват един мъртъв език – латинския – за да назовават понятията си – и по този начин да ги спират и да не им позволяват да се развиват (няма как един език, който вече не функционира да се свърже с конкретна ситуация, която да промени смисъла му), но освен конкретната ситуация, която професор Богданов беше заложил още в основата на диатрибното говорене, има и още нещо, което може да породи двусмислия – образите-представи. Образите-представи, които професор Богданов, говорейки за херменевтичното разбиране в „Разказ, време и реалност“, беше нарекъл „човешки представи и емоционални нагласи“ са причината човешките казвания да са в още по-висока степен устроени напластено, защото човешките представи и емоционални нагласи не съвпадат със съпровождащите ги казвания: „онзи, който казва или разбира, може да казва или да разбира едно, а да изпитва друго“. По този начин образите-представи/човешките представи и емоционални нагласи пораждат двусмислия и необходимост от уточнения, които водят до нови казвания и разбирания. От това се вижда още едно нещо – че човешкото говорене се свързва не само винаги с конкретна ситуация, ами и винаги се свързва с още една конкретна ситуация, която не е външна, а е вътрешна и много свързана с мисленето. Интересното е, че тези вътрешни ситуации на образите-представи, на емоциите, на чувстването – не винаги достигат до слово – и въпреки това, те се разбират или трябва да се разбират – което показва колко много говоренето е свързано с другите човешки дейности.

Погледнато от една страна – науката и философията (защо научната и философската реч са стигнали до такова изравняване?) спират смисъла - с това, че те осъзнават, че не може да има един термин, означаващ само едно нещо – но МЪЛЧАТ по въпроса, стремейки се към еднозначност. За тях условно можем да приемем, че СПИРАТ ГОВОРЕНЕТО за другия текст, за който знаят, че се намира отвъд тяхната вяра, че едно нещо означава точно едно нещо. Всекидневното говорене – обратно – то не спира текста, който се намира отвъд, но не го осъзнава – т.е. всекидневното говорене, можем да приемем условно – че СПИРА МИСЛЕНЕТО – но не спира говоренето, защото едно нещо, изказано по един начин, веднага се изказва и по друг.

Решението, което предлага професор Богданов, е – неспиране на говоренето, което е и по-добро разбиране, и неспиране на мисленето, което е и по-голямо време – а и всяко едно от тях е и другото, а и други неща - и това е нашият жанр - прагматисткото говорене.
Тема № - 76 Коментар № - 7476 vesselina vassileva - 2013-07-15 11:51:39
Веселина отново е коментирала текста по най-добрия начин. Наистина ще ползвам казаното от нея, но времето е с друга по-конкретна повеля, а и есето за говоренето вече се очерта достатъчно. Затова ще завърша с него, като споделя по-долу само увода към новия вариант на текста, от който вече представих друга част в по-предишен коментар. Правя го, защото в този увод по-ясно от досега обяснявам идеята за т.нар. прагматическо говорене. Колкото до нататък, още в този месец ще предложа нов заглавен текст “За симетрията и асиметрията”.


Въведение за характера и основанията да се заема с темата за говоренето като действие

Tози текст подготвя малка книга с есета и е трети вариант на вече представени във форума два по-ранни варианти. Задачата, която си поставям, продължава да е същата - искам да допълня съвременната научна постановка, че човешкото говорене е един вид правене, на основата на широко прагматично разбиране за същността на човешкото съществуване.

В съвременната теоретическа лингвистика и в аналитичната философия правилно се е стъпило на идеята, че по-доброто познаване на човешкото всекидневно говорене е действителният вход към все по-налагащото се неидеологично разбиране за същността на човешкото съществуване. Същевременно, водени от навика на старата наука, учените в тези две области са разгледали голям брой конкретни теми на езиковостта и говоренето без опора в техния по-общ характер. Разделено на актове, говоренето се изследва видово умозрително, а не в по-реалните планове, в които тези актове се съчетават помежду си и отварят говоренето към ред други човешки дейности.

Към пропуска, че особената “нелогика” на всекидневното говорене е останала неизказана и неосъзната, се добавя парадоксът, че процедурите на човешкото говорене се осмислят с един вид превод на неговата т.нар. от мен нелогика с логиките на научното и философското говорене. Какво представлява тази нелогика? В основата си тя е комплекс от две редуващи се и допълващи се различни постановки за отношението на думите и езиковите изрази към външното, което те означават.

Едната от тези две постановки се осъзнава от философията и науката и не се осъзнава от всекидневното говорене. Тя е, че значенията на думите и особено на думите-термини се покриват с нещата. Това покриване обикновено се мисли за реално, но то е по-скоро настояване и вярване, че това е така. Във всекидневното говорене обаче има и втора постановка, която не се осъзнава, но функционира в него. Тя е, че думите и термините и нещата, които те означават, не съвпадат и че това несъвпадане е извор на смисъл.

Така че онова, което в противовес на монотона на научното и философското говорене наричам нататък прагматическо говорене, е вариант на всекидневното говорене с тази разлика, че прагматическото осъзнава тази двойна постановка. Прагматически говорещият уважава тези две фази на всекидневното говорене, като се старае в определени моменти да коригира монотонното реифициране, което владее съзнанието на научно-философското говорене. Това реифициране владее и съзнанието на всекидневното говорене, независимо че то постоянно го нарушава.

Този т.нар. монотон на реифицирането е нещо трудно изпълнимо последователно и много повече е стремеж и вярване. Централната му идея е, че думите и особено термините имат точни значения, които сочат и точно отговарящи им предмети, чието назоваване е голямата задача на науката и философията. Несъмнено същото вдъхновява и всекидневното говорене, въпреки че, както казах току-що, то практически го нарушава. Големият проблем в човешката среда е, че, общо взето, не е така. В който и да език и при което и да е говорене думите и термините имат повече значения и сочат повече предмети, които затова и могат да се наричат и с други думи.

Единният предмет, който се налага от употребата на една дума и един термин, има, разбира се, и фаза на съвпадане с думата и термина, но предметът и не съвпада с тях и постоянно се уточнява и прави словесно наново. Което пулсиращо съвпадане-несъвпадане между думите, термините, езиковите изрази и означаваните от тях неща е една от най-важните прояви на човешкото говорене. Този подход на разбиране и говорене нарекох диатрибен в моята книга “Разказ, време и реалност в старогръцката литература”. Сега го наричам, дано по-точно, прагматически.

Убеден съм, че има такъв среден по-добър начин на изразяване и говорене, който осъзнава разнобоя между идеализациите и на научната, и на философската реч, а и на всяка реч, от една страна, и реалните положения, които се разглеждат в тях, от друга. Определено смятам, че реалното и реалността могат да се изказват и разбират и по по-съответен начин на онова, което са в условното “извън” човешката реч. Същевременно съзнавам, че случилата се човешка традиция е тръгнала и вървяла по друг път и е постигала ефекта на тази средна реч по различен начин - с разнобой между поне две коригиращи и допълващи се речи в третото на една или друга реалност.

Човешкото същество отдавна си служи с някакви две, които противопоставя или допълва – философия-наука и всекидневна реч, устно и написано, литература-поезия и неслово-музика, изобразено, което не се движи, и движещо се, мислене и говорене, светско и несветско. Това изброяване може да се изпълни и по-коректно. Но, така или иначе, да се съществува по тази традиция означава да се оперира с някакви две, които се противопоставят и коригират. Разбирането, а и живеенето са модулни оперирания с две или повече възможности, никоя от които няма постоянно предимство.

Да, но колкото по-отворен става човешкият свят, толкова по-наложително тази постановка на живот и разбиране се поставя под въпрос. След дълго идеализиране на мисленето и съответно на науката и философията, в началото на 20-и век мисленето започна да се разбира по-усложнено и отстъпи, първо, на по-кратка епоха на ценене на разбирането, а после и на изстъпилите и заменили разбирането езиковост и говорене. От тук и първият отговор на въпроса защо се заемам с темата за говоренето? Защото е такава повелята на времето.

Но има и второ основание. Правя го и защото смятам, че е редно да се отговори на тази повеля по начин по-съответен на реалното положение. А то е, че реалното говорене не е само говорене, а и мислене, и разбиране, и вярване, и правене. Тогава защо не се заемам направо с тази свързаност, т.е. с т.нар. човешка дейностност? Защото тя е нещо комплексно и не е пряко достъпна за никоя реч. По-достъпна е за речите на поезията и литературата, и то косвено. По определен начин също косвено тя е достъпна и за т.нар. прагматическо говорене.

В този пункт става възможно да отговоря защо се насочвам към темата за говоренето. Защото то не се е оценностило и не е претърпяло прекаленото отделяне от всичко друго, с което е свързано. Което обаче се е случило с мисленето, разбирането, вярването и правенето. Затова и повече от изброените основни дейности човешкото говорене е в състояние да представи комплексната дейностност на човешкото съществуване, толкова ненаблюдаема сама по себе си, но и толкова същностно мотивираща това разглеждане. Та това е аргументът да се насоча към тази тема.

Тема № - 76 Коментар № - 7471 Bogdan Bogdanov - 2013-07-11 08:51:02
Благодаря на професор Богданов за хубавия насочващ коментар и за нелитературните речи, които имат странната способност да ни доближават до реалността, и които, напомнящи на разговаряне със себе си, всъщност разговарят с тези, които ги четат. Точно това си и мислех, че отделните ни човешки монолози, благодарение на писмените текстове, в някои случаи, те не се държат като успоредни прави, които никога няма да се пресекат – а се превръщат в едни говорно-мисловни диалози. Не зная дали в този случай жанрът на монолога и на диалога зависят толкова от броя на хората, колкото от различните дейности, които човешкото същество може да извърши.

Говоря за това, за да засегна една друга част от текста. Може ли да приемем, че устното слово и писменото слово се отнасят помежду си така както се отнасят реалността и нейното първично време - и говоренето с пораждането на своя конкретна среда и вторично време?

В заглавния текст се казва следното нещо – което също е едно от основните определения за говорене, но различно с това, че казва – и пълненето със съдържание и структуриране на протичащо време, и динамичното комплексно действие се отнасят не само за говоренето, но и за останалите основни човешки действия, които са отделности само като думи и непосочими предмети. Такова пропиване, каквото има между говоренето и другите човешки дейности – особено се вижда при отнасянето на устното и записаността – където могат да се променят едно с друго не само действията, но и авторът и читателят, и дори жанровете, т.е. дори практиката, която е довела до този жанр, което означава, че и самата реалност. Именно в това може да се види и отнасянето на значението към смисъла, но не можем да кажем например, че устното говорене е смисъл, а писменото е значение, защото може да бъде по-общо – и смисълът и значението се преобразуват и в двата вида говорене – в постоянна обмяна. Ето това е частта от текста, по която мисля събирането на устното и писменото – тръгвайки от тяхното разделяне:

„Никое реално говорене не е напълно именно то. Защото в него се осъществява и по-общото за всяко говорене. Именно това по-общо ни кара да го екстрахираме от отделните реални говорения и да казваме какво представлява. Но същата тази гледна точка премахва и още една бариера – между говоренето като устна реч и записания текст. Колкото и да се различават и колкото и упорито в науката да се говори отделно за техните области, те са и части от това по-общо на речта, което е налично и в двете и което може и трябва да се обсъжда. Нищо друго не сочи така сигурно това по-общо, отнасящо се за всяка реч, както комплексните предмети, за които става дума и в устните речи, но и в записаните текстове.“

Зная, че професор Богданов е писал доста за това и че и в тази тема могат да се намерят различни излази, показващи тази цялост. Например крайсловесните състояния – за които не можем да кажем сто процента дали принадлежат на текста или на извънтекстовостта, също така – реторичните ситуации, които постоянно се намесват в нашите текстове, както и контекстовата реалност и контекстовата устност. В тази парадигма мога да включа и това, че професор Богданов не приема фикционалността на литературата, именно защото общата реалност не е нещо реално, а постоянно се прави чрез много протичания и текстове.

Текстовете – писаните речи – в голяма степен са инструментални истини от тип свят, защото правят света наблюдаем, и те могат да се четат наново и наново – но в същото време, те са и реалности – защото макар и еднакви, четени нееднократно – те могат да се разбират по различен начин и да стават различни - защото и реалността не е винаги еднаква. Затова си мисля, че колкото и започващо и завършващо да е едно нещо, не само говоренето, в контекста на онова по-общо и по-реално – те са и продължаващи в присвояването и преобразуването. Показването на това чрез нелитературни текстове ги прави още по-продължаващи и реални. Говоренето спрямо реалността е и като интерпретирането спрямо текста. И всъщност в заглавния текст на професор Богданов това е, което най-най-много ми хареса – тъй като говоренето не е само говорене и текстът не е само това, което се казва в текста – говоренето е силно пропито от вършене и правене.

Мисля, че за човешкото същество, това, че говоренето е вършене и правене – е едно от най-хубавите неща, които могат да ни се случат по природа. Хубаво е и това, че човек говори едно, но по същото би написал друго и често пъти това друго, хем е много повлияно от първичния контекст на говоренето, хем става много по-различно – хем и в казаното, и в написаното той прави модели за реалност – някой път, дори без да осъзнава – някой път дори се осъзнават от друг, който ги донаправя. Например – аз много харесах няколко места в заглавния текст – които знам, че със сигурност ги мисля много по-различно от това, което професор Богданов е имал предвид – едно от тях е създаването чрез овъншняване, другото е – че класът на посочимите предмети не е посочим, трето – идеалните класове в нашето словесно съзнание, които са по-слаби от образа-представа, а също и това, че за да започнат да съществуват несъществуващите неща са ни необходими по-дългите текстове-комплексни предмети, и това, че непосочимото при репрезентирането е презентиране на въобразено, а при рефлектирането е проста репрезентация. Та всичките тези неща, вероятно не ги разбирам така, както професор Богданов ги е казал (дори защото от моята страна те вече се превръщат в диалог), а с изместване към някакъв мой конкретен свят и смисъл – но това също е от значение – защото те имат и един голям общ бекграунд, който не мога да обясня, но зная, че е нещо междинно свързващо като говоренето.

Разглеждайки и коментарите по форума – за да мога да се ориентирам по-добре в парадигмата на говоренето – стигнах до интересен факт – първото нещо, свързано с говорене, за което е писал професор Богданов още в началото на форума – е топлото говорене. Та за топлото говорене професор Богданов казва, че то ни отделя от реалността – и няма тези междинни функции на даймон, който прави разбирането по-лесно и добро.
Тема № - 76 Коментар № - 7470 vesselina vassileva - 2013-07-10 15:48:58
Веселина е поставила два въпроса в своя обхващащ, свързан и екзистенциално насочен коментар. Единият е за прекъсването и повтарянето-продължаване в текста, а другият е за разликата между представата-значение и назованото изведено значение.

По първия въпрос. Ние казваме, че живеем своя живот от раждане до смърт. Това е едно продължаващо време, за което можем да говорим. Има и по-дълги времена – животът на един род, на един народ, на една епоха, на човечеството на земята, според съвременната астрофизика и на целия свят. Но равенството между тези времена е в изказването, а не в реалностите им. Така е и между нашия собствен живот и повтарящата се времева ситуация на нашите дни. Ситуацията на всеки от тях е по-непосредствено реална. Няма съмнение, че с текстовете си построяваме и големи пълни времена. Те обаче са по-нереални, особено в сравнение с по-реалната ситуация на започващия, траещия и завършващия текст.

Тази ситуация може да се повтаря, ако текстът се чете наново и наново. Както и става. Но и дните се повтарят, а и ситуациите на по-пълното съдържателно време в тях. Защото и дните ни са празно време, в което пораждаме по-пълното като че ли “по-време” на наистина преживяното и случилото се. Т.е. думите време и траене означават едно, а по-действителното протичане на време друго. Това по-реално време е именно ситуацията, която започва и завършва.

По втория въпрос. Ние говорим за значение и казваме и смисъл. Двете думи са и синоними, но имат и различни значения, които се допълват. И първото, и второто са външни уточнявания, които могат да прераснат и в парадигми. Някои от тях са в самия език, други са разработки на учени като че ли върху езика, но по-често надхвърлят езика. Но има и друго, което се отклонява от него – ситуациите на нашите вътрешни и външни речи. Една съвременна философия им обръща внимание – феноменологията.

Но, така или иначе, практическото значение в акта на говорното означаване е обикновено нецялостно. То може да е образ-представа, при това наклонена към отделен пункт от значението, а и смесена с други образи-представи от кръга на други значения. Така е не защото човекът, който означава по този начин, е глупав, а защото е жив и както се съобразява с онова, което му се задава от парадигмата на езика, така следва и своите реални впечатления. Именно на тази основа възникват особените поетични и литературни текстове, които ни харесват, защото те допълват и променят онова банално, с което сме свикнали от говоримата реч.

Моето усилие е това да става и с нелитературни текстове, в които това по-детайлно да се постига с по-пряко назоваване. Нарекох го по-рано “диатрибно” говорене, сега в този текст го наричам “прагматично”, като соча и в какво се изразява то основно - в различаване между думите, техните значения и нещата, които означават. Но все едно самите въпроси, които задава Веселина, показват, че тя не само разбира, но и ползва нагласата на това говорене. За което съм й особено благодарен.
Тема № - 76 Коментар № - 7468 Bogdan Bogdanov - 2013-07-09 09:25:56
Открих онова, което подозирах и търсех в този текст, някъде в последните коментари на професор Богданов: човекът чрез своите по-дълги говорения и текстове, развива вторично време-пространство, което наслагва върху по-първичното на средата, в която се осъществяват – като по този начин човек винаги поражда своя конкретна среда и свое особено време, чрез което се полага в големия свят-време. Тази двойност, бележеща човешкото говорене като комплексно динамично действие, е много функционална, защото тя по някакъв начин хем бележи спиранията – хем не спира, а освен това е и двойност, която се отнася за всичко във всяко време в човешкото съществуване.

Никога не съм успявала да намеря точната дума, с която да назова подобен вид текстове, които професор Богданов прави – дълги, синонимни и допълващи се – както в този случай, в който понятията, които приложи към конкретните литературни текстове, след това ги издърпа пряко върху човешкото говорене – в текст, който не остана заключен и не приключи, а продължи в коментарите към него. За мен това е пример за наблюдение на по-цялостна парадигма. Това, което се питам, е – когато имаме рядката възможност да наблюдаваме такава цялостна парадигма, такова говорене, говорещо за говоренето, въпреки че в същото време, професор Богданов подчерта жанра на монологичността – имаме ли в този случай ситуация на започващо и свършващо говорене – или по-скоро – не. Защото в тази парадигма, движеща се по говоренето, към направения от професор Богданов конкретен свят и особено време, започват като интерпретанти да се лепят и прилепят и други негови конкретни светове и конкретните светове на чужди (външни) говорения и мисления. Видимо е, че ние, които не сме толкова опитни в показването на парадигми – може би по-скоро проявяваме конкретните си светове като крайни истини – и спираме на едно или друго нещо – при Пърс, при Платон, при някоя любима част от обсъждания текст – но основната парадигма – продължава. Та тази продължаваща ситуация е нещото, което ме интересува – колко безкрайна е тя и как се постига, а освен това – в нея освен спирания до крайни истини се получава и нещо друго – достига се до един вид изглеждащи истински излази към проектирането-правенето-реалността – които обаче трудно се разпознават. Необходимо ли е също така спиране, за да се преобрази тази парадигма в парадигма за друго?

Първоначално, докато четях текста, се питах – защо трябва едно нещо като говоренето да се разглежда самостоятелно теоретично, да бъде извадено от приложната теория, в която различни понятия се показват на основата на литературни текстове – онова, което си представях е, че трябва да търся нещо, което много силно да се отнесе към мен, към примерността и към практиката – така както, например, един литературен разказ, който би трябвало да разказва по начин, по който нещата могат да се случат и на други хора, но избира да прикрива това чрез един вид фалшив истински разказ, така и при монологичния жанр теоретичността дава усещането за истински разказ-научна реч, в която определенията да се случват само веднъж – но съчетанието от двете подсеща, че има и нещо друго. Този текст-парадигма сам по себе си прави своя конкретен свят, но отваря и входове за постигането и на други конкретни светове и времена – като излази към реалността. Събитийността в тази парадигма, прикрита от теоретизирането, според мен, се получава именно от това – от външните излази на текста. А тези външни излази на текста правят и още нещо - онова, което става при говоренето на един човек – овъншняването на получаващия се в говоренето вътрешен предмет - може да се овъншни и се овъншнява, в някои случай успоредно, а в други, самостоятелно, от съвсем друг човек, или хора, постигайки един вид диалогизиране на монолога.

В текста на професор Богданов има много излази навън, които от една страна подчертават това, че си имаме работа с парадигма, а от друга ни довеждат до неща, които можем да приемем за конкретно собствени. Такова нещо са предложените уточнители – преминаването по значението на думите, което се влияе от непосредственото реално, от реалните класове, от идеалните класове, но не така съществено, както влияе на говоренето образът-представа за визираното нещо. Образът-представа няма гаранция за никакво сходство при отделните хора – но именно това е опредметеното значение на думата, колебаещо се между средното повтарящо се и най-доброто, което може да не е осъществено, а и изобщо да се мисли за неосъществимо.

Каква е връзката между образите-представи, които правят значенията и - дългите текстове, изработващи значенията-предмети, които не могат да се посочат по друг начин?

Текстът на професор Богданов не е никак лесен – но основното му послание, влизането на говорещия в контакт с реалността, си заслужава.
Тема № - 76 Коментар № - 7466 vesselina vassileva - 2013-07-08 16:39:03
Разсеян съм, по-точно раздвижен /или може би спрян/ в хода на една протичаща главоломно българска реалност, но ще се опитам съвсем кратко да опиша „насрещния си удар” с наглед усамотения последен коментар на професор Богданов.

Тук Учителят, с присъщия негов сочен словен педантизъм и научно-хуманитарно иконоборчество, подкрепя, всъщност очертава ясно и натрупано-спокойно, ориентирите на едно бъдещо, навярно приближаващо, проникване в следващо човешко измерение на говоренето-мислене-правене. Не познавам в каквато и да е достатъчност завещанията на Пърс, но мога да разсъждавам читателски върху Пруст. В личните си житейски „сражения” да се справям в комуникационна, публицистична и по-развита словесност съм се спирал безброй пъти пред въпросите, чиито отговори намирам сега. В странящите от научно нормирана задължителност, прелитащи „разсеяно” над неимоверен масив от литературно-историческо познание, живо, на моменти с изблика на един неугасимо млад дух, поднесени, „пуснати във вятъра” на едно преситено, объркано и бързащо време.

Иска ми се да привлека вниманието на всички четящи тук приятели към нещо, което носи на мен, предполагам и на мнозина, най-висше удовлетворение. Зад дългото и неизтощимо усилие на професор Богданов стои нещо По-Главно. Пътеката, Портата, през която българската словесност-мислене могат и трябва да се върнат и пре-преведат стойностно в Европа. За да НАПРАВИМ истинското си битие и бъдност на мъдра и творческа нация!
Тема № - 76 Коментар № - 7458 Dekarabah - 2013-07-05 21:49:29
Ето и последния коментар в тази дълга поредица от самокоментирания. Което е странно – някой да напише текст и после да се коментира критически с добавки, поправки и промени. В моите очи обаче това е наред, а е и съвсем форумно, след като другите, които биха коментирали, сега са отвлечени от важно външно събитие, което с основание заема цялото им време и след като аз смятам, че сме множество от личности не само външно, но и вътрешно всеки от нас. По-добрите или другите в мен са тези, които коментират моя собствен текст. Като живите хора текстовете не са зададена за винаги непроменимост, а нещо подвижно и ставащо.

За двете поддействия на репрезентирането и рефлексирането Това, че те са две и представляват един вид опозиция, е обичайно за началото на един тип говорен акт. Умозрителните, значи и научните говорения започват с опозиции, преминават през разбирането им като съставени от различни елементи, после влизат в евентуалното по-сложно или подобно между техните елементи или влизат в преплитащите се в предмета, който се обсъжда, повече опозиции. Съответно тези говорения завършват с пасаж, който повтаря тяхното начало.

Какво представлява една опозиция? Едро разбиране на нещо, което се дели на два противоположни класа неща. Латинските чуждици репрезентиране и рефлексиране внасят в случая идея за определеност и сигурност, която парадоксално се поддържа от външното подобие, че сочещи нещо различно, двата термина репрезентиране и рефлексиране звучат подобно. Аз ги употребявам в наскоро издадената моя книга при определянето какво е литература, говорил съм и аудиторно по тях, така че съм влязъл в дълъг навик, който им придава допълнителна истинност. Тя е доста основателна за репрезентиране, защото първо исторически се свързва с една тръгваща от разбирането на Аристотел за мимезис дълга история на т.нар. репрезентативно разбиране за изкуство, която отговаря и на действително вършеното в човешкото говорене. Така или иначе, то се обръща към посочими и непосочими неща и ги представя било знаково чрез думи и изрази, било ги описва по-подробно.

В човешкото говорене наистина винаги нещо се сочи и представя, което представяне може да прехожда и в подробно описване. Терминът репрезентиране добре редуцира всички тези представяния от обикновено сочене до подробно описване. В моята употреба този термин изглежда подходящ и поради това, че позволява с махане на началнот “ре” да се различат двете представяния, които стават и в изкуството и литературата, и в акта на говоренето – на съществуващи неща и на такива, които не съществуват, но се представят като съществуващи. Акта на тяхното представяне аз наричам “презентиране”. И така, репрезентирането-поредица от представяния е добър и във висока степен съответен термин на означавания от него предмет.

Не е такъв случаят с другия термин рефлексиране. Първо, защото е възникнал метафорично в моята употреба и не е утвърден, и, второ, защото етимологическата му идея идва от “рефлекс” т.е. от отразяване, а тя не отговаря на придадената му идея за разсъждаване и мислене, която застъпвам в употребата на този термин. Казано по-разгърнато, “рефлексиране” означава в моите текстове усилено аналитично разбиране на нещо, което от обичаен предмет става нещо друго с различен обхват и други характеристики. Рефлексирането е методичното осъзнато мисловно действие по преобразуване на един предмет в друг. То е мисленето в тесен смисъл на думата, в което се променят смисли и значения. Така че запазвам и за в бъдеще този не особено удачен термин, защото вече съм го употребявал, защото има нужда от такъв термин, а защото в обичайния научен език той липсва. След това добавено обяснение по двата термина влизам в хода на вече публикувания текст.

Репрезентиране е соченето на нещо външно съществуващо, което прераства и в разгърнато репрезентиране-описание. То е особено необходимо, когато този предмет не съществува. Това е и случаят на т.нар. презентиране. Другото основно поддействие в акта на говоренето е т.нар. рефлексиране. С него някакви налични значения и смисли се преподреждат, така че някакъв обичаен предмет да стане друг. 
Доколкото тези две поддействия са налице в едно говорене, те обикновено се редуват. По-честият случай обаче е, че в реалното говорене те се смесват и наслагват, като се редуват моменти на различни комбинации от двете. Това комбиниране е възможно, защото двете поддействия си приличат по функция - и двете имат за прицел не друго, а справянето със ставащия двойствен говорен предмет при неговото отнасяне към външния предмет, за който се говори.

Двойнственото при т.нар. рефлексивно поддействие е, че този външен предмет може да се разбира и сам по себе си, но и заедно с друг, което да прави от него друг предмет. Рефлексирането в случая е проявено като нанизване на две съждения за съществуване, които се свързват и съгласуват и с две съждения за значение. Двойнствеността при т.нар. репрезентиращо поддействие е подобна. Тя възниква от това, че представяното може да се представя и отделно, но и свързано с друго, от което то става и друго. Но представянето върви по пътя на описания, които могат да се редуват.

Естествено и при рефлексивното, и при репрезентиращото поддействие на едно говорене не е без значение дали предметите, за които става дума, се разбират и представят статично или динамично като ходове на промяна. Вторият случай усложнява говоренето. Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Което не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен.

За т.нар. спиране до определени истини в акта човешкото говорене В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране. Това т.нар. спиране също може да се смята за поддействие на говоренето, въпреки че е един вид отказ от по-нататъшно уточняване какъв е предметът, за който се говори, или каква е средата-време, в която е този предмет. Спирането е спиране и на самото говорене с оглед на утвърждаване на средата-време и отричане на говоренето като акт на построяване на вторична среда-време, наслагвана върху първичната.

Първият мислител, който назовава това т.нар. спиране, е Пърс. В системата на непрекъснатия семиозис според него след ред други интерпретанти, които се намесват във вътрешното движение в знака, актът на означаването спира в т.нар. финален интерпретант, синоним на нужната истина за тази ситуация на разбиране. Понеже Пърс поставя равенство между редуването на знаци-репрезентамени с вътрешна триадична процедура, преминаваща през основа, динамичен обект и интерпретант, и самото мислене, това т.нар. трайно спиране е един вид край на самото мислене. Не е такъв случаят според парадигмата в този текст.

Както казах в началото, аз правя разлика между мисленето в по-широк и в по-тесен смисъл на думата. Реалното мислене според мен спира по-често и за много по-дълго отколкото допуска Пърс, за когото доброто истинско мислене е непрекъсната знакова дейност. Докато реалното мислене, това, което би могло да се нарече семиозис, е постоянно накъсано и спирано от паузи на истини. Т.е. както има говорения, които не казват нищо и всъщност са мълчания, така има и мисления, в които няма мислене и непрекъснат семиозис и които са немисления.

От тук и уговорената в началото по-съответна гледна точка на говоренето, въпреки че според казаното току-що има редица говорения, които не са говорения по същество. Но, така или иначе, трябва да приемем тази прагматическа логика, на която пак не друг, а Пърс е родител, според която думите и нещата не съвпадат и според която по необходимост наричаме с определени думи неща, които като че ли не отговарят на същността на тези неща.

Това обаче се отнася като че ли повече за мисленето отколкото за говоренето. Говорещият човек е увлечен и мотивиран от това действително да каже, въпреки че не винаги успява. Но и когато не успява, той изразява не само това, а и нещо, което лично не може да каже, но все пак казва. И понеже същото става и при мисленето, ясно е, че прагматически по-вярното е, че нито мисленето може да бъде само мислене, без да бъде говорене, разбиране и вярване, нито говоренето може да бъде само говорене, без да е и мислене, и разбиране, и вярване, и мълчане, а и правене.

При поддействието на репрезентирането спирането става в името на самото реално. За да може да се представи това реално, не би трябвало да се влиза в рефлексивното поддействие. Разбира се, така е по принцип. Иначе са налице случаи на съчетаване и дори на усилване на репрезентирането с рефлексиране. Именно такъв случай е Прустовото споменно репрезентиране. Не просто усилено, но и повдигнато в степен посредством рефлексиране, то парадоксално поставя под въпрос самото рефлексиране.

И все пак т.нар. спиране е с по-изявена функция в домена на рефлексирането. Тъй като, за да може да се влезе в по-дълъг рефлексивен ход по определени предмети и техните характеристики, това трябва да стане в среда, в която други предмети и характеристики да бъдат спрени и така да станат безспорни.

Никое предимно рефлексивно говорене не може да бъде постоянно рефлексивно. То е такова само временно. Такова е между другото, защото е свързано с външна среда, която го мотивира контекстово и която, въпреки че се променя, е такава не толкова поради тази промяна, колкото поради непромяната си. Спиранията се налагат от нея. Но те се налагат и от самата мисловна и говорна човешка нагласа, която и в случаите, когато не е свързана с по-конкретна външна среда, развива идеална ментална среда заместител, която във всички случаи остава непроменима. Така че, за да може да се каже, разбере и да се мисли нещо, трябва да има друго, което да е такова, каквото е, и да не подлежи на промяна.
Тема № - 76 Коментар № - 7456 Bogdan Bogdanov - 2013-07-05 11:29:51
Обещах в предишния коментар да се занимая в следващия с пасажа за т.нар. две поддействия на говоренето. Това правя в този коментар, но го правя с пренаписване на предпоследната част от заглавния текст, в която добавям нови аргументи. Ето началото.

За двете поддействия в комплексното действие на говоренето Кои са тези две поддействия и коя е тяхната функция? Тя е влизането на говорещия в контакт с реалността. Като казвам “влизане в контакт”, имам предвид следните две поддействия – соченето на някаква реалност като съществуваща по определен начин (именно това е основата на т.нар. репрезентиране) и нейното доправяне, оправяне и правене наново. Това се подготвя от т.нар. рефлектиране, води до акта на словесното правене, като в определен род говорения и текстове преминава и в презентиране.

Идеята за реалност не е нещо просто и едносмислово, както е според всекидневната употреба на думата. В реалност се свързват две идеи. Едната е за среда вън от нас, значи за пространство и свят - реалност означава свят. Другата е за времето и промяната на този свят, по-тясното значение на реалност, което говорно се смесва със свят, не без истинното внушение, че пространството и времето са две проявление на едно и също, което затова и се нарича ту свят, ту реалност. В идеята за реалност има и втори аспект - че реалността е набор-структура от реални, т.е. от съществуващи неща - едни от тях посочими и съществуващи по-отделно, докато други непосочими и по-едри съставени предмети. Такъв по-едър съставен предмет е самата среда-свят-реалност, в чието съществуване не се съмняваме въпреки невъзможността да я посочим.

В този пункт започват двусмислията. Човешката реч произвежда голям брой предмети (между тях и т.нар. теми), чието съществуване и предметност е като че ли само речево, без да е съвсем ясно дали те не съществуват в някаква степен и реално. Дозата на едното и другото не е установима. Именно затова въвеждаме метафоричната идея за правенето - определени предмети като че ли не съществуват и ние ги правим речево. Както казвам аз, правим проекти за реални неща, а и за нови среди-светове. Разполагаме с доста сигурно емпирично доказателство, че е така. Човешката среда е пълна с несъществували по-рано предмети, които първо са възникнали в нашето съзнание и реч, а после са били и действително направени, така че сега могат и да се посочват.

В следващия коментар ще продължа с по-точното определяне на двете поддействия на репрезентирането и рефлектирането, към които се добавя и т.нар. спиране до истини.
Тема № - 76 Коментар № - 7451 Bogdan Bogdanov - 2013-07-04 10:16:25
Благодаря на Георги за двата коментара и особено за изброяването на видовете говорене в диалозите на Платон. Така или иначе, на този заглавен текст предстои да се подобрява и разширява. Вече изброих някои от тези пунктове, които се нуждаят от това. Между тях е и пасажът за т.нар. поддействия в говоренето, свързан с пасажа за предмета на говоренето. Преди да пренапиша тази по-скоро пренесена от предишния заглавен текст част, е нужно да подобря началото по въпроса за видовете говорене.

Казал съм, че се опитвам да разбера говоренето като понятие, само че прибързано съм се задоволил с формалното разделяне на говоренето на говорене, казване и разговаряне, като по този начин неправомерно съм свел цялото говорене до един от неговите видове – до говоренето за и по определен предмет. А е било нужно да обърна внимание на поне още две други възможни разделения на говоренето на видове, второто от които насочва и към липсваща в заглавния текст по-обща характеристика на този комплексен човешки акт. Именно това е темата на настоящия коментар.

Първото от тези две разделяния на видове е по признака сюжет на говоренето. То позволява да се различат следните три вида в човешкото говорене. Първият е перлокутивното казване, когато някой кара някого да каже или да направи нещо. Вторият вид е говоренето, в което се обсъжда външен описван или построяван предмет. Третият вид е говоренето, в което се съобщава и обсъжда нещо случило се или можещо да се случи, будещо интерес или тревога.

И първият, и третият вид могат да се разбират като говорения по определен предмет, особено ако не се прави разлика между външните предмети и вътрешния предмет на говоренето, както съм постъпил и аз. Да, но, така или иначе, има разлика между предметността на реалните предмети и едно случване. Предметите са нещо пространствено, докато случванията са нещо времево. Едното и другото са се оказали смесени в т.нар. динамичен предмет. Още повече че съм казал, че такъв предмет не е само онова, за което се говори, а и външното му съответствие, и че тяхното несъвпадане е ресурс за смисъла на онова, което се говори.

Към този пропуск се добавя още един - това, че Пърс, от когото съм заел термина с разликата, че при него той не е предмет, а обект, нарича така само обекта на семиозиса и значи на мисленето. Оставил съм некоментирана и не малката разлика, че при Пърс мисленето е в света и човекът мисли, защото е в света, докато според мен мисленето е нещо свързано с биологическото съществуване на човека и само допълва това съществуване, без да го надхвърля.

От тук е и основанието, че аз правя разлика между мисленето в тесен и в по-широк смисъл на думата и смятам, че за голямото минало от Декарт до Пърс, мисленето е силно оценностена идея. От нея идва първо Декартовата максима „Мисля значи съществувам“ и второ Пърсовата идея за семиозиса като непрекъснато мислене. Парадоксът е, че не друг, а именно Пърс е първият съвременен мислител, доказал, че не мисленето и безкрайният семиозис са същественото в реалното човешко мислене, а напротив неговото спиране в истина. При Пърс то става в края на семиозиса в т.нар. краен интерпретант. Докато според мен това спиране е постоянно налице в реалното мислене.

Аз упорито правя разлика между мисленето като ценност и реалното мислене, което според мен във всички случаи е накъсано на започващи и завършващи с достигането до истина моменти. Затова и смятам, че в по-широкия смисъл на думата мисленето постоянно завършва с истините на някакво разбиране и вярване. От тук и идеята - и в предишния, и в този заглавен текст, че говоренето е по-подходящата гледна точка за представяне на собствено човешкото в реалния човешки живот.

В тази връзка е и твърдението, че изброените по-горе три вида говорене се преплитат в реалните говорения. Едно реално говорене може да бъде и перлокутивно, да бъде и по предмет, но и да представя нещо случило се. В него естествено могат да се обсъждат и участниците, и средата-свят-реалност, в то се осъществява. Да се опише това по-точно е сложна, трудоемка, а и излишна работа. От тук и нейното заместване с несравнимо по-простото описване на отделните видове говорене, които се преплитат в едно реално говорене.

Въпросът е, че тези видове не съществуват реално, а са въпрос на избрана парадигма. В заглавния текст съм останал при триделението говорене, казване, разговаряне, докато парадигмите, с които може да се подхожда, са повече. Ето добавих втора парадигма по възможните сюжети на говоренето. Но се налага да добавя и трета парадигма по друг признак – по връзката или откъсването на едно говорене от средата, в която то се осъществява.

Ще спра до тази трета парадигма, защото тя разкрива непосочена в заглавния текст съществена особеност на човешкото говорене. По признака на тази парадигма се различават два вида говорене. Те са краткото говорене-казване, което не развива вторично място и време, и по-дългото говорене, което развива свое вторично време и пространство-място, които наслагва върху първичното пространство-време, в които се осъществява.

В заглавния текст съм обърнал внимание на вторичното време, което се развива в едно говорене. Предложил съм и формула по т.нар. структуриране и пълнене със съдържание на празното време. Вярно е, че в ред говорения, особено ако ги разглеждаме по-чисто като видове, се наблюдава засилен интерес към времето, както в други говорения напротив интересът е насочен повече към мястото и пространството. Но, така или иначе, и във всяка човешка дейност, и в говоренето грижата е да се строят и двете.

Ако се обърнем към първия от тези два вида, към краткото казване, което почти винаги е перлокутивно, основният му признак е, че то не е откъснато от средата-време, в която става и в която то е свързано и със ставащо в тази среда-време действие. Това кратко казване винаги сочи и се опира на предмети наоколо и коментира налагащи се цели, свързани с промяна. Неотделено то сякаш не съществува извън тази среда-естествено време. Т.е. има говорене, в което се говори и с което се действа, но което като че ли все още не е говорене. Ето в този пункт става възможно да се разбере, че реалното говорене е винаги ситуация, която започва, трае и завършва и че няма говорене изобщо.

Това е така и при двата вида говорене, които коментирам – и при краткото казване, което се слива с мястото, времето и действието, в които става, но и при дългото говорене и написаните текстове негови адеквати. Като развиват своя ситуация на вторично време-среда, наслагвана върху външната ситуация, в която стават (външната ситуация на слушането на устна лекция в аудитория или четенето на книга където и да е), те са именно ситуации в този смисъл, че започват, траят и завършват. Казаното за външното и вътрешното и в предишния, и в този заглавен текст се отнася повече за тях.

Оттук и нуждата да се повтори още веднъж, че няма говорене изобщо, а има ситуации на започващи и завършващи говорения. Именно в този пункт, във връзка с твърдението, че по-дългите устни говорения и текстовете развиват свое вторично време-пространство, което наслагват върху по-първичното на средата, в която се осъществяват, е редно да се коментира тази може би най-важна особеност на човешкото битие в света и времето, съвсем видимо проявена в човешкото говорене.

Тя е, че човекът винаги и във всичко поражда своя конкретна среда, но и свое особено време, чрез които се полага в големия свят-време. Изглежда ясно защо той прави това, особено защото то в една или друга степен е налице и при животните, които живеят по-социално и чиято памет ги кара да развиват по-особен свой свят-време, чрез който се полагат в по-големия свят-време - заедността на опита налага различаване на по-познатото, което да посредничи към по-непознатото.

Ние хората имаме идея за цял свят, но и за неговото време. Тази идея е празна. Мислим за съдържанието й и разполагаме с много проекти за неговото разбиране. Приемаме онова, което научаваме от съвременната астрофизика за възникването и еволюцията на вселената, но пълним и по други начини идеята за големия свят и неговото голямо време-реалност. Разполагаме с по-силна памет, със своя и обществена, както и с реч, и то с много видове речи, които комбинираме в нашето говорене и толкова видове текстове. Във всички тези случаи обаче правим същото, което правят и пчелите. Повтаряме с нашите говорения акта на човешкото съществуване в непременно поне двоен свят – на това място сме и в това време сме, но добавяме към тях и време-мястото на това, което говорим или четем.

Така че не е достатъчно, което съм повторил толкова пъти в заглавния текст – че човешкото говорене е комплексно динамично действие. Редно е било да кажа по-точно в какво е проявено то. Проявено е в структириране на вторично време-пространство, наслагвано върху първичното, в което то се осъществява. И то не поради друго, а защото да се съществува биологично във високата степен, в която съществуваме, означава да се строи свой свят-време посредник към големия все пак неясен свят-време, в който живеем.
Тема № - 76 Коментар № - 7445 Bogdan Bogdanov - 2013-07-01 13:29:25
Далече съм и не мога да пиша дълго. Благодаря на Георги и за политическия коментар в другия форум, и още повече за този коментар. С примерите от „Държава“-та на Платон, които анализира, той ясно посочва, че именно Платоновите диалози са моят подтик за темата за говоренето. Аз всъщност разгръщам т.нар. от мен херменевтическа философия, която се съдържа в диалозите и на която според мен липсват двете понятия за подвижен обект и подвижен субект, които аз един вид добавям. Що се отнася до липсващите понятия на една философия обаче, упорито смятам, че няма и не може да има философия без липсващи понятия. Както всяко говорене е иманентна философия, така и всяка философия е само опит за философия, само приближение към по-пълна философия. И великата Платонова философия и тя е всъщност съставена от поне три философии. Две от тях Платон излага на редица места в диалозите, учените са ги свързали в учението за т.нар. неписано учение, а третата е тази херменевтическа, за която говоря. Но, така или иначе, всяка голяма философия е с единия си крак извън философията и е просто човешко говорене. Затова и Георги съвсем правилно е вдигнал бариерата между говоренето тук и там. Нашето политическо устрояване и нашето философстване не може и не бива да се отделят напълно едно от друго.
Тема № - 76 Коментар № - 7433 bogdan bogdanov - 2013-06-19 17:32:41
1  2 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ
 БОГЪТ, КОЙТО ВЯРВА В МЕН, Е РАЗКАЗ. Веселина Василева
Коментари: 0 Прочитания: 63476

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ СВЯТ - втори преправен вариант. Богдан Богданов
Коментари: 26 Прочитания: 92703

 Възгледите на един освободен роб за свободата
Коментари: 1 Прочитания: 13572

 „ОДИСЕЙ“ ИЛИ ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА СМИСЪЛ ОТ ДЪЛБИННАТА СТРУКТУРА. Орлин Тодоров
Коментари: 0 Прочитания: 16739

 Безсмъртието на душата. Богдан Богданов
Коментари: 5 Прочитания: 39215

 ЗА СЕТИВАТА И НАШИЯ ОБЩ СВЯТ. Богдан Богданов
Коментари: 4 Прочитания: 17224

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ, ТРЕТА КНИГА
Коментари: 4 Прочитания: 25996

 EПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 11. ЗА ЧИСТОТАТА
Коментари: 9 Прочитания: 24746

 ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – втора част
Коментари: 6 Прочитания: 20381

  ЕПИКТЕТ. БЕСЕДИ IV, 1. ЗA СВОБОДАТА – първа част
Коментари: 6 Прочитания: 28006

 
 
 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA